БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Home

Ники Русиновски (djsupermax)

Раздел: Публицистика  Цикъл: Откровение: Депеш Мод според "Ритъм"

Базилдън е малък и тих град недалеч от Лондон, по средата на пътя към Саутхемптън. Построен е след Втората световна война в характерен английски стил. Там се заселват предимно работнически семейства с малките си деца. С годините градът расте, ражда се първото поколение изцяло местни деца. Животът е като навсякъде – безработица, пиянство, детска престъпност и малко забавления. Едно типично английско градче с обикновени хора с много несбъднати мечти. Но сред подрастващите от поколението на 60-те има няколко деца, които ще сбъднат не само мечтите, но и кошмарите си. Ще стигнат там, където не са и сънували. Очаква ги бляскав живот и световна слава... Но, разбира се, никой не знае това през 1976. Групата, която по-късно ще стане известна под името Депеш Мод, започва от Винс Кларк. По липса на друго занимание, в началото на тийнейджърските си години той започва да пее в хора на местната църква. Присъединява се и към църковната организация от тимуровско-скаутски тип Бойс Бригейд. Именно там за пръв път среща Андрю (Анди) Флечър, наричан още Флеч. Двамата имат твърде много общи неща и моментално си пасват. Дори рождените им дни са с разлика от само пет дни. Винс е роден на 3 юли 1960 в Саут Уудфорд, Есекс, а Флеч – в Нотингам, Мидландс, на 8 юли 1961. И двама са още малки, когато родителите им си събират багажа и се преместват в Базилдън. Докато съучениците им редовно прескачат до Лондон по клубове и концерти, двамата съвестно се отдават на пеенето в хора и на дейностите на Бойс Бригейд. “Ходех на църква седем вечери седмично”, смее се Флеч. “Същото правеше и Винс. Е, Винс беше наистина запален по Библията!” Религията е едно от малкото неща в този град, които може да се практикуват, без да се нарушава законът, а те са добри момчета. Новите градове като Базилдън са типично английско изобретение от 60-те години на миналия век. Следвоенен Лондон преживява истински индустриален бум и населението му се увеличава рязко с темп, който строителната индустрия просто не може да настигне. Дори многоетажните панелни жилища по американски образец не могат да решат проблема с пренаселеността. Пък и в тези бетонни кутийки обикновено се заселват семейства, често определяни като “проблемни” – изхабени от живота майки с рояци непослушни деца, пиян съпруг в затвора и син-крадец с перспектива скоро да последва баща си. Новите градове са измислени с идеята да облекчат този проблем. Замисълът на архитектите е, че ако предложат на тези “проблемни” семейства по-човешки жилища в озеленени места в предградията с морави пред къщите, може би това ще промени поведението им. Само че гетото си остава гето, колкото и райграс да засадиш в градината на двора. Рекламирани като алтернативен начин на живот – всички луксове на предградията плюс всички удобства на големия град - новите селища, изникващи около Лондон, привличат стотици хиляди от провинцията и от самата столица. Но това са представители на работническата класа, а клaсовата структура на английското общество е изключително силно развита. В резултат се създават куп градове с по десетки хиляди души всеки, с модерни търговски центрове и уж всичко необходимо за живеене в тях. А всъщност – гета, предградия, градове-спални, подобни на нашите миниградове Люлин, Младост и Дружба. Хората в тях са отчуждени, всеки е сам за себе си. Липсва им най-важното – усещането за общност. За децата е още по-зле. Родителите поне работят до припадък или пазаруват. Децата нямат с какво да запълват свободното си от училище време и се разделят в различни малки групи и общества. Постепенно се появяват две ясно различими субкултури. “Добрите” деца като Винс и Анди се занимават с “добри” неща: църква, скаутски и кадетски организации, пеят, свирят и зубрят. “Лошите” правят каквото си искат – тоест, тормозят всичко живо наоколо. Добрите и лошите