БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

1980 - Now This Is Fun

Ники Русиновски (djsupermax)

Раздел: Публицистика  Цикъл: Откровение: Депеш Мод според "Ритъм"

Формацията взима смяната на името си на сериозно. През 1980 то звучи ново, вълнуващо и модерно. Остава само да завършат започнатите промени, за да му паснат напълно. В мига, в който спестява достатъчно пари, Флеч също си купува синтезатори и захвърля баса. “Харесвахме бендове, които използваха синтове”, обяснява Винс. “Оу Ем Ди, Хюман Лийг, Гари Нюман – такива неща слушахме”. “Когато отначало навлязохме в електрониката и станахме изцяло синтезаторна група, очевидно бяхме вдъхновени от Крафтверк”, допълва го и Мартин. “Те бяха основното ни влияние, въпреки че имаше нещо като сцена след тях. Помня, че ходих да гледам Хюман Лийг и бях страшно впечатлен от тяхното шоу. Доста харесвам първите им няколко албума”. Винс обаче отрича да са направили завой към електронната музика, за да станат по-комерсиални или понеже точно това е било на мода тогава. Песните, с които Депеш скоро ще пробият, са същите, които вече са написали – “с китарите и прочее” (Винс), само преаранжирани. “За нас синтезаторът беше пънк инструмент, нещо от типа “направи си сам”, твърди и Мартин. “Не е необходимо да си някакъв велик музикант, за да свириш и да изпееш посланието си – ето това беше пънкът”, допълва Флеч. “Ние със сигурност нищо не разбирахме от музика, когато започнахме”. Още една причина да пенсионират китарите е постепенното нарастване на броя на участията им. Групата ползва обществения транспорт – автобуси и влакове – за придвижване и мъкне техниката със себе си. Китарите искат и съответни тежички и обемни предусилватели и боксове, а синтезаторите са далеч по-мобилни. Новата група не се отказва единствено от старото си решение да не ползва барабанист, въпреки че дръм-машината е много примитивна, немощна и еднообразна. “Ако бяхме мярнали някой добър барабанист и той се бе сработил с групата, може би щяхме да променим и това”, допуска Дейв. “Но никога не сме имали такъв шанс. В Базилдън нямаше барабанист, който би се справил, а и той би искал допълнителен транспорт и място за репетиции”. А репетициите стават вече нещо задължително четири-пет пъти седмично, понякога и всяка вечер. Дори добронамереният викарий не е в състояние да ги подслонява толкова често, затова се преместват в гаража на Винс. Това е лоша алтернатива. Макар че и четиримата са на слушалки, майката на Винс се оплаква от шума, който издават клавишите на синтезаторите. Дори и най-вдъхновената репетиция във всеки момент може да бъде прекъсната от вбесената родителка, появяваща се на вратата с нетърпящата възражение фраза: “Спрете това тракане веднага!” Депеш Мод правят дебютния си концерт в бившето си училище “Сейнт Никълъс”. За тримата основатели ветерани това е “просто още едно шоу”. Но за новия им член това е най-страшният момент в живота му. Дейв Гахан е пял пред публика само веднъж с хора на Армията на спасението на Коледа, когато бил на 8 годинки. Десетилетие по-късно той седи в празната училищна стая смъртно блед и си повтаря непрекъснато: “Не искам да го правя, не искам да го правя”. Ето какво си спомня той: “Беше много по-страшно да застанеш за пръв път пред толкова хора, отколкото си го бях представял. В интерес на истината, трябваха ми няколко години, за да се пораздвижа на сцената (смее се) и да понауча това-онова”. Другите трима правят каквото могат да го успокоят с думи и алкохол. След десетата бира сценичната му треска е сведена до средно силни напъни за повръщане. След още половин час изтощителни усилия на сцената новакът е най-щастливият човек на света: “Беше велико! Хайде да го направим отново!” През октомври Депеш Мод получават постоянна вечер в саутендския клуб “Топ Алекс”, свърталище на дърти блусари и рокаджии. Първото шоу отново е свързано с нервни кризи. Все пак това е най-голямата и най-възрастната аудитория, пред