БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

3. Комарджията. Няколко часа какъвто искаш

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: ПОВЕСТИ И РОМАНИ  Цикъл: Мутри - роман 1998

“Да бях свободен аз до дъно чак
и власт да имах над този звезден мрак.
Не щях да се родя ей-тука на земята,
Та после сред прахта да се завръщам пак.”

Омар Хаям

Блестях. Пръсках се в прах и падащи върху земята звезди, за да ме види някой несретник и да напише стих. Лунната ме заливаше със сребристите си къдрици и ме шептеше, че не съм човек от земята за да се превърна в прах, а съм нейната подкваса която я прави вкусна. Шептеше ми, че моята прах, моето земно съществуване е опияняващо защото е напоено с реалното лунно присъствие. Шептеше ми, че е в екстаз, а нейният екстаз попива в отчаяната до безразличие земна пръст и превръща пръстта в жена…
После всичко свърши. Лунната се превърна в съвсем обикновено, пресилващо артистично стенанията си момиче с едри гърди, изражение на херувимче и порочна усмивка. Продължихме да се любим сякаш играехме вид спортен танц. Ловки, умели и гъвкави впивахме и отлепяхаме, и впивахме влажни бедра. Танц красив и естествен като препускането на жребци. Лунната беше далеч и друга. Препускането беше продължително. Свършихме едновременно. Момичето което беше отгоре ми се катурна до мен и запали цигара…
-Правил ли си го със сиямски близначки?
-Наричат ме Майкъл Фантазията, но такова нещо не ми е хрумвало.
-Имам две колежки, близначки. Един техен постоянен клиент ги връзва и си представя, че са сиямски близначки.
Явно ми се сърдеше.
-Не ми казвай пак, че нямаш пари?-нямаше кой знае какъв упрек в гласа й.
Облаци замъглиха кацналата на перилото на терасата ми луна. Разбира се за Деси парите не значиха нищо. За мен също.
-Имам в себе си само петдесет бона-засмя се горчиво на мълчаливия ми отговор-но вече наистина ще ми ги върнеш.
-Защо правиш всичко това за мен!-горчилка стегна гърлото ми.
Рядко ми се случваше. Нещата които не разбирах ми доставяха най-вече сладост, а аз малко неща от живота разбирах. От вниманието на Лунната която ми даваше това което малко мъже притежават, до това, че една проститутка ми дава пари. Понякога обаче сладостта внезапно се превръщаше в горчилка. Като сега. Май започвах да се влюбвам в Деси, а беше недопустимо. И защо ме закачи със сиямските близначки. Можеше например да ме попита защо никога не слагам презарвативи. На това все щях да й отговоря нещо.
-Знаеш ли, наистина съм я закъсал, но твоите пари…
-Ще ми ги върнеш. Все някога. Нали?
Никога не се отчайвам, но се почувствах в отчайващо положение.
-И какво е това което ти дава твоята Лунна, а аз не мога!-презрително хвърли банкнотата върху гърдите ми и започна да вкарва едрия си задник в бикините.
-Моля?!-озадачих се.
Сякаш бе отгатнала мислите ми.
-Като ти стане кеф, крещиш: “Лунна…Лунна”. Весело е, оня със сиямските близначки е нищо, има типове които крещят “мамо”, други “милата ми кравичка, да те издоя”, но поне имат пари! Те не будят любопитство ми защото си плащат да бъда мама или крава за издояване, но ти си ми интересен. Та какво ти дава твоята фантазийка? Разбери ме правилно. Аз трябва да познавам мъжките фантазий. Приеми, че като съм с теб правя бартер. Секс за уроци по фантазиране.
“Безумие! Това ми дава Лунната! Безумие!”
-Всъщност незнам.-отвърнах й.
-Така си и знаех.-засмя се късо.
И на мен ми стана смешно. Смешно, весело и романтично.
Вратата се блъсна и в стаята ми влезоха Пешо и Маестрото…
Винаги става така. Точно в мигът в който живота заприличва на прекрасен се появява някое ченге или някакъв като Маестрото с който е най-добре изобщо да не се познаваш, а аз му дължах пари. Много пари. Освен това, не помня как, но го бях направил на глупак. Маестрото имаше слабост към мен. Толкова голяма слабост, че не би ми дал пари които не бих му върнал и които не би ми опростил срещу някоя деликатна услуга, защото знаеше, че няма да я направя както трябва, ако изобщо решях да я направя. Като съм вдъхновен не помня какви ги говоря и сигурно тогава Лунната наистина е била в мен за да мога да убедя Маестрото да ми даде парите след което не му оставаше нищо друго освен да ме убие. А той не искаше това. И без друго ми беше твърде малко.
Направо не е за вярване, но точно когато бях започнал да се влюбвам в Деси трябваше да дойде лично при мен за да ми припомни, че не ми е лек живота. Искаше ми съм да съм с Деси в една далечна, далечна, далечна от всичко вила с една-единствена стая едновремено спалня и кухня с много продукти и перверзни играчки, а Деси само по една кухненска престилка да си свирука “Одата на радостта”, да ми пърже яйца и никога повече да не се сетя за Лунната мръсница. Само, че май бях пропилял шанса си. Понечих да стана от леглото.
-О, стой си, Майкъл. Рече ми Маестрото, а изражението му беше на герой от весели комикси-Стой си! Не ставай! Само не ми казвай, че нямаш пари!
-Тъкмо това ще ти каже!-Деси се беше облякла. Трепереше като лист.
-Изчезвай Деси!-рече й Маестрото и ми се усмихна като съдба.
Когато Деси излезе обърна стола до леглото ми, надкрачи го и подпря брада на облегалката. Пешо тъпо се прозина и се отпусна на креслото което изпука под тежестта му. Щеше да бъде смешно, ако се беше разпаднало и тупнал на пода.
-Чух, че си направил сериозни удари по игралните зали. Не ме разбирай погрешно, но славата ти се носи, а имам причини да бъда любопитен. Толкова те обичам, че ще загубя част от себе си, ако те убия. Та колко имаше в началото на тази седмица?
Пешо пак разтвори глупаво челюсти. Сетих се, че преди да излезе Деси се усмихна като проститутка което я направи да не прилича на проститутка.
-Кажи, Майкъл?
-Незнам точно.-отговорих искрено.
-А аз, незнам какъв ти е проблема. Не си по-луд от мен. Явно си тъп, но и на тъп не приличаш. Знаеш ли, не е моя работа, но ще те попитам къде успя да потрошиш петдесет милиона за по-малко от три дни…
“И на всичкото отгоре ще ме изгонят вече от квартирата…”
И това не знаех. Не знаех къде съм успял да ги “потроша”.
