БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Сфинкс

Димитър Валентинов Христов (кевин хан)

Раздел: ПОВЕСТИ И РОМАНИ  Цикъл:

Глава Първа .1. Дъждът барабанеше на едри капки по асфалта на магистралата, образувайки плътна пелерина по предното стъкло на всеки, дръзнал да шофира в нощта. Беше започнал на здрачаване, без каквото и да било предизвестие и напук на прогнозата на Канал седем. За разлика от вечно ухиления метеоролог, който приличаше на Робърт Редфорд, Томас Смит бе предвидил разразяването на стихията. Макар че обикновено не се интересуваше от времето – изолиран в ограничения свят на бензиностанцията, в която караше нощна смяна, то го интересуваше точно толкова, колкото колебанията в международната цена на царевицата. Изпита известно злорадство, когато тъпата, глуха болка обхвана отдавна счупената кост на ръката му. Имаше нещо приятно в това да откриеш, че големите клечки от телевизията също грешат. Злорадството обаче проблесна само за миг, колкото да си припомни ухиления Редфорд до осеяната с безброй слънца метеорологична карта, а после болката го стисна в клещите на старото счупване. Беше спомен от детството – като голяма част от връстниците си обичаше да се катери по дърветата. Поне до момента, в който се хвана за изсъхналия клон. Никога нямаше да забрави пукота, когато той се строши, сякаш безкрайния полет надолу, към земята, и приземяването върху лявата си ръка. Нито пък как гледаше под дървото с глупаво изражение увисналия си крайник, а после пищеше от болка, докато наместваха костта преди гипсирането. Беше счупена на две места. След няколко месеца свалиха гипса, докторът го щипна по бузата и каза, че е като нов. Но споменът остана. Също така и болката. Появяваше се ненадейно при всяка промяна във времето, понякога слаба, понякога силна, но влудяваща със своите непредсказуемост и постоянство. За Томас прогнозите за времето бяха не толкова източник на информация, колкото възможност да се надсмее над чуждите грешки. Не и този път. Беше толкова силна и дразнеща, че за момент се върна шейсет години назад и повярва, че докторът отново садистично намества счупената кост, умишлено триейки двата края един о друг. Не го отпусна през целия ден и той току хвърляше погледи към ясното небе, очаквайки да види прехвърчащи мълнии и буреносни облаци. Сам се учуди на безпокойството, което го беше завладяло. От години времето бе спряло да го интересува. Но всъщност беше разтревожен не толкова от предстоящия дъжд, колкото от нещо друго, някакво тайнствено и зловещо предчувствие, пропълзяло в подсъзнанието му заедно с болката в ръката. Може би беше стар и оглупяваше – от петнайсет години животът му следваше един и същи коловоз, толкова дълбок и стабилен, че сякаш всичко извън полезрението му се стапяше и преставаше да съществува. От малкия, вмирисан на стари чорапи апартамент, до бензиностанцията и обратно. Не беше нещо особено, малка бензиностанция, скътана до магистралата нейде из щата Ню Йорк, единственото място, където отдавна прехвърлилият шейсетте Том можеше да изкара по някой долар нощна смяна. Задълженията му не се простираха отвъд не особено широките му възможности – все още беше добър механик, но като цяло убиваше времето, като четеше вчерашния вестник и вадеше цигара след цигара от смачкания пакет Марлборо (а между два и седем, макар никога да нямаше да го признае, похъркваше над втора страница). Когато тази вечер Големият Том (както услужливо съобщаваше щампата на работния му комбинезон – макар че с неговите сто и шейсет сантиметра беше всичко друго, но не и голям) застъпваше смяната си, беше на път да признае, че след толкова години безпогрешно отчитане персоналният му синоптик най-после му бе изневерил. Небето беше ясно, липсваше дори най-малко облаче и Том го гледаше с тревожното усещане на човек, взиращ се безуспешно в терариум с табелка “хамелеон”. Ала когато навън пролази мрак и болката в ръката се завърна, Том изгаси третия фас в неправилния пепелник с форма на слонско стъпало и застина в очакване. След има-няма десет секунди пороят започна. Първата му мисъл беше поредното самодоволно отбелязване на превъзходството на стария кокал над прехвалената техника. Следващата обаче го накара да трепне. Появи се внезапно, когато замислено се загледа в бързо преминаващите автомобили, беше като отработена мисъл, както когато човек вижда премигващата крушка и си казва “Ей сега ще спре токът”. Изглеждаше като също така небрежно вметнато последствие от нещо, което предстои да стане. “Нют Шекли ще има доста работа утре.” И, докато го помисли, успя да го осъзнае. Нютън Шекли беше шерифът. “Мили Боже!” – дълго остана загледан в мрачния път, а цигарата му догоря забравена в ъгълчето на устата му и дълъг сноп пепел се посипа по дрехите му, без да забележи. “Нют Шекли ще има доста работа утре...” .2. Пороят не утихваше и не даваше каквито и да било признаци, че скоро ще спре. Беше от онези бури, които връхлитат неочаквано, сякаш възвестявайки някакво грандиозно събитие, и после изчезват още по-непредвидимо. Въпреки това Том се тревожеше донякъде напразно – до сутринта, когато за дъжда щяха да напомнят единствено отразяващите лазурното след изгрева небе локви, се случи една-единствена катастрофа. И тя далеч не беше най-голямата тревога на шерифа Шекли. Магистралата понасяше безропотно ударите на милионите едри капки, безразлична към автомобилите, които пореха стичащата се вода като че ли се движеха през езеро. Тя беше виждала и други такива дъждове, беше издържала и тяхното ерозивно действие, за разлика от невзрачните скоростни костенурки, които неизменно въртяха колела по нея от самото й създаване. Магистралата познаваше безброй случаи, в които костенурките нарушаваха равномерното си движение при условия, подобни на настоящите – понякога се сблъскваха, понякога изхвръкваха от пределите й и се премятаха, а черупките им се деформираха с неприятно металическо хрущене – и те оставаха да лежат на земята, безжизнени и разчленени, докато себеподобните им се сетеха да се погрижат за тленните им останки. Магистралата не познаваше човешкия род, дарил й живота, тя познаваше единствено рода на тези, които сновяха по нея – мотоциклети, коли, камиони. Беше безмълвен свидетел на не едно убийство и самоубийство и отлично знаеше, че във вечер като тази, когато дъждът се сипе толкова силно, че асфалтовата й плът стене от допира с него, възможността да види още едно такова многократно се увеличава. На няколко километра от малката бензиностанция, в която Томас Смит тъкмо