БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Труден възел

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: разкази - 08

Стар съм вече и ревматизма ме реже, но нямам бяла брада, даже и добре изглеждам, не че има много полза от това. Смигат ми скандинавките, кикотят ми се сладко, сладко, подсвирква ми девойка дето може и да ми е внучка от кабриото си, а аз съм тъжен, тъжен, тъжен. Никой траулер вече не ме иска, ветеран съм, не че съм на сто, а и какво да търся на траулери след като парички вече имам. Отнела на дядовците ми държавата, на мен върнала. Трябва да се преструвам на щастлив, а дори не мога като стар морски вълк да злоупотребявам с алкохол, както ми се иска, че черния ми дроб проблеми прави. Да си намеря баба, ама с този външен вид, все внучки мога да имам. Те пък в друго време живеят, други цели имат. Скучен им ставам бързо. Не могат да ме разберат: деца са. Аз пък тях, още по-малко. И приятели вече нямам, всички мятат мрежите, трепят се. Мислят ме, че съм хванал небесата за шлифера, отчуждиха се. В апатия живея, даже книги не чета, че очите ме болят. Пък и когато не можех, че нямах време ми се четеше. Сега имам време за всичко, но нищо не ми се прави. Прекарвам по някоя друга нощ с по някоя друга летуваща и това ми е. Поне да се влюбя, но не става и не става. И вървя към една скала, скала за която се носят легенди, скала с много лоша слава. И както не бях влюбен изведнъж се влюбих. Какво да ти говоря, братче, от шестдесет и шест, за секунда, на шестнадесет станах. Плажът е пълен с красиви жени, истински звезди, но въплътеното в жена слънце видях. Кое беше косите му, пилеещи се на вятъра, кое залеза, губи се представа, а вятъра духа към мен, обвива ме с аромата й. Цял пулс ставам, буйно море каквото и при бури не съм виждал. Изпускам рула, не знам на кой свят се намирам. И облеклото й странно, нещо като трико, също като гола, а всяка гънка съвършенство. И дъхът ми спира от вълнение, но не може да се възвърне от ужас. Вързала е на врата си камък. Страх ме е дори да изкрещя. Мята камъка. Втурвам се в скалата. Гледам как цамбурва. Навеждам се само да махна обувките, че връзките ми лоши, но преди да съм успял, тя вече изплувала и се кикоти, маха ми. Говори нещо, но не мога да я разбера от прибоя. Изплува до брега и като козле от скала на скала, бързо се изкачи до мен. -Добре ли беше, какво ще кажеш? Да я зашлевя, но толкова мило се усмихва, а я мислих вече за мъртва. Треса се още цял. Връща се мисълта ми минути назад. Тичам към скалата, гледам кръговете над водата, а това е картината на самото отчаяние. Виждам най-красивата жена за да я изгубя след миг, но ето я, сладко ми се усмихва. Беше порив, който може да разбере, само изживелия каквото изживях. Исках да й кресна или да я плесна, но я сграбчих и я целунах. Тя ме отблъсна, но направи учудена физиономия. Нещо ме попита с очи: „Как да го разбирам това?” или нещо подобно. Засмя се късо. -Уплаши ме…-трепереше гласа ми, тогава тя се подсмихна и усетих порива да ми върне целувката. -Тренирам.-обясни ми-Доста съм добра, но трябва да го правя редовно, за да не се случи така, че малко да забравя и това да ми коства живота. Никаква опасност няма. Много съм добра. Циркове артистка съм. Трябва да направя още няколко скока, а после можеш да ме водиш на обяд. Възли умееш ли да правиш? -Защо, ти не умееш ли? -Правя, но по-голямо е предизвикателството когато разбера във водата какъв е възела. -Рискуваш си живота, дете. -Кажи, можеш ли да правиш възли? -Аз съм моряк, рибар, цял живот съм прекарал по траулери… Закикоти се. -Какво смешно. Сочи ме с пръст и повтаря: „моряк, моряк”, обидно ми е навеждам глава, а тя се смее, прегръща ме, милва главата ми като, че ли съм дете. -Виж, сладък си.