БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

4. Килърът: "След време, Пешо, ако бях човек..."

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: ПОВЕСТИ И РОМАНИ  Цикъл: Мутри - роман 1998

“След дълго лутане в пустинята,
скитникът оазиса открил,
изпрал чорапите си първо,
а после жаждата си утолил…”

Брат Стивън

Да надникнем в една неголяма уличка, в едно неголямо градче. Кокетно, курортно, миришещо на парфюм и нечистотии по интимните си места. Пресичаме влаковата линия малко преди началото на градчето. Преди време двама любители на екстремните преживявания, баща и син, взаймно се предизвикаха да я пресечат с мотоциклетите си точно пред носа на преминаващият експрес. Синът не подкара мотоциклета си, а след това се наложи дълго търсене на главата на бащата. Намериха я в царевичните насаждения които вече подминахме. Градът още говори за нещастието. Преминаваме покрай табелата за населено място и продължаваме към центъра. Въпреки ранният час се носи ехо на веселяшка музика и градуси. Отеква изстрел и за един историята завършва. Преследван от полицаите беглец, заподозрял, че е откраднал собствената си кола. И за тази случка ще говори още дълго градчето. Тя се случва в близост до първата пряка. Първата пряка е далеч от интимните места на градчето към които смело продължаваме, за които градчето говори само шепнешком и за които ще има още дълго да говори. На около двеста метра от наскоро вдигнат мезонет в клекнала като жаба стара като греха “Варшава” излиза от поредния дилир пияница. Върху предният капак е изрисуван със спрей пенис. От близкият парк излизат изпомачкан мъж тежащ непомалко от четиридесет килограма и изпомачкана жена нетежаща повече от сто. Бързат да се приберат в домовете си преди половинката им да е тръгнала на работа, но като виждат капака падат с трясък върху него и без да обръщат внимание на ококорелия се в купето стар грешник започват своята игра на “горкичкото момченце и порочната сестра на мама”. Прекосяваме парка, а от другият му край е малката уличка на която футуристично блести електриковосин “Крайслер”. Обръщаме за миг поглед назад. Старият грешник излезъл от поредният фаустовски диалог с отвъдното помага на “горкичкото момченце”, а “порочната леличка” нали е порочна въпреки първоначалната си изненада се хили с широко гърло. Миг преди това пияницата си усмихваше на неговата “сребърна фея”. Тя му говореше нещо неразбираемо и изсипваше със сребристите си крила бенгалски огън над една безкрайна зелена поляна. Внезапно кожата на “сребърната фея” се покри с мехури. Мехурите се разпукаха и по лицето и запълзяха озъбени червеи. В такива случаи той знаеше как да се спаси. Решаваше да оживее. Отваряше очи. Когато го направи видя, че луната огромна и плътна е кацнала на верандата на неговата “мансарда на бляновете”. Пляскаше се тежко и заплашваше да го смаже. Разбира се това беше задника на “порочната леличка”, а хазяина не разбра само, че е “леличка”. Почувства отдавна забравения приятен гъдел на мъжкия порив, развърза възела на връзката за обувки която държеше войнишкия му панталон и със замах проникна в натежалата луна. “Лелята”, разшири и без друга опулените си очи, отвори изненада уста, а после започна да се киска. Оставаме ги да се забавляват както знаят, а очите ни отново са погълнати изцяло от “Крайслера” с футуристичен цвят. Тръгваме по улицата покрай него. Единият й край завършва, незавършен от човешката ръка, сключвайки се с тесен черен път в източната част на парка. Също незавършена, по-скоро гора отколкото парк близо до делтата на града. В края на лекият завой между черния път и улицата е спряла изпожулена и изглеждаща доста окаяно “Опел Аскона”. Под жалкото купе обаче всичко е подменено и колата е бърза и безотказна. Мястото където е спряла е избрано така, че тя трудно да се вижда, а от нея всичко наоколо да се вижда добре. Младият мъж пред волана е едър и доста респектиращ. Погледът му не се отделя от “Крайслера”. Другият младеж изглежда безличен, просто един от тълпата, ала неговата външност е по-измамна и тази от външността на колата. Дреме, но една част от съзнанието му е будна. Със затворени очи следи движението не само около “Крайслера”, а и изобщо в парка. Мисли си разсеяно за слабият мъж и за дебеланата които бе видял да се любят близо до колата преди по-малко от час, а после да се излягат върху бричката от другия край на прага. Припомня си и нещо което не иска да си припомни, ала все пак няма сили в полудрямката си да изгони. Струва му се нелепо, че се сеща за това което за добро или за лошо все пак се бе случило. Беше в същият парк, но отогава минаха десет години. В просъница пак го преживя от самото начало. Знаеше, че се е случило отдавна и все пак имаше чувството, че се ще се случи тепърва и не искаше да се случи, но то се случи както и тогава. Тази която обичаше, в която се беше влюбил още преди да беше видял и която също го обичаше, с разкъсана рокля плачеше подпряла гръб на едно дърво, а той триеше кръвта от раздраното си от ноктите й лице.
За части от секундата отвори очи и видя веселата любовна тройка.
“Проклета стара бричка! Беше там и тогава!”
Унесен вървеше до момичето което обичаше. Желаеше да я целуне и подозираше, но не беше сигурен, че и тя го желае. Държаха си ръцете. Обърна лице към нея и видя, че не са двамата сами. Имаше трети. Прегръщаше я. Тя се и боеше, и смущаваше, но не знаеше как да излезе от ситуацията, а невинността й я правеше да изглежда по-секси. Грабнаха я в прегръдките си, а тя крещеше. Третият беше непознат. После го позна и се оказа онзи пияница, но не жалък, а зловещ…
“Трябва да се събудя! Ще се издъня и тежко ни!”
Стресна се. Видя огромният задник на сладострастницата тресейки се да се отдалечава към другия край на улицата.
“Проклета бричка! И тогава беше там! Само, че ако не се стегна може да загазя повече отколкото загазих след туй тогава. И кви са тези дивотии дето ми се присънват…”
-Как е, Тош?-усмихна му се партньора.
-Като след плен на еротични видения, Пешо.
-Насила станахме воайори! Ако знаех щях да си взема “Канона”-Петър се закиска-Това не съм го видял и в порнофилм. Ще го кажа на Деса като отида пак при нея. Може да вземе някоя марка допълнително от по-побърканите си клиенти.
-И кво, толкова?-попита очуден Тош.
-Не видя ли накрая? Все си мисля, че и със затворени очи виждаш.
-Горе-доле, но не, това не видях.
-Ами…
-Здравей, моя малка непозната…-измърмори Тош, прекъсвайки партньора си и сам се очуди защо го направи-Какво си мислиш за символиката на съня, но не ми цитирай Фройд, квото си запомнил си запази за ученичките.
-Никога не цитирам никого.-изпротистира Петър.
-Отвреме-навреме само Маестрото.-усмихна се Тош.
-Е, да. Маестрото, да. Понякога ми е като духовен баща. И за теб е такъв.
-И затова си мислех докато дремех, а май точно днес не трябва.
Напрежението пролича в лицата и на двамата. Опитаха се да го прекрият един от друг. Бяха професионалисти, познаваха се, но не бяха от хората които се доверяват, а и да се откриват чувства при занаята им беше сигурна предпоставка за по нататъшен провал. Имаше и защо да са задължени на страховития гангстерски бос, Маестрото. Кръстинкът откри Петър, преди ръката на закона и готвещите се за кървава вендета близки на застреляни при въоръжени обири сарафи. Пред двадесет и две годишният, наскоро завършил ВИФ, отчаян обирджия се откри един нов свят и заживя нов живот. Този от когото треперяха хиляди се превърна в негов покров. Рядко бяха дните като днешният в който трябваше да участва в рискована акция, а не бе при Маестрото като най-личен гард. Често се питаше защо ли кръстникът изпитва такава слабост към него и въпреки вроденото си и тренирано хладнокръвие треперяше само при мисълта, че Маестрото е обратен и тайно влюбен в него. Не, че го мислеше сериозно, но изобщо не искаше да преминава през главата му. Понякога имаше чувството, че Маестрото чете мисли и ще му стане неприятно, ако разбере как тълкува благородството му този за когото бе направил толкова много. И тези мисли не бяха сериозни, но достатъчно неприятни. Макар нищо и никакви като дребно петънце върху антична мебел нарушаваха чувството за безкраен комфорт каквото изпитваше Петър, откакто работеше за Маестрото. Трябваше да мине много време за да разбере, че те са толкова дразнещи защото вътрешно се боеше от своя благодетел дори имаше мигове в които го мразише. Кратки и кошмарни мигове. След отминаването им отново разбираше, че има защо да е истински благодарен на Маестрото. Приблизително по същият начин стояха и нещата с Тодор и това правеше намеците му плашещи. Неслучайно заговори за Маестрото, а след това подметна, че деня не е като останалите. Истина беше и Маестрото, наистина беше прекалил. Това което трябваше да сторят не приличаше на акция за сплашване, а на психомелодрама в която рискът за двамата надскачаше границите на рационалното. За Петър беше неразбираемо защо всичко трябваше да протече по този сценарий. Партньорът му не издържа и се издаде, че също не разбира. Не беше момент за размисли и колебания, макар да бяха неизбежни. Петър пусна касетофона. Прозвучаха нежните интерпретаций на Клайдерман. Тодор отново затвори очи.
-Наистина ли виждаш и така?
-Понякога и по-добре.-отвърна Тош-А и знам винаги кога да ги отворя.
Вдигна рязко клепачи и изгледа партньора си.
-Периферното зрение ограничава доброто виждане. Трябват ми секунди за оглед във всички посоки и спокойствие. Мога да проследя след това всичко важно което ще се случи около мен в следващият половин час. После пак секунди оглед и още половин час…
Хладни мравки полазиха Петър. Беше шокиран, но бързо се опомни и гузно се засмя:
-Бъзикаш се нали?
-Естествено, че се бъзикам. Е, не съвсем. То кво ли сериозно нещо не става на бъзик?
-Накъде биеш?
-Никъде. Просто ми е скучно, а и ако трябва да ти призная едва ли ще ме разбереш.
-Опитай.-долови се хладина в гласа на Петър.-Не съм чак толкова тъп.
Тодор се разсмя. Забърка по джобовете за цигари. После се сети, че са в жабката.
-Знам, че ти се струва странно.-рече му Петър-Никой не прави нещата така както ги прави Маестрото, но е въпрос на психология. Добрите психолози понякога изглеждат доста откачени.
-И са си откачени, но това не им пречи да са добри психолози.-продължаваше да се усмихва Тодор.-Ако имаше предвид Маестрото, напълно съм съгласен с теб.
-Тогава какво имаше ти предвид като заговори за някакви проблеми?
-Свързани са със символиката на сънищата. И оная бричка там в която падна голямото ебане, клекнала като дебела курва която сере, а двама разбити биещи си взаймно чикий и се празнят в устата. Ама да не говорим повече!-Тодор сви лицето си в презрителна гримаса.
Петър го гледаше мълчаливо. Чудеше се какво му е. Точно сега не трябваше да отвличат вниманието си с ненужни сърцераздирателни приказки. Довечера, ако всичко минеше както трябва над чаша "Бяло конче", можеше и да стане дума за това което мъчеше Тош.
-Във всяко преживяване има нещо много мъдро.-промърмори Тош и обичайният насмешлив израз отново озари лицето му-Колкото и да се връщаме към клекналите тромави трошки символ на социалистическия прогрес не можем да разберем с кое са ни накарали да бъдем такива днес каквито сме.
-Явно си свалил онази писателка. С нетърпение ще чакам новото и книжле. Имам ти доверие. Този път "мутрата", ще е голям любовник…
-Ти си мутра!
