БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Офис, сексуални авантюри

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: разкази - 08

Нещо ми липсваше от сутринта. Не разбирах какво е. Просто усещане за празнота. В кабинета или в главата или в гърдите ми. Махнах с ръка, ще се сетя. Телефоните звъняха, на вратата се тропаше. Троснато отговарях, с всевъзможни глупости ме занимаваха. Изтрих осемстотин четиридесет и девет спам съобщения. Една от секретарките ми се обади в девет и половина, за да съобщи, че е в болничен. Тя ли ми липсваше? Не, точно тази не. Тя е мило създание. Много си я обичам. Не върши работа, но трябва да вярва, че без нея не можем да се справим, миличка е, обичлива, меко е сърцето й, нищо не ми отказва. Ще отида да я видя, когато имам време. Днес е лудница. Какво да й купя? Портокали. Цветя. Какво се купува на болен човек? Сигурно гипса ще й отива. Представям си как стои гипсиран прасец под това дълго бедро. Съвсем се разсейвам и диктувам глупости на началник цеха. Идиот, връзва се, но изобщо това е негова работа, не моя. Казвам му го. Нещо липсва в кабинета ми. С взлом ли е проникнато и какво липсва! Излизам и крещя по коридора чистачката да се яви веднага по служба. След седмица научих, че никой никога не ме е виждал толкова бесен. Не знам, не съм почувствал. Започвам да се запитвам толкова неща. Те казваха точно: „толкова бесен”, значи все пак са ме виждали бесен. Не помня, не помня да съм беснял и да съм си изпускал нервите. Правило ми е, но по-скоро условно. Мислех си, че дори и да искам не мога да бъда. Не натрупвам гняв, стане ли ми пренапрегнато започвам да се хиля. Тежестта ми отива на кино. Бърша сълзи. Знам, че не ми отива и изобщо не са връзва с образа който съм създал, а се държа като дете, но смея се. Това ми е като червена светлина, после звъня на някоя нова приятелка, още същата вечер я правя своя любовница. Върви ми с жените и в бизнеса ми върви. Не, че съм много красив или пък особено умен, но знам къде да почукам и как да почукам, че да ми се отвори. Имам си и неуспехи, понякога си мисля, че нарочно правя погрешните ходове, за да си докажа, че са възможни и такива и да оценя колко са правилни правилните. Трябва да съм щастлив човек, но изглежда щастието е забранено за ползване преди 23 30 часа или преди 2067 за мен, когато ще съм на деветдесет и осем. Нещо ми липсва в живота, както нещо липсва тази сутрин в стаята. Влиза чистачката, уплашена е. Стои мирно на вратата. Хвърлям й една пикантна шега, навежда глава. Карам я да се разгледа. По-добре познава стаята от мен, а и последна е била в нея преди влизането ми тази сутрин. Как смята? Нещо губи ли се. Пребледнява, мисли, че е намек, че нещо е задигнала. Понякога чета мисли и това помага, но сега ми дожалява. Горкото лелче, иначе е сладка, с тези дръпнати очи на стара гейша прилича. Явно няма да се сети. Не знам какво ме прихвана, разтворената ми длан се стовари по дупето й, свиха се пръстите. Очите й се разшириха, издаде някакво бабешко възклицание и после се изкикоти. -Изчезвай, секси, друг път ще си поговорим с теб. – рекох й. Полудявам ли, трябва да е на сто. Но дупето си го бива. Звъни някой, дано не е служебно. Не, не е. Милата ми Звездичка е, все за звезди пише, не знам, не разбирам от поезия, мисля, че е възможна и по-хубава, но не разбирам. Не си кривя обаче душата като я моля да ми чете. Иска ми се да имам душата й. Затворя ли очи, а тя ми чете я имам. Не е поетеса, дете на средна възраст е. Вярва в извънземни, в хороскопи и красиви приказки. Хубави гърдите й, устните и мислите. Причастие взимам като правя любов с нея. Ева е, която изкушава дявола. Чуруликаме си няколко минути, а като затварям, става ми едно самотно, едно изгубено и чувството, че няма нещо в стаята още по-подтискащо. Вече ми звънят служебно. Механично казвам каквото трябва. Това не съм аз, това е властта и уменията ми. Те са дейните в света, тях познават, а мен не. Не се познавам и аз, защото подобни чувства или мисли са ми редки, много редки. Приемам ги като приключение. Даже малко ме е страх дали не полудявам. Дали тази наивна Звездичка не ме води към дъното. После ми се обажда Блонди. Кикоти се, ама страхотна кучка е. Казвам й, че ще й изям дупето. „Хайде, де!”-отвръща, твое е. Чувам недоволен глас. Май е с приятеля си. Това е прекалено от нейна страна. Опитвам се да й кажа да е дискретна, но на нея каквото и на сърцето, такова й на езика. Лудо момиче. Кара с двеста и прави секс като за двеста. Иначе е художник – фотограф и доста уважаван. Миналата година едва не загина при катастрофа. По ирония на съдбата със самолет, а не с мотора си. Изпуснала полета, понеже пак карала бързо и я задържали. Неприятностите спасиха живота й. Цяла седмица не ми даде да стана от леглото й. Изглежда от стреса, че можеше това никога да не се случи го искаше повече от всякога. С нея известно време живяхме. Две години. Разделихме се като приятели, но още се срещаме. После говорих с друга, не си спомням даже с коя. После не си спомням имаше ли още един разговор, преди да заговоря с тази по която съм побъркан май от юношество. Ту приятели, ту врагове. Обожавам я, когато я нарека кучка. Каже ли ми, че ме мрази, още същата вечер ще ме люби. Искам да се отърва от мисълта си за нея. Краката й са по-дълги от годините от които трае трагикомедията между нас. Очите й, красиви до отрова. Два зелени дракона спотаени в шубрака, котешки грациозни и толкова хищни. Всеки път с нея е като игра на рулетка. Изглежда съм хазартна натура, макар не играя хазартни игри. Тя изпълва необходимостта от тях. След нея си гукахме с една секретарка. След нея с една, мисля, че партньорка. Не съм сигурен. После съвсем забравих с коя от всички си говорих повторно. А преди да си тръгна разбрах какво липсва в кабинета ми. Снимката, снимката на съпругата ми която стоеше на бюрото. Изпитах ужас. Не помних с коя живеех. Как ще се прибера в къщи.
2008-08-26

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)