БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Какво се случва на един добър човек

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: разкази - 08

Всичко ми се случи защото съм добро сърце, не ми се усмихвай, моля те, сега сигурно няма да ми повярваш, но дадох колата си на един от служителите си, той е добро момче, работливо, вярно, аз много го ценя, опитвам се да изглеждам строг с него, точно защото много го ценя, но не успявам, защото как да ти кажа, аз съм роден за поет, не за това което съм, в миналия си живот навярно дори съм бил, поет, даже поетеса, не може толкова нежна душа да бъде носена от мъж, а това, че очите ми изглеждат сурови си е поза и тези които ме познават, знаят много добре, че е истина, дори онзи мой служител от който започна всичко. Оплетох се, та да започнем отначало. Той ми се преструва на болен. Не на мен тези с медицинското, казвам му по телефона, моля го да не ме лъже, не че няма право на този ден, та той работи и докато спи, просто го моля да не лъже, нищо повече, да дойде при мен и да се разберем, не като мъже, нито като шеф и подчинен, а като приятели. Съвсем се размекнах като го видях, а той си призна всичко. Такова – онакова, някакво гадже, не гадже, а красавица, нямам думи. Стил, та чудо, изисканост, божествена. Слязла от небесата, дъщеря на слънцето. Чак се влюбих аз, докато той разпалено ми говореше, трудно му било да я срещне, все часовете се разминавали. И тя ангажирана, не знам си още какво, пишели си бележки по интернет. Не го и питам в работно време ли води кореспонденцията, то е ясно, да се радват децата. Давам му ключовете за колата си. Хълца, не вярва. Моля го само да внимава, да не се пребие или да не пребие друг. Не ми е проблем, че ще загубя кола която струва…Нека да премълча колко…Друго е, кола се купува, но живот: не. Излизам от службата, уморен съм, чак ми се реве. Толкова нерви. Дори психически здравите хора като мен, не издържат. Скапан съм направо, думата „уморен” е за хората, а аз се чувствам точно като пребито магаре. Секретарки, чистачки, подменящи керемидите майстори, дебели готвачки, някакви неидентифицирани обекти от мъжки и женски пол, които явно работят при мен, но нямам представа откога, кой ги е назначил и защо са ни, пенсионера пазач, който за нищо не служи и не знам си още кой, наредени, чакат си такситата. Не стигат колите, всеки готов да ми услужи със своята, но ако е да се жертва някой за мен, аз и служебни мога да ползвам. Не, не ми е в стила, разбираш ли. Тръгвам си по тротоара, знам къде е автобусната спирка. Всъщност не се случва за първи път, заради моята проклето желание да направя услуга някому. Чакам на спирката, задрямвам даже. Най-после идва пуф-паф-кащият градски. Качвам се, има празни седалки, но знам, че докато стигна до вкъщи, ще нахлуят по-уморени и от мен, по-възрастни хора и ще трябва да направя място. Набирам сили за мъчителното пътуване. Мисля, че нищо няма да ме изненада, знам си се аз, но изненада има. Откъде да предположа, че пред очите ми ще искат да свалят онова сополиво хлапе. Ама такава жална физиономия. Личи си, че е сираче. То може да не е и най-вероятно не е, но си му личи. Платих му билета за да си стигне до спирката. Циганче, циганче, ама дете. Аз не съм ксенофоб, в двадесет и първи век живеем все пак. Криво ми стана, че ми иска пари за закуска, така не бива да се дават, защото няма да си ги даде за закуска, а на старият циганин, но сърце не ми позволи да бъда справедлив. И му дадох, даже повече, с надежда, че ще скрие малко и за себе си. Не, че съм ксенофоб и предубеден, но все пак е циганче, на това се надявам, да поизлъже малко, родителя си – използвач. Три спирки до вкъщи, всички останали в автобуса ме познават, почти всички, а малкия ми врътна страхотен номер. Да вземе