-казва ми – Не е необходимо да пускаш дежурните си лъжи за да предизвикаш интереса ми. Не съм скучаеща леля, дошла на летуване… -Не лъжа. -Застаряващ плейбой си, моряк не си. Харесваш ми, не се шегувам, толкова съм директна, защото живота ми е пътуване, постоянно пътуване. Свикнала съм от пръв поглед да вземам всичко онова за което на другите погледи трябва време. Разбираш ли ме? -Разбирам те. И аз. И не те лъжа. Сега може и да съм това което изглеждам, но то не е живота ми. Истина ти казах преди малко. Хваща дланта ми, по-скоро я гали. И ме гледа в очите, и плъзга пръст по нея. -Много са ти нежни ръцете за моряк, а тези мускули…-плъзга връх на пръст по коремната преса – Не приличат да са от тежка работа. -Казвам ти истината. -Все едно, ще те видя как правиш моряшки възли. Дори не помислих. Стегнах нещо което е много трудно да се развърже в условията които трябваше да го направи за да спаси живота си. Метна камъка и след секунда изплува отново. Пак с подскоци нагоре по скалите. -Много лесен възел. Не можах да й отговоря веднага, едва като я докоснах, разбрах колко уплашен съм бил при скока й. Възелът изобщо не беше лесен. Коленете ми омекнаха, имах нужда да седна. -Виж. – казвам й – Искам да ти предложа нещо. Разбрах, че ще те имам. Не е необходимо да те лъжа и обещавам нещо което не смятам да изпълня. Тези пътувания, този риск. Никой не е вечно млад. И аз също, и ти. Въпреки, че и на двамата уж не ни личи. Аз съм вече над шестдесет, забелязвам, че и ти си около четиридесет. Виж, аз такова, аз не съм чак толкова богат, но в никакъв, никакъв случай няма да живеем бедно, дори няма да е скромно. И виж, влюбих се от първи поглед, а не съм юноша. Сега повярвай и ти на своя поглед, онзи с който си свикнала да вземаш всичко веднага. Не е ли време за спокойствие. Остани при мен и стига тези камъни и възли. Мълчи. Гледа ме. Размисля. На приказка прилича. Няма и час откакто се познаваме, но живота и я научил да взема бързо решения. И рискованият й занаят. -Трябва да помисля. Тази вечер. Утре ще ти кажа. Разбрах, че отговора й ще е да. Надявала се е да срещне този човек. -Сега вържи възела пак. И моля те, не толкова лесен. Искам да е поне този с който смяташ да ме обвържеш в живота си. Изрече го с такава власт, че не прецених, че правя глупости. И вързах наистина по-сложен възел. Бързо изплува. Засмя се. -Слаба работа. Наистина не можеш да връзваш възли. Не се учудвам, че не си вече моряк. Вбеси ме и направих още по-сложен възел. Пак след секунда излезе. -Не можеш да правиш възли! -Мога! -Не! Не можеш! Неспособен си, неспособен си бил. -Неспособен ли? -Неспособен. -Не е тъй. -Не можеш да правиш възли за това не си моряк. -Мога. Стар съм вече и ревматизма ме реже, но нямам бяла брада, даже и добре изглеждам, не че има много полза от това. Смигат ми скандинавките, кикотят ми се сладко, сладко, подсвирква ми девойка дето може и да ми е внучка от кабриото си, а аз съм тъжен, тъжен, тъжен. Никой траулер вече не ме иска, ветеран съм, не че съм на сто, а и какво да търся на траулери след като парички вече имам. Отнела на дядовците ми държавата, на мен върнала. Трябва да се преструвам на щастлив, а дори не мога като стар морски вълк да злоупотребявам с алкохол, както ми се иска, че черния ми дроб проблеми прави. Да си намеря баба, ама с този външен вид, все внучки мога да имам. Те пък в друго време живеят, други цели имат. Скучен им ставам бързо. Не могат да ме разберат: деца са. Аз пък тях, още по-малко. И приятели вече нямам, всички мятат мрежите, трепят се. Мислят ме, че съм хванал небесата за шлифера, отчуждиха се. В апатия живея, даже книги не чета, че очите