БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Чалга

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: разкази - 08

Баща ми от известно време е в болницата. Казва, че не обича музиката, а я обича. Просто е твърде ревнив към мен и това е истинската причина за поведението му. Веднъж ми призна, каза си ми той: -Хубавице, моя, ангел мой, котенце мило, знам, че сърцето ти пее и от ноти, а не биологични клетки като нас простосмъртните си сътворена, меден глас спуснал се от небесата е истинския твой баща, а аз съм само за пред хората, да не те напердашат…исках да кажа, разпънат, поезия е твоето тяло, живопис, може би малко абстрактна мислите ти… Не, че го разбирах, пак беше в криза, но усещах, че е откровен. -Но скъпо мое, момиче, как да ти кажа, знам, че обичаш да пееш, но хубаво е да не хвърляш бисерите си. Виж ги тези принцеси с големите балкони, чийто парчета обичаш да препяваш. Печелят луди пари и ти някой ден, като тях, но не пускай гратис, моето момиче. Не пилей сили, хората трябва да си купуват албумите ти и билети за концертите ти. Ама, аз съм още на четиринадесет. Докато стигна до сцената много време ще мине, но той не ще и не ще да чуе. А на мен както каза, сърцето ми пее. Сърдита съм му. Знае какви проблеми си имам. Чуят ли птичия ми глас, нещо им става. Не мога да си намеря учител по солфеж, та съм самоука. Завистливи са хората на изкуството, дори да са само прости учители. Пребледняват, позеленяват, впиват нокти по ръце и бедра, притискат глави, лицата им стават, също като на някое зло същество от три – де стратегия. Защото красотата е страховито обвинения за всички посредствени лица които си мислят, че имат общо с нея. Ей, тези думи поне съм ги научила наизуст от баща ми. Той говори доста интелигентно. Има кръчма която нарича „моята метафизична лаборатория”, там се събираха всички доценти, професори и други такива по философия от университета, а и то като пийнат хората всички им стават на нивото. Не е необходимо много четене за да говориш неразбрано интересно или да казваш прости истини в сложен словоред, а баща ми е жив пример. То неговото професионално заболяване, та затова и има странно поведение и към живота и към изкуството ми. Още тогава строго ми забрани да си пея в кръчмата. Каза ми, че съм разбивала сърцата на клиентите му и за това не влизали втори път след като ме чуят. Нищо не разбира той, само умее да приказва. Мама поне си признава: „нямам слух моето момиче”. Умряла съм за интелектуалците от кръчмата му. Не знаят какво губят. Слушат сдухани парчета от жив снобизъм. То и техните мелодии някога преди векове са ги наричали такива – онакива, кич и не знам си още какво. Иначе откак пораснах, взеха да одобряват дупето ми. Само с погледи, щото нямат кураж да си го кажат, а ако имаха не бих ги дала на съд за педофилия, защото бас държа, че са импотентни и няма да има кой да ми се върже. И дупето ми оглеждат от снобизъм, ама то си е очевидно хубаво. Поне от дупета всички разбираме, тъй като в един свят живеем, все за тази си част на тялото мислим, каквото и да правим, към каквото и да се стремим, да е на топло и уютно, почитана и целувана, в преносен, че и в буквален смисъл, въртят ни се насам натам, за да ни търсят място в света, а за да се оправиш или трябва да си от задник нагоре или дупе и половина. Ще ми се да бъда първото, но май съм родена за второто. Щото съм лирична и всеотдайна душа, не че го искам и не че на някой му пука. Кой пък ми ти гледа тази ми ти част!? Тъй, де, дупе душа няма. Хубаво го е казал народа, въпреки, че общо взето си е тотално прост. В този свят на задни части, душа можеш да покажеш само ако си имаш и тях. Те понасят шутове, те се стягат като трябва да се носят торби цимент. Всичко иска дупе, яко дупе, дори пеенето. Душата можеш да му я наденеш като копринена прашка, за да е по-секси. Но трябва да има върху какво да я наденеш. Баща ми умря веднъж от срам, като ме чу да ги говоря такива на един млад от онези доцентите. На пича разсъжденията му харесаха. Хубаво си пийвахме. Той преди това едва