която са свирили досега, а детският им вид и наивният им синтезаторен поп още повече усложняват нещата. “Но се справихме доста добре”, спомня си Дейв. “Всичките тресоха глави на нашата музика”. Започващата да си изгражда репутация група решава, че трябва да увеличи максимално участията си. Само три месеца след създаването си те влизат в студио и записват демо от три песни. Всичките са композиции на Винс Кларк. Мартин композира още от времето на Норман Енд Дъ Уормс. На репетициите предлага и две свои композиции – “Tora! Tora! Tora!” и “Big Muff”. Но Винс не желае да отстъпи творческото ръководство на групата другиму. “Може би един ден, когато вече сме известни, може да опитаме. А сега ни трябва собствен, еднотипен, разпознаваем и уникален звук”, казва той. Песните в демото са “Photographic”, един инструментал, който Винс по-късно ще превърне в тема на ТВ шоу, и още една композиция, за която вече никой не може да си спомни коя точно е била. Всичко е наистина еднотипно като звук. Музикантите все още се борят с разучаването на инструментите си. Само седмица след като започват да разпращат касетките си навсякъде, Депеш Мод получават обаждания от два малки, но престижни лондонски клуба – “Бриджхаус” и добре познатия на Дейв “Крок’с”, в който той често прекарвал нощите си. В “Бриджхаус” те подгряват за други групи пред посетители, които просто не им обръщат никакво внимание. В “Крок’с” е друга работа. Там ходят нови романтици, футуристи, а и представители на доста други моди и течения. Депеш си спомнят, че когато свирели обикновено нямало разправии в заведението – хората ги слушали с интерес. Документиран е един случай през ноември, в който шоуто им било помрачено от сбиване на паркинга пред заведението. Но подобно явление принципно се наблюдава и при останалите синтезаторни групи от онова време: музиката им не предизвиква хаос и безредие, не е агресивна, а напротив – явно се харесва на публиката. При това положение е необходим само човек с идеи, който да представи цялата тази сцена пред най-широка аудитория и да подейства като катализатор на още по-бързото й разрастване. Окупирал диджейската си кабина, познатият ни вече Стиво Пиърс твърдо вярва, че той е човекът, който ще направи това. Първоначално Депеш отказват на Стиво едно от демо парчетата им да влезе в компилацията, която той грижливо подготвя. По това време самите те не са наясно със собствения си имидж и не им харесва идеята някой друг да им го гради според своите виждания. Но шансът да влязат в толкова представителна подборка от групи, алтернатива на поп конформизма, не е за изпускане. Те съзнават, че никога не биха успели да постигнат подобна публичност със собствени усилия. А и Стиво започва да се разочарова от факта, че новото електронно движение от ъндърграунд постепенно се превръща в нещо твърде мейнстрийм и настоява да включи в компилацията си колкото може по-нетипични за футуризма групи. Депеш са именно такива. Когато обаче Стиво разпалено обяснява как е решил да нарече компилацията си на името на лейбъла си – Some Bizzare Album, Винс почти избухва: “Ние обаче не сме bizarre (странен, особен, чудат – англ.) бенд!” Но пред групата няма много възможности. Да, Стиво не е единственият, който проявява интерес към тях. Но е единственият, който обещава нещо реално и очевидно сериозно. Една вечер в репетиционната на “Крок’с” групата е причакана от човек с раста плитки, който обяснява, че заминава за Лагос и иска да вземе със себе си някоя нова група, която да разбие нигерийската сцена с музика, каквато там досега не са чували. Той разпалено описва как ще ги позлати, ако – според описанието на Винс – се навият да свирят “електронна реге музика в костюми на космически чудовища”. Отказват му на момента. Друга оферта идва от Антон Джонсън, местна бизнес хиена с разностранни интереси. Той е собственик както на верига супермаркети, така и на саутендския футболен отбор “Юнайтед”. Предлага да вложи средства в