БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Последният небесен скитник

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: Единородната дъщеря на слънцето/разкази/

Някога много отдавна разумните облаци сме били хиляди ята и хиляди във всяко ято. Загръщали сме небесата и не сме се пестели. Тук ще видим жадна нива, селянин който се мъчи да я напои с пот, залее я със себе си, един от нас, превърне се в жита и ние от високо видим в сълзите на човека, земното поколение на нашият брат, който никога няма да се върне сред нас. Лесно се излива облак, трудно се връща разум. Разумът не се кондензира. Капките се връщат обратно, но не и паметта. Много бяхме и огромни. Видим пресъхнала река, от знойна печал се пръскат камъните й, тревите наоколо й обгорени. Празните й вирове приличат на разкривена паст на зверче което иска кърма, а няма. Излее се някой от нас. Пробуди я, прилича на милващ земята пръст реката, на плъзгащи се по тялото й устни и дори ни се дочува как земята стене от възбуда. Видим посърнала градина. Стопанинът й е остарял, болен е, не се грижи вече за нея и не вижда добре. Лекомислено някой от нас се излива, без да му мине през ума, че щом градината е изоставена, небесата не могат да й помогнат. Част от силата му пият розите, но по-голяма част от тях отпиват плевелите и задушават розите. Безсмислена жертва, но много бяхме и огромни. Видим фрегата стегната за бой, златна амазонка, красавица с жесток нрав, на борда й десетки зомби в доспехи и с имперски знаци. Пред очите й остров с деца и майки, мъжете им придобили смелост и неочаквана сила, до този ден миролюбци, готвещи се да умрат. Знаем, че всеки ще даде скъпо живота си, но не ще бъде пречка на набега. Съберем се десетки, излеем масата си върху фрегатата и тя потъне. Значително по-малко сме вече, а никога не сме били толкова много, че да потушим всички набези. И се стремим да не гледаме мъката на земята, защото вече виждахме как намалява значително бройката ни. Вятърът ни донесе вест, за отчаян скитник. Изгубен в пустиня. Толкова остри били стоновете му, че виждаме раздран корема на вятъра. Кръв още капе. Истински феномен. Питаме колко се е борил човека с живота. Дълго било, много дълго. Опитвал се вятъра да го приспи. Засипвал го с дюни, но той се разкопавал, излизал от съня си в света на своята болка. Невероятен нрав. Заслужава си един такъв човек, който толкова обича живота и дори за страданието му се бори, да остане жив. Тръгват трима от нас. До пустинята двама вече са изчезнали, умрели още в небесата от зноя. Те не успяха да се преродят в нещо земно, а както земните виждат вечният живот в небесният, така ние небесните виждаме вечният живот в земният. Тъжахме за тези двамата и виждахме как губи силите си и третият, топи се, губи се, напряга сили да не се разкъса твърде далече за да спаси живота на скитника. Мислим, че мисията му е провалена. Вали, но безсилно. Една единствена капка пада върху умъртвените устни, но ги съживява. Достатъчно сили му даде. Невероятна енергия имаше този човек. Видяхме го как отмина Казиното на живота, в което беше изкушението и стигна до Оазисът на любовта, до който не би стигнал, ако нашият брат не се беше превърнал в капка по устните му. Виждаме замряло воденично колело: раздвижим го. Пожар: потушим го. Съсухрена лоза: целунем гръдта й. Сплъстена трева: разрошим я, придадем и обем. Чувствам се като онзи скитник. За който тогава трима от нас се пожертваха и само един спаси вечният си живот. Отчаян съм и не знам защо още се боря. Небето е вече пустиня за мен. Останах последен. Дали бях прекалено отстъпчив или страхлив или съм роден неудачник. Дали съм по-умен от останалите и предусещам, че няма живот след смъртта и се опитам да го запазя. Не знам. Единствен съм от хиляди години. Кръстосвам и си говоря сам. Не се изливам, не намирам достатъчно порив, нито смисъл. Изглежда от скуката не мога да набера енергията. Разбрах, че никак не е лесно да отдадеш себе си до капка. Мислех си, че просто си казваш и се превръщаш в капки, а толкова сухи поля видях и толкова отровен прах от който очите на хората сълзяха и можех да го притисна в земята с капки, но не можах да се излея. В някои дни забравям самотата си. Летя просто тъй, разнесен, почти изгубил разум сред другите облаци. Преливаме тела, част от капките им остават сред моите. Раста и по-тежък ставам. Пробуждам се, по-сам и вече ме боли от живот. Безцелен е. Всяка секунда като векове минава, а векове още ще съм жив. Докога ли? Имам небесата, но защо са ти, като няма земно с което да ги споделиш. Приспивам болката си, с нея и разума. Превръщам се в част от неразумното облачно небе. И колко дълго продължи не помня. В една нощ видях зарево. Изглежда отново набег на завоеватели. Горяха покриви на колиби мирни. Писъци не чувах, но ме разрязваше силният трепет на ускорен пулс. Мощен земен дъх ме докосваше. Още сънувах, но намерих силата да се отприщя и се излях. Спомените си от хиляди години изливах, всичките си впечатления, настроения, натрупани емоции, запечатаните образи на панорамите разтваряли се пред мен по време на пътешествията, утрините и капките, всички капки и разумни и лишени от разум, цялата натежала стихия в мен, цялата енергия, разтоварвах я. И осъзнах, че не проклятие е било дългото ми кръстосване, а благословия. Не страх, а търпение ме е карало да не се изливам. И то беше наградено. Тя е искала да заплаче. Така и не разбрах защо. Прекосявала е улицата. Пробудил съм се и съм видял коси. Руси коси които ми се сториха пожари, но пожари все пак е имало. Невидими. В клетките й, във всяка една. Разкъсващи пламъци, бушуващи, лижещи езици, биещи с камшици, пълзящи навън. Усетил съм ги. Косите й не угасих, само косите. Стичах се по тях, по шията, по раменете й, по гърдите, по снагата й, по слабините и бедрата й. Чувствах я с всяка струйка и с всяка струйка я галих. Гаснеха пламъците изненадани. Попивах в нея, разтварях се в грима й. Нарисувах свои образи по лицето й, играех на обръч между обиците й. Приютих зеница в пъпа й, по брадичката изливах устни, и по венериния хълм, по гръбнака и по дупето, и по прасците й. Обгърнах я като в дреха, дрехата й полепих и затрептях около нея с бледа гаснеща дъга. Няколко прозореца се ококориха. Утихнала от пламъци ме поглъщаше в себе си. В най-честитото земно блаженство, губих уморена от небеса памет.
2007-10-09

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)