БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Стрина (част първа)

Северина Димитрова Самоковлийска (annabell_)

Раздел: ПОВЕСТИ И РОМАНИ  Цикъл: Стрина (2012)

 

 

Плакатът беше най-обикновен лист хартия, формат А4, на който беше напечатано „Издателство Г. любезно ви кани на премиерата на новата книга на Кийра Башли „Смърт сред минзухари", която ще се проведе на 15 март 20...г. в град П.". Датата, името на писателката и града бяха изписани ръкописно с черен маркер върху нарочно оставените за целта празни места. Нищо и никакъв плакат, еднакъв с всички останали, губещ се сред милионите листчета с обяви, с които беше окичена автобусната спирка.

И все пак незабележимото парче хартия привлече вниманието на една от чакащите на спирката. Беше жена попреминала средната възраст, с голяма сакообразна чанта, провесена на рамото. Беше облечена с анцуг и кожена шуба, на ушите й висяха златни обички, а изпод нахлупената до веждите капела и вдигната до ушите яка на шубата се виждаха две много гримирани очи, приковани в нещастното парче хартия, което сякаш се изчервяваше и смаляваше под изпепеляващия поглед.  Тя се бе втренчила толкова силно в плаката, че изобщо не чу тролея, който спря зад гърба й. Едва в последния момент осъзна къде е и какво става и се втурна към возилото.

Шофьорът, който изобщо не беше в настроение да чака заплеснати лелки натисна копчето за затваряне на вратата и даде ляв мигач. С опитността и сигурното око на професионален бейзболист жената метна чантата си, без разбира се да изпуска дръжката й. Вратата заклещи чантата. След кратко състезание по взиране шофьорът реши, че лелката не си заслужава да я лежат и се предаде. Вратата се отвори придружена от злокобното пъшкане на пантите, жената се метна вътре и поведе лют спор с контрольорката на тема „билети-и-за-какво-да-пълним-джоба-на-общината".

 

Панелка като всички останали - с обрулени и белязани от вятъра и снега стени, изпочупени стъкла на вратите, заменени тук-там с картони или ламарина. Китната градинка, била по комунистическо време гордостта на пенсионерките се бе превърнала в кучешки парк, обсипан с фасове и  изпражнения. Панелка като панелка, която можеше съвсем спокойно да се намира в кой да е български град, дори в някой от крайните софийски квартали.

На третия етаж на панелката, в апартамента до асансьора бе обиталището на стрина Калина, може би най-колоритната личност в целия блок. Беше се женила три пъти, първият й съпруг беше починал от инфаркт, вторият - от скръб, а третият не беше дочакал славната съдба на предшествениците си и се беше изнесъл в свински тръс към Испания, от където прати на стрина Калина картичка. На гърба на плаж и море (които съвсем спокойно можеха да са български), с цветове прекалено ярки, за да са реални, с трепереща от мъка ръка любимият й бе написал „Te quiero ama drug pat". Картичката заемаше централно място във витрината в хола на стрина Калина. Точно до сервиза за кафе, който тя никога не ползваше, трите комплекта сватбени чаши и бройка от първата й книга „Сатанински строфи".

Стрина Калина, която през деня работеше като хигиенист в окръжната болница имаше Хоби. Вечер тя слагаше очилата за нощно виждане и прекарваше часове пред компютъра. Беше открила интернет и караше целия свят да съжалява за това велико изобретение.

Освен всичко друго, стрина Калина се бе пристрастила към критиката. Но не се ограничаваше само с литература или кино. Нямаше изкуство, което да се отърве от безпощадното й перо.

Първата й книга беше роман в стихове, който разглеждаше сложните взаимодействия, на които е подвластен светът на литературата и от там едно четиристишие беше напуснало страниците й се бе превърнало в символ на цяло едно течение в интернет -

 

„Я виж какво ти нося там

роман написах чисто сам.

Добър съм, некаква кръстоска

между Кинг, Балзак и Лазаровски..."

 

За заглавието на книгата бяха спорили много с издателя си. Той твърдеше, че не било далновидно да се използва заглавие, което вече съществува на български, но Калина го обори с два железни довода:

1. У нас никой не чете разни араби;

2. Аз плащам, аз си слагам заглавието.

След което разбира се всякакви спорове бяха излишни.

И така, стрина Калина се ползваше с особен статут пред обществото. И на работа, и в квартала я почитаха и се държаха на разстояние, защото с „тез животни ентелектуалците" никога  не можеш да си сигурен дали няма да те изтипосат в следващия си роман. А никой не беше готов да се подложи на унищожителната сила на перото калинино.

