БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Изписа възбуден език - 2

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: разкази - 08

Пак е плаха, както винаги, пръстите й стискат дланите ми. Мъчи се да ме задържи далеч от себе си. Чета как устните й изричат „Недей!”, тя го казва, но аз не го чувам. Ръката ми пипнешком открива ключа зад гърба ми и го завърта. Пуска ме, прави стъпка назад, втора. Не иска да ме изпусне от очи. Блъска се в бюрото. Сяда на него. Говори, говори нещо, но вече дори не го разчитам. Мъгла се спуща над очите й, хващам коленете й и я поставям на бюрото. Вече прилича на пияна. Не се срещаме само в кабинета й или кабинета ми. Било е и в архива, веднъж в къщи, два пъти в дома й. Веднъж в тоалетната на един ресторант, беше на банкет на фирмата. Почти нямаме допирни точки, ни служебни ни извънслужебни. Шеста година вече, а тя още прилича на двадесет. Стажантка с карамелена красота, съвършенство създаващо чувството, че се разтапя. Наивна младост и вяра в приказно. Модерна спяща красавица, която докато спи, под хипноза работи, държи се почти като нормална, кикоти се гръмогласно. Но винаги остава плаха. Винаги чувствам, че е като за първи път. Прилича на изненадана, на измамена. Не наясно какво върши. Поддадена на волята ми. Стане ли седемнадесет без петнадесет и не сме ли се срещали цял ден вече се треса. Ръцете ми треперят, не мисля за друго, скован съм, не мога да шофирам. Да говоря стройно не мога, изпитвам слабост и всяко друго движение ми изглежда тежко. Съвпадат усещанията с описанието на криза на алкохолик, който се нуждае от чашката си. Мисълта за нея ме съживява. Някаква неистова сила ме движи. Молила ме е да престана, късала с приятелите си. Не можела да ги задържи. Молил съм я да не го прави, кикоти се като вещица. Молил съм я да задържи момче, да се омъжи за него. Пита ме:”ще престане ли комедията ни”. Не прилича изобщо на комедия. Не знам какво да й отговоря. Не съм сигурен, ще я излъжа. Всички са чували за връзката ни, никой не е сигурен. Дори не се крием, както други се крият и все пак плъзгаме се покрай сетивата и мълвата. За толкова време в това гнездо от клюки, щяха да ни приемат вече като стабилна двойка. Но, не, аз и жена ми сме стабилната двойка. За малката само клюки, объркани, противоречиви. Дори аз не бих им повярвал. Жена ми е сигурна, че не са верни. Казах й, че има истина. Тя ми се изсмя и рече: „ти и сладураната, ай стига.”, после стана сериозна: „виж, ако си падаш по приключения, поне бъди наясно със себе си, какво са, какво съм аз и ти какво си за мен, чат ли си”. Разбирам за какво говори. Прегръщам я. „Много си импулсивен, един такъв…”. Засмива се, сладко. Нейните думи винаги чувам. И я разбрах. Права е, нея обичам, а думата обич е разкрила толкова различни пластове, толкова много различни пластове, на чувства и бит, колкото съм способен да възприема. Не мога да я заменя, от малката съм само зависим. Опитвам се да се боря. Да сменя служба? Да отидем в друг град? Не, няма да се получи. В отпуските и почивките съм абсолютно неадекватен. Даже децата вече не ме искат да отивам семейно където и да е било. Поведението ми се обяснява с работохолизъм. Деен човек, зависим от режима си, нуждаещ се от запълнено време, когато го няма пие на поразия и се държи идиотски. Знам истината, стане ли седемнадесет без петнадесет… Не е виновната. С нищо не ме поощрява, мъчи се да ме отблъсква, после ми се отдава. Чувствала се е като пленница, казвала ми го е, когато съм в състояние да я чуя. Пленница оплетена от нещо в себе си, което аз разплитам, но се оплитаме заедно. И в един ден разбрахме, че повече не можем да се борим. И не си заслужава да се измъчваме. И се отпуснахме вълната да ни носи. Накъдето и да е. И беше прекрасно, по-освободено. Върна усмивката си. Понякога даже флиртува открито, но то е за да се държи като останалите. Не предаваме вече никаква тежест на това което се случва. Наивно късаме плодове от рая, макар с дълбокото очакване, някога, неизвестно кога, а може и във друг живот, рая да се превърне в ад. Още в първите секунди е смутена. Още се опитва да ме спре в началото. Както и от начало беше. Винаги, винаги като за първи път. Миг нежелание, а после се опомням на обратната му страна. Скритата и същност, подтиснатата. Изписва се с устните й. Започва малко под ухото ми, без значение лявото или дясното, плъзга устните по врата ми. Преминава по гърба ми или по гърдите ми, винаги различно. Спуща устните надолу. Бавно го прави, усеща колко и как трябва да се задържи, за да разтопи всяка клетка. Надолу и надолу, имам чувството, че съм безкраен, докато сякаш се опомня цял в устните й, първичен взрив във вакуум, които създава следваща вселена. Пак така ме целува, гърба ми е в стената, прав съм. Все съм се опитвал да разчета, все не съм успявал, не е чувствителна кожата ми или е твърде чувствителна или не познава буквите ми и за разлика от очите и ушите, от разума и сърцето, на думи не вярва, а само на получено и отдадено. Притискам главата, коленете ми омекват, повличаме и падаме. Утихнали. Готови да поемем, всеки към своята вечер. Целува ме по бузата. Отвръщам й. Макар, че този път, успях да прочета какво написа с устни: „Мразя те!”
2008-09-09

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)