запалваше поредната Марлборо, един очукан до неузнаваемост форд без видима причина рязко сви вляво, а после, миг преди да напусне пределите на магистралата, успя някак си да се люшне в обратната посока. Ресорите му изпротестираха на това грубо нарушение на физичните закони, но в грохота на дъжда вопълът им остана нечут. Автомобилът се завъртя бясно на сто и осемдесет градуса, по чудо избягвайки преобръщането. Ако в този миг по насрещното платно се беше задала друга кола (а защо не камион, в почти всички филми в подобна ситуация сякаш от нищото изскача някоя огромна машина волво и става страшно весело) – то фордът би бил обречен. Но нищо – нито лек автомобил, нито камион – не се появи. Магистралата обаче знаеше, че това нямаше да продължи дълго, знаеше го от опит. Скоро мигът щеше да настъпи и тя щеше да стане безучастен свидетел на поредното произшествие, само за да го регистрира и да остане в трескаво очакване на следващото. Скоро. Фордът запали и се завъртя с тромава маневра, за да продължи своя път към нищото, а едрите дъждовни капки безмилостно шибаха безличната му синя повърхност. .3. Караше бързо. Безразсъдно бързо. Натискаше педала на газта като че ли така можеше да избяга. Мъчеше се да забрави това, което току-що беше видяла, трябваше да го забрави. Не само защото беше ужасяващо, немислимо и безвъзвратно открехваше вратата към лудостта, не защото беше шокирана от него (а тя беше, ръцете й трепереха, докато стискаше волана, въпреки че полагаше неимоверни усилия да ги успокои), а защото то влачеше след себе си нещо далеч по-лошо. Ако се беше случило преди седмица, щеше да го определи с френското déjà vu, но сега... сега твърде ясно се сещаше за причините да го види, твърде много си беше спомнила – или поне достатъчно за да е наясно, че déjà vu бледнееше като определение. Точната дума беше минало. Заровено, погребано и заключено с катинара на забравата. Въобразяваше си, че животът й има смисъл след смъртта на родителите й. Ала въпреки усилията да си самовнуши, че е като другите, през последните няколко години бе все така неспособна да се задържи в един град повече от няколко месеца и да започне свястна работа. “Това е временна криза” – казваше си – “Все пак загуби единствените си близки на тоя свят!” Казваше си го като че ли вярваше, че бе истина. И успяваше да си повярва. Допреди една седмица, когато видя онова предаване. Включи телевизора в поредната квартира под наем, в която отново се чувстваше чужда – никога не си беше правила труда да внесе в тях нещо от себе си, за да ги направи по-близки до смисъла на понятието “дом”, като че ли знаеше, че след месец-два отново ще натовари всичко във форда и ще отпраши към нищото. Притопляше в микровълновата поредната порция евтина храна, с която цял живот бавно се самоубиваше, когато чу името му. Не гледаше предаването, дори не си правеше труда да го слуша, просто пускаше думите да минават покрай ушите й. Може би защото така се чувстваше по-малко самотна. Но онези две думи я шокираха. Порцията вегетарианска храна – същата, с която майка й я тъпчеше преди да умре, въобразявайки си, че всичко останало би било твърде опасно за консумация – остана във фурната дълго след сигнала. Булото на забравата се бе вдигнало като завеса на театър за последното действие след някакво гигантско прекъсване. Разбира се, не изцяло, макар и да допускаше, че би могла да си спомни всичко, ако наистина го пожелаеше. Но това беше последното нещо, което би поискала. Това би хвърлило разсъдъка й в агонията на невъзможното. И малкото, което я бе връхлетяло с онова име, беше достатъчно да я изкара от отчаяната дългогодишна самохипноза. Колкота и да не искаше, вече не можеше да продължава да отрича очевидното. През всичките тези години беше бягала – и продължаваше да бяга, докато животът й се срутваше като кула от карти, чийто долен ред е бил отвян от вятъра. Смъртта на родителите й беше извинение – също както беше извинение и това, че не можеше да се откъсне от тях, докато бяха живи. Бе очаквала да се почувства свободна, след като и майка й почина – но вместо това превърна погребението в поредната причина да продължи своя бяг. И сигурно още щеше да продължава да се самоунищожава, сляпа и неразбираща, също както наркоманът поема доза след доза от смъртоносната отрова, към която се е пристрастил. Ако не беше предаването. Сега, вече на път, продължаваше да се колебае дали това е било за добро. Всъщност дори клонеше към мисълта, че щеше да е по-добре, ако не беше пускала телевизора онази вечер. Но този момент беше отминал и не можеше да се върне и да промени станалото. Очите й вече бяха отворени. Предаването я накара да осъзнае безсмислието на месеците, прекарани в безспирно местене от град на град. Накара я да се почувства като мишка в лабиринт, която в момент на гибелно осъзнаване е била осенена от прозрението, че неизменно се върти в кръг. Накара я да си спомни. Ако преди бягаше, без да го осъзнава – и следователно без да разбира от какво, сега бавно се досещаше. Беше проумяла, че иска да спре. И най-важното – за миг бе съзряла изхода от гигантския лабиринт, в който се въртеше през последните осем години. За пръв път след смъртта на майка си се качи в колата с ясната мисъл къде искаше да отиде и защо. Това беше страхотно, разбира се, но предаването беше довело и още нещо освен спомените. Страх. И тя се страхуваше. Знаеше, че нещо ще се случи. Също както се беше случило отдавна, когато бяха близки. Но не знаеше какво. Страхът от неизвестното я ужасяваше, но още повече я ужасяваше това, че ако пожелаеше, можеше да разкрие какво бе то. Трябваше само да си спомни. Но продължаваше да отлага. Първо беше твърде шокирана от внезапното отрезвяване, сякаш бе спала осем години, и вместо с целувка любимият принц я беше събудил с кофа ледена вода. После успя да премисли и осъзна, че не иска да си спомня. Макар и да трябваше. Бе решила да го направи, когато се съберяха. Но знаеше, че това беше грешка. Когато се съберяха, щеше да си спомни независимо дали искаше или не. Щеше да си спомни всичко. Наведнъж. И щеше да полудее. Знаеше го, но не можеше да се принуди да разрови миналото. Защото оттам нямаше да изскочат няколко безобидни призрака като в обитавана от духове къща. Щеше да изскочи нещо много по-опасно и зло. И то щеше да дойде за нея. Очакваше го зад всеки ъгъл през седмицата преди да потегли. Накрая си даде сметка, че ако продължава така, рано или късно наистина ще полудее. Така че се реши и тръгна. Не беше като другите й безславни бягства. Въобще