БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Пиеса за две флейти, секс и измяна

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: разкази - 08

Като сестра ми е. Бих казала даже и повече. Знам защо я боли глава често. Казвала й съм го. Начумерва се, навежда глава, прави се на сърдита, но забелязвам дяволитата усмивка която крие и от себе си. Хайде пък и тя, какво пък толкова. Не е девица и никаквица не е, нито пък ще стане, както сигурно си мисли. Едно малко приключение, толкова. Препоръчвам й го, от години така. Имала семейство, ами мъжа й. Той не страда от скрупулите й, защо изобщо се занимавам с нея. Имало е случаи, аз й говоря с добро, а тя побеснява. Нарича ме как ли не. Може и права да е, кой я знае. Но тя ми се оплаква и търси съвет и помощ, не аз от нея. Чувства се жертва на двоен стандарт в дома, това е. Иначе не се карат и не се бият, почти я разбира, чак грубиян не е. И бива си го, да си призная. Пробвала съм го. Даже й казах някога, тя се разплака. Пита ме защо съм такава! Казвам й, че поне съм себе си. Друга не мога да бъда. Съсипала съм живота си и без друго. Тя съсипва само здравето си. Не можела като него, не че много вече го обичала, но срам я било. Пък и не секс и липсвал, нещо друго. Не секс. Емоция ли?! Ай, стига. Нали си има интернетчето и виртуалните приятели. Съветвах я да изчука някого. Тя не ще и да знае. Щяла такова, да потънела в земята от смущение. Рожбо, стига, нали дори не те познава. Ами, ако я видел, не знам си що, не знам какво. Криво ми става. Аз избор съм си направила, тоест карам си я през просото, ама нея защо опорочавам. Спирам да й говоря. Поне за това, имаме си достатъчно теми. Книги, музика, прически. Надсвирваме се понякога двете на флейти, тогава е щастлива. Като затвори очи, все едно на мъж се отдава, все едно на божество. Толкова е красива, че съжалявам, че не съм мъж. Щеше да види тогава тя един срам. Повяхва, обичам я. Пак главоболие, пак нейният с изпълненията си. С неговата новата даже не се криели. Гледам да се отдалеча от темата, но тя ме дърпа в нея. Знам докъде ще стигнем. Пак аз ще съм дявола, който я изкушава, а тя ми казва: „Махни се от мен, сатана.”, ама писна ми. Говоря и за поезия, чета й новите си стихове. Нищо не чува от тях, но се опитва да критикува. Само и само за да спра. Добре, спирам, ще я слушам. Няма да приказвам. Да свирим на флейти. Не била добре, устата и суха. Не, на такава флейта й се свирило. Да ме беше зашлевила, за предпочитане. Всичките ми усилия да бягам от обичайните ни разговори са напразни. Скърцам със зъби, да не кажа нещо което ми е на език и на сърце, а тя затворила очи и отворила устни, все едно както когато свири на флейта, но без флейта. Такава сладострастница е, по дух. Изгаряща направо. Ще й лепна два плесника, за да престане. Сълзи се катурват от очите й. Въздиша, ах защо не била като мен или като мъжа си. Не искам, не искам, не искам да казвам нищо, че кой й пречи, защо ми го казва като упрек. Минавам зад гърба й, грабвам сонетите на Шекспир и й чета, а тя ме съсипва от критика. Съветва ме да престана да виждам всичко от трепетно-романтичната му, доста перверзна страна. Не, не слуша, точно тези сонети си ги знае наизуст. Не искам да я питам опитвала ли е с психиатър, но като млъквам, тя ми задава този въпрос. Питам я защо, тя ми казва, че съм изглеждала депресирана, мълчала съм. Ще ме убие. Да я изгоня, не мога да набера кураж, но и това ще стане. Отклонявам за миг вниманието към кафето. Питам я, иска ли. Тя, да, искала. За малко поне да избягам към кухнята. Слушам я как въздиша, напомня ми за някаква телевизионна реклама, дето гърдите на дамата се издули при аромата на кафето и