БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

ИЗКУСТВОТО ДА НИ СЕ СЛУЧВАТ ХУБАВИ НЕЩА

Йордан Маринов Бозушки (bozuski)

Раздел: ПОВЕСТИ И РОМАНИ  Цикъл:

(откъс) ... 10. Холандеца не се обади на следващия ден. Живеех в пълно неведение. Свързах се с Влади, но го уцелих много зает. Каза, че ще говорим по-късно и се обади на другия ден на път за летището. Само успях да му пожелая му приятно прекарване в Родината. Звъннах на Жоро, но той не ми отвори. Започнах да си мисля, че са ме изхвърлили от работа и му бе неудобно да ми го съобщи. Възобнових дългите разходки и Вики се завърна трайно в мислите ми. През последните дни се вясваше епизодично. Нормално е когато човек остане без работа да започне да си мисли за глупости. Безделието ражда пороци – казвали древните мислители. Моите се бяха родили отдавна, при други обстоятелства. Сега безделието можеше да ме побърка. Беше страстната седмица, според православието. Атина се готвеше да празнува възкресението на Спасителя, потънала в нечистоплътност. Чистачите стачкуваха от няколко дни. Подходящо време за стачка – някой с извити ръце можеше да ги чуе. Контейнерите за боклук едва се забелязваха сред купчините отпадъци, които в по-тесните улици заемаха целия тротоар и част от платното. От всякъде се носеше ужасна смрад и рояци мухи. Със сигурност бях единствения, който се разхождаше безцелно из улиците. В четвъртък се събудих рано, макар че почти не бях спал. Болеше ме главата, при все, че снощи не бях пил, това бе като да ти се счупи молива без да си написал и дума с него. Нещо ми се правеше, но не знаех какво. Предположих, че трябва да съм гладен и отворих добре заредения хладилник. Нищо не привлече вниманието ми. Включих котлона, за да си направя кафе, но се отказах. Изпуших няколко цигари и легнах отново, без илюзии, че ще заспя. Към девет ми прилоша от цигари и тръгнах да се разхождам. Сигурно от мръсотията по улиците, бях пипнал някаква вирусна инфекция. Нямах време да боледувам. Както си въобразявах, всеки момент можеха да ми се обадят, да започна работа. От някаква аптека си купих антибиотици, върнах се в квартирата и изпих една ударна доза. Полежах малко и излязох отново. С автобус отидох до заведението, където работих три дни. От спирката изглеждаше пусто. В двора нямаше коли, входната врата беше затворена. Искаше ми се да приближа и да го разгледам отблизо и тъкмо, когато се реших и тръгнах, отнякъде изникнаха две полицейски коли и се отправиха в същата посока. Спяха пред входа и останаха там. Върнах се на спирката и се качих в първия автобус, който не бе точно моя, но ме устройваше донякъде. После щях да повървя пеша и без това нямаше какво друго да правя. Петте спирки, преди моята, от където се отклони автобуса, се оказаха прилично дълго разстояние и вървях повече от час, но когато стигнах до квартирата ми се сториха недостатъчно и продължих нагоре към Акропола. Седнах на пейките пред Дионисиевия театър и изпуших две цигари загледан в пъстрото множество безгрижни туристи. Събрах сили и се прибрах по един нов, неизползван досега маршрут. Вече бях достатъчно изморен и имах апетит. След като похапнах, без проблеми заспах. Събудих се с ужасно главоболие. Ударих още една доза антибиотици. Опитах се да се свържа с Жоро, но безрезултатно. Флоро разбра, че съм буден и ме повика. Отидох до периктъла да му взема вино и цигари. Разчиташе на моята компания, но го разочаровах и тръгнах. Бях решил да отида на гости у Холандеца. Не знаех точно къде живее, но вярвах, че ще го намеря. От разговорите ни бях запомнил някои ориентири. Когато пристигнах, някъде около квартирата му, го потърсих отново. Беше доста изненадан и аз, защото си вдигна телефона. -Щом си на платия Ватин, намери улица Виктор Юго и ще видиш българската кръчма. -Точно това се готвех да направя. Отвън имаше три маси и кой знае защо бяха празни в прохладната, приятна привечер, а вътре беше препълнено. Помещението бе малко. Обстановката напомняше селски хоримаг от епохата на рокендрола, но влизайки усетих някаква приятна тръпка като при сблъсък с положителна енергия. Явно я усещаха и посетителите. Две от петте маси бяха събрани и около тях бяха приятелите на Жоро Холандеца. После разбрах, че всички тук са приятели и разговаряха, сякаш са в една компания. Отказах да пия, заради антибиотиците. Очаквах веднага да чуя, че няма по-добър антибиотик от алкохола и го чух, малко по-късно пропих. Кой ли би могъл да издържи на словосъчетанието „домашна гроздова”, след половин година експерименти с всевъзможни пикни. До тук никакви изненади. Жоро разказа за нашата работа. В понеделник към четири, малко след като сме си тръгнали, пристигнала полиция. Обекта нямал разрешение за ремонт, което струвало значителна