БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Виртуална любов - реален секс

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: разкази - 08

Не, ще е като на бал с маски. Иска снимката ми. Няма да стане. Украсена ще съм с фантазия. Ще танцуваме с думи еротичния си танц във виртуалното, ако го прави добре, ако ми харесва и го пожелая, ще сваля маската. Иска да ми прати снимката си. Разваля играта. Отлагам, правя си шеги. Омръзва му, но да не е единствен. Прекрасен е този виртуален карнавал, пълен, шарен. За хора с фантазии е. Все още сякаш съм същият. Да не е същият, но в друг костюм. Ако е така, още по-добре, значи има повече въображение отколкото показваше. Долавям и нещо друго. Като, че ли мирис, остър мирис на разгонен звяр. Гъделичкам го. Правя се на срамежливата, думичките ми се червят, навеждат главица. Дали улавя ухание? Като свалим маските кои ли ще се окажем? Ако ги свалим, ей тази фантазия завърта свредел от топъл въздух, напоен с горска мен по дихателните ми пътища. Восъчни започват да капят сталагмитите в пещера която не съм подозирала, че имам себе си. Пазила съм я чиста, за любовно лоно с непознатия. Тази в която се срещат съзнанията ни, свалят дрехи, после приличия, житейски условности, накрая и телата, и тръпките на телата и правят любов с началата на тези тръпки. Май съм побъркана романтичка. В стотици образи го рисува фантазията ми. Повече от него желая да го видя, нека толкова не настоява. Жените сме по-любопитни. Искам да свалим вече маските, толкова искам, толкова…Но още малко, нека отложим. Някои вечери ми е жал. Мъчи се момчето. Обсебила съм го. Иска да му е приятно, прави тъй, че да ми е приятно, но е уморено от танца. Май прекалих. Ами, ако толкова не му харесва да се откаже. Защо е толкова малодушен. Хич не ми харесва мъж, който само иска да ми се хареса. Да се откаже или да ме принуди някак. Думичките му едни, галят ме, проникват, като връх на език са влажни, неподозирани недра у мен разтварят. Спира да пише. Ужасявам се…И откривам друг, всъщност оказва се първият. Не е издържал, отново иска да танцуваме. Все още пред очите ми са витаят изрисуваните образи на онзи който беше след него и преди него. Липсва ми, отдавам чувството на този който има. Възпламенява се. Пак иска снимки, пак казвам, че няма да стане. Ако свалим маски ще е за да правим секс или любов. Казвам му го, харесва му. Пита кога ще се срещнем. Ще ми се да напиша: утре, но пиша: ще видим. Три седмици поред пиша: „ще видим”, на третата пак е на онзи с по-въздействащите думи. Той се върна. Очаквах го, дълбоко в себе си го очаквах, макар да не допусках да се надявам. Толкова радостна бях от появата му, че на другия ден направих нещо за което не съм подозирала, че съм способна. Аз не съм разкрепостена жена, никак даже. Има нещо първично, подтискам го, по-скоро владея го. Не съм робиня на правилното, но си имам правила. Не правя нещата както ги направих. На тридесет и четири съм. Разведена от две години. Веднъж по време на петгодишния си брак съм имала друг, но онова си беше любов. Само, че женен. Преди брака си съм имала гаджета, но дълго сме се опознавали и подготвяли за да стигнем до интимност. Винаги е била предизвестена, умело композирана, но без това да я изцеди напълно от първоначалната й импулсивност. Само веднъж ми се е случило неочаквано, но то онова различно. В претъпкан автобус една крадлива ръка се впи между чатала ми. За секунда е било, но се подмокрих. Така и не видях лицето на негодника. Аз тогава бях почти тийнейджърка. Е, на години малко надскочила възрастта, но като емоционалност: не бях. Още сънувам онази сцена. Сънувам в стотици лица непознатия, но той си остава без лице. Маскиран във въображаемо, като приятелите ми от мрежата. Сигурно заради онази случка тази игра толкова ми харесва, но има ли значение, просто си ми харесва. Красиво е, а да се надявам и за тях, непознатите. Казах ви, че направих нещо което не съм очаквала от себе си. Ами в стаичката в която чистачката си държи метлите и има една водосточна тръба с паяжина. Там се наблъскахме с един колега. Тясно беше, прави. Някой и блъсна вратата, точно когато бях на върха. Може и да ми се е сторило. С този никога не съм имала закачка. В този ден просто си хвърли един типичен за службата ни пикантен майтап. Попитах го: сериозно ли! По-късно си спомних, че направих крачка към него, а в очите му прочетох колебание дали да не отстъпи назад. Нещо отговори, не го и чух, просто си го прегърнах. И казах вече как и къде завърши. Получи това което беше за виртуалния ми приятел. Да му приседне! Вечерта пак си говорих с този който желаех. Все едно бях с него. Но така не можеше да продължава, не е честно. Още ми се иска лицето му да е в неизвестното. Онова загадъчното, което ми се присънва. Така ми харесва танц като на карнавал, но време е, разбирам, че е време да се срещнем. Отлагаме още малко. Има търпение, ще бъде възнаградено, ще бъде. Уговаряме срещата три дни по-рано. От вълнение съм се изприщила. Взимам си болничен за да не ме виждат такава в службата. Въртя се, горя из къщи, трескава съм. Телевизията ме дразни. Компютърът не искам да пускам, че да не би да се появи някой друг и с него да завъртя танц. Искам да е това момче или този мъж, който толкова дълго ме чакаше. Колко стана, седем месеца. Истинска лудост. Опитвам се да чета, не върви. Бавно се точат минутите. Да бяхме си сменили поне телефонните номера, че да си гукаме. После ме унася летаргия. Витая, на истински карнавал съм. Сред принцове от близки и далечни страни, а сред тях моят разбойник. Змей в човешко тяло. Красиво е, изпълнено е с приказна еротика. Возим се в автобус, някой друг впива ръка в слабините ми. Събуждам се, чувствам се отпочинала, пълна с енергия и любов, не просто възбуда която да излея по него. Закъснявам умишлено с петнадесет минути. Там е вече, страхотен е. Прекомерно официален, малко объркващо. Той сериозно ли така?! Гледам от вратата, не смея да пристъпя. Избрали сме мястото не случайно, познато ни е. И сервитьора познаваме и двамата. Той трябва да е. На резервираната маса нашият човек не би допуснал друг. И все пак, питам го, този ли е резервирал масата. Не прилича на романтичното момче от мрежата. Твърде обаятелен е, не с думите, а със себе си и присъствието този тип създават романтиката. И все пак той е. Въпреки игрите си, прави се на учуден, но май това му е маниер. Като заговаряме познавам стила. Телефонът ми звъни, изключвам го. Усмивката му става по-широка. Аз съм агресивната, аз плъзгам ръка по бедрото му. Така трябва заради всичкото време в което съм го пържила в очакване. То да знаех какъв е, аз щях да се пържа. Не, че е висок, даже никак не е, но изглежда, толкова респектиращ и тази прошарена коса, тези сини очи, толкова хладни, а с искрици нежност, закачлива нежност, които забелязвам, които са за мен, само за мен. Пита ме после в хотелската стая, хоби ли ми е, а аз се кикотя все едно, че ми е. Защо се преструва?! Като излизам забелязвам часовника на банката. Нещо не е наред. Поглеждам моя. Още не смея да повярвам. Смяната на часа. Преминаването към зимно часово време. Съвсем забравих, а моят приятел е дошъл на срещата с час по-късно.
2008-10-08

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)