БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

1981 - New Life

Ники Русиновски (djsupermax)

Раздел: Публицистика  Цикъл: Откровение: Депеш Мод според "Ритъм"

В първите дни на новата година Депеш Мод съобщават решението си на Даниъл Милър. След като уточняват някои подробности, Винс се обажда притеснено: “Окей. Но може ли първо да видим договора? Просто да го погледнем”. Той не иска да бъде грешно разбран в стил “не че не ви вярваме, ама...”, затова добавя: “Родителите ни ще питат, нали разбирате”. “Договор?” – Даниъл Милър изглежда смутен. “Да. Нали го носите с вас?” “Договор? Какъв договор?”, повтаря още по-озадачено Милър. “Звукозаписен договор...” – Винс се притеснява още повече. Тоя човек ръководи звукозаписна компания и даже не знае какво е договор? “Вие обещавате това, ние – онова...” “Мислех, че вече сме уредили тези неща...” “Да де, ама...” “Ами ако всички сме съгласни, това е достатъчно”. След Което Даниъл Милър им протяга ръка с думите: “Това е единственият вид договор, който аз сключвам”. Депеш Мод прибират химикалките и се ръкуват с него. Този договор ще трае шест години. И няма да бъде развален и в следващите 20. Само ще бъде написан на хартия – след шест години. Тази история е разказвана толкова пъти, колкото и легендата за първата среща на Даниъл Милър с Депеш Мод. Няма как да я избегнем и ние. Това, което толкова допада на Депеш Мод, е не само честността на Даниъл Милър, но и почти бащинският начин, по който той им говори, както и внимателното отношение. Тези неща убеждават Винс, Мартин и Флеч, и направо очароват Дейв – момчето, търсещо баща. Милър отговаря на това по съответния начин. Другите артисти на Mute никога няма да разбият класациите с хитове. И те го знаят, иначе не биха записвали музиката, която записват. Затова и изискват сериозно отношение към себе си като артисти. Докато Депеш са още деца. И независимо от тяхната сериозност и качествата им, е необходимо да бъдат третирани като деца – с внимание, обич и с отделяне на много време. Милър не просто взима нова група на борда. Той се нагърбва и с още куп неща, включително толкова прозаични като да ги кара по участията със старото си рено. В една голяма звукозаписна компания начинаещите изпълнители са практически напълно изолирани от взимането на решения и от машинациите, които определят дали сингълът или албумът им ще станат хит. Те познават само A&R служителя си (това обикновено е човекът от компанията, който ги е открил, поканил да подпишат договор и който се грижи като цяло за тяхната кариера) и PR-а си. Оттук нататък те нямат контакт с хората, които разнасят плочите по радиостанциите и опитват да убедят програмните им директори, че този път това е ама наистина най-големият хит, който някога са чували. Не познават хората, които се грижат за промоцията и рекламата и от които често зависи пълният успех или провал на едно заглавие. Нито онези, които се грижат плочата да достигне до колкото се може повече музикални магазини. Това е цял свят от музикалната индустрия, до който редовите музиканти нямат достъп и за чието съществуване често не подозират. Даниъл Милър обещава да запознае Депеш Мод с всички тези хора. За самия Милър Депеш също са предизвикателство. “Аз знаех, че те имат голям потенциал”, признава той. “Но въпросът беше дали компания като Mute е в състояние да ги вкара в Топ 75. Не исках те да се обвързват с мен, ако не мога да им помогна да реализират потенциала си още от самото начало”. Практически веднага Милър им ангажира време в “Блекуинг”, едно от най-добрите евтини студия, и там започват работа по първия си сингъл. По предложение на Милър за А-страна е избрана композицията на Винс “Dreaming Of Me”. Депеш Мод звучат електронно, но много поп, и изборът цели да се хареса и на двете аудитории. Сингълът излиза през февруари и е посрещнат с поредица от възторжени ревюта, обичайни за изданията на Mute. Някои водещи и радиостанции го пускат, но с всяка следваща седмица става все по-ясно, че той няма да успее да влезе в класациите. Накрая, чак на 31 март сутринта, всеки от