ме болят. Пък и когато не можех, че нямах време ми се четеше. Сега имам време за всичко, но нищо не ми се прави. Прекарвам по някоя друга нощ с по някоя друга летуваща и това ми е. Поне да се влюбя, но не става и не става. И вървя към една скала, скала за която се носят легенди, скала с много лоша слава. И както не бях влюбен изведнъж се влюбих. Какво да ти говоря, братче, от шестдесет и шест, за секунда, на шестнадесет станах. Плажът е пълен с красиви жени, истински звезди, но въплътеното в жена слънце видях. Кое беше косите му, пилеещи се на вятъра, кое залеза, губи се представа, а вятъра духа към мен, обвива ме с аромата й. Цял пулс ставам, буйно море каквото и при бури не съм виждал. Изпускам рула, не знам на кой свят се намирам. И облеклото й странно, нещо като трико, също като гола, а всяка гънка съвършенство. И дъхът ми спира от вълнение, но не може да се възвърне от ужас. Вързала е на врата си камък. Страх ме е дори да изкрещя. Мята камъка. Втурвам се в скалата. Гледам как цамбурва. Навеждам се само да махна обувките, че връзките ми лоши, но преди да съм успял, тя вече изплувала и се кикоти, маха ми. Говори нещо, но не мога да я разбера от прибоя. Изплува до брега и като козле от скала на скала, бързо се изкачи до мен. -Добре ли беше, какво ще кажеш? Да я зашлевя, но толкова мило се усмихва, а я мислих вече за мъртва. Треса се още цял. Връща се мисълта ми минути назад. Тичам към скалата, гледам кръговете над водата, а това е картината на самото отчаяние. Виждам най-красивата жена за да я изгубя след миг, но ето я, сладко ми се усмихва. Беше порив, който може да разбере, само изживелия каквото изживях. Исках да й кресна или да я плесна, но я сграбчих и я целунах. Тя ме отблъсна, но направи учудена физиономия. Нещо ме попита с очи: „Как да го разбирам това?” или нещо подобно. Засмя се късо. -Уплаши ме…-трепереше гласа ми, тогава тя се подсмихна и усетих порива да ми върне целувката. -Тренирам.-обясни ми-Доста съм добра, но трябва да го правя редовно, за да не се случи така, че малко да забравя и това да ми коства живота. Никаква опасност няма. Много съм добра. Циркове артистка съм. Трябва да направя още няколко скока, а после можеш да ме водиш на обяд. Възли умееш ли да правиш? -Защо, ти не умееш ли? -Правя, но по-голямо е предизвикателството когато разбера във водата какъв е възела. -Рискуваш си живота, дете. -Кажи, можеш ли да правиш възли? -Аз съм моряк, рибар, цял живот съм прекарал по траулери… Закикоти се. -Какво смешно. Сочи ме с пръст и повтаря: „моряк, моряк”, обидно ми е навеждам глава, а тя се смее, прегръща ме, милва главата ми като, че ли съм дете. -Виж, сладък си.-казва ми – Не е необходимо да пускаш дежурните си лъжи за да предизвикаш интереса ми. Не съм скучаеща леля, дошла на летуване… -Не лъжа. -Застаряващ плейбой си, моряк не си. Харесваш ми, не се шегувам, толкова съм директна, защото живота ми е пътуване, постоянно пътуване. Свикнала съм от пръв поглед да вземам всичко онова за което на другите погледи трябва време. Разбираш ли ме? -Разбирам те. И аз. И не те лъжа. Сега може и да съм това което изглеждам, но то не е живота ми. Истина ти казах преди малко. Хваща дланта ми, по-скоро я гали. И ме гледа в очите, и плъзга пръст по нея. -Много са ти нежни ръцете за моряк, а тези мускули…-плъзга връх на пръст по коремната преса – Не приличат да са от тежка работа. -Казвам ти истината. -Все едно, ще те видя как правиш моряшки възли. Дори не помислих. Стегнах нещо което е много трудно да се развърже в условията които трябваше да го направи за да спаси живота си. Метна камъка и след секунда изплува отново. Пак с подскоци нагоре по скалите. -Много лесен възел. Не можах да й