не беше бягство. Не натовари оскъдната покъщина и хваналия прах семеен албум. Просто скочи във форда с дрехите на гърба си и оскъдните си спестявания, набързо натикани в джобовете на дънките. И се озова на магистралата в поройния дъжд, а вятърът го навяваше в предното стъкло и почти не различаваше пътя. Знаеше, че бе постъпила правилно. Всъщност бе постъпила по единствения възможен начин. Но това нямаше да я предпази, ако навлезеше в другото платно и се сблъскаше със задаващ се автомобил. Или ако нещо друго се случеше. Макар и до известна степен да очакваше необикновени препятствия и подсъзнателно да бе подготвена за сблъсъка, то все пак я изненада. Когато онова удари с глух трясък бронята на форда и разцепи плътната пелерина на стичащата се по стъклото вода, за да се лепне на него, тя осъзна, че нещата вече излизаха извън контрол. Пътуването щеше да се окаже рисковано. По-рисковано, отколкото се беше надявала, и в същото време точно толкова, колкото дълбоко в себе си беше очаквала. Божичко, може би дори твърде рисковано, за да оцелее! Това съмнение не я жегваше за първи път, но сега, докато шофираше на сляпо в поройната нощ, то бе така реално и осезаемо, че не можеше да не му обърне внимание. Ръцете и трепереха толкова силно, че вече се беше отказала от опитите си да ги успокои. Беше стиснала до болка грубия кръг на волана, пръстите й бяха побелели от обезкървяването, но това не помагаше. Едва потисна импулса да посегне към жабката. Ако отклонеше и едната си ръка при тази скорост, със сигурност щеше да загуби контрол върху колата. Тогава щеше да изхвръкне от пътя и... “О, я стига! Трепериш като подгизнала котка” Гласът й беше познат. Глас от миналото. Трябваха й няколко секунди, за да открие, че беше нейният собствен. Беше го казала... кога? Преди петнайсет години? Не беше сигурна. Знаеше само, че беше преди онова лято... “Стегни се, ако не искаш да свършиш безсмислено в някоя канавка” – това вече беше тя от настоящето. Прозвуча някак различно. Имаше увереност, която допреди малко й липсваше – “Пък и като толкова си се разтревожила за него, но забравяй, че ако умреш на тази магистрала, той повече няма да те види или чуе, няма никога да си спомни за тебе... И няма да има кой да го предупреди!” Съмненията веднага я нападнаха от всички страни. Дори и така да беше, за него ли правеше всичко това? Та каква нужда от нея имаше той сега? Според това, което бе чула, бе преуспял и водеше нормален живот, без да дава каквито и да било признаци, че има нужда да бъде спасяван. Не се ли коренеше причината за това пътуване в нея самата? Нима не беше надянала егоистично маската на приятелството, преди да се втурне към форда и да отпраши към онова градче, просто защото беше твърде изплашена и самотна, за да посрещне спомените, които името му беше отключило? Гласът – онзи настоятелен, самоуверен глас – бе замлъкнал също както бе мълчал през годините преди онова предаване, и тя напрегнато се взираше през предното стъкло, мъчейки се да долови очертанията на пътя през стичащата се вода. Точно както бе правила, когато онова се случи. Усети как се разтреперва още по-силно. Чистачките ритмично махаха наляво-надясно като мъхнатите лапи на огромен паяк, без реално да помагат: Шшштък – шшштък... шшштък – шшштък... Звукът беше призрачен, внушаваше не само безпомощност, а и безгранична самота. И все пак чувстваше, че гласът е бил прав. Та каква вина имаше тя за случилото се? Никаква. А ако не го намереше, щеше да съжалява. Щеше да съжалява, че е открила своя шанс да пробие невидимата капсула, в която сама се беше затворила, и го е пропуснала. Що за егоизъм бе това, че искаше да живее? Ала гласът имаше право и за друго. Сърцето й препускаше. Имаше нужда да се успокои, ако искаше да продължи. Погледът й падна върху скоростомера и замалко отново да извърти волана и да набие спирачки. “Да не си посмяла! Да не си посмяла да се качваш в това нещо!” – крещеше в следващия момент майка й от миналото, която току що беше видяла малката Джеси да слиза зашеметена от тандърбърда на татко си с физиономията на хлапе, което е очаквало да се качи на въртящите се кончета, а вместо това се е озовало в реактивна ракета. Само че тогава Джеси отдавна не беше хлапе и страхът на майка й от високите скорости – тя настръхваше само от вида на сребристия тандърбърд, да се чуди човек как въобще се беше събрала със собственика му – я правеше смешна в очите на момичето. Затичана, зачервена, с подпухнало от тревога лице – всичко това изглеждаше толкова абсурдно тогава. Само че сега беше мъртва. С мъка се откъсна от спомена, но думите на майка й продължаваха да отекват в главата й, зловещо променени: “Да не си посмяла да караш със сто и двайсет в този дъжд! Да не си посмяла! Да не си посмяла!” Само че този път в кресливия й тембър нямаше нищо весело. .4. Томас Смит не заспа тази нощ. Макар и да не го осъзнаваше, това беше първата смяна през последните две седмици, която изкара без да мигне. Обзелото го безсъние отчасти се дължеше на неприятната мисъл, която нахално се загнезди в главата му, когато първите дъждовни капки заплющяха по асфалта, но отчасти и на интуитивния заряд, който гореше в него и му подсказваше по-сигурно и от счупената ръка, че нещо лошо ще се случи скоро. Безмълвно наблюдаваше почти непроницаемата стена, която пороят издигаше около малката бензиностанция, а вчерашният вестник стоеше забравен на плота пред него. За сметка на това позабравеното слонско стъпало изведнъж се оказа препълнено с угарки. Неусетно беше отворил втори пакет Марлборо и жадно всмукваше дима от поредната цигара. И да беше забелязал, нямаше да му направи впечатление. Какво можеше да стори? Да ги откаже? Не, той никога нямаше да спре да пуши, макар и да беше наясно колко бързо щеше да го свърши ракът, ако веднъж го пипнеше. Ракът никога не го беше безпокоил особено. Още по-малко сега. Сред тътена не можеше да чуе минаващите автомобили, разбираше за тях единствено по проблясващите за момент светлини на фаровете им. Неясното предчувствие пулсираше в подсъзнанието му и не му позволяваше да се отпусне в обичайната дрямка. Две хлапета на по двайсетина години отбиха да заредят и Том подскочи, когато видя колата им да паркира и чу хлопването на вратите. Когато излезе обаче се отпусна. Сякаш знаеше, че предчувствието не се отнасяше за тях. Прибра се при вестника и недопушената цигара и продължи да подръпва, тръскайки пепелта в слонското стъпало. Нетрадиционният пепелник беше подарък от Мери за двайсетгодишнината от сватбата