БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Събуждане

Димитър Валентинов Христов (кевин хан)

Раздел: ПОВЕСТИ И РОМАНИ  Цикъл: Черната Вдовица

.1. Животът на ръба на пустинята. Един необичаен сън. Ако ме запитате откъде съм чул за Черната Вдовица, ще се спра с онази замислена физиономия, която се появява на лицето на човек, ровещ се из неясен спомен. Знаех две неща – беше град, и трябваше да стигна дотам. Както лесно можете да се досетите, нямах никаква представа къде точно се намира. При все това, когато се събудих онази сутрин, вече бях решил да тръгна. Странно е как човек е способен да тегли чертата на целия си досегашен живот заради нещо тъй мъгляво и несигурно като един странен сън. Трудно можеше да се каже, че съм постигнал нещо кой знае какво в живота – колегите от банката ме познаваха като онзи, потайния чиновник с книга в ръка, и понякога ги хващах да клюкарстват по мой адрес – по обърканото прекъсване насред изречението, когато влезех в стаята, неловката тишина, дори тихите думи, процедили се през вратата на малкия ми кабинет, където висях от сутрин до вечер. Никога не им бях обръщал внимание – бяха точно толкова достоверни, колкото и това, което четете, разгръщайки страниците на жълтата преса. Истината е, че цялото ми ежедневие се ограничаваше до сноването от къщата, която ми беше оставил баща ми, до отрупаното с бумаги малко бюро на втория етаж на банката. Градът беше малък и животът течеше бавно и мудно, скован от скуката. Младите – доколкото изобщо имаше хлапетии – едва дочакваха да съберат малко пари колкото да си купят някоя трошка и да се чупят, а някои и толкова не можеха да изтраят. Повечето колеги имаха навика да отскачат до Юма за семинари през уикендите. Тия семинари обикновено протичаха в края на всеки месец в незнайно кой бардак и участниците в тях особено активно доказваха вредата от наркотиците и алкохола, а после се прибираха при съпругите си и с блеснали очи им разправяха колко досадно е да пътуваш по работа в единствените си свободни дни през седмицата. Понякога се опитваха да ме придумат да ида с тях – ей-така, на майтап, колкото да видят дали смотанякът от втория етаж ще се навие. Ала само поклащах глава и любезно отклонявах поканата. И все пак, ако кажа, че никога не съм изпитвал желание да го направя, няма да бъда честен докрай. Имаше и такива моменти – крещящ импулс, който се появяваше безпричинно и ме докарваше до полуда, импулс по онова, което не бях имал, но виждах в очите на другите, след като се върнеха от Юма, долавях в мириса на дрехите им, усещах в приповдигнатото им настроение. Ала до края на месеца този импулс неизменно отшумяваше и осъзнавах, че нямах нужда от пречистващи семинари. Може и очите им да блестяха, ала това беше изкуствен блясък, може в аромата на скъп одеколон да се преплиташе миризмата на нещо диво и първично, но после виждах как се мъчеха да я изчегъркат от тялото си колкото се може по-добре, та да не я усетят съпругите им. В това нямаше нищо пречистващо. Беше просто едно жалко оплакване на безрадостното им съществуване. Може би това беше и причината да говорят зад гърба ми – не можеха да си обяснят как така един все още млад и самотен ерген не е съблазнен от пороците на големия град. Точно заради това мога да се обзаложа, че не са приели изчезването ми с изненада. Навярно шефът ми е споделил с момичето с абаносова кожа, че винаги е очаквал, че нещо подобно ще се случи. “Познавам тия хора – казал е самоуверено, правейки пауза, за да издиша многозначително дима на скъпата си пура – Изглеждат кротки и незабележими, докато един ден ги хващат дяволите и... просто изчезват. Ще го намерят или във Вегас, или в Атлантик Сити, или пък в някой друг бордей, отдал се на живот. Или пък никога няма да го намерят, защото трупът му се въргаля вече нейде из пустинята и червеният вятър навява пясък отгоре му.” И е бил прав... донякъде. Цял живот съм бил обикновен чиновник – ни повече, ни по-малко. Без амбиции за кариера. Без страх от уволнение. Може да се каже, че работата беше за мене същата константа, която бе момичето с абаносова кожа в онази скъпа хотелска стая всеки петък за шефа ми. Баща ми е заемал същата длъжност, и едва ли ще сбъркате, ако предположите, че я е наследил от неговия баща. Сякаш се предаваше по наследство, като някоя от ония глупави, лишени от съдържание аристократични титли, с които се кичат отвъд Атлантика. С една мъничка разлика – аз нямаше да я предам на никого. Може би затова се вслушах в съня и зарязах всичко с такава лекота – ако и вие сте разбрали вече онова, което осъзнах онази сутрин – просто нямаше какво да зарязвам. Не ви ли се вижда малко смешно? Каква ирония – след осем години любезно отклоняване на покани за семинари - събуден за живот от един сън! Но не, не беше сън. Животът ми дотогава приличаше повече на сън! Беше нещо друго, нещо със съдържание и цвят, нещо истинско. Ако бях способен да оценя трезво ситуацията, когато се събудих, вероятно щях да се запитам дали съм пил нещо предната вечер. Или пък съм взел приспивателни таблетки. Ала не пиех. Нито имах преспивателно в къщата. И най-важното: понятието ми за трезво се беше преобърнало на сто и осемдесет градуса. Беше като поредица от снимки, като наредени в