БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Очите на сатира

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: Единородната дъщеря на слънцето/разкази/

Пъплят по мен рано сутрин. Най-сладостният кошмар е. Не искам да отворя очи. Две умалени гори. С овлажнени от росата милиони листа. Заиграл се е вятъра с тях, движат се хаотично. Лудуват. Всяко едно ме нарязва с ръбовете си, попива росата в повърхностната рана в тръпки преминава. В хладни тръпки разпадащи се с писък в топлата ми пот. Две умалени гори до размерите на бадеми. Пръснали кални пътеки по които не може да се върви с обувки. Боси трябва да са стъпалата. Има и много трънки и къпини. Ще раздерат дрехите. По-добре кожата, болката е сладостна. Наркоза е. По-добре да се свалят и дрехите. Пълна е гората със зверове, но какво пък толкова. Сън е, прилича на реалност, но е сън, а също тъй този сън е по-висока категория реалност. Побъркана съм. Ще отворя очи. Днес няма да се размина с него. Не, няма. В последните месеци съм разгонена сиамка. Опитвам се да го рисувам. Понякога успявам. Изобщо не ме интересуват картините напоследък. Иначе изложбата беше успешна. Искаше ми се да се съблека и да танцувам като нимфа между картините. Да скандализирам публиката и критиката. Щяха да ме приберат в лудницата, сериозно. Може и в това да е спасението. Рисувам по-добре от всякога, сменям често партньорите си. Не съм била такава. На двадесет и седем съм. Чувствам се и на четиридесет и на четиринадесет. Разкъсана между цинизъм и романтизъм. Разпъната между две възрасти, гризкат гърдите ми, желанията им, като пирани. Но не кървя, изливам златисти изгреви като косите на кучката му. Защо пък ревнувам! Право нямам. Ама, ей тъй, заради спорта си заслужава. Разминавам се всеки ден с него. Всяка сутрин преди да се случи си казвам, че трябва да го заговоря. Кимаме си от доста време. После той забива в онзи интернет – клуб със сините прозорци. При хлапетата. От този момент нататък заприличва на едно от тях, а на възраст им е родител. Минали са петнадесетина минути. Още дишам тежко, а очите му играят и премигват пред моите. После се разсейват попиват в мен, остават като чувство. Преди месеци ги видях за първи път и веднага познах какво е. Сатир. Тези същества не са само мит. Имало ги е и ги има още. Живея в подножията на най-обширните планини в страната ни. Чувала съм много за тях от прадядо. Не знаех, че се разхождат и из градовете, преоблечени като съвсем нормални мъже. Оставят си дълги разрошени коси за да не личат изпилените им рога. Приличат на хора, но лесно се познават по очите. Неестествено големи. Много, много пъстри. Светомаеж от цветове. Най-много полутонове на зеленото. Това е камуфлажен цвят. За да не бъдат забелязвани сред листата. Другото е магията. С която крадат нимфата от жената. Не го правят нарочно. За този поразпитах. Роден е като човек. Детството му е преминало почти човешки. Изглежда гората го влече и несъзнателно се стреми към нея. Много глупости е правил. Глупости от човешка гледна точка. Изглежда е тайна произхода му и за самият него. Някъде назад в поколенията е имало нимфа или сатир в рода му. Сега воюват двете същности. Едната от тях ще победи или войната напълно ще го разруши като личност. Знам, че мога да внеса примирието в живота му. Чувствам, че съм способна. Мога и да си въобразявам. Просто си падам по лошите момчета. Ненамерилите равновесие стихийни характери. Този поглед, ах този поглед. Знам, че ми е взел вече нимфата. Докато е била в мен, разумът ми я е владеел. Сега лудува. Кара ме да лудувам и аз. По-добре рисувам. Приемам на игра житейските обстоятелства и право да си кажа – в моя полза е. Лекомислието ми, не е никак лекомислено. Просто съм над себе си. Виждам се като основна фигура в шахматното поле на живота. Знам как да я придвижа. Имам куража и да я изгубя, защото съм над нея. Избило ме е на авантюризъм, но за сега поне от това печеля. Усещам се чрез нимфата си, която вече не е в моя власт и ми открива простор. Влюбена съм. Това е истината. Другото е приказното ми обяснение на сладката лудост. Този глупчо може да не е сатир, а най-обикновен неудачник който не е много наясно какво иска от живота. На такъв прилича поне. Стихиен характер е, при всички случаи. Това ми харесва. Знам как да го усмиря, но май точно това не искам. Пазя си го за муза. Бера енергия от този поглед. Искам го цял, но си го пазя за десерт. Веднъж само се попарих цяла отвътре като го видях с онази блондинка. Разбирате ли, вечната, дългокраката. Респектираща и в същото време миловидна. Може ли да е толкова скучен. По такива си падат всички мъже. Бяха в кафето на автогарата. Тя си тръгна по-рано и отдъхнах. Стана ми смешно. Кучето