-Ще е… Нежен. Мъжествен. Разбиращ винаги това което желае една жена която знае какво желае. Разчитам на теб да се получи книга която едновремено се чете с една ръка и завладява с дълбоката си психология и тънкото си фолософско послание…
-Кво ти става, Пешо?
-Една епопея за драмата на нашето съвремие, историята на една голяма любов в която един суров воин с горещо сърце и твърда паламарка…
-Не съм я свалил!
-Да си я.
Избухнаха в смях. Бършеха сълзите си когато изпод гъсталаците с виснало до коленете дъно на панталон се появи квартиранта на "Варшавата". По един и същ начин и двамата притиснаха устните си, но овладяха смеха си. Пиянката вървеше право към колата.
-Само тоя ми липства!-каза избърсвайки остатъка от сълзите си Петър.
-Наречи ме "дърта трошка", ако не поиска пари за лекарство.
-Кво ше го правим?
-Ако поиска пари за лекарство ги даваш ти, ако е за нещо друго ги давам аз.
-Мислиш ли, че е редно, Тош?
-Не става за свидетел, а сигурно се чувства в деветият кръг на ада и едва ли ще може да различи Фил Колинс от известна политичка от левицата.
Пияницата приближи обезобразеното си от белези лице към прозореца. Чертите бяха вдървени като парализирани в една глупава, клоунска усмивка. Не приличаше на лице на човек, а на маска която будеше и съжаление, но повече плашеше. Тодор почувства, че му прилошава. Механично ръката му посегна към пистолета, а цялото му съзнание крещеше едно: "Махни се! Махни се! Махни се по-скоро…гадино!" Не, разбираше какво му става, но сякаш сънуваше с отворени очи. Вървеше с момичето което обичаше. Държеше го за ръка и се чудеше дали да го целуне. Тя ухаеше прекрасно, но изведнъж в лицето го удари прогнила миризма. Обърна поглед към нея и видя, че отвратителната твар която надничаше през прозореца я прегръщаше. Насмешливия израз беше станал още по-отблъскващ и плашещ. Гримаса на зомби от разказ на ужаса, на прокълнат будещ отвращение и страх с нещастието си, на зъл герой от стара приказка, на болест непознаваща лечение откраднала плътта на този които я бе приютил. Имаше и нещо друго което плашеше хладнокръвният изпълнител на деликатни поръчки. Нещо което му напомняше. Нещо което недоумяваше. Нещо пред което се чувстваше безсилен и което неистово и по детски мразеше. Лицето в прозореца му се струваше странно познато макар да беше сигурен, че никога извън този кошмар не бе го виждал и не разбираше защо го свързва с онази стара грешка която се беше оказала преломна в живота му. Овладя се и дори се усмихна преди да отвори вратата.
-Къв ти е проблема?-попита.
-Дай един капак за ракията.-рече му направо клошара.
Видя в огледалото, че Петър е приведен и се смее. Бръкна в джоба си. Не откри по-дребна банкнота от петхиляди, но без да се замисли я пъхна в ръката на нещастника. Онзи се отдалечи на няколко крачки от колата обърна се и намръщен рече:
-Да ми ядеш спарените ташаци!
Петър поаленя. Тош зяпна, бавно отвори вратата. Вместо да излезе обаче заби глава в таблото и дълго се киска. Смехът зарази и Петър.
-Този каквото и да му се случи все ще му е малко…-заключи Петър и забравиха за пияницата.
Към "Крайслера", вървеше Худини. Бивш депутат от Великото Народно Събрание. Бивш висш юрист в областта. Бивш защитник и на Маестрото, и на Великия ацтек, на няколко вече отдавна угаснали свръхнови в бизнеса които се бяха развихрили из високопланинските райони и разбира се на всички техни редови. Напоследък се шептеше, че с Маестрото имали известни недояснености в отношенията. Разбира се Худини беше твърде умен за да поеме напразен риск и нещата при всички случаи щяха да се оправят, ако конфликта не беше много по-сериозен отколкото изглеждаше. Такъв се оказа иначе не би имало акция за сплашване. Последната среща на двата туза се състоя в дома на Маестрото. Стояха на огромната тераса. Пиеха чай и споряха за нещо. Петър чу една, единствена дума изречена по-силно. Худини беше нарекъл Маестрото: "Демоничен". Не бяха много тези които имаха куража да го нарекат с това му прозвище, а последното което би повярвал Петър бе, че Худини може да излезе и за милисекунда от равновесие. Той беше винаги един и същ. Поведението му беше толкова неизменчиво като външността. Аристократичното обаяние с което респектираше стоеше като спойка към дългата сребриста коса, вечната хладна усмивка и орловия лик. Знаеше се и че освен умен е и много коварен. Каквото и да беше се случило между тези двама мъже нямаше да мине без последствия.
Худини отвори вратата на "Крайслера". Петър погледна часовника. Имаше още около час.
"Дано не тръгне! Дано не тръгне! Дано не тръгне…"
-Шантава история, нали?-промърмори Тош, напрегнато-Това днес е най-откачения комар който съм играл…
Худини тършуваше нещо из колата си. Откри го. Излезе, блъсна вратата и тръгна обратно към дома си.
-Дано наистина да е толкова верен на навиците си.-въздъхна Пешо.
-И ако не е, какво? Какво толкова рискуваме? Всичко е просто нестандартно, но не е по-рисковано от рутинните операции. Ако не се качи в колата си в десет, а се забави бършейки излялото се върху котлона кафе всичко ще е като всеки друг път.
-Няма да е, защото не е!-хладно изрече Пешо.
-Преди малко като, че ли имаше друго отношение.-усмихна се Тош.
-Да ми ядеш спарените ташаци!-тросна се Петър.
-Спомена, че е въпрос на добра психология някои неща да изглеждат налудничаво.
-Ти пък каза, че си съгласен с мен. Наистина ли го мислиш?
-Кажи ква беше оная перверзия във "Варшавата", дето не видях?
Петър се усмихна, руменина изби по лицето му, погледна към партньора си и видя в огледалото пияницата който тътреше краката си към колата.
-Този май пак идва към нас.-усмивката му стана по-широка.
-Убих го!-засмя се Тош.
Нещастникът се караше с храсталаците. Накрая твърде ядосан метна празната бутилка. Тя се удари в едно стебло. Рекушира и го улучи в челото. Падна на земята.
-Е, това не трябваше да става!-промърмори Тош-Видят ли, тялото ще видят и нас.
-Достатъчно прекрито е.
-Някое куче ще залюбопитства и стопанина му ще го види. Трябва да направим нещо! Дано е жив! И такова нещо не беше ми се случвало. Мамка му!
-Кво ще правим?
-Да изчакаме малко. Може и да стане. Тези Господ ги пази.
-Мамка му!-почти изкрещя Петър.
Худини отново отиваше към колата си. В същото време едно усмихнато коли с оплезен език тичаше към падналия. Худини влезе в колата. До експлозията имаше повече от четиридесет и пет минути и беше твърде рано да го извмъкват от колата. Двамата трябваше да направят това пет минути преди взрива. Когато Маестрото нареди, че минутите трябва да бъдат пет, а не четири или шест, не пропусна случая да каже, че в петте минути има билейска символика. С проповеднически глас обясни, че да се покаяш и пет минути преди смъртта си ще си спасен. И двамата изпълнители знаеха, че плана е напълно налудничав. Рискът беше прекалено голям, а и един по-слаб взрив който нямаше да убие, но добре да разтърси Худини би имал по-голям ефект. Маестрото сякаш гадаеше какво мислят и усмихнат им рече, че е твърде рисковано и наистина ефекта би бил напълно сигурен, ако акцията се проведе както обикновено. После добави, че би било добре да се проведе както обикновено, ако става дума за обикновен човек. Худини заслужаваше наистина повече внимание. През последните години Петър рядко вземаше участие в наказателни акции. Е, понякога напердашваше някого като сводника на Деса който вече втора седмица беше в гипсово корито. Пожела го приятел на Маестрото което беше заповед за Петър. Такива задачи граничаха със забавното и бяха далеч от това което вършеше бойната сила на боса. С течение на времето Петър беше изгубил доста от рутината си и макар да се досети, че ще е рисковано не прецени колко рисковано ще е. Същото не се отнасяше за Тош. Той беше се превърнал в истински изтънчен професионалист. Хладнокръвен, интелигентен, точен като програма, но способен и да импровизира. При това и поведението му, и външният му вид заблуждаваха. Държеше се инфантилно, дори малко глуповато, но това можеше да заблуди само хора които не го познават добре. Това го правеше изключително ценен в случаите когато се налагаха силови методи. В тях той бе по-добър специалист и от Маестрото. Веднага улицата пред дома на Худини изплува пред очите му, изплува парка, силната светлина на ранният час, суетящите се из парка хора. По ирония на съдбата беше израстнал в същото градче и познаваше добре парка. Никога не е бил безопасно място и полицията му отделяше особено внимание. Взривният механизъм трябваше да бъде поставен преди изгрев, очакваше се, че вманиячения на тема точност Худини ще се качи точно в десет в колата си. Това означаваше, повече от три часово следене и излагане пред очите на случаен свидетел. От моментът в който поставеха взривният механизъм до този в който трябваше да измъкнат от колата изненадания Худини да го отдалечат на безопасно растояние за да види с очите си какво става с колата му се налагаше да следят да не би да тръгна нанякъде по-рано. И без друго самият факт, че човек със свободна професия изглеждаше абсурден. Ако колата потеглеше в непредвидимо време единственото което можеха да направят е да пресекат пътя й и нататък да импровизират, но Худини трябваше да види и да запомни добре силната експлозия. Тодор бързо прецени, че не е най-опасно самото пресичане, а три часовия престой в който можеше всеки читател на "Труд" снощи или онзи ден е решил да свали с бягане ненужна мазнина, случайно да види спряла на твърде необичайното място тяхна кола. Искрено се надяваше, че Худини още с отварянето на очите си ще реши, че всичко му е омръзнало и в този ден ще наруши цялата си програма като още призори ще се качи на "Крайслера" и ще отиде да лови риба. Колкото по-бързо свършеше всичко толкова по-добре. Чувстваше обаче, че това което му се иска няма да се получи. От опит знаеше, че при по-продължителните акций има най-вече неприятни изненади.
"Е?"-попита го тогава с безгрижна усмивка Маестрото.
Тош просто вдигна рамене. Не за пръв път Маестрото измисляше нещо странно. Учудващо беше, но винаги се оказваше най-удачно. Човек можеше да се учи от приумиците му. Маестрото си беше маестро. Истински класик в изкуството да се оцелява. Такъв до чийто замисъл можеше да се достигне след години разсъждения. Откачен си беше, но велик откачен. Тодор усети, че има чар в това да се доверяваш в лудостта на такива. Все пак в един откачен свят, най-точна преценка може да има откачения.
"Доста артистично, нали?"-босът си просеше комплимент като ученичка която твърдеше пред приятелите си, че е грозна.
Би му отвърнал, че е прекалено артистично дори, но се въздържа само да кимне.
Тревогата му по слабите места на плана траяха кратки минути. Въпреки нея и за миг не допусна, че може да има провал, а след като отмина мисълта му заработи плавно, систематично, машинно акуратно и педантично. Недно с нея скрита в дълбините на съзнанието работеше една скрита корективна програма която анализираше и поправяше където се наложи и най-дребната подробност. Тази подсъзнателна програма беше всъщност най-голямото преимущество на Тодор над останалите.