отговоря веднага, едва като я докоснах, разбрах колко уплашен съм бил при скока й. Възелът изобщо не беше лесен. Коленете ми омекнаха, имах нужда да седна. -Виж. – казвам й – Искам да ти предложа нещо. Разбрах, че ще те имам. Не е необходимо да те лъжа и обещавам нещо което не смятам да изпълня. Тези пътувания, този риск. Никой не е вечно млад. И аз също, и ти. Въпреки, че и на двамата уж не ни личи. Аз съм вече над шестдесет, забелязвам, че и ти си около четиридесет. Виж, аз такова, аз не съм чак толкова богат, но в никакъв, никакъв случай няма да живеем бедно, дори няма да е скромно. И виж, влюбих се от първи поглед, а не съм юноша. Сега повярвай и ти на своя поглед, онзи с който си свикнала да вземаш всичко веднага. Не е ли време за спокойствие. Остани при мен и стига тези камъни и възли. Мълчи. Гледа ме. Размисля. На приказка прилича. Няма и час откакто се познаваме, но живота и я научил да взема бързо решения. И рискованият й занаят. -Трябва да помисля. Тази вечер. Утре ще ти кажа. Разбрах, че отговора й ще е да. Надявала се е да срещне този човек. -Сега вържи възела пак. И моля те, не толкова лесен. Искам да е поне този с който смяташ да ме обвържеш в живота си. Изрече го с такава власт, че не прецених, че правя глупости. И вързах наистина по-сложен възел. Бързо изплува. Засмя се. -Слаба работа. Наистина не можеш да връзваш възли. Не се учудвам, че не си вече моряк. Вбеси ме и направих още по-сложен възел. Пак след секунда излезе. -Не можеш да правиш възли! -Мога! -Не! Не можеш! Неспособен си, неспособен си бил. -Неспособен ли? -Неспособен. -Не е тъй. -Не можеш да правиш възли за това не си моряк. -Мога. И за да й докажа, направих най-сложният възел. Чаках повече от минута да изплува за да осъзная какво съм извършил. Стар съм вече и ревматизма ме реже, но нямам бяла брада, даже и добре изглеждам, не че има много полза от това. Смигат ми скандинавките, кикотят ми се сладко, сладко, подсвирква ми девойка дето може и да ми е внучка от кабриото си, а аз съм тъжен, тъжен, тъжен. Никой траулер вече не ме иска, ветеран съм, не че съм на сто, а и какво да търся на траулери след като парички вече имам. Отнела на дядовците ми държавата, на мен върнала. Трябва да се преструвам на щастлив, а дори не мога като стар морски вълк да злоупотребявам с алкохол, както ми се иска, че черния ми дроб проблеми прави. Да си намеря баба, ама с този външен вид, все внучки мога да имам. Те пък в друго време живеят, други цели имат. Скучен им ставам бързо. Не могат да ме разберат: деца са. Аз пък тях, още по-малко. И приятели вече нямам, всички мятат мрежите, трепят се. Мислят ме, че съм хванал небесата за шлифера, отчуждиха се. В апатия живея, даже книги не чета, че очите ме болят. Пък и когато не можех, че нямах време ми се четеше. Сега имам време за всичко, но нищо не ми се прави. Прекарвам по някоя друга нощ с по някоя друга летуваща и това ми е. Поне да се влюбя, но не става и не става. И вървя към една скала, скала за която се носят легенди, скала с много лоша слава. И както не бях влюбен изведнъж се влюбих. Какво да ти говоря, братче, от шестдесет и шест, за секунда, на шестнадесет станах. Плажът е пълен с красиви жени, истински звезди, но въплътеното в жена слънце видях. Кое беше косите му, пилеещи се на вятъра, кое залеза, губи се представа, а вятъра духа към мен, обвива ме с аромата й. Цял пулс ставам, буйно море каквото и при бури не съм виждал. Изпускам рула, не знам на кой свят се намирам. И облеклото й странно, нещо като трико, също като гола, а всяка гънка съвършенство. И дъхът ми спира от вълнение, но не може да се възвърне от ужас. Вързала е на врата си камък. Страх ме е дори да изкрещя. Мята камъка. Втурвам