БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Чужда кожа

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: Любов и диаболо в паркове - / разкази/

И в онази сутрин беше облечен в намерени дрехи. Дрехи намираше и почти всеки ден. Не винаги и взимаше. Нямаше къде да държи толкова парцали. Нямаше как да ги пренася от дупка в дупка, а днес му трябваше лист или картон, по – голям от билет или пакет от цигари, защото тях изписваше твърде бързо, без да е стигнал до онова което напираше да бъде написано. Твърде много изглежда имаше да каже, сам се учудваше. Искаше му се да не го забрави, топло му беше от вътре, искаше да запази състоянието. Знаеше, че няма да опази строфите, хиляди беше изпогубил, но въпреки това чувстваше необходимост да ги напише. С химикал се сдоби в един тото – пункт, поиска го за кратко от един човек който току що попълни фиша си. Човекът се заговори с касиерката, а той като видя гърба му, изчезна навън. Сви в алеята. Заозърта се за хартия. Винаги се случваше точно това което търси да няма. И сега, улиците като, че ли от следващото столетие. Чисти като окъпани, може да си сложи на тях човек храната и да обядва, без дори да си е постлал. В кошчетата не бъркаше, принцип. И наденица да ухаеше, току – що опечена, и с кашкавал да беше и да виждаше как се стича разтопен като нежно чувство по кожата й, не би бръкнал да я вземе. Достатъчно паднал беше и го съзнаваше, за да извърши този толкова обясним за положението му жест и окончателно да си го признае, с което да се приравни с всички останали като него, да се примири и да се изгуби в нечовешкото. Тръгна към главната. Ще се завърти около магазините за закуски. Все някой ще изхвърли хартията. Трудно се пише върху нея, заради мазните петна, но все някоя ориентировъчна дума ще успее да нанесе. После по нея ще възстанови цялата мисъл. Преди да е стигнал почувства, че губи импулса. Празно и тъжно му стана, но се усмихна. Тежко като поредна загуба, но почувства и известно облекчение. „И коя е тази за която бяха строфите. Няма такава. Не я познавам. И коя искам да направя нещастна. Време е да напусна този град….” Всеки ден си го повтаряше след което чувстваше голямо объркване. Мислите му се разпиляваха. Реални и нереални се заплитаха. Краката му го водеха нанякъде. Все едно му беше накъде само да не спират, както и да не спира мисловният поток от който нямаше никакъв резултат, само изпитваше необходимост да го чувства. Нежните излияния пак зазвъняха в него, усети забравени аромати и близости, ефирна възбуда, тихо желание, немислимо привличане. И тогава погледа му падна на храста. Не повярва в това което вижда. Търсеше лист, не дрехи. Дрехи намираше, но такава никой не изхвърляше. Кожено яке. От разстоянието личеше, че е не само здраво, но и марково. Приближи се от любопитство. Тук трябваше да има нещо нередно. Хвърлени в храста видя и джинси и обувки. Огледа се. Шест и нещо сутринта, юни. Хората вече са се събудили, поне голяма част от тези които изобщо са си лягали. Все още обаче е сравнително тихо. Не видя наблизо никой. Кой ще си хвърли така дрехите? Не прилича на следи на престъпление. Якето е поставено като на закачалка в магазин. Като, че ли някой се е надявал друг да го открие и да го вземе. Шантава история. Затвори очи за да си помисли по – добре. Представи си картината. Засмя се. Видя възможната сцена като, че ли се разиграва пред очите му. Младежът се откъсва от компанията си. Бяга, а негов приятел го гони. Когато го настига забравя защо го е гонил, а другият къде е бягал. Колата спряла в страни от алеята изсвирва с клаксон. От нея сърдит и единственият трезвен глас: „Хайде, няма цяла нощ да ви чакам.”. „Добре, де! Идваме!”