прожекционен апарат картини, които са на ръба да оживеят, появяваха се една след друга и всяка следваща с плющене разкъсваше все повече черупката на навика, задържал ме тъй дълго в безцелно, почти вегетиращо съществуване. Път. Пустиня. Лежащ сред дюните череп на бог знае какво животно, оглозган от пясъка и времето. После апаратът се раздвижва бавно, постепенно набира темпо с жужене, подобно на гигантско насекомо, и между снимките се появяват звуци и усещания. Лаещо някъде зад гърба ми куче. Топъл вятър свисти в ушите ми. Нося се някъде напред, към нещо. По пътя изниква табела с избелели букви. Надписът не се чете. Картината започва да се разпада. Мъча се да я задържа, да разчета табелата, но не мога, става все по-неясен и по-неясен, сякаш имам проблеми със зрението и някой подло ми е свалил очилата. Табелата се размива и изчезва. Обзема ме ужасяващо чувство за самота. Сам съм сред пустинята. Събуждам се. Женски глас шепти в ушите ми: “Черната Вдовица!” Буден съм сред мрака на собствената си спалня. Дишам тежко, като след кошмар. Но не, това не беше кошмар. Всичко досега е било кошмар. А аз съм буден. .2. Планове. Червеният мустанг. Обзет от съмнения. Дуел с един уплашен чиновник. Умът ми трескаво работи – като машинка, стартирана за първи път. Ще тръгна още същата сутрин. По разсъмване. Няма да чакам – спра ли се и за миг, ще ме нападнат съмненията. Няма да се обаждам на никого. Няма и смисъл – няма на кого да липсвам. Шефът ще пусне обява, след два дена друг чиновник ще заеме мястото ми. Обикновен, с евтин костюм и книга в ръка, предвидим и скучен до болка. Кръговратът на живота в действие. Старият Майкъл е мъртъв и погребан. Думите на шефа пред абаноската ще бъдат единственото му надгробно слово. А аз – аз мога да продължа, както намеря за добре. Както казва сънят. Така и направих. Не се спрях дори да си измия зъбите – ритуал, който педантично спазвах до този ден – понеже се безпокоях, че при най-малкото забавяне може да размисля. Облякох се набързо и събрах всичко необходимо за път – някак неописуемо тъжно е, когато се изправиш пред факта, че целият ти живот се побира в малка пътна чанта с дрехи и несесер с принадлежности за бръснене. Заключих къщата и пъхнах ключа под изтривалката – както бях правил всеки ден в продължение на осем години – този път за последно – и се отправих към алеята пред верандата, метнал чантата през рамо. Пристъпвайки към колата се запитах дали сънят не беше почнал да се превръща в реалност – толкова нелогично седеше червеният Форд Мустанг пред моята къща. После обаче си спомних, че именно аз го бях купил – да не повярва човек – преди години, сякаш бях предчувствал, че един ден ще ми потрябва. И оттогава го бях оставил да събира прах пред къщи, превръщайки го в безмилостен апотеоз на забравената свобода. Метнах сака с дрехите на задните седалки, скочих вътре, без да си правя труда да отварям вратата, и сграбчих волана с две ръце. Веднага почувствах енергията, която излъчваше колата – като че ли беше нещо повече от обикновен автомобил. Запалих и се вслушах в ръмженето на двигателя – мощен рев, който сякаш ме приканяше: “Хайде, пришпори ме! Да се махаме оттук най-сетне!” Послушах го. Мустангът загърмя и се понесе напред – по алеята, шосето, по което всяка сутрин пеша отивах за работа, главната улица – и оттам навън, към неизвестното. Хвърлих едно око на огледалото за обратно виждане, обзет от сантименталното чувство, че онзи стар живот заслужава поне един прощален поглед, но видях само вдигнат във въздуха прах. Повече не погледнах назад. Скоро задминах табелата, която обозначаваше пределите на този прокълнат от скуката на ежедневието град. Ударих спирачката и се огледах объркано. Какво, по дяволите, бях направил? Сигурно съм бил интересна гледка – банков чиновник в прилежно изгладени панталон и риза, впил до болка ръце във волана на мощното, скъпо возило, замрял на шофьорското място в поза на трескав ужас. Ако шериф Банкс беше минал с патрулката, щеше да помисли, че съм го откраднал и съм спрял за миг, чудейки се дали да поема към Мексико или на север, през пустинята. Само че беше още рано – старият Лари Банкс още не се беше измъкнал от завивките и до второто кафе, което щеше да изпие към девет, нямаше да е в състояние дори да прочете спортната страница, камо ли да тръгне да обикаля града. Признавам, поисках да се върна. Бях изправен пред последната дилема – продължах ли нататък, нямаше да обърна. Май чиновникът у мене разбра това, защото поде ожесточен дуел за оцеляване. “Какво си мислиш, че правиш?” “Не знам.” “Така си и мислех. Хайде, обръщай и да забравим за тая авантюра. Ако побързаш, ще успееш да не закъснееш за работа.” “За осем години нито веднъж не съм закъснявал. Мисля, че ще ми простят първото прегрешение.” “Ха! Ще се правиш на умник, а? Нали не искаш пак да започнат с приказките?” “Никога не ми е пукало за слуховете и много добре го знаеш.” “Знаеш ли какво чух вчера? Майкъл е говорил с момчето от щанда за вестници. Да, този Майкъл! Това би обяснило доста неща, не смяташ ли? Ако е гей... Хей, хрумна ми нещо. Може да е прекарал онази, гадната болест, дето имаше епидемия преди двайсетина години. Нещо е сбъркан. Откакто баща му почина...” “Престани. Всичко това са глупости.” “О, така