им. Спомняше си, че неговият подарък беше нещо дребно, купено за пет долара от магазина на Джо Стрейкър на път за вкъщи. “Не искам да хвърляме големи пари за неща, които така и така няма да използваме, Том.” “Но...” “Никакво “но”, Томас! Предпочитам панделка за долар вместо някоя от онези натруфени модерни рокли, която никога няма да мога да облека.” И така, имаха уговорка да не хвърлят големи пари за тези неща. Пък и нали все пак важен бе жестът. Още повече, че предизвикателството да се намери нещо достойно бе по-голямо при наложеното ограничение. Така или иначе, Том помнеше само това от цялата вечер. Напоследък паметта му играеше номера и все по-често се замисляше дали не приближава времето, когато ще се присъедини към Мери в отвъдното. Помнеше детайли, епизоди от миналото, рядко нещо, което беше достатъчно пълно и продължително, за да се нарече спомен. Затова пък тези моменти изпъкваха с неестествена яркост, макар че колкото и да се напъваше, не успяваше да се досети за останалото. Размяната на подаръците си спомняше, сякаш бе вчера. Мери, която му подава малък пакет, увит в сребрист целофан. Как го разкъсва с нетърпението на малко дете пред коледната елха. Внезапното глупаво съжаление, че беше забравил молбата й да ги пазят. “Никога не знаеш кога ще ти потрябва” – казваше тя и прибираше опаковката в някое от чекмеджетата на стария скрин. Усещането за истински ужас, когато пакетът се разтвори. В една безкрайна секунда му се стори, че Мери е откачила и му е опаковала човешка ръка и ако се обърне, ще я види да му се хили лудешки, стиснала окървавен трион в ръка. За малко не беше изпуснал пепелника, когато я погледна и тя наистина се смееше. Но това беше неговата Мери, а не готов да обезобразява трупове психопат. Погледна отново в пакета и този път видя бележката, сложена в стъпалото. Не успя да се сдържи и пепелникът за втори път се размина с падането, докато се смееше на висок глас. На нея бе изписано с Мериния четлив почерк: “На Томас – малкият мъж, който пуши като слон.” Мери го изгледа с нейната щастлива усмивка и изведнъж стана сериозна. -Наистина пушиш твърде много, Том. Един ден цигарите ще те вкарат в гроба. Не ги спря, разбира се. Даже не успя да ги намали. Мери почина три години по-късно. Рак. Болестта, която трябваше да отнесе живота му в царството на мъртвите, кривна и докопа първо нея. Ако дотогава пушеше по пакет и половина дневно, то след погребението едва му стигаха два. Беше мислил много за това. Мери не беше слагала цигара в устата си през целия си живот, но така и не успя да го отучи от вредния навик. Може би бе започнал да пуши, за да предизвика болестта. Може би искаше тя да го вземе, сякаш можеше да направи сделка със смъртта и да замени своя живот за Мериния. Може би... но ракът така и не дойде за него. И през тази нощ продължаваше да пуши като комин, загледан през стъклената врата за следващия потенциален самоубиец. Бе загубил представа за времето, но отдавна не беше минавал никой. Изведнъж болката в ръката му се появи отново и Том извика. Още преди да беше утихнала, до ушите му достигна резкият звук на спирачки и нечии фарове пробиха дъжда. Някой беше спрял. Забравил за ръката и неприятното предчувствие, старецът се вгледа през стъклото, но пороят не му позволяваше да види много. Можеше единствено да различи одрасканата, като че ли синя боя на автомобила. После вратата се отвори и колата вече не беше толкова интересна. .5. Момичето, което влезе в бензиностанцията, беше хубаво. Лицето й имаше някакво допълнително естествено излъчване, разкрито от страха, който бе изписан на него, и това го караше да изглежда още по-красиво. Носеше евтини дънки и памучно поло, но дрехите бяха подгизнали и на мястото, където тя се спря – защото изглежда се поколеба дали да влезе или да се завърти и да изчезне обратно в нощта – бързо започна да се образува локвичка. При други обстоятелства Том би й се развикал, задето беше изцапала чистия му под. При други обстоятелства би обърнал по-значително внимание на прилепналите по тялото й дрехи и това, което те едва прикриваха. Но не и при тези. Единственото, което виждаше, беше лицето й. “Господи, изглежда, сякаш е видяла призрак.” – помисли си. Ръката му беше изтръпнала и, макар и вече да не го болеше, той се сети за предчувствието си. Лицето й... това лице... Вгледан в него, внезапно почувства как глупав, суеверен страх пролазва в тялото му. “Отпрати я, Том! – разписка се някой в него – Отпрати я, преди да е станало прекалено късно!” Знаеше, че предчувствието се отнасяше за нея. Ала тя носеше нещо много повече от предчувствие, нещо много зловещо – стигаше един поглед върху лицето й, за да се убеди в това. Том беше сигурен, че не иска да узнае какво бе то. Болката избухна отново, точно когато гласът отчаяно го убеждаваше да я изгони. Изведнъж се почувства стар глупак. Едно страхотно момиче стоеше в шок на прага на бензиностанцията му, а той седеше и я зяпаше, вместо да стане и да я успокои. “Ами да, направи нещо, така поне ще успокоиш себе си!” Ако разбира се тя не избягаше, преди да е събрал куража да опита. Действително, още миг-два, преди Том да успее да се окопити, тя изглеждаше като изплашено животно и като че ли се канеше да изчезне обратно в дъжда. Всъщност, какво ли друго виждаше това момиче в задимената бензиностанция, освен един онемял и безполезен старец? - Мис... мога ли да Ви помогна с нещо? Думите му нарушиха злокобната атмосфера и почувства как някакво огромно, надвиснало напрежение се изпарява. Блясъкът в очите на момичето намаля и то видимо си отпусна. Едва сега забеляза колко красиво беше... Особено лицето... Страхът обаче все още не го беше напуснал напълно. Обувките й изтракаха, когато се запъти към Томас, и той най-после видя локвата. С горчивина отбеляза, че ще трябва да извади кофата и парцала от задното помещение и да изтърка мръсотията след заминаването на тайнствената посетителка. Тя стигна до плота и хвърли поглед на щампата с името му. Гласът й беше приятен и странно уверен. - Том... мисля, че закъсах с колата. Преди малко се завъртях на пътя и двигателят се задави. Можеш ли да ми помогнеш? Усмихна се, но ръцете й трепереха. - Разбира се. Последва я под навеса към паркираната до бензиновите колонки кола и за миг се зачуди как така момиче като нея не може да се справи с някаква си повреда. Имаше вид на човек, който прекарва дълго време на път. “Не – помисли си – Не смее да бърника в двигателя, защото се страхува. Страхува се и е достатъчно умна да разбере, че нищо хубаво не я