БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Захарен памук

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: разкази - 08

-Помниш ли, малката…-главата й изпод мишницата ми, отпусната на рамото като на възглавница, котешко съприкосновение с очи на сърна, топли, влажни, две утешителни чудеса които с настъпване на деня ще изчезнат. Връщат ме години назад. Не знам да й разкажа ли, има ли смисъл? Какви ли илюзии има още за мен? Как ме откри? Търсила ли ме е или се срещнахме случайно. Тя ме позна веднага. Аз също, но на твърде хубавите случки гледам недоверчиво. Тази нощ си дължахме, тогава бяхме твърде млади за да я имаме. Тридесет години минаха. Бях на седем, тя на шест. Страшна двойка, момиче буйно като момче, лидер в игрите на индианци, вечният вожд, с една глава над останалите в племето и момче като вейка с дълга почти до кръста коса и две обици. Не знам пред вожда или пред дамата се опитах да покажа смелостта си… -Какво дали помня? Всичко, всичко помня. Имах чувството, че не е надала и сантиметър на ръст, само гърдите й бяха пораснали. И дълга коса си беше пуснала, а аз отдавна остригах своята. Грим вместо боите на войната, вместо гердан от миди – сребърно колие. Истинска, а не рисувана с химикал татуировка на рамото. Малко по-плътен глас, но същата. Пак я чувствах по-голямата и по-решителна от мен. -Научих по-късно, че старите наричат онази пукнатина в скалите: „клозета на мечката.” -Не.-засмя се- „Клозета на мечката с ревматизъм”, това е името. Пълното. -Звучи ми много украсено. -Не е. Точно така е.-заспори. Детинска сцена, но моят смях си беше фалшив. Стягаха ме гърдите. Усети ме, сигурен бях, че ще ме усети. Всъщност правих всичко възможно да се отпусна от сърце. Не ставаше. Заразпитва ме как я карам. Да я лъжа не си заслужаваше. Нищо съществено не казах, защото нищо съществено и нямаше. История нямам, имам ежедневие. Бъдеще за да имаш, трябва да имаш надежди. Аз си имам настояще, но поне нямам разочарования. За децата – нищо. Просто за тях не знам много. С майка си са, далече. Разчитам на бившата си съпруга, че е прецизен човек и си е намерила партньор който да ги възпитава. Най-доброто което можеше да им се случи е, че се разделихме. От мен нямаше да научат много, а трябва. Квартирата ми е платена за този месец, за другият вече, разчитам на новата работа. Веднъж ме заведоха в болница с алкохолно отравяне. Преди четиринадесет години беше. Нямам и една наказателна точка в книжката. Постоянна връзка, също нямам. Виждам снощи нещо което ми прилича на вълшебство. Не съм пил толкова, че да започнат да ми се привиждат неща. Съвсем спокойно я питам, тя ли е. Да си призная, изобщо не бях вътре в себе си толкова спокоен, но мога да изглеждам спокоен дори когато не съм, въпреки, че последното ми се случва много, много рядко. Сияе, сияе в отговор. Звъни смеха й. После се прегърнахме. В ръцете й като черво. Тя е импулс, силен импулс. Всичко което отдавна го няма в мен. После нещо ме гъделичка, дълбоко ме гъделичка и не става дума за гъдел по тялото, а по мислите. Правили сме любов, говори ми. Говори ми и й вярвам, макар да звучи невероятно. Нещо като, че ли заиграва в мен. Блуждаят огньове там където е било само мрак и мъгла. Мислила е за мен. През тези тридесет години почти не е имало ден в който да не си ме спомни. Гонила ме е от главата си даже. Пътувала е много, правила е снимки из света. Не, не се е омъжила. Още не, имала приятел който не обичала, но добър човек бил. Всеки момент щяло да се случи. Очаквал я. Преди малко задрямах. Било е за секунди, но ми се присъни спускането в цепнатината. Затова отворих дума за нея. -Тогава те излъгах, че са ми казали, че имало съкровище. -Знам, знам. –засмя се и целуна пръстите ми. -Но когато ти ми повярва, когато ме последва, когато стигнахме до ръба, малко преди да се спусна, мислех си, че е вярно, че наистина старият пияница ми е разказвал за моряците контрабандисти. Мислех си, че ще го открия. Сигурен бях даже. -Малко ме посплаши. -Дупката не беше дълбока. -Но се изписка. -Стесняваше се надолу… -Ужас. Заклещи ли се? -За секунди. Най-страшното премеждие в живота ми. Стори ми се, че не мога да дишам. Целуна ме. -Все още си мислех, че долу има съкровище и като видях монетата… -Кажи ми истината. Не беше ли тази монета в джоба ти още преди да влезеш? -Не, мислех я. Мислех я за старинна и златна. После видя за какво ни стигна. Купихме си по един захарен памук. -Награда за смелостта ти, храбро момче. – усмихна се. – Все пак помним тази вечер, нали? Истинско съкровище на стойност два захарни памука. Заговорих за друго, а тя очакваше, очакваше до сутринта. Да й предложа нещо повече от тази нощ. Опита се да направи стъпка, но се престорих на неразбиращ. Пак ми се присъни цепнатината. Но цепнатината бях аз. Съзнанието ми в което нейното се спускаше за да открие съкровището, но на дъното му откри колкото за захарен памук.
2008-01-25

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)