сума, а пък разширението му към морето било незаконно от всякъде. Арестували Панайотис – главния организатор и четирима от работниците с нередовни документи. Излизаше, че съм извадил късмет. Другите организатори обещали, че до два-три дни нещата ще се оправят. Вчера, след обяд му се обадили албанците. Отишли на работа под прикритие и участвали в страхотен екшън след полунощ. Полицейски коли, два хеликоптера, телевизионни камери. Отново имало арестувани. Жоро и Наско издълбали пясъка и се проврели под оградата в съседното заведение и там дочакали утрото. Един от присъстващите каза, че е гледал репортажите тази сутрин. Някой от съседната маса ми поръча ново питие. Щом съм приятел на Холандеца, значи съм и техен приятел. На нашата маса останахме само двамата с Жоро. Кръчмата се изпразваше, макар че беше твърде рано. В България по това време хората засядаха някъде. -Тук е така – обясни Холандеца с мрачна въздишка. Въздъхнах и аз, защото това „тук е така” ми бе омръзнало още в Испания. – Всеки бърза да се прибере във фалшивото си семейно огнище, което е създал далеч от истинското. Идват и преди да са си намерили работа вече са се чифтосали и стават такива домошари, че ме хваща яд като ги слушам. Жоро вече бе порядъчно пиян и сякаш разочарован от всичко. Бях му разказвал моята история. Поинтересува се как се развиват нещата, но само, за да насочи разговора към жените, а и за какво да си говорят двама мъже в подобна ситуация. На мен не бе ми сред любимите теми, но и нямах много възможности да изкажа мнението си. Някои концепции на Холандеца ме впечатлиха и се помъчих да ги запомня, за да ги обмисля на трезво. Жоро твърдеше, че всички жени полудяват когато наближат четиридесетте. Беше се женил три пъти. Първият път за жена няколко години по-възрастна от него. Всичко вървяло чудесно, докато госпожата не навършила 40 и внезапно всичко рухнало. Оженил се отново, но и следващата му жена наближила опасната възраст и нещата започнали да се повтарят с удивителна точност. И третата му жена в един момент започнала да прилича на другите, макар че няколко години била съвършено различна. -Е, как може да се обясни това? -Не знам. Освен да си прав, че като станат на 40, нещо думка в главите им. Като самолет минаващ звуковата бариера. Тя и Вики наближава тази възраст. -Коя беше Вики? Все пак, внимаваше в разговора. -Сега си търся жена над 40, за да няма изненади. -По твоята логика трябва да има много свободни от тази възрастова група, така че не трябва да имаш проблеми. – Бе ми достатъчно ясно, че проблеми съществуваха. -Търся си. Тъй както циганин си търси работа и все си търси, но и внимава да не си намери, така и той си търсеше жена, с която да са неразделни. Знаех го по себе си. Преди да срещна Вики и аз проведох едно такова въздълго търсене. Къде ли не търсих – от кръчма в кръчма, от купон на купон. После… Жоро вече не пиеше, но сякаш ставаше все по-пиян. Фъфлеше и не разбирах какво ми говори. Аз продължавах да пия и ми се струваше, че изтрезнявам. Предложих да тръгваме. Добре, но не преди да изпием още по едно. Наложи се да допия и ракията на Жоро, преди да станем. Краката му бяха омекнали и почти го носех. Не беше никак лек. Ако знаех, че ми предстои такова мероприятие, щях да потренирам сутринта. А и Холандеца имаше доста буйно пиянство. Бе едва десет часа. Животът в Атина по това време достигаше апогея си. Улиците бяха оживени, дотолкова, че все ти се струва, че колкото и да внимаваш, ще блъснеш някой. Добре, че се забелязвахме отдалеч и хората ни правеха път, отбивайки в страни, сякаш бяхме с пусната сирена. Той крещеше, псувайки на български, после превеждаше. Бях трезвен, щом се притеснявах. Помолих се да не попаднем на полицаи и точно в този момент една полицейска кола спря на двадесетина метра пред нас. Краката ми се леко подкосиха и за малко не се проснахме. Не можех да го оставя, а нямаше как да преминем незабелязано. Подготвих се да бъда арестуван. Разтърсих Жоро и му казах да се стегне, защото насреща има полиция. Не знам как ме разбра, но се промени. Като в някакъв сън минахме, фино олюлявайки се, покрай полицейската кола. Единият от полицаите бе спуснал стъклото и ни разглеждаше. Сигурно нямаше как да предположи, че съм нередовно пребиваващ и толкова нагъл. Едва завихме зад ъгъла, Жоро ме накара да го пусна и се изпика зад един камион, изпълвайки ме с ужас. Приблизително се крепеше на краката си. Неусетно бях приклекнал, вече бях сигурен, че ако се появят ченгета, ще отлепя със свирене на подметките. Поехме отново. Отнякъде му беше хрумнало, че трябва да ми намери жена, отбихме се в едно заведение и ме представи на сервитьорката. Каза й, че ще я чакаме под колоните, срещу Новотела. -Защо не седнете тук? След