Същият ден реши да не се обръсне. Не се обръсна и на другата сутрин. Без да се замисля дълбоко в себе си знаеше, че дори и добър физономист би се затруднил, ако трябва да го различи несресан и с набола брада. Когато хвана в ръката си шушлековото яке от магазин втора употреба му се стори глупаво, но купи якето. В такава дреха и Брат Пит би се разхождал необезпокояван пред НДК. Сам поръчи на "служебните автоджамбази" необходимата кола. Няколко часа по-късно се свърза по електронната поща с Великият Ацтек, босът с когото се очакваше скоро да влезат във война. Използвайки псевдоним уговори с Великият Ацтек сделката. Великият Ацтек веднага прие да плати исканата сума. Половината щеше да я прати още следващият ден на посочената банкова сметка. Преводът на останалата част щеше да стане "в деня в който прочете в пресата, че Маестрото е мъртъв". Банковата сметка принадлежеше на душевноболен братовчед на Тош, за когото се грижеше майка му. От години беше пенсионирана и Тош остана единствената им надежда да оцелеят. Помагаше им с пари. Сам намираше лекарства за братовчед си. Те нямаха никого. Препатилата женица би предпочела да умре пред това да го предаде, ако все пак по някакъв невероятен начин се стигнеше до номера на банковата сметка на която Великият Ацтек от години пращаше хонорарите на този когото познаваше единствено като "Клошаря". С този псевдоним Тош, преди три години за пръв път потърси Великият Ацтек, предлагайки да засдетелства солидарността си с него. Отстрани видимо опасен за боса свидетел. Не беше сигурен дали постъпва правилно, но онази коригираща грешките програма не му позволи да постъпи грешно и да не го направи. Откакто се помнеше Маестрото и Великият ацтек се мразеха и доре когато не желае си пречеха. Имаше кратки приливи и отливи, нотки за споразумения, опити за търпимост, понякога дори лоялно отношения за конкуренти, но те не бяха просто конкуренти, а врагове и родени да бъдат врагове. Недопустимо беше да работи и за двамата, но го правеше. Доколкото успяваше следеше делата на Великият ацтек, а въображението му запълваше празните места и знаеше кога Великият ацтек има най-голяма нужда от виртуалният си партньор. С времето Тош разбираше, че е постъпил правилно. Има чар да се доверяваш на лудостта на велики откачалки, но това не можеше да продължи вечно. Нямаше начин да не дойде деня в който Маестрото щеше да се провали разкъсан от собствените си демони и това да повлече към провал всички отчаяно свързани с него. Също такъв неизбежен крах очакваше и империята на Великият ацтек. Нямаше да е близък, но какво ли значи близък в сравнение с един живот дори и когато ставаше въпрос за живот на бойна единица…
За втори път "клошаря" влезе в компютъра на Великият ацтек за да отсрани президента на религиозна фондация която използваше имунитета на пастерите си за да разпостранява дрога. Тук Великият ацтек беше се надцинил. Беше инвистирал немалко, а губеше влиянието си видимо надиграван от международните си партньори които също имаха влияние, а и слава която в никакъв случай не беше толкова позорна като на Великият ацтек. Освен това проклетият Юда, криещ зад библейските си текстове, гнусните си дела беше по-добре охраняван и от известен, емигрирал десидент от Близкия изток. Тук чистият късмет помогна на Тодор. Преди година на едно свиждане на братовчед си в психодиспансера се запозна с един нещастник който бълваше несвързани приказки за Страшният съд, преродения Адам в Кришна и призовавайки всички да се покаят молеше за двеста лева за кафе. След като изпи кафето което Тодор му купи от бутката беше прибран от сестрите за инжекция, но Тодор запомни това лице. Видя го отново седмица преди да се свърже с Великият ацтек. На весникарска страница фотографиран до международният трафикант и известен президент на религиозна фондация. Неподозиращият за миналото му престъпен туз го бе взел за охранител. Нещастникът навярно криейки от всички около себе си религиозните си откровения, живееше с мисълта, че верен на промисъла ще извърши своя богоугоден подвиг и навярно чакаше деня в който някой щеше да стреля по неговия пастир за да го прекрие с тяло. Едва ли взимаше лекарствата си. Нататък действията на Тодор бяха рутинни. Чрез браточед си измъкна адреса на шизофреника от една медицинска сестра. След кратък телефонен разговор с брат му научи номера на мобилният му телефон. Нататък беше повече от лесно. Беше запаметил до запетайка думите му от деня в който го срещна в психодиспансера. Знаеше какво да говори. Нещастникът едва ли помнеше, че ги е изричал пред някого и това което казваше сърцето му, можеше да бъде изречено от друг само, ако другият е пратеник на всевишният. Няколко обаждания бяха достатъчни да го обработи. Убийството щеше да бъде демонстративно. На официален коктейл пред очите на най-изявените тузове на фондацията. Нямаше начин да бъде свързано с Великият ацтек. Въпреки, че щеше да се разбере, че убиеца е невменяем фондацията нямаше да избегне компрометиращият скандал и ако Великият ацтек беше умен би го използвал за да развие дейността й в свои структури. На двеста километра от местото на екзикуцията и на двехиляди метра над морското равнище Тодор пиеше "Ред Мери" и се наслаждаваше на високпланинският пеизаж. Погледна часовника си и усмихнат изрече дежурните си думи в подобни случаи:
"Здравей, моя, малка непозната!"
После с тъжна усмивка промърмори:
"Ах, момче, защо не си пиеше лекарствата!"
Допи чашата си и напусна хотела. Знаеше, че вече е спечелил доверието на Великият ацтек и от този ден не е просто бойна единица. При първата деликатна услуга не поиска възнаграждение и дори не дочака отговор от страна на боса. Само му съобщи, че ще свидетелства лоялност. При настоящата също не получи отговор веднага. Отговорът щеше да бъде под формата на добра сума в банковата сметка на братовчед му. Получи го още същият ден и то в двоен от пожелания размер. С част от парите плати скъпата операция на леля си която се бе поболяла от грижи по болния си син и внесе значителна сума която не можеха да си позволят за издръжката му. Той беше получил вече своята награда и му се искаше му се да не вземе за себе си и цент, но около тези невинни хора нещата можеха да станат подозрителни. Остатъкът от парите прати на банкова сметка на несъществуващо лица в Минесота. Когато започна да осъзнава защо се е свързал с Великият ацтек разбра, че някой ден може да се наложи да стане това несъществуващо лице. От този ден взе да гледа на връзката си с Великият ацтек като на една сложна, стратегическа виртуална игра и гимнастика за способностите. Беше си осигурил спасителният изход за екстремен житейски избор и не му оставаше нищо друго освен да го подържа и да не се надява да го използва, но да е готов и за това. Направи още четири услуги на Великият ацтек, а парите прати на щатския си двойник като разумно определи процента за изкупуване на душата си който даде на леля си. В това време не преставаше да е най-надеждният сред хората на Маестрото. Често това което стряскаше другите в поведението на боса за него беше просто интересно нещо от което може да се учи. Виждаше, че Маестрото живее и работи опасно и за себе си и за приближените си, но освен опасно му се струваше и предизвикателно. Друг на негово място би пребегнал много отдавна към резервният вариант, но той не виждаше сериозна причина да го направи. Докато Маестрото изясняваше какво точно трябва да сторят и Петър го гледаше като абориген пишеща машина корегираща подсъзнателна програма вече пращаше сигнали, че момента е назрял. Маестрото вече беше загубил мяра за разумна преценка. Дали беше имперски синдром на император който се смята за богоравен или задълбочаване на демоничността на Маестрото не бе ясно като това, че времето на боса е отминало и е настъпило времето на лудостта, че след този немислимо рискован акт ще има следващ и следващ, че империята вече е стигнала до предела на възможностите си, а надкрачилият го император е изгубил равновесие под краката си защото е стъпил в нищото. Настъпило беше времето за лебедовата песен на двадесет и осем годишния престъпник след която трябваше да претърпи личностна смърт и да заживее един друг живот с друго име в другата част на света. Без да се пита и да мисли върху това той го знаеше. Вечерта след като се свърза с Великият ацтек се люби за пръв път с Жана. Повече от месец само се срещаха. Можеше още в първата нощ да я има, но тогава пожела нещата да станат само себе си и тя да го пожелае осъзнавайки, че го желае. Сама, а не потиквана от поривистоста му. Без да използва слабостите на слабият пол, чисто еротичното желание една жена да се отдаде като по-слаба и наивността която пролича още в момента на запознаването им в иначе интелигентното момиче. Стана на едно парти. Момичето пийнало му се лепна и започна да му разказва сюжет на някаква книга с много мутри, мутреси, всевъзможни правителствени агенти и много, много сладострастни въздишки. Оказа се, че разказва сюжет от поредната книга която смята да напише, а тя е сравнително известна за българските стандарти писателка. За кратко с нещо го раздразни, но малко след това му стана "сладка". За кратко се и разколеба дали да я оправи веднага след като му се отдал случая. Личеше си, че си пада по него, а и това, че точно в тази вечер лесно би се отдала на импулсите си. Това, че не го познаваше и че спадаше към контигента й от герои за които говореше с явно презрение носеше допълнителен чар. Вместо това с възможно най-безобидният тон използвайки без да подозира професионален подход даде няколко допълнителни идеи към сюжета изяснявайки някои неща които тя не би могла да знае. По всичко личеше, че тя е много доволна. Продължиха в същият дух, а той неусетно се запали и след по-малко от час и две изпити чаши сюжета бе почти напълно различен и на далеч по-голяма висота от първоначалния си вид. Постепено тя ставаше все по-мълчалива, усмихваше се, докосваше се до него крадешком, а накрая му прошепна в ухото:
"Хайде да отидем на покрива и да се целуваме!"
Не отидоха на покрива, а в нощният бар на онзи високопланински хотел в който винаги отсядаше когато имаше нужда на уединения, същият в който се намираше докато фанатичният младеж убиваше своя благодетел.
Стигнаха на зазоряване. Тя си беше мислила, че ще пътуват някъде наблизо и големите й светлозелени очи бяха преизпълнени със смут и с едно недоверчиво щастие, сякаш не вярваше, че това може да се случи на нея, а не на нейна героиня. Красива и обаятелна, нелишена от слава и талант бе имала немалко интересни приключения, ала повечето бяха захаросани. Това не беше. Имаше нещо което го правеше изключително, такова каквото е невероятно да се случи и буди в очите израз на недоверчиво щастие. Когато слънцето изгря се качиха на близкият заснежен връх и се целуваха. Срещаха се по няколко пъти в седмицата. Псевдофилософстваха, говориха си за книги, понякога и за любов, но не я правеха. Тодор с око на ловец забелязваше, че тя се уморява от дистанцията и тъй като не можеше да я увеличи щеше сама да потърси любовната тръпка.
"Сърненцата й тръпнат за целувка и ще ги разголи сама! Здравей, моя малка непозната!"
Учуди се от фразата която мина през главата му. Не я употребяваше във връзка с жени.
"Здравей, моя малка непозната!"-казваше преди да се чуе пукота като при отваряне на шампанско и някои възнасящ се му дари неземно очуден поглед посегнал с длан към простреляните си гърди или когато някоя кола се взривяваше и наоколо се посипваха като конфети стъклата на близките блокове и кооперации.
"Май те приех, доста насериозно, Жана! Дали не сме герои от твой роман и само си мислим, че живеем! Не бях оприличавал очи със сапфири, но твоите приличат! Само, че сапфирите не могат да бъдат виновни и невинни, а очите могат. Желаеш да те пожелая. Пожелай по силно, за да те пожелая аз. Не е нужно да разбираш, но съм от хората които обичат нещата да узреят за да са качествени и да не стане издънка с тях. И тъй като така обичам ще трябва да чакам."
Не дочака. След като се уговори с Великият ацтек я потърси.
Посрещна го по халат. Тъкмо се беше къпала.
"Почакай, да се преоблека и ще излезем."-рече му тя.
