БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Разкрепостената седморка

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: разкази - 08

Хижата е на небето или поне тъй изглежда. Откъсната от света, поставен е върху облаци върха в чийто подножия е тя. Камината шепти като разголена плът, дори ток няма и мобилни връзки. Те: млади, но не деца. Група веселяци…Не, по-точно особняци. По-щури или по-шумни съм виждала. Като се замисля, даже обикновено всяка група на тяхната възраст е по-щура и по-шумна. Хубави са всички, много хубави. Три момчета и три момичета. Като, че ли красотата е бил сходния интерес който ги е събирал. Митологично атлетични момчетата, приказно крехки момичетата, а това което дочувам, кара ме да навеждам глава, като едно от момичетата, което явно е озадачено и от това, че гаджето й е съгласно и от тайната която разкрива новата й компания. По-разпусната е фантазията и от мит и от приказка, тази на която се отдават. Настръхвам, мъжът ми говори нещо, но не съм при него. Опитвам се да бъда, но слуха ми е между тези три момчета и три момичета. Искам да си го взема. Дали да не се прибираме в стаята си. Не твърде рано е, дори за любов. -Тази мъгла надолу. – говори едно от момичетата – Подобна няма на света. -Не мога. – сърдит е малко гласа на онова което е навело глава. -Не е страшно. – шепне й приятеля, момчето в чийто скут е седнала. -Наричат тази мъгла „Кърмата на Венера”-казва едно от момчетата.-Толкова е гъста -По-подходящо щеше да е „Спермата на змея”-третото момиче се обажда. -Не мога, странно ми е, как така. Не ви разбирам, честно. Различни ви познавам. Нали ти я обичаш и ти я обичаш и ти ме обичаш…Защо? Не разбирам. Нали ти го обичаш, нали ти го обичаш, нали аз го…Обичам ли те наистина? -Уместен въпрос. – обади се една от приятелките й и постави ръце на коляното й – Виж, на сутринта всяка ще е с този с който е дошла, но нека сляпата съдба реши на кого да бъде за нощ. Мъглата. Мъгла в съзнанията ни събира в живота. Мъгла над сетивата, нека ни освободи сред природата. -Ще се побъркам.-съвсем тихичко казвам на мъжа ми- Тези смятат да се разменят. Май е разбрал или знам ли. -Разбираш ли, мила, нещо като игра на сляпа баба е. – продължава момичето-изкусителка към своята приятелка-Нищо повече от игра на сляпа баба, но за пораснали деца. -На този връх преди залеза си са живели божества – говори едновременно с приятелката изкусителка, кавалера в ухото на своята дама-За тях е било нормално това което веднъж в годината си позволяваме. -Не е страшно. –обажда се и най-мълчаливото от момичетата. Просто тръгваме в мъглата. Изкушаваната се изсмива: -Ама и аз съм си намерила…-млъква-Добре, защо не. Само, че има още един, той е без приятелка. -Да, тя неговата е в болницата с гипсиран крак. Мислено е с нас. -Да, де. Ясно, но така един от мъжете… -Не, не бива. Налага се една от нас да бъде с двама. -Аха, ясно…Та, „Кърмата на Венера”… -Гъста е, като елей се лее, мъглата на сляпото желание. -Съдбовното. -Ще ме побъркате. -За нощ всички сме побъркани. Много ни идва четенето и без друго. -Ами, ако някой падне в пропаст. -Наблизо няма, а риска прави всичко по-сладко. Появява се и самотника. Седмият, сяда между тях. Без настроение е. Двете момичета го целуват по двете бузи. -Няма да ти липсва- казва му едната – Тази вечер тя ще е при теб, чрез някоя от нас. Правя физиономия на мъжа: -Но тук не е за нас, хайде да се качваме. Да си призная това което чух много ме възбуди. Питам благоверния на него как подейства, а той сумти. -Идеше ми да стана и да ги напляскам. Но не ми е работа. Техните толкова хвърлят за да им платят добро образование, а те…оргии. Разбра ли какво следват? -Медици са. -Страхотно! -Е, стига, де. – засмивам се и скачам в леглото. – Какво толкова? Глезя се, сладко ми е. -Имам чувство, че света е полудял. Наистина ли го приемаш за нормално? -Защо не се включим.-кикотя се.-Не сме за изхвърляне, почти същите като техните тела имаме. Поглежда към мен и избухва в смях. -Без малко да ти се вържа. Сипва ми вино. Чукаме чашки, а после не може да ме измами, че и на него не му е подействало като сексуален стимулант. Обръщам се на другата страна и унасям се, чувам се даже как хъркам. Тихичко и не мога да го овладея. Чувам вратата. Излиза. Е, възмутени, мой, целомъдрени, съпруже, да те питам ли къде отиваш сега. Вратата пак се отваря. Поглеждам и се отвивам. Не е мъжа ми разбира се. Момчето е, онова, чиято приятелка наистина е с гипсиран крак в болницата. Преди часове имахме възможност да си поговорим с него. Хубаво да си поговорим. -Едно не ми е ясно, как мъжа ти ще обясни, нощната си разходка? – пита ме. -Както винаги. Никак. Но този номер с приспивателното във виното вече от толкова години ми го прави, че организма ми е привикнал. – казвам му. – Хайде, няма да говорим за него сега. -Няма за къде толкова да бързаме. Поляната е далеч по-голяма колкото изглежда в мъглата. Приятелчетата ще се погрижат да чува от време на време гласове. Ще има да търси ли, търси купона сигурно до сутринта и да си мисли, че е имало такъв, а просто не го е открил….И ще проклина шанса си, а не… -…а не глупостта си.-завърших изречението му. Казах, че са медици, но излъгах. Актьори бяха.
2008-10-29

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)