членовете на групата е събуден от френетично телефонно обаждане на Милър. Той едва говори, смее се като луд, но смогва да им съобщи радостната вест, че са постигнали мечтаното – вече са в класацията. Депеш Мод най-после са успели – след почти два месеца очакване. Сингълът достига 57 място и остава в класацията едва четири седмици. Но за Милър и за групата той е доказателство, че са на прав път. “Щом можете да вкарате плоча толкова високо, то тогава значи можете да я вкарате където си искате”, заявява той. “Стига само да е достатъчно добра, разбира се”. През пролетта на 1981 Депеш Мод свирят усилено – е, доколкото им позволява ежедневната работа. Защото те още работят. Мартин продължава да ходи всеки ден в банката, Флеч е застрахователен чиновник, Дейв още е в колежа и само Винс усъвършенства композиторските си умения вкъщи. Когато изгряващите Класикс Нуво и популярната Тоя Уилкокс ги канят за съпорт на предстоящото си турне, това е предлогът Депеш Мод да им откажат. Истинската причина е, че групата е решила, че ако ще прави турне, няма да е като поддържаща група, на която никой не обръща внимание. Те искат да са хедлайнери. Но за да стигнат, закъдето са тръгнали, се иска много повече работа. Дейв е първият, който ще напусне. Като част от практическите занимания в колежа, той е изпратен да аранжира витрината на голям лондонски универсален магазин. Постепенно отвън се събира малка тълпа момичета, наблюдаващи го с широко отворени от изненада очи. Накрая едната се престрашава да го попита: “Хей, ти какво правиш тук?” За тях той е поп звезда. А поп звездите не висят по витрините на универсални магазини. Раздялата с колежа е приятелска. Даже му изпращат картичка с надпис: “Поздравления за успеха!” През март най-после излиза и Some Bizzare Album с версията на “Photographic” от демото. В албума са още и такива бъдещи звезди като Софт Сел, Ди Ди и Бланкманж. Особено впечатление правят първите две имена. Депеш също са забелязани, но ги причисляват към общото движение на футуристите, което предизвиква поредните им протести, докато албумът се катери нагоре в класацията. Депеш не присъстват и на промоцията по повод издаването на компилацията, състояла се през февруари, макар че официално са обявени в програмата. “Въобще не бяха ни питали дали искаме да свирим”, казва Дейв. “Разбрахме едва като видяхме рекламата. Не сме и имали намерение да свирим”. Те обаче компенсират феновете с участие в партито на лейбъла си, наречено не без ирония “Mute Night Silent Night”. И вече са на второ място в афиша. Съгласяват се да са съпорт и на такова признато име като Ултравокс, възкръснали с Мидж Юър. Свирят и в някои престижни стари и нови клубове. Съответно, най-после са забелязани и от сериозната музикална преса – Melody Maker им посвещава възторжена бележка. Депеш Мод записват следващия си сингъл “New Life”, композиция на Винс. Поканени са и за участие във влиятелното вечерно шоу на Ричард Скинър по Radio One. За целта отново влизат в студио и под зоркото око на продуцента Дейл Грифин, някога барабанист на Мот Дъ Хупъл, записват още четири композиции. Две са на Винс – “Boys Say Go!” и “Photographic”, а другите две – “Big Muff” и “Tora! Tora! Tora!”, са на Мартин. С някъде 20-30 готови парчета, Мартин би могъл да се надява и даже да настоява да е основният автор на Депеш Мод. Но не и в група, ръководена от Винс Кларк. За себе си Даниъл Милър отбелязва, че песните на Винс са динамичен поп, докато тези на Мартин са по-задълбочени – също хитови, но изискващи малко повече заслушване. “Песните на Винс са странни”, коментира Мартин, “понеже нямат никакъв смисъл. Той гони мелодията, после търси и думи, които да се римуват. Всъщност не търси нищо. Някои хора търсят песен със смисъл, който да е искрен, да идва отвътре. Е, Винс не прави така”. “New Life” влиза в класацията на 13 юни – два дни след шоуто на Ричард Скинър. Сред другите нови парчета в чарта същата седмица са песни на Спешълс, чийто хит “Ghost Town” скоро ще оглави класацията, на Ултравокс и Фил Колинс. Смоуки Робинсън е номер едно, а във врата му