живеят в различни светове и рядко въобще се засичат едни с други. Когато например идва 1977 и, поради възрастта си, Винс и Флеч започват да проявяват силен интерес към музиката, те не слушат пънк рок. Слушат музика, която определено повече би харесала на техните родители – Битълс и Ийгълс. Все пак Винс, който от няколко години взима уроци по свирене на обой, решава да се откаже от този старомоден звукоизточник и си купува китара. Флеч пък избира баса и така двамата създават първата си група – дуо, наречено Ноу Романс Ин Чайна. Винс пише няколко простички мелодии за групата. Двамата с Флеч носят и любими свои плочи, които също опитват да свирят – песни на Джери Енд Дъ Пейсмейкърс, Евърли Брадърс, Фил Спектър, тоест основно вехти хитове от 60-те. Дори когато след някоя и друга година усещат, че е някак редно да се насочат към нещо по-актуално в момента, те си харесват Кюър. За справка – по това време Робърт Смит и приятелите му идват от пънка, но свирят нещо доста поп, напомнящо Битълс и ще минат години, докато навлязат в дарк и готик амплоато си. Ноу Романс Ин Чайна просъществува цели три години – до края на 70-те. Нито Винс, нито Флеч обаче гледат на това сериозно. За тях групата е начин да убият една-две вечери. Най-голямото им постижение е да свирят веднъж седмично в местния младежки клуб “Ван Гог”. Там се срещат с две други подобни групи, с които често прекарват и свободните си от свирене вечери. Това са акустичното дуо Норман Енд Дъ Уормс (“Норман и червеите”) и блус групата Дъ Викарс, чиято певица носи глупавия прякор Алф. Тя и Винс се познават от уроците по обой, на които са ходили заедно. “Ван Гог” е място, посещавано и от “добрите”, и от “лошите” момчета. На майтап казват, че се нарича така, “защото слушаш групите там само с половин ухо”. Често стават сбивания, текат вражди между банди, а музикантите бързо научават да не се обръщат с гръб към публиката, за да не им изчезне нещо от техниката. Една есенна вечер на 1979 единият от “червеите” носи в клуба евтин синтезатор “Мууг Продиджи”. По това време двете групи вече са добили някаква популярност. Свирят заедно и си разменят “хедлайнерската позиция”. Синтезаторът, донесен от Мартин Гор, обаче издига приятелството им на неподозирани дотогава висоти. Роден на 23 юли 1961, Мартин Гор е година по-малък от Винс. Израснал е в Дагънхем, лондонско предградие, съществуващо за да обслужва големия завод на Форд, в който работят и родителите на Мартин. Привлечени от перспективата за по-добър живот, обещавана от рекламните плакати, те се местят в Базилдън, за да открият, че и тук единственото, което ги очаква, е ходене на работа всяка сутрин. Като дете Мартин е училищният хулиган. Или поне до деня, в който го хващат да млати свой съученик с тухла по главата. Тогава баща му запретва ръкави и му дръпва един хубав бой, “с който започна животът ми като разумно същество”, спомня си по-късно самият Гор. От този момент той става “пасивен и кротък”, добър ученик, който зубри ботаника и немски. Способността му към езика го вкарва в програма за обмен на ученици и той на няколко пъти през ваканциите ходи на обменни начала в германската провинция Шлезвиг-Холщайн. Оттогава Германия е първото място, за което Мартин се сеща, когато иска да избяга някъде. Мартин завършва училището “Сейнт Никълъс” през 1977 и си намира работа в местна банка. Любезността и изпълнителността му не остават незабелязани от ръководството. Шефовете го харесват и му предричат дълга кариера в този бизнес. Всички знаят за групата му Норман Енд Дъ Уормс и го окуражават. А фактът, че момчето усилено пести, за да си купи нова техника, предизвиква възхищението им. Самият Мартин не намира работата си за страхотно интересна, но поне е сигурна, а и плащат добре. Така един прекрасен ден той успява да си купи синтезатора, за който от месеци е надул главата на всичките си приятели и колеги. Е, сега остава само да се научи да свири на него. Монофоничният “Мууг Продиджи” е сред най-примитивните