чака, ако се опита с тези треперещи ръце.” С известно разочарование отбеляза, че колата някак не подхожда на изплашеното момиче. Беше очукан и стар форд ескорт – както правилно беше забелязал, светлосинята му боя беше олющена на места. Помоли я да се качи, докато заобикаляше към предния капак. И тогава го забеляза. Предната броня беше огъната. Самият капак беше на места като че ли по-олющен от другите части на колата, а металът отдолу блестеше твърде ярко на светлините на бензиностанцията. Потрепери. - Отворете капака, ако обичате. Даде и знак да запали. Двигателят не се задави. Прегледа го внимателно и не откри нищо нередно. Замислено се почеса по тила и затвори капака. Реши да не споменава за огънатата броня. Момичето беше достатъчно стресирано, за да го плаши с излишни въпроси. Нищо чудно да реши, че се съмнява да не е убила някого на пътя и да направи някоя глупост. “А дали не е?” Прогони съмнението и я погледна с бащинска загриженост, преди да подхване: - Мис, мисля, че не бива да шофирате в това състояние. Ако действително сте се завъртели по този път в този дъжд, то имате адски късмет, че сте тук и говорим в момента, а не на път за болницата – “или моргата”, добави наум – Не мога да Ви предложа друго освен едно горещо кафе – цигарата му беше догоряла и с небрежен жест я захвърли – но настоявам да влезете с мен на топло и да се поизсушите. На километър оттук има мотел – казва се “Среднощна птица” – там винаги има стаи. Сега ще се обадим и ще Ви запазим една. След кафето отивате направо там и ще се наспите хубаво. Закъдето и да бързате толкова, ще почака една нощ. Тогава видя очите й и разбра, че тя нямаше да го послуша. Бяха отвлечени, неразбиращи и все по-задълбочени в онзи тайнствен страх, който беше съзрял в тях още с влизането й. Тя поклати глава, извади отнякъде една смачкана десетдоларова банкнота и, преди да беше успял да възрази, я напъха в джобчето, на което беше изписано името му. После спонтанно го целуна по бузата и отрони: - Пази се, Том – и хлътна във форда. Онова на лицето й може да беше сълза, а може и да беше от мократа й коса. Колата запали и потегли, изчезвайки в дъжда. Томас остана, загледан в смаляващите се светлинки и, след като и те изчезнаха, се прибра в бензиностанцията. Трябваше да почисти локвата. Когато извади кофата и парцала обаче се вгледа във водата и мокрите стъпки, които отиваха към плота му, и се замисли. Фордът беше паркиран под закритата бензиностанция и въпреки това момичето беше подгизнало, когато влезе. Какво, по дяволите, беше блъснала? Болката отново експлоадира в счупената му ръка и изведнъж се сети, че беше забравил да я попита дори за името й. .6. Когато беше малка, а баща й все още беше жив, преди да започнат безкрайното местене от град на град, веднъж я беше взел с него за риба. Денят беше прекрасен и слънчев, а повърхността на езерото – спокойна. Толкова спокойна, че малката Джеси можеше да види дъното. Изглеждаше толкова близко, като че ли ако протегнеше ръка, щеше да грабне някое от облите камъчета, накацали по него. Но когато опита, не успя. Вместо да хване камъка, ръката й изобщо не срещна опора, сякаш се беше скъсила под водата, и Джеси падна. Само минута по-късно баща й я беше извадил, трепереща от студ и страх, но невредима. Ала никога нямаше да забрави онова излъгано очакване, неприятната изненада, след която студената вода я обгърна отвсякъде. Мислеше, че си е взела поука, че това никога повече нямаше да се повтори. Но сега изпитваше същото детско изтръпване, неспособна да прецени докъде стигат нещата. Отново беше пропаднала в дълбоката вода. Само че този път дори не виждаше дъното. Знаеше единствено, че някъде там я чака нещо лошо, нещо зло, нещо, което с лакомо нетърпение и наслада гледаше как тя се потапя все по-дълбоко в детския си ужас. Този път баща й нямаше да я спаси както преди години. Никой не можеше да я спаси от миналото. За миг се сети за човека от бензиностанцията, стареца с щампованото “Големият Том” на джобчето, който тактично си беше замълчал при вида на колата й. Замисли се защо беше спряла при него, след като много добре знаеше, че фордът си е съвсем наред. Може би защото самата тя не беше. Пътуването беше изтощително – не само във физически, но и в психически план. Можеше да се закълне, че се износва не по-малко от очукания си автомобил. Ако фордът се разпаднеше, щеше да намери начин да продължи. Но разпадът, който самата тя търпеше, беше... необратим. Даваше си сметка, че не пътува просто от точка А до точка В, че това пътуване не е като предишните. Беше съзряла изхода от постоянния лабиринт на бягството, но за да го достигне, трябваше да поеме назад... през годините. И така, докато фордът хвърляше пръски в дъждовната нощ, тя продължаваше да пълзи из замъка на своите спомени, отваряйки врата след врата, без да знае от коя точно щеше да изскочи чудовището, което щеше да я довърши. Дали не беше спряла, защото подсъзнателно чувстваше, че всичко става твърде бързо, че отваря твърде много врати за твърде кратко време, че има нужда да забави темпото, макар и да знаеше, че беше неспособна да го стори? Дали не таеше надежда човекът да се усъмни при вида на огънатата броня и изтерзания й вид, да я задържи и да се обади в полицията? Това щеше да я забави, да я откъсне от трескавата обиколка на онзи призрачен замък и да я върне за малко към реалния свят. Да спре психическото й износване... или поне да го забави. А после, когато полицаите се уверяха, че никъде по пътя не се въргаля премазан труп, щеше да продължи. Уви, до полиция така и не се стигна. Старият Том беше прочел твърде много в очите й, за да я спре. Разбира се, беше предложил това, от което тя имаше крещяща нужда – но не можеше да знае, че не би могла да си го позволи. О, как й се искаше да беше приела поканата за горещо кафе. Имаше нужда от него не по-малко от здравия сън, който можеше да й осигури мотелът, който току-що бе подминала. Ала кълбото бе започнало да се размотава и връщане назад нямаше. А спирането можеше да се окаже не по-малко пагубно от пътя напред. Изходът беше един – трябваше да го намери. Всъщност дори това не беше съвсем лесно. Така и не беше си задавала въпроса какво щяха да правят, ако се съберяха. В момента, в който потегляше, нещата изглеждаха толкова прости... Твърде прости, за да са истина. Скачаш в колата и отиваш при него, а после... После какво? Божичко, бе потънала в толкова много въпроси, от чиито отговори се страхуваше, и толкова много отговори, чиито въпроси не смееше да си зададе, че изобщо