дишат Дъ Джем и Майкъл Джексън. Винаги арена на голяма конкуренция, британският чарт в този момент е и в най-силните си години. Предварителните поръчки за сингъла гарантират влизането на “New Life” в Топ 75. След участие на групата в шоуто Top Of The Pops той влиза в Топ 30, а след три седмици е на номер 11. “Знаете ли, много е странно”, споделя Дейв след като става ясно, че няма да влязат в десетката. “Първо си мислиш: “Боже, представи си да бъдем в Top Of The Pops! Но когато това наистина се случи, нещата се променят. Докато бяхме в ниските позиции на класацията, бяхме доволни на малко. Но после се запитахме: “Струва ли си изобщо, ако не сме в Топ 40?” Влязохме там и си казахме: “Е, не е готино, ако не си в Топ 20”. И така нататък”. За публиката Top Of The Pops е шоу, което й дава най-новото и най-доброто от музиката през изтеклата седмица. За музикантите това е голям шанс. И голяма досада да чакат цял ден за участие от няколко минути. “Висяхме там 12 часа”, оплаква се Дейв след това. “Но поне имахме шанса да си поговорим с другите групи – освен със Спандау Балей. Само те не благоволиха да разговарят с нас. Те си падат малко сноби”. В този момент Депеш Мод изглеждат просто съвършени за широката публика. Песните им са къси, силни, лесно се запяват, а членовете на групата са симпатяги. Нямат нищо от позьорството на Дюран Дюран, недостъпния елитаризъм на Спандау Балей или шарения глем имидж на Адам Енд Ди Антс. Депеш изглеждат, обличат се и се държат като обикновени съседски момчета. Усмихват се на фотографите, хихикат, когато им искат автографи. Те са готини и едновременно с това истински. След Top Of The Pops групата с нарастващ успех обикаля куп ТВ шоута и дава доста интервюта за пресата. Макар да твърдят, че мразят първата си фотосесия, облеклото и грима за нея, Депеш леко преувеличават. За разлика от групите в някоя голяма компания, където решенията за всяко нещо се взимат от човек, който често дори не е слушал съответните изпълнители, Депеш имат не просто пълна свобода. Те имат и цялата отговорност за всяко решение относно кариерата си. Ако успеят – добре, но ако не успеят – ще се сърдят само на себе си. Групата е послушала призива на Evening Echo. Облича се човешки и макар да ръмжи срещу футуристите и новите романтици, се вписва перфектно като имидж в това течение. Впрочем, Дейв все пак признава, че дизайнът на дрехите им по това време е вече негов, а ги шие добър шивач, негов познат. Поне в някаква степен групата е притъпила упорството си да е на нож срещу всичко. И това е лично тяхно, добре обмислено маркетингово решение, а не случайност. “New Life” се продава в над половин милион екземпляра и остава в класацията цели 15 седмици. В пари това означава, че Мартин и Флеч вече могат да напуснат работа и да се отдадат изцяло на музиката. Оттук нататък Депеш Мод няма да имат нужда повече да се притесняват за това откъде ще дойде следващият им чек. През юни те влизат в студио за запис на следващия си сингъл “Just Can’t Get Enough”. И бъркат. “New Life” още е на върха, групата непрекъснато дава интервюта, прави участия и не може да се съсредоточи върху записите си. Стига се до куриозни моменти, в които вместо да записват, музикантите се забавляват. Винс заема мястото на Милър зад звукозаписния пулт, Дейв застава зад синтезатора му, а Флеч грабва микрофона и всички забиват парчета на Битълс и всякакви стари шлагери. “Just Can’t Get Enough” излиза през септември, достига до 8 място в класацията и е ознаменуван с най-големия досега концерт в историята на групата – благотворителна акция в подкрепа на Amnesty International. В мига, в който Дейв се появява на сцената, двехилядната зала избухва във френетични писъци на фенки. Истерията постепенно става начин на живот. Към сцената хвърчат всякакви “подаръци” – от бельо до бижута. След концертите пред репетиционната пък се тълпят фенове. Melody Maker веднъж преброява над сто фенове на опашка. Деветдесет на сто от тях са момичета и всичките са твърде малки. Флеч казва: “Понякога, като погледнех залата, се чувствах все едно свиря