БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

People Are People

Ники Русиновски (djsupermax)

Раздел: Публицистика  Цикъл: Откровение: Депеш Мод според "Ритъм"

Част първа – Преди сътворението People Are People Даниъл Милър не изглежда като човек, който би преместил планини или би променил света. Доста якичък, с очила – и плешив към днешна дата – и тогава, и сега той е самото въплъщение на нормалността. Не случайно още първият му запис е издаден под псевдонима Дъ Нормъл (Нормалния). В началото на 70-те Даниъл е един от многото начинаещи китаристи, които прекарват свободното си време в ученически групи. Изразът е точен – “прекарват свободното си време”, а не “свирят”. По собствените му признания, той не бил добър китарист. Вместо да си овързва пръстите и да упражнява сложни акорди до разкървавяване, той предпочитал да удря по китарата с парчета метал или дърво, за да види какъв звук ще издаде. Години по-късно тази техника ще бъде наречена “авангард” и даже ще се преподава от някои напреднали в материята китаристи. Но в епохата преди пънка, белязана от Джими Пейдж и Ричи Блекмор, един китарист е толкова по-добър, колкото повече ноти може да изсвири за единица време, а заниманията на Милър са просто източник на дразнещ шум. След гимназията Милър посещава колеж по изкуствата в Гилдфорд, градче до лондонските покрайнини. Там се запалва по правенето на филми. А когато спечелва и награда на Националния филмов фестивал за 20-минутната комедия “Don’t Sit Too Close” (“Не сядай твърде близо”), решава да се посвети на кариера в киното. За щастие този флирт не продължава твърде дълго. В средата на 70-те Даниъл Милър вече е диджей в алпийски курорт в Швейцария, където пуска на планинските туристи предимно денс-поп парчета като “Mamma Mia” и “Dancing Queen” на АББА и “Daddy Cool” на Бони Ем. При пътуванията си обратно до Лондон обаче Даниъл забелязва нещо ново, една цяла нова сцена, която се ражда на улицата, извън класациите – групи като Секс Пистълс, Дъ Демд, Дъ Клаш. Великата пънк рок експлозия съвсем скоро ще промени музиката завинаги, ще шокира и ще срути целия този закостенял, захаросан и спокоен свят на безгрижните туристи, припяващи си благовъзпитани мелодийки с инфантилни текстове. Даниъл взима със себе си някои плочи, но не може да ги пуска без риск посетителите да го замерят масово с декоративните чадърчета от коктейлите си. А и няма никакъв начин да смесиш Бакара със Секс Пистълс - просто не става. Двете култури говорят на различни езици и никоя от тях не разбира и не ще и да чуе другата. В един момент обаче решението се появява, и то – откъм диско сцената. Чернокожата американка Дона Съмър е горе-долу успяла и известна в Европа певица и изпълнителка в мюзикъли, когато през 1975 се свързва с живеещия и работещ в Германия италиански продуцент Джорджо Мородър. Самият Мородър вече има един хит в класациите от 1972 (“Son Of My Father”), който е изцяло синтезаторна поп песен. Работил е с Ролинг Стоунс по подготовката на знаменития им албум Black And Blue, има и други постижения в биографията си. Големият им удар заедно обаче е песента “Love To Love You Baby”. Докато върти тази 17-минутна композиция, предлагаща пъшкания и сластни охкания въху софт-порно диско бийт, Даниъл Милър може да се наслади на пълното объркване на аудиторията си. Да, това е диско музика, но не е само диско музика – можеш да танцуваш на нея, обаче можеш да правиш и други работи. А и звукът е някак по-различен. Две години по-късно Милър разбира накъде духа вятърът. Ако популярната музика въобще има бъдеще след експлозията на пънка, то е някъде там, в посока, в която още никой не е тръгнал и която е толкова далеч от корените на рокендрола, колкото въобще е възможно. Той внимателно следи какви ги върши Джорджо Мородър и последният не го разочарова. Лятото на 1977 влиза в аналите на музиката като Лятото на пънка. То обаче не е доминирано от Секс Пистълс, които