БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Възбудени криле

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: Единородната дъщеря на слънцето/разкази/

Приемаха ме с крилете ми съвсем естествено. Не ги забелязваха, дори. Навярно бяха толкова чудати, че разума отхвърляше автоматично уловеното от зрението. Аз самият често забравях за тях. Не съм от тези които могат да се оплачат от дискриминационно отношение към различното. Имам си нормална работа с нормално работно време и установени от закона почивни дни. Имам си нормално семейство. Децата ми също не забелязват крилете. Разказвал съм им мита за Икар, възхищават му се. Казват, че ако имаха криле биха постъпили като него. Щастлив съм, че мислят така. Говоря им, че ако имах криле, също не бих се поколебал. Правя точно обратното. Възпитавам крилете си да бъдат свити. Не си заслужава един миг екзалтация цял живот. По-героично е да устоиш на порива. Казвам обратното, защото те не са наследили крилете ми. Като дете ги разтворих веднъж и полетях. И близо изглеждаше слънцето, и не се боях от височината. Сърцето ми се сви, защото жалки ми изглеждаха хората. Почувствах се самотен, ужасяващо самотен. Веднъж се загубих в гората, мислих си, че няма да намеря пътеките обратно и никой няма да ме открие. Чувството беше същото. Кацнах, а после чух от баща си митът за Икар. Баща ми не е Дедал. Пияница е. Още е жив. Вижда криле само в състояние на делириум. Не съм сигурен дали това са истинските криле или негови халюцинации. Тогава го разбрах. Изтълкувах тревожното усещане във въздуха като предупреждение. Известно време крилете ми се подаваха на порива. Възпирах ги. Боях се някой ден да не ме изкушат и оттогава ги възпитавам в послушание. Казвам им, че те не са ненужни. Те са за да закалят волята ми, а за да не страдат, трябва да са нейни партньори. Не болка от отнетата свобода, а усещането за свободният ми избор да споделят. Говорим си на свой език. Непознат, разбираме се. Лятно време или като се влюбеха някога желаеха да изгорят от близостта си със слънцето. Затова и лете ги покривам, предпочитам стаите и слънчевите очила, защото с крилете си освен воля споделям и изкушение на очите. Затова се и ожених за уравновесена и земна жена която не витаеше в облаците. Много не се и обичахме, а да си нежен с жена от уважение, не от обич е по-голямо предизвикателство. За волята, за духа. Избягвам да си мисля тези неща. И те са изкушение за крилете. Приел съм ги отдавна като нещо скучно, като единственото по-необикновено в живота ми. Високи амбиции нямам, не си падам по високопарни думи, по разбиране на възвисеното в изкуството. Приемам се, но не се харесвам в огледалото. Доволен съм, не щастлив. „Трябва” е заменило „искам”. „Длъжен съм” всички въпроси. Сънувам още страховитото усещане което изпитах като дете. И тъй трябва. Събуждам се облян от пот и получавам награда за изпитанието си да бъда земен. Опомням се, не изгарян от жестоките лъчи, а милван от топлината на споделеното, от уюта. Вися пред телевизията, въпреки, че ми е скучна. Чета вестници, въпреки, че не им вярвам. Пия в квартална компания, въпреки, че ме отегчава. Така правят хората, така правя и аз. Животът ми е имитация на живот, защото не мога да приема действителната му същност. Не съм куражлия, само на думи съм, защото на думи всеки трябва да е куражлия. За да опази древните ценности. Времето има все по-малко нужда от кураж, но времето е най-неустойчивия господар. Не се знае кой негов каприз ще е на трона му утре. За това нека преминалото през всичките му хрумвания оцеляло и днес, да бъде опазено за неизвестното утре. Мъдри са пияниците, че на маса се бунтуват, а не вършат нищо повече. Пияница съм който не с алкохол е прекалил, а опиянил се от един единствен полет в детството. Мислих си, че ще ме държи за цял живот, но пожелах да полетя. Стана защото тя беше хубава, стана защото беше слънчево, а ми се наложи да пътувам. Стана защото излязох от колата разсъблечен, а слънчевите лъчи прокараха пръсти по крилете ми. Или защото не бях спал и за миг нещо ми се е присънило. Или защото карах без очила за да не ме унася сумрака. Или музиката, не помня каква музика си бях пуснал. Или изобщо не е имало причина. За кратки минути я видях. Подминах я дори, не трябваше да спирам. Какво ме накара! Да, никога не съм оставял нуждаещ се по пътя, но този път просто си почувствах опасността. За момент се поколебах. Разумно е да се разколебаеш, но този път разумността ми беше фаталната грешка. Ако бях стигнал до нея на време, тя нямаше да остане призрак и идеал. Символ на всичко онова което отричам. Изтощеният ми от безсъние мозък, също допринесе. Сравних я, почти видях това, с което я сравних: кула с ровове и блестящи крепостни стени. Светло ми беше, твърде светло и не виждах добре понеже съм свикнал със слънчевите очила. Просто една дългокрака блондинка. Да, вярно много хубава и с висок стил, но това е недостатъчно да обясни всичко което последва. Беше отбила колата. Някаква повреда. Но докато стигна до нея за да й помогна, тя справила се с проблема сама, потегли. Стори ми се, че ми махна. Отвърнах на поздрава. Не можах да тръгна веднага. Слънцето беше докоснало крилете ми. Възбудени бяха, а и още виждах в съзнанието си отбилата колата си хубавица. И съжалявах за нерешителността си. Какво толкова щеше да се случи? Да разменим изречение две, нищо повече. И няма любов от пръв поглед. Няма. Но крилете ми чувстваха онова както някога много отдавна когато се влюбвах. Уморен съм, казах си. Смях се много вечерта. Пих сам, иронизирах се. Не знам откъде ми хрумна, но наричах непознатата Дъщерята на слънцето. Това беше смешно. Не ми е в характера всичко което ми се случва. Не обичах да пътувам. Но ето, че ми се наложи. Много ми се насъбра, много от онова което не съм си разрешавал и то отприщи желанието ми. Подтискането. Тя напомняше онова слънце от което се боях. И крилете ми пожелаха да заменят усещането от близостта с нея с полет. На сутринта вече трезвен ги разперих. Но толкова дълго ги бях възпитавал да не летят, че те бяха изгубили способност. И тогава желанието да стигнат до слънцето стана парещо. По-мъчително изгарящо от самите слънчеви лъчи. Поливах ги с ледена вода, а тя на мига се превръщаше в пара. Тъмнеше ми от болка, а вътре в мрака блестеше ослепителната светлина на изгарящото желание. Накрая се разтопиха като на Икар. Но не паднах. По-ниско от там където се намирах, нямаше. И тогава пламъците унищожили крилете се прехвърлиха в съзнанието, но то за разлика от тях не можеше да се разтопи и да престане да чувства.
2008-01-09

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)