не беше помислила за това. Освободено за момент от бремето на спомените, въображението й се втурна да рисува сценарии на тази среща, един след друг по-кошмарни. Можеше изобщо да не си я спомни, да поклати глава и да се прибере обратно в красивата бяла къща, в каквато несъмнено живееше. Със сигурност бе натъпкал онези моменти на леден ужас от детството си в някой прашасал ъгъл на подсъзнанието си и насила ги беше забравил... също както бе сторила тя самата. Ами ако на вратата я посрещнеше напълно непознат човек с безразлична физиономия и въпроса “Какво желаете?” Ако я изслушаше с недоверие, полуядосан-полуразвеселен, след което заявеше, че нищо подобно не помни? Ако добавеше загрижено: “Може би се нуждаете от помощ. Познавам един много добър психиатър...” Но не тези възможности я притесняваха. Най-много я плашеше това, че може би нямаше да е вече сам. Предаването не споменаваше и дума за това, но тя беше сигурна, че не може да е останал сам след всичките тези години. Особено ако наистина беше забравил. Тогава щеше да се опита да започне нов живот – това, което тя самата така отчаяно се стремеше да постигне. И може би беше успял. Може би – не може би, а почти сигурно – вече беше женен. Още по-лошо – може би имаше деца! “А защо това те интересува?” Замисли се сериозно и разкри пред себе си, че не искаше да си го върне, нищо подобно. За Бога, помежду тях никога не беше съществувало нещо повече от приятелство. Притесненията й отиваха много по-дълбоко от наивна женска ревност по загубата на единствения мъж в живота й. Това, което всъщност я плашеше, бе, че неговото евентуално семейство щеше да представлява сериозна пречка, дори ако той се съгласеше да й помогне. Щеше да бъде клин между тях, клин, отклоняващ вниманието му в момента, в който той трябваше да й бъде отдаден с цялата си същност – също както тя трябваше да бъде отдадена на него. Твърде вероятно беше тези тревоги да се окажеха безсмислени, ако той изобщо не си я спомнеше, ако беше успял да съгради по-силна дига срещу прилива на миналото от нейната. И все пак, нещо дълбоко вътре в нея й подсказваше, че той щеше да си спомни независимо дали искаше или не и дали това щеше да му хареса. Защото така трябваше. Защото така бе редно. “Глупости! – обади се пискливият глас на майка й – ти не вярваш в тези бабини деветини, нали, Джеси?” Да, би било добре да можеше да отхвърли всичко както повеляваше философията на мъртвата й майка. “Ако нещо не е както трябва да бъде, то не е така, както го виждаш.” Да, ама не беше толкова просто. Нямаше начин да затвори очите си за това, което ставаше. Пък и как можеше да изкриви фактите, за да си го обясни? Нима можеше да излъже спомените си? Тук философията на майка й не можеше да й помогне. Както винаги, тя вършеше работа само когато можеше да сипе безполезни съвети. Но не можеше да отрече, че беше следвала тази философия през последните пет години след нейната смърт, а преди това бе оставила самата нея да я следва – и затова бе бягала толкова дълго, а миналото я преследваше като сянка, тежеше й все повече, разпростирайки отровата си все по-дълбоко в съзнанието й. Не Джеси вярваше в бабини деветини, а майка й – която отказваше да вярва в каквото и да било друго, страхувайки се панически от сблъсъка с всичко реално, с ужаса на необходимостта да се вземат решения. Което не правеше Джеси по-малко виновна, че все още беше неспособна да се отърси от влиянието й. Беше й позволила да продължи да живее, вслушвайки се в гласа й и след като излезе от болничната стая за последен път. Беше преди пет години. Нямаше и два месеца откакто се бяха преместили в Пайн Крийк – малко градче близо до Ню Йорк, когато майка й получи тежка сърдечна криза. Имаше проблеми със сърцето от години, след последната криза докторите я посъветваха да не отлага операцията, защото рискува живота си. Но тя не можеше да го направи. Просто не можеше да поиска доброволна операция, знаейки, че ще я режат. “Можеш ли да си представиш, искат да бърникат нещо вътре в мен! Не мога да позволя това.” – казваше й. “Но това е за твое добро, мамо! Не разбираш ли, че ако не се оперираш, рискуваш много повече!” Всичките й опити да я убеди бяха неуспешни. Винаги намираше някаква изфабрикувана причина, някакъв измислен довод , който да противопостави, а когато не успяваше – просто поклащаше глава и отказваше да говорят на тази тема. Накрая Джеси се примири. Щом майка й не искаше, как можеше да я принуди? Освен това бяха твърде заети да се местят. Докато пристигнаха в Пайн Крийк. Джеси беше на работа – бе успяла да си уреди място на сервитьорка в местния бар – когато дойде обаждането. Беше от болницата. Когато спря форда на малкия й паркинг и изтича по стълбите, все още беше в работно облекло – къса прилепнала блузка, която откриваше пъпа й, и още по-къси дънкови гащета. Сестрата на рецепцията я погледна неодобрително, но когато й каза при кого идва, на симпатичното й лице кацна тъжно изражение. Докато бързаше по коридора, започна да осъзнава, че този път може би беше сериозно. Разбра, че винаги е било сериозно, че твърде наивно е гледала на един прекалено важен проблем, сякаш ако не мислеше за него, той щеше да изчезне от само себе си. Майка й почина половин час по-късно, докато Джеси стискаше ръката й. Нямаше нищо необикновено в онзи миг – нито последно послание, нито съвет за бъдещето. Смъртта дойде като обикновен посетител и я отнесе със себе си. А последните й думи бяха: “Не им давай да ме режат, Джеси! Моля те, не им давай!” И все пак, в тях като че ли имаше някакво послание, само че беше по-трудно различимо. Искаше й се да беше го потърсила по-рано. Майка й беше мъртва, погубена от собствената си нерешителност – а Джеси така и не беше проумяла, че посланието в тази смърт беше, че е свободна да взима решения за собственото си бъдеще – и че това беше не прокоба, а дар. И вместо това дълго бе носила същите онези окови, а след като те паднаха, сама ги сграбчи и продължи да ги тегли. Защо цели пет години бе търсила опора и съвет от тази, която никога не беше успяла да й осигури нито едно от двете, а накрая си отиде, пречупена от тежестта на избора? “Защото бях твърде заета да се обвинявам за нейната смърт” – помисли си. И наистина, колко ли пъти си беше задавала все същия въпрос – дали ако беше по-настоятелна, майка й накрая нямаше да се съгласи на операцията, та нали точно това търсеше тя – някой друг да вземе важното решение вместо нея. И се сещаше как накрая се беше отказала, приемайки, че задачата е непосилна. А от това