се в скалата. Гледам как цамбурва. Навеждам се само да махна обувките, че връзките ми лоши, но преди да съм успял, тя вече изплувала и се кикоти, маха ми. Говори нещо, но не мога да я разбера от прибоя. Изплува до брега и като козле от скала на скала, бързо се изкачи до мен. -Добре ли беше, какво ще кажеш? Да я зашлевя, но толкова мило се усмихва, а я мислих вече за мъртва. Треса се още цял. Връща се мисълта ми минути назад. Тичам към скалата, гледам кръговете над водата, а това е картината на самото отчаяние. Виждам най-красивата жена за да я изгубя след миг, но ето я, сладко ми се усмихва. Беше порив, който може да разбере, само изживелия каквото изживях. Исках да й кресна или да я плесна, но я сграбчих и я целунах. Тя ме отблъсна, но направи учудена физиономия. Нещо ме попита с очи: „Как да го разбирам това?” или нещо подобно. Засмя се късо. -Уплаши ме…-трепереше гласа ми, тогава тя се подсмихна и усетих порива да ми върне целувката. -Тренирам.-обясни ми-Доста съм добра, но трябва да го правя редовно, за да не се случи така, че малко да забравя и това да ми коства живота. Никаква опасност няма. Много съм добра. Циркове артистка съм. Трябва да направя още няколко скока, а после можеш да ме водиш на обяд. Възли умееш ли да правиш? -Защо, ти не умееш ли? -Правя, но по-голямо е предизвикателството когато разбера във водата какъв е възела. -Рискуваш си живота, дете. -Кажи, можеш ли да правиш възли? -Аз съм моряк, рибар, цял живот съм прекарал по траулери… Закикоти се. -Какво смешно. Сочи ме с пръст и повтаря: „моряк, моряк”, обидно ми е навеждам глава, а тя се смее, прегръща ме, милва главата ми като, че ли съм дете. -Виж, сладък си.-казва ми – Не е необходимо да пускаш дежурните си лъжи за да предизвикаш интереса ми. Не съм скучаеща леля, дошла на летуване… -Не лъжа. -Застаряващ плейбой си, моряк не си. Харесваш ми, не се шегувам, толкова съм директна, защото живота ми е пътуване, постоянно пътуване. Свикнала съм от пръв поглед да вземам всичко онова за което на другите погледи трябва време. Разбираш ли ме? -Разбирам те. И аз. И не те лъжа. Сега може и да съм това което изглеждам, но то не е живота ми. Истина ти казах преди малко. Хваща дланта ми, по-скоро я гали. И ме гледа в очите, и плъзга пръст по нея. -Много са ти нежни ръцете за моряк, а тези мускули…-плъзга връх на пръст по коремната преса – Не приличат да са от тежка работа. -Казвам ти истината. -Все едно, ще те видя как правиш моряшки възли. Дори не помислих. Стегнах нещо което е много трудно да се развърже в условията които трябваше да го направи за да спаси живота си. Метна камъка и след секунда изплува отново. Пак с подскоци нагоре по скалите. -Много лесен възел. Не можах да й отговоря веднага, едва като я докоснах, разбрах колко уплашен съм бил при скока й. Възелът изобщо не беше лесен. Коленете ми омекнаха, имах нужда да седна. -Виж. – казвам й – Искам да ти предложа нещо. Разбрах, че ще те имам. Не е необходимо да те лъжа и обещавам нещо което не смятам да изпълня. Тези пътувания, този риск. Никой не е вечно млад. И аз също, и ти. Въпреки, че и на двамата уж не ни личи. Аз съм вече над шестдесет, забелязвам, че и ти си около четиридесет. Виж, аз такова, аз не съм чак толкова богат, но в никакъв, никакъв случай няма да живеем бедно, дори няма да е скромно. И виж, влюбих се от първи поглед, а не съм юноша. Сега повярвай и ти на своя поглед, онзи с който си свикнала да вземаш всичко веднага. Не е ли време за спокойствие. Остани при мен и стига тези камъни и възли. Мълчи. Гледа ме. Размисля. На приказка прилича. Няма и час откакто се познаваме, но живота и я научил да взема бързо решения. И рискованият й занаят. -Трябва да