Единственото живо същество, което не се страхуваше ама изобщо от Калина беше дебелият й котарак на име Лев. Така се казваше котаракът в книгата**, която стрина беше прочела след една от редките си екскурзии до градската библиотека. Та Лев беше единственият, който  пет пари не даваше за напъните на господарката си, и гледаше на нея като на малко досадно, но изключително необходимо продължение на отварачката за консерви.

Животът на Калина вървеше в релсите си без никаква необходимост от допълнително побутване. Осем часа на ден миеше тоалетни, чистеше подове, сменяше чаршафи и подлоги без изобщо да мисли върху жестовете си. След седем години работа не й се и налагаше. А когато човек като стрина Калина е с незает от нищо мозък по цели часове, последиците за него като цяло и за света в частност винаги са плачевни.

Та Калина имаше една любима своя тема, на която поне веднъж в седмицата изписваше страници Times New Roman 12 - конкурсите и наградите. След като беше участвала във всички възможни конкурси, от юношески разказ, та дори и поетични и не беше спечелила нито един, стрина Калина беше твърдо убедена, че всичко там е на принципа „почеши ми гърба, че да почеша аз твоя"и за това често изливаше праведния си гняв върху главите на всякакви фондации, организации, съюзи на писатели, било то свободни или заети. Те от своя страна не й оставаха длъжни - все пак интернет е за това, за да може спокойно да се прилага древния закон „око за две, зъб за чене".

Изобщо отношенията в Мрежата се поддържаха приятно сгорещени. Няма нищо по-добро от малко скандалче преди лягане, което да ти сгрее краката в панелката, която и бяла мечка би разплакала за одеяло...

Основната тактика на стрина Калина се състоеше в това, че не си подбираше противниците. Третираше ги без сянка от дискриминация - можещи, неможещи, влиятелни, нищожества... За нея всички бяха еднакви, а именно неверници, които трябва да бъдат изпепелени с огнения меч на словото.

Напоследък голям отзвук в света на мрежата и литературата имаше роман на новоизлюпилата се авторка на полицейски романи Кичка Ардънбашева, или както беше по-позната на читателите си, Кийра Башли. Подобна наглост и самоувереност действаше на стрина, а и на себеподобните й като на червено за бик.

Бяха се заели да сравнят със земята младата авторка, без да вземат обаче под внимание, че с човек, който си изкарва хляба като измисля убийства не трябва да се занимаваш. Може да измисли седем начина да се отърве от трупа ти още преди закуска. Освен това според слуховете  Кичка беше любовница на шефа на едно от най-влиятелните издателства в малката държавица, така че погледнато от където й да е, всеки терористичен акт срещу нея си беше чисто сепуку.

Но праведните каузи изискват мъченици. Така че когато видя обявата за предстоящото турне из страната на младата надежда на криминалния роман, стрина Калина почувства, че е ударил нейният час. Заради това прозрение почти си изпусна тролея за работа, за това й се наложи да плонжира и да прежали ябълката, която носеше в чантата си за закуска. Имаше късмет, че шофьорчето беше току-що излюпено и не му стискаше да тръгне с все чанта и стрина, тъй че тя си спести сутрешно плуване през януарската киша.

 

Първият етап от Плана се състоеше в обикаляне на града нелегално и махане на плакатите, с които се съобщаваше часът и мястото на срещата. Всъщност стрина Калина беше изчислила, че единственото място, за които трябва да се погрижи, е самото читалище. Навсякъде другаде новите плакати не се задържаха повече от час - веднага биваха покрити от некролози и обяви за стаи под наем, загубени кучета, намерени кучета, момичета под наем, коли под наем...

И така след „Шоуто на Слави" стрина облече палтото си с цвят на пустиня, гримира се маскировъчно (резултатът приличаше по-скоро на паднала в кюнец миеща мечка), целуна Лев, който само помръдна ухо и се запъти към читалището прокрадвайки се в сенките. По това време пазачът, чичо Спас вече отдавна спеше, правеше си сметките стрина, така че работата беше фасулска.

Излезе на пръсти, без да святка стълбищните лампи, защото беше жизненоважно да избегне комшийката кака Нада, която през няколкото часа от денонощието, в което нямаше реалити шоу или турска сапунка се забавляваше, наблюдавайки живота през шпионката на вратата си.

С кака Нада бяха ходили заедно в училище. В шести клас тя беше отмъкнала любовта на живота на стрина - повтарачът Атанас. С излизането на „Сатанински строфи" нещата се бяха поуравновесили, но все пак между двете си къкреше омраза, готова да избухне при най-малкия повод.

На първия етаж връхлетя право върху бебешката количка на Кунчеви и изпсува приглушено. Стълбищните площадки бяха общо пространство, не склад, за да си държат някои хора багажа. Все пак благодари на всевишния, че не бе връхлетяла върху скейтборда на малкото хулиганче от четвъртия етаж. Тогава вече изразът „на крилете на отмъщението" щеше да придобие нови измерения.

