БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА


РАЯТ НА РОКЕНДРОЛА (Част първа)

Елена Павлова Павлова (afala)

Раздел: ФАНТАСТИКА и Фентъзи  Цикъл:

ПРЕДГОВОР Има един разказ от Стивън Кинг - “Дяволският оркестър”. Той е един от четирите ми най-любими от този автор. Впечатли ме дълбоко когато го прочетох за първи път - и все още продължава да ме впечатлява след вече доста години и препрочитания. Има и един мой роман - “Лавина” - в който Доминик Бърч има кратко участие и се самоубива. Винаги съм си знаела, че Дом е попаднал в Рокендрол Рай. Тъй че един ден реших да проверя какво се е случило там с него... и ето ви на тази история. Беше си теглил куршума и усещаше кисел вкус в устата си. Много добре си го спомняше: Беше изслушал още веднъж онази тъжна касетка, обърна я за трети път и печалните сонати на Бетовен се носеха като освежаващ бриз през стаята - на почти осезаеми, ароматни вълни - докато разопаковаше другите подаръци... Спря касетката, обади се на Редж Ролинг и си полафиха няколко минути, но думите му засядаха на устата, чувстваше се толкова изпразнен, толкова самотен и излъган, и... След това Редж затвори, той разопакова без желание още два-три подаръка (Господи, колко му беше писнало от боядисани кичури коси, гравирани верижки и всичките други боклуци дето почитателите му ги пращаха), а пианото свиреше ли свиреше и Бетовен го полюляваше в печалните си обятия... Накрая реши, че просто няма смисъл да го отлага повече. Тъй че обърна касетката, взе четиридесет и четири калибровия (Джони и Франки се любеха лудо... тя вдигна своя 44 и...), опря го в слепоочието си и дръпна спусъка. Определено си го спомняше много добре и това беше последното нещо, което си спомняше въобще. Беше си теглил куршума. Точно в момента не беше сигурен ЗАЩО го е направил (освен, че наистина се беше чувствал много празен, много нещастен и много страдален), но беше убеден, че го е сторил. И чувстваше кисел вкус в устата си. Освен това чуваше някакво, хмм, буботене. И тръскане. И седеше върху... Стреснато отвори очи. Седеше на предната седалка на някъв автобус - точно до вратата, отдясно, до прозореца. Двигателят на автобуса астматично се давеше и вехтата бракма спазматично подскачаше, докато... Ами, докато катереха някакъв хълм. Съмваше се и небето право пред тях беше окъпано в розово. Пътят беше доста неравен, нямаше дори асфалт - беше насипан само с чакъл. Освен това радиото на автобуса беше пуснато и от тонколонките хрипкаво и със смущения се разнасяше гласът на незабравимия Фреди Меркюри (доста младичък тогава), който се заливаше в трелите на “Бохемска рапсодия”. Доминик се размърда на седалката. Точно преди гребена на хълма - всичко се виждаше пред предното стъкло - пътят рязко се разширяваше и оттам нататък беше асфалтиран, та дори и с ярки разделителни линии. И имаше знак, край който бусът едва-едва пропъхтя. ДОБРЕ ДОШЛИ В РОКЕНДРОЛ РАЙ, ОРЕГОН Возилото най-сетне изкатери последните метри и решително се заспуска надолу - значително по-бодро и по-тихо. - Вяааатърът още дууха... - продължаваше да циври Фреди. Доминик зяпна. Градчето беше прекрасно, сгушено като скъпоценна брошка сред гористите хълмове. Беше... съвършено. В единия край се издигаше църква, в другия - също. Училището беше грамадно, правоъгълно и керемиденочервено. На запад стърчеше бяла часовникова кула - най-вероятно кметство. Скупчените къщурки с малки зелени ливадки... Пасторално градче - с налудничавото име Рокендрол Рай. Ръъъмммжжж! - протестира двигателят, когато шофьорът превключи на по-висока предавка и вехтото возило се втурна надолу и напред като че ли и то беше подушило, че се прибира вкъщи и бързаше да си легне в гаража. Доминик почувства как вътрешностите му се смръзват, докато хвърчаха по гладкия асфалт към Рокенрол Рай. Никога не беше идвал в Орегон. Пък и да беше по време на някое турне, прекалено ясно си спомняше Бетовен и подаръците, и рождения си ден - това беше снощи, за Бога! - за да може да повярва, че ей-тъй на, от нищото, ще си тегли куршума и ще се озове... Мощна тръпка го разтърси целия. ТОВА ли беше отвъдното? Обърна се и сега вече това, което видя отзад, никак не го изненада. Автобусът беше голям - от онези, транс-континенталните лайнери с тоалетна, стюардеса и видео. Имаше даже и бар. Обаче беше съвършено празен. Рокендрол РАЙ. Орегон - ха-ха! Надигна се, но в този момент автобусът рязко навлезе в последния завой преди града и го събори на седалката. Болката от ударения в стената лакет беше съвсем убедителна. Понесоха се заплашително бързо между скупчените къщя, прехвърчаха