ли? Защо тогава ги слушаше? Само не ми казвай, че не те засягат. Нима си забравил как седеше, допрял ухо до вратата, за да чуваш по-ясно?” “Защо казваш всичко това?” “Защото се опитваш да го забравиш, да се измъкнеш през задната вратичка. Като толкова искаш да се правиш на мъж, изправи се лице в лице с проблема!” “И къде смяташ, че е проблемът?” “В тебе, къде другаде! Признай го направо, винаги си искал да бъдеш като тях! Винаги си искал и ти да идеш в Юма, и после си съжалявал, задето си отхвърлил предложението им! Нима не е истина? Нима не си тук, на този глупав път, именно заради това?” “Не, разбира се! Онзи живот ме отвращава.” “Да бе, и защо тогава си приказваме на границата с пустошта?” “Защото... защото ми омръзна.” “О, хайде стига глупости! Осем години, и днес изведнъж ти омръзна?” “Работата... Банката... Целият град. Всичко тук е безцветно. Не, всичко тук е сиво. Сиво и повтарящо се до безкрай.” “И какво от това? Та нали затова остана? Нима баща ти не ти даде шанс да избереш? Нима ти сам не се отказа от онзи живот, макар да знаеше за него, макар да беше прочел толкова много книги? Нима не отказа, защото се страхуваше? О, да, умираше от страх!” “Помня, знам... Вече не ме е страх.” “Защо да се лъжем? Страх те е, и още как. Защо иначе ще спираш?” “Добре де, страх ме е. Но няма да се върна. Не и този път.” “О, бунтуваме се значи. И какво мислиш да правиш? Не, недей, нека аз ти кажа какво ще стане. Ще се пропиеш и ще свършиш в леглото на някоя евтина курва, и ако сводникът й прояви милост и те остави да живееш, след като ти свие парите и ключовете, че и дрехите, ще се влачих обратно през пустинята, гол и с пресъхнал език, ще пълзиш и ще се проклинаш за глупостта си, и ще се молиш. И знаеш ли за какво ще се молиш? За стария живот. Ще се молиш да се върнеш там, при това, което остави зад себе си. Само че може да е твърде късно. Мълчиш, нали? Слушай, човече, това не е шега! Обръщай, докато е време! Там може да е скучно, може денят да е сив и еднообразен, може да мислят, че Роналд Рейгън е най-успелият президент, който Щатите са имали, а пуканките за микровълнова са най-доброто изобретение след електрическата крушка, но има нещо, което те задържа за тия осем години. Има сигурност. А ти изпитваш болезнена необходимост от нея. Върни се, а ако толкова ти се е доживяло, слез до книжарницата и си купи една торба от ония книжки с розовите корици.” “Не. Това не е истинско.” “Разбирам. А кое е истинско? Да се въргаляш из осеяния с ползвани презервативи под на не знам кое си наркоманско свърталище, да си търсиш здрава вена, за да вкараш поредната доза и да си мислиш за портокали, когато те питат колко е часът?” “Но аз не...” “Ти не търсиш това? Но това ще намериш! Въобразяваш си, че като си живял под похлупак, прочел си няколко книжлета, и много разбираш? Нека ти кажа тогава, твоите книги няма да те предпазят. Те не ти дават защита! Там, назад, там има защита!” “Това не е защита. Това е... отказ от истинското. Фалшив живот.” “Значи ще продължиш, въпреки всичко?” “Да.” “Добре тогава. Тук се разделяме. Но запомни това: ще се върнеш. И аз ще те чакам.” Гласът на чиновника замлъкна. Бях самичък в колата, седях и чаках насред прашния път, току отвъд пределите на града, който никога не бях напускал. “Добре – казах си – А сега какво?” “Черната Вдовица” – прошепна в ухото ми нежният женски глас. Поех дълбоко въздух и го последвах. .3. Маймунка в джабката. В търсене на Черната Вдовица. Избор. Изгревът ме завари на път. Беше великолепен! Странно е как пропускаме да забележим неща, които са край нас всеки ден. Някъде бях чел, че човек има нужда от нещо повече от чифт очи, за да вижда. Едва сега разбрах какво е имал предвид авторът. С очите си можеш да гледаш, но за да видиш, трябва и нещо друго. Тази сутрин аз го имах. В продължение на осем години излизах от къщи и извървявах няколкото километра до банката, докато всичко наоколо се е събуждало за живот. А аз съм бил сляп за това, вглъбен в мисли за лихвата по сметката на мисис Джоунс или падежа по полицата на фирмата на Тъкър, сякаш в тия простички банкови операции се крие смисъла на моето съществувание, има нещо фундаментално... Фундаментална глупост! Огненият диск на слънцето бавно и достолепно надникна иззад хоризонта и небето се озари с прекрасен червеникав отенък. Дюните, досега потънали в потайни сенки, се раздвижиха, палави лъчи пробягаха по тях и ги погнаха, принуждавайки ги да търсят прикритие я зад някой кактус, я зад самите дюни. Какъв прекрасен натюрморт! Но това беше нещо повече от натюрморт, пустинята имаше обаяние, излъчване, беше толкова жива! Вдишвах сухия, все още хладен от студената нощ въздух, вдишвах, сякаш никога досега не бях вкусвал от него, и едно забравено от отминалите юношески години усещане се завръщаше у мене, усещане, че съм там, че съм истински. Как бях могъл да забравя? Как бях позволил на живота да тече покрай мене, докато си мънкам суми и проценти под носа? Пътят се изнизваше под мустанга и тихото ромолене на минаващите през навятия по асфалта пясък гуми сякаш настойчиво повтаряше това, което си мислех, като натрапчиво ехо: “Не знам!” Въздъхнах и се опитах да поразмишлявам трезво. Дотук бягството протичаше по план, но какъв беше