БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Със седем на семейни начала

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: разкази - 08

Сърцето ми е стихия, съзидателна сила. Със седем живея на съпружески начала. Списвам местните вестници в седемте града в които живеят, а по една нощ в седмицата е достатъчна на всяка да я направи щастлива. Обичам живота. Всяка сутрин е за мен различно лице, обичано. Всяка от съпругите ми съм нарекъл на ден от седмицата. Понеделник е висока и слабичка, бивша гимнастичка, майсторка на спорта. Очите й са големи и сини. Косата й тъмно руса. Не може да се смее, само се усмихва. Физическа сила, мощ е. Люби се като на състезание. Веднъж само помня, че се изкикоти. Каза ми, че й липсва журито. Дали да не поканим няколко изтънчени естета да ни гледат докато правим секс? Не го каза съвсем на шега. Не го й приех съвсем на шега. Дава най-доброто от себе си, но най-доброто като за тренировка. Ако е заложена спортната й чест ще го направи още по-добре. Поддържа физическия ми тонус, изсмуква ме, но в изтощението чувствам повече енергия и след нощ с нея не ме е страх от заплахата на поредния мутряга за този или онзи материал. От заплахите тръгна всичко. Някой имаше неблагоразумието да ми каже, че щял да направи нещо с тестикулите ми. Вбесих се. Доста се колебаех дали да пусна онзи материал, но тази идиотщина ми дойде в повече и въпреки, че не беше проверено всичко, пуснах го. Тресях се от гняв, толкова бесен бях, че макар да е било свеж юнски ден помня сиви облаци и докато други са се разхождали по къси панталони, аз бях с шлифер и носех чадър, за всеки случай. И пак ми беше студено. Някъде дълбоко в мен ме е било страх, много страх ме е било даже, но толкова по-силна беше яростта, че трябваше да минат дълги месеци за да усетя лек спомен от отминалия страх. Обичам топките си. Ценя ги високо. И щом ги нося, не може никой да ги заплашва или да ме заплашва. Толкова ме амбицира онова телефонно обаждане, че отделих много време да изкарам всички, ама всички кирливи ризи до които колеги си бяха домогвали или не бяха успели. Доста повече направих отколкото съм способен даже. Не му разбих бизнеса, но му развалих комфорта. Своят също, но толкова ме беше яд, че дори не разбрах. А после като го разбрах ме хвана още повече яд и понеже нищо повече не можех на този да сторя оприличих друг на него и макар лично да не ме беше заплашвал, знаех, че е способен на това и подкарах и него, после и трети. Две коли ми взривиха, веднъж потрошиха цял, от телевизията ме изритаха, до големите вестници в които работят доста мои някогашни приятели не мога и да припаря. Всички иначе там си ме уважават, но всеки си ми го казва на четири очи. Само той ми бил все още приятел, такова ми ти, онакова. Ако всички останали били като него, нямало да има проблем. Е, като него са. Този разговор не знам пропусна ли някой да го води с мен. Вторник е дълги крака и цигарен дим. Има нещо ретро в нея. Не само широкополата шапка и овалното огледало в което обича да се оглежда гола, масивната мебел, свещите, френският акцент. Фина е, светла кожата й, пари. Устните й неестествено алени. Божур е. Страх ме е, че боледува от нещо, а крие. Тлееща факла е. Ако го има онова което я убива, то е това което я кара да живее по-живо. На по-пълни обороти, по-отдадено. Тя е единствената, която не крие, че не съм единствения. Нещо в нея, дълбоко в нея има мъртво и опазено. Отминало, но все още красиво. Не обезкосмява интимните си части, обича чернобели снимки. Правим си. Не си дигитален фотоапарат, за нея дигиталните са „фалшиви”, а истинския светлопис е химия, както истинската любов и еротика. Нейни думи са. Нейни думи са и: -Не искам да страдаш от обвързване. Нямаме любовта. Никой не я има. Но аз имам защо да го съзнавам. Имаме мига й, а нейното по-нататък: не. Разбираш ли? Люби ме след това като луда. Никой не би й разбрал обърканите думи. Но аз се сещам. Не е сигурна колко ще продължи, над колко има воля. Същата работа и с мен. Само, че нейното е болест на тялото. Моето е на езика. Езикът който ме излъга, че съм свободен и взех, че повярвах и тази ми наивност работи в мен, продължава да си върши глупостите, докато някой ден ме затрие. Затуй също като нея не искам единствена за която да съм единствен. Сряда е червенокоса и обича природата. Много говори, емоционална е. Замайва ми се глава от бързите й приказки. Преминава от тема в тема. Честно, губя нишката, чувам само мелодия. За да й запуша устата я целувам. То така и започна. Даже си мислех, че ще получа плесник и ще си тръгне. Беше в една кръчма. Пръскаше ми се черепа от монолога й. Не ми даваше сърце да я