през нещо, което очевидно беше главната улица с централния площад на нея (на Дом му се мярнаха табелки като “Би Боп Бюти Фризьорски услуги”, “Рок и Буги ресторант” и билярдна зала “Рок, рок и още рок”), след което свиха в някаква пряка и двигателят най-сетне млъкна, а автобусът се намърда под козирката на новичка и съвсем модерна автогара от месинг и стъкло. Вратата се отвори. Доминик потършува наоколо и се убеди, че има само един багаж - доброто старо лилаво брезентово сакче, с което навремето си носеше екипа за фитнес. Взе сака и слезе. Пътем хвърли едно око на шофьорската кабина. Никак не се изненада да види, че е празна. Автогарата също беше празна. Впрочем, не - в онова, което трябваше да представлява кръстоска между бар и сладкарничка, имаше продавачка. И един-единствен клиент, който сигурно беше и посрещач, защото се надигна, когато видя, че някой слиза от автобуса. Доминик с огромно усилие се накара да измине няколкото крачки до вратата на сладкарничката, да я отвори и да поеме протегнатата към него ръка. Че и да я разтърси сърдечно. - ‘Драсти, как си? - рече глупаво на посрещача. - Радвам се да те видя, сладкиш, крайно време беше! - ухили му се изпод рошавата си и доста поотраснала руса брада Кърт Кобейн. И тъй Доминик Бърч, водещ вокал на “Лавина” (бивш водещ вокал би било по-точно) пристигна и се настани в Рокендрол Рай за постоянно. По-голямата част от първия ден му се губеше. Помнеше доста добре как Кърт го помъкна към спретнатите и авангардни къщи в карето зад автогарата, напъха го в една от тях (на вратата висеше табелка “Вила Брезов вир”), накара го да си вземе душ и го изведе. Да му покажел градчето. Дом беше прекалено объркан да му се съпротивлява, а след това стана прекалено пиян за същото, защото първата работа на Кърт беше да го натика в някакъв бар (“Рол оувър, Бетовен!”) и да го черпи две-три-четири големи за да дойдел на себе си. Тъй че по-голямата част от деня наистина му се губеше. Много смътно си спомняше някакъв репортер от “Рок рай дейли нюз” да му взима интервю, да го представят на Елвис кмета, след това Джанис Джоплин да му сервира още две-три-четири големи в “Рок и буги”... както и поредица лица от които щеше да настръхне, ако вече не беше пиян и настръхнал: всичките му любими и омразни мъртви рокаджии, куп други за които не беше чувал... Спомняше си също (но много смътно) последните три-четири-пет големи. Пак бяха в “Рол Оувър Бетовен!”, Фреди (също жестоко пиян) го потупваше по рамото и го подканваше да изпеят нещо, а на пианото беше.... хм, беше ли всъщност Луис Армстронг или беше Франк Синатра? Черен ли беше пианистът или бял? Във всеки случай последният му що-годе ясен спомен беше как се е изправил на подиума и нежно пее “Хелоу, Доли!”, а Джон Ленън му ръкопляска. В глупашките му кръгли очилца се отразяваше един от прожекторите. Събуди се със страхотно главоболие. Слънцето му блестеше в очите и явно се канеше да му опържи мозъка. В аптечката в банята, естествено, нямаше аспирин. Нито пък бръснач или крем за бръснене. Дом се хвана за главата и се помъкна към кухнята, но не откри нищо за ядене, нито бира в хладилника, нито пък грам кафе. ТОВА беше пропуснал да снабди предишния ден - и нищо чудно. Според часовника му беше десет и той сметна, че сигурно е около толкова. Пусна душа, постоя известно време под ледената струя и когато реши, че що-годе е във форма, навлече джинсите си и излезе от къщата. Наоколо не се виждаше жива душа. Дом реши, че и всичките му съседи (които и да бяха, подозираше, че Кърт и Фреди са сред тях), си отспиват след гуляя. Претърси джобовете си - имаше близо седемстотин долара, които изобщо не помнеше да е слагал там. Три хрущящи нови стотачки, три оръфани и куп дребни банкноти. Дали вчера стотачките не са били седем - или осем? Помъкна се безцелно и не след дълго стигна до главната улица. “Рок и Буги” беше още затворен. За това пък вратата на дрогерията “Сий ю лейтър” зееше и той се набута вътре. Някакво унило чернокосо момиче вехнеше зад щанда. Доминик се напъна да си спомни коя може да е тя и не успя. - Хм? - каза учтиво. - Да, моля? - момичето вдигна глава и се втренчи в него с помътнели очи. Беше жестоко дрогирана, реши той. - Ами, - изръси Доминик, - да имаш аспирин? Или каквото и да е за главоболие? - Бира в хладилника? - предложи тя. - Май е по-добро! - Не е ли малко рано за разпивка? - В Рая на Рокендрола никога не е рано! - тя тръсна глава. - Аз съм Сали Кучъм! А ти? Не съм те виждала наоколо? - Доминик Бърч. Само ЕДНА бира ли предлагаш? - Може и цигара! - тя сви рамене. - Не си