БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

1983 - Get The Balance Right

Ники Русиновски (djsupermax)

Раздел: Публицистика  Цикъл: Откровение: Депеш Мод според "Ритъм"

Депеш Мод не обичат турнетата. Или поне Флеч не ги обича. Той вечно се оплаква: “Губя си приятелите от тия постоянни турнета. Като се прибера, нямам какво да си кажа с тях. “Ти кво прави тия дни?” – “А, аз ли? Ми летяхме до Испания и ни показваха по телевизията...” Е, това живот ли е?! Въобще, трябва да призная, че най-вълнуващото нещо, което ми се е случвало, беше когато за първи път влязохме в класациите на номер 55”, добавя горчиво той. Единствените плюсове от постоянните пътувания за него са два. Първо, значително е подобрил игралните си уменията на видеоконзолата Space Invaders. И второ, в дългите скучни часове може на спокойствие да разучава всички машинации за това как се създава една наистина голяма група. Той изучава всичко – цялата досадна бумащина и документация, която трябва да бъде попълнена преди оборудването на групата да мине границата. Събира всички необходими уверения и документи, които се налага да вадят всеки път, когато някое посолство открие полицейското досие на Дейв и откаже да му издаде виза. И след 10 години, на Дейв все ще му се налага да моли журналистите: “Не вадете това досие отново! Не можете да си представите колко трудности съм имал да вляза тук или там заради него.” Дискретно надничайки зад рамото на Даниъл Милър, Флеч проучва всички договори, с които групата отстъпва издателските си права на лейбъли и дистрибутори в чужбина. Той проверява повторно и цифрите в балансите, които счетоводителите на Mute вече са заверили, задавайки въпроси за всяко нещо, което му изглежда неточно. Всяко външно лице, попаднало в офиса на Mute, не би го удостоило с повторен поглед – още един чиновник-счетоводител с кожена чанта в едната ръка и с молив зад ухото. Флеч внимателно разглежда както всяко искане за интервю с групата, така и картите на местата, през които минават – с цел да избере по-интересен маршрут, та да убие монотонните пътувания. Флеч вечно ще реве да се намалят малко тия турнета поне до поносима величина. Но по онова време няма да му обърнат внимание. През март Депеш Мод отново свирят в Америка, този път – в голяма зала в Бевърли Хилс. Срещат се и с персонала на KROQ, най-голямата “алтернативна” радиостанция в Ел Ей, които са техни заклети почитатели. В Португалия “Just Can’t Get Enough” е един от най-големите хитове на 1981 и затова през 1983 са посрещнати там като суперзвезди. В Германия букингът е внимателно направен – свирят във Франкфурт точно в седмицата на голямото местно музикално изложение. С изключение на час и нещо, прекаран на сцената, всяка останала минута от престоя си в града Мартин посвещава на това да изпробва с Даниъл Милър всички възможни нови кийборди и синтезатори на изложението. Нищо обаче не може да се сравни с далекоизточното им турне. Япония отдавна не посреща всеки западен музикант като бог, а мнозина вече включват и Хонконг, и Тайланд в тур-листата си. Но това, което преживяват там, наистина изненадва групата. В Хонконг изнервените от грубото отношение на полицията и от закъснението на самолета на Депеш няколко хиляди фенове, които ги очакват на летището, предизвикват безредици. Стига се до силова разправа, цял сектор от летището е потрошен и затворен. Когато все пак стъпват на земята, Депеш се озовават сред развалини, виещи линейки и полицейски коли, сред които, въпреки всичко, са приветствани от солидна група фенове. Но онова, което наистина ги потриса, е Тайланд. Настанени са в хотел в центъра на Банкок. Намерението им да се насладят на нощния живот приключва в мига на настаняването, след като виждат първото проституиращо дете да се качва по стълбите, водено от бизнесмен, който би могъл да му бъде дядо. “Всички жени там са