Тръгна към другата стая за да се преоблече. Хвана рамото й и я обърна към себе си. Дръпна шнура на халата и той падна в краката й. Очите й бяха изненадани, дори плахи. Опита се да се усмихне, но изненадата й попречи. За миг стана по-млада с няколко години. Безкрайно желаеща, но неподготвена приличаше на девица. Прокара пръсти по гърдите й които оприличаваше на сърнета. Грабна я под колената и впи устни в тях. Занесе я до писалището й я положи върху разпилените листове. Докато събуваше панталона си, тя вече крещеше: "Желая те! Желая те…"
Любеха се още веднъж после излезоха преди брат й да се е върнал от работа. Тодор знаеше, че става въпрос за противен тип който я тормози, а преди години я изнасилил. Нямаше смисъл да го убива. Достатъчно беше, че тя ще го напусне. И този момент трябваше да съзрее, ала нямаше време. Любеха се в неговата квартира. След това в басеина на една от резиденциите на Маестрото за която Тодор имаше ключ и официално разрешение да ползва когато е празна.
"Толкова е красиво! Прекрасно е!"-шептеше тя и го целуваше. -"Не знам кой си, но сигурно си вълшебник!"
"Такива вече няма дори в книгите на младите, романтични писателки."-мислеше си, но част от него живееше с вълшебството което чувстваше тя.
"Кой си ти, вълшебнико!"
Беше настъпил един миг в който трябваше да направи предложението си. След това можеше да бъде късно.
"Бонд. Джеймз Бонд."-усмихна й се-"Приеми да си мислиш, че е така докато разбереш, че ме познаваш достатъчно добре и не съм никой друг освен този който прегръщаш!"
Пусна го и заплува около него. Косата й отразяваше светлината на плуващите в минералната вода свещи. Приличаше на малка русалка.
"Не си Джеймз Бонд, но какво пък, минаваш!"-засмя се тя.
Прегърна го отново.
"Хайде да се чупим!"-рече й той-"Не от този басеин, а изобщо да се чупим! Да речем в щатите!"
"Ами хайде!"-нежно му рече и впи устни в неговите, но той ги отскубна.
"Говоря ти сериозно! След месец. Забравяме всичко тук и заживяваме в щата Минесота. Временно. После ще видим къде. Сигурно ще е Латинска Америка. Там е по-лесно за хора които искат да забравят миналото си."
Пръстите се впиха в гърба му като, че ли искаха да го продупчат. Лицето й придоби израз на недоверие и на желание да повярва.
"Наистина ли ми предлагаш това?"
"Нямам никого. Ти също. Няма да се наложи дори да пишеш под псевдоним, защото твоите документи ще са напълно редовни. И когато искаш да ме попиташ кой съм си спомни, че съм Джеймз Бонд."
Засмя се и му рече:
"Не си Джеймз Бонд, но отговора ми е "да"!"
Отнякъде изникна друга двойка. Съблякоха се и скочиха във водата. Не им пречиха дори беше приятно, но когато им предложиха да го правят заедно Жана им отвърна, че трябва да пораснат. Посмяха се доста след това в колата. Наистина поне момчето беше хлапак. После на шега се питаха дали да не се върнат, но шегата ги възбуди и отново се любеха. Утринта ги посрещна будни. Дълго обикаляха из гората около вилата. Не смееха да говорят за бъдещето, ала в тези вълшебни часове не живееха в настоящият миг, а някъде далече.
"Имам чувството, че съм те открила след дълго лутане."-звънеше гласа й.
"Имам чувство, че съм те открил след дълго лутане в пустиня."-отекваше като ехо неговия.
Вечерта Тодор от дълги години насам се почувства тревожен. Твърде много се бе обвързал с емоции. Не очакваше да се стигне дотам, но навсякъде му се струваше, че вижда образа й. Гърдите напомнящи глави на сърнета. Удивяващите се, вярващи и невярващи, щастливи и съмняващи се сапфири. Отразяващите светлините на свещите коси. Тясният нос. Бледата кожа. Бенките по дясната буза, тънкото вратле и рамото. Плътните устни. Призрачна тя надникваше отвъд границата на периферията на зрението му, а щом обърнеше очи изчезваше. Чуваше веселият, леко възбуден глас да отеква, а после разбираше, че е далечен касетофон. До акцията с взривяването на колата имаше два дни. Разбираше добре, че трябва да се отърси от този красив сън за да не се превърне в кошмар. Нае две проститутки. Направи го свръхжеланията си, но докато те професионално си отдаваха милувки почувства възбуда и се включи. Следващият ден прекара в залата по кибокс и след като даде добър урок на няколко тежкари, в това число и на превъзхождащият го много пъти като физическа сила Пешо, съвсем забрави, че предишният ден е бил влюбен.
Вечерта на чаша ром, изключен мобифон, забил поглед в едно от петната в стената вече знаеше кога и как ще свърши с Маестрото. Щеше да е след около месец. Преди това и без друго нямаше да се срещат заради акцията през която Тодор трябваше да мине през задължителен "карантинен период" далеч и неизвестно къде на всичките си познати. Знаеше, че той ще е този който ще придружи Маестрото на срещата му с евентуални руски партньори. Едва ли щеше да е Пешо, защото руснаците бяха опасни и Маестрото имаше нужда от истински опитен човек до себе си. След срещата си с руснаците щеше да е успокоен, разконцентриран, непредпазлив, още по-емоционален и празнично настроен. Някъде по пътя щеше да спре колата за да отиде по нужда. Колкото пъти му се беше налагало толкова пъти и Маестрото бе използвал момента. Щеше да е на отсечка където пътя по който трябваше да минат граничи с гора. Там щеше да свърши с Маестрото и да го погребе. Докато го откриеха, ако изобщо го откриеха Тодор вече щеше да е в страната на неограничените възможности. Единственото затруднение беше, че Великият ацтек искаше весникарско уверение за смъртта на Маестрото, а за Тодор беше най-добре в началото никой да не забележи изчезването на боса. Това беше лесно, защото в рядко случаи и Маестрото изключваше мобилния си телефон, а по-близките знаеха за предстоящата среща с руските партньори и щяха да си помислят, че сделката е продължила по-дълго. Докато се разтревожеха Тодор щеше да е далече, но трябваше да намери начин да докаже смъртта пред Великият ацтек преди за нея да са гръмнали весниците. Тодор се досети, че лошата татуираната Бриджит Бардо лично от Великият ацтек преди двадесет години, в Пазараджишкият затвор, върху гърба на Маестрото ще е достатъчно доказателство. Щеше да я свали от гърба му, ако трябва дори с плешката, след което да я прати с колет на Великият ацтек. Грубо както никога, но Великият ацтек едва ли е получавал по-желан подарък.
На сутринта Тодор отиде до местото където смяташе да свърши с Маестрото. Зарови лопата и касапски нож. Замаскира добре мястото, а когато се качи в колата забрави напълно за екзикуцията на Маестрото. Предстоеше взривяването на колата на Худини. Една опасна и налудничава акция която никак не беше за подценяване. Нямаше какво повече да се подготвя по нея. Трябваше просто да се дочака и при непредвидена ситуация да се действа бързо и точно. Прекара голяма част от деня си в залата по кибокс. Свърши две незначителни дела за фирмата. Вечерта не взе проститутките, а легна рано и се събуди в четири без две минути. Както винаги две минути преди часовника да му е позвънял. Остави в своята кола в гаража на "служебните автоджамбази" и взе поръчаната. Пешо мърмореше, че жена му е забравила да вземе кафе, за някакви курви и уискита предишната вечер. На Тош му беше весело.
"По-добре махмурлия, отколкото неспокоен"-помисли си и му каза, че ще спрат за едно кафе, но после като дойде на себе си ще шофира. Пешо беше готов на всичко за малко кофеин, а и беше справедливо да шофира той след като Тодор щеше да постави "машинката" под "Крайслера".
Час преди зазоряване колата им беше в прекритието си. Приличаше на хищен звяр който дебне жертвата си.
Наложи се да почакат. Две непълнолетни воайорки заели позиция на пейката в близост до колата гледаха към парка в който митични същества на ранната утрин се отдаваха на порок и наслади. Пешо мърмореше раздразнен:
-Тези няма ли кой да ги оправи! Това да не им е киносалон! Стори ми се, че на онова дърво над тях има някой!
-Няма никой!
-Е, стори ми се! Представяш ли си някакъв киризар като маймуняк седнал на клона както лъска бастуна да се изпразни върху лицето на едната, а другата да й олиже спермата…
Петър се захили, а Тодор го изгледа озадачено и въпросително. После въздъхна казвайки му, че има болно въображение. Лошото беше, че би било наистина по-добре, ако момичетата имаха нормален полов живот. Можеха да объркат плановете им. Пейката беше в непосредствена близост до "Крайслера", а всеки момент щеше да започне зазоряването. Почувстваха истинско облекчение когато момичетата все пак си тръгнаха. Минута след това от дървото слезе някакъв дебел гологлавец и с бърза походка изчезна нанякъде. Двамата прихнаха.
-Сега остава да се появи ехсцибионистка по каскет, кожено яке и високи токчета.-каза хълцайки и бършейки сълзи Петър.
-Не е смешно! Този замалко щеше да ме види. Наистина не е смешно!-опита се да бъде сериозен Тодор, но отново избухна в смях.-Ти наистина не си в ред!
Малко по-късно вече бяха сероизни.
Тодор използвайки прекритието на дърветата се приближи до "Крайслера".
"Не ми се е случвало нещо по-ненормално!"
Чувстваше, че го обстрелват стотици воайорски погледи.
"Добре, че Худини е толкова услужлив!"
Забеляза, че е прекрит добре от едната си страна с дървета, а от другата с колата.
Бързо се наведе. Постави взрвивният механизъм в канавката която минаваие метър покрай колата. Замаскира го с окапали листа и се зачуди как човек като Худини може да бъде толкова непредпазлив за да гарира колата си на най-неподходящото място. Облекчаваше ги много. Иначе трябваше да изключва алармата и да се промъква под колата което носеше допълнителни рискове. Насред зрелището на толкова маниашки погледи би било напълно невъзможно. Сега дори да беше забелязан не би пробудил никакво внимание.
-Здравей, моя малка, непозната!-засмя се късо и навлезе в парка.
Направи няколко крачки и замръзна стреснат от изострящи се възклицания:
-Искам…искам…хубаво ми е…кажи ми, че ти е хубаво…вълшебно…да…
Почувства се като на сцената на еротичен театър на абсурда в който публиката се смесваше с актьорите. Прецени откъде идват звуците и тръгна в противоположна посока. Все пак успя да забележи слабите тела на момчето и момичето. Бяха свършили и изправени се целуваха. Процеждащата се през клоните улична светлина ги правеше нереално красиви. Приличаха на Адам и Ева в райската градина.
"Дори някой да ме е видял ще ме помисли за обикновен киризар. Тези двамата май са щастливи."