синтезатори, но е голяма крачка напред за времето си. Той е първият масов синт, който не само възпроизвежда и модулира предварително записани звуци и шаблони, но и позволява да бъдат създавани нови такива. За целта обаче устройството е обсипано с множество копчета и бутончета. Трябва доста добре да си запознат с функцията на всяко от тях, за да изкараш желания звук. “Имах синтезатора вече от около месец, когато разбрах, че всъщност мога и да променям звука”, признава Мартин. Пристигането на първия синтезатор в Базилдън е голямо събитие. Но, оказва се, той въобще не пасва на музикалната концепция и на досегашния звук на Норман Енд Дъ Уормс. По същото време и Винс започва да усеща, че Ноу Романс Ин Чайна е безсмислено занимание без бъдеще. “Новата технология” буквално очарова Винс, така че двамата с Мартин бързо обединяват силите си. Първата група на Винс Кларк и Мартин Гор е дуото Френч Луук. Всъщност единствената им дейност заедно е да висят в репетиционната – спалнята на Винс – и да изучават каталози на синтезатори, разцъквайки от време на време новозакупената дръм машина на Винс. Тази непродуктивна дейност добива някакъв смисъл едва когато към тях започва да прескача за все повече и повече време Флеч. Заформя се нова група, този път трио. Поради все още неовладения потенциал на синтезатора на Мартин решават да я назоват Къмпъзишън Ъф Саунд (“Композиране на звук”). “Това едва ли въобще можеха да се нарекат “групи”, спомня си един техен съученик от онова време. “Беше просто едно ядро от трима приятели, които си играеха с разни инструменти и по-широка група от познати около тях. Целият този период доста се преувеличава днес. Не мисля, че Френч Луук изобщо са имали концерт, а Къмпъзишън Ъф Саунд имаха не повече от три. И трите бяха пълна катастрофа!” Първият от тези три концерта е в известен на местно ниво саутендски клуб на двайсетина километра от Базилдън, в който веднъж седмично Стиво прави парти с “електронна” музика. Заслугата за осигуряването му е на Флеч, който се обажда по телефона на буквално всяка дупка в региона, докато намери място, на което са склонни да опитат с напълно непозната група. И докато групата – дръм машина, Мартин на синтезатора, Флеч на бас и Винс на китарата – се подготвя за шоуто, на тримата им изглежда, че голямата им мечата е на път най-сетне да се сбъдне. Че те даже ще отварят за група, която им е известна – срещали са името й в музикалната преса! В интерес на истината, това шоу ще остане най-голямото постижение в цялата кариера на въпросната група, наречена Филм Ноар. Постижението се състои във факта, че са били хедлайнери на почти сформираните тогава Депеш Мод – и че са ги издухали отвсякъде! Шоуто на Къмпъзишън Ъф Саунд тръгва зле и постепенно става още по-зле. От центъра на сцената, където стои Винс, групата звучи тромаво, аматьорски, ужасно. Синтезаторът на Мартин вие и мяучи немелодично, дръм машината трака около дуднещия бас на Флеч, китарата на самия Винс звучи разстроено, а вокалите му почти не се чуват. Малката тълпа в клуба реагира безжалостно. Внезапно Винс избухва. Тихо и кротко – това е неговият стил – почти незабелязано той се отправя към единия край на сцената и тегли як шут на захранването. В резултат на сцената настъпва тишина и пълен мрак, посрещнати с одобрителни възгласи от тълпата. Само няколко седмици по-късно триото се съгласява да свири на парти на приятел. Този втори концерт “не беше дори и минимален успех”, казва Флеч. “Тълпата (отново) не реагира и Винс (отново) загуби самообладание”. Публиката е от “14-годишни хлапета”, по твърдението на Винс, и това само усложнява положението. Повечето от тях никога не са виждали синтезатор. Те се качват на “сцената”, почват да ръчкат и да натискат различните копчета и бутончета с въпроса: “А това какво прави?”