не се разрева. Разправя, едва не им затворили университета. Някакви неплатени сметки за парно, други такива идиотщини, нямало пари за университета, а депутатите пак нови коли купували, то и старите им най-нови, ама тези още по-нови и стрували повече отколкото парите дето трябвали на университета. Опитвам се да ви го кажа, както ми го каза, ама нали голяма читанка, разбрах го само смислово. Говори по-шантаво от баща ми. Тогава му развивам моята теория за задниците и дупетата и му казвам, че лукса под високопоставения задник е по-важен разбира се, защото това е смисъла, тъй и тъй всички сме задници, но поне да си задник на място, облагодетелстван, обгрижван и т.н. защото заслужава почитта след като ни е въздигнал толкова високо. Казвам му, че и аз гледам на хубавото ми дупе да е хубаво и ще предпочета да го настаня в лимузината на някой от онези задници които критикува, а на него ако му дам дупе ще е само защото ми е симпатичен, но това хич важен няма да го направи, нито за дупето ми, нито за мен. Момъка ще си глътне езика, какво толкова му казах. Как да му обясня, че говорих хипотетично, нямам намерение да му давам дупе, а е и още девствено. Не вижда ли, че съм малка, ама съвсем заприлича на някой от сополковците в класа ми. И това ми било доцент по философия. Усещам го, че се чуди дали да пусне ръка или да не пусне. Върти му се в главата хамлетовия монолог. Радвам се, че поне му вдигнах настроението. Преди да му заговоря изглеждаше като парцал. Ни жив, ни умрял. С едно споменаване, че е симпатичен и бих му дала дупе за това, свърших за самочувствието му повече отколкото всичките му прочетени книги и глупости с които пълни главите на заблудените младежи. Ето, колко е важно дупето. Сияе, направо сияе и един мъничък изглежда, едно сладко детенце като че ли е в по-малък клас от моя, а не такъв който къса на изпити тези които мен късат на изпити. Усещам тръпката му. Овладяна съм от нея и съм готова да скъсам с тази достатъчно дълго носена девственост, а него да си го хвана за гадже, нищо че се лигавеше и ревеше. Влюбена съм, чак. Чувства го, шепнем си сладко. Замаян е. Не е на себе си. На няколко пъти си вика: „къш сатана”, но не се получава. Нарича ме Саломе. После научих за коя кучка ме е взел. Тресе се цял. Погледа му е в небесата. Побъркал се е по мен. И аз го искам и ще му дам повече отколкото е очаквал. Нищо, че съм непълнолетна. То хич не ми личи. Всички ме мислят за деветнадесет – двадесет. Бърборя му сладко за сладкото си дупе. Пламнал е, забрави си някъде богатия речник. Диша само учестено. Страхотно е. Тогава решавам да му открия и душата си, въпреки, че ми е забранено да го правя в кръчмата. Запявам. Няма да повярвате, какъвто беше, в каквото състояние се намираше. Изведнъж, скочи, изкрещя: „Харпия!” и от кръчмата навън. Останах зяпнала. Не разбрах, в какво сгреших, тръгнаха ми сълзите даже. Разстроена се прибрах. Бях готова да му се отдам, толкова съм хубава, толкова съм секси и съм девствена. Какво му стана. Мисля, мисля и започвам да разбирам. Той се бои. Бои се, защото ей така му е дадена дипломата. Иска да минава за много изтънчен. Всички интелектуалци са такива. Истината е, че не разбира от много неща, включително и от музика. И го е страх да се пее в негово присъствие нещо което не му е обяснено хубаво ли е или лошо. За да не се изложи, че няма вкус. Пада им се, да им затварят университета, един дол дренки са. На всичкото отгоре майка ми се изтърсва в ранните часове. Разправя, че намерила баща ми припаднал под плота. Помислила го за пиян, но на кръвната проба нула цяло и нещо си промил. Като дошъл на себе си, подпитала го, какво е станало и той и признал. Припаднал като ме чул какви ги говоря на доцента за дупетата. Още в началото. Слава Богу, не е разбрал за свалките, нито че съм пяла. Тъжно ми става, дори не разбирам защо. Всичко ми още много объркано. Не знам що за слабост изпитвам още пред онзи ревящ мухльо. И стар за мен и в същото време незрял. И какво толкова казах, че баща ми припадна. Нима не знае тези неща от живота. Малко ли