в душата й се отваряше празнота. Сега обаче разбираше, че по този начин е съсипала себе си и допълнително е обезсмислила смъртта й. Защото какво друго е срещата със смъртта за живите освен шанс да погледнат на живота под друг ъгъл? На своя собствен живот! И сега, когато най-после беше разкрила този нов ъгъл, когато осъзнаваше колко е важно това не просто да вземаш сам своите решения, а и да чувстваш потребност и удовлетворение от това, не усещаше възторг или радост. Напротив, чувстваше се още по-... износена. Искаше да може да спре и да вземе стая, макар и само за една нощ. Копнееше да го направи. Но беше направила своя избор. Кълбото продължаваше да се разплита, търкаляше се по все по-стръмен склон и не беше достатъчно силна да го спре. А и не искаше. Можеше единствено да бяга все по-бързо и по-бързо след него в отчаян опит да го стигне. Разбира се, не можеше да кара денонощно без сън. Физическото изтощение щеше да я принуди да спре рано или късно. Но тя знаеше, че дори тогава нямаше да намери покой. Не и след това, което беше видяла, когато за малко не се преобърна. Мъртвото лице... Изпънатите ръце, които сякаш се впиваха в предното стъкло на форда... И очите. Онези очи, вперени в нейните с пламъка на живи въглени. Потрепери. Нямаше да заспи. Или по-лошо. Можеше да заспи. Не се страхуваше толкова от спомена, страхуваше се от това, че то ще се случи отново и отново, освен ако не откриеше онзи, когото търсеше. Иначе видението – ако беше видение – щеше да продължи да я преследва. В сънищата й и наяве. Щеше да се случи пак съвсем скоро, а ако не, щеше нетърпеливо да изчака клепачите й да се затворят, за да й се покаже под формата на кошмарен сън. Беше твърде потискащо да мисли за това, но не можеше да отклони вниманието си с нищо друго. Дори ставащото сега беше твърде близко до онзи момент, за да успее да избяга от него. И тя го виждаше все по-често: Караше по пътя, опитвайки се да различи нещо в отвратителния дъжд, и едновременно с това бе съсредоточена в спомените си от онази последна година, в която се криеше ключът за изхода от този кошмар. И тогава то се случи. Първо чу издрънчаването на бронята и, преди дори да успее да си помисли “Господи, ударих нещо” и да натисне спирачките, онова се лепна на предното стъкло. Беше човек. Мъртвец. Лицето му беше подпухнало и обгорено, а устните – изкривени във вечен крясък на болка. Очите бяха милостиво затворени, докато ръцете бавно се плъзгаха нагоре по стъклото, сякаш той все още бе жив и се мъчеше да се отлепи от колата. И тогава осъзна, че тя все все още се движеше, че ръцете се плъзгаха, защото скоростта ги принуждаваше и скоро цялото тяло щеше да се прекатури през колата и да отхвръкне назад в нощта като зловеща нощна пеперуда - точно както се беше появило. Искаше да спре, канеше се да го стори, мозъкът й вече беше изпратил команда към краката да натиснат спирачката, когато клепачите на нещото се раздвижиха. “Водата се стича по стъклото и ги движи” – бе първата й мисъл, изпълнена с отвращение. Погледът й остана прикован, докато те бавно се отваряха. “Водата се движи надолу... Как тогава се отварят, по дяволите?” – съумя да осъзнае, когато видя мъртвите очи, втренчени в нищото. И изведнъж престанаха да бъдат мъртви. Първо в тях се появи неясно, изкуствено лъщене, което бързо прерасна в жив свръхестествен блясък и самите очи се раздвижиха в орбитите си. “Това не е възможно!” Извъртаха се. “Не може да се случва. Не може!” Към нея. Когато срещнаха нейните, устата се раздвижи, разкривайки зле поддържани, износени зъби и език, подут от разложението, и започнаха да произнасят някаква дума, а Джеси все така невярващо бе вперила поглед в искрящите очи и слушаше... Хипнотичното състояние, в което бе изпаднала изчезна, преди да беше разбрала какво се опитваше да й каже нещото. Кракът й ритна с всичка сила педала на спирачката, а другият се отмести от газта и също го настъпи, за да спре по-бързо. Тогава не беше усетила нищо, но по-късно, влизайки в бензиностанцията, едва забележимо куцаше, а стъпалото й се беше подуло и напомняше за съществуването си с постоянна, тъпа болка, която се изостряше с всяка крачка. Лицето хлътна в дъжда, изчезвайки от стъклото, сякаш всмукано от нощта, а фордът се завъртя лудешки, избягвайки на косъм катастрофата. Това лице... Тогава не й се струваше познато – а и в него момент по-скоро се опитваше да избяга от него, отколкото да го идентифицира. Но сега, когато в безизходицата си се задълбочи в спомена, то й се стори някак познато. Обзе я почти осезаемото усещане, че пропуска нещо важно, жизнено важно, което трябваше да си спомни от видението. “Видение ли? Какво видение! – на ръба на истерията се разпищя гласът – Не, Джеси, не ставай смешна, не говорим за никакво видение. Когато излезе да провериш, видя, че бронята е огъната, нали? Дори старецът го забеляза! Това не беше никакво видение!” Ако не беше, тогава бе нещо дяволски по-странно, защото въпреки че цели двайсет минути бе обикаляла в дъжда да търси глупавото тяло, не намери нищо. Абсолютно нищичко. В началото бе склонна да вярва, че може наистина да е закачила нещо, а умореното й съзнание да се е погрижило за останалото. Но това беше наивно. Беше това, което майка й щеше да помисли. Когато се прибра във форда, разтреперана от ужаса и от студения дъжд и усили парното до дупка разбра това, което първоначално се беше опитала всячески да отрече. Вече се беше започнало. Запали и потегли отново. И сега продължаваше да кара, а дъждът все така свирепо се сипеше в призрачната нощ. Тогава бе твърде шокирана, за да мисли рационално върху станалото, но сега трескаво се опитваше да възстанови детайлите – и с изненада установи, че вече беше започнала да забравя. Както беше забравила всичко останало. Ала не беше момент за забрава, трябваше да отключи и разкопае собственото си гробище за амортизирани спомени, вместо да продължава да ги трупа. Така че се съсредоточи върху случката, пренавивайки я и пускайки я през съзнанието си като любими кадри от филм, докато започна да различава и най-дребните подробности съвсем ясно и... И следващото, което си спомни, отново я хвърли в блатото на ужаса. Нещото не беше само лице, макар че то беше най-ярко в спомена и й пречеше да види останалото. Но ги имаше ръцете. Имаше и тяло. И, когато натискаше спирачките и то изчезваше в нощта, видя дрехите, които го покриваха. Бяха обгорели и големи, все още димящи черни ленти се отлепяха от тях. Но в онзи миг беше видяла нещо на тях, нещо, което тогава й се стори незначително