хванат, нали? Не си спомням скоро да са хващали някого, ама то и спомените ми... - пак сви рамене. - Не знам! - Бях вокал на “Лавина”! - Не съм я чувала групата... е, добре дошъл в Рая! - тя се засмя дрезгаво. - Ела, хладилникът е отзад! Нямам нищо по-тежко, но Ричи обеща да мине следобед... - Ричи? - Ричи Валенс! - поясни тя. - Той ги разнася тези работи - кокаин, хероин, тем подобни... - Ричи Валенс? - Дом се опули. - Тъй де, тъй де. Ако си падаш по тези динозаври, тука са и Бъди Холи, и Литъл Ричард, и който там още се сетиш от ония времена! - тя сви рамене. - Аз чакам да ми падне Пол Макартни. Или в краен случай оня от “Стоунс”... с устните... - Мик Джагър? - Точно така! - тя кимна. - Направо ми се иска да ги скепцам и да ги питам за какъв дявол са правили музика! Доминик безмълвно вдигна вежди. Задната стая на аптеката беше уютна, с хладилник, диван и барче. Сали измъкна опаковка бира от хладилника. - Сядай! - каза. - И добре дошъл в Ада на Рока! - И на мен не ми прилича на Рай! - съгласи се Дом. - О, ти още нищо не си видял! - тя се изкиска. - По-лошо е от ад! - Откога си тук? - Не знам! - ново свиване на рамене. - Ако ще ти отговори на въпроса, хванаха ме през осемдесет и девета. Пътувахме с две приятелчета... Рони още работи в бензиностанцията. Дик го претрепаха. Ама сам си беше виновен, щото нещя да се откаже да бяга, нали разбираш... пък Елвис е голямо копеле. И оня, шерифа, Отис! Гръмнаха го като патица на третия път. Доминик кимна, макар че нищо не му беше ясно. Отпи от бирата си - студена и режеща. Към средата на кутийката главоболието му утихна като по магия. Сали запали цигара и сладкият мирис на марихуана изпълни стаята. Той посегна, взе й фаса и яко си дръпна. Определено имаше нужда от прочистване на мозъка и, макар че бирата веднага го хвана - не му се случваше често - тя не му беше достатъчна. - Хванали са те? - попита накрая. Плуваше блажено на вълните на винаги добрата комбинация от бира и трева. - Ами да, пътувахме, нали ти казах! - тя тръсна глава. - Дики реши да слезем от магистралата, забутахме се по някакви черни пътища и хоп, ето ни на, в Рокендрол Рай... - Искаш да кажеш, че не си някоя рокаджийка? - Господи, не! - тя пак тръсна глава. - Нищо ли не са ти обяснили? И как въобще дойде тук? - Теглих си куршума? - той не звучеше особено убедено. - Или имам празнини в паметта? - Гръмнал си се, това е. И понеже си рок-звезда, сигурно си бил, ето те тук. Всичките, дето имат да плащат грехове, са наоколо! - А онези, които нямат грехове? - Ня-ама рокаджия без грехове! - тя се засмя покровителствено. - Всичките до един сте гнусни копелета и това си е! - А ти? - От време на време тук идват и нормални бунаци. По нормалните пътища. От нормалния Орегон! Като мен или като Сю Брандън и онези, как им беше името, о, Боже... - тя разтри слепоочията си. - Както и да е. Караш си и кацваш в градчето. И след това не те пускат да си идеш... Тези гадини тук искат да имат публика, нали? Изнасят си концерти и искат някой да ги слуша! Доминик потрепера леко. - И ти си от същите! - тя запали нова цигара. - Не искам да те обидя, драги, но няма начин да си различен! И тъй Доминик Бърч още през втория си ден в Рокендрол Рай се запозна тъкмо с когото не трябваше... и се влюби. Май. На обед Дом отскочи до “Рок и буги”. Сандвичите им бяха хубави. Джанис също. Там, надвесен над четвъртата за деня бира го откри Елвис Пресли. Беше зализан, с бяло кожено яке с пайети и огромни черни очила. - ‘Дно двойно, сладурче - нареди Елвис и се намести до Доминик. - Как си? Харесва ли ти наоколо? - Имам ли избор? - Дом вдигна глава. - Да си бях останал в автосервиза, сигурно щях да ида в Авто Рай, Омаха. - Не знам дали е в Омаха - Елвис се засмя и вдигна очилата на челото си. Намазаният му с брилянтин перчем потръпна като жив крайник. - Значи си бил монтьор? - Преди да пробия. - Нещо против да се хванеш на бензиностанцията в такъв случай? Доминик пресуши бирата си преди да попита: - Имам ли избор? - Не голям. Има едно свободно място за касиер в банката, още едно в зеленчуковата... - Предпочитам сервиза - Дом се засмя. - Още едно, сладкишче! - Ще ти откъсна топките! - Изръмжа Джанис. - Стига ми Кърт с неговите сладкишчета. - Добре де, добре. Сладурана да е тогава. - Става. - Кога започваш? - Върна се на темата Елвис. - Утре? - Мм, добре. - Довечера има купон у Фреди - допълни Джанис. - Ще дойдеш, нали, сладкиш? Дом гаврътна бирата без особено желание и се надигна. Чувстваше пръстите си мазни, сякаш вече се беше изцапал с грес. Напусна “Рок и буги” и тръгна да се скита из градчето. За миг