БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Реална сексуална авантюра

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: разкази - 08

Дъхът му ме разтваряше в цветове. При всяко спущане на клепачи се превръщах в палитра, а пръстите му ме рисуваха, отново създаваха, гола и истинска за да правя любов с него, почти непознатия. Никога не съм се отдавала така, не съм лудувала така от отдавна. Сигурно десет години, сигурно повече. И до тази нощ не бях изневерявала. Нито помисляла. Слабост изпитах, прекрасно е, ще съжалявам. Тъй и тъй, ще горчи после тази сладост, нека я погълна напълно. Най-вероятно ще съжалява и той. Знам ли, сигурно и той си има някоя. Определено кокетничех, навик ми е, но пред познатите. Те знаят, за тях е проява на гъделичкащо чувство за хумор. Има ли такова? Правихме любов в банята. И на терасата, валеше поройно. Под дъжда. Десети етаж е, постави ме на парапета, а аз отметнах глава назад. Полудели сме. Имам семейство. Мислят, че съм в командировка. И аз си мислех, че съм в командировка. Тъй си мислех, докато не се събудих във влака и като се позамислих… Ужас. По-глупаво не съм се чувствала. Сама съм си поръчала билет в посока която нямаше общо с работата ми. Това беше родният град на един приятел. Виртуален. От осем години споделяме спотаените си съществувания. Онези фантазии които не проявяваме, а са дълбоко в нас. Любят се думите ни, танцуват призраците ни. Забавно е понякога, понякога и тъжно. Понякога е по-действително от действителното, а друг път звучи твърде измислено и за измислица. На няколко пъти бяхме на ръба да се срещнем и да правим секс, за да ни мине. Имам си семейство, казала съм му го. От негова страна, било ми е ясно, че не иска да разбива ничий живот. Прекъсвали сме да си пишем. След месеци пак сме започвали. Ревнувам го понякога от любовниците му. Голям съм егоист. Казвам му, че съм егоист. Умира от смях. Разсмива ме и мен. Пращаме си мелодии. Стихове, картинки и други глезотийки. Често с думи ме е довеждал до такава фаза, че съм пращала после съпруга си над седем небеса, за девет седмици и половина, че й отгоре. Питала съм го дали и аз имам такова влияние над живота му. Отвръщал ми е, че: да, но кой знае колко искрен не ми е изглеждал. Отново е следвала криза за желание за среща. Чувствала съм я. Вече мислено му съм се отдавала. Мислите ми за ласките му са били ласки, по-ласкави от тези на които плътта ми се е насладила. Плъзгали са се по мен сякаш пръсти, смъквали са бельото ми. Губила съм памет. И това се е случвало на работното ми място. Представяте ли си. Напоследък нещата поутихнаха. Вече съм уверена, че искам да запазя връзката единствено като виртуална. Не се нуждая от реална сексуална авантюра. И без друго в по-дълбокият смисъл на думата изневяра си правя. Отдавам се на емоцията, което е по-страшно отколкото на тяло към което не изпитвам нищо. Полудяла съм. Танцуваме по вълни. Докосваме криле, по-чувствителни от бедра и кореми. Целувам го с думи навсякъде, побъркано лъкатуши езика ми. Неговият също. Спираме, смущение ме обзема. Не прекалявам ли, пак настоява за среща. На мен не ми е до такава и повече не го лъжа. Разочарован ли е или играе роля. Не може да си няма жена до себе си, толкова е страстен, а вече толкова години се занимава с мен, а и симпатичен, гледам го на снимките. Да бях по-разкрепостена жена, защо не съм, защо! Секси е, аз също. Представям си играта ни. Съвършена красота ще е. Емоционална. Дива. Езическа картина. В която страстите са изобразено като тела, в която стихиите създават световното. Мрак се спуска на разума, а чувствата са разум и единствено правило. Пиша му ги неволно и тези неща. Замислен изглежда. Казва ми го. Казва също, че май е трябвало отдавна да си спрем да пишем. Питам го защо. Не знаел. После пише, че говорил глупости, че живота и без друго не е чак толкова красив, че да съжаляваме за нещо красиво което сме създали. Ясно ни е вече, че няма да се срещнем, а аз все си представям как купувам билета до градчето му, как заставам до гишето, казват ми цената, давам парите, насочвам се към коловоза, а после заспивам във влака. И когато стана тъй, че една от трите ни в службата да пътува, избързах да кажа, че искам да съм аз, без да съм наясно какви ги върша. Просто исках да поспя във влак. За да си представя, че пътувам към него. Отдала съм се твърде на мечтанията си и когато съм застанала на касата съм казала посоката в която искам да пътувам, а не в която трябва да пътувам. Смешно и трагично ми е като се опомням във влака. Звъня в службата. Казвам: така и така, сбърках влакове. Ще се оправи всичко, но ще има да ме майтапят. Дали пък да не им кажа какво се е случило. Те и без друго няма да повярват. Звъня на него. „Най-после” – казвам му. Осем години, осем години. Толкова го чакахме. Дано магията най-сетне се развали. Дано. Осем години. Заслужи ме обаче. Тъй дълго да ме ухажва мъж. И аз си го заслужих. Тъй дълго съм се борила със себе си. Е, не можах да издържа повече. Сбърках влаковете, това е. Чакам го час, чакам го час и тридесет. Поне да беше позвънил, а не да се беше правил на силния характер. Както сбърках влаковете, така съм сбъркала и автобусите, но вече по друга причина. Просто градът ми беше непознат, а блокът толкова приличаше на неговия, както ми го е описвал. И имаше същият номер, само, че в другата част на града. Когато собственика на апартамента на който тъй дълго звънях и в който си мислех, че живее моят приятел се появи, разясни се, защо никой не ми отваря вътре, ме покани за малко, изобщо не се замислих, а последвалото струва ми се беше неизбежно.
2008-10-25

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)