Колкото повече се приближаваше до читалището толкова по-оживени ставаха улиците. Февруарската нощ беше топла и не валеше, така че тийнейджърите бяха наизлезли към дискотеките на центъра. Бездомните кучета се въртяха на глутници около кофите за боклук и наблюдаваха под вежди всеки тъмен субект, който посмееше да се приближи до тях.

Стрина Калина се приближи на прибежки и припълзявания към спирката на тролея, която се намираше точно пред читалището и се притаи там в очакване непълнолетните престъпници да й освободят терен.

Към един часа останаха само кученцата. Стрина извади от голямата си чанта чифт кожени ръкавици и маска за ски и се приготви за атака. Не можеше да позволи да загуби репутацията си ако някой я разпознаеше.

Това, с което не се беше съобразила обаче, беше простатата на чичо Спас. За седемдесетте си години бившия фронтовак беше с желязно здраве. Единственото, което го тормозеше, беше нуждата да става по три пъти на нощ, за да посети ВЦ-то. Остарял беше, след една биричка трябваше да тича да „източва бойлера" както го подкачаха наборите в кръчмата.

Стаичката, в която спеше, пардон, дежуреше нощем се намираше срещу големите остъклени врати на главния вход. Точно от ляво на тях бяха стълбите за подземието, в което имаше тоалетна и няколко залички, в които обикновено денем имаше частни уроци по английски. Колчем се запътеше към тоалетната, чичо Спас замърморваше: 

- Хау дую, гуд морген... чужди езици! Чунким аз като служих със сърбите се разбирах с тях на чужд език. Изблещи му се, размахай му ръце и ще се сети. Гуд морген! Ще им дам аз едно тенкю...

Облекчи се и заизкачва с мъка стълбите обратно към топлата портиерна и малкото походно легло. На минаване покрай стъклените врати метна поглед по навик и замръзна. За няколко секунди не можеше да проумее сценката, на която стана свидетел.

Глутницата бездомни песове, която по това време тръгваше на лов за котки и закъснели пътници, предвождана от огромна жълта кучка бяха насядали около спирката и гледаха с интерес към чичо Спас. Той вдигна ръка да се прекръсти и тогава видя какво всъщност гледат кучетата. От страни на вратите, там, където беше таблото с обяви имаше... нинджа! С черна маска на очите, черни кожени ръкавици, бежово дамско палто и вълнена кафява пола на големи макове. Старомодните обувки с четвъртит ток и токи изтракаха, когато нинджата се завъртя кръгом и се вторачи в него. В ръка държеше навито руло хартия.

Чичо Спас премигна един-два пъти, после заръкомаха:

- Абе луда ли си бе жена, като искаш плакати да лепиш ела през деня! Да ти се не знае и женския акъл! Изкара ми ума тука, стар човек съм!

Обърна се и се запъти към стаичката, клатейки глава.

 

След като чичо Спас се прибра в малката си стаичка и стрина си замина по пътя, в читалището се установи тишина. По-точно казано би било „относителна" тишина, защото в една стара сграда звуците никога не секват напълно. Скърцането от черчеветата на прозорците под напора на вятъра се смесваха с ударите на незатворена врата и високия говор от спасовото телевизорче, което имаше размерите на пощенска картичка и гласовите способности на Лили Иванова.

Няколко минути по-късно се чу шумолене. Иззад един от столовете във фоайето на читалището се подаде малко мишле. То се изправи на задни лапички, подуши наоколо си и затопурка тихичко към кошчето за боклук в съблекалнята. Там винаги се намираше по някоя опаковка от кроасан или друг вид сладки. После, след като чуеше високото носово хъркане на бай Спас, мишлето щеше да провери и неговата стая - там винаги имаше банкет от трохи и изпаднали парченца кашкавал или кренвирши. Мишокът нито беше вегетарианец, нито капризен.

Целият му живот беше минал между стените на читалището. Беше свикнал да се оправя самичък още от най-крехка възраст. Единственото, което помнеше от майка си беше едно измъчено „писук", когато големия капан за мишки, който Леличка беше заложила щракна и превърна нашия мишок в най-младото сираче на света. Или поне на познатия му дотогава свят.

Читалището му харесваше. Винаги имаше по нещо за хапване, остатъци от човеците или в краен случай стари документи, портрети и кожени подвързии на книги.

Изобщо, той не беше никакъв привърженик на електронната книга. Всяка уважаваща себе си мишка бързо учи, че първо - пластмасата не е екологична и второ изобщо не е вкусна.

 


2012-02-18

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)