се поколеба дали да не се отбие в “Би боп бюти”, но през витрината зърна стъкления поглед на смътно познат певец и се отдалечи. Неусетно краката му го отведоха до “Сий ю лейтър”. Сали му махна и това реши въпроса. - Настаниха ме на бензиностанцията - каза й от вратата. - А довечера имало купон. - Има. - Съгласи се тя. - И значи ще работиш с Рони. - Искаш ли да дойдеш с мен у Фреди? - Защо не? - Тя сви рамене. - Само че трябва да намериш Ричи и да му кажеш да ти хвърли нещо твърдо. Иначе няма да ги понеса. - Че кой те кара да понасяш тях? Нали ще си с мен? - Защо си тук, Доминик? - Защото пея добре - Той отметна глава и се разсмя. - И защото едно момиче свиреше на пиано. - На пияно ли е свирила? - Сали също се разсмя. - Сигурно не е била добра. - Напротив. Страхотна беше. И се казваше Кармен. - Така ли? - Подари ми своя касетка за рождения ми ден. Сали изглежда очакваше някакво по-подробно обяснение, но Дом влезе в задната стаичка, измъкна бутилка водка от хладилника и я надигна. Пиеше жадно и адамовата му ябълка подскачаше. Първите няколко глътки изгориха гърлото му, но бързо престана да усеща острия вкус - просто ледена течност, която се хлъзгаше към вътрешностите му. Сали го гледаше от вратата. Той откъсна бутилката - полупразна - от устните си, тръсна дългата си коса и дрезгаво запя: - Джони и Франки се любеха лудо, но свада вдигнаха такава, че той й рече “Заминавам! Не ще се върна, квото ще да става!”... - Я дай и аз да си дръпна едно! - Сали му взе бутилката и си смукна. - Как ме искаш довечера, каубой? - Хубава - Доминик се разсмя. - Тогава Франки се разплака... И тъй Доминик Бърч заживя като всички в Рокендрол Рай, Орегон: Между бутилката, смазката, бутилката, бутилката, бутилката, кревата, бутилката. И в промеждутъците нещо твърдо. Държеше си една бутилка за спешни случаи, в шкафчето до аптечката. Сменяше я много редовно - горе-долу веднъж на два дни. Скоро щеше да му се наложи пак да я смени и мислено си напомни да не забрави. Отвинти капачката, избърска смазката от гърлото с по-чистото крайче на един парцал и жадно отпи. С малко търпение и усърдие, светът щеше да добие приятна размазаност и празното хале да му се стори по-готинко. Дръпна си още веднъж. Изкиска се. Прибра с омазнените си пръсти висналите по челото си кичури, отметна глава и запя дрезгаво: - Косите ти са бляскав водопад... Стори му се, че трудно взима височините. Спомни си смътно, че някой му беше разправял (навремето... преди да тръгне - не на запад, а към Орегон) как Тото Котуньо за малко да си развали гласа от поркане, но се усетил навреме. Трябваше да вземе да го пита, когато жабаринът наминеше в Рая някой ден. Макар че сигурно има и Рокендрол Рай, Сицилия - или Корсика. - Майната му на гласа! - Изсумтя и пак се изкиска. Тук не можеше да разчита на нищо. Нямаше да има кой да го открие и да му издаде песните - нови или стари - но за това пък водката беше много и евтина. Пък и парите с лопата да ги ринеш. - Коошите ти шаа... - Поде отново, завалвайки нарочно думите. В този момент в сервиза влезе Рони. - Насвяткал ли си се, Дом? - Попита още от вратата. - А, не. Трезв съм като... като... - Доминик поклати глава. - Абе, не съм. Не много. - Можеш ли бързо да хвърлиш едно око? - Помпата ли заяде? - Не, имаш клиент. Доминик с нежелание пъхна бутилката в шкафчето и се изправи. На бензиностанцията беше паркирал прашен кадилак. Ударен отпред. Изпод капака на леки облачета струеше пара. Застаряващ плейбой с бирено коремче забързано взе да обяснява, как го били блъснали. Нагло. А от километри не можел да намери сервиз и... Още като зърна русото парче на предната седалка, Дом веднага престрои историята - как онзи е блъснал (нагло), докато мацето е работило в гащите му. - Можеш ли да го оправиш? - Попита Рони. - Кого? Мацето да не е момченце? - Изуми се Дом, докато вдигаше капака на кадилака. - Май мога. За няколко месеца... - Сигурно в града има приличен хотел? - Попита застаряващият плейбой. - И бюро на “Херц”? В долината под тях се беше разстлал Рокендрол Рай с все двете си църквици, червеното тухлено училище и цялата си пасторална красота. - По-добре вземете моята кола и обръщайте! - Предложи Рони унило. - На около шейсет мили от тук има чудесен мотел, а пък аз... тоест, Дом... Като свършим работата, ще ви докараме кади-то. - Да бе, да. Ще си го видя отново когато си видя оная работа! - Клиентът се плясна по набъбналия корем. - Има ли хотел или не? - Сигурен съм, че ще... Мадамата избра точно този момент да отвори вратата си и да се появи на сцената. Беше адско парче от пръстите на краката