БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Съдбата е кръчма

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: Единородната дъщеря на слънцето/разкази/

В два и половина след полунощ входовете се отварят. Намира се на ъгъла между търговската улица и първата пряка към магистралата на вечността. Сещате се, нали? Сградата на банката с каменният орел на покрива. Е, точно пред нея. Тротоарът изскърцва. Завърта се. Механизмът изглежда е много древен, но явно ефикасен и устойчив на времето. Плочките се сгъват надолу, завърта се като тирбушон вито стълбище. С щракане се намества и спира да се върти. Тръгваш надолу по стълбите. Чува се музика. Кръчмарска, веселяшка. Душата троши чаши и чинии, смее се и щрака с пръсти, още преди да си слязъл. Обслужват те момичета – къртици. Очите им са закърнели. От десетки поколения никой от предците им не е излизал от ъндърграунда. Блестящи са. Нямат представа за това. Не знаят колко красива е външността им. Нямат представа какво е красива външност. Като в танц се движат, обслужват и се отдават. Включени са изглежда в консумацията, но и влюбени във всеки клиент. Смеят се много сладко. Могат да говорят без прекъсване, да мълчат като ледници, да звънят като река гласовете им или да пищят като падащи бомби. Веят се русите им коси, ухаят и възбуждат. Излъчват своя светлина. Разгръщат се ефирните им дрехи. Гърди откриват, дълги бедра, покрит с мъх храм на сладостите. Сядат между клиентите. Прегръщат се с тях. С един започват игра, с друг завършват. Все едно им е. Слепи са. С една започва игра, с друга завършва. Все едно му е. Идентични са. Напълно. И прекрасни тези нимфи на подземието. Единствено вдлъбнатината на мястото на очите, покрита с кожа е подтискаща. Рисувам им очи. Работя в кръчмата на съдбата. Започвам два часа преди да се отворят врати. Очите им са размазани от предишната нощ, изтрити. Стичат се по лицата им, приличат на сълзи и разцапан грим. Навсякъде по тялото им има петна от очи. Грижовно рисувам нови и трябва да стоя през цялата нощ. Забележа ли изтрито или зацапано око да го изрисувам отново. Не, че успявам да смогна, но и клиентите след някоя от чашите спират да обръщат внимание. Но трябва, трябва да следя с поглед. Да гледам разюзданите им игри. Да следя как тази с която допреди малко сме си шептели едва ли не влюбено се отдава на един или друг или на трима едновременно пред очите ми които не само виждат, но са и длъжни да наблюдават. Иска ми се да ги избода, за да не ослепее тялото или душата ми. За да не претръпне напълно. Но очите ми са част и от тялото и от душата. Цветовете са ми философия и духовна практика. Все пак художник съм. Ако и аз се лиша от очи кой ще ми ги нарисува? В кръчмата на съдбата можеш да си поръчаш всичко, но не знаеш какво ще е цената му. Можеш да пиеш и ядеш цяла нощ, а да се окаже, че сметката ти е платена. Можеш и през цялото време да висиш на една лимонада, а да ти се наложи да я изплащаш цял живот. И няма на кого да се оплачеш. Поел си отговорността. Знаеш, че сервитьорките са слепи, освен това всички си приличат като една и сам не можеш да посочиш коя те е обслужила. Всяка ще отрече, че е била тази от която искаш сметка, а и възможно е да са те обслужвали различни. На няколко пъти както всички останали клиенти си сменил място когато настроението се е вдигнало и страстите са се развихрили. Това е и смисъла на кръчмата на съдбата. Съдбата е като кръчма в която можеш да си влезеш когато си поискаш, да избереш питието си, но без да знаеш какво ще ти струва това. Това са думи на управителя, често обича да ги повтаря, а мое задължение е да рисувам очи на сервитьорките й, иначе има нещо уродливо в красотата им. Печеля добре, но бих напуснал, ако веднъж една от тях не ми каза: -Някой ден ще прогледна през боите ти. Опитам се да я разпозная, но въпреки набитото ми око на художник не успявам. Толкова си приличат. Най-вероятно се забавляваше като ми го рече, но дори и да си го вярваше, знам, че е невъзможно да прогледне през боите. Знам, че е невъзможно и все пак блазни ме мисълта, че ще се случи. Призори приключвам работа. Излизам от подземията. Слънцето се лее по огледалните стъкла на банката. Тя излиза от нея. Слънцето сякаш я ражда. Всяка сутрин с всеки изгрев за мен. Такова е чувството. Напомня сервитьорките, но погледа й жив. Извършва всяка сутрин по едно и също време някаква банкова операция. Точно тогава излизам и неизбежно се срещаме. Поздравяваме се с усмивки и кимане. Прочитам повече от любопитство в очите й. Иска ми се да я заговоря, но се разминаваме. Нерешителност ли проявявам? Едва ли. Очите й ми връщат живото чувство. Иска ми се да го изразя. И го рисувам ли, рисувам там където липсва. Невъзможно е, но се надявам, някой ден, някоя от сервитьорките на съдбата да прогледне. За мен.
2007-10-17

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)