след нечовешката “God Save The Queen” вече са си изпели песента и вървят към края си. А от потресаващия хит на Мородър и Дона Съмър “I Feel Love” – първия изцяло компютърно генериран денс хит, който обикаля света и заема челните места във всички класации. “I Feel Love” е композиция, която няма нищо общо с пънка, нито въобще с рока, но която взима много от техния поглед върху нещата. Песента окончателно срутва статуквото на тогавашната музикална индустрия, вече сериозно разклатено от революцията на момчетата на Джони Ротън, Сид Вишъс и другите като тях. Тя не само не използва познатите музикални инструменти, тя въобще няма конвенционалната музикална поп структура, задължителна с някои вариации дори за бунтари като пънкарите – куплет, куплет, припев, куплет, припев, инструментал, припев, финал. “I Feel Love” представлява електронен бийт, към който постепенно, на всеки 4 и 8 такта, се добавят – или изчезват – синтезаторни звуци и теми. Музикалната мисъл и структура са коренно различни от всичко правено преди от когото и да било – дори от Крафтверк. Звукът е революционно авангарден, буквално извънземен. От днешна гледна точка е напълно неясно как въобще е било възможно да се запише и изсвири такова нещо с тогавашните примитивни аналогови синтезатори. Песента няма текст в общоприетия смисъл на думата. Няма и припев. Дона Съмър пее само заглавието и още 1-2 фрази с минимални вариации. Потресените журналисти броят и се карат помежду си колко точно пъти певицата повтаря фразата “I Feel Love”. Социалистическата преса от нашата страна на Желязната завеса гордо развява песента като пример за това до каква степен на упадък е стигнало загнилото западно капиталистическо общество, което явно аха-аха и ще се срути. Впрочем, и на шокираната западна преса “I Feel Love” изглежда като края на света. И само практични хора като Даниъл Милър си задават въпроса какво все пак ще дойде след него. Към този момент – 1977-78 – с електроника започва да експериментира дори рокаджия като Дейвид Боуи, който пък на свой ред запалва Иги Поп. Но “I Feel Love” наистина е по-различна от всичко преди нея. Крафтверк рушат бариери, но истината е, че не ги прескачат. Пънкът вече е умрял (или поне така казват от 30 години насам) – преди всичко защото не се приема от огромната част от обществото, с изключение на младите. Дейвид Боуи и Иги Поп пък са икони, обаче си остават рокаджии. За разлика от всички тях, “I Feel Love” е неустоима и универсална. Пускат я пънк клубове, нищо че е диско. Харесва се в “нормалните” дискотеки, продава се като топъл хляб в магазините за плочи, пускат я нон стоп по радиото. Дори снобите, висшето общество и интелектуалците в легендарния нюйоркски клуб “Студио 54” я смятат за свой химн. За хората, които внимателно следят тенденциите, всичко е ясно. Пънкът е само мода, миналогодишен тапет за стените. А “I Feel Love” е нещо наистина ново и толкова свежо, каквото от години не е имало в рока. И представете си, убеден в това, този нормален човек Даниъл Милър решава да напусне работата си като диджей и да стартира собствен (шоу)бизнес... - - - - - - - - - Ако рокът възниква с електрифицирането на китарата, то електрониката се появява с изобретяването на синтезатора. Най-просто казано, това е устройство, което създава и модулира звуци по електронен път. Първите електронни инструменти стават популярни през 20-те години на миналия век. Но истинският баща на съвременния синтезатор е инженерът Робърт Мууг, който усъвършенства устройството и през 1967 добавя към него клавиатура. И ако в началото на 60-те компанията Columbia опразва цяла стая в студията си, за да настани в нея най-модерния за времето си синтезатор, то по-малко от 10 години след това се появява портативният “Мини Мууг” синтезатор, който спокойно се побира в кейсовете и раковете на музикантите дори при турнета. В началото синтезаторите се използват практически само от смахнати музиканти гигантомани