и маловажно. Но не беше. “Джеси – изкряка майка й – не разбираш ли, момиче! Отново добавяш измислени факти в миналото, нищо такова не си видяла, само се опитваш да си обясниш тази халюцинация, а за нея няма обяснение, има само противодействие – обръщай колата и се прибирай, а после забрави... забрави!” И изведнъж осъзна, че това изобщо не беше майка й. Беше самата Джеси, изплашена до смърт. Шокът на осъзнаването разтърси тялото й като мълния. През всичките тези години беше използвала майка си, за да оправдае простичкия факт, че се страхуваше. Беше толкова изплашена, че непрекъснато пресъздаваше гласа й, за да се оправдае пред себе си с нейното влияние. Трябваше да го разбере отдавна. Майка й беше твърде нерешителна, слабохарактерна личност, за да продължи да има влияние след смъртта си. Гласът мълчеше. Беше замлъкнал завинаги. Но той не беше виновен, нито пък майка й. Просто вътре в себе си търсеше последен шанс да отхвърли това, което си спомняше съвсем ясно. Ала и тази преграда бе рухнала. Защото всичко бе пред очите й – виждаше изгорелите конци, които придържаха щампата, и нищичко не добавяше, за да си обясни станалото. Напротив, всичко ставаше все по-объркано. Беше я видяла, за миг беше дори съумяла да прочете написаното. “Боже мой!” – очите й се разшириха, когато осъзна напълно смисъла на видението. Извърна се към жабката, където беше скътала кутийката Валиум, към която беше посегнала по-рано през нощта. Беше си обещала да я изхвърли, преди да потегли, но после забрави. Пръстите й търсеха безуспешно жлебчето. “Така ли? А защо се сети за нея преди малко? Прекалено много забравяш, момиче!” Все още не можеше да отвори жабката и се извърна, за да види къде беше проклетото жлебче. Замръзна на място. “Очите, Господи, очите!” Той стоеше на предната седалка и я гледаше. Нямаше никакво съмнение в това кой беше. Не бе нужно да поглежда надолу, за да види изгорялата щампа. Човекът от бензиностанцията. Големият Том. Ужасът я улови в парализиращата си хватка и можеше единствено да гледа горящите въглени, докато устните се разтегляха в отвратителна усмивка. “Жена ми винаги казваше, че цигарите ще ме убият – задавено излая нещото – Ето че позна, дъртата!” От гърлото му изскочи клокочещ звук. Осъзна, че това беше смях. Трупът до нея се смееше. Най-после възвърна контрол над стегнатото си гърло и изпищя, безумно извъртайки волана. Фордът рязко кривна, проби мантинелата и се размаза челно в едно грамадно дърво. Писъкът отвътре секна. .7. Точно в три и половина Томас Смит бе надвесен над петното на пода и търкаше с парцала. Изплашеното момиче не му излизаше от главата. Нещо с нея не беше наред. Никак не беше наред. Не му даваше покой мисълта, че колата тъй гладко запали. Какво означаваше това? Разумът му предлагаше готово обяснение, зачитащо всички факти и пренебрегващо всякакви предчувствия на глупави старци. Беше блъснала нещо. Някоя сърна – понякога излизаха на шосето и фаровете на автомобилите ги хващаха в капан. Помнеше една катастрофа преди няколко години, когато пиян студент видял твърде късно сърната и не успял да овладее колата след сблъсъка. Гръбначният му стълб беше счупен и остана инвалид от кръста надолу. Заради една сърна. Така че момичето може би беше извадило страхотен късмет. А после просто беше задавило двигателя в уплахата си, да се е паникьосало при мисълта, че може да закъса насред пътя посред нощ, и то в този дъжд... Беше възможно, но Том отдавна бе отвикнал да работи с вероятности. Вярваше в интуицията си и точно заради това предчувствието, съпътстващо болката в ръката му, така го беше обезпокоило. Ако разумът беше прав, тогава защо беше продължила? Ако наистина беше блъснала нещо, щеше да иска да се успокои, да си почине в мотела, а не да бяга. А ако беше блъснала някого, просто нямаше да спира. Този път интуицията му подсказваше, че колата изобщо не е била повредена и че момичето много добре разбираше това. Какво ти подсказване, по дяволите, той знаеше, чувстваше, че беше така. Изобщо не беше спряла заради повреда. Бе спряла, защото беше отчаяна. Защото това бе нейният последен шанс. И, макар и да беше предупреден по някакъв неестествен, противоречащ на логиката начин, не бе съумял да й помогне. Изведнъж го обзе увереност, не, познание, че нещо лошо й се беше случило. Вече беше мъртва. Странно защо, следващият въпрос, който се завъртя в главата му, бе дали не беше изпуснал и своя последен шанс заедно с нея. .8. В три и трийсет и седем бензиностанцията избухна. Оглушителната експлозия събуди заспалия над регистъра собственик на “Среднощна птица” и той побърза да сграбчи телефонната слушалка. Макар и да пристигнаха седемнайсет минути по-късно, пожарникарите бяха безсилни да сторят каквото и да било за сградата. Което не беше унищожено от взрива, догоря бързо въпреки свирепо сипещия се дъжд. .9. На зазоряване, когато слънцето вече беше пробило бързо оттеглящите се облаци и за пороя напомняха само дълбоките локви, Нютън Шекли се разхождаше из останките на бензиностанцията и се чудеше колко бързо се мени времето. Дъждът си бе заминал също тъй ненадейно, както се беше появил. Тази сутрин се струпваха няколко изключително неприятни неща. Освен избухването на бензиностанцията се беше случила и една глупава катастрофа, поне ако се съдеше по това, което помощник-шерифът беше докладвал по радиостанцията. Щеше да отиде на мястото на произшествието по-късно. Не познаваше добре стария Том, но все пак се чувстваше сякаш бе загубил близък човек. Беше нещо от времето. Тази сутрин след оттеглянето на дъжда от него беше останало и нещо друго освен щипещия хлад. Беше осезаемото присъствие на смъртта. Пристъпваше бавно и внимателно оглеждаше останките. От време на време спираше, поклащаше глава и хвърляше по едно око към изгряващото слънце, преди да продължи. Искаше му се да вярва, че щеше да го стопли. Но слънчевите лъчи нямаше да проникнат под кожата, за да достигнат душата му. Изведнъж забеляза нещо на земята. Наведе се и го вдигна, премигвайки изненадано. Подсвирна. “Значи накрая те довършиха, Том” – помисли си с горчива усмивка и се запъти към колата, за да поговори с помощника си. Докато излизаше от обгорелите отпадъци слънчевите лъчи паднаха върху лицето му. Не му стана по-добре. Тази сутрин имаше твърде много работа. Студена тръпка мина по гърба му, когато хвърли на земята фаса от цигара, преди да се провеси през прозореца на патрулната кола и да хване радиостанцията. Беше Марлборо.
2007-02-09

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)