БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Отдаване

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: разкази - 08

Стъпки са. Истински стъпки. Не е от течението.Знаех си, че не ни трябваше скапаната къща. Само нещастия, чувствах ще ни навлече. Пих успокоително, само едно. Не, не съм заспала още. Прилича на сън, не е. На кошмар прилича. Знаех, че не трябваше. Не трябваше, не трябваше. Мога да скоча. Преструвам се пред себе си, че съм твърде унесена от хапчето. Страх ме е. Страх ме е да допусна, че ме е страх. На петстотин метра е селото. Няма да стигна, ако побягна. Плаче ми се, мъжът ми настоя за къщата. Селски туризъм, как ли не. Истински двуетажен кокошарник, била евтина. Пет стаи, ама скърца всичко. Отвсякъде вятър свири. Била прекрасна природата. Сигурно, не съм й свикнала. Правя се, че ми харесва. Шумът ми липсва обаче. Не смея да си го призная, охкам и ахкам, колко красиво било. Кладенец щели сме да направим на двора, наблизо язовира. Смесени гори наоколо, скали с прекрасен изглед и недалеч от главни пътни артерии. Започнах да му вярвам, защо ми трябваше. Можем да си го позволим, като че ли исках да докажа на себе си, че можем. Като, че ли и той искаше точно това. Да докаже на себе си, че може. И на мен. И на колегите си. И на съседи, и всичко наред. Ето, купувам си къщица в едно китно местенце. Мога да работя, мога и да живея. Хич не ме търсете при побърканите от амбиции, имах ги до толкова, колкото да си купя спокойствие. Възрастен съм и толкова ми трябва. Не съм ли щастлив, я ми кажете. Съска вятъра между пукнатините. Рамките на прозорците са за сменяне. Нощни птици наоколо. Не бях чувала в живота си. Имах чувството, че съм попаднала във филм на ужаса. Доста съм гледала, повечето забравила. Премигваха лампите. Електрическото напрежение играе. Не можеш да си пуснеш телевизор спокойно. Или няма да тръгне или ще изгори. За компютър не може и да се помисли. Но тази вечер съвсем останах без ток. Даже телефона няма обхват. Сигурна съм, че на друго место можехме да купим три пъти по-евтино, нещо три пъти по-добро. Името на местността има имидж на природна забележителност. Суетата ни подведе. Няма ли да ме събори проклетото лекарство. Искам да заспя. И онзи, който и да е и каквото и да е, ако ще да прави с мен каквото си иска. Няма да ми се размине, няма. В ръцете му съм. Няма къде да бягам. Чух по радиото в колата, преди и то да запращи, че няма обхват. Шетали наоколо. Най-вече обири по вилите. И полицейския патрул ме предупреди. Въпрос на време било да ги хванат. Обърна нещо долу. Подскочих, щях да изпищя. Не бива. Може да си тръгне. Едно на милиард е навярно, но възможно е. Иска ми се да вярвам. По-вероятно ми се струва да дойдат и приятелчетата му. По всичко личи, че набезите не прави само един. Само да не ми причинят болка. Страх ме е. Ама, че глупост. Ама, че глупост направихме. Трябва, трябва да заспя. Упоена да изживея каквото има да изживея. Защо пих само едно хапче. Дали да не стана? Не, подействало ми е. Аз не мога да стана. Не, че не мога, мога. Просто трябва да си повтарям, че ми е подействало. Няма да има време организма ми да усвои другото. Скърцат стълбите, идва насам. Спира се. Преди часове се излъгах, че ми е приятно. В рай се почувствах. Гледам всичко разцъфтяло в дворчето. За разлика от сградата, то поддържано. Пукнали клонките зърна. Крехки, на възбудени девици, изпъчили гърди приличат. Настръхва ми козината като гледам разголената природа. Чувствам се сама сред нимфите, изкусена да затанцувам с тях, колкото и сериозно да съм я карала, а подобни прояви да ми са се стрували недопустими. Хапе ме вятъра. Дори няма нужда да отварям прозореца. Течението прилича на пипала, които ме галят с върхове и знаят къде точно да докоснат. Удивена съм от себе си. Срам ме е от собствените си мисли. Говоря си глупости. Не съм се чувствала така от подрастваща. Дрехите ми падат, какво пък, сама съм. В своята къща, в новата си къща. Разхождам се гола, а скърцането на пода прилича на възбудено стенание. Лягам си, завивам се само с чаршафа. Залепя веднага по тялото ми, потна съм макар от вятъра настръхнала. Все пак страховито си е и да се отпусна напълно глътнах таблетката и сгреших, че глътнах само една. Но как прелъстена от неземните усещания, да очаквам нещо толкова неприятно. Настръхнала съм, сковал ме е ужас. Иска ми се да загубя съзнание от ужас. Или да полудея, да му се отдам сама. Какъв късмет само. Влиза да плячкосва, а беззащитна хубавица се съблякла, като по поръчка. Реве ми се, пищи ми се. И това не мога. Като че ли си тръгва. Слиза надолу. Страх ме е да повярвам, за да не бъда разочарована. Късам се и бягам от себе си. Иска ми се да се върна съвсем малко назад в миналото. Не преди години за да оправям големите си житейски грешки, а тази сутрин. Една съвсем мъничка грешка да поправя. Говори раздразнено по телефона, крещи по-скоро. Знам много добре какво ще последва. Не се случва за пръв път. Натоварили сме каквото има, в колата съм. Той я обикаля и нарича с всевъзможни епитети всички наред в службата. Смешен ми е, сладък ми е, вбесена съм му, но се усмихвам. Ще му изгукам, че няма нищо и ще го чакам. Зачервен е. Сериозно е ядосан. Вдигнал е кръвно сигурно. Рядко съм го виждала да изпуска нерви. Май за втори път, за двадесет години. Щял да дойде. Има кой да му вярва. Сам не си вярва. Целуваме се, тръгвам. А не биваше. Нямаше нужда дори да звъни малко по-късно, за да ми обяснява, че няма как да дойде. Знаех. Бях седнала на бира в селската кръчма, галех зад ухото някакъв рошав пес и се чудех какво изобщо търся тук. Трябваше да си тръгна. С мисълта, че обръщам назад се качих в колата. Лудата в мен, подкара към къщата. Пролетно време, изкуси ме. Не, че толкова обичам природата. Просто не й устоях. Кой да предполага. Действа вече лекарството, съвсем съм обезсилена. Унасям се. Плъзгам се навътре в нещо си, усещането е приятно. За миг се надига силно отвращение. Подът проскърцва точно до леглото ми. Ужас мигновен като светкавица, после просто се отпускам. Ще се отпусна още повече. И без друго почти сънувам, съвсем ще се предам на съня. Все едно не е било. Няма какво да сторя. Ще се отдам и толкова. Само да не ме наранява. Само да не ме наранява. Чувствам дъха му вече по гърдата си. Докосва ме. Не, това е сън. Нищо повече. Трябва просто да забравя себе си. Толкова е просто упоена съм. И нямам избор, никакъв избор. Освен да приема всичко като случващо се по мое желание. Както изобщо постъпваме, с много други неща в живота. И се отдаваме на чужди желания, приемайки ги като свои, за да се почувстваме приятно, а аз изглежда съм свикнала. И го умея. Пръстите му се плъзгат от корема към гърдите ми. Поглъща ме топла вълна, ново усещане. Устните му се приближават, импулсивно разтварям своите и ги впивам. Отварям очи и за кратко, много кратко съм разочарована. Мъжът ми е.
2008-03-24

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)