разкарам, защото е душица. Впих устни в нейните и тя като ме засмука. Щяхме да го направим още малко на масата пред погледите на всички. Но в таксито още изпълнихме част от програмата си за нощта. Заби глава в скута ми, а аз не я прекъснах. Поне не говореше. За нея най-малко знам от всички. Нищо съществено не ми е казвала за себе си, а ако го е казвала загубило се е между останалите й приказки. Но е много сладка. Четвъртък е самата отрова. Зла, зла и рошава, и мразена. Самата Горгона. Бледа, по-слаба и висока даже от Понеделник. Чернокоса и бясна. Винаги с размазан грим, с тънки устни. Вещица и катран. Катран тече и във вените й, не кръв. Тя няма друг, тя се отдава на всеки с който изкара повече от час и петнадесет минути, а понякога си ги забърсва и по улицата. Стига да види мъж с вратовръзка, за която да го дръпне и да няма „шкембе”, че не са били такива неин тип. Моят женски образ. Същата работа като мен. Опасни материали, заплахи. Само от нея не крия за другите. Разбира ме. -Ако беше една заради любовта й щеше да извадиш глава от торбата. Такива еснафи ни прави понякога любовта. Божествена е, заслужава си заради нея да живееш, но чудя се истинска ли е, ако те лишава от силата: за свободата си да умреш. Настръхнах. Иначе говори само цинизми. Редактирам й по десет пъти материала заради каруцарски език. Когато обаче не го използва, казва страшни неща. Петък е кацнало слънце. Образът му въплътен в жена. Гальовни са и мислите й, и сънищата й, и изражението й. Веднъж я видях заспала и се разплаках. Като дете се разплаках. Нищо по-красиво и по-нежно не съм виждал. Пареше ме тази красота. Искаше ми се да е вечна. Като хилене на инквизитор чувах тиктакането на часовника. Исках да я снимам, да я замразя, да замразя и очите си, за да виждат само това което виждаха. Само след час щяхме да се разделим, а до другата седмица я оживея, я не. Оттогава никога не се събуждам преди нея. Тя е живота който изгубих. Този не е мой. Събота е странно идиотче. Само като пол е жена. Иначе и фигурата й на момче, и прическата, и поведението й, заглежда се по момичета. Казва ми, че откакто е с мен се чувства хомосексуалист. Майтап е, подчертава го, но за нея всичко е майтап. Иначе както се изразява: „много я кефя” и пак нейни думи: „завиждам ти за топките”. Само когато се любим, всичко мъжко пада от нея, като дрехи, като защитна броня, изпълва я женственост, открива я, по-щедра женственост от всяка която познавам. Неделя е пищна природа. Плод натежал в последните дни на сезона си. Преди повяхване, най-сладък. По-възрастна е с десетина години от мен, по-всеотдайна в ласките си от всички останали. Не знам естественият цвят на косата й, нито съм имал куража да разгледам старите й снимки. Красива е, все още е красива. Нектар сякаш отпивам докато я любя, чувстващ нектар, оживяващ простенващ, въздишащ като свечеряващ се океан. Имам седем дни в седмицата и седем града със седем служебни задължения във всеки, но само един рожден ден. Три поред успях да заобиколя. Празнувах ги с тези, с които съвпадаше деня в седмицата. Но този лъжите ми не минаха. Всяка от тях толкова искаше да е с мен, че накрая всичко си казах. На всяка отделно за останалите признах. Две седмици ги оставих на размисъл и не се срещах с никоя от тях, заживях си ергенски и не беше никак зле. Говорили са по телефони, срещали са се по кафенета. Смях, сълзи, всичко вероятно е имало. Накрая решили да се съберат на неутрален терен, ангажирали цяла хижа. Всяка си ми каза, че ми подготвили изненада. Е, на мое място и вие не бихте очаквали да е хубава. Преди завоя към хижата, спирам колата. Не смея да продължа. Ужас ме е сковал. Въображението ми от няколко денонощия открива варианти за изненадата. Седем жени! Какво отмъщение може да ми подготвят! И се досещам това пред което толкова ме е страх, че дори аз нямам топки да застана срещу него. Ами, ако са поканили майките си, да ме запознаят с тях. Седем тъщи! Това дори за мен идва прекалено. Завъртам волана да бягам, но две коли са блокирали пътя ми. Предвидили са, че ще се опитам да избягам. Четвъртък и Събота, разбира се. Бавно настъпват и в двете платна, няма какво да правя подкарвам към хижата. Сещам се за друго от което повече се плаша, отколкото и от седемте си тъщи. Една корона. За Мис Съпруга. Ще я сложа на главата си, като най-лишения от мъжество. Ето това е изхода и сбъднатия ми най-голям страх в живота. Само това не очаквах което видях. Всички ме гледаха с обич. С истинска обич. С една и съща обич. Трябваше да съм щастлив. Да, щастлив бях. И в този миг осъзнах, колко безсмислено е всичко! Всичко!
2008-12-12

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)