планът? Нямах реална цел, ако не броим един неясен сън, разполагах с набързо събраните дрехи, няколко долара, малко монети, които пазех за кафемашината на работа, и кредитна карта, която шефът сигурно щеше да блокира след няколко дни - просто за отмъщение, докато не реша да си домъкна задника и да дам обяснение за внезапното си изчезване. Имах спестявания – о, да, жигосан знак от осем години безличен живот – но ги зарязах някъде назад по пътя, заедно с един пищящ чиновник. Носех се през пустинята със сто и двайсет, и, колкото и да се мъчех, не можех да сваля онази дяволска усмивка от лицето си. Така се усмихва хлапак, който току-що е разбрал, че стига достатъчно високо по метъра, за да се качи на влакчето на ужасите. Посегнах към джабката с надежда да открия пътна карта, макар и да знаех, че нямаше да намеря такава – там бяха само документите за колата. Когато я купих, не съм и предполагал, че ще я използвам извън пределите на града. Та аз се бях качвал един единствен път – когато я докарах пред къщи! Да бяха я свили, сигурно щях да забележа чак когато полицията ми се обади да си я прибера. Докато ровичках из безполезните хартии, ръката ми закачи нещо по-обемисто. Оказа се малка фигурка на маймунка, от ония, дето висят до огледалото за обратно виждане и се въртят като пумпал. Беше с изрисувани неестествено големи сини очи. Запитах се дали наистина съществуват маймуни със сини очи, защото ми се стори странно. Окачих я и тя се заклати, а после заподскача в някакъв свой си неразгадаем ритъм. Отметнах глава и се засмях. Ето ме, отпрашил за някакъв неизвестен град с особено име, за който дори не бях сигурен, че съществува, вперил поглед в една маймуна! Дори не можех да се сетя как се беше озовала в джабката. Отдавна не се бях смял така искрено. По някое време се усетих и млъкнах. “Май трябваше да взема карта от бензиностанцията на Лу, а?” – попитах маймунката. “Сигурен ли си? Не се ли сещаш колко бързаше да напуснеш града?” – отвърна ми тя. Звучеше досущ като мен. Отново се засмях. Това пътуване ставаше все по-весело. “Така си беше. Или тогава, или никога. Кой ще ти мисли за някаква опикана карта в такъв момент.” “А и защо си сигурен, че ще ти свърши работа?” Дали щях да открия Черната Вдовица на която и да е карта? Щях ли да го открия въобще? “Да предположим, че ударя на камък? Знам, че е място някъде в пустинята, нали?” “Така казва сънят.” “Да, ама ако не е тази пустиня?” “Виж, още не си започнал да търсиш, и вече се отказваш!” “Не съм се отказал, но някак не ми се иска да се хвърлям сляпо напред.” “А защо не? Нали затова избяга? Или мислиш, че оня чиновник е имал право?” Не беше така, разбира се. Не се колебаех дали да се върна, колебаех се как да продължа. “Ако наистина искаш да стигнеш дотам, ще намериш начин.” – отвърна маймунката и се завъртя. На следващата бензиностанция спрях, изтичах и купих пътна карта. Разгърнах я в колата и, въпреки че я прегледах внимателно два пъти, никъде не открих Черната Вдовица. Облегнах се на седалката с въздишка и картата прошумоля в скута ми. “Страхотно! Просто... страхотно!” “Нима очакваше да е толкова лесно? Да се окаже просто някакво забутано градче някъде на майната си?” “Не... По дяволите, изобщо не съм очаквал каквото и да било.” Май наистина би било твърде лесно. Не, имаше нещо загадъчно около този град, и начинът, по който ми го беше показал сънят, предполагаше, че откриването му няма да е фасулска работа. Припомних си постоянно бягащия от очите ми надпис на табелата, как погледът ми се замъгляваше и разфокусираше, когато се мъчех да го разчета... “Добре, и сега какво?” “Не питай мен, аз съм само твое отражение, забрави ли? Или вече започна да полудяваш?” “Е, все нанякъде трябва да продължа! Искаш да карам накъдето ми видят очите ли?” “Ако това е което искаш, защо не? Ама ти досега изобщо спря ли се да се попиташ какво искаш? Или беше твърде зает да бягаш?” Исках да продължа. Да намеря този проклет град. “Това ли желаеш наистина? Желаеш ли го, или просто го правиш, защото си твърде изплашен от истината? Мисля, че ти просто бягаш, Майкъл. Бягаш от стария живот, и следваш съня, защото е по-лесно да се вслушаш в него, да го превърнеш във видение, отколкото да потърсиш себе си, да скъсаш с миналото и да започнеш отначало.” Ето че бях изказал най-големия си страх. Дали не бях избягал от един омагьосан кръг, за да попадна в друг? Какво по-лесно от това да прехвърлиш цялата отговорност на един сън? “Време е да избираш, Майкъл. Напред, отвъд онзи хълм, отвъд това, което знаеш и си виждал – или назад, към онова място от твоето видение. Назад, защото няма да откриеш нищо ново. Всичко там е част от миналото. Знаеше това, нали? Знаеше го, още преди да потеглиш!” Припомних си съня. Всичко в него беше истинско – докосването на вятъра, болезнено отекващия в ушите ми кучешки лай. Шепнещият глас. Изведнъж се разтреперах, без сам да зная защо, и се свих на седалката, смачквайки безполезната пътна карта. Болезнена тръпка пробяга по гърба ми и за пръв път осъзнах, че в този сън се криеше много повече, отколкото бях предполагал. Не, не беше никакво видение. Но още по-малко беше обикновен сън. Не можех да го загърбя. Не можех да започна новия живот, за който говореше маймунката, не и