развитието им, но при условие че той ще диктува накъде да се движат нещата. Отказват и на него. Междувременно групата полага усилия и сама да заинтригува някого, но напълно безуспешно. В последен отчаян опит, Дейв и Винс взимат мастера на демото си и тръгват на обиколка по дузина лондонски звукозаписни компании с молба някой да чуе музиката им. “Молехме ги да го чуят, докато чакаме в офиса им”, припомня си Дейв, “и, разбира се, повечето ни казаха да си го заврем отзад. Те казваха: “Оставете ни лентата да я чуем”, а ние им отговаряхме, че не можем, понеже ни е единствена, казвахме довиждане и отивахме някъде другаде”. Един прекрасен ден след 11 отказа им останал само още един адрес – този на Rough Trade, най-успялата независима компания, появила се в последните години на пазара. За съжаление лейбълът издава предимно музика на постпънк групи, така че двамата се чудят защо въобще са влезли, вместо направо да се приберат вкъщи. В Rough Trade обаче се гордеят, че приемат групите такива, каквито са, а не – както обикновено правят останалите – като такива, каквито могат да бъдат. За първи път през целия ден Винс и Дейв са поканени да седнат, а лентата им е пусната. “Rough Trade наистина харесаха записите ни”, споделя Дейв. “Но според тях не бяхме група за техния лейбъл... Все пак ни казаха, че познават някого, който може би щял да ни хареса...” По това време Rough Trade все още са най-големият клиент на Даниъл Милър. Те продават плочите на лейбъла му Mute, помагат с промотирането им и дори са му осигурили стая в офиса си, от която да си движи нещата. За щастие този следобед Милър е в офиса си. Лентата им отново е пусната и прослушана. Само че този път отношението на Милър става ясно още преди да си е отворил устата. “Той просто ни погледна”, припомня си Дейв, “и каза “yeeeuch!” (характерен английски израз на отвращение, “пфу”). После Милър си излязъл. “Ние си казахме: кретен!”. Депеш Мод водят загубена битка. Дори първата дописка за групата, появила се в местния базилдънски вестник Evening Echo, отбелязва очевидното: “... всички онези парфюмирани футуристки банди не могат изобщо да се мерят с тези четирима пичове от Базилдън. Те могат да стигнат далече, ако просто се намери кой да им покаже пътя към някой добър шивач”. Външният вид на групата е, меко казано, странен. “Аз носех футболни чорапи и чехли с шарка на килим”, признава Флеч по-късно. “Мартин боядисваше лицето си наполовина бяло, а Винс изглеждаше като виетнамски бежанец. Лицето му беше загоряло до бронзово, косата беше боядисана в черно и слагаше на главата си лента за коса”. Съкрушени от тези постоянни критики за имиджа и външния им вид, в един момент Депеш Мод капитулират. Междувременно популярността на групата в региона полека расте. Те си създават и първите фенове. Дейв си спомня за онези дни: “В началото имахме късмет. Имахме куп приятели, които се въртяха в най-различни клубове из Лондон и слушаха музика, по-различна от тази, която слушаха всички други. Имаше разни електронни неща, много Боуи, Рокси Мюзик, Крафтверк, Иги Поп... Спомням си група от около 50 приятели, които идваха и си отиваха. Винаги свирехме за тази малка група, без значение къде точно сме извадили късмет да забиваме”. Дори публиката в “Бриджтаун” започва да ги харесва. Поради това, един ден мениджърът им предлага да откриват за Фед Гаджет. Шансът не е за изпускане. Той е широко известно име, пълни клубовете, издал е един от най-самобитните албуми на годината, а и мениджър му е Даниъл Милър – човекът, отписал Депеш Мод със звучното “yeeeuch!”