БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Кръчма, секс и още нещо

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: разкази - 08

Говоря й мили глупости, знам, че не ми вярва, мънкам сладко, сладко се опитва да звучи сърдита, почти успява, но знам, че е неспособна. Тя си е мило котенце, сиамка, с остри нокти и нотки в гласа, привързана е към мен, не съм сигурна дали ме обича, а аз я галя и тя мърка и си стои в къщи, понякога ме отегчава, понякога я вбесявам, настръхва цяла, хвърчат от очите й мълнии, даже се блъскат в стъкленият сервиз и в прозореца и правят „зън-зън-зън”, но не, не ми се сърди, колкото и да се опитва. Свикнах с нея, безумно е да я нямам, а да ме няма едва ли е възможно. Вече осма година, без деца и без проблеми. Тя е прекрасна домакиня и май рисунките й имат стойност. При всички случаи радват ми окото, както гозбите й стомаха ми. Чувствам я и като сестричка и като своя щерка и външно доста прилича на мащехата ми от която започна и опита ми с жените. Голяма вещица, но като казвам голяма имам предвид друго, иначе е с година по-малка от мен. От време на време още се виждаме. Много е погрозняла. Тя трябваше да ме отгледа, но добре, че си бях пораснал. Баща ми загина седмица след като се взеха. Трудова злополука. В къщи мъртвило. Просто потърсихме утеха, не че постъпи като кучка. От близост имахме нужда и двамата, възможно най-голяма близост, такава каквато изглежда няма, повече ни трябваше и от това което можехме да си позволим, това беше залъгалката. Хубавото й, че изглеждаше сладка, заради съображения с общественото мнение и криейки се сами намирахме нещо забранено. По документи иначе още ми мащеха. Първата близост, на двадесет и една бях. Не броя щуротиите по купоните из хижите когато по-скоро да докажеш на себе си, че си като всички останали, че нямаш хомосексуални наклонности и не си задръстен, отнесен и извънземен се възползваш от склонността на развеселени момичета да ти помогнат да си го докажеш. Бързо приключи, месеци някакви. Тя такова било, онакова било, искала нормален живот, трябвало да го разбера, самият аз да си създам. Логически погледнато, правилно. Нещо друго ме тормозеше, не се чувствах добре в следващите месеци. Не, не тя. Знаех, че е невъзможно да продължим, то се чувстваше. Че бях влюбен, бях. Нямаше да е нормално на тези години. Но каквото и да съм чувствал не е нещо за надценяване. Така и не разбрах от какво боледувах, преболедувах го. Още сме приятели. Поздрави ме когато се ожених, много се радваше. Беше в чужбина, съжаляваше, че не може да дойде на сватбата. На мен пък ми беше все едно, имах си най-милото създание. Такова си и остана. Пак й говоря мили глупости, пак опити да звучи гласа й нацупено. Мисли си, кой знае какво, кой знае за какво ли ще закъснея тази вечер, че чак толкова обяснения по телефона. Не вярва на версията, че имам среща в дома на труден за откриване бизнес партньор, не че не е в кръга на нещата, но то просто си личи, че лъжа. Не знам по какво, но сам си усещам, че си личи. Даже не знам за какво го правя. Всъщност, знам. Лъжа я, защото не мога да й кажа истината, защото сам не мога да си я обясня. Искам да се разхождам из града. В крайните квартали, защо не знам. Искам да седна в квартална кръчма в която никой не ме познава, защо не знам. Искам да съм далеч от дома, а се чувствам все у дома с моите мисли и моите навици. Искам просто да се напия, да си хвана такси и да ме прибере в къщи, да ме боли глава на сутринта и да изпия една шепа аналгин и докато сърбам кафето и го разливат насам – натам треперещите ми пръсти да ме владее ужас, като допусна какви съм ги вършил в онези моменти в които ми се губи