помисля. Тази вечер. Утре ще ти кажа. Разбрах, че отговора й ще е да. Надявала се е да срещне този човек. -Сега вържи възела пак. И моля те, не толкова лесен. Искам да е поне този с който смяташ да ме обвържеш в живота си. Изрече го с такава власт, че не прецених, че правя глупости. И вързах наистина по-сложен възел. Бързо изплува. Засмя се. -Слаба работа. Наистина не можеш да връзваш възли. Не се учудвам, че не си вече моряк. Вбеси ме и направих още по-сложен възел. Пак след секунда излезе. -Не можеш да правиш възли! -Мога! -Не! Не можеш! Неспособен си, неспособен си бил. -Неспособен ли? -Неспособен. -Не е тъй. -Не можеш да правиш възли за това не си моряк. -Мога. И за да й докажа, направих най-сложният възел. Чаках повече от минута да изплува за да осъзная какво съм извършил. Стар съм вече и ревматизма ме реже, но нямам бяла брада, даже и добре изглеждам, не че има много полза от това. Смигат ми скандинавките, кикотят ми се сладко, сладко, подсвирква ми девойка дето може и да ми е внучка от кабриото си, а аз съм тъжен, тъжен, тъжен. Никой траулер вече не ме иска, ветеран съм, не че съм на сто, а и какво да търся на траулери след като парички вече имам. Отнела на дядовците ми държавата, на мен върнала. Трябва да се преструвам на щастлив, а дори не мога като стар морски вълк да злоупотребявам с алкохол, както ми се иска, че черния ми дроб проблеми прави. Да си намеря баба, ама с този външен вид, все внучки мога да имам. Те пък в друго време живеят, други цели имат. Скучен им ставам бързо. Не могат да ме разберат: деца са. Аз пък тях, още по-малко. И приятели вече нямам, всички мятат мрежите, трепят се. Мислят ме, че съм хванал небесата за шлифера, отчуждиха се. В апатия живея, даже книги не чета, че очите ме болят. Пък и когато не можех, че нямах време ми се четеше. Сега имам време за всичко, но нищо не ми се прави. Прекарвам по някоя друга нощ с по някоя друга летуваща и това ми е. Поне да се влюбя, но не става и не става. И вървя към една скала, скала за която се носят легенди, скала с много лоша слава. И както не бях влюбен изведнъж се влюбих. Какво да ти говоря, братче, от шестдесет и шест, за секунда, на шестнадесет станах. Плажът е пълен с красиви жени, истински звезди, но въплътеното в жена слънце видях. Кое беше косите му, пилеещи се на вятъра, кое залеза, губи се представа, а вятъра духа към мен, обвива ме с аромата й. Цял пулс ставам, буйно море каквото и при бури не съм виждал. Изпускам рула, не знам на кой свят се намирам. И облеклото й странно, нещо като трико, също като гола, а всяка гънка съвършенство. И дъхът ми спира от вълнение, но не може да се възвърне от ужас. Вързала е на врата си камък. Страх ме е дори да изкрещя. Мята камъка. Втурвам се в скалата. Гледам как цамбурва. Навеждам се само да махна обувките, че връзките ми лоши, но преди да съм успял, тя вече изплувала и се кикоти, маха ми. Говори нещо, но не мога да я разбера от прибоя. Изплува до брега и като козле от скала на скала, бързо се изкачи до мен. -Добре ли беше, какво ще кажеш? Да я зашлевя, но толкова мило се усмихва, а я мислих вече за мъртва. Треса се още цял. Връща се мисълта ми минути назад. Тичам към скалата, гледам кръговете над водата, а това е картината на самото отчаяние. Виждам най-красивата жена за да я изгубя след миг, но ето я, сладко ми се усмихва. Беше порив, който може да разбере, само изживелия каквото изживях. Исках да й кресна или да я плесна, но я сграбчих и я целунах. Тя ме отблъсна, но направи учудена физиономия. Нещо ме попита с очи: „Как да го разбирам това?” или нещо подобно. Засмя се късо. -Уплаши ме…-трепереше гласа ми, тогава тя се подсмихна и усетих порива да ми върне целувката. -Тренирам.