проститутки”, ужасен е Мартин. “Това е единственият начин да изкарат пари. И, разбира се, бизнесмените се радват на това. Следващия път, когато някой ми хвали капитализма, нека първо иде в Банкок да види ефектите му. Само че тези хора не биха ме разбрали. Те са чуждестранни бизнесмени, превърнали една цяла древна култура в икономика на секс услугите. Те третират хората около себе си така, сякаш са нищо.” Цялата група е потресена. “Още десетгодишен видях купища ужасни и неприемливи неща”, признава горчиво и Дейв. “Но после се натъкваш на неща, които не си виждал досега – просещи хора и деца, облечени в мръсни дрипи, които ти се предлагат или просто протягат ръка за храна. Когато преживееш това, започваш да разбираш какви щастливци сме всички ние тук.” След завръщането си у дома Мартин отчаяно се опитва да прочисти съзнанието си от ужасяващите впечатления, донесени от Тайланд. С останалите дълго обсъждат видяното и мислите си по този повод. В тези разговори постепенно се ражда идеята за тема на следващия албум. В последните две-три години се появява музикално течение от няколко интересни изпълнители и групи, които смесват електрониката на Крафтверк с всякакви звуци и шумове. Резултатът, наречен “индъстриъл”, е по-скоро експериментална арт форма, базирана на звука, отколкото музика. Подобни експерименти правят и имена, издавани и разпространявани от Mute – като Бойд Райс и германците ДАФ. В началото на 1983 в лондонския Институт за модерно изкуство свири една от най-известните подобни групи – Айнщюрценде Нойбаутен. Пърформансът на немците, наречен Metal Concerto, включва разнообразни звуци, издавани от листове ламарина, чукове и всякакви машинарии. Сред възторжените зрители е и Мартин Гор. След концерта той разпалено крои планове как да използва видените идеи, но в поп контекст. Първият сингъл, записан в началото на годината с участието на Алън Уайлдър, е “Get The Balance Right” (“Намери точния баланс”) – той става известен сред много фенове и “хейтъри” на групата и като “Get The Haircut Right” (“Подстрижи се добре”). Последното е продиктувано от буйната и смешна руса прическа на Мартин Гор, тип “възторжен храст напролет”. С годините подстрижката – запазена марка на Мартин, добива все по-цивилизован и фешън вид, до почти пълното си изчезване. Но в оригиналния си вид е следвана от много фенове на групата – геройство, навлякло им безброй насмешки. Истинската работа по новия албум започва в лондонското студио “Гардън” през лятото. Депеш Мод са повлияни от индъстриъла, но искат да направят нещо съвършено различно от немелодичните експериментални шумове на авангардистите. Те решават да използват за целта “Синклавир” – ужасно скъп нов дигитален семплер. Семплерът е устройство, което записва звуци от един източник, обработва ги до неузнаваемост (или не ги обработва, по желание) и ги вкарва в някаква друга звукова среда. Синклавирът е мощен семплер от ново поколение. С негова помощ можете да имате Робърт Плант, Джими Хендрикс и Лондонския симфоничен оркестър в едно единствено парче и за целта ви трябват само двама души – единият да свири на синклавира, а другият да го запише, тръби рекламата. Но Депеш Мод и Даниъл Милър, който преди по-малко от две години е записал подобен албум на Бойд Райс, но без синклавир, искат още повече. Те взимат природни звуци и индустриални шумове, обработват ги драстично и ги използват в новите песни. Друга своя идея Милър описва като “използване на психологическия ефект от записване на звуци в тяхната собствена звукова среда и използването им без никакъв изкуствен реверб (ехо)”. В повечето случаи това става така: Даниъл и Депеш взимат стереомагнетофон и обикалят из района на лов за звуци. Записват течаща вода, скърцаща врата, наковалня, чупене на бутилки, звук от хвърляне на различни предмети срещу стените и други такива. Многото строежи и строителни