като Пинк Флойд, Йес и Емерсън, Лейк Енд Палмър. Рокаджиите гледат със силно предубеждение на новия инструмент. Но постепенно започват да го използват дори групи като Ху, Хоукуинд, Рокси Мюзик. Истинските пионери са Крафтверк, които през 70-те създават изцяло синтезаторна, роботска “техно” поп музика, вдъхновена от далечното бъдеще. “Няма бъдеще”, казва пък философията на пънка. “Или ако има, то ще е много, много по-различно от настоящето”, внушават Крафтверк с поредица от невероятни албуми. В края на 70-те обаче се появяват множество банди, вдъхновени по един или друг начин от Крафтверк, от музиката им или просто от синтезаторите. Последните стават все повече, все по-усъвършенствани и, освен че са портативни, вече са и съвсем достъпни като цена – дори и за начинаещи музиканти и групи. “Синтезаторът”, казва Даниъл Милър, “означава, че даже не е необходимо да знаеш как се държи китара, за да изразиш себе си”. Развенчаването на трите акорда на рокендрола е революция, но мнозина бързо осъзнават, че лошата група си е лоша група, независимо дали ползва китари или някакви нови технически чудесии. Във времето след пънка обаче има значение не само какво свириш, но и по какъв начин го свириш. От края на 1977 се появяват нови групи и изпълнители като Ултравокс, Хюман Лийг, Гари Нюман, Кабаре Волтер, Тробинг Грисъл. Лейбълът на последните се нарича Industrial – име, което ще стане цяло самостоятелно течение в електрониката. Пънкът има и друго сериозно последствие – той променя начина за разпространение на музиката. Съществуващите преди него звукозаписни компании (лейбъли) са търговски марки, част от по-големи конгломерати. Те издават само неща, които според тях ще имат успех на пазара. За нов изпълнител или група е невъзможно да запишат песен или да я издадат на плоча, без да сключат договор със звукозаписна компания, която да ги продуцира, да наеме студио, да запише и рекламира артистите и музиката, и накрая да продаде плочите чрез собствената си търговска мрежа. Резултатът от тази политика е, че ако погледнете класациите на хитовете от 70-те, ще изпаднете в сериозно недоумение. Всичките места са заети от дълбоко неизвестни днес изпълнители и групи, сред които с мъка ще откриете две-три познати имена. И макар това да е златното десетилетие на хард рока, в хит класациите от онова време няма Дийп Пърпъл, Рейнбоу, Юрая Хийп, Лед Цепелин, Блек Сабат, Пинк Флойд... Музикалната индустрия ги е проспала. Макар че те всичките са издадени от популярни лейбъли, някой е решил, че тая музика – най-иновативните и креативни групи на десетилетието! – не става за масова употреба и няма да има успех. Чудно ли е тогава, че в края на 70-те независими лейбъли започват да никнат като гъби след дъжд? Независими компании е имало и преди, но те продават малко и не оцеляват дълго. С експлозията на пънка и в по-малка степен на диското обаче, много хора разбират, че има пазар и за друга, различна музика от тази, която големите мейджър компании лансират. Музикалните магазини пък разбират, че макар и да нямат сингли в класациите, албумите на много групи се продават повече от добре. Именно развързването на този порочен кръг едновременно и от двете страни вдъхновява Даниъл Милър да пробва нещо ново. През пролетта на 1978 Милър записва limited edition (тоест ограничен тираж) – както той си мисли – на сингъл с две от най-минималистичните си електронни композиции: “Warm Leatherette” и “TV O.D”. Въпреки добрите отзиви за демото, два утвърдени лейбъла отказват да го издадат. И той го издава сам – като основава собствен лейбъл, наречен Mute (англ. – ням, мълчалив, безмълвен, безгласен). Mute Records се помещава в собствения му апартамент в североизточен Лондон и за начало самият Даниъл е единственият му служител. Нормалният (Дъ Нормъл) сам си пише музиката, сам я свири, сам рисува графиките за обложката, сам вдига телефона и сам пише писма на феновете си. Но Милър не е съвсем