до последното кичурче коса. - Хе-енри... - Проточи с медено гласче. - То-ова ли е ма-айсторът? Каакво очаарователно граадче! - Наистина препоръчвам да вземете колата ми и да... - Пробва пак Рони. За свое изумление Дом усети, как нечии железни пръсти стягат сърцето му и в гърдите му се надига гняв. С мъка се въздържа да не посегне да удари хлапето. Някакво зло животинче сякаш захапа мозъка му; в очите си усещаше тежест, сякаш отвътре в черепа животинчето напира да излезе навън. - Хаайде да идеем да разглеедаме докаато оправят колаата! - Мацето хвана “Хенри” за ръката. - Тук смърди! Тя стоеше от подветрената му страна и Дом смътно съобрази, че не си спомня скоро да е взимал душ... Скоро? От седмица или две? Сали обикновено беше така надрусана, че би легнала и с пръч, но... Животинчето в главата му настоятелно дръпна конците. Имаше лошото усещане (по-късно видя че е прав!), че поне в едното му око се е пукнал кръвоносен съд. Сърцето му направи лупинг. - Обичаш ли рокендрол? - Попита бившата звезда Бърч и настоящ автомонтьор. - Обоожавам! - Мацето се разплу видимо. - Направо си уумирам за поо-стаарите пеевци... - Тогава вървете направо по главната улица и ще стигнете до “Рок и буги”! - Препоръча им Доминик. - Питайте за Джанис. - Суупер! - Тя хвана Хенри под ръка и го помъкна по шосето. Токчетата й потракваха съблазнително. - Можех да ги измъкна! - Въздъхна Рони. - Да ги измъкваш? Че те са родени за тук! - Доминик се засмя пиянски. В главата му животинчето продължаваше да гризе мозъка, но гневът му сякаш полека стихваше заедно с потракването на токчетата на мацето. - Да не мислиш, че предните постове не са ги забелязали? Дъртият Франки си отваря очите на четири. Сигурно Елвис вече хвърчи насам. Нямаше да ги измъкнеш, само щеше да загубиш още някой пръст. Ела да глътнем по едно, преди да се хвана с таратайката. Ония и без друго не заслужаваха пръста да си мръднеш за тях. Рони погледна към чуканчетата на мястото на два от пръстите на лявата си ръка и въздъхна отново преди да го последва към тайния му запас. - Родени за тук! - Повтори. - Ами да. До края на седмицата ще е легнала с всички по-известни, другата - с по-неизвестните, а на третата седмица ще оправя и певиците. Повярвай ми, достатъчно време съм похабил с такива като нея в кревата! На, пийни си! Рони охотно опъна от бутилката. Избърса се с опакото на дланта си и промърмори: - И все пак можех да ги измъкна! - Виж кво, - Дом му взе водката и я довърши на един дъх - не си ли се замислял защо някои хора идват тук? - вместо сърцебиене и налягане в очите, сега имаше адско главоболие. Дано спиртът спиртосаше проклетото “животинче”! Приятелчето на Сали бръкна дълбоко в джобовете на омърляния си бензинджийски гащеризон с емблема на “Газ-енд-рол”: - И ако съм? - Ами, не си ли забелязал, че тук им е мястото? И не си ли се питал колко души годишно се губят из просторите на Орегон? И колко от тях попадат тук? - Що не идеш да се гръмнеш? - Рони се намръщи мъчително. - Вече съм се гръмнал, за това и съм в Рокендрол Ад. - Дом му смигна. - Не ми казвай, че и вие тримцата не сте си го търсили. Три безполезни хлапета, надули “Бийч бойс” до дупка, карат си по пътя и си мечтаят да го напъхат я на Шаная Туейн, я на... - На кого? - Карай. Нека е Мадона. Ама градчето направо ви е сграбчило в сърцата и ви е издърпало право до тук. Където ви е мястото. - Да бе, сигурно. - Рони поклати глава. - А ти, пиянде такова, да си се питал някога защо го ликвидираха Дики? - А? - Приятеля ми. Искахме да се махнем. Но той искаше по-силно. Аз се отказах когато ме пребиха яката. Не и той. Доминик сви рамене: - Никой не е казал, че като го напъхаш на Шаная, ще ти хареса. По-вероятно обратното... Точно в този миг отвън изсвириха спирачки и Отис Рединг с огледални черни очила закова мощния си “Харли” пред бензиностанцията. Дом тъкмо вадеше другата си бутилка за спешни случаи, когато шерифът влезе, подрънквайки с ефектните си шпори. - Драсти, Бърч - рече със заваления си акцент. - Къде са двете пилета от кадилака? - При Джанис вече, предполагам - Доминик сви рамене. - Колата е за боклука. Но и без друго няма да им трябва повече. - Сигурен ли си? - Да бе, ще я разчешитя за части. Кърт Сладкиша има нужда от... - Не за колата! - Изръмжа Отис. - За двамцата. Щото ако сте ги пуснали да драснат през хълмовете... - Никога не съм те обичал как пееш - Доминик го посочи с кокалестия си показалец - обаче като шериф направо си те мразя. Като толкова нямате доверие на Рон, очистете го направо, не му кълцайте пръстите един по един. Още два и вече няма да става