БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Ще взривя!

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: разкази - 08

Е, измамиха ме, аз пък съм служил в казармата като сапьор. И съм голяма читанка, много любознателен и не художествената литература ме влече. На улицата останах, оказа се, че съм закупил нищо. С парите от старият си дом, останал от майка. На една инвалидна пенсия, а на всичко отгоре чаках решението на комисията да бъде удължена. Лекарствата ми свършиха. Зависим съм от тях, ако правилно си ги пия съм в тялото си. Иначе ту ме има, ту ме няма. Като ме няма: кукла на конци. Защитна реакция, защото ако не бях толкова луд, щях да полудея. Голям смях, а! Изобщо не е смешно, госпожице. Изобщо. Че поставих взривният механизъм: поставих го. Че този път ме имаше, имаше ме. Че съзнавах какво върша, съзнавах. Лудостта на нормалното у мен беше, не на болното. Може би лекарствата щяха да го спрат. Най-вероятно дори. Не друго, ами щяха да ме направят парцал. Да си спя три дни и три нощи. Това, че нямах къде, в случая беше без значение. Юли беше прекрасен юли. Парковете люлки от любов и люляци, облени от лудост, топла, а не като моята. Всяко храстче би било чудесно гнездо, за прогонената птица, цапната в главата: централно, от лекарствата. Топло беше, но смразяващите вълни помня. Гризат ме, късат ме. Помня го, още изживявам. Събрал съм си багажа, свил съм се в един неизползван трафопост, който скоро ще бутнат. Мирише на нечистотии. Чувствам се нечистотия. Ровя из багажите да минава времето. Пълно е със стари неща за изхвърляне, но тъй ми е жал за ненужното. Нали и аз изглеждам ненужен. Хубаво ли ми е, че ме изхвърлят. Притъмнява ми от дълбока болка. Не е липсата на комфорт, не. Друго има, нещо много тъжно. И ми се струват лицата на хората синтетични. Някой ме е ритнал отзад, попаднал съм напред във времето с един свят с който нямам общо. Не помня дали първо се надигна вълната омраза и след това намерих експлозивите или първо намерих експлозивите и се надигна вълната омраза. Стояха си кротко в багажа, отдавна забравени. Един приятел ги остави за кратко при мен, после за друго го пипнаха. Затвориха, пуснаха под гаранция, някъде из света избяга. Доста ме беше страх, че ще ме обискират за нещо си и ги открият. Тресях се и не спях, чудех се за какво ми трябваше да ги прибирам, след като съм такъв страхливец, но на приятел услуга не съм отказвал. Изпитание е приятелството, а той се нуждаеше от мене. Нищо, че повече ни го видях, ни чух. Дори по телефона, което щеше да е сравнително безопасно. Телефона ли казах? Да, поне телефон, все още имам. Даже се два. Единият изобщо не ползвам. Телефон, а за какво ми е? Още по-малко пък два? Особено когато единия изобщо не ползвам. И кабели имам. Схемата е вече в главата ми. Експлозиви, кабели, телефони. Топла вълна ме облива. Бучка захар в чай се чувствам. Народното събрание ли да взривя, някоя адвокатска кантора? Да сложа взривният механизъм в някой парк, където е сега пренаселено и много жертви ще има? Разбира се невинни, но тъй и трябва. За да шокирам обществото. Започвам да се смея през сълзи. Голям шок, ще е. Нямам дума. Ще се развихрят едни страсти, едни дискусии, сума глупости ще се наговорят, политически лозунги ще се развеят. По-скоро ще е жалко и смешно, отколкото шокиращо. Язък само за жертвите. В непрестанен шок живеем. Нещо по-така трябва. Хрумва ми да взривя гробищата. Нощно време, когато няма никой. Ей, така. За да се питат, на кой пък му е трябвало. Въртяха ми се още едни такива глупости. Не ме изкусиха. Взривният механизъм щеше да е там, където беше най-логично да го поставя. В сградата, в която беше и гарсониерата. Която купих и която ми отнеха. Ще се кача на хълма. Ще гледам залеза, а когато пламъците му угаснат, отново ще ги възпламеня. Развълнуван бях, истински. За пръв път, в живота си, щях да се преборя за себе си. Все губех, все доброта и доверие. За малодушие ги взимаха, понякога си бяха малодушие. Този път ще настоявам за възмездие. Което не мога да очаквам от уж справедливата ни съдебна система. Подобна постъпка не съм имал и няма общо с кротката ми лудост. Усещането беше съвсем различно. Помня него, наблюдавах се, изследвах се, преценявах се. Винаги се наблюдавам, изследвам, преценявам. Животните ме обичат. Кучето не се разлая като преминах през оградата. Опита да каже нещо, но му заговорих и взе да скимти. Бутнах малкото прозорче, влязох в избите. Намерих носещата колона. Сега не мога да я намеря. Не мога, да припаря до нея. Всичко е различно вече в избите, както изобщо цялата сграда е напълно различна. Поставих механизма, но въведох код. Не знам дали има специалист който да се справи с нестандартно направения механизъм, ако не знае кода. И сега, ключовият момент. Емоцията ми изигра лош номер. Набрах цифрите слепешком, на тъмно. Ако бях нормално луд, както съм обикновено, това нямаше да се случи. Щях да въведа някои любими цифри. Някои от тези които непрестанно се въртят в главата ми и от които не мога да избягам. Не знаех кода. Още по-добре. Излязох, направих го. Не вярвах. Чувствах се олекнал. Чувствах се победител. Въртеше ръката ми телефона в джоба. Когато исках можех да натисна клавиша. Отлагах и се наслаждавах. За други победи в живота мечтаех, но сега нямам мечти: имам самата победа. Която живота ми позволи. Говорих с едни малчугани. После с някакви роми, не знам откъде ме познаваха, но се държаха все едно, че ме познават. И от неудобство, понеже не съм ксенофоб, а само много забравям, стремях се да се държа естествено. Пихме заедно в кварталната кръчма, не помня, аз ли им платих сметката. Качих се на хълма, гледах, гледах до сутринта сградата и не потърсих телефона в джоба си. Победих веднъж измамниците, победих втори път отмъстителя в себе си. Върнах се в трафопоста и заспах така както и принц в покоите си, не е спал. Доста след събуждането, потърсих телефона. Не го открих. А в паметта, не на картата, а на телефона е запаметен номера на другия. Едно набиране и сградата няма да я имам. Вероятно ромите. Сигурно ще го изтрият, но знам ли! Последвалите събития се развиха бързо. Сградата беше съборена, защото не отговаряше на никакви изисквания и скоро щеше да рухне. Мястото обаче апетитно, бързо построена нова. По същото време бях одобрен за общинско жилище и настанен в новата сграда. Някъде точно над носещата колона с експлозивите. Месеци по-късно приятелката ми се нанесе при мен, защото беше бременна. Сега момчето ми е на седем и е много умно, чакаме второ дете. Един телефон сега е в нечия ръка, а един важен номер е записан в паметта му.
2008-03-10

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)