Прибра се в колата, а малко по-късно започна да се зазорява. Затвори очи и не отвърна нищо на шеговитите подмятания на Петър. Едва сега почувства умората от няколкоминутното наприжение. Постепено се унесе. Част от съзнанито му, будна продължаваше да следи събитията наоколо, а друга сънуваше. Хваната за ръце млада двойка. Целуващи се Адам и Ева, на улична светлина разкъсвани от похотливи погледи. Затварящи се метални врати с изгравиран огнен надпис: "Надежда всяка остави!". Тежък метален трясък. Стресна се и отвори очи. Дебелата и смачкания мъж се кискаха върху предният капак на "Варшавата", която изведнъж му заприлича на противно, безсъмъртно чудовище което спира времето, прави кошмара вечен, а живота спира да тече. Обикновено мълчаливият, Пешо, беше словоохотлив както никога. Може би настроението му се дължеше на отминалия махмурлук, а може би се боеше и се опитваше в празни приказки да облекчи наприжението. Тодор потърси с поглед младата двойка, но вместо нея виждаше пъшкащите върху покрива на "Варшавата" сладострастни меса. Около блестящият фантастично "Крайслер" беше спокойно и отново затвори очи. Прегръщаха се с Жана в басеин, в средата на едно огромно сърце от плаващи свещи. Басеина изчезна. Любеха се из снеговете на Минесота, а между дърветата се процеждаше светлината на утрото подобна на светлините от една забравена улица и изглеждаха нереално красиви. Отвори очи и видя, че край "Варшавата" се е включил и трети. Слабо като концлагерист, нечистоплътно същество. Парцаливите му панталони бяха паднали до кокалчетата и докато правеше тласъците си го препъваха. Беше жалък, но имаше в него нещо плашещо. Тодор сви устни в нещо средно между усмивка и гримаса на отвращение и отново затвори очи. Вървяха с Жана из снеговете. Тя му казваше:
"Открих те след дълго лутане!"
"Открих те след дълго лутане в пустиня!"-отвръщаше й той и приближаваше лицето си към нейното да я целуне.
Снеговете изчезваха и се озоваваха в парка, но Жана вече беше Павлина. Тодор отново се стресна. Край "Варшавата", вече вдигаха гащи…
Опита се да прогони спомена си за Павлина и се зачуди какво му е. Беше се случило отдавна и дълго съжалява, изкупи зад решетките вината си и вече се беше примирил с миналото си. За добро или лошо, каквото се беше случило не можеше да се промени. Бяха минали толкова години от вечерта в която изнасили тази която обичаше. Осъдиха го на три години и повече нищо не чу за нея. Животът му оттогава претърпя обрат. Стотици пъти след туй беше галил ситни къдрици и целувал неоформени момичешки гърди като нейните без да говори романтични небивалици и да преследва печални образи. Това правеха психарите, а той отдавна се беше излекувал. От първите дни зад решетките когато повярва, че никога повече няма да я види. Първо му идваше да се разкъса, това би му причинило по-малка болка от тази която изпитваше. Малко по-късно разбра какво означава тотално да изгубиш нещо. В мигът който истински осъзнаеш, че няма да го имаш настъпва облекчението. Знаеше, че парка ще му върне спомена, това беше неизбежно. Никак не му се вярваше обаче да пробуди тези противоречиви чувства които изпита. Те принадлежаха на един романтично болен младеж, загинал отдавна зад решетките. Унасяше се. Пронизваше го слънчев лъч, беше и с Жана и с Павлина, но все пак сам. Отваряше очи и виждаше "Крайслера". Пешо говореше цинизми и висоинтелектуални глупости. Най-сетне окончателно се разсъни и се почувства преизпълнен със сили. Почувства, че го пронизва и слънчевия лъч на надеждата. Едва сега започна да разбира, че скоро ще си почива из високопланински хотел, ще диша чистият въздух на Минесота и макар сам ще е с Жана. Осъзна, че не е времето и мястото да мисли и за това, че то все още е толкова безкрайно далече колкото и онази отдавна отминала вечер в която,може би, сгреши с Павлина. Най-сетне мисълта му заживя с реалното време и окончателно се ободри. Времето минаваше, а тревогата му вместо да се увеличи, чувствително намаля. Стана му забавно когато нещастният пияница вместо да му благодари за банкнотата, му рече:
"Да ми ядеш спарените ташаци!"
Не беше забавно, че бутилката рекушира и го удари в главата, отнякъде излезе любопитното коли, а в същото време Худини отново влезе в колата си.
-Какво да правим!-изкрещя Пешо.
-Нищо.-отвърна му Тодор.-Ако Худини запали колата си, тръгваме след него. Оня нещастник повече няма да ни интересува.
Лошо щеше да бъде, ако Худини се забавеше в колата си без да тръгва, а собственика на колито търсейки любимеца си попаднеше на нещастника и речеше да ги помоли за помощ. Работата можеше да стане дебела, но все още беше рано да се действа.
-Пали! Пали! Пали или излизай!-мърмореше Пешо. Никога не беше му се случвало да загуби така самообладание. Противно на него Тодор напълно се беше овладял и макар да не знаеше какво точно ще направи, ако нещата се развият по неприятен начин щеше да действа хладнокръвно и точно.
Худини се бавеше. Търсеше нещо забравено в купето. Пияницата продължаваше да лежи като мъртъв, а колито започна да вие.
-Мамка му.-промърмори Пешо, а пръстите му заиграха по ключа на стартера.-Хайде тръгвай!
Гласът на колито ставаше все по-остър. Худини продължаваше да рови из колата си. Пияницата помръдна. Изправи се. Замахна с крак към колито и залитна. Кучето лаейки се отдалечи. В същото време Худини излезе от колата и тръгна към дома си.
-Още една такава сутрин и ще се пенсионирам.-въздъхна Пешо.
-И става ли от теб, пенсионер?-подсмихна му се Тош.
-Защо не? Не съм ли, човек?-отвърна му с усмивка Пешо-Кво мислиш?
-След дълго, Пешо, ако бях човек щях да ти отговоря.
-Наистина си свалил писателката.
-Не, този път вярвам, че не я свалих, а се случи което трябваше.
-Ей, това не трябваше да се случва.-геройски падналият и изправил се на крака нещастник вървеше към колата-Ще му ядеш ли спарените ташаци?
-Ако ми обещае да изчезне, ще му дам капак за ракията.
-Станал си едно голямо сърце. Сигурно си влюбен.
Пияницата допря будещото си подсъзнателни страхове лице в прозореца.
-Този не го познавам, а ми се струва, че го познавам!-прошепна Тош-Не те ли ужасява!
-Стига бе, този нещастник ли?-изсмя се Петър.
-Има нещо в него…-рече неопределено Тош и отвори прозореца.
-Дай капак за ракията!-изпелтечи жалкото подобие на човек.
-Да ми ядеш спарените ташаци!-рече му Тош, а Петър едва се стърпя да не излезе от колата и да запрати самоходните дрипи на някой клон. Дълбоко се зачуди какво му става на Тош, а самият Тош също се чудеше.
-Дай капак за ракията!-повтори с по-молебен глас нещастника.
-Ще ти дам, но не искам да те виждам повече!-последните думи изрече така сурово, че да въздействат на нещастника.
Бутна банкнотата в ръката му и този път чу: "благодаря".
-Ами ако топрекетьора се върне?
-Едва ли ще му стигнат силите да се дотътри.
-Не, не е редно да се дават на такива пари.-изрази възмущение Пешо, а Тодор не знаеше какво да му отвърне. Вместо това усмихнат попита:
-Та каква сладка картинка видяха очите ти, а моите не? Каква перверзийка, трите дечица на двадесети век и електроните медийки, направиха?
Пешо пак се опита и не успя да разкаже. От паркът излезе висока руса красавица с къса пола и дългокос млад мъж с патерица. Седнаха на пейката до колата. Същата на която допреди няколко часа стояха любопитните момичета и която се намираше на броени сантиметри от поставената адска машина. Тодор почувства буца в гърлото си. Позна ги въпреки лошата светлина на която ги видя преди зазоряване. Бяха нереално красивите влюбени. На дневната светлина не изглеждаха толкова млади, но невинни, влюбени и лъчезарни, целуващи се безгрижни по пейките приличаха на тинейджъри. Заприличаха му на него и Павлина, в онази вечер преди да се случи това което преобърна живота му и почувства буцата в гърлото си по-твърда.
-Тези нямат ли къде другаде да се натискат!-погледна часовника си и удари ядосано с ръка волана, Петър.
До експлозията оставаше по-малко от половин час. Внезапно беше изпитал омраза към Маестрото, а това го стресна и раздразни още повече. В същото време забравени тръпки лазеха по цялото тяло на Тодор. Виждаше ги такива каквито са изглеждали тогава с Павлина. Безгрижни в щастливата прегръдка неспособни и да си помислят за адската машина и таймера който отмеря малкото останали секунди до фаталният финал. Тогава и таймера, и адската машина бяха в гърдите му, заложени сякаш от похотливо полубожество. Сега бяха реални. Тогава експлодираха страсти. Сега щеше да експлодира тротил. Тогава приличаше на сега и все пак сега беше безкрайно различно. Буцата ставаше все по-твърда. Тош отвори широко устни за да си поеме въздух. Двамата на пейката разтваряха широко устни за да се целунат. Петър свил устни псуваше и повтаряше:
"Омитайте се! Омитайте се! Омитайте се!"
Влюбените не бързаха. Смучеха устни и бъркаха под дрехите си като, че ли се надяваха да напипат нещо неподозирано.
Пешо погледна фалшивия си "Докса", а Тодор "Касиото" си. Маестрото поглеждаше оригиналния си златен "Картие", а Худини огромния стенен часовник. Таймерът отмерваше последните седемнадесет минути, а влюбените нямаха часовник. Целуваха се и искаха да спрат времето защото знаеха, че скоро ще се разделят.
-Няма ли да се появи мъжа й и да разкара куцата мишка!-измърмори Пешо.
-Мислиш си, че са любовници?
-То се разбира. Виж ги. А хич, не ми се вярва такава мадама да е самотница.
-Все пак, защо си мислиш, че са любовници?
-Като ги гледаш вярва ли ти се, да са мъж и жена.
-Ако тогава, бях човек, Пешо, и не я бях изнасилил, сигурно щяхме да изглеждаме така!
-Изнасилил си я?
-Не тази. Друга. Ако не я бях го сторил, може би, дълго след това…Е, късно е да съжалявам.
-Чух, че си бил осъден заради изнасилване.
-Да. Заради същото.
-Щом са те осъдили не те е обичала! Ако искаш разкарай ги! Ако искаш ще го направя аз. Няма да кажат нищо. Стигне ли се до съд, мацето ще си има семейни неприятности. Да не ми е името Петър, ако не кръшка.
Тодор се усмихна горчиво. Петър беше прав. Личеше, че тя е семейна, а любовника й, не. Погледна часовника си. Оставаха още петнадесет минути.
-Да почакаме. Има време. За всичко има…Толкова много време има за всичко, че понякога ни се струва, че не тече. Една хладна нощ ми оставяха още петнадесет минути караул пред портала на поделението когато реших вместо да се наспя да пиша на момичето чийто адрес бях преписал от едно списание. Никога не ме е бивало много, но тогава намерих много удачен начин да започна писмото си, а след това беше лесно. Написах: "Здравей, моя, малка непозната!". Тя ми отговори. Започнахме да си пишем редовно. Дори избързвахме и не дочаквахме писмата си…-Тодор се засмя горчиво-Почти бях навършил двадесет, а бях все още девствен. Никога дори не бях идвал с момиче до този парк.
Петър погледна нетърпеливо часовника.
-Тринадесет минути!-рече натъртено.-Шарън Стоун и куцата мишка не бързат! Ако искаш ще ги разкарам аз, а това което ми изповяда вече забравих…
-Ти пак не разбра нищо.-по-сериозно му рече Тодор-Трябва да познаваме времето за да не ни поднесе неприятни изненади. Ти не си бил в затвора, но аз бях. Зад ключалката се научават много неща. Едно от тях е, че се заблуждаваме когато си мислим, че тече бавно…
Петър недоволно изумтя.
-Един пребързанана милувка и ето, че момичето чиято ръка нежно държиш с разкъсани дрехи плаче и никога повече не можеш да я имаш. Една стара бричка в единият край на парка дочаква спокойно да изгние, а друга в другият край експлодирва без време. Тринадесет фатални минути, достатъчно време да се случат тринадесет милиона фатални неща. Би било красиво да ни погълнат пламъци. В мигът в който страстта е в своята колуминация, в който сме завършени и най-красиви, в който поривите откриват освобождение…-гледаше в двамата и не разбираше думите които с устните му изричаше онзи млад и неопитен мъж който беше някога-...Екстаз и експлозия! Безмерна тръпка и нищо!
