БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Двете сред люляците

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: Единородната дъщеря на слънцето/разкази/

Изтощена е, полепнала с ежедневие. Подобно сажди и засъхнали дъждовни капки, прах и пръски е покрило усещанията й. Пространството сякаш се е свило дотолкова, че я мачка в груба прегръдка. По-скоро механична, отколкото животинска. Ваната се превръща в несподелено езерце от забравена приказка. Нежна възбуда рисува дяволито дете по лицето й. Чужди са собствените й ръце които я събличат. Дрехите имат воля над тях. Желаят да я освободят от присъствието както заспиващо тяло умореното съзнание. Дрехите са деловата жена която съблича нимфата. И двете са нетърпеливи и двете възбудени от ласката. В усмивката й има част от двете. Гола остава само нимфата. Другата е вече само спомен. Няма я защитата. Сега тя е уязвима. Много уязвима. Краката й са дълги. Руса е косата й. Прилича на езическа богиня, прогонена от собственият си храм. Заради чисто земната умора в израза й. Преди след кратка яростна целувка между бедрата, топлата вода във ваната да я погълне. Когато затвори очи, около нея плуват люляци. Отвори ли ги, чезнат. Помирисва ги, пропива ги дълбоко в костите си. Докосва ги с ръце, поднася ги към носа си. Прокарва листата им по устните си, гали с тях гърдите си, но не може да ги види. Изчезват. Подозира, че си въобразява, но люляците са действителни. Действителни до момента в който се опита да ги улови в поглед. Хрумвало й е да монтира камера. После се е засмивала на мисълта си. „Явно ме възбужда мисълта да се снимам. Защо не го направя без да се залъгвам с люляци. Ако са част от въображението ми няма да ги изгубя, ако са истински и не желаят да бъдат видени пак ще се скрият и ще си помисля, че точно така е станало дори да не са истински.” Подозира, че си въобразява, но дълбоко в себе си знае истината. Тя не заплака. Лесно беше да заплаче. Всъщност поплака, но не отприщи сълзите. Тази която я съблече, която е в дрехите. Тя нямаше право да го стори, не можеше да си го позволи. Силната, лъвът, присъствието което утешава другите. Ако погледнете дълбоко в очите й, ще видите люляците. Може да доловите и уханието им. Драмата беше интимна, травмата жестока понесена единствено от голата нимфа. Жената в деловият костюм от подобни не страда. Тя е над тях в името на по-високият залог. Или поне, тъй, трябва да изглежда. Можеше да си поплаче, трябваше. Но нямаше време да го стори. Жената в костюма имаше твърде много отговорности точно в този момент. Съвсем забрави нимфата си, отдаде я напълно на нея. Скритата под доспехите рана не можеше да бъде разчоплена, не можеше да бъде инфектирана, но продължаваше да зее отворена. И когато все пак доспехите падаха, тя се откриваше. Самотно цвете разтворило листа от болка. Доспехите го оставаха чисто, но не позволяваха и листата да се затворят. И все повече болка натрупваше в себе си, но все по-дълбоко криеше сълзите си, докато накрая ги скри под люляковият цвят на очите си, под люляковите видения на детството си, а толкова натежа всичко, че люляците започнаха да се къртят. Когато е сама и уязвима. Когато е гола във ваната. Когато пада натрупаното ежедневие от кожата й. Тогава падат и люляците й. И както със сълзите затварят раните на блажените плачещи, нейните затваряха люляците. Имаха целебен ефект. Утихваха пламъците на спомена. После ги сънуваше. Носеше се гола сред тях. Разтваряше се и сама се превръщаше в люляци. Забравяше съня си още щом се събудеше. Слагаше деловите дрехи и другата живееше. Припомнеше ли си тя, за ваната и люляците сладко се усмихваше, а спомена за люляци се изливаше по тялото й, в усещане за нещо приятно което я очаква вечерта. Сега идва ред да разкажа за страничният ефект на лекарството й. Тя ухаеше на люляк. Леко, неразличимо. Омагьосващо, обземащо. Каквито и парфюми да ползваше, какъвто и шампоан, балсам, сапун. Независимо дали беше в бензиностанцията и зареждаше колата си, в ресторант в който миризмите от храните и цигарите, носят характера на заведението. Независимо дали беше в парк, цветарски магазин или беше шофирала единадесет часа без прекъсване, миризмата на люляк, леката, неразличимата от останалите, допълваше по чудат начин букета и я правеше изключително въздействаща. Въздействаше и върху мъже и върху жени. Предизвикваше чувство за близост, за доверие, често съвсем откровени сексуални желания. Дистанцията ги приспиваше във ведро усещане при близостта с нея. Люляците, целебните люляци които затваряха нейните рани, приспиваха част от подобни болежки и у другите. Успяваше и преди, но сега повече успехи имаше. Все повече и повече. Болките на нимфата се превръщаха в жертвен дар за деловата. Усещаше го. Съзнаваше го в онази вечер. Знаеше много добре от какво ще се лиши. Плуваше сред люляците си. Мобилният й телефон беше отвън в чантата на шкафчето за обувки. И до днес не осъзна как го стори, след като не излезе изобщо от ваната. „Люляците ми не могат да бъдат видени. Ще изчезнат….Може пак да се появят като не ги вижда….Не, не, залъгвам се….Няма да се появят….” Присъни й се, че се отделя с парата и витае из банята, излиза от нея и висва над чантата с мобилният си телефон. Нещо я разколеба за миг. Злокобен глас в нея. Не нейният, а гласа на живота я запита: „Заслужава ли го?” Забрави въпроса. Веднага. Това не беше нейният глас, а този глас не желаеше да я пита. Люляците щяха да изчезнат за дълго и само тежка рана да ги отвори отново. Но повторна нямаше да понесе. Скъпи и бяха, тъй мили, тъй нежни. Позвъни ми. Не очаквах. Случи се да съм много близо. Отвори очи. Люляците ги нямаше. По лицето й се стичаше сълза.
2007-10-22

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)