-казва един от двамата, не е ясно дали е онзи който в началото бягаше или онзи който го гонеше. Тръгва към колата и има чувството, че говори със своят приятел, а си говори сам. В това време неговият приятел си мисли, че е в стаята, съблича се и си ляга в храста. При повторното изсвирване на волана се стряска, разбира, че не е в къщи. Тръгва, а в колата не може да отговори къде са му дрехите. Нещо такова ще да е било. Пиянско изпълнение. Какво да ги прави сега тези дрехи? Не може да ги облече и да се чувства спокойно в тях. Все щеше да живее с чувството, че някой ще си ги познае. Това не са парцали. Някой е броил за тях пари. Трябват му, освен това е бил толкова пиян, че не помни какво е станало и подозира, че е жертва на кражба, а е възможно и на далеч по-тежко престъпление, за което ще го е страх да си помисли, но подозренията му, ще го карат да се черви до края на живота си. Види ли човек със своите дрехи, не се знае как ще реагира. Истинска беля ще е да ги вземе, но пък остави ли ги така. След малко служителите на чистотата ще минат и пак ще ги вземат. Може и да нямат неговите съмнения и да се възползват по-добре от късмета който им е подарил. Реши да ги вземе, а после да помисли какво да прави с тях. Сви ги под мишница и тръгна към таванското помещение в което напоследък живееше. От него беше доволен. Минаваше по аварийното стълбище което никой не ползваше и стигаше до стаичката предвидена от архитекта като, че ли за него. Без никаква функция, в страни и с етаж или два по-високо от асансьора. Имаше малко прозорче с хубав изглед към морето. Сложи й и катинар. Заради самото чувство за нещо лично, а иначе едва ли някой знаеше за нея и ако научеше катинара и без друго нямаше да означава нищо. Там вече разгледа дрехите. Надяваше се да открие документи за да ги върне на онзи който ги е загубил. Без почерпка нямаше да се размине. Личеше си, че това са дрехи на млад човек и веселяк, широка душа. При това обичани дрехи. Не просто скъпи. Намери само разполовена кутия леки цигари. Тях щеше да изпуши, но с дрехите още не знаеше какво да прави. Не бяха за него. Други би облякъл. В тези нямаше да се чувства удобно, дори и никой да не познаеше. От любопитство реши да види дали са му по мярка, и как изглежда. Прилепнаха, все едно шити за него. Припомни си на колко години е. Едва на двадесет и девет. Гръбнакът му изведнъж се изправи. Забравено енергично чувство го обзе. Погледна си ръцете. Фини, но силни. Атлетичен мъж беше. Якето му напомни, че има дух, при това борбен и силен. Дори прекалено. Ако беше се примирил и свил ръст, нямаше да бъде прекършен. Пожела да се огледа. Тук разбира се, нямаше къде. Ще излезе, ще намери някоя витрина или ще влезе в някакъв магазин за облекло. Градът е голям. Малко вероятно да се срещне със собственика на дрехите. А, ако продавачката в магазина за облекло е малката му сестра? Избухна в смях и реши, че е параноик. Когато излезе от блока, забрави за къде е тръгнал. Първо магазин за облекло не се сети да има наоколо. Витрините и прозорците му се сториха криви и не ставаха за оглеждане. Освен това му се стори, че хората твърде любопитно го наблюдават. В своите дрехи не привличаше погледи. Поддържаше се тъй, че да не прилича на бездомник. Постигаше невзрачност в която се укриваше. Всичко беше за да не се разбере къде пребивава и да остане без стаичката. „Ама, че съм глупак! Ще завра в това кожено яке….За това ме оглеждат. Нощно време и сутрин е нормално, но сега….” Свали го и го метна през рамо. Чуждите обувки скърцаха бодро, но това си бяха неговите стъпки и неговата походка. Строфите от сутринта се върнаха и пак изчезнаха. Твърдо реши, че ако това се случи още веднъж ще замени коженото яке за една тетрадка, па била тя и от двадесет листа. Не се случи. В този ден явно си имаше късмет. Първо, времето се намръщи без да завали. Облаци покриха като с грунд небето. Светкавици запримигваха. Силен вятър се изви, тежки капки закапаха, но сериозно не заваля. Можеше да облече якето и да се чувства прекрасно в него, без това да прави впечатление на някого. Второто което се случи беше по-съществено. Срещна го хазяина на първата квартира в която беше отседнал от времето когато все още имаше с какво да плаща наема. Едва го позна, говореше възбудено, в началото едва му се разбираше. Търсил го, не знаел къде да го намери. Трябвало да му предаде. Търсили го майка му и сестра му. Почти всяка вечер звънели. В началото не казвали защо толкова им трябва. После само намеци. Прекъсна го. Попита го, как са. Били добре. Пак го прекъсна. Този път го попита, случило ли се е нещо с тях. Да. Било се случило. Хубаво било. И с него се е случило. Делата се развивали в тяхна полза. Можело да се върне вече. Не повярва на ушите си. Попита го сигурен ли е. Сигурен бил. Всяка вечер си повтарял с тях едно и също. Целуна го. Насред