преди да научех всичко. “Всичко там е част от миналото” – беше казала тя – и ако исках да скъсам веднъж завинаги с това минало, трябваше да се изправя срещу него. Всичко друго щеше да бъде бягство. “Така ми харесваш повече – каза меко маймунката – Сега поне имаш характера да кажеш какво точно искаш.” “Ще питам. Ако наистина съществува, все някой трябва да го е чувал. Ще спирам по бензиностанциите и закусвалните и ще питам.” “Добре е като начало. Хората знаят много повече, отколкото една карта може да ти покаже.” Запалих мустанга и подкарах отвъд хълма. Ръцете ми все още трепереха. .4. Сервитьорката, която мечтаеше да има пони. Така се озовах в онази крайпътна закусвалня. Малкият паркинг отпред беше празен – изглежда не се намираха много изгладнели пътници. Заведението беше разположено в обширно помещение, а стените – боядисани в бяло – добавяха допълнително усещане за простор. Белият линолеум беше току-що лъснат и се подхлъзнах, отправяйки се към една от масите. - Внимавай да не паднеш, преди малко съм чистила и е малко хлъзгаво – обади се приближаващата сервитьорка и добави с извинение – Обикновено нямаме клиенти толкова рано. Седнах до прозореца, така че да виждам колата, и погледнах момичето. Не беше чак толкова млада, колкото ми се беше сторило по гласа. Приближаваше трийсетте или може би дори ги беше попрехвърлила – бе невъзможно да се определи, защото на лицето й беше кацнала онова уморено изражение, което ще видите у всички сервитьорки в крайпътни заведения. - Е, какво ще бъде, сладур? Благодарих на бога, че не дъвчеше дъвка. Едно-две балончета щяха съвсем да разклатят вярата ми, че мога да науча нещо тук. Поръчах силно кафе и двойно от ягодовия кейк и момичето тръгна към кафемашината. - Сама ли си? – попитах. - Ами както виждаш, тук не е особено оживено. Понякога спират пътуващи групи, но по принцип нямам проблеми да насмогна на поръчките. Пък и шефката е твърде стисната, за да наеме още служители – и добави малко по-тихо – Тя е зад оная врата. Няма ми доверие да ме оставя сама. Дъртата проклетница няма доверие на собствените си деца, от колко месеца я слушам как сина й иска да я прати в старчески дом, а тя не ще. - Някои хора гледат на тези домове с лошо око – отвърнах – Трудно е да се откажеш от свободата, с която разполагаш навън. Все едно да влезеш в доживотен затвор. Сервитьорката задържа капака на ягодовия кейк във въздуха и застина неуверено. - Но аз нямам нищо лошо предвид. Бих се радвала, ако имаше кой да ме прати в такъв дом, като му дойде времето, де. Сигурно е хубаво. Да има кой да се грижи за тебе. Настъпи неловко мълчание. Тя разбра, че беше казала повече, отколкото един приятелски разговор с клиент позволяваше, а аз не знаех какво да отвърна. Загледах се през прозореца и зачаках да стане кафето. Червеният мустанг бе все така самотен на паркинга. Пътят беше безжизнен – както бе казало момичето, мястото никак не беше оживено. Не бях чул нито една кола да преминава, откакто бях влязъл в закусвалнята. Отвъд се простираше само пустинята – жълта и необятна. Запитах се защо откривах повече в тоя пейзаж, отколкото в целия живот, който така безумно бях зарязал. Сервитьорката се приближи с плахи стъпки и остави димяща чаша кафе и порцеланова чинийка пред мен, отбягвайки погледа ми. После се дръпна, но не се отдалечи. Вместо да се върне, където беше при влизането ми, тя се обърна и объркано закърши ръце. Не знаеше как бях приел думите й, но й се искаше да поговори с някого. Пустинята е самотно място. Не докоснах кафето и закуската, нито дадох някакъв друг знак, че съм зает – не разгръщах вестник с досадна физиономия, нито се опитвах да преброя тъмните петна по тавана. Седях си и я гледах с любопитство. Накрая тя хвърли поглед през рамо, колкото да се увери, че не се е появил някой друг изненадващ клиент, събра смелост и опита отново да подхване разговор. - Наблизо ли работиш? Сега беше мой ред да се смутя. Едва сега осъзнах, че по навик бях навлякъл дрехите, с които ходех в банката, и приличах на все същия чиновник. Е, това беше. Обещах си да ги сменя при първа възможност. Срещнах объркания поглед на момичето и изведнъж разбрах, че всъщност не беше чак толкова възрастна. Само че лицето и беше някак износено и старо. - Всъщност не. Днес напуснах. - О! – възкликна тя изненадано. Приближи се и седна срещу мене – Аз съм Лили. - Майкъл – стиснах малката й, загрубяла от работа ръка, и се усмихнах. - Защо... защо напусна? - Не ми харесваше. Тя се ококори. - И просто се отказа? Ей-така? - Ей-така. Всъщност това беше единственият начин. Иначе щях да се замисля, и накрая да се вслушам в приказките на колегите, които сигурно биха ме нарекли луд. Тези неща стават спонтанно. - Едва ли някой би помислил друго, ако му кажеш, че напускаш работа без някаква сериозна причина – отвърна Лили със замислено изражение. - О, аз имам сериозна причина. Твърде сериозна. Само че те не биха разбрали. - Защо? - Защото продължават да работят в онази банка, в онзи град. Значи са все още слепи. А аз... аз се събудих. Звучи шантаво, нали? - Малко – усмихна се тя. Имаше хубава усмивка. Ако я ползваше по-често, нямаше да изглежда толкова състарена – И каква е причината? Замислих се. Не защото нямах какво да кажа, а защото беше