-Защо си такъв глупак, Майкъл? Толкова съм бесен, че не мога дори да те убия! После ще съм още по-бесен, че не мога да ти направя повече нищо! Аз съм делови човек и мразя да съм бесен, а съм бесен. Чувстваш го, нали!
Наистина беше бесен. Пешо вече не се прозяваше. Беше блед. Вече навярно знаеше какво означава нервен изблик за свръхспокойния Маестро. Босът за миг ставаше кръвожадна откачалка, а само след миг отново бос. Сега наистина имаше за какво да е вбесен.
Иска ми се да е пролет. Да сме с Деси в една огромна градина. Деси да е на въжено легло вързано на две стебла, а въжетата да са увити с рози. Да е на шестнадесет и без да знае, че я наблюдавам, гола да чете любовен роман с много еротични сцени. Аз да съм на тринадесет и да я гледам скрит от храстите.
-Ще ми кажеш ли какъв е проблема ти, Михаиле!-този режещ глас ми бе познат. Винаги след това имаше много кръв.
За последен път го чух преди година. Дължах пари на едни хлапетий които се издържаха с лихви. Не издържаха на наглостта ми и ми строшиха ръката. Маестрото дълго ме разпитва “къде съм катастрофирал”. Исках да скрия, но той беше научил и си беше спомнил, че сме приятели от детинство. Не трябваше да ме взема със себе си при наказателната акция. Тапетите в стаята биха приличали на картина на Пикасо, ако Пикасо имаше “кървав период”. Единият хлапак след това не проходи, а другият не оживя. Тогава го намразих. Седмици наред спомена ме връщаше в стаята на хлапаците и повръщах. Дълги месеци след това дори Лунната и покера не можеха да ми доставят удоволствие.
Рядко побесняваше. Наистина беше делови човек. Побеснееше ли обаче, наистина побесняваше.
Пригади ми се като в онези кошмарни седмици. Припомних си, че оттогава много го мразех. Толкова много колкото понякога мразя себе си. Не трябваше. Той ме беше защитил. Не трябваше, но продължавах да го мразя!
Почувствах, че дъхът ми секва. Както в горещ ден при рязко потапяне в студена вода. Лунната прокара пръст по гърдите ми. Почувствах възбуда. Чернокоса, тъмноока, мургава възбуда в тъмна нощ сред девственна гора. Див прилив от бедрата към гърдите. Огнени пръски шампанско в черепа. Усещането бе прекрасно. Почувствах се преизпълнен с енергия. Изпил чаша силен алкохол на екс. Леко полудял. Свободен.
-Не те разбирам, Майкъл!-продължаваше Маестрото-Не по дяволите! Ти си абсолютно неадекватен. Сега не разбирам и себе си. За пръв път ми се случва да не знам какво да правя с червей като теб…
Не! Това не беше този когото наричаха Маестрото, а също така когото наричаха Демоничния. Той беше почувствал слабостта на неразбирането. Същата горчилка в гърлото която усетих когато Деси ми даде последните си пари.
-Кажи ми какво си, Михаиле!
Лунната ме галеше и се наслаждавах на последните мигове земно безумие. Винаги когато ме галеше миговете бяха последни. Винаги бяха наслада. Неземна наслада която ми отнемаше и последната искричка чувство за реалност. В тези мигове не можех да отговоря какво съм, а без да си задавам никакви въпроси я целувах по-страстно и по-страстно, залагах на все по-слаба и по-слаба карта, любех поредната Лунна Деси, изпивах на екс поредната чаша текила и натискайки до дупка педала на газта живеех в стих на неистова наслада изписан върху нищото над което се носеше духа ми, очакващ да сътвори първия си ден със следващия изживян миг…
Не това дори артистичния Маестро нямаше да разбере, но можеше да усети с цялата му сладост и горчилка, ако имаше душата която несъмнено имаше.
-Кажи ми какво си, Михаиле!-повтори въпроса си и Лунният залп отново ме обсипа с екстазни тръпки и пръски шампанско, след което повторно и по-силно избухна заливайки всичко видимо и невидимо в таванската ми стая, отвъд нея и отвъд света. Избухна с устните ми които не следваха мисълта ми, а опиянени от страст говориха:
-Заприлича ми на Ламята Спаска от вица. Сигурно го знаете. Вървяла си Ламята Спаска по прякор Добрата из гората и срещнала Баба Меца.
“Ти кво си, бе?”-попитала Добрата Ламя.
“Мечка”
“Кво като си мечка! Чакам те утре точно тук в седем за да те изям! Някакви въпроси има ли?”
“Не!”-отвърнала й мечката.
И продължила Ламята по прякор Добрата из гората и срещнала Кумчо Вълчо.
“Ти кво си бе?”-попитала Добрата Ламя.
“Вълк”
“Кво като си вълк! Чакам те утре точно в осем тук да те изям! Някакви въпроси има ли?”
“Не!”-отвърнал й вълка.
И продължила Ламята по прякор Добрата из гората и срещнала Зайо Байо.
“Ти кво си, бе?”-попитала Добрата Ламя.
“Заяк.”
“Кво като си заяк! Чакам те утре точно в девет тук да те изям. Някакви въпроси има ли?”
“Да има. Мога ли да не дойда?”-попитал Зайо Байо.
“Можеш”-рекла му с преизпълнен с благодушие глас Ламята-“Нали затова ме наричат: Спаска Добрата”
Усмивката на Маестрото напомняше за суеверни представи за зли полубожества. Пешо нещо се задави. Щеше всеки момент да припадне. А аз преизпълнен от Лунна наслада сипех:
-Какво съм ли? Ето какво! За теб глупак, за себе си преизпълнен с щастие. Няколко часа какъвто искам…Най-некачествения материал: прахта. Която ще се разпръсне и върне при себе си…
Извади пистолет и го насочи към лицето ми, а аз запотен от удоволствие продължих:
-Преизпълнен с вдъхновение да греши! Лишен от свобода, освен в миговете на порочното си опиянение. Преизпълнен с ненужно вдъхновение човек. Утре Добрия Господ ще ме повика да върна всички борчове в точно уречения от Него Час, без дори да ме попита дали имам някакви въпроси…Ако ме попиташе щях да го попитам: “А, мога ли да не дойда!”…
Не се намирах в своята стая. Шкафът в който се подмятаха два парцала, няколко чифта “магически карти” и фалшиви документи беше същия. Компютърът с недостатъчно байтове и рама, с който правех когато съм в настроение някоя друга хакерия и си играех да изчислявам неизчислими комбинации, беше същия. Празният хладилник и печката със строшени реотани бяха същите. И разбитата преди малко врата по която мятах стрелички, и стените по които с тебешир и пастели рисувах шаржове на еротични фантазии, и самите шаржове, и прозореца от които надникваше Лунната, и изобщо всичко беше като преди, но с нещо невидимо се различаваше. Липствах аз. Присъстваше тялото ми овладяно от Лунна лудост, самият аз бях някъде далеч където не можех да се страхувам, а се наслаждавах на докосванията на Лунната, на Деси или някоя друга…
-Символа на всички удоволствия, печалната равносметка след всеки купон, колуминацията на целият печален купон наречен живот, смисълът на цялото прозрение съм аз. Разбираш ме, защото си артист. Пешо не ме разбира.