. “Ще му покажем ние какво значи “yeeeuch!”, заканва се Винс. Сигурно в тази декемврийска вечер на 1980 е имало някаква магия, защото четиримата от Депеш Мод си я спомнят много ясно и описват шоуто с думите “вечерта, когато разбрахме, че от нас ще излезе нещо”. Фед Гаджет наистина е привлякъл много хора. И, което е странното, по време на половинчасовото си изпълнение Депеш забелязват как се променя настроението на тълпата. Агитката от любопитни зяпачи пред сцената постепенно се превръща в танцуващо меле, разговорите и шумовете от средната част на кръчмата утихват. И даже Даниъл Милър, предпочел първоначално да остане в дъното, по-далеч от тези отвратяги, накрая танцува около сцената и ръмжи диво. Милър ги поема още когато слизат от сцената и се държи сякаш никога досега не ги е виждал. Черпи ги, кани ги да записват за него и им обяснява как работи. Групите идват при него не защото искат да бъдат суперзвезди – Mute не е атакувала класациите от времето на Силикон Тийнс – а защото искат с тях да се отнасят като с човешки същества. Той им повтаря и мантрата си, уплашила толкова други млади групи: няма да има никакви парични аванси, няма никакви гаранции, няма дългосрочни договори. Артистите на Mute просто записват плоча и ако им харесва как вървят нещата, записват следваща. После Фед Гаджет излиза на сцената и двете страни се разделят. Всяка поема по своя път, като обещава да обмисли добре разговора им. Този път Депеш имат върху какво да помислят. Връзките на Стиво най-после проработват и в последните дни на 1980 групата е обсадена от оферти. Три големи лейбъла – Phonogram (издатели на Some Bizzare Album), CBS и Island изпращат “скаути” да видят и чуят Депеш Мод на живо, след което им предлагат “пари, толкова пари, колкото не сте си и представяли, и всякакви щури неща - примерно безплатни гардероби с дрехи”. Можете да си представите последното колко е впечатлило Дейв. Но той признава, че това е всъщност единственото, което големите лейбъли предлагали – пари, много пари: “Изведнъж този стил музика дойде на мода и те всички ни искаха”. Когато за пръв път Депеш се обръщат към музикалната индустрия, те получават само откази. Никой не се заинтригува от тях. Три месеца по-късно “всички се интересуваха и мейджър лейбълите се редяха на опашка да подпишат договор с нас”. Но Депеш не бързат. Те сядат и любезно изслушват всички, като не забравят да погледнат и цифрите, които им се предлагат. Веднъж или два пъти дори се изкушават да подпишат, но... образът на Даниъл Милър странно ги привлича. Той не дава обещания, нито гаранции, но в замяна предлага нещо далеч по-ценно. “Даниъл се появи отново и каза, че иска да ни издаде плоча. Ако след това не искаме да останем, няма да ни се налага да го правим”, спомня си Дейв. “Това беше най-честното предложение, което чухме”. “Хората, които беше събрал в своя лейбъл, като например Бойд Райс, наистина бяха различни”, продължава Дейв. “Той издава техен сингъл, въпреки че знае, че ще продаде само 1000 бройки. Прави го просто защото ги харесва”. И, представете си, тази начинаеща група от четири момчета с работнически произход, повечето от разбити семейства, внезапно засипана с оферти за договори с големи звукозаписни компании, в които фигурират солидни суми пари, отказва на всички. И решава да сключи договор с малкия независим лейбъл на Даниъл Милър – Mute. Честно казано, това е една откровено нелогична постъпка. Кой музикант не се е изкушавал от онова така важно нещо, наречено творческа свобода? Но все пак огромната част от тези музиканти в крайна сметка избират парите. От гледна точка на здравия разум постъпката на Депеш Мод е просто бизнес катастрофа, свидетелство за крайна недалновидност, избиване на комплекси и проява на най-обикновена мания за величие. Но здравият разум е най-глупавото нещо на света. Повечето банди, послушали тогава здравия си разум, подкрепен с един солиден чек, са изчезнали безследно още в средата на 80-те. А Депеш Мод продължават да са тук повече от 25 години по-късно! И когато днес Дейв казва “можех да се обзаложа, че от всички банди по онова време точно нашата нямаше да оцелее”, причината да не спечели този облог е в много голяма степен и в това, че Депеш Мод избират да подпишат договор именно с Mute. Хм, договор ли казахме?
2006-09-14

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)