твърде много, всичко напираше да излезе, да бъде споделено, и за няколко секунди се задавих с него и не можех да говоря. - Тръгнах си, защото не можех повече да стоя там. Все още не мога да си обясня как прекарах на онова място толкова време – цели осем години, след като имах реален шанс да се измъкна. И през цялото това време шансът си е бил до мене, на една ръка разстояние. Трябвало е само да се протегна и да го сграбча – а аз седях ли, седях. Онзи живот не беше за мен – никога не е бил за мен. Беше животът, който баща ми искаше да имам – изряден, подреден, потопен в ежедневните сметки чиновник, служител, с който банката се гордее, служител, който на края на годината получава най-голямата премия и свенливо отказва предложението за повишение. Само че аз не го исках. За какво ти е да си най-добрият банков чиновник в целия щат, ако животът ти е сух като черупката на умряла костенурка? Защо ти е да получаваш гигантска премия, ако ще я оставяш да виси в същата тази банка и единственият ти допир с нея ще бъде отчитането на начислената лихва? Спрях да си поема дъх, изненадан от стълпотворението от думи, което се беше изляло от устата ми. Не бях приказвал толкова много от твърде, твърде отдавна. Лили ме гледаше с онази ококорена физиономия и очите й бяха някак тъжни. - Изпитвала ли си някога чувството, че животът ти се изплъзва между пръстите? Че си направила грешен избор и горчиво съжаляваш за това, съжаляваш и се проклинаш, задето не можеш да върнеш времето назад – вместо да оставиш всичко зад гърба си и да продължиш както намериш за добре? Аз живях с това чувство в продължение на осем дълги години, стоях като хипнотизиран и гледах как Майкъл подрежда живота си – Майкъл работи извънредно, вместо да излезе навън и да се разтъпчи, или пък да скочи в колата и да иде на кино в Юма. Майкъл пере и глади дрехите си, за да е изряден зад бюрото си, където прекарва ден след ден самичък и самотен. Само че този Майкъл не бях аз! Сега разбираш ли защо напуснах? Защо се махнах, избягах от онова прокълнато място? Кажи ми, как можех да споделя това с някой от колегите ми? Божичко, та аз не мога да повярвам, че го наприказвах на теб, една сервитьорка в първата закусвалня, където спирам да хапна нещо! Сигурно ме мислиш за откачен. - Защо? – попита с тих глас Лили, без да дава знак, че е чула последните ми думи – Защо остана? Защо не си замина, когато можеше? Преди осем години? - Не зная – промълвих, парализиран от смразяващото усещане за нещо ужасно, което тръгна да се надига някъде дълбоко в мен при този въпрос – Не зная. Беше отдавна. Баща ми не искаше да замина. А аз бях объркан. В крайна сметка останах. Ала почувствах, че не бях искрен с момичето. Защото знаех. Някъде под черупката на прилежния служител, дори под способността на превъзбудените сетива на новия Майкъл да възприемат, знаех истината. - Баща ти е мъртъв, нали? – попита сервитьорката и тревожните ми мисли се разпиляха, една противна тръпка пролази по гърба ми и изчезна. - Да. Отдавна. Умря в леглото един горещ следобед няколко месеца, след като започнах в банката. Лекарите казаха, че било сърдечен удар, но не мисля, че бяха прави. Те не го познаваха. Беше пристрастен към длъжността си до такава степен, че след като го наследих на нея, нямаше за какво да живее. Май тогава беше най-подходящият момент да си обера крушите, а и всички очакваха точно това да направя, но някак ми беше съвестно да зарежа всичко точно след кончината му – сякаш само бях чакал да се спомине. И така лека-полека навикнах на онзи начин на живот. Обещавах си, че ще изчакам края на сезона и ще се чупя, после сезонът свършваше и аз си давах ново обещание, знаейки много добре, че няма да го спазя. По някое време спрях и да си обещавам. През това време дъртия сигурно ме е гледал отгоре и се е подсмихвал доволно. Запомни това от мене, Лили: обещанията са празни приказки. Ако наистина искаш да свършиш нещо, хвани се и го направи. Иначе нищо няма да излезе. Сервитьорката кимна и отмести поглед, сякаш й беше неловко да ме гледа в очите. - Съжалявам – каза с изтънял глас – Сигурно е било ужасно. - Недей. Ако непрекъснато се връщам към миналото, никога няма да успея да забравя. Но трябваше да се върна. Поне още веднъж – този път трябваше да стигна докрай. - Хубаво е да започнеш отначало – промълви Лили с отнесен глас и бързо премигна. Помислих си, че като че ли говореше повече на себе си. - Хубаво е да откриеш себе си, а не да живееш в заблуда. Да знаеш какво искаш, вместо да чувстваш някаква празнина и да се мъчиш да я запълниш. Тя въздъхна. - А ти, Майкъл? Знаеш ли какво искаш? - Искам да продължа напред. Да видя на какъв живот съм обърнал гръб преди осем години – осъзнах, че започвах да говоря глупости – Но точно в момента съм доста объркан. - Защо? - Не е толкова лесно просто да започнеш отначало, когато всичко, което имаш, са смътните спомени за юношески блянове по големия град. По някое време разбираш, че само бягството е било лесно – и оттам нататък започва истинското предизвикателство. - Страхуваш се, че може да се върнеш? Поклатих глава. - Не. Не мога да се върна, дори и да искам. Там, откъдето идвам, вече няма нищо за мен. - Какво ще правиш тогава? Къде отиваш? Помълчах малко. - Търся... – изведнъж