БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Не ми идва ума

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: разкази - 08

Влизам у дома, пускам телевизора, отварям бирата. Идва жена ми, затропва в кухнята. Идва дъщеря ми, започва да говори по телефона. Идва сина ми и пуска онова което нарича музика, а аз звуци от изтезание на невинни прасета в стругарски цех. Идва и тъщата, тя поне е готина. По-хубаво дупе има от жена ми, и по-се разбираме с нея. Пие повече от мен, не че пия много, и има между нас платонична любов. Идва комшийската щерка, приятелка с моята. Идва дракона с обицата на носа, огромен бюст, но дотук свършва женското, любимата на сина ми. Идва и цикъла на жена ми, тихичко ми го прошепна в ухото, като че ли някой щеше да я чуе при тая лудница. Идва дебеланата от десети етаж, че телевизора й се бил повредил, а серията която си следвала била важна. Идва още някой. Не си спомням вече кой, не ми прави впечатление изобщо. Идва и някаква радостна вест от страна на дъщеря ми, при което благоверната губи съзнание. Тъща ми започва да се хили истерично, сина ми злорадо. Дебеланата от десети етаж да чете проповеди и да благославя бъдещето й. Идва как да ви кажа, мисля, че правилната дума е: хаоса. След него идва присъствието на духа. Сериозното обсъждане на важни житейски проблеми с дъщеря ми. Идва ми да хвана гората, да се гръмна или нещо подобно. Идва ми и да напляскам жена си, че реве, а сина ми, че се хили, но жена ми никога не съм пляскал, а сина ми най-вероятно ще ме напляска. Само акъла, само акъла не ми идва. Тази вечер не се е прибрал в къщи. Там е на спирката, до вестникарската будка. Ама какво ангелче. Барби, с лунички на нослето. Смеят се зелените й очи. Нищо друго не напомня, че е първа пролет. Само очите й. Плътни устните й. Толкова женствена, толкова наивна. Четиринадесет ли е или петнадесет? Каква експлоатация на деца! Трябва да е на училище, защо е на работа. Гледам я, не мога да повярвам, че я има. Прилича на анимация. Изрезка от списание, но говори, смее се сладичко. Отмята коса. Ако се обличаше като жена, щеше да прилича на слязла от Олимп, но младите не могат да се обличат. Същата работа и дъщеря ми. Като момчета. Това не им пречат да бременеят. И да всяват смут в дома си. Току що, жена ми ме нарече: непукист. Не е права, изобщо не съм непукист. Какво да й отговоря? Не ми идва и отговора, както ума ми. Той си е там. На спирката, до вестникарската будка. За разлика от дъщеря ми, ангелчето дори не се гримира. И пак е по-женствена. Такъв глас, такова обаяние, не могат да се скрият зад момчешките маниери и стил. Плава косата й във вятъра. Хладен е днес, но при тази картинка, ми се струва юлски повей. Слънце все едно е кацнало за да продава вестници. Ровя се в спомени, чопля като семки мозъка си, не мога да си спомня толкова красива съученичка. Жената с главна буква. Невинната изкусителка. Чувствам се момче. Изпитвам диво желание да загрея врата на сина си, че не съм на негово място. Понякога го мразя заради това. Той от своя страна ми отвръща с лицемерие. Нарича ме „пич” и се държи приятелски, но знам, че единствената причина да обича тази врява, която нарича музика е затуй, че с нея ме изтезава. Дали и онова момиче, не слуша подобна? Може би, не е възможно да е толкова съвършена колкото изглежда. Дали да не опитам да пропиша стихове? Не, няма да се получи нищо. Внучето ще ми реве и май единствената утеха ще ми е музиката на сина ми. Ще си пробия като него ухото и понеже косата ми капе, ще си купя перука, но ще я залепя за черепа за да мога да клатя глава, че да си изтръскам малкото ум, който ми е останал в нея. Децибелите стават все по-високи, паниката е такава, че вече не може да се издържи. Лъжа, че са ми свършили цигарите и трябва да изляза да си купя. Жена ми знае, че лъжа, но не знае колко я лъжа. Очаква да ида до кръчмата и да обърна едно две питиета, както правя обикновено, но този път ще направя друго. Искам да видя хубавицата. Няколко думи само да разменим. Да попия усмивката й, дълбоко в съзнанието си да я попия, за да ме грее в строгия тъмничен затвор който ме очаква. Да се удавя в очите й, не за да умра, а за да взема причастие преди живота да свърши. Толкова е хубава, че свят ми се завива. Ще й кажа да се облече като момиче. Ще й кажа да си сложи грим и по-женски накити. Като обиците й, носи и сина ми. Какво още да й кажа? Всъщност нищо няма да й кажа. Просто ще си купя вестник или списание. Прилошава ми чак, краката ми отмаляват. Тя е ангел. Пресичам улицата, свиркане и забити спирачки, псувни на които отговарям. Шофьорът е с дебел врат, аз пък имам криле, защото съм влюбен. Или по-скоро искам да се самоубия, заради това което ме очаква. Разминава ми се, почти съм разочарован, но вдигнатия адреналин ме е сгрял като едно бързо питие. Дори не съм нахлузил усмивката си, както обикновено. Съвсем естествена разтапя лицето ми. Заставам пред ангелчето. Толкова е крехко, толкова е дребно. Сигурно няма и един и шестдесет и не тежи четиридесет килограма. Сълзи ме избиват като го гледам колко е невинно. Забравям какво имам да му кажа. Без да си избирам вестник дърпам един и му давам да ми го таксува, тогава ми заговаря то, със сериозен, почти героичен тон: -Господине, добре е, че се срещаме. С вас трябва да си поговорим като мъже, аз съм приятеля на дъщеря ви, днес получихме потвърждение, че е бременна, а аз съм отговорен мъж… Повече нищо не чувам, не се кикотя. Не, че не ми идва да се разкикотя, но не, не се кикотя.
2008-03-21

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)