БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

-----"Урок по бръснарски"---- От поредицата ------Одумки под стария орех----

Милчо Рашев Бекяров (поет)

Раздел: Хумористична проза  Цикъл:

---- Урок по бръснарски------ И нали се хванах, като воловар за остен, да ви разправям за наше село, колкото стоя, толкова по-вече усмихнати лица, късащи се -у шегата, минават през главата ми. Тъй беше го орисала и съдбата, наш Петра бръснаря. Ако попиташ акраните и по-големите от него за фамилията му, ще стоят-стоят в недоумение, и току ще кажат на шега: —Ами как.., бръснаря...как иначе! Той,.. друго име май няма бе..! …Пък и да има, кой го е еня как е-що е...! Ей на и тейко му-дядо ви Миньо, и на него тъй думаха, а за дядо му— ти как мислиш? Младоците пък Новоселски, да не останат по назад, бяха му закачили, като млад сватовник прякора, -„Мацола„.Ама то туй си ставаше само п о-между тях, да му упреличът по истински занаята—гавраджийската. Че за него де! Докараше ли я на спомени, светваха му очите, като на Дундака, кога взема пенсия, и ги занареждаше от игла до конец.---Кога бях войник значи,--кай-- и министъра на войната съм тъкмил,-у брада и-у коса.., какво знаете вие..ей...!—върти ехидно глава и продължава. Изръси се значи един неделен ден в казармата и вика, Петре –бръсни ме! Няма, като сега.., да знаеш кой, кога ще бръснеш! Завари ме значи, както си дремех на полковата пейка! Брей Петре,--викам си, сега я нареди-майка му стара..! Ура тута, настаних го аз, сложих му бялата кърпа, и го милвам значи с оня бръснач, като на цигулка опъвам струните. Изкусурих го значи, като за девети септември, а той се гледа в огледалото и цъка с език:--Добре..добре редник, ще те похваля на подпоручика.., ашколсум момче! А накрая за да покаже , как по иначе щял да изживее-бръснарският си живот, ще рече. —Ама на..., то кога не ти е писано--не ти е! Кой ти е знаел тогаз”!— Ама че развърти се у тъз” София- бе !....Намери аудиенцията му!... Че сложи у торбата някой друг -агнешки бут, налей малко стара ракия., и гледай сеир! Че как нямаше?—Пръв бръснарин, щеше да ме назна¬чи, с чираци и калфи! И тогаз” само стой на страна, мести броеницата си, като стар турчин, —и си глей” кефа! Възпре се малко у приказка ей тъй, въздъхне някак си носталгично, и ядосан уж на пропиляното си житие—рече:-- А пък то аз какво било?—Да слушам татя, в село да се върна, щото да не съм си окалпазанял занаята -значи!—Пък какво стана накрая ? Старите измряха, младите избягаха по градовете, и има няма десетина стари пръча-останаха само тук! Сегиз- тогиз да ги подстригвам и свинските им четени да бръсна! -Тю..у-опустяло и село и занаята, че и живота макар!—ще из тюхка накрая, и то не толкова от яд, отколкото от гордост. Това му беше половината от майсторлъка, щото ако беше се навъсил и нямаше гяволийска приказка, у шега да те обръсне-- чакай си ти, да те изкусури у фасон и барон. Значи, бръснача му бръснеше половината със –зъна си, и половината, с шегата си. Цяла енциклопедия беше бръснаря ни Петър, за човешката любознателност. Нямаше нещо, дето беше се случило, или ще се случи, и да не бе му известно, и ако си по-инатест, само се опри у бръснача му, и на мига ще те сапуниса в любопитство. Имаше една любима тема, кога станеше дума за агрономските работи, и по точно за пръскалата,. Това ще рече-помага, а онуй другото, дет” го дава агронома, дето само си давате парите, не стига, че не помага, ами и вреди . Знаеше ги мота-мо, та и даже на агронома, не даваше евалла. А пък агрономчето ни, вземеше ли да дава акъл на неуки селяни, гледаше да не е покрай него бай Петър, щото я „сбърка” Да те развърже у приказка, еша” си нямаше бръснарина ни Петър. Ще те погледне, ще мине през цялото ти същество с ехидния си поглед, и веднагически, ще ти открие „ядилото”. Ама първо ще те изслуша-де, и после от приказка на приказка, тъй ще те подхване, че като на поп ще му се изповядаш….