пред детска градина”. Дейв пък споделя: “Като гледаш филмите за Битълс, всичките тези писъци ти изглеждат естествени. Но когато хората започнат да крещят срещу тебе, е доста шантаво”. В такава атмосфера групата започва да записва първия си албум Speak & Spell. Той съдържа 11 парчета, сред които са трите им досегашни сингъла и двете записани композиции на Мартин Гор. След издаването си плочата достига до 10 място в британската класация за албуми и остава в нея общо 32 седмици. Това е един много добър албум на най-брилянтната нова поп група на годината, която свири в модния ню уейв стил – както все по-често започва да се нарича обобщаващо течението на новите романтици и футуристите. Заслугата за този успех в много голяма степен е на Даниъл Милър, както и на звукоинженерите Ерик Радклиф и Джон Фрайър. Именно Милър, с неговите задълбочени познания за синтезаторите, разработва звука и прекроява музикалните идеи на групата. Албумът е записан само за три седмици през септември с идеята да бъде на пазара за Коледа. За първите фенове на групата основополагащото парче в него е “Photographic”. Но в Some Bizzare Album това е досадна и механична песен. Сингълът е вече с друг звук, а в Speak & Spell Депеш още повече променят парчето, използвайки всички технологични удобства, които са им на разположение в Блекуинг Студиос. Както казва Флеч, “бяхме записвали “Photographic” вече толкова много пъти, че в Speak & Spell ни се струваше, че това направо е съвсем друга песен”. А това никак не се харесва на старите фенове, наричани от групата “The Originals”. “The Originals” даже стигнаха дотам да искат две версии на синглите – една за останалата публика и една за тях със стария саунд”. На Флеч по онова време му е смешно, но само година по-късно именно по тези причини групата ще възприеме политиката да издава всичките си неща в различни миксове и версии и на различни формати. Идея, която с годините развиват до степен, при която една песен може да има и над 10 версии, без да броим концертните, за да може всеки да намери по нещо за своя вкус. Това е и една от причините да не съществува точна и пълна официална дискография на Депеш Мод, макар че каталогът на Mute е достъпен. Просто никой не знае кое точно е оригинал, кое ремикс, кое официално издание и кое сингъл или дори албум само за еди-кой си пазар. В креативен план албумът е дело на яркия талант на Винс. Технически също е издържан за времето си. Но само година-две по-късно Депеш няма да са доволни от звука му. “Като слушам сега парчета от него, се срамувам”, признава Дейв пред New Musical Express още през 1983, “макар че тогава ми изглеждаше страхотен”. Сещайки се, че целият бюджет за записите е бил 12 000 долара, Дейв добавя: “Може би трябваше да похарчим малко повече”. Групата става жертва на бурния разцвет на електронните инструменти в началото на 80-те. Нови синтове и устройства се появяват с такова темпо, че докато нещо излезе на пазара, вече звучи остаряло. Това е причината страшно много имена от този период да се появят, предизвиквайки интерес с някоя песен или албум, и след година-две вече просто да са изчезнали. Междувременно Винс започва да гледа все по-мрачно на случващото се около него. Времето, което преди той прекарва в писане на песни, сега е заето с други дейности. Вместо да репетират и да експериментират, Депеш Мод висят с часове по досадни ТВ студиа. В края на лятото групата все по-често започва да дава интервюта като трио. Музикантите обясняват отсъствието на Винс като “заетост с други дейности на групата” и се стараят да омаловажат приноса му в общото дело. “Без Винс никога нямаше да успеем”, признава Флеч няколко години по-късно. “Той винаги ни натискаше и никога не беше доволен. Беше много амбициозен. Докато ние не сме амбициозни хора. Ние сме мързеливци!” Но Винс вече пише съвсем малко песни, а и не върши някаква друга особена работа за групата. Уморил се е да натиска. Просто нещата са се променили за него. Всичко се е променило – групата, членовете й, даже лейбълът Mute. Предприятието на Даниъл Милър се е разраснало. Наемат