БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Токийска борса, секс и още нещо

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: разкази - 08

Явно гениален калиграф, способен да изпише йероглифа „изкушение” по хиляди възможни начини беше слагал очната й линия, така ми изглеждаше. Каза ми, че играе на Токийската борса, а очната линия, без нея не знам дали очите й бяха тъй азиатски издължени, макар да имаше нещо по-азиатско и от азиатците наоколо в клуба, а си личеше, че е европейка. Изкикоти се, спомена, че е лисица, от онези китайските, които само приличат на жени, но не са, чудовища са и правят магии. Разпускаше, утре нямаше да си спомня за мен, ясно беше. Това нито можеше да се скрие под очната линия, нито пък и изглежда се опитваше да го скрие. Агресивно се притискаше докато танцувахме. Тази цепка на роклята, не видях друга да има точно същата. Демоде е, но е страхотна. После каза нещо неразбрано, изглежда на японски, не го приведе, нещо тъжно беше. Попитах я, попитах я какво има. Колебание пробяга през погледа й, следваше противоречива усмивка, детинска вина и предизвикателство. -Хайде, да се чупим, а? Нещо се опитах да кажа за себе си, притисна с пръст устните ми. Не искаше да го чуе. Повече от това което можеха да узнаят очите й, не искаше да узнае. Бягаше от нещо, но и аз не исках повече да узная. Тежко настроение, но пошегува се, не че беше смешно, но престорих се. Отвърнах с друга на шегата си, звънко се изсмя, но и тя се престори. Целувахме се в един тъмен ъгъл. После в асансьора. Утре нямаше да помни за мен, пак си го помислих, нямаше да прилича на истина. Снима ни в огледалото докато я разсъбличах. Гърдите й отстровърхи, палава усмивката й, а при цялото поведение, погледа свенлив. Рязко се промени настроението й, отведнъж охладня, отскубна се, седна на креслото ми, зарови лице в шепи. Плахо се приближиш, сложих ръка на рамото й. -Парти клуб, борса на тела, на желания. Толкова е достъпно всичко. Влизаш и имаш някого. Купуваш миг безсъзнание, а после те очаква всичко онова което не можеш да забравиш. Всъщност, искаш ли ме наистина? Не ми отговаряй. – изкикоти се. Помислих си, че иска да ме прегърне за утеха, но се любехме. После пак. В паузите мълчеше или което казваше беше на няколко различни езика, никой от които не знаех. Последната картина, преди да ме отнесе инфаркта беше часовника. Точно пред очите ми. Показваше 6.59. Навярно вън се разсъмваше. Изпитах желание да отворя прозореца, после да отворя всички прозорци. Осъзнах, че е глупаво. Прецених, че не може да е възможно. Аз съм добре поддържан, спортен тип, без да взимам никакви химии. На тридесет и една съм, здравето ми е желязно. Не ми стигаше въздуха. Раздраха ме хиляди хладни пръсти, разкъсаха в невидимо. Загубих тяло, не съзнание. Даже я чух да мърка още под мен: -Кратък миг на слабост, да купим от духа си, може би, за това цял живот сме трупали силата му. Поисках се да я попитам какво значи. Вероятно зле преведено хайку. -…за да осмислим и най-безсмисленото. – добави и престанах да я чувам. Носих се шеметно по звездна пързалка и падах някъде. Видях отвора на бездната. Преди да проникна в нея, почувствах дива възбуда… …и попаднах в Токийската борса! Или нещо което приличаше на нея. Движение, хаотичен ред, ред за играчите, хаос за останалия свят. Играят цифрите по мониторите. Със знаци брокерите си разменят информация. Ако може да се впрегне психическото напрежение в реактор би покрило енергийните нужди на човечеството за столетия напред. Опитвам се да вляза в час. Разбирам, че започвам да разбирам. Някой май ми обяснява. Без да чувам глас, усещам, че заръките му влизат в съзнанието ми. Все едно тук съм се родил и невидим родител ме възпитава на език вън от думите, с глас който не се чува. Виждам моята партньорка, същата която ме доведе дотук, в дъното на залата. Тълпата я поглъща. Замайва ми се главата, толкова бързо играят цифрите по мониторите. Играят индексите. Какво търсим тук. Какво търся, по-точно аз. Къде съм. Това не е Токийската борса, просто напомня. Играчите не са хора, приличат на хора и нямат криле, но не усещам човешко присъствие, по-скоро са ангели или са демони, или са и ангели и демони, наедно. И лудо наддават за неща които ми се струвало, че не се купуват. Отново я виждам от