за бензиностанцията. Не си ли се сетил, че може да си обича ръчиците? - Пиян си! - Изсумтя нафуканият му събеседник. - Да, като талпа. Ама бог говори с устите на пияните. Та значи, или направо стреляш по Рон, или си дигаш задника и се смъкваш в бара, а ако ония не са там или не са ги сгащили наоколо, тогава идваш тук и ми показваш тия цайси и зъбите си под тях. Ясно? - Ама... - Освен това - този път Дом се изправи заплашително (земята леко му се клатеше под краката) - аз не съм някоя забърсана от Орегон отрепка. И следващия път като решиш да ми приказваш глупости, може да не съм чак толкова пиян. Или пък да съм още по-святкан, да взема един раздвижен ключ и да проверя какво се случва на преродените певци като теб и мен като им размажат главата и ще ли им хареса. Сега се махай. Отис мрачно посега към пистолета си, явно размисли, обърна се и излезе. Дом извади бутилката от шкафчето, отви капачката и отпи. - Как само го изгони! - Възкликна Рони. - Какво искаш, да стоя и да му мигам? Позволяват си какво ли не, само защото са били известни навремето. - Ти също. - Да, ама аз не си виря носа, а ти щадя пръстите. Не ми беше лесно, щото щях да пукна до оня кадилак, докато ти им разправяше да вземат твоята кола, но всички сме в кюпа. И понеже предусещам, че ще питаш, веднага ще ти отговоря - колата е за автоморгата. Ама нямаме такава. Значи ще се помъчим да я оправим. Рон се засмя и му взе бутилката. Следобеда двамата прибраха кадилака в празния гараж зад бензиностанцията. Вечерта бяха на купон. Сънуваше - и знаеше, че сънува. Онзи концерт, онзи рожден ден... Кармен. Отново беше в гримьорната. Седеше пред огледалото и съзерцаваше умореното си, мокро от пот лице. Беше изтощен до смърт - и същевременно екзалтиран от мисълта, че най-сетне ще види една Кармен. Да, знаеше, че тя няма да бъде жената, за която мечтаеше, но все пак... Кармен. А тя се бавеше! Дом раздразнено изръмжа: - И, Редж, намери ми бира, за бога! В този миг на вратата се почука. - Да? - Провикна се той нетърпеливо. Кармен влезе в стаята. Той се надигна да я посрещне и застина насред крачката. Не беше очаквал своята Кармен, но това... това... това безцветно, не просто грозно, а някак никакво момиче... - Аз... - заекна тя. - Ти трябва да си дамата, на която пратих пропуските! - Той бързо се овладя, засмя се сякаш точно за нея бе копнял и й подаде ръка - Приятно ми е! Усещаше силната миризма на пот, която го обгръщаше - кисела и сладникава едновременно и видя, как коленете на малката буквално омекват. Дом Бърч, покорителят на всички женски сърца... Тя все пак успя да се вземе в ръце, за негово огромно облегчение. - Радвам се да се запознаем! - Той широко й се усмихна - Това твоят приятел ли е? - Казва се Томас... Ние... Ами, свирим заедно в Академията... - смутолеви Кармен. - Сядайте! - Махна към столовете - Полека, защото малко се разпадат, но... Добре дошли! Бира, предполагам, няма да искате... Хм, мога да ви черпя с портокалов сок например! Томас кимна. Редж Ролинг стана да налее две чаши. Добрият Редж. - Както разбирам, ти си ми запалена почитателка? - Дом се взря в лицето на Кармен. Почувствала неудобство, тя сведе поглед. Замисли се за нещо свое. Той предположи, че тя си представя какво разочарование изпитва певецът, който е очаквал КАРМЕН, а получава някаква безцветна идиотка, която... - Всъщност, не чак толкова отдавна! - сети се да отговори на въпроса Кармен и набързо разказа за Стейси и касетката. - Музикална академия? - Доминик вдигна вежди - На какво свириш? - Пиано! - О! Винаги съм обожавал този инструмент... - Неясно защо, бе събудила любопитството му все пак. Продължи. - Струва ми се, че в клавишите има някаква специална магия... Слушай, защо не ми посвириш? Само секунда да си взема душ и да се преоблека, след това можем да се върнем в залата и... Кармен кимна, но той предположи, че пръстите й се вледеняват. Да свири пред Доминик Бърч? Тя погледна към Томас за подкрепа. Той обаче отпиваше от сока си с кисело изражение. Доминик мина зад паравана в дъното на гримьорната. Влезе в банята, пусна душа и набързо се изкъпа. Преоблече се в чисти дрехи - глупаво или не, страхуваше се от тази странна Кармен. Страхуваше се от еротичния ефект, който й оказваше ароматът на потта му, искаше да се дистанцира от нея чрез една най-обикновена риза! Слязоха в залата - само тя и той. Томас изобщо отказа да се мръдне от мястото си. - Приятелят ти май ревнува! - отбеляза Доминик. - Той не ми е... - Кармен се поколеба как да формулира мисълта си - Не ми е интимен приятел. Щях да дойда на концерта с другите от