БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Топъл бяс между невинни слабини

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: разкази - 08

Странно чувство, като че ли има повече цветове и повече жени, по-дълги са им краката, по-къси полите, по-стегнати дупетата, по-пищни гърдите и чуруликащи смеховете. Някак карнавално е, разкрепостено, твърде колоритно. Какво ми става! Съвсем обикновена сутрин е, даже забързана. Топъл ноември – циганско лято. Хубава сутрин, наистина. Даже много хубава, но защо ми се струва нередно хубава! Фибрите ми са се издули, кръвоносните ми съдове се къпят в топлина. Свалям якето, през ръка го премятам. Пак се заглеждам по две девойки – антилопи с униформи на сервитьорки обръщащи столовете от масите, в двора на близкото кафене. Гръбнаците им са като лъкове, извили се до предел, в готовност да пуснат стрелата на Амур, без дори да се прицелят, а тя все ще порази сърце ли, разум, слабини ли. Все ще порази. Краката им като, че ли създадени за високите токчета. Едната е мургава, напомня мулатка, но е по-скоро с циганска кръв, другата обратно: белоснежна, но фигурите им еднакви. Когато се поглеждат, а лицата им на две педи разстояние и се захилват, те си знаят какво, чувствам такава премала, че забравям и колко е часа и къде се намирам. Познавам тези двете. Не са чак толкова впечатляващи. Какво пък! Някакви си момичета. Побъркана сутрин – нещо й има. Обаждам се до службата. Ще закъснея. Стрес и паника, страх ги е да попитат какво става. Подобно обаждане от моя страна звучи по-страховито от революция, сигурно защото е по-неочаквано и от нея. Сядам на пейката. В края на парка съм. Паля цигара. Мисля. Какво се е случило. Затварям очи, връщам се мислено по алеята. Клонките и росата по тях. Блести, на зърна набъбнали от възбуда прилича. Но роса винаги е имало, никога не ми е приличала на зърна набъбнали от възбуда. Защо сега? Днес. Защо тази сутрин. Вероятно заради вчера. Нищо особено. Просто среща на двама съвипускници. Някога почти гаджета. Едно от най-желаните момичета и едно от най-отнесените момчета. Няколко пъти излизали. Една нощ, за да убият номера. Като чужди ми изглеждат тези спомени. Разделихме се, разбира се. Всеки по пътя си. Никаква болка, толкова надежди имахме. Да си призная, всеки си постигна част от тях. Вчера среща, неочаквана. По-красиви сме от някога. И двамата, без съмнение. А и успели, големи. Върнах се в къщи на време. Семейството си ме чакаше. Нищо особено. Но защо днес така. Продължава мисълта ми да се разхожда из алеята. Спира се на едно място. Отварям очи и тръгвам нататък за да видя дали не ми се е привидяло. Не, не ми се е привидяло. Засмях ли се, не помня. Май само плеснах с ръце. И се дръпнах назад. Намерих си прикритие зад стебло, а около него храсти. Не искам да ме гледат как гледам в това, а то, не мога да си обясня с какво предизвиква цялата експлозия от чувства. Статуята на незнайната митологична хубавица в парка…се е окосмила. Между бедрата. И е настръхнала. И влага блести. Толкова е неприлична, толкова красива и като жива. Не знам колко дълго е траяла играта на природата. Колко дълго вятъра е носил прах, насложил го е по слабините й. Валяло е. И още прах, но мъх, ама златист мъх, настръхнало блести като истинска възбуда между истински бедра. Създадена за да бъде гола, нимфата винаги е изглеждала като облечена, а този мъх я съблече в жена. Ето какво ми е въздействало тази сутрин, а като гледам не само на мен. Минават ученички. Изкикотват се. Едната сочи с пръст, другата се изкикотва, третата навежда глава и притиска устни, четвъртата: -Тази, пък, кучка… Продължават по алеята. След тях две момчета. -Глей кво става. Камък, ама му се иска. -Пет кинта и я цункам по