Маестрото беше изпуснал юздите. Не бе му се случвало. Познавам го. Ако ме убиеше щеше да му бъде недостатъчно, ако не ме убиеше щеше да бъде глупаво. На мен ми беше безразлично. То беше на земята, а всяка земна секунда в моето лунно опиянение поглъщаше хиляди години наслада.
-Разбра, че можеш единствено да ме убиеш. И двамата сме наясно, че това не е достатъчно. Искаш да си върнеш парите или поне да си наясно какво се случи между нас. Какво се случва с мен! Макар за мен не е важно какво е, а че се случва…
-Луд кучи син!-в гласът му се долавяше възхищение.
-Попита ме какво съм. Ами човек съм. Не ме попита за някакви въпроси…
Лицето на Маестрото бе пълно с въпроси.
-Щях да кажа. Да: има въпроси. Защо не поиграем на рулетка. Чувал съм, че и теб си те бива.
-Луд кучи син.
-Имаш живота ми!-рекох вече хладно-Можеш да го заложиш. Това ще ти достави по-голямо удоволствие от това да ме убиеш. Играта е удоволствие, нали? Моят ужас и твоята наслада от залагането.
-Луд кучи син! Руска рулетка?-досети се.
-В наш вариант. Утре точно в седем, за да е като вица за ламята, ще дойда при теб за да завъртиш барабана веднъж. Вдруги ден също, но вече ще завъртиш барабана два пъти и в него ще има вече два патрона. Следващият ден, съответно: три по три. По-следващият: четири по-четири. А накрая: пет по пет. Въпроси има ли?
-А ако не дойдеш?
-Е, нали затова ме наричат Лъжливия Майкъл. Стане ли, ще си за смях. Риска прави играта интересна, нали?
Маестрото се засмя. Смехът му трая продължително и зарази и Пешо. Накрая се разсмях и аз. Смеехме се през сълзи. Маестрото тупаше с ръка по тлъстия си крак, а Пешо щеше да строши стола и да тупне мускулите си на пода. По едно време утихнахме и Маестрото попита гарда:
-Според теб, да приема ли това вместо парите си?
Пешо отново стана сериозен. Изглежда го плашеха подобни въпроси от страна на шефа му.
-Що не го пратиш да гръмне Великия Ацтек?
“Това няма да направя! Няма да гърмя никого!”
-И си мислиш, че ще го направи ли? Само като види Великия Ацтек и ще го засърбят пръстите. Ще поиграят на нещо и след няколко часа от гърлото на Майкъл ще висне чикагска вратовръзка.
-Само предложих.-смутено рече Пешо.
-Предложил!-изпуфтя Маестрото раздразнен, явно тази вечер нямаше да е лека за Пешо-Кажи ми ти тъпо борче, като от теливизионите скечове ли си? Не виждаш ли, че Майкъл е артист. Дори не е артист като артист, а просто Майкъл и ти казвам, че няма да гръмне никой.
Пешо пребледня. Понякога Маестрото бъркаше в отношението си със своите хора. Сигурно не се случваше често и го разбираше, но сега го бях извадил от равновесие и сам знаеше, че в момента не е никакъв страховит бос, а нервиран човек на насилието. Умен беше и щеше да го съзнае. Проявяваше зловредни черти от характера си. Трябваше да приеме играта за да е пак на себе си. Иначе собствените му демони щяха да го изядат.
-Ами той така и така е мъртъв!-усмихна се младежът-И няма какво да ти върне! Защо не?
-Обичам те, Петре. И в теб има един артист. И аз си мисля като Петър, Майкъле…Как ще се разберем за цената на жетоните?
-Интересен въпрос. Според мен за да е по-вълнуваща играта, цената трябва да е вълнуваща. Лъжлив съм, но се изкушавам лесно и така ще си сигурен, че ще дойда. Всеки патрон до петият ден е жетон от сто бона които ще получавам на ръка в случай, че остана жив. На петият ден когато ще завъртиш барабана пет пъти и трябва да спре пет пъти на една и съща позиция, което е твърде малко вероятно, но все пак вероятно, сумата спечелна до този момент умножена по десет…
Маестрото заизчислява наум. Замисли се, а след това въздъхна:
-Какво пък. Шансовете ти са малки, а и спечелиш ли, ще ми върнеш парите в сухо…
-Дори и с лихвите.
-…Изгубиш ли-продължаваше да разсъждава на глас-не мога да изгубя повече отколкото съм изгубил. Ама, че шантава история. От единият в другия джоб. Майкъл наистина си те бива, но си луд!
Отново се разсмяхме един след друг. Сигурно на Пешо му се струваше, че сънува. Едва ли си представяше да види шефа си в налудничава светлина. Имаше още много да види. Малко след туй се отеглиха. С парите на Деси вечерях в един близък ресторант и си купих бутилка “Паспортс”. Знаех, че няма да заспя. След седмица барабан с пет патрона щеше да се върти срещу лицето ми пет пъти, Лунната беше замлъкнала и се сещах за мама. Отворих бутилката, седнах пред компютъра, но бях твърде разсеян за да се занимавам с нещо сериозно. Пиех уискито и играех “Пинбал” докато не заспах на фотьоила. Лунната вечеряше когато се събудих. Бутилката беше празна, а на монитора танцуваше моят скрийнсървър: “Луд кучи син!”
Главата леко ме болеше и пак бях започнал да огладнявам. Махнах на първото такси, после вървях две преке пеша и точно в седем без пет бях в едно от свърталищата на Маестрото.