се нови хора, на които той възлага отговорности. Наема даже човек, който само да вдига телефона – дейност, която някога Милър е вършил сам, съвсем между другото. Много от недоволствата на Винс са изразени в една песен от албума, “Puppets” (“Марионетки”). На пръв поглед тя е посветена на всички онези групи, грабнали първия предложен им договор от голяма компания и внезапно разбрали, че не могат дори сами да избират синглите си, както и на невъзможността да се пребориш с корпоративната машина. “Може да си мислите, че контролирате нещата, но всъщност това не е истина”, казва текстът на “Puppets”. Но има и втори план в тази песен, която е най-тъмната, написана дотогава от Винс. Това е разбирането, че и Депеш Мод са станали част от системата – марионетки, контролирани от нарастващия си успех, танцуващи точно толкова покорно, колкото и всички останали. Светът е в краката на Депеш Мод. Но Винс иска само да му тегли един здрав шут, както е правил преди. В края на октомври, преди още да е излязъл дебютният албум на групата, той обявява, че я напуска. Музикантите ползват един от редките си почивни дни, иначе се подготвят за първото си турне в страната. Винс посещава всеки един от останалите, за да му съобщи решението си. “Те го очакваха”, казва той. “Бях в мрачен период, така че те разбираха, че нещо става. Знаех, че те знаеха, но въпреки това беше ужасно”. Ето как обяснява тогава причините за напускането си Винс Кларк: “Никога не съм очаквал Депеш Мод да станат толкова популярни, колкото станаха. И когато това се случи, то не ме направи щастлив. Всички неща, които успехът ни донесе със себе си, се оказаха по-важни от музиката. Някога получавахме писма от фенове, в които пишеше: “Харесвам музиката ви”. А сега получаваме писма: “Харесвам панталоните ти”. Оттук нататък закъде сме тръгнали?” За останалите това е почти предателство, но те знаят, че няма смисъл да спорят, понеже добре познават колко упорит и темерут е Винс. “Нямаше никакъв блясък”, клати глава Мартин Гор, повтаряйки за пореден път отговора си на въпроса на журналистите как успехът е променил живота им. “Нищо не се бе променило. Може да сме имали малко повече дребни пари в джобовете си, но като казвам “дребни”, наистина имам предвид дребни. Приятелите ни си бяха същите, посещавахме същите места. Винаги съм си мислел, че е страхотно да имаш хит сингъл, но когато това се случи, всъщност нищо не се променя”. Винс се съгласява само на две отстъпки. Той ще свири на турнето, планирано да съвпадне с излизането на албума Speak & Spell, и няма да обявява официално напускането си, докато групата обмисли следващите си действия. Макар че Депеш Мод имат планирани купища интервюта, това няма да е особено трудно, тъй като той вече изобщо не се среща с журналисти. Причината е, че в началото на лятото Депеш са интервюирани от журналиста Рик Скай за таблоидно издание. Интервюто е съвсем скучно и дори когато журналистът настоява да научи кое е било най-вълнуващото нещо, което досега се е случвало на групата, Дейв успява да си спомни само как по време на шоу в известен клуб осветлението загаснало по средата на изпълнението им. “И какво направихте тогава?”, настоява журналистът. “Ами изчакахме просто да светнат”, казва Дейв. Това не е достатъчно интересно за един таблоид, затова Скай сменя темата. “Предимство ли е да изглеждаш добре и да свириш в група?”, пита той. “Да, в живота обикновено е предимство да изглеждаш добре”, кима Винс. Това вече е достатъчно за един таблоид. Интервюто излиза с голямо заглавие: “Грозните групи не успяват! Щом изглеждаш добре, ставаш номер 1!” Винс изглежда направо смачкан: “Никога не съм казвал това! Въобще нямах това предвид!” Останалите му се смеят: “Добре дошъл в истинския живот!” “Това много засегна Винс”, казва Дейв. “Шест седмици той не излезе от апартамента си”. Двуседмичното турне се отваря от съпорта Бланкманж. Те с изненада забелязват, че Винс почти не си говори с останалите. Вместо това Дейв и Мартин прекарват повечето време с приятелките си Джоан и Ана. Те са наети да продават на сергиите