фен-клуба, но... Предполагам, че аз щях да ревнувам, ако дам втория пропуск на някой, който жадува да види групата! Той се разположи на пода до пианото и кимна: - Е, хайде, плати си сега пропуска! - тонът му бе може би малко по-сериозен, отколкото се полагаше. Кармен седна на столчето и внимателно вдигна капака. Пръстите й май все още бяха студени. И явно не знаеше какво да свири. После внезапно я осени вдъхновение и тя поде игривата мелодия на Ела и Луис “Не искам да танцувам”. Запя, опитвайки се да ги имитира и двамата: - Когато танцуваш ти си очарователен и нежен... Аз не съм така добра като теб, ето защо не искам да танцувам - защо ли пък да го правя? Трепна изненадано и за част от секундата дори спря да свири, когато Дом се включи с продрания си глас: - Не искам да танцувам - как ли бих могъл... Няма да танцувам, благодаря много, знам, че музиката води към флирт... Двамата едновременно се засмяха. - Знаеш ли, учудва ме, че си чувала такива стари песни! - той се изправи - Освен това - не ти правя комплимент, забележи - си много добра. И като музикант, и като певица. Ако някога реша да си правя нова група, ще те поканя! - Благодаря! - Кармен също се надигна - Знаеш ли, искрено съжалявам, че не оправдах очакванията ти! - Защо? - Ами, не съм твоята Кармен с коси като водопад и така нататък... - Има ли значение? - Дом изненадано я погледна; беше успял да забрави натрапващата се в очите му нейна безцветност, музиката й преобразяваше дори нея самата - Вярно, не си Клаудия Шифър, - той се изкиска, - но винаги съм се чувствал неудобно в присъствието на прекалено красиви жени! Освен това, ако никой не ти го е казвал, значи ще съм първият - много си хубава, когато свириш! Честит рожден ден, кара миа! И се събуди. По бузите му засъхваха сълзи. Главата смъртно го цепеше - както всяка сутрин. Всъщност, даже малко повече. Зашари сляпо по нощното шкафче, но не напипа бутилка. Обикновено, колкото и пиян да беше, не забравяше да си приготви средството против махмурлук. Погледна с едно око. Светлината беше болезнено ярка. Непоносима. Но поне различи, че бутилка наистина няма. Обърна се със стон на другата си страна и протегна ръка, но напипа студен, леко влажен от пот чаршаф. Сали я нямаше. Тя обикновено ставаше рано, за да е навреме в дрогерията. Но днес, ако не го лъжеше паметта, беше почивният й ден и... Нещо го смущаваше. Не само липсващата бутилка. Стисна зъби, надигна се, изчака стаята да спре да се върти и тръгна към банята. Не беше съвсем подготвен за това, което ще види - но не се учуди особено. Кръв имаше навсякъде, но тя още дишаше. Главоболието светкавично се завря в някое чекмедже в мозъка му. Първо й сложи турникети и на двете ръце. Тя вяло се опита да се бори, но или беше прекалено отслабнала, или просто не искаше да умира все пак. - Спокойно, мила! - Дом бързо я целуна по устата. - Ще те измъкна от ада, обещавам ти. Кълна се. Тя престана да му се съпротивлява и затвори очи. След това той се обади в лекарския кабинет. Цялата стена беше изцапана с кръв там, където се беше подпирал, но сега не му беше времето да мисли за това. Линейката дойде и прибра Сали. Дом се натисна да тръгне с тях. Дребничката сестра Маккълнък го хвана на вратата, тикна под носа му заобления си нокът с пурпурен лак и обвинително заяви: - Ти, Бърч, иди си вземи два аспирина, направи си голямо кафе и след това влез под душа. Намери си чисти дрехи и тогава можеш да тръгнеш към нас. Няма да пусна някой от вас, отрепки такива, в кабинета си, дори ако става дума за живота му! - Но тя ще се оправи ли? - Ще те чака - сестрата сбърчи нос. - Чу ли? Душ - и не забравяй сапуна! Действаше малко на празен ход, когато й се подчини. Глътна три аспирина докато кафе-машината бучеше. Изпи две чаши силно кафе без захар с три цигари. До тогава вече беше дошъл достатъчно на себе си, за да изкопае от гардероба пухкава хавлия. И влезе под душа. Изкъпа се. Мокрите кичури коса му стигаха до под кръста. Колко време беше прекарал тук, за бога? Шест месеца? Година? Изтри замъгленото огледало, извади от шкафчето бръснача и изстърга няколкодневната си четина. Черната смазка от порите по лицето му и пукнатинките по кожата на ръцете не искаше да се маха. Пак изтри кондензата и се вгледа в отражението си. Беше отслабнал. Скулите му стърчаха, под очите висяха торбички, а носът и бузите му бяха прошарени от спукани капиляри. Изглеждаше като безнадеждно затънал алкохолик, мътните го взели! Прехапа устни. Когато по някое време излезе от банята, кожата му така се беше разкиснала, че направо нищо не усещаше с пръстите си. Изшляпа