БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Забранената стая

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: Единородната дъщеря на слънцето/разкази/

Аз правя духове. Разтварям огън във вода. Не го гася във вода, а го разтварям. Сместа разтварям в земя. Не я засаждам, нито я изливам за да попие в нея, а я разтварям в земя. Земята разтварям във въздух. Лесно е, има си рецепта. Пазя я в съзнанието си, а когато не ми е нужна, когато водя ежедневен разговор или изпълнявам своите социални функции я заключвам и от съзнанието си. В една от неговите тайни стаи за която само аз имам ключа. Поканя ли гостенка в него, а това се случва значително по-рядко отколкото да я поканя на вечеря на свещи, давам й ключовете за всички други стаи, но не и за тази. Спомняте си приказката за Синята брада. Самият аз не знам защо така ревниво пазя рецептата, навярно е повеля на тези които са ми я дали. Не съм сигурен кои са, а защо трябва да я крия е истинска загатка. Казах, че тя е лесно изпълнима, но после идва трудното. Разтвориш ли огън във вода. Огън и вода в земя. Огън, вода и земя във въздух се получава желирана маса с кехлибарен цвят, не още дух. С нея мажа устните си. Горчи и налютява. Лепи. Не е приятна. Често се налага да я измивам, а устните и след това лепнат и имат неприятен вкус. Не винаги опита да създам дух са пълноценни. Масата трябва да се разтопи. Да се разтопи с думи. Не е толкова важно да се шепти, но аз обичам да ги шепна. Думите не трябва да са на мисълта. Нито да мислиш с тях. Не трябва да са твоя изповед. По-дълбока изповед от твоя, изповед на всички като теб, изповед на всички като теб и тези които започва да ти се струва докато ги лееш, че приличат на теб, а после, после и на тези които изобщо не приличат на теб. Трябва да шокират, теб самият да шокират. Не трябва да са просто думи. Носители на болка и радост трябва да са. На страдание и на опиянение. Не просто красота, а чувствителните й форми. Набъбналите. Началото е трудно. Обикновено само то е трудно. Като сън, като танц е. Танц по собствените ти устни. Леко галене, леко гъделичкане, леко щипане. Започва да дими кехлибарената маса, а тя като че ли привлича останалите думи. Разстила се дим, а в дима витаят видими и невидими духове. Чуваш шепота им. Част от бала им си. Често е бал с маски. Често сладострастен. Шарен непривично. Няма нищо неприлично. Тук морала е друг, задръжките непознати. Няма време за последствия. Всичко трае миг. Всичко е неизменна вечност. Завършена. Движение няма погледнато отвън. Прилича на картина. Когато си в нея си самото движение. Духовете са носители на световните усещания. Във всеки дух има милиарди души. Душите са милувките на духовете. Отдават ми ги, наслаждавам им се и губя ги след миг. Невъзможно е да ги задържа, защото имам кожа. Тя може да се докосва, но не й да притежава нещо несъразмерно по-голямо и фино от нея. Еротика от друга категория е. Чувство извън познатият праг на усещанията. Забравям кой съм. Не е необходимо. Нося се като ключодържател обвесен на врата ми като медельон. После съм под впечатленията още дълго. Бързам на някъде. Не шофирам, но пътувам много. Нещо съм написал, чета го в движение. Понякога нямам време и да го прочета. Не винаги съм сресан. Не винаги гладко обръснат. Минавам за самотник, понякога съм. Зависим от компанията на духовете, занемарявам нормалните контакти. Има случаи в които ми липсват. Прегръщам следващата. Вече не съм и млад. Дърво съм посадил, но къде беше. Дом не съм построил, загубил съм. Май две дървета съм посадил. Май бяха повече. Не се препъвам по улиците, но забравям и обикновени неща. Имам татуирана змия на гърдите. Почти винаги ми се струва, че закъснявам, а рядко закъснявам. Закъснея ли стигам на време за нещо неочаквано и общо взето закъсненията ми носят късмет. Да се описвам повече, ненужно е. Не мога, а и говоря за духовете. Дават ми свобода, отнемат ми я. Задържали са ме за себе си, не без мое