БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Абсолютно пътешествие

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: разкази - 08

Не помня махнах ли на тузарската лимузина, не помня даже видях ли я или се материализира и спря на метри пред мен. Изсвирках. Дъхът ми спря, още малко и да се подмокря, казвам му на туза после, той не изглежда лошо момче, посреща ме както съм гледала да се посреща по филмите дама в такава кола. В задната й част сме, тук можем да се гоним, да играем футбол и криеница, пита ме питие ще искам ли, изброява завъртени имена, мисля, че на френски вина, достатъчно ми е да кажа и водка, но заради класата споменавам „Абсолют”, предлага ми да смени музиката. Не етно-ритмите които е пуснал ми харесват, колата едва пълзи по наклона. Питам си го, заради мен ли е казал шофьора да кара бавно. Учудва ме, но отговаря: да. Сваля тъмните си очила. Сега разбирам, че не е толкова млад, просто е слаб и малко детинско е излъчването му, но около очите е съсредоточен израза на възрастта му. Над петдесет е, може и да наближава шестдесетте. Не ми е неприятно, че импулсивно очите му се плъзгат нагоре по бедрата ми, с къса пола съм, а както седнах след изтичването да се кача, съвсем съм я запретнала и розовеят бикините ми. Трябваше да съм вбесена на този пипащ поглед, не съм обичала никога този тип мъже, сметнете ме за луда, за дива, аз съм си и без друго, а той си е свикнал да показва власт със състоянието си. Все едно, че всичко му принадлежи, шофьорът, времето, гориците наоколо, шосето, младата стопаджийка с крехката фигура и дългите бедра, нейното щастие и нещастие. Достатъчно е само да я покани в колата си и тя трябва да се чувства на седмото небе. Трябваше да съм му вбесена, но не съм му. Дали не се променям? Чудя се. Изсмях се и му казах тогава, че като спря колата дъха ми спря и още малко да се подмокря. Не беше злобна иронията и не я прие за такава. Засмя се също. Тогава го питам какво е загубил под поличката ми. Млъква, ако не беше видяло лицето му толкова слънчеви бани и обработвано в соларни студия, навярно доста щеше да личи изчервяването му. Ама той бил като момченце. Само си играе на застаряващ плейбой, а се свени много лесно. Голям съм идиот. И водката е виновна, продължавам да му лазя по нервите: -Ако си загубил ума под поличката ми, мога и да позволя да бръкнеш да си го потърсиш. Това аз ли го казах! Държа се като дърта уличница. -Не губя ум под полички. – отвръща ми съвсем спокойно, а усмивката му, усмивката му е плашещо тъжна и хладна – Повярвай ми. За жалост, не губя. Без малко да го попитам дали не е импотентен, но този път се спрях навреме. Не ми е направил нищо с това, че е богат. Просто си ме качи на колата. Поне засега не е искал нищо в замяна, аз като че ли искам от него, непременно да е арогантен идиот. -Оценявам красотата на тялото. – продължава – И на мъжкото. И женското. В цялото разнообразие на формите… Затваря очи и започва да говори за хубавици с гърди паднали под пъпа, за издължени с пръстени, дебелани от цял свят и костеливи планинарки от Алпите, не пропуска да каже, че българките сме най-сексапилните, но повтаря, че цени красотата в цялото разнообразие на формите и съвсем се отвлича, от жени го обръща на пътешествия, пътешествия, пътешествия. Ококорвам се наистина в началото, доста богат житейски опит. Опитах се да го прекъсна с въпроса си мафиотски туз ли е, отвърна ми най-безцеремонно, че е още по-голям престъпник. Възклицавам и го питам, какъв ако не е тайна, казва ми, че не е никаква тайна и се знае, че краде мозъци и част от софтуоера, който мозъците му, доразработвали след което продавал като свой. Това май беше законно, но какво ме вълнува? Май и на него му е все едно, защото си има самочувствие на престъпник, но започвам да усещам, че и самочувствието му на пътешественик е почти толкова оправдано. Говори като по учебник, като запис на екскурзоводи. И имам чувството, че не си е показвал навън носа от колата или самолета. Веднъж не го е изгоряло слънце, веднъж не са му омалели краката или изкълчен глезена, не говори за мирис на смола, нито пък за разстройство сред дърветата, за любов в палатка, за подскоци в езерото. Лицето му е усмихнато, съвсем детинско вече, като глухар опиянен от собствената си песен е. Толкова му е приятно, че е пътувал толкова, че разказва толкова, а още и още има. Е, аз му нямам километрите, но имам чувството, че съм пътувала повече. Прекосявала съм планини, че даже съм се и губила, на стоп кога ме качат, кога не ме качат. Колко ли хиляди километри съм извървяла? Какво е пътуването? Започвам да го иронизирам. -Зад стъклото на колата всичко, то е все едно да гледаш телата които толкова обичаш да гледаш на монитора или по телевизора. Въздъхва, за миг помръква, чувства се засегнат, а после нагло изражение, онова на победителя който има такава кола се изписва върху лицето му: -С тези очи съм видял всичко това и не винаги зад стъклото на колата? -А планинска пътека преминавал ли си? -Те си приличат. -Никакъв пътешественик не си. Приличат си колкото си приличаме жените. Външно да, напомнят, все криволици, все гъсталаци, само растителността дето е различна в различните места, но когато вървиш по нея, всяка говори на свой език. Само, че теб удобствата и самодоволството са те лишили от подробностите на истината, на природата, на истинския живот, имам чувството, че дори на секса…. Прекалих, усетих се. -Имам предвид космическия, този с природата с която човек е любовник или съпруг, а понякога и низвергнат заради неумението си да я люби. Пътешествието е пътуване на духа, останалото е транспортиране на тяло от точка А до точка Б. Питам се, ако едно тяло в кома е пренесено от единият край на света до другия, да речем за да му бъде направена операция, а после по същият начин върнато в същата болница, собственика му трябва ли да брои това свое пътуване като пътешествие? Водката. Твърде качествена ми идеше. -Аз не съм бил в кома, всъщност бил съм, но не и по време на тези пътувания? -В езеро гмурнал ли си се? -Не мога да плувам. -В палатка любил ли си? -Не мога да любя. Все едно ме заля със студена вода. Отрезнях. -Кажи на шофьора да спре, моля те. Лошо ми е. -Не си тръгвай, моля те. – рече ми той. -Няма да си тръгвам. Кажи му да спре. Каза му. -Тук познавам гората. Искам да те разходя по пътеките. – не я познавах, но щяхме да се оправим. -Не е добра идея. -Заслужаваш една истинска разходка. Тази малка разходка ще е абсолютното ти пътешествие. -Знам, но не е добра идея, сега… -Защо? Толкова ли бързаш. -Хайде да продължим. -Не се лишавай от това приключение. -Ще трябва. – усмихна се тъжно. -Моля те, искам да се поразходим из пътеките. -Едва ли ще можеш да буташ по тях инвалидната ми количка. С пречупен гръбначен стълб съм.
2008-07-24

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)