-Съжаляваш ли?
-След дълго, Пешо, ако бях друг, може би щях да съжалявам. Сега не съжалявам. Във затвора научих много. Свързах се и с наши общи приятелчета…Иска ми се да разбера дали тези любовта ще ги спаси или страста ще ги убие?
-Ще ги убиеш ти.-промърмори Пешо.
-Ако не станат след минутка ще ги разкарам. И да искат няма да могат да ме опишат.
Оставаха още десет минути когато влюбените станаха от пейката хванати за ръце се отдалечиха от колата. Тош се засмя. По челата и на двамата беше избила пот.
-Още се потим, а толкова време мина.-забеляза и пак му се преиска да попита за перверзията край "Варшавата", но знаеше, че пак няма да чуе историята докрай.
Пешо промърмори, че е от топлината и избърса челото си.
-Вечерта беше много красива, а малката ми непозната много крехка. Отпуската ми свършваше и трябваше да се върна в казармата. Струваше ми се нелепо, че съм пропилял петнадесет дни. Чувствах, че иска да го направим. Целунах я, а тя не ми отговори. Грабнах я в прегръдките си и тогава започна да се дърпа. Не знам дали бях вбесен или ми се струваше, че така е редно. И тя се оказа девственна. Отпуската не беше изтекла когато белезниците щракнаха на ръцете ми…
-Да ми ядат спарените ташаци!-изкрещя Пешо.
Влюбените се връщаха обратно към колата. Оставаха осем минути. Въпреки, че Худини се очакваше да излезе всеки момент Петър извърши следващите си действия без дори да се замисли, че може да провали тъй измъчената и рискована операция. Двамата бяха станали от пейката прегърнати и мъжът едва ли бе усетил липсата на патерицата си. Тя стоеше подпряна на сантиметри от бясно отмерващият краткото време таймер. Връщаха се да я вземат. Петър излезе от колата. С бърза походка мина покрай пейката грабна патерицата и пресрещна двойката. Блъсна я в ръката на младият инвалид и тръгна обратно към прикритието си.
Тош се усмихваше иронично.
-Това беше грешка.-рече на зачервения Петър.
-Знам.-отвърна Пешо и погледна часовника.
Худини вече трябваше да е в колата.
-Шантава работа!-промърмори.-Очаквах го. Кой ли цепи секундата! Е, още по-добре. Ще види от прозореца си и ние няма…
Млъкна. Оставаха три минути. Худини излезе от дома си и тръгна към колата. Спря се на половината от пътя. Обърна се и тръгна обратно. Тогава от гъсталаците до самия "Крайслер", излезе пияницата и тежко падна върху капака.
Пешо бе безкрайно изненадан когато Тош излезе и тръгна към "Крайслера"…
Тодор бе безкрайно изненадан когато се опита да вдигне пияницата, а пияницата ръмжейки извади нож и го заби в гърдите му…
Отново беше онази далечна вечер. Вървеше из парка, но това не беше този парк, а двора на лудницата и той беше на свиждане на братовчед си.
Една луда говореше за някаква картина на дърво в тъмна охра, а той я гледаше ужасен защото тя приличаше много на полудяла и състарила се Павлина.
"Коя е?"-попита братовчед си.
"Преди години едното и гадже се самоубило, а обвинили другото за смъртта й и го разстреляли. Колкото пъти вляза, толкова пъти я засичам!"
Към нея тръгна жалко създание което някога е било мъж. Дрипите едва се държаха на слабото му тяло. Лицето му беше застинало в будеща ужас клоунска гримаса. Жената се разкрещя. Група болни с псувни и ругатни подгониха създанието.
"Този пък какъв е?"
"Един мръсен убиец! Разбил с огромен чук стената на апартамента си и размазал черепа на съседката си. Беззащитна жена на количка…Мръсен убиец! Мръсен убиец…"
Думите кънтяха, а Тодор вървеше из парка в който неговата любима плачеше с разкъсани дрехи. В края му видя включен към мрежата компютър. Свърза се с Великият ацтек и си спомни за нещастника от лудницата когато за пръв път се нарече: "Клошаря"…
После видя в другата страна на парка Жана и тръгна към нея, но се залута сред правещи секс влечугоподобни. Уплаши се и закрачи по-бързо…
Опомни се. Лежеше до "Крайслера", разкъсван от болка. Смееше се, а от устата му течеше кръв. Набра сили за да се изправи…
"Имам време…Още много, много време…Може би повече от цяла проклета минута…"
Рухна отново. Стана му смешно и се засмя, а от устата му течеше кръв. Този когото бе оприличил на нещастника от лудницата беше друг. Онзи беше беззащитен, а този не.
"Мръсен убиец!"-крещяха от всичките страни душевно болни.
"Каква ли перверзия са направили край "Варшавата"?"
Пак се опита да се изправи и рухна.
-Здравей, моя малка, непозната!-промърмори преди да го погълне експлозията…

* * *
Когато я видя да слиза от влака си припомни, че сутринта беше сънувал пламъци. Закуцука към нея през изсипалата се тълпа. Някой блъсна патерицата му и щеше да падне, а тя без да го забележи тръгна към другия край на коловоза. Почувства безсилна ярост. Стори му се, че я губи отново и избиха по очите му сълзи. Понечи да извика след нея, но не го направи и без друго в цялата шумотевица нямаше да го чуе. Вятърът запретна роклята й високо по дългите бедра.
"По-красива е от всичките ми модели!"-помисли си, макар сега снимките изобщо не го интерисуваха. В предишната вечер беше снимал Петя и Силвия. Обърнати в гръб, подпрели ръце на един бар-плот високо вдигнали рокли под които не носиха нищо надничаха зад дясно рамо и се усмихваха. Еднакво дълги бедра, еднакъв бронзов загар. Задникът на Силвия беше по-хубав, но пък усмивката на Петя по-невинна. Получиха се снимки при това почти прилични. Двете умееха да позират и изобщо след неуспешната операция му вървеше с моделите. Преди да е изрекъл няколко изречения момичетата зараради патерицата вече го смятаха за професионалист. А и да изглеждаш беззащитен занимаваш ли се с актова и еротична фотография е предимство. Често му се случваше да вдига тост за скъсаният си нерв. Сега го проклинаше. Блъскаше се в хората. Залиташе и се мъчеше да върви колкото се може по-бързо без страх, че може да падне на релсите. Таня вече беше пред стълбището на подлеза. Влезеше ли щеше да му е трудно да я открие сред рояка. Отново я губеше. Вятърът запряташе роклята високо по бедрата. Неочаквано, тя, обърна лице и надникна зад дясно рамо. Усмихваше се. Тони почувства сексуална възбуда каквато не изпитваше при подобни гледки. Зукуцука по-бързо към нея. Тя го видя и импулсивно се втурна към него. Прегърнаха се и Тони, преизпълнен с желание не искаше нищо друго освен да я има и да…експлодира. Тя беше експлозия. Неубоздана страст която трае миг и изчезва разпиляна. Разрушаваща и дива, неспособна да се задържи и да се притежава. Нощ в огнени гриви и утрин с чувство за опустошеност. Страст без предел, после празнота. Свобода и лудост. Истерична свобода. Любов, безкрайна свобода завършваща неизбежно самотно. Цвилене, тропот на копита, писък и бесни дихания, след туй, глухота. Плът съзряла за секунди в пламък за да бъде отнесена от вятъра. Гърдите й бяха пораснали, привличаха със сочноста на есента. Кръстчето й, останало толкова тънко като в онази вечер в която го обгърна с ръка за пръв път, като на онази гола снимка която си беше направила сама и му бе изпратила преди още да се срещнат. Устните й все така като изписани с невинна усмивка. Косата й още ухаеща на природа и жена, а докосването й още по-витално и възбуждащо. Тони се смути. Опита се да потисне неочакваната си ерекция. Съзнанието му се избистри и печално си помисли, че няма на какво повече от тази прегръдка да се надява.
"Това е просто среща на двама приятели. Отдавна я изгубих. Тя е омъжена и има дете, и може би брака й е щастлив. Можеше брака ни да е щастлив, ако не бях толкова нерешителен. Среща и експлозия която не стана и бе отложена, а после така и не се случи. Поне между нас двамата."
Не я пускаше от прегръдката си. Не го пускаше от прегръдката си.
"Приличаме на влюбени, но минаха десет години. Остаряхме. Окуцях и залагам здравия си крак, че това поне пред нея не ме прави чаровен. И без друго едва ли харесва снимките ми. Беше по-талантлив фотограф, но тогава като ми прати голия си автопортрет сигурно се е надявала на нещо повече от това да оценя таланта й. "
-Не мога да повярвам!-шептеше тя, забила глава в рамото му.
-И аз, но хайде да не вярваме, а да се махаме от тази гара.
Хвана го под ръка, а той отново горчиво констатира, че приличат на влюбени.
"Тогава в парка е желаела да я пожелая, по-силно отколкото показах. След туй ме е мислила за глупак, а после все пак ми прости за да ми пише отново…Ама, че неловко мълчание. Трябва да й кажа нещо за времето за да разбере, че съм вързал език. Къде е забавността ми с която карам моделите си да се отпуснат!"
Отдавна се бяха отдалечили от гарата и продължаваха да мълчат. Тони и предложи да седнат в едно бистро. Поръчи си водка, тя бира. Надяваха се алкохола да повлече разговор, но се случи друго. Тя почувства неистово желание да прокара длан по гърдите му, по стегнатите коремни мускули, по бедрата му. Поиска да допре устни до слабото му, възлесто тяло. Желаеше този допир. Устните й изтръпнали искаха да изрекат нещо шеговито, а вместо това протяжно, възбудено и смутено прошепнаха нещо неочаквано и шокиращо за една жена със спокоен брак:
-Сигурно приятелката ти е щастливка. Като те гали, то, е все едно да вае скулптура. Бих искала да съм на нейно място.
Тръпчив вкус изпълни устната му кухина. Почувства езика си бетонен. Понечи да каже нещо, но не посмя. След това друго, но пак не го изрече. Мислите воюваха с възбудата му. Гласът се мъчеше да не трепери. Алкохолът се опитваше да го овладее. Парещата глъдка водка да измие тръпнещата възбуда от езика. Преди да му прошепне се бе опитала да каже друго, замлъкнала, за миг се бе усмихнала кокетно и смутено, а след това устните й бяха разтворени възбудено.
-…бих искала да съм не нейно място…
"Но това, не значи нищо! Тя е жена която разговаря с приятел…"
Тръпките се отделиха от устните му и се впиха в нейните в дълга и безсрамно сластна целувка.
-Нямам приятелка!-шепотът му беше скован.
-Какъв пропуск за нея!-засмя се високо и го погледна в очите с безкраен въпрос на който той не знаеше какво да отговори.
"Нямам приятелка и искам да си на нейно място. "
Очите й го питаха и се усмихваха. Видя разголена гръд под вдигната фланелка. Фини прасци в обувки с високи токчета. Бронзови бедра под запретната от вятъра рокля…Усмивка зад рамо която го възбуждаше.
-Наистина ли нямаш приятелка?-усмивката и гласът й бяха станали предизвикателни.
"Като гола снимка в писмо на непознато момиче споделящо увлечението по фотографията на затвореният и необщителен юноша който отваря плика…"
-Сигурно поне приятелки.-засмя се Таня-С тази професия и тези красавици. Ако бях продължила с фотоапаратите и голите тела, сигурно и аз щях да си имам приятелки.