сам в предприятието си. Впечатлен от новаторските му музикални идеи, магазинът за плочи Rough Trade съфинансира производството на сингъла и след това постепенно продава всичките произведени копия чрез собствената си търговска мрежа. Схемата явно работи. Успехът не трогва твърде Милър. “Аз никога не мога да взема твърде на сериозно нещата, които правя”, казва той. И започва работа по втория сингъл на Дъ Нормъл. Той обаче така и никога не е издаден. Вместо това Даниъл решава да разшири каталога на фирмата си и започва да търси изпълнители. Първото име, което успява да привлече, е Бойд Райс. Това е ултраекстремен авангардист от Сан Франциско, който до този момент е издал един сингъл с четири дупки на него (“за да може плочата да се върти около различни оси”), още един сингъл, съдържащ вероятно всеки писък, издаден от Лесли Гор (тийн певица, първообраз на Бритни Спиърс, но от 1963), както и албум с музика, която може да се слуша на всяка от трите скорости на грамофона по желание на слушателя. Следващата придобивка на новия лейбъл е друг ексцентрик на име Фед Гаджет. Неговият сингъл “Back To Nature” е второто издание в каталога на Mute. Първият албум на лейбъла пък е “Diekleinen und Diebosen” на дюселдорфската електро пънк група ДАФ (Deutsche-Amerikanische Freundschaft или “Немско-американска дружба”). С растящата си аудитория от заклети фенове както в Германия, така и в чужбина, ДАФ постепенно придобиват култов статус и са ключова придобивка за компанията. С тях Mute печели реномето на “истински” лейбъл, за разлика от стотиците други подобни, ръководени от полусмахнати особняци и чешити, издаващи собствената си неслушаема музика. Следващата стъпка на Даниъл Милър е също стратегическа и утвърждава лейбъла му не само като креативен, но и като комерсиален. Проектът Силикон Тийнс не е нищо новаторско като идея – стари хитове от миналото, преработени в естетиката, стилистиката и звука на последната мода. Това са го правили още Битълс и Ролинг Стоунс. Но докато обработва рокендрол класики в забързани синтезаторни парчета, Милър си задава два въпроса. Първият е дали всичко това няма да звучи просто като пародия. Хора като Уолтър Карлос и Исао Томита са преработвали в електронен формат произведения на Моцарт и Дебюси. Но там става дума за класическа музика. Пък и дали новите версии са добри е най-малкото спорно. А вторият въпрос е дали в такова нещо има творчество и въобще някакъв смисъл. Оказва се, че не е трябвало да се притеснява. Албумът на Силикон Тийнс Music For Parties става едно от предпочитаните заглавия на всяко уважаващо себе си ню уейв парти през 1979. И въпреки че доста скоро изпада от класациите, той е последван от купища подобни изпълнители и групи, силно сходни като звук и търсения. Музиката им е вдъхновена от пънка, но борави с изцяло или предимно електронен инструментариум, поради което бива наречена “new wave” (нова вълна). По-късно към нея се присъединяват и доста рок музиканти, които развиват и обогатяват течението и стилистиката му години след като електронният звук изчезва като мода. Сред множеството популярни групи в този стил в началото се забелязва една тенденция, която скоро довежда до раждането на още едно течение – “new romantics” (новите романтици). Те не винаги използват електроника или използват съвсем малко, музиката им видимо идва от новата вълна, но пънк влиянието в нея напълно отсъства. Песните са доста мелодични, полирани. И най-важното – тези изпълнители са облечени много добре, внимателно, дори с финес. Нищо общо с дрипавите рокаджии и скандалните пънкари – тези тук са фешън сноби. И имиджът за тях е въпрос на живот и смърт. Популярната музика и преди е познавала имена, заложили в много голяма степен на визията и не толкова на музиката. Дори тенденцията изпълнители да снимат малки или по-големи филмчета с рекламна и забавна цел не е нещо ново – отново ще опрем до Битълс, които са го правили още през 60-те. Във