оная работа. -Цункай се отзад. Мургавата дебела чистачка поглежда враждебно. Готви се да оправи неприличието, но не й стига куража. Сигурно ще пита шефовете. Две японки се появяват. Едната прегръща статуята, другата я снима. После се сменят. Хилят се на японски. После три скандинавки. И те си направиха снимки. Във всички възможни комбинации. Всяка една поотделно със статуята. После две от трите, после тази която ги снима с всяка от двете. Даже я цункаха по бузките, а едната разголи гърдите си и ги допря зърна до зърната на статуята. Изнесоха се, малко преди да мине патрулката. Движи се по алеята бавно като луноход, все едно, че й е улица. Излизат полицаите. -Сега какво…-майтапи се единия – Ще я бръснем или ще я арестуваме. -То да я арестуваме лесно. Викаме паяка и я натоварва, ама в съда как ще я внесат. И чудя се в какво ще я обвинят. Тя не е отговорна за действията си. -Дали ще призоват съдебен психиатър за експертиза? -Ай да пием едно кафе, стига глупости. -Хайде нея ще я пратят в лудницата, ама кой трябва да поеме отговорността. Художника или природата… -Стига глупости. И този спомена името на природата. Знае си тя, знае си своето. Минават две лели. Правят се, че не гледат. Възмущението им е искрено, но и скришната завист не е толкова умело замаскирана. Чувствам я и аз. Толкова фриволна е и изглежда възбудена, а е само камък. „Камък да е, иска му се”-казаха го едно от момчетата, а полицая сякаш го допълни-„…природата”. Сега си спомням, че погледите ни снощи, казваха повече отколкото думите, че имаше тръпка по кожата, че и двамата възпряхме дъх, че от страни изглеждахме като двойка, че пръстите ни се преплетоха над масата преди да се целунат чашите, а устните ни бяха разтворени, че като отпих затворих очи и си представих целувката. За кратък миг и забравих. Изпълва ме чувството със закъснение. Какво съм аз! Строг шеф! Ето това съм! Отдаден на работата си до край ум. Да, умея и да се забавлявам, най-вече като показвам, колко мога да си позволя, колко свободен е духа ми, благодарение на реализираните ми професионални възможности. Твърдият мъжки характер на фирмата съм. Здравата ръка която навива механизма на часовника. Стриктен нрав, до секунда всичко ми е разчетено. Не показвам слабост, с очарованието което притежавам само диктувам. Хубаво е, сила имам, имам власт, печеля добре. Много добре. Кога минаха петнадесет години обаче, а снощи, снощи…Пред мен е бил забраненият плод, толкова ухаещ, изкусителен, но никакво чувство. Нещо се е спуснало над сетивата ми. „Камък да е, иска му се…Природата.” Още възмутени лелки преминават. После отнякъде се взе оня брадат пияница. От сутринта много заформен. Изруга нещо, а не знам в каква връзка спомена Бен Ладен, но тръгна през тревата, зацелува статуята от гърдите надолу. Спират се хората, гледат. Куп се насъбира. Появява се и репортер, щрака за таблоида. Очаквам да дойдат и от кабелната телевизия и да вземат интервю от сладострастника, но преди това да се е случило се връщат полицаите и прибират героя в колата. Статуята е обградена, а след малко народа като се пръска, мъх няма. Отново е просто камък. От възмущение или от завист, за да се запази приличието или необяснима първична проява, кой знае, но нечия ръка е отстранила очарованието. Няма го топлия бяс между невинните слабини. Статуята отново се превърна в статуя след като природата я бе направила, за сутрин да бъде изкусителката. Криво ми е. Подтиснато ми е. А аз нямам дори една сутрин. Какво съм! Строг шеф. Твърдият мъжки характер на фирмата…Да, ама съм жена. При това чаровна. Много чаровна. И набирам номера на приятеля си, с този който се срещнахме за кратко снощи.
2008-11-03

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)