да плесне онази кака по дупето, то че наистина разкош, разкош е, но така не бива да се постъпва. Детска работа. Пляска я и между хората, крие се, тя се обръща, възмутена ми зашлевя един плесник. Как да й кажа, тук имаше едно циганче, около шест годишно, та то направи така. Не само тя, а никой няма да ми повярва и ще ме нарекат, ксенофоб, а аз не съм. Репутацията ми е опетнена, жената гори от гняв заради обидата, но аз не мога да се защитя. -Този мръсник ме опипа! – крещи и всички в нас гледат. Да има да потъна от срам в земята, ще потъна. Гледат ме възмутени всички. Какво да направя. Мънкам, червя се, а тогава то си признава…ще премълча изискания израз с който нарече дупето й и какво сторило с него, а аз си вземам дъх й се усмихвам. Но един дядо: -Но това е циганче, то не може да каже истината. Сега възмутеният съм аз. Как може да изрича такива неща в публичното пространство. А хората подемат гласа му: -Колко ли е платил на това нещастно дете за да излъже! – кряска една леля. -То казва истината. – викам в самоотбрана. -Как пък не. Погледни го, че няма и шест. Или искаш да кажеш, че циганските деца са по-различни от нашите. Ксенофоб такъв. Искам да ги попитам, кой каза, аз ли казах, че циганчетата лъжат, но не мога да намеря думи, толкова съм объркан. -Даде ли ти този чичо пари? – питат го, а то честно си признава и за да докаже, че не е лъжа показва банкнотите. Резил. Нещата малко поутихнаха, слизам на спирката, но вече цяла махала научи, че съм плеснал една мома по дупето и вече слуха стигнал до жена ми. Тя някога беше добро момиче и бедно, но амбициозно. Сега е само дракон. Изкълчих си крака, все пак да хвръкнеш от вторият етаж крие известни опасности. Кресна ми тази вечер да не се прибирам, нямала да ми отключи. Тръгвам към любовницата и си припомням, че нямам. Не, че не можех да имам. Естествено е да имам. Даже съм чувал, че имам. Чел съм по вестниците, някои фолк – фурии, уж правят дълбоки изповеди. Като ги гледам на снимките, кой мъж ще вземе да се срамува, но аз се чувствам малко неудобно и бих си признал, ако не разбирах защо говорят така. Вдигат си рейтинга, не им е чиста играта, но ги разбирам, жал ми е. Мога да имам любовница, но ценя жена си, нищо че е дракон който ме изхвърля от втория етаж. Тръгвам към кварталната кръчма. И представи си, аз, самият аз, търся дребни монети из джобовете за да си платя питието. Каквото имах го дадох на онова хлапе което ме нареди така. Едва събрах. Исках едно, единствена чашка да пия, за да се поуспокоя, за да се поотпусна и момчетата ми се обаждат. Ами нямали хора. Един днес освободих, но другите…Ясно, пак ще трябва да върша работа на хора на които плащам за да не я върша. Въздъхвам, моля ги само да ме вземат, понеже вече нямам пари и за билет в градски транспорт. Къса ми се душата, оставих чашата. Не, че ще се напия от сто грама, но принцип, когато имам служебни задължения, алкохол: не. Дадох си чашката на един пияница. И неочаквано голяма радост изпита сърцето ми, че дари на друг малка радост. Излизам навън и какво си мислиш става. Бащата на озлочестеното в автобуса момиче. Крещи ми, че ще ме даде под съд. Моля го да се успокои, но такъв ми стовари. Силен удар имаше, но като се преценявам, десетки пъти по-силен съм от него. Обърнах и другата буза. Възползва се от поканата. Чудя се да постъпвам ли повече така. Виж ме, с две синини съм, вместо с една. Та разказвам ти го, за да се успокоиш. Няма да ти се случи нищо лошо, ако жена ти, не се обади на полицията, а навреме изпрати парите. И недей реви толкова за това ухо, за твое добро го направих, за да не мисли, че блъфирам, да е по-експедитивна и да те освободим по-рано. Ако е бързичка, ще можеш после даже да си го залепиш.
2008-07-04

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)