музика и рекламни материали на групата, а държат и половинките си под око. “Той може да получава целувки”, казва Ана на фенка, която моли за разрешение да целуне Мартин, “но му е забранено да дава целувки”. Истерията около Депеш е пълна. Всички билети за 14-те концерта са продадени предварително. Преди всеки град групата има притеснения от типа: “Бирмингам – тук ни мразят, това е територия на Дюран Дюран”, или “Шефийлд, територия на Хюман Лийг”, “Ливърпул – оттук са пък Оу Ем Ди”. Но успехът навсякъде е голям. “Успяхме!”, крещи Мартин на Флеч, докато слиза от сцената на поредния концерт. “Вече сме поп звезди...” После погледът му пада върху тихия и резервиран Винс, броящ дните до напускането си. “Е, поне още няколко дни...” Останалите трима вече са решили, че ще продължат и без Винс. Мартин непрестанно пише песни и те вече са пробвали някои от тях. Не са така грабващи като тези на Винс, но са добри. Пък и не можеш вечно да правиш грабващи хитове. Въпросът за Мартин обаче е колко още ще продължи всичко това – една плоча... или две? – докато публиката се умори да чака следващия “New Life” и си го потърси при някоя друга група. И то, може би, при същия този Винс Кларк, защото той е казал, че ще продължи да пише песни и може би ще събере нов бенд – “непретенциозна група, с която да мога да работя за удоволствие и да си гледам личния живот в същото време”. Дейв също е притеснен. Защо напуска Винс? За да започне отново някъде на спокойствие и в забрава? Ами ако стане така, че скоро Депеш Мод са забравени, а Винс си остане идол, по когото крещят тълпите? На Дейв досегашното положение и славата адски му харесват, дори и предвид факта, че приятелката му Джоана е вечно на една ръка разстояние от него и бди зорко (официално е назначена за шеф на фен клуба). Само на Флеч не му пука. За него поп музиката е приятно разнообразие – нещо за правене, което се случва между колежа и порастването. Най-ярък представител на работническата класа в групата, той е доволен от това, с което се занимава. Но знае, че ще е доволен и ако си седи в счетоводния отдел на някоя банка или фирма и смята баланси. С годините той единствен ще постигне пълното щастие, оставайки в Депеш Мод и едновременно с това занимавайки се основно със счетоводната дейност на групата. Но за момента Флеч благоразумно си мълчи, понеже знае колко много значи Депеш Мод за Мартин и Дейв. Турнето завършва на 3 декември с голям концерт в Лондон, заснет за ТВ шоу на живо. Истинският му пик обаче е няколко дни по-рано в родния им Базилдън. За този лайф групата е наградена и с много положително ревю от New Musical Express. Девет дни след концерта в Лондон официално е обявено напускането на Винс Кларк. Когато Даниъл Милър съобщава, че Депеш Мод ще продължат да работят и записват без човека, написал всичките им хитове и отговорен за почти цялото останало творчество на групата, никой вече не вярва, че тази група има някакво бъдеще. Същата седмица в Melody Maker е публикувана обява: “Известна група търси инструменталист със синтезатор, да е под 21 години”. Кандидатите ще научат подробностите по-късно – както коя е групата, така и че няма да има никакво заплащане в аванс, нито пък звукозаписна дейност. Изобщо, може да няма нищо освен няколко концерта в Америка през март 1982. “Just Can’t Get Enough” се върти с успех по колежанските и денс радиостанции в Америка. Само от пускане по радиото и от продажби като внос Speak & Spell успява да влезе в Топ 200 в Америка и достига до 192 място. Това е забележително постижение за неизвестна група, чийто албум дори не е официално издаден в Америка! Поради това Депеш гледат изключително сериозно на участието си там. Тримата добре разбират, че то или трябва да е пълноценно и успешно, или ще е моментът на тяхното самоубийство като бенд. Въпреки напрежението Депеш Мод са се зарекли да не правят компромиси. Те няма да взимат първия прекрачил прага идиот само понеже се налага да бързат. Трябва им човек, с когото да могат да се сработят и да живеят, независимо дали става дума за шест седмици или за шест