БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

По-мъжествен

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: разкази - 08

Първо беше шефката. Още щом я видях на края на улицата и ми стана ясно, че и тя ме е видяла се готвех да потъна в земята от срам. Да завия, твърде късно. Да забия поглед в някоя витрина, няма да мине номера, а и няма витрини. Душа човек е, но майтапите й са голяма отрова. Утре всичко що работи или просто си получава заплата от фирмата ще ме пръсне от бъзик. От портиерка до гълъбите на покрива ще ми се смеят. Тиктака с токчета. Върти малко дупе, към мен върви, а аз искам да се събудя. Не може да е истина това. Откъде се взе тази откачалка. Няма работа в нашия квартал, а и как така пешеходка. Колата й е нещо като дреха на излизане. Офисът като пижама. Да тръгне така, все едно друга жена да тръгне гола. Ще й го кажа, за да й завъртя на другаде мислите и дано ми се размине лютата гавра. Ако не я знаете, трябва да ви кажа, че тя е много красива жена. Висока, стройна, косата й пламъци в батална сцена. И с тези къси полички би трябвало да предизвиква порочни помисли, но не. Само да й видите физиономийките напушва ви смях. Такива изрази прави, че и комисар Крюшо до нея би изглеждал като експонат от мавзолей. Няма и четиридесет, а слага в джоба си всеки стар зевзек. Когато се пресрещаме имам чувството, че съм се изкачил на ешафода, а тя както и очаквах, гледа ме закачливо, усмихва се. Готвя се да бъда размазан, разкъсан. Мисля си за нова работа, за ново местоживеене, за пластична операция, смяна на документите. Бих си помислил и за самоубийство, но имам дъщеричка. Дали не е сън все пак. Подобно нещо не може да ми се случи. Извратено е. Природата не може да позволи такъв позор. Това е жената която посрещна застрахователен агент с дебел врат и ниско чело с думите: „закопчай си панталоните”, а онзи като погледна надолу го щипна за носа, каза му: „едно на нула за мен, реванша е другата седмица”. Жената която една нощ ми позвъни и едва си казваше думите от кикот, но звучаха горе – долу така: „абе надъних се в едно дърво със сто двадесет и осем километра в час, линейката трябва да дойде всеки момент, а ти утре трябва да взеееем…” Тогава си помислих, че агонизира, а тя се кикотила. После ми обясни, че си представяла как се справям с нейните задължения. Сега й се явявам като по поръчка. Ще се сменя местожителство. Тъй си мисля, а в следващият момент съм разтревожен. Не за себе си, за нея. Очите й са по-големи, изглежда по-млада. Спокойна е и малко сериозна. Непозната чета в погледа й. Устните й усмихнати, но тази усмивка ми е непозната. Нищо не казва повече от двадесет секунди. Болна ли е, нещо трябва да се е случило. Нещо много сериозно. -Браво на теб! – опитва се да прилича на себе си, но не гласа й прозвучава точно като упрек, а не като шеговит упрек както в другите случаи.- Виж се на какво приличаш! -Знам. – изричам объркано, но после разбирам, че нещо не разбирам. -Не съм подозирала, че имаш широки рамене. Нито, че можеш изглеждаш мъжествен. Не прилича да се подиграва. Познавам хумора й. До болка го познавам. -Якето, просто…-пелтеча. -Не само якето. И джинсите. Значи тъй, извън работата сме страхотни парчета. Не ми се смей, не се майтапя! Толкова вбесена рядко съм била. Наистина е. -Знаеш ли какво виждам сега.-продължава в същия тон-Кръшкане. Кръшкане и загуби. И имаш ли представа, че бих поставила на мястото ти мъж който изглежда както изглеждаш сега, защото съм преценявала и погрешно съм преценявала, че си едно недоразвито застаряващо момченце. -Така ли си мислила? -Виж, дано не ти разстроих вечерта. И да знаеш тази при която си тръгнал не те обича повече от мен. Но виж, аз съм пълен олигофрен, но когато реша мога да бъда много гадна. Разбра каква ми е препоръката…-боцна ме с пръст в гърдите – Искам мъжествен менажер. Ясно! Чао, чао. И направи я щастлива! Смигна ми. Не се шегуваше. По-лошо беше. Не мога да я разбера. Има нещо в главата й. Как можа да ме срещне. Ще има да се срамя с тези дрехи и на работа, другите да ме подиграват, но какво да направя. Тя коли. Тя беси. И наистина за десет години я виждам сериозна за първи път. Дано утре да ме посрещнат с кикот, а тя да се смее по-високо от всички и три дни да бера срам, докато си намерят следващ обект. Но не прилича на това. Тръгвам напряко през парка и попадам на най-големите си неприятели в квартала. Подрастващи гамени. Трима са, нямат уважение към възрастните. Побеждавам глупостта с мълчание, не смея да ги хвана за ушите и да ги заведа при родителите. Дюдюкат, хвърлят непристойни закачки. Чувствам се като в училище. Какви времена! Червата ми се преобръщат всеки път като се засечем. Още обаче мисля по отминалия разговор. Учуден съм и объркан. Ама, че глупава история. Не ми е до хлапаците, настръхнал съм като котарак, минавам край тях. Дъхът им е възпрял, очите ококорени. Кимвам. Само дето не ми козируват. Изглеждат ми по-ниски и сигурно е защото е изписано на лицата им, че аз им изглеждам по-висок. Отминавам, но дочух: -Аз казах ли ти, че тоя е много пич. Комшийката от втори етаж е преметнала крак върху крак, на пейка в съседната алея, разголила самата съвършена линия клати количка и ми се усмихва. Не е за вярване, тя е кобра. Не се поздравяваме освен в асансьора, а сега отдалече ми маха с ръка. Отвръщам на поздрава. Сядам в бирарията. Всеки момент трябва да дойде приятелката ми. Платонична обич, но ме полазват тръпки. Усещам в този момент нещо което не съм се надявал, че отношенията ни ще се променят тази вечер. Ще преминат в друга фаза. За добро или за зло. Рано е още да се прецени. Срещаме се, но само говорим. Близкото същество откриваше в общуването, не мъжа. Не бих излязъл след всичко което се случи, тази вечер, но ми се стори по телефона, че има нужда от някого. Да си побъбри, не друго. Мислех, че вида ми най-малко ще я развесели и разсмее, но не съм допускал това което ми мина през ума докато я чаках на нашата маса. И предчувствието не ме излъга. Още при появата й, разбрах, че и тя, подобно на шефката, никога не ми е откривала жената у себе си. По-мила изглеждаше, по-слаба и нуждаеща се от силата ми. И с това ме накара да почувствам, че имам тази сила от която се нуждае. -Винаги съм искала да си по-мъжествен, а ти винаги си бил по-мъжествен отколкото съм искала! – забеляза в началото. После си говорихме глупости. Настъпи възбудата. Неизбежното. Но думите й продължиха да кънтят в главата ми. На всички се струвах по-мъжествен тази вечер. Истината е следната: Хвърлих дрехите с които бях в пералнята. Някаква повреда. Накъса ги. Като ти тръгне, върви ти! Спукала се беше тръба точно над гардероба и всичко което обличах мокро. Единствените дрехи които намерих бяха в шкафа на дъщеря ми. Тя се обличаше в дрехи, които мен правеха да изглеждам по-мъжествен.
2008-04-04

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)