-О, Майкъл!-усмихна се Маестрото-За пръв път от пет години насам не можах да мигна. Тогава разбрах, че съм влюбен в една актриса и ми трябваше цяло денонощие да я накарам да отвърне на чувствата ми. Знаеш, че с жените съм като валяк. Реша ли, нищо не може да ми попречи, но този път ми трябваше цяло едно денонощие. Просто проявих слабостта на влюбчивия, а сега проявявам и хазартна слабост…
Намигнах му подканящо. Започнеше ли да говори, говореше дълго. Сигурно пак щеше да започне да говори за братовчед си който много обичал, но с който се поздравявали със среден пръст. Не му се бързаше, но извади револвера. Сложи златен куршум и ми обясни, че излял тези куршуми за ден който не желае да преживее, но в който ще трябва да убие особено близък човек. Наистина беше артистичен. Завъртя барабана. Насочи пистолета. Целунахме се бързо с Лунната. По-скоро се отхапахме. Натисна спусъка. Хладно изщракване.
-Едно уиски?
-Една текила!-отвърнах.
-Луд кучи син.
Започнах да се събуждам. Лунната сънуваше моята бодрост и ни беше неземно приятно.
-Не те ли е страх изобщо от смъртта?-попита ме Маестрото в някакъв изблик на желание да интелектуалничи.
-Страх ме е, че може да не получа това което бих могъл да получа.
-А мен понякога ме е страх от смъртта!-наля ми изпразнената чаша.
Припомних си какво сънувах сутринта. Деси лежи на люлката в градината и чете любовния роман. Забелязва ме, че я наблюдавам и ме вика при себе си. Малък съм, но съм и голям. Преди да я прегърна се превръща в скелет с остатъци от гниещо месо. После земята под краката ми се разтваря и искам, а не мога да прегърна Лунната.
Маестрото забеляза, че не съм вдъхновен за разговори както снощи и ми побутна двете банкноти по петдесет. Допих текилата и още щом излезнах от офиса се забих в първата игрална зала. Вървеше ми и до четири след обяд вече имах милион, триста и петдесет хиляди. Едва не ме изгониха. Малко след това хванах влака за родното си градче. Събрах се с приятели от младежките си години. То беше нощ, то бе купон! Такова лунно опиянение не съм изпитвал и толкова глупости за една нощ не бях правил! Истинско чудо беше, че успях да хвана подходящ влак. Още до Пазарджик едно ромско тарикатче ми обра и последните дребни ми бяха останали след вакханалията на “Тука-има, тука-нема”…
Останалата част от пътя беше най-тежкото преживяне което съм имал. Отрезнявах. Отрезнявах от алкохола и нощните страсти. Отрезнявах от Лунното опиянение. Едва сега започнах да разбирам колко близо съм бил до смъртта по предишната вечер когато съм се държал толкова неадекватно пред самия Маестро. Беше чудо, но вместо да ме убие той беше започнал да се държи неадекватно. Разминало ми се беше, но тази игра си е чиста проба сигурна смърт. Днес ме чакаше барабан с два патрона който щеше да се завърти два пъти…И дори да остана днес жив. Какво говоря! Няма да отида! Маестрото щеше да ме търси и все някой ден да ме открие, но до тогава поне още няколко часа щях да съм жив.Няколко часа! Толкова бързо бяха минали тази нощ, а мислих, че ще са безкрайни когато се качих на влака към градчето ми.Няколко тъй щедри и тъй кратки часа.Тъй глупави. Първо се засякох с Тони, приятелчето което не се научи да играе на покер, но пък за сметка на това се ожени за Ани, същата какичка която често наблюдавах как в градината си чете гола любовни романи и остави най-дивните ми еротични спомени, а Бога ми имам много. И до днес си представям всяко момиче по което съм се увлякъл да чете гола любовни романи в градината си. Ани беше най-красивата за времето си жена. Всяка извивка на тялото й беше съвършена като “Страдевариус”. Огромен бюст над тънко кръстче и вирнато малко дупе, дълги стройни бедра и неприлично сини очи звучи твърде прозайчно за това което беше. Тя беше върховното природно недоразумение защото чрез нея природата показваше, че не всичко което е създала е съвършено като Ани и освен това доказваше, че съвършенството буди порочни помисли. Та Тони се ожени за нея, но не се научи да играе на покер. Оправдаваше се, че не е комарджия, а беше, но играеше други игри. Бяхме останали близки и знаех за захарните му афери. За няколко години беше станал отвратително богат, но си остана стипца. Направихме с него кръг в около десетина заведения и успяхме да съберем една прилична тайфа от добри и нетолкова добри познати от младежките години. С цялата компания направихме един още по-голям кръг и накрая привършихме у Тони. Естествено всичко беше на моя сметка защото Лунната не преставаше да ми шепти, че имам за какво да съм щастлив. Барабана на рулетката се е завъртял в тази сутрин и съм се родил отново за цели двадесет и четири часа в които мога да бъда такъв какъвто искам. Сигурно в предишният си живот съм бил камикадзе, но тези часове ми се струваха дяволски много за да мога да ги изживея без да скучая нито миг. Бях по щастлив от всякога. Дори се отпуснах да свиря на китарата на Тони неприличните блусове които си съчинявах сам когато бях самотен. Стори ми се, че пак съм в дилириум когато в стаята влезе Ани, седна на масата, сипа си малко текила и запали от моите “Ориент експрес”. Какво друго бих могъл да си помисля освен, че съм в дилириум след като виждах, че Ани е отново на двадесет години. Същите открити и сини като нуди плаж очи които за да няма из земята греховност трябва да са винаги зад слънчеви очила. Дълги като Гринуич бедра, гърди като куполи на Ватикана. Ани с впита в тялото фланелка “Напалм Дет” от която прозираха леко зърната й и къса ластична рокля.Щях да съм много смутен, ако бързо не ми бе обяснено, че всъщност това е Марина, дъщерята на Тони и Ани. Докато баща й свиреше гибеци на компанията двамата се заговорихме. Първо за “Ориент експрес”-а и за текилата. Споделяхме един и същи вкус. После за блуса. След това не помня как протече разговора, но от него разбрах, че е писателка на еротични трилъри и тези дни ще се побърка, че не може да пише защото компютъра й правил някакви проблеми. Казах и, че разбирам малко от тази техника, а тя с такъв глас ми каза, че ще ми е признателна до края на живота и ще направи всичко което поискам за мен, стига да й помогна, че нямаше начин да не се почувствам неудобно в панталоните си. Слезнахме в стаята й. “Свърталището на пантерата”, както сама се изрази, беше като тапицирано от нейни актови фотографий и изрезки от списания на природни стихии. Обясни ми, че това я вдъхновява. В средата на стаята като езически кумир пред огромен фотьоил покрит с естествени кожи, искреше монитора с агресивния скрийнсървър: “Аз съм дива, дива котка”