пръснали копчетата. Толкова възбуждаща била миризмата на истинското кафе, наистина. И сега й действало така, но защо била толкова, толкова срамежлива. Слушай, маце, казвам й. Ще завържа очите на някое гадже. Ти ще се изчукаш с него. После ще изчезнеш и той ще си мисли, че съм аз. Ами, ако съм забършела шефа й? Е, кво по-добре. Тъкмо ще го държиш в ръцете си. Нали той няма да разбере, с превръзка е. Много перверзно било, като на разните скучаещи индивиди които се чудят каква глупост да измислят в леглото. Е, обиди ме, не съм й го казвала, но онзи ден вързах очите на гаджето си, ама той искаше. Млъкнах сърдита, пак ме пита, не е ли разумно да ида на лекар. Съгласявам се, че е разумно и ще ида. Въздъхва, скоро и тя щяла да бъде не с всичкия си, защото мъжа й, прекалявал. Нямало как да го разбере. Думите ми дойдоха без да искам. Попитах я, иска ли да поговоря с него. Тя зяпна, една минута нищо не казва. После, голяма услуга щяла съм да направя. След което крещи: „НЕ!”. А защо? Щели сме да се изчукаме. Няма да го направя, не съм лешояд. Преди сто години съм спала с него, но като знам как ще нараня тази към която имам някакви чувства, няма да го сторя. Толкова ми е обидно, че не мога и да я изгоня. Тръгва си по някое време, а аз слизам да си купувам ацефеин. Предала ми е главоболието си. Не се издържа вече. В следващите дни само вдигам телефона, не смея да говоря. Не отварям вратата, правя се, че ме няма. И с гаджетата вече ми горчи, чувствам се предателка, че аз го мога, а тя не. Тъпо е, но точно така се чувствам. Отварям й преди уикендите. Говорим за други неща, пак ме отнася за дома си. Зарязал приятелката си, бил само неин, но по-лошо. Не знаела до кога. Все очаквала да свърши рая й. По-добре да свършил, отколкото да го очаква ли, очаква. Веднъж, да започне отново. Хващам се за главата, не, не че ме боли, а да проверя на мястото ли е. Тя се сеща, че говори глупости и отсича: „Какво говоря! Не искам, не искам, не искам да започва никога повече. Но не вярвам, наистина не вярвам. Слушай, все пак, кажи му. Аз знаеш кога съм на работа, ти винаги можеш да се освободиш…Трябва ви време, да му разкажеш всичко, всичко което сме си говорили…Без той да разбере, че аз съм те пратила, нали…И няма, няма да правите секс, нали!” Склонна съм да приема, но тя пак настоява: „Но няма да правите секс!” Казвам й, че няма! Млъква, гледа ме доверчиво, после в погледа и изплава нещо детинско, иска да изглежда доверчива като дете. „Но няма да правите секс!” Отказвам, вече аз самата не съм сигурна. Пак ме моли да приема. Отказвам. Обяснявам й защо, тя се засмива. „Такава съм си аз, всичко провалям. Прости ми!” Минаваме на вечните теми, поезия, музика, дупета на музиканти, пътешествия. Мога ли да я заменя?! Та с коя приятелка ще си говоря за такива неща. Свикнала съм й, въпреки, че вече не съм наясно коя от двете е всъщност дявола. „Виж, няма да те моля повече, но помисли си. Нека аз даже не разбера, че по-добре. Все ще се съмнявам, че сте се изчукали.” Излиза. За нищо на света няма да говоря с него. Каза ми го. Все ще се съмнява. Но тя все ще се съмнява, че сме се и срещнали, след като е настоявала. Ще поговоря с него, писна ми. Дано той направи нещо, че да се промени. Цигарите ли ти свършиха? Ето вземи от моите. А имаш, огънче искаш, ето! Цефулес, приятелче, какво си мислиш, че стана! Не казвай! Позна. Ако напишеш това, този път историята ти няма да е с неочакван край. Горе долу, така е обработила и него. Срещнахме се с него. И наистина се изчукахме. Както бе предвидила, предадена. Но кой си мислиш, че е виновния? Според мен тя. Но ти помисли, помисли…
2008-10-26

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)