. Винс наблюдава сцената с отвращение, а притесненият Мартин, който и сам не знае отговора, решава да направи демонстрация с думите: “Това прави ето така: Уаууу!” Скоро след този повторен резил Винс продава китарата и си купува синтезатор. През пролетта на 1980 дори и в малкия Базилдън е ясно, че е настъпила музикална революция. На мода идва електронният саунд. И за първи път от Битълс насам, казват някои наблюдатели, тя се води от групи от провинцията. Докато върти копчетата на чисто новия си “Мууг”, Винс си мечтае: а защо и Базилдън да не даде едно голямо ново име в класациите? Отговорът е ясен и за тримата – групата им няма вокалист. Анди не може да пее, Мартин не иска, а на Винс ще са му необходими още четири години, за да се осмели отново. “Е, ако не намерим вокалист, ще пея аз”, предлага Анди. Тази опция се вижда на останалите толкова неприемлива, че незабавно започват да търсят друг човек. Трябва им не просто вокалист, трябва им фронтмен. Досега Винс някак е успявал да скрие срамежливостта си зад китарата, но зад един тъничък синтезатор просто няма как да се скриеш. Известно време се чудят дали да пуснат обява за вокал в списание Melody Maker, но идеята отпада по не докрай ясни причини. “Искахме някой, когото вече познаваме, а не напълно чужд човек”, е фразата, която с различни вариации повтарят и тримата по-късно. Както ще стане ясно малко по-нататък, Депеш Мод е затворен клуб и влизането в него е невъзможно, а когато все пак се случи, е болезнено. Предвид изискванията на групата, повече от странно е, че изборът на Винс за вокалист се спира на един от местните пънкове, фен на Клаш и Дейвид Боуи, както и страшилище на квартала – Дейвид Гахан. Роден в Епинг на 9 май 1962, Гахан е по-малък от всички останали. Но иначе далеч ги превъзхожда като жизнен опит. И той има някаква връзка с религията – майка му е силно свързана с Армията на спасението. Когато обаче го пращат с по-голямата му сестра на неделно училище, двамата предпочитат да обикалят с велосипеди из града и после с чиста съвест обясняват вкъщи колко било хубаво в училището. Дейв е на пет години, когато баща му напуска семейството им и повече никога не се връща. Винс също е дете на разведени родители. Дейв обаче ще прекара по-голямата част от останалия си живот в опити да открие отново баща си. И ще спре едва когато с отчаяние установи, че е направил със собственото си семейство точно същото, което и мистър Гахан-старши с неговото – изоставил е брака и петгодишния си син, за да започне нов живот някъде другаде. Животът – и наследствеността – често са проклето нещо. За да компенсира липсата на баща, Дейв ще направи единственото, на което е способен – ще стане пълен дивак. При все че по-късно той скромничи (“в сравнение с другите ми приятели не съм направил нещо кой знае какво”), преди да напусне училище, Дейвид Гахан вече три пъти е заставал пред съда за малолетни. Полицейското му досие включва кражби на коли, които след това трябвало да бъдат изоставени и подпалени, вандализъм (тоест, хулиганско поведение на обществено място) и рисуване на графити по стените. На 14 си прави първата татуировка. Според намеците му, бързо навлиза и в секса покрай многобройните приятелки на сестра си. “Бях душа момче, правил съм всичко, ходил съм навсякъде”, ще каже той по-късно. Според собствените му приказки, макар че трябва да е бил на 13-14 тогава, редовно прескачал до Лондон и се движел “с пичовете от Глобъл Вилидж”, гей клуб с лоша слава около жп гарата Чаринг Крос. Пънкът избухва когато Дейв е на 15 и той му се отдава изцяло. В началото е фен на Дъ Демд, а когато те се разпадат, се насочва към Клаш. Острите им социални послания минавали покрай ушите му, а и не разбрал много първия им албум, признава той. Обаче да висиш по клубовете и ушите ти да звънят от цялата мощ и агресия на тази музика, му харесвало. “А пък да разправяш на другия ден на приятелите си в училище...” Дейв завършва училище “Сейнт Никълъс” през юли 1978 – за всеобщо облекчение и на двете страни. Последната година той почти не се е вясвал в час, а името му е синоним на неприятности. През следващите 6 месеца ще опита да си намери работа. И ще смени 