БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Сладостен мрак

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: разкази - 08

В това градче електрически крушки не се продават и улични лампи няма. Хване ли се турист, че притежава джобно фенерче, то се конфискува, а туриста е помолен учтиво да напусне. Нощното шофиране е забранено, над всички улици падат тежки бариери. Телевизор или компютър може да се пусне само, ако завесите или щорите са плътно спуснати и в стая не е разрешено да гори повече от една свещ. В кръчма може да има една запалена газова лампа в ъгъла. Пълнолунието и светулките са обичаните от всички натрапници. Да можеше и на тях да им се забрани излъчването на светлина, би се забранило, но атракцията на градчето е съобразена с тях и въпреки тях е достатъчно тъмно, защото улиците са тесни, сградите достатъчно високи за да хвърлят сянка, растителността е гъста за населено място, а градчето е в малка котловина обиколена от остри върхове. Приятел ми каза за него, не му повярвах, но тръгнах. Ако знаех, че ще изживея най-прекрасните си мигове, не знам дали бих се престрашил. Защо са тези правила, ли? Градчето разчитало на секс – туризъм. Място за неангажиращи връзки в които лицата не означават нищо и можеш да освободиш природата си от пленяващата я идентичност. Странно, но в грубо името на местността се превеждаше, нещо като: „докато смъртта ви раздели”. Мислех, че става въпрос за легенда, но още сутринта потеглих. Стигнах на свечеряване, а бариерата беше спусната, понеже не можеше да се влезе със запалени фарове в града. Имаше и въоръжена охрана. Нещо това място ме плашеше. Лошо спах в колата, много пъти се събудих, колебаех се изобщо да вляза ли, но на сутринта пребит от умора и не мислейки трезво подкарах навътре. Боляха ме очите от безсъние, но картинката която видях беше наистина изкусителна. Жени с класа и стил, личеше си различни националности, кръстосваха улиците. Нима са дошли за същото? Просто приключение. Вероятно. Едва намерих квартира. Казаха, че е сезон. Стаята в разнебитената постройка, олющена и миришеща на влага, струваше колкото хотел пет звезди на средиземноморски курорт. Глупаво беше, но твърде далеч бях стигнал за да се откажа. Дори не помирисах възглавницата, толкова уморен бях, че заспах с дрехи на креслото. По някое време се събудих колкото да се преместя в леглото. И се наспах чак вечерта, а вън ме чакаше мрака. Още играеха образите им, на онези непознатите, преди да се прибера в квартирата, изглежда заради безсънието, съзнанието ми беше като широко отворена бленда и ги запечата дълбоко под себе си. Вятър отмяташе завесата като пола, за да разголи нещо което трябваше да скрие. Чуваха се гласове, силен смях и откъслечни фрази на различни езици. Не се виждаше и наблизо, изпитах боязън, неясен страх. Предупредиха ме, че в цената на квартирата ми е включена и застраховка в случай, че в тъмното се ударя или препъна и получа травма. Подписах и документ, че мога да преценя риска на който се подлагам. Без да се замисля дори сложих подписа си. Ами, ако ме нападнеха. Как ще опиша извършителя? Не привлича ли мястото освен търсещи интимни приключения и престъпници. Всичко тук е скъпо, бедни не отсядат. Ясно е, че има какво да ни се вземе. При това почти не можем да се защитим или да направим в последствие нещо. Риск е, по-голям отколкото прецених. Колебаех се дали да изляза изобщо. Но колкото повече се замислях за опасността, толкова по-сладък ставаше трепета пред изкушението. Утре ще си тръгна, но днес ще използвам възможността за която съм платил. Забих се в първата кръчма насочен от мъждукащата светлина на газовия фенер. Малка ли беше или голяма, трудно може да се разбере. Едва се виждаше, боботещи гласове в мрака, звънки смехове. Поръчах си текила. Бързи стихове затрепкаха в съзнанието ми, нямаше как и да ги напиша. Рядко ми се случва, състояние е при мен. Прекрасно състояние. Ускорен беше пулса ми, чувството приятно. Достатъчно ми беше и това преживяване, дори да не се случи нищо от очакванията ми които ме доведоха. Опи ме по-скоро тази мисъл отколкото малкото количество алкохол. Настроението ми се покачи бързо до екзалтация. Опомних се освободен от всичко познато, като вън от себе си. Така се е чувствала и тя. Просто хванах една от танцуващите сенки под кръста, чух смеха й. Малко по-ниска беше от мен, вдигна лице, устните й близко до моите. За миг се смути, дъха й пресекна. -Не съм сигурна! – потреперя гласа й. -И аз. – отвърнах й механично. Но танцувахме. Помоли ме за нищо да не я питам, увери ме, че нищо няма да ме пита. Стори ми се позната, не помнех откъде. Почти бях сигурен. Самата тя каза, че има чувството, че се познаваме, но вероятно било илюзия. -Ако се познаваме не съм си и помислила за теб. – рече ми. – Може би и ти. Съмняваше ме, че ако я познавах нямаше да съм си и помислил за нея. Толкова беше стройна и крехка, така ухаеше, а и гласа й плътен, много пластове на емоцията, един върху друг, усещането омагьосващо. Все едно звучеше дъга. Възбудата ми я зарази. Целувахме се. Дори бяхме забравили, че сме дошли точно за това, струваше ни се изненада, неочаквана. Струваше ми се, че я виждам, че знам цвета на очите и кожата й, светла е и покрита с лунички, а очите й са сини със златисти нишки, като слънчева прежда. Струваше ми се, че виждам всяка бенка и някакъв родилен белег на кръста, дискретна татуировка на плешката представляваща четирилистна детелина. Внезапно кожата й стана какаова, изчезнаха луничките, бенките, родилният белег и татуировката, шоколадови станаха зърната й, тъмни очите й. Коя беше истинската? Очите й отново смениха цвета си, бенките бяха на други места, татуировката от временните. -Коя си! Искам те! -Мисля, че влюбената. – отвърна ми. Паднах до нея. Най-щастливото ми усещане. Сплели пръсти си обещахме, че ще позволим на утринта да ни открие лицата. Унесох се, заспах и се събудих сам. Търся я. Вече двадесет и пет години я търся. Четири пъти бях женен за нея. В четири различни образа и с различни имена беше. Едната страшно приличаше на мулатката, която ми се стори, че е в онази нощ, но всички ухаеха на нея и гласовете на всички напомняха на нея. Две от тях си признаха, че са имали приключения в онова градче и също са ме припознали за този с които са го преживели. Имал съм я отново за нощ, сигурно около двеста пъти. В различни точки на света. Все ми се струва, че е тя. Питам я знае ли за градчето. Отрича, но може и да не казва истината. Сладостният мрак ми я дари, за да ми бъде отнета от светлината. Или скрили се от светлината, винаги ще търсим онова светло чувство което в онази нощ изпитахме. Но се побояхме. Мисля си, че както я търся аз, така и тя ме търси. Мисля си, дори, че сме се срещали, възможно е. Възможно е да сме се разминавали по улицата. Да е тази! Тази! Тази! Тази, която обичам, но никога, никога няма да я разпозная дори да я имам. Снощи една жена ме отблъсна едва след като стигнахме до входа ми. Изглежда не трябваше да й разказвам всичко в таксито. -Знаеш ли, приятелю. – рече ми с нейният глас – Всички сме били в онова градче. Всички. Но ти просто не си го напуснал.
2008-07-10

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)