БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Дрипава черга

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: Любов и диаболо в паркове - / разкази/

-Ще ми кажеш ли, най-после, от-къ-де, взе шибания пистолет? – опитах се да бъда страшна и май успях защото си глътна езика. -Ами аз, такова…-опита се да набере кураж, ама макар да се правеше на голям играч си оставаше хлапак. -Ти какво, с това пушкало липсата на полов орган ли искаш да заместиш! -Що не пробваш дали ми липсва. -Как пък не!-засмях се- Голям ухажор си… Домиля ми и го целунах по бузата. Брадата му още не боцкаше. -Оръжието няма да те направи по-мъжествен. -Ти пък много разбираш. Искаш ли да седнем на нашата пейка.-предложи. -Не и докато не ми кажеш защо ти е този „Колт”? -„Берета” е. - С това се убива, знаеш ли? - Може и да опази човек. - Ти пък какво имаш за пазене? - Теб например. - Мерси. Вече не се чувствам сигурна в теб. - Обичам оръжията. - Е, и? Аз обичам морето, но не си нося такова под дрехата. Засмя се. Млъкна внезапно и ме изгледа инак. -Дай ми пистолета, моля те! – каза го със съвсем друг тон. Настръхнах. Това беше съвсем различен човек. Хладен мъж, а не хлапака с който ходех от два месеца и се целувах по пейките. Протегна ръка. Очакваше да изпълня. Аз също очаквах това от себе си, но ме изби бяс. Уплашена бях и това ме вбеси. Изгледах го на кръв и отгатнах следващите му движения. Не го познавах такъв, но познавах достатъчно такива като него, като се започне от първият съпруг на майка ми и за жалост, безсъмнен мой баща. Щеше да ме хване здраво за ръката и да ме дръпне. Ако се опитах да се отскубна, да ме зашлеви. Едър беше, но аз пък съм тенисистка. Хвана ме за парфюма, а аз бях половин метър зад гърба му насочила играчката. Изгледа ме изненадано. -Хей. – опита се да се усмихне, но много му личеше, че го е хванало шубето- Не се прави на луда. Дай го! -Защо ти е? -Имай ми доверие! -Що не си… -Дай го! – отново протегна ръка. -Кажи ми! -Исках да поиграя лошо момче. Мислех, че ще ти хареса. На момичетата се харесва. -Лъжеш! -Откъде пък разбра? -Знаеш кой е баща ми и много добре, че лошите не ме кефят! Щях да съм благодарна, ако ме мислиш за лекомислена пикла, но ти лъжеш! -И какво ще правим сега? – засмя се. Видях навитата парцалива черга подаваща се от храстите в края на парка. Беше добре осветена от единствената останала лампа по улиците в квартала ни. Усмихнах се. Ще му покажа точна стрелба. -Запуши си ушите! – засмях се. -Не го прави. Дадох два изстрела. После още два. След малко още два. И още два. Виждаше се, че чергата отскача. Моят се изпари. Стрелях по лошият си шанс. По глупостта ми да тръгна с него. По неговата глупост да бъде такъв. После спрях да си представям конкретни неща. Просто исках да улучвам черги и бутилки, в живота и на бинго, в любовта и покупките, в не знам си още какво, независимо, че всичко когато си разочарован заприличва на дрипава черга хвърлена в храстите. Между изстрелите правих паузи. Стреляла съм в продължение, най-малко на половин час. Беше толкова тихо наоколо, че имах чувството, че се чувам и на луната. Но един прозорец не светна. И един телефон не е бил вдигнат. Голям купон. Пистолетът само щракаше. Нямах вече патрони, но продължавах да натискам спусъка. Тогава чергата се размърда, изтърколи и от нея излезе раздърпан и рошав пияница. -Ама пикло, с пиклата ти! – разкрещя се и не ми даде време да се осъзная. Тръгна ядосан към мен, а слюнките му летяха на метър разстояние.-Аз да не съм ти тук пъдпъдък да ме гърмиш! Познах го. Този го знаеш цял град. Не беше с всичкия си и не бях го чувала да говори. Издаваше само животински звуци. -Ти знаеш ли какво щеше да стане, ако ме беше уцелила в сърцето… -Ранен ли сте! – попитах уплашено, но това допълнително го раздразни и не посмях да запитам пак. -Ти знаеш ли, кажи ми? Щях…-Моето сърце е вече улучено и ако ме беше улучила и ти, нямаше да го понеса. Сега отивай в галантерията и ми купувай игла и конци да се закърпя. -Мисля, че трябва да ви заведа в болницата. -Ти си за болница! – кресна ядосан, но ме разсмя. -Отивай до галантерията. -Три часа е. -Така ли? Добре. И не е смешно. Млъкнах, а той преди да продължи по алеята, с кикот и животински звуци, повтори, но по-спокойно от първият път: „Ако ме беше улучила в сърцето, нямаше да го понеса.” След тази нощ го срещах често. Опитвах се да го заговоря, но той изглежда не разбираше или се преструваше. Кудкудякаше и лаеше, ръмжеше и се кискаше, но и една човешка дума не произнасяше. За приятелят си нищо повече не чух. Боях се и да разпитвам, но той беше изчезнал и никой не говореше за него. Месец по-късно бях потърсена от непознат телефон. Вдигнах и чух: -Ако ме беше улучила в сърцето, нямаше да го понеса! – рече и затвори. Не съм сигурна на кой от двамата беше гласа.
2006-07-07

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)