-Рядко ми се случва да имам връзка с модел.-отвърна й и си поръча следваща водка, а тя бира.
"Колко чувствени устни има. Не са изобщо устни на мъж, не и на жена, а на едно безполово и многополово същество от друга планета. Устните на изгрева под разтварящите се бедра на нощта…"
Почувства влага между своите. Очите й затъваха в устните му като в тресавище, а вкусът на бирата беше смесен с вкус на желание по мъжка прегръдка. Искаше й се да му се е отдала и не искаше, да му се отдаде. Не искаше да се предава на импулса и искаше да се предаде. Повече от тогава желаеше да я заведе някъде където ще е слаба жена и той със сила да пожелае своето…
"Какво ми става! Възрастна съм, а търся алибита като незряла!"
Тиково стегна колената си и започна леко да ги търка.
"Сигурно е съвсем леко окосмен. Малко мъх по гърдите и сгъстяваща се и ставаща все по-неубоздана растителност от пъпа надолу. От дънките по бедрата е протъркана и напомня за кадифе…"
Несъзнателно впи нокти в хълбока си.
"Толкова често съм мечтала във ваната за това тяло и все намирах за безобидно да го правя, а не е. Сега ще сгреша!"
-Ставам още за снимки, но ти…
Свирепо животинче се мяташе из тялото му. Разкъсваше фибрите му. Късаше нервните връзки. Правеше го безволев.
-Какво аз?-усмихна й се.
-Тялото ти е все така здраво. Като скулптура си.-прошепна и очите й отново го погълнаха в онзи дълъг въпрос.
Видя езеро под лунна светлина и смутено момиче пред неочакван поглед прекрило с ръце гърдите си. Тънка талия на танцуващо край огъня момиче и свличаща се рокля. Пламтяща кола, а тя на колене пред нея, облечена в разкъсани джинси, оцапана със смазка вдигнала лице с изписано върху себе си трансцедетално облекчение към догарящото небе…
-Какво се размълча…
Усмихна му се.
Пламнала е разкошна кола без покрив, огнените езици се плъзват по очукан микробус и той експлодира за да се стовари върху верандата на близката вила и пламъците да обхванат и нея. Експлодират бидоните с гориво, вилага се пръска на парчета които опадат наоколо. Небето се покрива в горящи отломки. Тя е с гайчен ключ в едната си ръка, а с другата размазва машината смазка по гърдите й. Очите й са претворени. Устните широко разтворени. Тя е край езерото. Тя е в гората край разпалената жар. Подпряла ръце на барплота, превърнала се е в две разголили задничета момичета, погледа на едното е по-невинен.
-Какво ти е, Тони!-забеляза, че е замислен.
-Виждах те в моделите си.-откърти се буцата от гърдите му.
"Виждам моделите си в пролетно зелено. В цветът на очите ти. Не го знаех, но разбрах, че съм те търсил, а това, че не те открих виждам във въпроса който ми задава пролетно зеленият цвят…"
Объркване се долови в усмивката й. Объркване и смут. Търсене на отговор с който да го утеши, а той я виждаше…
Гола пред огледалото с гребен в ръката. С паднали презрамки на черен сутиен. С каубойска шапка кръстосала ръце. Разкъсваща алената си риза със свиреп поглед. Седнала на пейка с прекалено разтворени крака. Сваляща горнището на бански костюм. Оцапана с гипс край статуя на голо мъжко тяло с разкопчана куртка и свлякъл се ниско сутиен. Допряла гръб до парапета на тераса докосваща до устните си роза. По бельо пред стара пишеща машина. Развързваща шнуровете на кожено бюстие. Запрятаща нощница на цветчета. Разголила гърдите си, облегнала се на оръдието на танк. Легнала в житата с длан под корема и очуден поглед. Потопила глезените си в морски вълни и в сняг. Със слънчеви в ръцете или на лицето си. Сред иглолистни дървета и нажежени пещи в металургичен комбинат. Седнала на роял в лотус и вдигнала високо крака на капака на лимузина. Таня с къса черна коса или с кестенява коса. С неоформени и прекалено големи гърди. С черни, кафеви, пъстри и сини очи. Приличаща на голяма пропусната любов, на съпруга, на момиче за една нощ, на жената с която случайно се бе сблъскал във влака или си видял в бара без да заговори, на кинозвезда и на малка кокетка. Таня прекалено лесна за любов. Таня прекалено недостижима за милувки. Таня като идол и като обикновена жена…
Отражение от онзи ден преди десет години върху стотици еротични снимки. Светлопис на изгубеното до което не можеше да се докосне и все пак го възбуждаше…
Погледа й беше пълен с неришителност…
Разтваряща халат. Вдигаща фланелка. Допираща запотена бирена бутилка до гърдите си, замижала с очи.
Със смъкната рокля върху бюро. И пак край пламтящата кола вдигнала лице с претворени клепачи към небето…
-Тони, станал си интровертен.
"Ако я имах, нямах да ги имам всичките защото нямаше да имам нужда от тях. Но те са видения. Докосвания от стари карми в които не открих нея, която би изместила всички тези карми с едно-единствено, но пълноцено преживяване, ако изобщо може преживяване да бъде пълноценно."
Вдигнала лице нагоре, но вместо гайчен ключ в ръката си държи саксофон по който се стичат струики коняк. Допряла гръд до заскрежен прозорец, зрънцата й в езерца от пот. В полулег с длан върху слабините си, пред библиотечни рафтове претрупани със строги томове в кожена подвързия и златни надписи, разпиляла златни къдрици по гърдите си и разтворената книга. Прегърнала колена край планински ручей, потопила стъпала в ледената вода. На готическо кресло с усмивка на Джоконда, съблякала до кръста бална рокля. Извила голо кръсче, високо вирнала дупе във къси панталони със сервитьорски бележник в ръката си. Със запотени гърди стегнати с презрамките на панталона между виещи се тръби в котелно отделение. На табуретка в ателие пред десетки картини с голи тела, а само нейното е истинско. Над очила със сребристи рамки да гледа предизвикателно и да смъква сутиена си. Метнала крака на масата, да разговаря по телефон с длан под разкопчаната си риза. В прозрачна нощница да целува огледалото. Призрачна под лунна светлина в таванска стая. Усмихната сваляща обувка под дъжда. Разтворила устни пред чаша вино. Край басеин, пред огромен аквариум, върху бали сено, пищна и страстна, снимаща крехко и нежно момиче, което също е тя…Желана от милионите които виждат снимките, желана от него с различните желания на милионите. Мираж в пустинята който след дълго се превръщаше в жена…
"Кармичен дълг към пълноценно преживяване. Може ли едно преживяване да е пълноценно?"
-Та за какво, мислиш, философе, мой?
-Дали едно преживяване може да е пълноценно.
Засмя се.
-Само това, ли?
-Така си мисля.
-А не искаш ли двамата да се питаме и да си отговорим?-звучеше игриво и малко несириозно, а Тони се обърка.
-Звучи като еротична фантазия.
-Така звучи.-отвърна му и допи чашата.
-Може би наистина ще е?
-Добре. Нека да те попитам направо. Искаш ли да правиш любов с мен?
Овладя се бързо и кратко й отвърна:
-Да.
Като се изправиха му се стори, че изгубва ориентири и мислено се наруга за изпитата водка, но не алкохола беше причината. Стори му се и това, че губи самоличност, че е с всичките красавици, а те са престанали да бъдат красавици и са се превърнали в жени. Тя го прегърна съпружески и той се запита дали това не е истинският му живот, а всичко друго през десетте години са еротични фантазии на един малко отегчен от брачният живот, но все пак любящ съпруг.
"Уви, не е! Това щеше да е реалността, ако тогава в онзи парк беше по-настоятен."
Горчеше му, че приличат на влюбени. Безкрайно приятно му беше, че горчи. Когато докоснаха устни загуби всякаква представа за реалност. Имаше ги всичките. Приличаше на сливане с природата. Интимност с абсолюта. Това което беше само видение се превърна в плътта на интимна приятелка. Това което беше недостижимо се превърна в любима жена. Обожествяваната се оказа копняща за неговите милувки. Голата статуя на жестоката богиня потърси взаймност с прямотата на страстно момиче. Бяха на онази алея както и тогава. Краката им сами ги отведоха там. Устните им сами потърсиха целувката. Времето се върна с десет години, факти назад. Тя се свлече на колене пред него. Ръцете й галеха коремната преса и възлестите му гърди. Спуснаха се надолу и разкопчаха панталона му. Бутнаха патерицата и той препънат в крачолите си със смях падна до нея. Възседна го, дръпна ризата му и обсипа с целувки гърдите му. Той запретна роклята около кръста й и разкъса бельото под нея. Косата й пламенееше в лъчите на залеза. Лицето й, отправено към върховете на дърветата, имаше същият онзи израз на трансцедентно облекчение като във въображаемият мотив за снимка с експлодиращите коли. Стенанията й разкъсаха естествената шумотевица на парка. Плътта им се сля. Въображаемите експлозии трансформираха неубозданата си енергия в телата им.
Когато и последната експлозия разнесе пламъците в приятна отмала, тя го попита същото като преди десет години:
-Хареса ли ти снимката.
-Хареса ми, ти!-отвърна й като тогава.
Беше я направила на самоснимачка. Лежеше сред лехите в двора, с отметната в страни глава. Черно-бяла прекрасна, малка, непозната.
"Прекрасна малка, непозната. Врата към всички врати. Жена към всички жени. Остана затворена за мен. А може би отворена за винаги към прекрасното. Ако тогава когато при първата ни среща ме попита за голата си снимка я бях прегърнал по-здраво, притиснал устните си по-плътно до нейните и галел под полата по-страсно, тя, щях да я имам като несигурно битие, а вместо това я имах като капризна красота…"
-Пак се замисли.-нежно го целуна, а мислите и усещанията му съвсем се объркаха.
Тръпката беше преминала. Това което без да съзнава бе очаквал през десетте години и което не можеше да си представи, че се случи се беше случило. То вече беше минало към което беше получил и изгубил мигновенно. Тя щеше да си отиде, отдала му, най-голямата наслада.
-Мислиш ли и ти, че още ставам за снимки?-попита го, галейки прелестната си гръд.
-Би ми се искало да можех да те снимам.
-А защо не!-засмя се тя-Ще са само за теб. Списанията могат да се лишат от твоята тайна вдъхновителка.
"Да запечатаме това което губим! Да запечатваме мига, обичаме ние фотографите, любима…"
Тя се засмя, че пак е замислен и поривисто и шумно го целуна. Прибраха се с дома му. Снима я да се съблича пред камината, легнала върху купчина от стотици негови снимки, да гледа през огромният телескоп на терасата, с различни дрехи и атрибути забравяни от моделите му в продължение на десет години. Докато обличаше нощница, докато я разкъсваше, докато се любеха. Лентата беше пълна. Сложиха нова. Снимаха се и се шегуваха, любеха се и пиеха. Преди зазоряване значително пияни решиха да свършат в "техният парк" преди тя да е хванала влака. Забелязаха, че има воайори и други влюбени двойки, но го приеха съвсем естествено дори възбуждащо. Освен, че ги виждаха хора ги виждаха и дърветата, нощните птици и луната. Виждаха ги да са красиви и взимащи от красотата си. Безумни и истински в една, единствена нощ. Любеха се и самите те гледаха, а утрото настъпваше и Таня започна да чувства силен хлад, празнина и безнадеждност. Каза на Тони, че отива за да се облекчи, но всъщност се скри от очите му за да си поплаче. Близо до нея светнаха фарове на кола. Прекри се в храстите защото беше все още гола. Колата спря до самата нея. Гарирането й се стори странно. Мина през главата й, че са влюбени или воайри, но воайор не би използвал кола, а и влюбени с кола не биха решили да дойдат точно в този парк, защото колата трудно се крие. Любопитството й се оказа по-силно от злото настроение. Откри се само за миг за да надникне и това й беше достатъчно за натренираното й око. Видя двамата "тъмни типове" и светещият циферблат в ръката им. Запомни и цифрите: "10. 00".