А ако искаш съвет , и си Новоселчанин ще рече--: Да ти кажа аганам и тъй и иначе направи, и ако не стане ще ме псуваш после. Първо я стори ти , и ако не тръгне, ела при мен да те обръсна и ще я до изкусурим-някак си! Но, кога приказката имаше изход, весело ще из цъка:<<--Щипи, ..щипи работата тъй байовата, все едно си ощипал Пърльовка, по хубавото! …Ама тъй, че да я накараш, да са засмей, и да ти намигне-биля. >>А когато приказката, вземаше да отива на вайкане и охкане, и му бе нужна бръснарската-подкрепа, накрая ще каже съчувстващо . -Недей си влиза в мъка аганъм! Господ си знай работата, и на твойта улица ще почука слънце! Стига да знаеш, кога да излезеш на нея, и да не го чакаш, под облаците на сянка! После, ще добави още една негова, като утешително ще влее кураж, в падналия духом човечец: --На кьоравото свраче-къзъм, и господ му прави гнездо! В същото време имаше и такива, на който бързо им намираше цаката, за да ги сложи на място, кога се правеха на „Божи кравички” или „горделиви” пуяци. И тъй.., спомням си, ще съм бил малък в години, когато хванат за ръката на майка си -отивах на „косо приличие” у берберницата му. Не знам, защо съм се страхувал, ама като му видех големите ръчища, и чаткащата като селска коса ножица, ми се искаше на мига да ме одерат, ама да не съм му, на „парливия” стол. Пред очите ми е все още, малкия салон, и всичкото, което тогава се случи, на комичната му сцена. Идилия, наша си селска, с насядалите като пингвини на гъзовете си брадати люде, нетърпеливо чакащи своя ред, и потропващи с бастуни. Бай ти Недьо-селския кантонер, дето беше свикнал със сенките по-шосето, не му се нравеше коравия стол. Щото, къде-къде беше по-райски, на меката мащеркова постеля и отгоре помуклийката. За това, поскръцваше ядно със стола, и анатемосваше горния, че не се е родил жена.---Как не ме удордисаха женско бе—шеговито недоволстваше.., да опустей бръсненето му и мъжкаранищата ни! До него почти вече заспиващ, дремеше бай ти Кольо Помака: -- Кольо бре.., ей помак –ще му извика на шега Петър,--- нощем ореш сватанак, денем се бръснеш, кога ти остава време да таманиш Пеньовица, а..ха…ха..ха..? Абе и тебе да те бъхти трактор у задницата—ще му отвърне, без да се докача присмехулно Помака, ---и ти ще забравиш да „таманиш”! Луда Дана Базункина, и тя за проклетията като сватосана кума, все се кипреше там. Макар, че трудно излизаха под езика и словата, но каквото чуеше, веднага го научаваха бригади и ферми. Петър бръснаря, не подминаваше никого, когато трябваше да му „натрие” носа, или да му посвие крилцата. Не избираше ни място ни люде. Та потърпевшият червенобузест клиент, който ме гледаше на-обратно от огледалото, бригадира Стоян Димитров, се беше оказал за мой късмет, точно такъв. Бригадир беше на животновъдите, ама за малко. Щото господ, кога дава на бодлива крава рога, че и на Стояна-власт. Захвана го бай ти Петра на бялото лигавче, преметна големия бръснарски чаршаф, и като големец любезно го попита- колко, как и къде?