се изплаших, че крехката ми надежда ще бъде стъпкана безвъзвратно, ако сервитьорката й се присмее – търся нещо. - Нещо? – Лили направи гримаса – Какво нещо? - Черната Вдовица. Видях как на лицето й се изписа объркване, а после тревога. Момичето едва забележимо се сви и започна да се отдръпва от мене. “Добре свършено, Майкъл! Ето че вече си мисли, че има работа с някой луд.” - Оставете ме – проплака тя и се дръпна още повече. Гласът й беше съвсем изтънял и във внезапната му дистанцираност прозвуча такава болка, че замалко не разлях горещото кафе върху чатала си – Не трябваше да говоря с Вас. Не трябваше. Понечих да кажа нещо, но от устата ми излезе само объркано изсумтяване. Лили се надигна от стола си и тръгна да се отдалечава заднишком, стрелкайки ме с изпълнени с подозрение очи. Не можех да повярвам, че споменаването на тайнствения град от съня е предизвикало такава реакция. - Лили... - Довършете си закуската – каза тя все така тихо – И после си заминавайте. Не сте различен от другите. Не сте... - Кои други? За какво говориш, Лили? – гледах и на лицето ми трябва да е било изписано искрено смайване, защото момичето се поколеба и спря да отстъпва. Запитах се с какво бях предизвикал такава осезаема промяна у нея. Тя дръпна един стол от съседната маса и, преди да седне, краката й се подкосиха и по-скоро се срина в него. - Божичко, добре ли си? – надигнах се в желание да й помогна, ала не знаех какво да сторя. Тя обви лицето си в шепи и ми махна, че ще се оправи. Никак не ми се струваше, че беше права. Видях как потрепери и разбрах, че плачеше беззвучно. - Хей, какво има – отидох до нея и сложих ръце на раменете й. Тя бавно свали своите и ме погледна боязливо. Очите й бяха пълни със сълзи – Аз ли казах нещо? Тя поклати глава. - Всичко е наред. Нищо лошо не си направил – и прокара длан под очите си, за да изтрие сълзите. Не помогна особено, защото те продължаваха да бликат - Съжалявам. Господи, колко съжалявам. Едва сега забелязах белезите. Бяха накацали грозно по нежната вътрешна част на лакътя й подобно на ухапвания от досадни насекоми. Следи от спринцовки. Следи от миналото. Погледнах Лили, но тя гледаше встрани, през прозореца. Очите й бяха все така влажни, но вече не се опитваше да ги изсуши. Една сълза се търкулна по бузата й. - Когато бях хлапе – поде тя със същия млад глас, с който говореше преди да спомена за Черната Вдовица – Исках да имам пони. Обикновена детска мечта, всяко малко момиченце харесва понита. Лили си пое дъх, поколеба се и продължи. - С баща ми живеехме в малко ранчо. Майка ми починала при раждането, дори не бях успяла да я видя. Татко пазеше снимки – била е хубава жена. Той така и не успя да я забрави. Занимаваше се със състезателни коне. Не печелеше много, точно колкото да изплаща ипотеката на имота и да съумява някак да не загуби бизнеса. Обичаше конете, беше луд по тях. Може би затова и аз ги харесвах толкова – попивах от неговата страст. Има нещо чисто в това да яздиш това животно, обичаше да ми казва – да чувстваш как тялото му се движи под теб, докато заедно търсите идеалното сработване, перфектния синхрон. И аз исках да го усетя, израснах с това желание. Гледах състезанията, навъртах се около заграждението, където ги обяздваха, вечер тайно се измъквах от леглото и отивах в конюшната, за да реша гривните им. Татко не ме пускаше там сама, страхуваше се, че конете може да се уплашат и да ме стъпчат. Безпокоеше се напразно, те ме харесваха. Имах си любимец – един черен жребец на име Доби. При него прекарвах най-много време, гривната му беше толкова мека и гъста, а Доби толкова ме харесваше – всяка вечер ме посрещаше с доволно пръхтене. Татко не ми подари пони, когато бях малка. Вместо това, когато навърших дванайсет, ми подари Доби. Оказа се, че знаел за среднощните ми посещения в конюшната – пръхтенето му ме издало още на втората вечер. Не вярвам някога да е имало по-щастлива дванайсетгодишна рожденничка. Оттам насетне прекарвах цялото си свободно време с Доби – научих се да яздя съвършено, започнахме да печелим състезания. Разбрах какво е имал предвид баща ми. Чертаех планове за бъдещето, как ще победим на щатското състезание и всички ония богати клечки, които толкова обичаха да унизяват татко, ще позеленеят от завист. Доби така и не излезе на голямото надбягване. Два месеца преди това се разболя. Дойде лекар да го прегледа и никога няма да забравя как поклати глава – тогава бях на четиринайсет, едно изплашено момиче. Избягах в къщата и плаках под завивките. По някое време дойде татко. Обясни ми, че Доби не може да се състезава повече. Че е започнал да ослепява. Не го каза, но знаех какво означава това, цял живот бях живяла в ранчото. Слепите коне ги отвеждат на специално място - и никога повече не се връщат. Не можех да повярвам, че същото ще се случи на моя Доби. Вечерта, когато го откараха, тайно се качих в пикапа и се свих под няколко брезентови чувала. През целия път той пръхтеше – може и да беше сляп, но знаеше, че съм до него. Изплаших се, че татко ще го чуе, ще спре пикапа и ще ме откара обратно вкъщи, а аз исках да видя какво щяха да направят с Доби – трябваше да видя! Татко не усети. Когато стигнахме, вече беше съвсем мръкнало и никой не забеляза момичето, което