до спалнята, сети се, че е забравил хавлията на вратата и сви рамене. Първото, което го блъсна в носа беше тежка смрад - на вкиснала бира, спирт и мръсотия. Второто, което го блъсна в очите беше стаята, превърната на кочина. Не би могъл да си представи, че е живял тук - колко време точно? - а още по-малко, че и Сали е живяла с него. Трябваше да рови навсякъде, докато открие единствената чиста дреха в къщата - много смачкан официален костюм. Копринен. Навлече го на голо, забърса една от стотачките от антрето и излезе. Два часа по-късно, когато се яви най-сетне в кабинета, изглеждаше като нов човек. Смяташе, че се е погрижил за почти всичко. Напазарува и се преоблече - дънки и фанелка, които още ухаеха на фабрично чисто. Беше се обадил и да му пратят екип за почистване по домовете - не искаше и да се прибира в кочината си. Освен това се снабди с букет рози. Мина и през “Би боп”, но в крайна сметка реши да не се подстригва - само му филираха косата, та да заприлича на бял човек. Доминик Бърч от добрите времена на възхода. Когато позвъни на вратата на кабинета, наистина се чувстваше прероден. Сестра Маккълнък му отвори и зяпна. - Какво си направил със себе си, за бога? - Огледах се - отвърна й най-сериозно Дом. - Сали добре ли е? - В момента спи. Ела, влизай. Закърпихме я, преляхме й кръв... сега сънят е най-доброто лекарство за нея. Но ум не ми го побира защо въобще е решила да... - И аз не знам. - Доминик махна с букета рози. - Едва ли свинарникът вкъщи я е предизвикал. Или пък дрогата. Мисля, че просто се е отчаяла... и се проклинам, че не съм бил на себе си да го забележа. - Прощавай, че го казвам - сестрата го поведе през чакалнята и към малкото болнично крило отзад - но ти не си бил на себе си откакто... - Май откакто дойдох в Рая - той се засмя. - Права си, струва ми се. Ще си взема бележка. - Съмнявам се. - Сестрата го погледна сурово. - Довечера пак ще си пиян, Бърч. - А, не - той поклати глава. - С пиенето бяхме до тук. Развеждам се с бутилката. - Много хора съм чувала да го казват - тя сви рамене. - Не всички бяха съсипани нормални хора. Имаше и певци. - И какво стана с тях? И с едните, и с другите? - Повечето от първия тип измряха - от цироза или леко внезапно. Другите са си още в града. Нали и без друго сте мъртви. Ето я твоята любима. Сали - бяла като платно - лежеше на бялото болнично легло. Китките й бяха бинтовани. Доминик приседна на стола до нея, остави розите на шкафчето и се наведе да целуне полу-отворените устни. - Скъпа моя - прошепна отново - ще те измъкна от ада, каквото ще да става! Тя не се събуди. До следобеда вече беше разбрал какво е имала предвид сестра Маккълнък. Копнееше за питие - поне за една глътчица! - и ръцете му бяха започнали да треперят. Когато откри, че нервно обикаля лъснатата кухня и претърсва шкафовете за някоя случайно забравена бутилка - беше наредил на чистачките да изхвърлят всичко, в което има спирт - се ядоса сам на себе си и отиде на бензиностанцията, макар денят да му беше почивен. Изръмжа нещо на Рони и се завря в задния гараж. При кадилака. Нахвърли му се с настървение и го разглоби до половината. В осем Рони го откри с опрян на задната броня гръб. Скрил лице в дланите си, Доминик плачеше - за пръв път от години. - Да идем в “Рол оувър”, а? - Безпомощно му предложи приятелят на Сали. - Може да забършем онази, русичката... - Ти луд ли си? - Изрева Дом. - Само поркане и мацки ли са ти в главата? Особено сега! - С нищо не можеш да й помогнеш. Освен това сестра Маккълнък нали е казала, че ще се оправи... - Знаеш ли, Рони, ти си пълен идиот! - Доминик се изправи, ритна пръснатите по пода ключове и излезе. Дълго стоя под душа и си легна рано. Цял ден не беше близнал нито капка. Спа зле. На сутринта си обу хавлиени чорапи и новите маратонки и отиде да тича. Седмица по-късно най-сетне му позволиха да прибере Сали вкъщи. Вече беше преодолял най-лошото. Все още му се пиеше зверски и предполагаше, че така и ще си остане, но поне се чувстваше добре. Ядеше като звяр, вече тичаше по пет километра всеки ден, работеше до припадък, беше загладил косъма и дори написа нова песен. Същата вечер заведе Сали да вечерят в “Рол оувър, Бетовен!”, пи само пепси и после й изпя песента като сам си акомпанираше на пианото: - Косите ти в Косите на Вероника от вятъра понесени тъмнеят... Още по време на първия припев Джими Морисън се качи на подиума и присъедини божествения си глас към неговия. Може и да беше луд, както говореха, но пееше изумително. И питието в чашата му беше бистро-прозрачно, но не беше водка. Беше спрайт.
2001-05-23