Момичето или беше много превзето или много приличаше на мен, но и в двата случая ме извеждаше извън границите на доброто и злото…
Когато седна на фотьоила до мен вдъхнах уханията на онази градина в която майка и навремето четеше романите. Нещо блокира паметта ми. Чувствах, че нищо няма да направя с компютъра й. Прогоних натрапчивия си спомен и в този миг разбрах, че така не е ухаела градината й, а кожата на Ани. Докато ровичках в програмите за да търся причината за повредата Марина притисната до мен не преставаше да говори колко е напрегната и колко се бои от себе си. Можела да направи “всевъзможни луди и диви работи” като не е разтоварила страстите си с писане…
Когато открих причината ми се стори, че чух смеха на Лунната. Беше вируса “Палавия Майкъл”. Вирус който сам бях създал и разпостранил. След това ме гризеше съвестта й си мислех, че провидението ще ме накаже за злото което съм причинил на хората. Нямаше какво да правя и не бях на себе си, затова го измислих. Стана след като едва ме спасиха след едно особено тежко алкохолно натравяне. Няколко часа съм бил в клинична смърт. Когато разбрах, че едва не са ме отписали реших да откажа алкохола. Отказах и комара. Прогоних и Лунната. Дълго време не бях на себе си. Не бях аз. Ту бях щастлив, ту мразих всичко. Гладен за емоции със скучаещ интелект както и Марина се боях, че ще направя всевъзможни “луди и диви работи”. Единствената за която дълго съжалявах беше вируса който открих в компютъра на младата писателка. Лесно се дезактивираше и го направих. Не разбрах само защо си записах “Палавия Майкъл” на дискета. Марина беше на седмото небе от щастие. Мислих си, че ще ме целуне само по бузата, но тя продължително впи устните си в моите. Когато ги отлепи си помислих, че все пак съм получил дилириум и халюцюнирам. Марина се беше рездвоила. Едната стоеше при мен на фотьоила притиснала разголеното си бедро в ръката ми, а другата подпряла се на облегалката ме опсипваше със ситните си къдрици.
“Успя ли, Мари?”
“Да, Лора!”
След кратките им реплики вече разбрах. Не беше ставало дума, затова Марина не беше ми казала, че има и близначка. И Лора ме целуна по същият начин както и Марина. Твърде много ми дойде, не бяха сиямски близначки, но все пак твърде много ми дойде.
“Как успя?”-почти в един глас ме попитаха близначките.
“Е, нали затова ме наричат: Майкъл Магьосника!”
“Само затова, ли?”-замърка като сиямска котка Марина.
Трябваше да й кажа да си седне на малкото задниче и след като компютъра й вече работи, да твори. Вместо това приех предложението им да излеза с тях да ме почерпят някъде. В началото малко се обезпокоих да не би да се скараме с баща им за това, но отгоре вече се чуваха гърмежи и мощното хорово пеене на героични македонски песни. Циповете на две рокерски кожени якета се закопчаха едновременно. Сигурно бяха еднояйчни близначки.
Не помня коя караше шикозното до истеричност кабрио, но при всички случаи шофираше бързо и нетрезва, а с другата вече лапахме езиците си на задната седалка. Заведоха ме в един ресторант който навремето е бил манастир. Говорихме си, пиехме си, разказваха ми сюжетите от книгите които пишели заедно. Ръката на едната си играеше високо по бедрото ми, моята ръка играеше високо по бедрото на другата, а Лунната ни опсипваше с искряща перушина. По едно време, едно доста пийнало момче от съседната маса поздрави близначките със свои стихове. Компанията му нещо го занасяше, но на близначките поздрава им хареса. На мен също! Също, по дяволите! Сигурно иначе щях да имам пари. Попитах ги кой е младежа. Казаха ми името ми и това, че е доста талантлив поет, но просто не му върви и не може да издаде книга. Продължих да пия и да се натискам с мъркащите сиямски котки, но си мислих за стиховете които чух. Жалко щеше да бъде да умрат с някой алкохолен дилириум. В един момент прекалих с чашките. Не помня как съм дрънал младежа за сериозен разговор насаме. Помня от когато го попитах колко ще струва издаването на малка стихосбирка и той ми отговори, че около триста хиляди ще му стигнат. Накарах го да се закълне в музата си, че ще употреби парите които ще му дам само за издаване и му преброих триста хиляди. Не вярваше на очите си. Сигурно днес си мислеше, че е постъпил неправилно като ги е взел, постъпката ми е била пиянска и ще се колебае дали да си издаде стихосбирката за да си няма неприятности, ако го стори. Щеше да бъде прав, че е постъпил неправилно и постъпката ми е била пиянска, но нямаше да си има неприятности. Все пак бях такъв какъвто исках и пиян не само от алкохол, а и от Лунната и от близначките. С тях продължихме почти до сутринта. Не знам как не катастрофирахме. Омръзна ни в ресторанта. Купихме си бутилка текила и отидохме в крепостта над града. Вече само пиехме и си говорихме. Струваше ми се, че с устните им говори лунната. После ме откараха на гарата.
Трябваше нощта да е безкрайна. Струваше ми се, че ще е безкрайна и никога няма да дойде часа в който щях да застана пред дулото на револвера на Маестрото, макар да знаех, че този час неизбежно ще настъпи. Ако не избягам, разбира се! Ако не избягам! И ще го сторя. Луд кучи син съм, но понякога отрезнявам. Не спах с близначките! Разбира се, те можеха да ми бъдат дъщери, но разликата във възрастта изобщо не се чувстваше докато бяхме заедно. И ако моят скрийнсървър беше “луд кучи син”, техният беше: “аз съм дива котка”. Нямаше да е особено пуритански, но не чувствах, че ще е и особено порочно. Влакът наближаваше централна гара. Чудих се накъде съм тръгнал. Помних ли изобщо. Изобщо давах ли си някаква преценка откъде идвам и накъде отивам. В отвратително настроение създадох един компютърен вирус който след време стана причина да преживея още няколко вълшебни часа. Преди по-малко от денонощие имах повече от милион в джоба…
“То за какво ще са ми, ако ме гръмне Маестрото?”