Великобритания ТВ поп шоуто Top Of The Pops, в което всички известни изпълнители от класациите свирят (или по-скоро се показват) пред публика, постепенно се налага като водещо. А в него на особен успех се радват визуално атрактивни артисти от всякакъв тип, промотиращи по-провокативна естетика – пънк, гей, космическа, извънземна, палячовска или обикновен зализан фешън имидж. В Америка пък на 1 август 1981 тръгва MTV – една “кабеларка”, която ще промени завинаги света на музиката. Много скоро под диктата на телевизията част от старите групи и изпълнители са изместени встрани от нови, шарени, визуално атрактивни лица и проекти. Някои от тях са и доста скъпи. EMI например похарчва цели 200 000 долара да закара групата Дюран Дюран в Шри Ланка и да заснеме там три нейни клипа. Инвестицията обаче си заслужава – в следващите години Дюран Дюран са водещото име сред новите романтици. Последователите на новата вълна и новите романтици се събират в няколко клуба в лондонския квартал Сохо, откъдето постепенно тръгва тази нова мания. Те са предимно представители на работническата класа - основно тийнейджъри, които харчат парите си за дрехи и прекарват голяма част от времето си пред огледалото. Доста от тях са безработни и търсят начин да оцветят някак сивото си ежедневие. Движението скоро се сдобива и със свои издания. През май 1980 излиза първият брой на авангардното култово списание The Face. Към по-долната част на пазара пък се цели поп братовчедът му Smash Hits. На Даниъл Милър всичко това му изглежда малко несериозно, като временна мода, и затова той прави всичко възможно да се разграничи от новите романтици. Те обаче цитират Дъ Нормъл и Силикон Тийнс като основно вдъхновение. И, естествено, идват на тумби в офиса му и опитват да сключат договор с неговия лейбъл. Там обаче ги очаква не особено дружелюбно посрещане. А и някои от бизнес практиките на господин Милър са малко странни. Той не предлага нито договори, нито пари в аванс. Вместо това, всички разходи по записите и рекламата се делят по равно между лейбъла и групата. Същото после се случва и с приходите от продажбите, уверява ги Милър. Кой знае защо, повечето напускат разочаровани и дори възмутени. Те търсят “истински” лейбъл, с истински договори и истински пари. И предпочитат да го потърсят другаде. По това време Mute вече не е единственият независим издател на новата музика. През лятото на 1980 Стиво Пиърс – един от диджеите, свирещи в тези среди – обявява, че създава нов лейбъл. Стиво е тясно свързан с едно движение сред новите романтици, наречено футуристите. Много скоро той е затрупан с демо записи на всякакви нови групи. Повечето от тях са пълен боклук, но има и нелоши. Има даже някои перспективни. Така на Стиво му хрумва идеята да издаде компилация с най-добрите. Всяка от групите в компилацията ще получи договор до година след излизането на плочата, уверява той новоизпечените кандидати за слава. Но понеже всяка група е различна, той търси на всяка най-подходящия за нея лейбъл. Стиво и неговата компания Some Bizzare са само посредник. Колкото и да е странно, той полага сериозни усилия да изпълни ангажимента си, макар че в последвалите години някои групи имат сериозни разногласия с лейбъла му за пари и авторски права. Стиво няма как да знае, че една от първите групи, които си е избрал за компилацията, наречена съответно Some Bizzare Album, има сериозни резерви срещу имиджа, който неговият лейбъл й създава. Грешката не е на Стиво. В наивността си въпросната група е възприела външен вид и име – Депеш Мод – които за всеки страничен наблюдател по онова време просто крещят “нови романтици!”. В следващите години ще стане ясно, че при тази група нищо не е такова, каквото изглежда. Тя взима на пръв поглед странни решения и се ръководи от своя логика, често точно обратна на традиционната. Тази група просто е различна.
2006-09-12

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)