се измъкна изпод брезентовите чували. Проследих ги отдалече, за да не ме видят. Отведоха Доби в един голям хамбар – през цялото време той пръхтеше и се дърпаше. Усещал е миризмата ми. Вмъкнах се в хамбара след тях – заведоха го в едно заградено място, и после... И после... Човекът, който беше с татко, един грамаден тип с посивяла брада, го застреля. Насочи пушката към главата му й го гръмна ей-така. Навсякъде плисна кръв, Доби се строполи на земята, пририта два пъти и застина. Тогава избягах. И през ум не ми мина да се скрия пак в пикапа, изобщо не исках да се връщам в ранчото. Исках само да се махна от там, да се махна колкото се може по-бързо. Вече не обичах конете, не можех да ги понасям. Не можех да си представя да живея при тях, всеки божи ден щяха да ми напомнят за Доби. И за това, което видях в хамбара. Някакъв пияница ме взе на автостоп. Държеше се отвратително, постоянно ми пускаше ръце и накрая се опита да ме изнасили. Избягах от колата по чудо, защото беше твърде пиян, за да ме настигне. Напсува ме и си продължи по пътя. Останах сама в тъмното, насред пътя, разревана и с раздърпани дрехи. Следващият, който спря, се оказа познат на баща ми. Откара ме обратно вкъщи. Татко не каза нищо. Гледаше ме тъжно, но не продума нито веднъж. Виждах в очите му, че се чувстваше виновен, както се чувстваше виновен за смъртта на майка. Задето не знаеше какво трябва да направи. На следващата вечер пак избягах. Този път взех малко дрехи и парите, които бях спечелила от състезанията – татко настояваше да си ги пазя за колежа. Купих си билет за автобуса до Корона и продължих на стоп. Следващият, който ми пусна ръце, не беше толкова пиян. Някак се добрах до Сан Диего, но там парите свършиха. Запознах се с лоши хора. Носех им пари, а те ми даваха храна и подслон. Порочният кръг се завъртя на пълни обороти и скоро се пристрастих към хероина. Сигурно там и щях да си остана – малолетна наркоманка из бардаците на Сан Диего – ако един следобед не ме бяха завели на конни надбягвания. Докато онези коне бягаха... Нещо в мен се прекърши. Спомних си за Доби и изведнъж разбрах колко жестоко бях сбъркала. Избягах от сводниците и от наркотиците, ала не намерих сили да се прибера вкъщи. Бяха изминали две години – с какви очи щях да погледна баща ми, когато отвореше вратата и видеше дъщеря си с нашарена от спринцовките ръка, облечена като евтина курва? Намерих си работа в някаква закусвалня на няколко километра от Ханфорд – колкото се може по-далече от Сан Диего. Собственичката беше една възрастна жена, която или беше твърде сляпа, за да види какво представлявам, или не й пукаше. Както и да е, полека стъпих на крака. През нощите се скъсвах от плач, обземаха ме пристъпи на наркотичен глад. Черпех воля от мисълта, че исках да съм чиста, когато срещна отново татко. А всъщност се страхувах и отлагах тази среща. Един ден реших, че съм чакала твърде дълго. Писах му писмо. Пощата го върна неотворено. Напуснах работа и потеглих кък ранчото с малкото пари, които бях успяла да спестя. Беше пусто. Конете ги нямаше. Научих подробностите от един тип в местния бар, който не ме позна. Бях се променила. Татко паднал от гърба на един буен кон и си строшил врата. Държали го на системи две седмици и, тъй като не се появил никой роднина, а положението било безнадеждно, го изключили. Банката прибрала имота заради неплатената ипотека. Отново се озовах на улицата. Мразех се, мразех се безумно, но не можех да направя нищо. Мислех да се самоубия, но решителността, с която бях отказала наркотиците, се беше изпарила. Така се озовах тук. Тази вещица зад вратата може да е дърта, но не е сляпа. Видя белезите. Понякога имам чувството, че ме взе, само за да има на кого да трови живота. Не спира да ми го натяква. Лили млъкна. През цялото време беше вперила поглед през прозореца и очите й бяха стъклени, като на мъртвец. - Лилиан! – разнесе се старчески крясък иззад преградата – Къде си, малка неблагодарнице? Знаеш, че не мога да се оправя сама в тая проклета кухня! Всичко ли трябва да върша? За какво ти плащам! Дотътри си шибания наркомански задник тук веднага! - Не знам накъде си се запътил – прошепна сервитьорката – Но ти пожелавам да стигнеш дотам. Кимнах и оставих десет долара под празната чаша. - Тази кола, отвън... Твоя е, нали? – попита Лили и отново погледна през прозореца с меланхолия. Мустангът бе все така самотен пред закусвалнята. - Да – отговорих след малко – Моя е. - Хубава е – каза го с такъв копнеж, че потреперих. Погледнах я и за миг видях отвъд сервитьорката в безвкусната бежова униформа, видях едно безпомощно малко момиче, момиче, което се боеше до смърт от миналото и нямаше никакво бъдеще – Харесва ми. Протегнах се и докоснах ръката й. За секунда у мене се надигна желание да я взема със себе си. Да се качим и заедно да търсим бъдещето. После тя се дръпна и умореното, износено изражение се върна на лицето й. Импулсът премина също тъй внезапно, както се беше появил. Това беше нейна битка и трябваше сама да извърви пътя. Ръката й се изплъзна от моята в мимолетен жест на сбогуване. Побързах да изляза, смазан от зреещия в душата ми срам. Потеглих бързо, сякаш някой ме преследваше.
2007-12-21

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)