—потрепервайки със крайчеца на мустака си. А те такива с претенции като него, намират се село. --Че тъй искам, че иначе да е било, ако можело от към бакенбардите по ей тъй на ъгъл, и прочие и прочие! С една дума, ще ти объркат цялата бръснарска философия, дето си я защитавал с години. Ама нали ви казах, бръснаря ги питаше , защото така изискваше занаята му, а после си ги гласеше, както той си -знае. Почитаемата клиентела и тя тихо взе да роптае, като от време на време се чуваше как ядно взеха да проскърцват със столове и да почукват нервно с бастуни. Бай ти Недьо се припотяваше от мисълта, че Юлка вярната му дружка, пак щеше да го гълчи за агнето. От скоро взеха да го пускат с овчаря, и бе нужно да го отлъчи от стадото. Нямаше да го остави на мира, докато не изблееше в кошарата им. Малей...ами Боян..бе! Брей...Забравих го завалията, ще го хване росата пустият му кон, забит на кол!—нервничеше пък на стола Помака .---Ама тъй, аз кога съм имал-късмет, пък и при бръснарин! Един път ще вляза да ми удари контра, и ще се случи бригадир. Дана пък със своя луд речник ще рече.-Тъй.ли..аха я……! —Кажи му... кажи му бе бай Петре—камбиту му с камби—макар, по бързо, че кадрилото ми прекипя. На с.с..сватба съм у… неделя! Даклито ма иска тъй—аха я, камби с..камби..! Смея се аз, на лудите и гръмогласния, и се пипам по дългата ми коса, докато бръснаря не е почнал,да я тъпче с краката си. А пък бай ти Стоян, с неговия висок децибел като развалено колело на вършачка, не спираше да се хвали. Той можел, и председател да стане ако е искал, ама не е от тоз” сой, дет” го блазни властта! Него работата го е издигнала до тук, и само тя може да му сложи—края! Бай ти Петър се въртеше, като ганозчия около него и само го чакаше на къде ще излезе у приказка, и как да го нагласи. Отдавна искаше, да го пипне в ръцете си, щото имаше, да му връща. И да е за нещо, дет” да му мяза, ами то за магарето му, Сивчо-дългоухия. Видял го Стояна уж в държавните люцерни, и казал на кмета , че било Петровото! Та го смъмрил кмета-де, като хванат кокошар, и станал за резил и маскара пред в цяло село. Минал са някой друг ден, и не-щеш ли среща го един ден на фурната. Че като го закрастил, като чепата дряновица, докато не му очупил чеповете, не мирясал—Ти аланкооулу-невзрачни му рекъл бръснарина, как позна чак от текезесето, че е моят дългоух Сивко бе-маскара с ..маскара! Що не отиде до сами него, да му видиш телефоните, а и да го чуеш, какво ще ти каже. —Че какво да ми каже бе Петре? попитал го от страх или от срам пред людете Новоселчани- Стояна.—Ами как какво?—Питай кмета и на него каза същото, кога го запрял в кметския карцер—Как тъй—какво...какв..казз...,и на него?— запелтечил бригадира, забравяйки да ли е човек или магаре . —Ами оня ден, нали беше се разпасал-ваджишкият му! …И къде-къде, да вземе да отиде разбираш ли, при Недьо Василева та магарица. Изработил си значи животи н ските въпроси, и надвечер си идва –поганецът му! От далече ми се смей, с големите си зъби и ми вика—Стопанино—кай, знам, че ще ми се караш, ама чуй сега да ти кажа какво видях, и след туй ми брой камшиците.—Ти дългоух проклетнико--нахоках го, пак ли с твоите магарешки хитрини, а!...По-бързо казвай, че ме сърбят ръцете--разси-семенико!—Бай ти Стояна видях--вика червендалестия, цяла кола домати да бере от текезянската градината, за града ще е било, щото колата беше, на сина му! След този позорен случай, бригадира дълго време заобикаляше берберницата Петрова….