другият край на залата. Прави ми знак, подсказва ми. Странно, разбирам я. Сякаш чувам гласа й в главата си: „Купувай! Купувай!” Разбирам и какво трябва да купя, но ми се вижда странно, че желае да сторя това. Какво трябва да купя, ли? „Любов”. На мониторите е изписано, качила е с четири пункта, безумие е, но тя настоява, купувам. Доверих й се! -Дяволите да ме вземат! – промърморвам и половината от играчите обръщат лица и правят отрицателен жест с пръст. Умрях от срам. Изглеждат доста заети. Не изпускат ли нищо от поглед. Току що, купиха пред носа ми, всичките акции на „Звездна слава”, при това много изгодно. Ще внимавам и няма да се разсейвам. „Мечтите”, започнаха да се покачват. Не разбирам, напоследък мечтите са евтини. Стока достъпна за всяко домакинство, но бързо пада необходимостта от нея. Виждам й отново ръката. „Купувай!” Акциите са за „секс, просто секс, весел и фриволен, необвързващ с много обич”, тръпна запотен, възбуден не от друго, а от възможността за печалба, хазартна тръпка, много силна. Просто усещам, че печеля и купувам. Вдига се стойността му за секунди след като съм го закупил и в геометрична прогресия започва да се покачва. Едновременно с това „Любов”-та губи стойност. Знаех, че не бива да я купувам толкова скъпо! С какво купувах изобщо, с какви средства разполагах. Да, разбира се, с душевни облигации. Купувах с душа, тук значеше нещо. Разменях душата си за любов която не можех да ползвам. „Мигове” – твърде общо, но се усещаше за какви мигове става въпрос, те просто искряха. Усмихваха се искрите, разтваряха се в утрини, утрините във впечатления за цял живот, в които цял живот намираше утеха. Това винаги е било скъпо и тук на борсата и извън нея. Чаках знака й, но не ми даваше. Продължаваше да пада цената на „Любов”-та. Не се учудвам. Има ли вече изобщо. Всъщност: да. Даже и в излишък, опитваме се да се освободим от нея, за да бъдем по-рационални, защото не я разбираме и е трудно да живеем с логиката й, която е далеч по-сложна от хаоса в Токийската борса, за очите на непросветен човек. В моите, например. А за нея има ли просветен човек, изобщо от векове насам. Обезценява се. Здрав гаф направихме с партньорката. Поне после купихме акции за „ежедневие и бит” на милиони хора, евтино ги купихме и изгодно продадохме. Пред очите ми падаше цената на „Мигове” – те. Чаках да ми даде знак. Това щеше да бъде удара ни, а „Любовта”, напълно изгуби стойност, когато тази на миговете започна лудо да се покачва. И в този фатален момент извършихме най-слабата си сделка. Продадохме цялата любов на цената на един миг. -Най-слабата сделка! – изрекох, но едновременно с това ме изпълни усещането, че си заслужаваше, че с това закупения миг има за нас по-голяма стойност от всичко останало. И в него е цялата любов, всичките акции които си позволихме да купим скъпо, на стойността на душите си. За нея любовта, бяхме готови да ги изгубим. Душите си. За нас тя все още имаше стойност, макар да беше изгубила стойност в живота ни. И за да не я пропилеем напълно я заменихме за този един – единствен миг, а той ни беше толкова скъп, колкото ни беше скъпа тя, изобщо… И почувствах най-голямата си печалба, в най-слабата си сделка. Сърцето ми заподскача, въздуха влезе в дробовете ми, като катапулт ме изстреля експлозия. Усещането беше на най-върховния оргазъм. Оргазъм на цяла вселена, която ме изтласка в живота. Отново бях в стаята, а очите ми срещу часовника. Сега сочеше: 6. 66. Що за час? Що за цифра! В стаята липсваше всякакво движение, след малко се смени с: 6. 65. Като в триизмерна снимка бяхме. И двамата. 6.64. Дали да не я попитам беше ли с мен наистина? 6.63. 6.62. 6. 61. 6.60. Когато стигна отново до 6.59. Часът в който получих кризата, времето отново тръгна. Паднах до нея изтощен. Усмихваше се. Дали да я попитам бяхме ли заедно? Не посмях. Топлината й беше най-приятното усещане. И като си помислих, че можех никога да не я почувствам отново, изпълни ме отново желанието и му се подчиних, не ми мина и през главата мисълта за следваща криза. -Време е да отлитам, приятелю. Трябва да отивам. „Ще се видим ли отново?”- безсмислено ми се стори да я питам, а тя добави: -Хубаво беше, откраднахме си го. Но ще съм навреме в Токийската борса.
2008-06-29

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)