20 работни места за около 180 дни. След като не е в състояние да се задържи над учебниците, какъв е шансът да се задържи дори на толкова невзискателни позиции като продавач на безалкохолни или пълнач на шишенца с парфюм? Дейв е щастлив единствено когато е център на внимание. Той е роден шоумен. Облича се по последна мода и дрес-кодът му отразява нощния му живот и клубовете, които посещава. През 1980 той е част от новата вълна и се носи не само предизвикателно, но и много изискано. Посещава точно клубовете, в които се събира елитът на тези среди – хора, които по-късно ще станат известни изпълнители, диджеи, журналисти, собственици на свои клубове и лейбъли. Силно впечатлен от дрехите, които вижда там, той кандидатства в колежа в Саут Енд по изкуствата за място по специалността “дизайн на витрини” с идеята, че това ще помогне на бъдещата му кариера в областта на модата. Всъщност Винс твърди, че за пръв път забелязал Дейв, когато последният се перчел с изтупания си външен вид пред група местни фенове на пивото с мътни погледи, принципно избухливи по природа и не много напреднали в последните фешън тенденции. Кой знае защо, на Дейв му се разминал боят. Според един свидетел на ония далечни времена, Дейв отначало бил нает като тон техник на Френч Луук, после съответно и на Къмпъзишън Ъф Саунд. Когато започнали да се оглеждат за вокалист, той бил естественият им избор. Според Флеч обаче, нещата са доста по-различни. Поради неговата и на Винс ангажираност с църквата, двамата получили правото да репетират в склада на една от църковните сгради. “Викарият просто ни позволи да продължим да си ползваме помещението. Само трябваше да сме учтиви и любезни и не ни беше разрешено да вдигаме твърде много шум”. Предвид тези относително луксозни условия, на репетициите на Къмпъзишън Ъф Саунд започват да се стичат все повече други групи и отделни музиканти, които също забиват по нещо на купона. “Забелязахме Дейв, докато изпълняваше “Heroes” на Дейвид Боуи заедно с една друга група”, казва Флеч. “Даже не бяхме сигурни, че искаме точно него - имаше толкова много хора наоколо, които пееха”. “И още не сме сигурни в това”, любезно добавя Мартин. Дейв е поканен да се пробва на спокойствие и пасва идеално на групата. Което е доста странно, като се има предвид, че всъщност никога не е пял сериозно с когото и да било. Той сам признава: “Когато за първи път отидох да гледам Клаш, си помислих: “Това и аз го мога!” От дълго време така и така го правех пред огледалото с четка за коса в ръка. Наистина мечтаех да правя точно това и не след дълго се оказах именно в такава позиция”. Добил увереност от заниманията вкъщи пред огледалото – а сигурно и от барбитуратите, които активно употребява тогава – Дейв смело приема предложението да пее за истинска банда. Първата работа на новия член е да изкаже известни резерви към името на групата. Той има наум нещо по-добро. Покрай фешън интересите си Дейв събира списания и сред тях има едно френско модно издание, наречено Depeche Mode. Кой знае защо, той си е внушил, че това е добро име за банда. Кой знае защо, останалите се съгласяват с него и името на групата официално е променено на Депеш Мод. Всъщност името Къмпъзишън Ъф Саунд е явно неподходящо и никой не го харесва особено. Depeche Mode на френски означава “бърза мода”, или поне те тогава мислели така. Всъщност то означава “модни новини”. “Ние просто харесахме звученето на фразата”, нервно признава Винс по-късно. “Със същия успех можеше да е Depeche Mud (смесица от френско-английски – “бърза кал”) или пък Depede Moche, което на френски означава “мръсни педофили”. Групата дълго и ожесточено спори и за това как да се произнася новото й име. Спират се – както се оказва, само временно – на ДепешЕ Мод, с ударение на последното “е”. “Това сигурно е граматически грешно”, казва Винс. “Но ние си го харесваме така”. Групата Депеш Мод започва официалното си съществуване.
2006-09-13

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)