площадки в Източен Лондон са прекрасен източник на подобни звуци. Друг такъв е изоставена железопътна станция с купища железни боклуци и големи празни работилници с ръждясали машини, завинтени за пода. Някои от вокалите на Дейв са записани в тези работилници, без никаква допълнителна реверберация освен естествената акустика на помещението. Алън обяснява възторжено: “Можеш да вземеш най-чистия глас на света, да си поиграеш с него дигитално и да го превърнеш в нещо страховито и зловещо. Или можеш да вземеш пръдня на лос и да я направиш красива.” По онова време това са наистина възхитителни възможности. Депеш са вдъхновени от идеята някои парчета да бъдат конструирани само от семпли: “След като сме похарчили толкова пари за този инструмент, защо пък да не го използваме докрай?” Но само Даниъл Милър наистина умее да работи със синклавира. Затова години по-късно Дейв признава, че са прекалили и някои неща му звучат измъчено. Но през 1983 Депеш са пионери в семплирането. Две неща са им в главата по време на записите на албума, наречен Construction Time Again (“Отново е време за строителство”). Едното е металната какофония на Айнщюрценде Нойбаутен. Другото е дизайнът, който фотографът Брайън Грифин готви за корицата на албума – работник без риза, вдигнал високо чук с намерение да смачка планински връх, израснал пред него. “Но не да го разруши”, уточнява Алън. “Той е работник и иска да го преустрои, позитивно е. Това е основната идея на албума – позитивизмът. Иначе Construction Time Again би се казвал Destruction Time Again (“Отново е време за разрушение”).” Символът на работника е директна препратка към социализъм и даже – след вече четиригодишното консервативно управление на Маргарет Тачър – на комунизъм. Групата, чийто вокалист преди две години многократно заявява пред пресата “не мисля, че имаме политически възгледи”, е станала изведнъж много социално чувствителна. Според мнозина ляво ориентирани британци, приватизацията на държавните предприятия и комуналните услуги, съкращенията на социалните помощи и програми, въвеждането на доплащане за услугите на безплатната дотогава национална здравна каса, растящата безработица водят обществото към деградация до унизително робско положение. Почти като това на жените в Банкок, на което Депеш са били свидетели. “Когато решавахме за идеята на албума, първата дума, която ни дойде наум, беше “загриженост”, казва Алън пред New Musical Express. Дейв добавя: “Мартин, Флеч и аз сме с работнически произход и в един момент това започна да се усеща в текстовете ни”. Дори когато Мартин пише строфите “всичко, от което се нуждаем... е универсална революция” в последната песен от албума (“And Then...”), той няма предвид всички да грабнат оръжията, а “просто промяна на отношението. Това ни трябва. Хората просто да променят отношението си към някои неща, например бедността”. Обясненията на музикантите не помагат много. В светлината на тази обложка и на този албум изведнъж се откриват всякакви стари “факти” за комунистическите възгледи на Депеш Мод. Това, че Speak & Spell е предимно в червено... Жънещата със сърп – сърп! – селянка от корицата на A Broken Frame... Е, един белгийски ТВ продуцент събира две и две – тоест трите символа от трите корици в едно – приемайки очевидното за вярно, без да подозира какви неприятности ще му донесе това. Пристигайки в студиото, групата с ужас вижда, че очакват от тях да свирят пред огромно червено знаме и заобиколени от внушителен брой селяни със сърпове и чукове. Червено знаме, сърп и чук – и това ако не е комунизъм... “Ние не можем да направим това!”, заявяват Депеш. Продуцентът е искрено изненадан: “Че защо не?” - “Ами защото...” Тук групата сериозно се затруднява. Защо пък наистина да не могат да направят това? “Защото така!”, отговарят те. По-късно ще се оправдаят, че символиката била твърде директна