-обясни ми-Доста съм добра, но трябва да го правя редовно, за да не се случи така, че малко да забравя и това да ми коства живота. Никаква опасност няма. Много съм добра. Циркове артистка съм. Трябва да направя още няколко скока, а после можеш да ме водиш на обяд. Възли умееш ли да правиш? -Защо, ти не умееш ли? -Правя, но по-голямо е предизвикателството когато разбера във водата какъв е възела. -Рискуваш си живота, дете. -Кажи, можеш ли да правиш възли? -Аз съм моряк, рибар, цял живот съм прекарал по траулери… Закикоти се. -Какво смешно. Сочи ме с пръст и повтаря: „моряк, моряк”, обидно ми е навеждам глава, а тя се смее, прегръща ме, милва главата ми като, че ли съм дете. -Виж, сладък си.-казва ми – Не е необходимо да пускаш дежурните си лъжи за да предизвикаш интереса ми. Не съм скучаеща леля, дошла на летуване… -Не лъжа. -Застаряващ плейбой си, моряк не си. Харесваш ми, не се шегувам, толкова съм директна, защото живота ми е пътуване, постоянно пътуване. Свикнала съм от пръв поглед да вземам всичко онова за което на другите погледи трябва време. Разбираш ли ме? -Разбирам те. И аз. И не те лъжа. Сега може и да съм това което изглеждам, но то не е живота ми. Истина ти казах преди малко. Хваща дланта ми, по-скоро я гали. И ме гледа в очите, и плъзга пръст по нея. -Много са ти нежни ръцете за моряк, а тези мускули…-плъзга връх на пръст по коремната преса – Не приличат да са от тежка работа. -Казвам ти истината. -Все едно, ще те видя как правиш моряшки възли. Дори не помислих. Стегнах нещо което е много трудно да се развърже в условията които трябваше да го направи за да спаси живота си. Метна камъка и след секунда изплува отново. Пак с подскоци нагоре по скалите. -Много лесен възел. Не можах да й отговоря веднага, едва като я докоснах, разбрах колко уплашен съм бил при скока й. Възелът изобщо не беше лесен. Коленете ми омекнаха, имах нужда да седна. -Виж. – казвам й – Искам да ти предложа нещо. Разбрах, че ще те имам. Не е необходимо да те лъжа и обещавам нещо което не смятам да изпълня. Тези пътувания, този риск. Никой не е вечно млад. И аз също, и ти. Въпреки, че и на двамата уж не ни личи. Аз съм вече над шестдесет, забелязвам, че и ти си около четиридесет. Виж, аз такова, аз не съм чак толкова богат, но в никакъв, никакъв случай няма да живеем бедно, дори няма да е скромно. И виж, влюбих се от първи поглед, а не съм юноша. Сега повярвай и ти на своя поглед, онзи с който си свикнала да вземаш всичко веднага. Не е ли време за спокойствие. Остани при мен и стига тези камъни и възли. Мълчи. Гледа ме. Размисля. На приказка прилича. Няма и час откакто се познаваме, но живота и я научил да взема бързо решения. И рискованият й занаят. -Трябва да помисля. Тази вечер. Утре ще ти кажа. Разбрах, че отговора й ще е да. Надявала се е да срещне този човек. -Сега вържи възела пак. И моля те, не толкова лесен. Искам да е поне този с който смяташ да ме обвържеш в живота си. Изрече го с такава власт, че не прецених, че правя глупости. И вързах наистина по-сложен възел. Бързо изплува. Засмя се. -Слаба работа. Наистина не можеш да връзваш възли. Не се учудвам, че не си вече моряк. Вбеси ме и направих още по-сложен възел. Пак след секунда излезе. -Не можеш да правиш възли! -Мога! -Не! Не можеш! Неспособен си, неспособен си бил. -Неспособен ли? -Неспособен. -Не е тъй. -Не можеш да правиш възли за това не си моряк. -Мога. И за да й докажа, направих най-сложният възел. Чаках повече от минута да изплува за да осъзная какво съм извършил. И за да й докажа, направих най-сложният възел. Чаках повече от минута да изплува за да осъзная какво съм извършил.
2008-08-04

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)