При него ли отивам! Не, няма да отида. Нека си поиграем на гоненица. Нещо под лъжичката ме пареше. Бях развълнуван както винаги когато ми беше хрумнало нещо което се колебаех дали да направя.
Нямах пари за такси и заложих пръстена който ми беше останал от мама. От пет години го залагам и освобождавам. В седем без пет, бях пред Маестрото. Не разбирах защо го направих. Не разбирах. Когато заложих пръстена си мислех, че ще избягам. Като се качих на таксито казах улицата намираща се на две преки от офиса на Маестрото. Не преставаше да ме пари под лъжичката и по стъпалата докато звънях. Когато ми отвориха просто не разбирах…
-Тежка вечер, а?-засмя се Маестрото.
-Нали затова ми викат Майкъл Бохема.
Делово извади револвера и пъхна два патрона със златни куршуми. Прокара няколко пъти револвера по лявата си ръка, завъртайки по този начин няколко пъти барабана. Звукът на въртящият се барабан ми напомни за въртене на глобус. Глобусът ми заприлича на детска въртележка. Защо бях дошъл? Нима се чувствах длъжен на Маестрото? Нима изобщо съм се чувствал някога длъжен на някого!
Насочи револвера към лицето ми. Намигнах му и се усмихнах. Вкус на текила и на две различни червила изпълни устата ми. Бях на крепостта с две момичета с еднакви лица, но различни ухания. Някъде долу в града се чуваха изстрели, а луната ми приличаше на жетон който за щастие не можех да имам за да заложа.
Видях как пръстът на Маестрото потъва в спусъка. Изщракване. Потръпнах. Голите бедра на двете момичета се докосваха в мен. Тримата се бяхме прегърнали незадруго, а защото на крепостта беше студено, но всеки е усещал, че освен топлина усеща и друго по-приятно усещане от докосването.
-Ако и този път ти се размине ще бъдеш вече Майкъл Щастливеца.-тъй рече Маестрото, а аз му отвърнах:
-Винаги съм бил щастливец!
Маестрото натисна спусъка още веднъж. И този път не бе произведен изстрел.
-Винаги съм бил щастливец!-повторих докато прибирах четиристотинте хиляди.
-И какво щастие може да има в един толкова празен живот? Безцелен!
-Самият живот!-отвърнах му кратко-Усещането, че можеш да бъдеш няколко часа такъв какъвто искаш да си!
-А ти какъв искаш да си? Мога да ти помогна да го получиш.
-Свободен, а за това не можеш да ми помогнеш.
-Свободен!-изпуфтя Маестрото-Свободата е най-свободното понятие.
-На земята да-отвърнах кратко и използвах, че Пешо влезе за да се отегля.
Неприятен ми беше този псевдофилософски разговор. И без друго Маестрото нямаше да може да ме разбере. Артистичен беше и четеше много, но не знаеше какво е да живееш на границата. На самата граница от която можеш да целунеш хладните зърна на космоса, а след туй да разбереш какво е да пиеш вино от вимето на земята. Вино което си подквасил сам. Със собствената си плът и грешки.
До десет отрезнявах с бира. Успях да взема телефона на дългокосата сервитьорка, да “разбия” “едноръките бандити” и от бирата да ме загърне розоворезидава мъгла през която да се филтрира в приятни за сетивата ми цветове, сив град. Малко след като си купих цигари два негативни шаржа на Майк Тайсън ме блъснаха в едно “БМВ”, което можеше да си позволи или голям туз или голям селянин. Този на когото принадлежеше, трябваше да ги има две. Беше човек с пари и власт, но се държеше като, че ли вчера е оставил четата си на балкана и се е причислил към башибозука. Разбира се, това беше човека с червендалестото лице напомнящо много на оцветен котлет, стоте и двадесетте си килограма и висналият до коленете колан, а най-вероятно до коленете му висяха и топките, самия Велик Ацтек. Още щом ме блъснаха в колата разбрах какво значи неприятно усещане когато някой е щастлив да те види и се усмихва.
-О, Майкъл, драго ми е, че те виждам. Дочух, че миналата седмица си направил големи удари по игралните зали. Не ми казвай, само, че нямаш пари!
Защо ми бяха толкова познати тези думи. Разбира се имах четириситотин и нещо отгоре, от едноръките бандити, но проклет да бъда не можех да направя вноска по погасяване на дълга си към Великия Ацтек с парите на Маестрото. Чувствах се, сякаш щях да предам кръстника си. Е, Маестрото не ми е кръстник, а и не е Вито Корлеоне, нито пък Великия Ацтек е Солоце Турчина, но проклет да бъда, така се чувствах!
-Сега ще те поразходим, Майкъл и ще видим какво ще правим с теб!
Щеше да е прекалено, ако му хрумне, че трябва да убия Маестрото за да ми опрости дълга. Два часа колата унищожаваше озонният слой правейки чудновати за разума кръгове из града. Бъбрецете ми се пръскаха от бирата, а колкото пъти се опитвах да се примоля да ме пуснат до тоалетната, толкова пъти двата негативни шаржа на Майк Тайсън от двете ми страни ме ръгваха с юмруци в изтерзаните органи. Към обяд Великият Ацтек реши, че е време да се прибира в двореца си. Много исках, но не можех да му откажа гостенството. На всичкото отгоре бях сигурен, че няма да ме покани на трапезата си. Поне сигурно щях да отида до тоалетната. Когато слезнохме от колата чувствах, че изправя ли се напълно ще ми олекне и стане топло по крачолите. Не ми се искаше обаче да помислят, че е от страх. Една русокоса сексбомба без горнище на банският ни махна откъм басеина. Единият от негативните шаржове на знаменития боксьор се опита да й отвърне на поздрава, но Великият Ацтек го плясна през ръката и изръмжа: “Вие кво дзяпате, бе!”