и силна, твърде използвана, твърде клиширана. О, да! Трудно е да се разбере защо при всичко това Депеш Мод не са били припознати навремето като “прогресивна” западна група от българската цензура (и без това нямаше много такива, които комунистическата пропаганда да развява). Въпреки съществуването на две-три предавания в Българското националното радио, които ежеседмично излъчват еднократно по една-две песни от някои по-интересни нови западни албуми покрай многото БГ и соц музика, до 1989 Депеш Мод са в тайния списък на забранените групи. Преди 1990 музиката им НИКОГА не е звучала в българския ефир, макар че държавното радио разполагаше с поне някои от всичките им албуми. Междувременно Депеш Мод за пореден път опитват да защитят позицията си. “По-добре да пееш за нещо важно, отколкото да пееш безсмислици”, казва Дейв. “Това не е опит да вдигнем възмутени тълпи на въстание, а просто социално осъзнаване, което се появи след като забелязахме какво се случва по местата, които посещаваме. Ако си в група в нашето положение, ти си в много силна позиция да пишеш за тези неща. Е, защо тогава да не го направим? Да, знам – много хора очакват от нас да пеем за глупости. Но ние го правим леко, фино. Ако излезеш пред тълпата силно надъхан и й крещиш за тези неща, повечето хора се плашат.” Първата песен от новия албум, която излиза от студиото обаче, според мнозина изобщо не е фина. Според други пък е точно обратното. Родена от посещението им в Далечния изток и впечатленията им какво може да причини капитализмът на една развиваща се, пък и на развита дори държава, “Everything Counts” (“Всичко се брои” и/или “Всичко има значение”) е тежка присъда над крупния международен бизнес. “Грабливите ръце заграбват всичко, което могат”, пее нежен, копринен и безметежен вокал, “всичко се брои на едро”. Контрапунктът с автобиографичния начален текст за “ръкостискането, което скрепява договор”, е явен. Финият момент наистина е финият вокал в припева. Песента е сред най-големите попадения в творчеството на Депеш Мод. Не случайно вече повече от 20 години групата затваря концертите си именно с нея. Запомнящата се нежна мелодия се възприема от първо слушане и едва когато човек се замисли за какво се пее в текста, става наистина интересно. Наистина интересно става и поради друг фин момент в тази песен. Основната музикална тема е изсвирена на синклавира със звук, семплиран от вид древен китайски обой. Малко по-късно това ще донесе маса главоболия на групата. Construction Time Again е най-сложният дотогава проект на Депеш Мод. Скоро се оказва, че е по-сложен и от възможностите на 24-пистовото студио “Гардън”. Настроенията се нажежават, търпението се изчерпва. Затова когато инженерът Гарет Джоунс предлага да продължат работата в западноберлинското студио “Ханза”, което тогава притежава единствения в света достъпен срещу заплащане 56-канален смесител, всички се съгласяват. “Ханза” е разположено буквално на един хвърлей от несъществуващата днес Берлинска стена, разделяла половин век Европа на Източна и Западна. От прозорците на студиото могат да се видят с бинокъл войниците с калашници през рамо, патрулиращи от другата страна на Желязната завеса. Чувството на заплаха, потиснатост и клаустрофобия е точно онова, което Депеш Мод искат да уловят в албума си – и успяват да го направят. Намерението им е с този проект да скъсат окончателно с имиджа си на тийн група. Срамота е да пееш песен като “Shame” с нейния брилянтен текст против глада и войната пред аудитория от пищящи невръстни девойки и да продължаваш да отговаряш на журналистически въпроси от типа “Кой е любимият ви цвят”. За сериозния рок фен Депеш Мод все още са група, която не вдъхва доверие – и те го знаят. Въпреки че ревютата за Construction Time Again са предимно окуражителни, макар и не докрай разбиращи, членовете на групата не са доволни от