е видяло неговото дупе. В пътуване са минали първите ми години, не помня, но сигурно някъде сред полята е спряла колата ни. Спяла съм, а изнесла ме е мама да се освежа и птичка е кацнала и запяла и оттогава обичам толкова да пея. Тъй и тъй няма да се спи. Излизам навън, до сутринта има още часове, но искам въздух и запявам си тихичко. Вървях с наведена глава и си пеех, ама много тихичко. Не съм забелязала спотаения на ъгъла изверг, причаквал ме е, но като е чул песента ми побягнал. Стресна ме трясъка от обърнатият варел в който се блъсна. И с разпищях. Прозорци светнаха, а и после научих, че е имало и събудени преди това от пеенето ми. Например, шефът на ловната дружинка, който беше другият медиен герой освен мен в следващите няколко дни, но докато аз станах звезда, от него нищо не излезе. Той не успя да обясни как така е бил вече с пушката си заредена със сол на балкона, когато видял опитващият се да се изниже беглец. Само спомена, че е бил събуден малко преди това от пеенето, но каква връзка имаше това с пушката и терасата, не разбрах. Важното е, че е действал адекватно и точно като уестмън от дивият запад. Веднага преценил кой е лошия и го нацелил в свещените задни части. Яд, ме е само, че го гръмна само веднъж. Заслужаваше си два пъти. Той наказанието за другите изнасилвания ще си го отнесе, а и като разбрах, че в затвора от дълги години е бащата на една от жертвите му, доволно протрих ръце. Не е достатъчно обаче наказанието му, за това което каза пред пресата и за това, че изобщо не разбира от музика. Прочетох думите му и умрях от яд. Сигурно са отмъщение. „Такова фалшиво пеене не бях чувал до онази фатална за мен нощ! Просто не издържах и побягнах!” Побягнал е, защото мръсните демони в него са се уплашили от ангелския ми глас. Това е истината. Така я писаха и в повечето от вестниците. Е, продуцента си плати, но истината си е истина, дори да се плаща да бъде изречена. Както и да е, какво се случи точно в онази нощ. След блъскането му във варела, аз се стряскам и започвам да крещя. Светват прозорци и откриват добра видимост за ловджията с пушката на терасата и той прострелва престъпника където му е мястото. Онзи наддава индиански вой, а полицаите в страничната улица вече разбират, че има нещо нередно, подкарват колата, той в паниката си бяга точно срещу нея. Блъска се. И се оказва издирвания сериен нападател на млади момичета. Единадесет жертви които са поддали оплаквания, а колко още са пострадалите които са прикрили, не може и да се гадае. За два дни ставам героиня. Точно тогава рейтинга на звукозаписната студия на любимата ми поп-фолк звезда главоломно е паднал. Като споменавам, че съм пеела нейна песен, разбира се, продуцента проявява интерес. И ме взема на мястото й. Малка съм, но и нашумяла. Да ви призная неловко се чувствах в началото. Очаквах и той като всички останали да не пожелае да чуе гласа ми. Всъщност не го чу, само ме огледа, но това е достатъчно за един професионалист от класата му. Смущавах се и му признах, че не съм учила солфеж и има какво да понауча, а той махна с ръка, каза, че е важна идеята, а останалото правят компютрите. Да ви призная, чудеса правят компютрите като се слушам как пея. А хората ме слушат. В началото беше само от любопитство за да разберат кой е бил този глас който е заловил опасен престъпник. После обаче като започнаха песните ми да се въртят, да се налагат, вече ме слушаха само заради самият ми талант. И тъй като от всяка кръчма, от сума телевизионни канали и радиопредавания, от гарирани коли и отворени гаражи, от тераси, колбасарници и месарници, откъде ли не долита гласа ми, хич не им завиждам на хората които не искаха да ме слушат. Пада им се. Малко ми е жал за тате, че напоследък е полудял. Все с тапи на ушите ходи, а понякога. Просто не издържа, разридава се и се захилва. Едновременно го прави. Хапи пръсти и подскача. Казва: гордея се с теб, пада на земята и я дере с нокти. Затваряме го в лудница, пооправя се, изписва се. И после пак.
2008-05-05

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)