Но както бурните пролетни води измиват боклуците ни, по човешките ни брегове, и след това отново оставаме на чисто, така и бръснарина искаше да му го върне, ама само на шега. Ще ви върна отново в Бръснарницата, за да проследите комичното театро. Бригадира Стоян, продължаваше пак с хвалебствията си: —Кажи ми Петре,…кой ще е тоз” да ме смени, и да я нагласи като мен. Я ми виж само телците, дето са на прираст! Няма едно свито у хълбок !—Ама аз на моите хаймани-гледачите -де,…урок съм им дал! Таблица да четат и да смятат, колко ярма и сено им се полагат на ден, и точ” в точ”, на секундата да им се поднасят.—Ще ме търсят те мен...ей….,ще ме търсят, и под камък да съм значи, пак ще ме намерят!—казва горделиво бригадира и продължава.—То туй само да е Петре-майната му! Оня ден значи, текезанския кантар се раз¬валил, и кой пак да повикат да оправи там шашмата...кой мислиш а, бай ти Стоян разбираш ли…дето господ, хич не го съжалява! Ей...й.,не ме оставят на мира ни денем –ни нощем-дявол да го вземе! Човек да не знай по-вече, от туй което трябва! Ей на, тъй и тъй съм я захванал, щото”, да не си мислиш, че само хвалба…Щото срещам оня ден Мокана, до Перамлийската чешма, и хич не ми чува поздрава. Запотил се хайлазина, псува, хвърля едни части и инструменти до трактора и вдига ръце! Пък то какво било? Свалил колелото от сено събирачката, и не знае, как да си извади лагера!...И какво да ти кажа,? Вечерта само Саламанката си разбра от шетня в хоримага.—Дет” да отида Петре, само като ме чуят, веднага ме търсят, де за акъл, де за майсторлък! Бай Петър се подсмихваше под мустак, поглеждаше остроумно чакащите и шеговито възкликваше: --Брей да му се не види Стояне…., цяло стопанство чака на теб бе сватанак! --Тъй е Петре, щото не знам дали си спомняш, кога булката на Митя Сундулата роди?...Нали го знаеш, онуй изтърсака дет” сега припка пред тях ! Че идва една вечер запотен той, както си е, с овчарската гега горкия и вика: ---Бай Стояне.., ти майка ти баща..! Аман заман-помагай! Ей на,., ни доктор, ни дявол! Жената ражда, бабите далеч-- стягай са че да вървим! Брей викам си, и тук ли ви потрябвах—михлюзи не едни! Ама няма как, за една цигара време там бях. И то хубаво, че Базунка, ме е из¬преварила жената, щото, още от външната протка му се чу гласа! Иначе колко е да помогнеш на една родилка-фасулска работа.—Че за туй, дет има една приказка-„дялания камък, дето и да го туриш, навсякъде лепне! Като всеки нормален човек, кога му прелей „търпеливата” чашка, и на бръснаря му се сапуниса чакалото, та чак, стигна до челото. —Ей....Стояне, --прекъсна го бръснарина Петър,--- да знаеш сега, колко ми е хубаво на душата, че си нашенец. Засрами ме ти у занаятите си ей.йй..!....Та чак ми иде да хвърля бръснача, и да си плюя на майсторлъка! Сега, ей...таквиз хора значи ни трябват на нас! На добитък ярма да -цедят, и с чалъм булки да израждат!....Пък то какво сме ние—продължи дяволито той, от бръснарницата в хоремака, от трактора на леглото------ нищо не става от нас! Де да беше, и на нас господ дал толкоз занаяти, колкото и на тебе, ама ней се! Оставило ни е на произвола на орисията, като подхвърляно копеле! Бай Петър замълча, взе да точи бръснача си, и си цъкаше, усмихвайки се шеговито с език. Гледаше самодоволното лице на бригадира, как цъфти и връзва и се готвеше да го нагласи хубавата .