Чудиха се в коя стая да чакам цели безкрайни десет минути. В това време стисках бъбреците си и имах чувството, че всеки момент ще чуя звука от разпорващата ми се кожа. Накрая Великия Ацтек, заповяда да ме затворят “при рожбичките му”. Заведоха ме в стая на третия етаж и ключа щракна. Опитах се да издържа още малко, но не ставаше. Погледът ми беше привлечен от саксиите с екзотични растения. Досетих се, че това са “рожбичките” на Великия Ацтек. Не, не ставаше! Ако помиришеше или забележише, че са влажни нямаше да се поколебае да приложи върху мен квинтесенцията на извратеното си въображение. Чувал бях невъобразими неща за негови жертви. Погледнах през прозореца. Момичето от басеина пак ми махна. Отговорих на поздрава й. Не ставаше и от прозореца. Погледа ми се спря на пентиума. Когато съм на игрална маса или пред компютър, забравям всичките си физиологични нужди. Скрийнсървъра представляваше разливащи се една в друга багри. Сигурно компютъра беше на момичето. Ако беше компютър с важна за Великия Ацтек информация, не би ме оставил в сам в стаята, дори да е сигурен, че ще ме убие. Проклетият дебелак е предпазлив като стар вълк, а тя трябва да е романтично същество за да има подобен скрийнсървър. Когато седнах на креслото злобно се сетих за дискетата с вируса в джоба си. Блъснах я във флопито и се почувствах като Мръсният Майкъл. Сигурно щях да се възбудя при мисълта за красавицата от басеина, ако в момента не бях обзет от друго трескаво желание на плътта. Не издържах. Очаквах всеки момент Великият Ацтек и гардовете му да отворят вратата, но застанах пред саксиите и се облекчих. Когато се закопчах се чувствах като убиец. Растенията бяха красиви и навярно транспортирани от далечни кътчета на света. Сигурно бяха единственото нещо към което този грубиян имаше някаква слабост.
Следващите четири часа изкарах пред компютъра. В него имаше само игри. Динамични, прости игри за бързи рефлекси. Това трябваше да е единственото развлечение на момичето, освен да се къпе голо в басеина. Чувал бях, че дъщерята на Великият Ацтек е малко странна, но не знаех подробностите. Сигурно беше на двадесет, приличаше на тридесет, а вероятно беше останала десетгодишна. За миг изпитах неистова слабост към нея, а после чух тежките стъпки на Великият Ацтек.
Дано не миризмата да е изветряла! Бързо се дръпнах от компютъра. Момичето беше под чадъра. Държеше в едната си ръка бирена бутилка и нежно я галеше. После бавно, сякаш ритуално я доближи до устните си, притвори очи и отпи…
Вратата се отвори и това ме върна на земята. Не знам дали някой беше казвал на Великия Ацтек, но имаше отвратителна усмивка.
-Та какви ли, не мисли, минаха през главата ти, Майкъл…-засмя се.
“Никакви. Играех си на компютъра и от време на време си мислих за невинната богиня на Ероса. Пак бях далече от всичко това което преживявам и което очаквам да преживея. Няколко часа пленен, но свободен за себе си…”
-Мълчим героично!-рече и внимателно намести килограмите си върху креслото.-Слушай, Майкъл, знам какво е в душата ти…
“Не можех да повярвам това да са думи на Великия Ацтек, оставил снощи четата си из балканите…”
-Красива е, нали?-забеляза посоката на погледа ми-Любовница ми е, не ми е дъщеря. Моите близки хора го знаят…
Ставаше много, много лошо. Не бих искал да съм близък човек на Великия Ацтек.
-Ако си отвориш устата, ще ти отрежа езика. Ако някога стане нещо между вас, ще ти отрежа онази работа. Ако разбера, че освен, че сте се чукали не й е харесало: ще умреш!
-Сигурно има хора без паламарки.
-Не, има умрели…-казвайки го това, избухна в глупав смях-Майтап бе, Уили! Няма застраховка “кръшкане”, разбираш ме добре, нали? Както и да е. Да я оставим! Казах ти, че знам какво ти е в душата. Ти си близък с Маестрото и знам, че имаш за какво да си му благодарен, но пък от друга страна ми дължиш пари и трябва да си благодарен и на мен. Сега ще ти дам един шанс. Никога не помня да съм сторил подобно нещо, но ти си симпатяга. Помня номера ти с десетте карти. Измежду десетте карти познаваше коя е “Асо-пика”. Само, че разбрах фокуса, а не мога да забравя как ме изложи пред компанията…
Загуби на бас някакви си петдесет бона, но сигурно колкото мед капна на душата ми, толкова му е нагорчала неговата.
-Сега наистина ще е само късмет, Михаиле! Ще е с мои карти! Преди да започнем искам да разбера какво залагаш! Възможностите са две. Ако загубиш ще убиеш Маестрото или ще убия теб!
Почувствах приятна топлина. Беше Лунната. Исках да я изгоня, но тя ме галеше по бедрата и стенеше. Не исках да загубвам разума си, но го губих. С небелязани карти, наистина щеше да бъде само късмет, ако изтегля тази която трябва. Шанс едно спрямо десет. Много по-малък от играта ми на руска рулетка, сутринта. Сигурно бях луд, но Лунната ме галеше с ръцете на близначките и на красавицата от басеина, с ръцете на Деси и всички останали жени които съм имал или просто съм желал. Маестрото, ако не утре до края на седмицата щеше да ме застреля. Великият Ацтек ми предлагаше като изход да излеза жив от двореца му, да убия Маестрото. Нямаше да го приема.
-Знаеш, че няма да убия Маестрото!-рекох му.
-Ти си един луд, луд кучи син!-рече ядосано и целия почервеня, но овладя гнева си.
Извади от висналият си панталон нож “пеперудка”. Ловко го завъртя и сложи до себе си. След това от джоба на ризата си извади десетте карти и ми показа, че има “Асо-пика”. Размеси ги…
Лунната прокарваше страстно език по острието на ножа, а ръцете й галеха гърдите ми. Отместваше устни от острието й ги впиваше в моите. Възсядаше ме и танцуваше. Превръщаше се в текила и се изливаше по устните ми.
Великият ацтек вдигна месестата си лапа с картите. Целият се тресеше.
“Каква е тази толкова дребна и земна възбуда!”
Посочих една карта. Великият ацтек, отпусна тестето…
Лунната крещеше от наслада. Крещеше “още, още…”
Сутринта Маестрото ме нарече Майкъл Щастливеца без да знае какво ще преживея след обяд. Улучил бях “асо-пика”.
Очите на Великият Ацтек станаха лукави.
-Слушай, Майкъл, и двамата сме хазартни натури. Не ти ли се иска още веднъж да поиграем. Този път с по-човешки залози. Залагам да речем…сто срещу твои сто които ще ми дадеш когато имаш, че този път няма да познаеш.
Наранен беше. Макар и без свидетели пред които да се изложи беше загубил. Знаех, че няма да ме пусне само защото съм спечелил да си тръгна. От друга страна, нямаше да се откаже докато не спечели.
-Един комарджия, знае кога да се отказва!-прошепна Лунната с устните ми.
-Ще махна една…две карти!