не яде кокала, но не си го и дава. Ама съм! На другата сутрин почти направих стъпката. Нямаше огънче. Не знам как толкова бързо намерих запалката в хаоса в чантата си. Не помня поиска ли ми изобщо или изпълних негласното му желание. Видях очите му от близо. Тези които пъплят по мен преди да се пробудя, умалените гори с милиони пръсти и устни, изпъстрените. Никаква умора в тях. Плахост на горско зверче. Дете играещо си със слънчеви зайчета. И с огъня. Подминах го. Губиха ми се минути. Чувствах се ограбена. Не мога. Не знам каква е пропастта между нас. Има я, чувствам я. Страх ме е да не загубя този свят който получавам. Имам си достатъчно мъже. Дори не знае, че с тези очи ме съблича за тях. Снощи си купих марихуана. Свих цигарата, но я хвърлих. Не знам какво ми стана. Имах чувството, че съм напушена и без да дръпна. Не легнах в спалнята. Не вдигнах и телефона. Все едно ми беше кой си търси компания за нощта. Исках да остана сама, а не бях. Не бях сама. Исках, а не бях. Унасях се в креслото. Галих се, присънваше ми се, че пуша цигарата която изхвърлих. После видях сатира в гората му. Имаше криле. Като наметало криле. Не ставаха за летене. Някакво украшение. Тя, онази блондинка така го е погалила, че те са се разгърнали. Крилете бяха приятното му усещане. Тя вървеше крачка пред него. Когато стигнаха до края на гората крилете му се притиснаха в две дървета. Приличаше на птичка в клетка. Не можеше да излезе с тези криле вън от своята гора. Щяха да спаднат. Спадаха видимо. Но тогава се случи нещо страховито. Нимфите му, а май и аз бях сред тях, с чук и пирони приковаха крилете му към дърветата. -Ще умра! Освободете ме.-крещеше -Ще ти носим малини и ягоди и ще те храним в устата. – уверявахме го. -Защо го правите! -Защото искаме. Не беше най-искреният отговор. Не бяхме го приковали за пръв път така. Дразнихме го. Все се освобождаваше. Късаше крилете. Никнеха му нови. Временно беше обаче в безопасност. Истинската причина да го приковем беше, че се бояхме да не го изгубим. Рисковано беше напускането от гората. Могат да го приберат в лудница или нещо подобно. Омръзна ни обаче да му бъдем майки. За това трябваше да му дадем урока. Вместо с ягоди наблъскахме устата му с кисело грозде. За да си има стомашни проблеми. Не искаше да яде, но го тъпчехме. -Не ти ли харесват плодовете! Твой са. Твоя е гората. Ти ги направи кисели. Или трябва да узреят, както трябва да узрееш и ти, за да можеш да излизаш от гората. Дърпаше се, но трябваше да изсъхнат крилете за да могат да се скъсат. Тогава се случи нещо непредвидено. Собственият ми писък ме изтръгна от кошмара. Опомних се на креслото си. Бях почти будна и напълно възвърнала нимфа. Тя не беше вече сред тях в гората, но чрез нея виждах какво се случваше там. Продължавах ужасена да следя действието. По-страшно от това не можеше да се случи. -Освободете ме! – рече спокойно, но от това спокойствие ме побиха тръпки. Крещях им да го пуснат и че вече не е смешно, но гласа ми не стигаше до там. Тогава той рече с един твърде познат от ежедневието глас: -Кучки! Осъзнаваше ли какво ще предизвика с това. Не разбрах. Той известна магическа сила в територията на тази гора. И като изрече: „кучки”, нимфите му се превърнаха в кучки. Виеха около него. Огладняха. И вместо да го хранят с плодове се нахраниха с него. Те го обичаха, но се измъчиха от глад и инстинкта за самосъхранение беше по-силна от привързаността им към него. Докато го ръфаха, изглежда не чувстваше болка. Безразличие се изписа по лицето му още в мига който изрече страшното заклинание. Накрая останаха да висят само забитите с пирони изсъхнали криле. Вятърът ги вееше. Изпуших половин кутия цигари преди настъпване на изгрева. Въртях се из стаята. Молих се да го видя. Очаквах да се е случило най-страшното. На няколко пъти погледнах кошчето за да се уверя, че съм изхвърлила цигарата. Искаше ми се да не е там. Да съм я изпушила, но не бях. Едва дочаках часа. Тръгнах, като, че ли се примирих. Всичко се случва, с всеки. Губим и близки хора, а той е един непознат. Дори не изпитах облекчение когато го видях в далечината. Даже като че ли разочарование. Жив и здрав. Вървеше като всяка сутрин към интернет – клуба. Пак не беше се сресал. В мигът в който се разминавахме разбрах, че страшното все пак се е случило. Никога нямаше да видя повече онези очи в които се влюбих, които ме довеждаха до лудост и крадяха нимфата ми. На цвят и по форма същите, но загубили израза си. Обеднели от чувства. Пустош. Нямаше я плахостта на горското зверче, нито детето играещо си със слънчеви зайчета и огън. Само умора. Очите на победения. Ежедневието. И го изчуках.
2007-10-18

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)