"Станала си параноичка! Тук освен катерички, нагли еротомани и сантиментални еротомани с фотоапарати, няма нищо. Нищо толкова важно, за да превлече мутри с таймери. Изобщо използват ли се таймерите още? Не е ли само във филмите? Но какво търсят тези двамата тук в разгара на любовния период! Какво има тук…Ето една пълничка и стопроцентова жена с един стопроцентов джобен любовник…Там в храстите мърдат задници…Тони, който се чуди…И една кола която май не е на съпруга ми! Ако е така както си помислих преди да е настъпил изгрив, но след като се махнат онези две любопитки които е крайно време да си намерят гаджета, някой от тези двамата дето видях трябва да отиде до лимузината и да постави взривното устройство…"
Момичетата от пейката до "Крайслера" станаха и си тръгнаха. Някакъв тип скочи от дървото до тях и също се отдалечи. Таня побърза да отиде при Тони, но с едното око продължи да наблюдава луксозната кола. Минути след това забеляза почти невидимата сянка която мина покрай лимузината, наведе се закратко и отново изчезна в мрака…
Тони я прегърна откъм гърба и тя изпита най-силната страст в живота си. Затвори очи и се запали в милувките ми. Нямаше печална утрин! Нямаше обратен влак! Нямаше други сълзи освен от страст! Тогава когато Тони се опита да я люби и някакъв детски каприз я накара да го отблъсне плачеше във влака за родното й градче. Плачеше и мразеше Тони, че не знаеше какво прави като я прегръща! Плачеше от ярост, че се беше влюбила в него и го желаеше толкова необуздан, страстен и разрушителен, че да не оставя никога и в нищо път за връщане! Почувства, че става жена за да го загуби и като фантазия, и като "момчето което обича". Дълги години минаха докато отново се реши да му пише…
Плътните устни на едно космическо същество се докосват до водката и тя си припомня забравения плач…
Смущението в очите му показва, че иска да й каже нещо, но вместо това отпива отново от чашата, а тя иска да прокара ръка по релефното и слабо тяло. Немислимо е, но желае и си припомня. Възпира се и пие. Предлага му да се любят и се любят. Припомня си и желае, никога да не дойде следващото утро в което трябва да хване влака. Снимат се и си припомня, че е мечтала да си направят такива снимки. Пияни и весели се любят отново в парка, а печалната утрин настъпва, но го има още. Поне още миг го има, а този миг е вечен и може и да не отмине, ако остави паметта си в него като светлината по фотографската плака…
Постепено дойде на себе си. Краката й бяха отмаляли. Лицето му беше като на момче на разтворената светлина от улицата.
-Обичам те!-рече й той.
-Кажи ми, че ти хареса!-заби пръстите си в гърба му-Кажи ми, че ти хареса! И искаш…
-Да си моя! Искам!
-Ще ме имаш! До края на живота си! Такава каквато съм сега, такъв какъвто си сега!
Захапа устните му. Раздра с нокти гърба му. Прегърна го и паднаха. Нахвърли му се като дива котка, а го замилва нежно като любяща жена…
Малко преди изгрев тръгнаха към гарата. Докато той беше изпаднал в меланхолия, че я изпраща, тя, мислеше трескаво.
Малкият палат пред който беше гарирана разкошната лимузина, трябваше да е на собственика й. Нарочно поведе Тони по улицата за да прочете табелата на входната врата. Прочете името на небезизвестният от медийте адвокат, свързан с най-скандалните престъпници в страната, когото наричаха Худини. Това й беше достатъчно за да се увери напълно, че не си въобразява и е видяла таймер на взривно устройство което вече се намираше под колата му и в десет щеше да експлодира. Седнаха на пейката на гарата, а времето безмилостно течеше.
Тони виждаше плуващи във въздуха силуетите на позиращата му преди часове Таня, разливаха се в силуетите на стотици момичета, с различна физика, а еднакво прекрасни. Стрелката на огромният часовник на гарата като меч на палач се стоварваше върху тях и ги посичаше. Плътта се превръщаше в душа и светлина която не можеше да докосне. Добиваше плътност и се превръщаше в силует на плът, а часовниковата стрелка отмервайки следващата минута отново се стоварваше върху й. Разсичаше тела които се превръщаха в снимки, а снимките посивяваха.
Таня знаеше, че сега е момента да реши.
"Има ли обратни влакове след подобна нощ? Ще имам ли предишният си живот след нея?"
-Ще позвъня в къщи за да видя дали някой ще вдигне слушалката. После може и приятно да те изненадам.
Плаха надежда изпълни гърдите на Тони.
Таня нямаше никакво намерение да се обади в дома си. В бутката заприлиства указателя, откри телефона на Худини и го запамети веднага. Беше рано да му се обажда. Още беше рано за каквото и да е. Не знаеше как да попита Тони. Не знаеше какво ще й отговори. Не знаеше дори какво наистина желае. След час и беше ясно. Не желаеше нищо друго освен да го има. Напълно отрезнели пиеха кафето си в същото бистро от което започна нощта.
-Какво си мислиш сега за пълноцеността на преживяванията?-попита го тя.
-Когато едно преживяване е пълноцено не можеш да го задържиш.-отвърна й той.
-Искаш ли да го задържим?
-Да.-отвърна й той.
-И ще го задържим!-прошепна тя.
Разхождаха се из града. Целуваха се и се смееха. Приличаха на петнадесет, а бяха на тридесет. Таня следеше времето. Един бегъл поглед към ръцете на минувачите беше достатъчен за набитото й око. Беше към девет и половина когато тръгнаха към парка, а Таня реши да се обади от един уличен телефон до дома си за да каже, че няма повече да се пребере. Нямаше такова намерение. Обади се на Худини. Интуицията й подсказваше, че той няма да телефонира на полицията и ще предпочете колата му да експлодира пред нови неприятности. Нямаше дори да бъде сигурен, че това ще стане. Представи му се като доброжелател му, препоръчи преди десет да не се качва в колата си и затвори слушалката.
-Каза ли?-попита Тони, изглеждаше по-нежен и красив от всякога.
Прегърна го.
-Обичам те, Тони! Много те обичам! Кажи, че ме обичаш!
Преминаха през парка. Седнаха на пейката пред колата. Летяха сред облаците и се целуваха. Беше красиво и невъзможно…
Таня не беше сигурна колко е часа когато почувства, че е невъзможно. Не искаше да го изгуби, но го губеше. Не искаше да я изгуби, но я губеше. Нощта щеше да изчезне. Дивият оргазъм да потъне в глухота. Нямаше сили с които да го задържи. Нямаше сила която да може да го задържи.
Времето течеше. Не знаеше дали тече бързо или бавно. Не знаеше дали желае тръпките да отминат в покой. Дали се наслаждава, че очаква последната тръпка на вълшебната нощ или иска, по-скоро тя да настъпи.
Летяха сред облаците и се целуваха. Препускаха под облаците като диви жребци.
"Не, мога да живея с него! Не мога да живея и без него! Би ли могъл той да живее с мен дори когато не живея с него! Обичам го и искам да правя любов с него!"
Паркът още ухаеше на предишната нощ. Въпреки изтощението, отново почувства възбудата. Редът на мислите й се разбърка. Като, че ли се напиваше. Нямаше представа колко минути остават, но знаеше, че са малко.
Завя вятър. Уханието на парк и любов се усили.
-Искаш ли да остана завинаги с теб, дори и ако не съм същата като в тази нощ, дори ако не си същият като в тази нощ?-попита тя.
-Искам го!-рече й той.
Хвана го за ръка и го поведе към дома му…
Отдалечаваха се от експлозията. Мигове преди взрива се отдалечаваха. После тя се сети за бастуна. Помисли си, че да се върнат е съдба.
Връщаха се, а секундите течаха. Два хищника в нея се разкъсваха. Дърпаха я в две различни посоки. Искаше да се отдаде на огнената неубозданост, но искаше да запази и себе си, без тя да ги изпепели.
За избора й помогна съдбата. Единият атентатор донесе бастуна.
Почувства се леко, но й се плачеше като тогава във влака.
В дома му отвориха бутилка шампанско. Пиеха, смееха се и се заливаха. После заспаха един до друг. Тони сънува пламъци като в предишната сутрин. Когато се събуди продължиха да се вият пред очите му. Таня я нямаше. Потърси я из стаите, но от нея бяха останали само виталните пламъци и бележката на шкафчето за обувки:
"Съжалявам, Тони! Оставам твоята малка непозната! Може би, ако тогава беше друг, ако дори се беше опитал да ме изнасилиш, щях да ти се отдам и да ме имаш! След толкова дълго беше невъзможно!"
Виеха се пламъци. Фотоапарата беше отворен и лентите осветени.

* * *

Месец по-късно лимузината на Маестрото премина бавно покрай мястото където Тодор беше заровил ножа и лопатата, за които никой нищо не научи. Шофираше Петър и се тресеше целият. Бизнессрещата с привантивните руски партньори се беше провела. Рано беше да се каже дали е преминала успешно. Лицето на шофьора свито в гримаса на неистово, яростно безсилие. Маестрото се усмихваше демонично. Усмивката му беше сериозна. Очите му изпълнени със садистична насмешка следяха как всяко мускулче на Петър, трепери. Наслаждаваше се на емоциите на младежа и на надмощието което имаше над тях. Това което се беше случило по време на срещата шокира Петър, но Мастрото смяташе, че с него му е дал един безценен житейски урок. Урок който вече беше време да разбере.
Скоростта нарастна. Маестрото се усмихваше, докато забеляза, че скоростта е рискована:
-Какво правиш?-глъсът му не трепна.
Двеста и двадесет…двеста и тридесет…
-Шибам ги…Шибам, шибаните, дяволи…От мен зависи дали цял живот ще карам тази талига…
-Прощавам ти всичко, Петре!-гласът на Маестрото не трепна.
Младежът завъртя волана към едно крайпътно дърво…
На другият ден Великият Ацтек прочете във вестниците за смъртта на Маестрото и протри доволно ръце. Усмихна се щастлив. Със смъртта на врага му беше загинала и част от него, но неприятна част. Въпреки проблемите които напоследък имаше със сърцето, отвори най-скъпата бутилка марково вино и отсипа няколко капки в кошчето за боклук. Наля в две чаши. Постави едната на бюрото си, а с другата вдигна наздравица:
-За теб, Клошарю! Направи го по-добре отколкото предполагах! Никой не се и съмнява, че е било просто катастрофа, но само ние двамата знаем за способностите ти! Заслужаваш повече и от уговореното…
Две седмици след това един млад пенсионер с циклични психични проблеми, откри фантастична за него сума в банковата си сметка. Не вярваше, че след смъртта на братовчед си ще продължава да получава пари. Благодари му мислено. Майка му се нуждаеше от нова операция. От години развиваше план за въображаемо собствено бистро, клуб на дейците на ирационалната мисъл в който ще се срещат симпатични извънземни и отхвърлени от обществото хора на изкуството, с много маслени картини по стените и голяма статуя-фонтан на "Малката непозната", наречена още живот. Напоследък задълбочи и отношенията си с едно момиче което познаваше от детство. Сигурен беше, че тя ще е прекрасна съпруга. Не беше уверен за себе си, но сега си помисли, че може поне да опита…
-След дълго, може би, ще се почувствам и човек!-прошепна и се вгледа в хората.

 
 
2006-07-04

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)