желание, но не знаех какво предприемам. Не мога да ги мразя, но да ги обичам е налудничаво. Те не са от моята вселена. Носители са на усещанията й. Вечер, често, правя космически телефони сметки. Звъня на приятелки, повечето са далече, повечето вече далечни, били са близко и близки. Някои много, много близки. Липсва ми човешки глас. Звъни, звъни гласа им. Далече от града живея. Звъни и реката. Струва ми се, че си въобразявам, че говоря и после не съм сигурен дали наистина съм говорил. Само телефонната сметка го потвърждава. Да ида да се напия с истински хора, не става. И с тях говоря като с духове. Чакам следващият ритуал. И отдавам му се, и ревниво пазя тайната. Така както са ми повелили, тези които не съм сигурен кои са, но са ми оставили рецептата. Разказах й за духовете. Тя е на четиридесет, но има тяло на осемнадесетгодишна. Усмихва се, изглежда ми вярва. Още като я видях ми текнаха слюнките. После освен похотта имаше друго. Видях фигурата й сред духовете ми. Сама обградена от дванадесет или деветнадесет. Разсъбличаха я, не знаеше какво се случва с нея. Отдаваше им се. Дух сред духовете. Кога се случи, преди или след като я срещнах с нея. Как се срещнах? Има ли значение? Обикновена среща. Като всяка друга. Само дето имах усещането, че я познавам. И още не съм сигурен кога я видях сред духовете. Преди или след първата ни среща. Хубава е, аз самотен, а и емоционален. Естествено е да се влюбя от първи поглед. Ще ми мине. Тъй си мислех малко по-късно. Едва не ме блъсна кола. После бяха ес-ем-ес-те. Мили бележки, а не сме деца. Преживяла болезнена страстна история често слагаше броня. Всъщност отиваше й. Златиста броня, но духовете са ми казали, че не блести нищо по-силно от печалта. Не им вярвах, казвах им, че печалта е мрачна и поглъщаща. Изглежда говорихме за различни неща. До разбирателство не стигнахме. Мразят когато се отнасям с тях като с фантазия и им говоря на своя език. Припомних си думите им, като виждах бронята й. Сега започнах да ги разбирам. Красеше я и блестеше, блестеше да заслепи, тъй че да скрие тъжното чувство. Имаше весели духове понякога в погледа. Искаше ми се да й кажа, че има украшения които за да носим трябва да ни заболи. Обиците например. Продупчваме си ушите. И душата си има такива украшения, а изживяното…Но замълчавах. Тя е силен дух, знае по-добре от мен. Опитвайки се да го кажа на нея, го казах на себе си и се разбрах. Дали и с нея не се случва? Опитвайки се да ми каже нещо го казва на себе си и разбира, че се е нуждаела да си го каже. Изглежда. Освен чистото привличане между мъж и жена имаше и друго между нас. Неизбежното се случи. Обичам да обикна неизбежно. Изглежда и тя. Още не знам. Събличаха я духовете. После с пръстите ми. Все едно ги бях пуснал, а не бях. Все едно бяхме сред тях, а не бяхме. Унесох се. По-скоро се реех сред дъждовни лепнещи облаци. Топли, попиващи под костите чувства, тлеещи навътре, отварящи ми проходи към нещо неразбираемо и дълбоко, неясно и прекрасно. Усетих, че не е при мен. Неясна тревога почувствах. Посегнах, нямаше го ключа към забранената стая. Ледени тръпки ме пронизаха. Не биваше да влиза в нея. Не биваше и сам не знаех защо и какво можеше да й се случи. Защо го направи! Предупредих я! Може би точно защото я предупредих. Наметнах нещо и тръгнах към забранената стая. Както и предполагах. Вратата беше затворена, но катинарът го нямаше. Долепих ухо. Не чух нищо отвътре. Никакви признаци на живот. Тайната ми я е унищожила като близост. С истинската мога да се срещам още. Възможно е и да ми отдаде тяло, но тази която пристъпяше в мен никога няма да посмее да го стори отново. Отворих вратата. Не повярвах на очите си. Вместо тясната като килия малка стаичка пред мен се откри най-вълшебната утрин. Тайната ми я нямаше, а вратата към нея, ме водеше към света. Същите черти имаше с този който познавах, но вече в него ме чакаше тя.
2007-12-09

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)