месеца. А и солидарността помежду им, поради която навремето не са пуснали обява за вокал или за барабанист, си остава нещо важно. На прослушването се случва обичайното. Явяват се доста фенове с най-разнообразни таланти, но не и такива, които могат да са от полза за групата. Идват над двайсет безработни музиканти. Минават и завършили музикални училища, които може и да не са пипали синтезатор в живота си, но уверено твърдят “пичове, аз съм професионален музикант, мога да се справя с всичко” или “синтезаторите почнаха да излизат от мода, на вас всъщност ви трябва добър китарист”. Алън Уайлдър е един от малкото, които не се вписват в тези стереотипи. Той умее да свири на синтезатор, а и на всеки друг клавирен инструмент, за който групата се сети. Но когато му представят репертоара си, той изглежда любезно заинтригуван. “Чувал бях за Депеш Мод”, признава Алън. “Но не бях слушал нито една тяхна песен. Не ми бяха интересни тогава”. Той не е и под 21 години. Роден е на 1 юни 1959 и е по-голям от всеки друг от останалите. Но щом все пак става дума и за пари, ще трябва да се лъже. Алън Уайлдър идва от Актън, предградие на средната класа в Западен Лондон. Също като двамата си по-големи братя, има сериозно музикално образование и по настояване на родителите си учи пиано. Това изключително много му помага да си намери първата работа след като завършва училище през 1975 – прави чай в едно от звукозаписните студиа в центъра на Лондон. Мечтата на Алън е да стане студиен инженер. Но докато се мотае из студиото, той не крие музикалните си способности и постепенно разбира, че е значително по-добър от повечето клавиристи, минаващи оттам да записват. Не след дълго той се предава и става пълноценен студиен музикант. Нито една от ранните групи на Алън не успява да направи нещо значимо. Драгънс свирят софт рок в квартален младежки клуб. Рийл Ту Рийл са кръчмарска банда в Западен Лондон. Дафни Енд Дъ Тендърспотс свирят ню уейв и дори успяват да издадат сингъл, но дотук. Съвсем наскоро Алън се е присъединил – пак по обява – със синтезатора си към разпадащата се група Хитмен, но не успява да участва в записите на втория й албум, след който договорът й със CBS изтича и не е подновен. По късно Дейв ще каже, че Алън Уайлдър изглеждал като истинска рок звезда с късата си подстрижка, кожено яке и дънки. А и не стоял добре зад синтезатора. Но на Алън му трябва само веднъж да чуе мелодия, за да я изсвири веднага, при това с импровизации. След като Депеш решават да го вземат, същият Дейв с характерното си чувство за хумор му казва, че ако не се справи на мястото на Винс, спокойно може да кандидатства за местата на останалите... Депеш Мод предлагат на Алън шестмесечен пробен период, през който смятат да запишат и следващия си албум. Работата му обаче започва незабавно, понеже групата стартира промоцията на първия си сингъл след напускането на Винс – “See You”. Песента е една от първите, композирани изобщо някога от Мартин Гор. Записват я точно преди Коледа. Странна Коледа и Нова година ще да е била. Напускането на лидера на една група е най-тежкият възможен трус в кариерата й. Когато Питър Гейбриъл напуска Дженесис през 1976, никой не би предположил, че барабанистът й ще пропее и даже ще стане солова мегазвезда през 80-те (Фил Колинс се казва човекът). Едва ли някой е допускал, че след самоубийството на вокала, композитора и фронтмена Йън Къртис младите Джой Дивижън ще ги бъде, камо ли пък че под името Ню Ордър ще са една от най-влиятелните британски банди през следващите 25 години! ЕйСи/ДиСи без Бон Скот, Ван Хален без Дейвид Лий Рот, Блек Сабат без Ози Осбърн – общо взето, всичкото това изглежда невъзможна мисия. Каквито и новогодишни желания да са имали Депеш Мод в навечерието на 1982, страховете им са били силни и основателни. “Добре че имахме много работа и не успяхме да се уплашим”, казва Мартин. “Ако се бяхме паникьосали, сигурно днес просто нямаше да сме оцелели”. Само че за техен ужас 1982 сбъдва и някои от най-големите им кошмари.
2006-09-15

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)