Седя си аз един такъв-учуден на стола, но с детското си чувство, усещам едва доловимо, зараждащата се траки комичност в берберницата . …А бай Петър, с ироничната си топла усмивка, комично лице и дяволски шеговит израз, излъчващата оная магия, която можеше да завладее цели галактики и съзвездия- започна с театрото. --Стани Стояне, ще извиняваш –рече му той, че не съм ти ударил контрата, ама.„ей..ся, такованка-де--стани де! Бригадира, нали все още беше ,помилван от надутите хвалебствена ирония на бръснаря, не знаеше какво крои, стана послушно от стола. Бай Петър седна като клиент на неговото място и като го накара да му върже лигавника и бялата престилка, сияещ от огледалото дяволито му рече:---Виж сега Стоене, ти ще ме извиняваш пак сватанак, ама ей….тука на..., вчера-де, къде съм гледал с кьоравото или с другото, ама съм си оставил половината четина, барабар с бакенбардите! Без да чака , каквото и да е, бръснарина , чевръсто се четкосваше със сапунена пяна, та чак заприлича на дядо мраз. –Ша” знаеш майсторе, рече му Петър—няма нищо в туй бръснене!... Просто...просто значи, като гъбена чорба! Нали разбра къде—подкани го той! Ей...туканка...от ухото на долу, караш-караш, после покрай гушата, и си готов! ---Не се плаши бе сватанак, … бръснача е само бръснари да бръсне, и кадърни хора, като теб да го държат! ---Хайде.., нали видя, дръпни ми една контра, че и твоята да захващам! Бай ти Стояна, запристъпи изплашено, като хванат в небрано лозе, поглеждайки страхливо, ту проклетия бръснач, ту сериозния-молещ поглед на Петра. --Ама чакай....сега...ама,..нали...!—зафъфли пребледнелия фукльо.—То тъй не става, от вратата че за краката....! То туй може, и да го мога, ама не съм се пробвал бре Петре.., .тъй де! Острият бръснач, който сега държеше-самохвалкото, трепереше в ръцете му, като направил беля-ученик, повикан в канцелария. А от зад, насядалата клиентела и майка ми, се тресяха неудържимо в гърлест смях. На бай ти Недьо му паднаха очилата, че трябваше, аз тутък си, да ги вдигна. Майка ми, вече беше развързала кърпата си, и с единия и край, бършеше смешните си сълзи. А пък луда Дана, де разбрала де не, и тя се включи в общия смешен хор. Бай ти Петър си беше пак същия, дяволски усмихнат, с подвилия си от лека ирония, край на десния мустак, чакащ и тържествуващ, че най-великия бръснар в света, ще го обръсне-тутак си. Та смехът и убийствения ироничен кикот, в който се задушаваха сега странната клиентела на бръснаря, вече бяха подгонили-бригадира от комич¬ната сцена, на малката бербернска сцена. Взе набързо дочената куртка, дръпна ядно каскета си от закачалката, и както беше сапунисан и половината не обръснат, изхвърча навън, като попарен. Кучето дето беше приклекнало до бай Георги-семкаджията, от първо се уплаши, и замята счупения си крак на страни…..Но окопитело се, че крачещият бързо, като окъснял пощаджия си е пак човек, нищо че му нямаше половината страна, си го залая като чумав, изпращайки го, амен -амен, до къщата на Даньо Саламаната. А бръснарят, излязъл вече вън от бойното поле, спечелил, за кои ли път битката с простич¬ките си, но поучителни, на-пръв поглед неща, изпращаше гузният си съселянин с остроумните си поговорки:----Ех..х...Стояне...Стояне,!-- Тъй ще си отидеш от този живот..!—Щото на магарешките уши, тъй не им хвана чалъма, и не намери поне една църква, де се прекръстиш, като хората!! <<<<<<<<<<<<Имената са автентични, на мой съселяни!>>>>>>>>>>>> 20.05.04г.Е.Бечар
2008-01-08