улицата. По двете бузи. Възрастният човек се засмя. Каза, че е очаквал нещата да се решат. Бързал сега. Предложи да услужи с пари за пътни, ако няма. Това беше добре. Щеше да се възползва, но сега нямаше подходящ транспорт. Утре. Уговориха си среща за сутринта. Облаците се разкъсваха, пак стана горещо, но нямаше да е за дълго. Вече се свечеряваше. Помисли си да се върне в бърлогата. За последна нощ да остане в нея, да си поговори със стените, да погледа през прозорчето както в много други вечери и да заспи, преди окончателно да се пробуди от няколко месечният кошмар. Отказа се. Тръгна по алеята. Разхождаше се, опитваше се да си спомни строфите, но нищо не излизаше. Горчиво си помисли, че е твърде радостен, за да има нужда от тях. А и не отиваха на якето му подобни сантименталности. Засмя се, а в следващият миг кучешки лай преобърна сърцето му. Огромна немска овчарка скочи върху му. Едва не го събори. Не успя да реагира. Два реда остри зъби заблестяха пред очите му. После кучето започна да го ближе и да подскача радостно около него. Собственичката му подвикна весело: -Охо! Ето те и теб….Белиал, по-спокойно….Ела при мен, кученцето ми….Успокой се, знам колко си превързан към него….Какво казваш, да го попитам защо не дойде снощи, а днес се забави, това ли да го попитам, моето момче….Дай ушенце да те почеша, а така….Дай, лапичка….Да седнем, а той, ако толкова те обича, колкото ти него, ще разбере въпроса ти. -Аз….-обърка се. Бъркаха го с някого. -Та какво ти каза, моето момче, каза ти: „Аз”, познаваме си го, нали? Обърна лице към него. Тъмно е за слънчеви очила. Досети се. Не вижда. Кучето е водач. Тя….Тя само се правеше на сърдита, усмихваше се. Мъчеше се да скрие усмивката си, но лицето й беше озарено от радост. И тогава чувството от строфите се върна. Не можеше да види в сумрака, но усети луничките й, по нослето. Все едно я прегърна, макар да бяха на метри един от друг. Все едно косата се разпиля по лицето му. Фина беше, не повече от четиридесет килограма, но не беше момиче, а жена. И изпита усещането, че отдавна я познава. -Липсваше ми….-каза й, друго от това което си помисли, тя, означаваше. -Убедителен си. – засмя се. – Подмазвач. „Кучето е познало миризмата му. Пропита е в дрехите му. Ужасно недоразумение. Тя се радва, че се е появил. Познават се от дълго. Изглежда са близки. Съжалявам, че не съм той. Много съжалявам…..” -Какво ще кажеш за гласа ми? – попита. -Лигльо. Не улавяше ли разлика. Тя е сляпа, другите й сетива би следвало да са по-развити. -Леко си облечена. – плахо й рече. -Не треперя. – хвана ръката му – Не прави повече така. Не усеща ли, че е друг! Не усеща ли! -Не прави! Мислех, че си тръгнал…. -И къде мислеше, че мога да тръгна? -Кога си ми казвал? Но усещах. Всъщност все ми е едно…. Опита се да каже нещо, но тя го изпревари. -Надявах се само да не е без мен. На приказка приличаше. Като, че ли всички неприятности му се бяха случили за да я срещне. -Все едно ли ще ти е накъде? -Накъдето и да видят очите ми. – засмя се. – Ще отидем ли в къщи? Студено ми е, вино имам. От онзи ден съм го подготвила. И свещи. Казваш ми, че съм хубава. Искам да ме виждаш. Искам да ме виждаш докато те се разтопят и да си помислиш, да си помислиш би ли се лишил от мен. Тя го прегърна, той хвана кучето за повода, а то ги водеше. Виното развърза езика й, неговият също. Строфите дойдоха на езика му. За това не ги написа. За да ги изрече с емоцията която се губи при повторение. Не можа да ги завърши. Тя го целуна. Отлепи устните си от неговите само за миг, за да му прошепне: „Не говори.” Щяха да се любят, но телефона иззвъня. Чу я да казва: „майната ти!” -Някакъв шегаджия. Представи се за теб. Молеше ме да не му се сърдя. Нямало да се срещнем повече. Ти имаш слабости, но знам, че не би постъпил така с мен….-като изрече последното избухна в ридания. Прегърна я, а тя продължи да ридае…. Ясно беше, че е разпознала гласовете. Не искаше да си го признае, но знаеше истината. На вратата отново се целунаха. Разсъмваше се. Животното й познаваше мириса на дрехите. Тя имаше нужда от някого, той не можеше да бъде онзи който нямаше нужда от нея. И завърза дрехите във вързоп, а във вързопа тежък камък. И го хвърли в морето.
2007-06-27

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)