малко свършвам. -Нали знаеш, колко се обичаме с твоя шеф и както съм се налял, ако се появи ще стане… А тя го очакваше да се появи. Седнахме на стотина метра по-нагоре в улицата в друго заведение. Въпреки протестите ми Жоро поръча по едно уиски. -Трябва, приятелю, когато паднеш от коня, да се качиш веднага, колкото и да те боли, иначе може никога, вече да не яздиш. Какво ще кажеш за мацката? -Бива. -Живееше тук с мъжа си. Заминаха си преди година. Развели са се и тя се върна сама преди три месеца. Търси си сериозна връзка… Точно като за теб. -А защо не за теб? -Много е млада за мен. – Странно, когато говореше заваляше думите и фъфлеше, но разсъждаваше удивително трезво, дори мъдро. -А, да. Няма четиридесет, но и няма скоро да ги навърши. Имате достатъчно време. Дойде някакъв негов познат, явно грък и започнаха да си говорят на гръцки. Оня се нещо възхити и ни поръча още по едно уиски. Оставих ги за малко и отидох да си купя цигари, а когато се върнах вече се караха. Гъркът ми се стори много обиден и си тръгна. Жоро се опита да ми обясни нещо, преди да положи глава на масата и да заспи. Чудех се какво да предприема. Единственото, което ми хрумваше бе да си допия уискито, защото пречупвайки оскъдната светлина, изглеждаше чудесно. Вече не ми пукаше от нищо. Запалих цигара и се отпуснах на стола в нещо като нирвана. Пристигна Звездица. За малко да пропусна, да забележа колко е красива. -Какво се е случило с Жоро, от две години го познавам и не съм го виждала в такова състояние. -Не знам точно. Когато акостирах в българската кръчма, той вече бе отплавал. После пихме, опитвайки се да го догоня. -Добре е, че не си го догонил. Какво ще правиш сега? -Ще го изчакам да си почине и ще го отведа в квартирата му, ако успее да ми я покаже. -Ей там е. Аз трябва да тръгвам, не мога да остана. Съжалявам! -Разбирам те. -Ще се видим друг път. Жоро направи един необмислен жест и за малко не обърна второто си уиски. Улових чашата във въздуха и я прелях в моята, за да не рискувам излишно. Той се изправи, каза едно особено сложно изречение, вероятно на гръцки и положи глава отново. Нямаше за къде да бързам. Дори, вече си мечтаех, как Жоро ще се събуди и ще предложи да пием още по едно. И защо не, само че нямаше как да се случи, защото пристигна съдържателят и започна да буди моя приятел. Момичето, което бе зад бара почистваше вътре, явно трябваше да затварят. От опит знаех, че разбуждането на заспал на масата 120 килограмов мъж не е просто мероприятие, затова се включих и след десетина минути постигнахме частичен успех. Изправихме го на крака. Съдържателят ми помогна да го изнесем на улицата, погледна ме със съчувствие и го остави в ръцете ми. Героично го задържах няколко минути, преди да се строполим. Измъкнах се от прегръдката му и се изправих бавно. Сега, вече, не знаех какво да предприема. -От далече ми се стори, че се биете. Той Жоро има такива навици, иначе е готин. -Забелязах. Не можеш да си представиш, колко се радвам да те видя. -Давай да го вдигаме и да се омитаме бързо, че могат да се случат много неприятни неща. Подхванахме го от двете му страни и го повлякохме. Наско живееше в същия блок на петия етаж. Жоро живееше на покрива и приличаше на Каралсон, но нямаше перка на гърба. Натъпкването в асансьора, отключването на решетката, на стълбището след последния етаж и преодоляването на последвалите стъпала бе изпитание много по-тежко от всички във Форд Бойар. Сякаш като за награда попаднах в най-бохемската квартира, която някога бях виждал, а имах богат опит по отношение на квартирите. Оставихме Жоро на леглото. Наско си тръгна веднага. Трябваше да го последвам, ако исках да ползвам някакъв обществен транспорт, но бях разпилял цялата си пиянска енергия. Разтребих един фотьойл и се отпуснах. Запалих цигара и се огледах за пепелник. О, те бяха навсякъде, разположени като звездите в съзвездието Орион и всички – препълнени. Масата пред мен бе затрупана с български вестници и списания. Изрових една книжка и я прелистих, заинтригуван от заглавието: „ЦИГАРАТА – ФИТНЕС ЗА СЪРЦЕТО”. По всичко личеше, че съм попаднал на епохален труд. Веднага разбрах, че трябва да мина на по-сериозни цигари, тези които пушех бяха леки. В хладилника имаше бира. Отворих си една и излязох на покрива. Разкошно. Цялото това пространство бе тераса. Тук можеше да се завихри страхотен купон, а и по всичко личеше, че се вихрят често. Приближих северния край, откривайки чудна гледка. Градът се готвеше да заспи. Бирата свърши неусетно и си отворих друга. Можех да тръгна пеша, и да се прибера след малко повече от два часа, но щях да изтрезнея. Избутах Холандеца до стената и легнах до него. ...
2008-09-13

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)