БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Храмът на ефимерната ни тайна

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: Любов и диаболо в паркове - / разкази/

Венера беше грозна, стара и дебела циганка и просеше, но когато ни видя, бръкна в пазвата си и извади две златни статуетки. Една за мен, една за него. Идентични: тя, според античните представи, дългокрака и мускулеста, стройна. Засмя се беззъбо старицата и изчезна. Нагарчаше потта на ръцете ми и статуетката се изплъзваше. Нагарчала е и неговата. Вкусът който чувствахме с всичко по телата ни, разкриваше повече от малкото думи. -Къде изчезна? – попита той, макар да знаеше. -Да проси! – отвърна му хладно гласа ми над който вече нямах власт и исках много думи да изрека, ала не можех. Срещнахме се, ала време беше да се разделим. Съученици до вчера. Дори не и добри приятели. Не съм чувствала влечение към него, не съм чувствала да има към мен. Само в очите му, пъстра паяжина плетеше капани за наивни птички, може би моите въздишки, знам ли. Имаше нещо което не разбирах, което си остана недоизказано между нас. Утре той: на югозапад. Аз…кой ме знае, но не и тук. Буквално тръгвахме. Имахме си вече две масивни златни статуетки. -Доста струва това… -Бих казала доста повече. -Можем да продадем. -Или да заложим. -Или да запазим. -Че защо ти е. Нямаш огнище което да краси, ни масивен бароков шкаф. Доколкото знам имаш само сак и пътуване. Някъде ще ти е откраднат, а и това нещо е скъпо, но тежи. Само ще ти тежи. Не е сухари които да те нахранят, ни хапчета които да ти свалят температурата. Не е нож с който да си нарежеш колбасите. Най-необходимото иска всяко пътуване, а билетите с парите дето ще получиш за нея, далеч могат да те отведат. -И теб. – рече. Кимнах. Красиви статуетки и материални. Дар на онази която някога е била богиня на любовта. -Това в ръцете ни е пътя, не разбираш ли! – не знам защо имах чувството, че спори, след като се съгласяваше. –То ни отваря пътя. Млади сме, заслужаваме си да го опитаме, да го изпитаме, да стигнем далеч, не мислиш ли? -Мисля! Плъзгаше се статуетката по ръцете ми. Горчива беше потта ми и с всяка клетка чувствах вкуса й. Тъмно беше отдавна, а ми се видя залез с цвят на бира. От горчилката на потта ще да е. Друго исках да му кажа, друго което знаех. Друго, но нямах власт над гласа си. Както и над тази вечер в която една циганка ни даде златни статуетки. -Къде ще ме водиш? – опитах се дръзко да звуча, не можех, тогава не можех, трепереше гласа ми от смут – Къде ще ме водиш, искам те! В стремежа си да го улесня го обърках, а май и нямаше къде. Аз също. Тогава алеята превърна листа в алени езици. И с тях прошепна: -Аз мога само да ви дам ложето. Ложето което заслужавате. Трябва обаче да нахраните птиците ми. Птиците ми се хранят със златен фураж. Дори не й отговорихме. Телата ни готови на всичко с тръпки са го направили. И тогава алеята разтвори видимото като врата, а зад нея…Какво ти ложе! Храм. Храмът на ефимерната ни тайна. Бял замък с високи колони и десетки арки, някои висяха във въздуха, други здраво стъпили върху повърхността на живи езера. Основите им, птичи крака, с остри нокти забити във водата и около тях тя кървеше. Снежно бели стълбища, вити като охлюви в няколко посоки водиха към различни етажи. Роял в зимната градина, а на него седнал Ерос. Атлетичен и на наша възраст. Едното му крило живо и розово, другото: овъглено. И не от светкавица, личи. Просто е боледувало, дълго е боледувало. Не го боли вече, изглежда е мъртво. Замислено е блаженството изписано по лицето му. Свири Шопен. Над него сме в люлка за един. Въжетата са усукани змийски кожи. Приятелят ми е на седалката, а аз съм в скута му. Още щом избрахме люлката, терасата под нас изчезна. Осем метра надолу най-малко. Мраморни плочки само, а люлката е окачена на висока, висока сребриста греда. Съвършено свири Ерос. Кожите на змиите макар и мъртви упоени от вибрациите танцуват и ни люлеят. Телата ни са просто прегърнати, но все едно диво лудуват. Нотите ли са или усещанията на вибрациите за змиите, превърнали са ни в мислещи течности, въртяха се в тях течения, бълбукаха и се пръскаха, но събираха, отново да сътворят формата си, най-красивата за да я отдадат взаимно. Статуетките ни смлени на ситно, изтичаха през фуния в клетките на птиците, като пясъчен часовник отмерваха времето което двамата ще се имаме. А птиците в началото бяха лекокрили и малки. Вратите отворени и само златния фураж ги задържаше в клетките. Лакомо, лакомо го кълвяха, а ние вече се любехме в листо. Есенно листо откъртено от клона си, понесено от вятъра, изгоряло от сланата. Топло и влажно, почти като плът. То ли беше голямо, ние ли малки. Не можеше да се разбере, пространството беше полудяло, изглежда и времето, защото с часове се носеше листото преди да паднем в минералното езеро. Погледнахме към птиците. Течеше още златното ни мигновение, но те бяха станали по-големи и макар вратите на клетките им отворени не можеха да излетят, а и крилата им не растяха тъй бързо както телата се угояваха. Нямаше да могат да летят, но продължаваха лакомо да кълват златото. Любехме се във водата, а после на брега, а Ерос свиреше ли свиреше. И изведнъж спря. Клетките се бяха изкъртили под тежестта на птиците. Те паднали тежко на тревата. Не можеха да се движат. Приличаха на огромни пуйки. Петнадесет или двадесет бяха, не ги броях, не ми и трябваше. А и последната ни златна прашинка беше изчезнала. Не се разделихме както очаквахме. Живяхме доволно. Не ти разказвам приказка. Истина е. Птиците бяха в ръцете ни. Колехме ги, мъкнехме им перата, варяхме ги. Хранихме се с тях. И се угоихме като тях. Ето ме, виждаш ме! Стройна ти изглеждам, ли? Лъжеш се!
2008-11-30

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)