него. “Все още имаме да извървим дълъг път, докато хората започнат да се гордеят, че имат албум на Депеш Мод в колекцията си”, отбелязва Флеч. Плочата и сингълът се продават добре, но последвалото ги през есента турне показва, че тийн аудиторията на групата само се е увеличила. И за това са си виновни до голяма степен самите музиканти. Страхувайки се, че ако си вземат година почивка, никой няма да си спомня за тях, когато се завърнат, Депеш не отказват многобройните покани от сутрешни съботни ТВ шоута, ориентирани предимно към детската аудитория; срещат се с 16-годишни фенове, на които това е най-голямата мечта в живота; разрешават тиражиране на отпечатъци от устните си; позират и се усмихват пред камерите... “Щеше да е добре да не правим такива неща”, муси се Мартин, но Флеч му отговаря: “Щом ни харесва да продаваме плочи, ще трябва да минем през всичко това”. Следващият сингъл на Депеш Мод е “Love, In Itself”. Той е поредната музикална крачка напред и също има сериозен текст, но се представя зле в класациите. Освен че 1983 е годината на Язу, силната гражданска позиция на Депеш Мод е напълно затъмнена от група пеещи актьори от социалистически ориентираната театрална група 7:84 (наречена така през 1974 заради статистиката, че 7% от населението на Великобритания контролира 84% от богатството й). Флайинг Пикетс (музикалното име, което са си избрали актьорите) са първата група, достигнала до номер 1 в британската класация с акапелно изпълнение. И то е на песента на Винс Кларк “Only You” – именно тази, отхвърлената преди две години от Депеш Мод. Не стига това, ами докато “Love, In Itself” се изкачва едва до 21 място, Винс Кларк отново без проблем е в първите пет. Той вече се е разделил с Алисън Мойе и щурмува класацията с “Never, Never” под името Асембли - случаен еднократен проект с певеца Фъргъл Шарки. “Добрият стар Винс”, коментира Мартин. “Той винаги знае какво ще харесат дечурлигата. Ние пък идея си нямаме!” Това не е ирония, а направо сарказъм. Но е горчив сарказъм. В Германия обаче Construction Time Again е мегахит, който престоява в класацията за албуми над една година, а при излизането на всеки нов сингъл от него, старите не излизат от чарта. Там Депеш вече минават от категорията “звезди” в категорията “суперзвезди” – с всички съпътстващи плюсове и минуси от това. Е, минусите може да са малко повече. В Мюнхен пиян австрийски бизнесмен разпознава Депеш Мод в хотелски бар и започва бой с тях, понеже не му харесвали прическите им. А когато франкфуртските авангардисти КМФДМ (от Kein Mittleid fur die Mehrheit – “Няма милост за мнозинството”) молят феновете си за тяхна собствена интерпретация на инициалите си, най-много харесват предложението Kill the Mother-Fucking Depeche Mode (“Убийте шибаните Депеш Мод”). Когато Депеш отказват интервю на ТВ шоуто Bravo, едноименното му списание пуска слухът, че след всеки концерт Дейв бива изнасян припаднал от сцената в отделна стая, където го слагат на системи. Това, кълне се Мартин, било силно преувеличено. “На турне е много скучно и затова ние – или някои от нас – се стараем да излизаме всяка вечер, пием доста и обикновено си прекарваме суперяко. Да излизаш е забавно, да пиеш е забавно и да припаднеш също е забавно”. Депеш Мод по една случайност правят и трите, а Дейв гордо признава, че пресушава по бутилка бренди преди и след всяко шоу. “Но да ме изнесат от сцената? Не, аз сам мога да си държа пиенето, моля ви се.” Пак Bravo пуска и измислено интервю, в което Депеш твърдят, че мразят всеки под 20 години, “което ни направи изключително популярни сред техните читатели”, саркастично отбелязва Флеч. В Германия е заснето и видеото на “Everything Counts” – от режисьора Клайв Ричардсън. Почти всички снимани от Депеш дотогава клипове са ужасни по тяхно собствено мнение. Този обаче им харесва. Той съдържа и няколко кадъра с шаум - китайския обой, с чийто звук е изсвирена на синклавир основната тема на песента. От момента на излъчването му Депеш Мод започват да получават огромно количество писма, в които разни хора пишат как се почувствали излъгани, защото групата не си е дала труда да изучи за три месеца как точно се свири на шаум, а е семплирала звука му. Отначало това трябва да е било забавно, а после и тъпо. Но въпросът постепенно се раздухва в масов дебат относно новите технологии. “Старите” музиканти, опознали в течение на години тайните на “истинските” си инструменти, се чувстват застрашени от факта, че една машина може да ги замени. Това ще убие музиката, твърдят те. Скоро мнозина от тях образуват коалиция и почват да лепят по кейсовете и инструментите си лепенка с девиза “Запазете музиката жива”. Някои концертни зали дори забраняват използването на синтезатори. Британският Съюз на музикантите също се намесва в полемиката и една от набелязаните цели са пак Депеш Мод. Сред многото семпли, събрани от групата за Construction Time Again, е и серия от перкусионни звуци, с която те се снабдили, като поканили известен колекционер на ударни инструменти и го помолили да изсвири по един удар на всеки от тях. “Няма никакво съмнение, че той отлично разбираше какво правим”, казва Алън. “После ни изпрати сметка с такса за семплиране, такса за консултация и Бог знае още какви неща. Той се свързал със Съюза на музикантите и там му обяснили, че това, което правим ние, е напълно неморално и затова ни поиска шест пъти повече пари, отколкото бяхме договорили.” Алън признава и че за един ремикс са използвали барабанен ритъм от сингъл на Франки Гоус Ту Холивуд. Групата яростно защитава правото – както свое, така и на всички останали – да използват семпли: “Нямаме нищо против други хора да откраднат звуци от нас и да ги семплират. Не можеш да застанеш на пътя на технологиите и да ги спреш. Просто трябва да имаш идеи и въображение как да ги използваш по оригинален начин.” Точно това Депеш са направили с шаума. И защо не? Едва ли някога ще използват отново този рядък звук. Трябва ли да учим нов инструмент само за една музикална фраза, питат те. Опонентите им отвръщат – днес крадеш шаум, утре китара, а вдругиден направо цял албум, защо не? И кой въобще ще има нужда от истински музиканти за запис, след като със семплера можеш да изсвириш каквото си искаш за броени секунди? За да подразни подобни гласове, Мартин се явява в немско ТВ шоу, нарамил китара през рамо, докато групата изпълнява “Love, In Itself”. Въобще, Депеш обичат да дразнят немците с чувството си за хумор. Пак там през 1986 групата “изпълнява” песен по ТВ, като всеки от четиримата й членове усилено се преструва, че свири на различни ударни инструменти, докато отдолу тече традиционният синтезаторен плейбек. Майтапът с китарата през 1983 е излъчен точно преди китарен дуел между Дейвид Гилмор от Пинк Флойд и Мик Ралфс от Бед Къмпани. Това дава повод на Мартин за ехидна забележка: “Рок музикантите казват, че не можеш да изразиш себе си със синтезатор. Бил бездушен, казват те. А да шибнеш китарата в пода какво е? Че и всеки хеви метъл риф така и така си е почти един и същ.” Депеш Мод завършват годината с европейско турне до Коледа, но са пълни с идеи и нямат търпение, затова веднага след това влизат отново в студио. “Беше станало много трудно всяка вечер да правя различни неща на сцената”, казва Дейв. “Съзнанието ми често се отнасяше нанякъде и забравях думите”. Той няма да има този проблем с текста на песента, която записват за сингъл през март 1984. “People Are People” е откровен зов за единство и равенство. Каква ирония – точно по време на записа на тази песен групата попада в ситуация, при която Флеч едва не се сбива с Даниъл Милър. Нова година – нови грижи. Комуто каквото е писано.
2006-09-17

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)