спомен. Това искам. Как да й го обясня? Няма нищо нормално. Как да й обясня, че искам да се шляя без нея. Да е друга жена, ще ме разбере. Нека го подозира, че да влизам в логическата схема. Ще си стои в къщи и ще рисува. Както винаги. Сиамка, домашна котка. Не ме възбужда напоследък. Хубава е. Прекрасна е даже. Досеща се, че не е единствената и права е. Знаем, че не можем един без друг. Станахме си като част от тялото. Сигурен съм, че и тя го чувства. Колкото и да е хубаво, все едно мастурбирам когато правим секс. Ще отмине, временно е, даже отминава. Нямам нужда изобщо от жени имам нужда от чувство за себе си. Иначе бих позвънил на някоя която знам, че ще ме чака в леглото, а не да тръгна из кварталите. Ето я и кръчмата. Няколко червени носа, каруцарски физиономии с враждебен поглед, емблематичния червендалест шишко зад плота, молещият го да бъде вписан в тефтерите с поредна вересия образ, тропнатата глава на една от масите, един съзерцател до прозореца с поглед на сериен убиец, единственият представител на нежния пол, прилича повече на момче от момчето си, разбира се и двамата непълнолетни, а масата им цяла в празни бирени бутилки. Мирише на всички мечти, за корумпиран служител в ХЕИ. Къде попаднах в детството си ли? В любимата кръчма на тате. Взимам си едно и искам от кръчмаря да ми извади маса навън. Проблем никакъв. Сядам си, сещам се, че ще е излишен тормоз да ставам за всяка чашка и му поръчвам направо бутилката, която слагам между крака си и крака на стола, като от време навреме поглеждам подозрително дали си е още на мястото. Пия си, представям си, че съм това което изглеждам. Не, че не е част от нормалния живот, но в моя нормален живот не се вписва. На втората чашка се сещам, че правя това което навремето правихме с мащехата си. Криехме се. Затова съм и тук където никой не ме познава и не че ракията представлява нещо, даже си е менте и не ми харесва декора, никак даже, но самата тръпка, че се криеш, си е сладко. Изведнъж губя интерес към цялото приключение. Тъпо е. Много тъпо даже. Дръпвам му още едно юнашката на екс, дишам змейски, наливам си трето и в този момент виждам…. Трудна е да си я представиш, приятелю! Грешно е да си го представиш! Косите й пламъци, истина, истина ти казвам. Най-разкошната коса. Почти до кръста е, руса е, гъста, дори от разстояние докосва нещо. Докосва най-дълбоките фантазии. Виждам най-разкошната коса, а под нея, най-разкошното дупе и бедра, и прасци. Роклята й впита по статуя. Токчетата й високи. На двеста метра е от мен, а усещам детонацията им. Зарязвам и маса, и бутилка. Там до крака на стола, нека да я откраднат пияниците, друга радост в живота си нямат. Аз ще имам богинята. Аз ще имам Щерката на Слънцето. Така ли беше? В работно време си чета блоговете и случайно попаднах на описание на една такава, съвършена. Тя трябва да е. Ускорявам крачка, да я настигна преди да е кривнала в някоя от преките. Завива, но вече съм видял по коя улица. Какви разбити тротоари, не ми е думата. Щом не се спънах досега, значи не съм толкова пиян. Всъщност напълно отрезнях. Опиянението ми не е алкохолно. Изкачва се по стълбите в края на улицата. Свива надясно. С подскоци вече се движа, а когато се озовавам на три и половина метра за нея, тогава неочаквано, духва вятър, ама ужас. Косата й изхвърчава назад далече зад гърба ми. Обръща се след перуката си. Толкова бързо стана. Кошмар. Часът на истината. Суровата присъда. Никаква щерка на слънцето не е. Това е жена ми. В този момент трябва да попитам какво търси тук, но ако тя ме попита и кажа истината, ще повярва ли? Боях се, че ще чуя нещо правдоподобно.
2008-06-28

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)