-Добре!
Лунната страстно ме целуна. Великият Ацтек беше станал морав от наприжение. Потта му миришеше по-отвратително отколкото изглеждаше и усмивката му. Заприлича ми на огромен тресящ се плужек. Лунната го галеше нежно по главата, сякаш бе най-милото дете на планетата и ми идеше да избухна в смях. Посочих картата. Не вярвах. Не искаше да повярва и той. Нещо се опита да каже. Хвана се за гърдите. Разтресе се. Невероятно беше, но хладнокръвното страшилище, беше получило криза. Навярно не му беше за пръв път. Едва ли една игра можеше да го доведе до това състояние. Дебелият плужек е боледувал. При животът който води е рискувал всеки ден да умре и без куршуми…
“Майкъл! Стана страхотно! Навярно близките му гардове знаят и няма да ти сторят нищо, ако умре! Това е инфаркт! Не си виновен, че този боклук е толкова запален комарджия колкото и ти…Но Маестрото, ще го приеме инак от гардовете. Сигурен съм, че ще ти опрости дълга…”
Великят Ацтек, умираше като нещастен старец. Късмета днес не ми изневери. Ще излеза безпрепятствено и ще се прибера. Твърде уморен съм и ще заспя бързо. На сутринта ще съм първият който ще зарадва Маестрото. Дори и да го е прочел вече във вестниците ще иска да чуе подробностите. Не само няма да насочи револвер срещу мен, но сигурно ще ми подари и златните куршуми, ако го пожелая…Само, че да не съм луд, кучи син, ако дам да ми се размине толкова лесно!
Открих мобилният телефон и набрах “бърза помощ”. Разкрещях се на гардовете. Наместихме го някак на леглото. Наблъсках в пенещата му се уста нитроглицирина който ми донесоха и докато се чудиха над ампулата с успокоително я строших със зъби, напълних спринцовката и без да се мъча да му смъквам гащите забих иглата в месестия му задник.
Двамата бяха бледи. Помислих си, че сега съвсем са се превърнали в негатив на Тайсън, но не се разсмях. Момичето плачеше. Беше забелязала суматохата, надянала си хавлия и дотичала. Казах й, че ще се оправи. Великият Ацтек успя да изхърка да я заведа при басеина. Не искаше да го оставя и плачеше като дете, но я прегърнах и я заведох до чадъра. Отворих й нова бутилка бира и я подканих да пие по-смело. Почти преполови бутилката на един дъх и сълзите й спряха, но продължи леко да хълца.
-Той ще се оправи, нали?
-Ще се оправи.-рекох й и върху лицето й изплува усмивка.
-Той е добър с мен. Знам, че е лош човек, но с мен е добър и не искам да го няма. С теб, добър ли е?
-Като баща ми е…-забелязах, че отговора не й хареса-Да, той е добър с мен.
Усмивката й стана почти женска.
-Единствено дето не ми дава да спя с други мъже, а той откак се разболя рядко го прави, пък аз съм млада, но иначе е добър с мен…
Пак се разплака, но го направи за да я прегърна. Уж, случайно хавлията й падна на земята. Докосна силно гръдта си в мен и заби лице в рамото ми. Незнам как щеше да завърши всичко това, ако колата на “Бърза помощ”, не пристигна. Двадесетина минути след това единият гард ме извика. Великият Ацтек макар и отпаднал беше на себе си.
-Слушай, Майкъл, не знам какво си мислиш за мен, но аз не забравям. Помни, че имаш един силен приятел който ще направи всичко за теб…
Замлъкна замалко усетил какво е казал и отново ми дари усмивката която не можех да понасям.
-Стига да не прекаляваш, разбира се. Можеш да си вървиш…
Тръгнах към вратата с чувството, че живея в една отвратителна комедия.
-Майкъл!-извика, а когато се обърнах в очите му видях един израз който не предполагах, че някога биха могли да имат. Те се молиха.-Не казвай на никого за това…Разбираш ме, нали!
Кимнах му. Гардовете ми предложиха да ме отведат, но предпочетох да хвана такси. В таксито леко задрямах, а когато стигнахме до кооперацията в която се намираше квартирата ми се почувствах бодър, но махмурлия. Твърде много часове без сън ми се събираха, но реших да разкарам главоболието с бира. Не помня как съм се прибрал. Малко преди полунощ ме събуди Деси. Сигурно не бях спал и час. Преиска ми се някой от доновете да ме бе убил.
-Не казвай, че пак нямаш пари. Онази вечер ти дадох петдесет хиляди.
-Ще ти ги върна-засмях се вече ободрен-Имам и да ти платя.
Деси каза нещо остроумно, но не я чух. Спомних си, че може да е за последно. На сутринта наполовина пълният барабан щеше да се върти три пъти…
Захапах устните й и паднахме на лунната спалня. Излях лудостта на всичките си преживявания, лунният екстаз и двите пламъци на желанието ми да живея. Целувах всеки милиметър и кожата й за последно. Прощавах се с нея и взимах Лунно причастие. Бях гладен и жаден за още, и още, и още живот и се хранех и пиех тръпките й. Отчаяно впивах тялото й в нейното сякаш се опитвах да проникна в кожата й и да продължа живота си чрез нейния.
Като всяка проститутка се опита да се преструва, но накрая се разплака. Изглежда си припомни какво е да изпитваш удоволствие и от секса.
Бързаше. По всичко личеше, че е минала просто да ме види. Не е било заради парите които ми беше дала. Онова копеле, сводника й, сигурно пак бе започнало да я тормози. Когато си тръгна отново почувствах познатата горчилка която винаги свързвах с нея. Деси беше печална и откриваше една мъничка утеха в мен.
Лунната ме утеши и неследълго отново заспах. Точно в седем бях отново пред дулото и вече знаех, че това ми доставя удоволствие. Събудих се час преди това напълно сигурен, че ще взема Деси и ще избягаме. Малко след това познатото вълнение под лъжичката и по стъпалата ме разубеди. Знаех, че е глупаво. Знаех, че трябва да престана да си играя, но желанието да опитам пак беше по-силно от разума. Заклех се, че това ще е последния ден в който играя тази налудничава игра и натиснах звънеца на офиса.
Рулетката се зъвъртя. Приятен звук на добре смазан механизъм…Железен механизъм…Метална смазка и звездна сперма по която в луд слалом преминава нещо си…Нещо което съм…Няколко часа това което съм искал да бъда…Изщракване.
-Късметлия си!-усмихна се Маестрото.
“Да знаеш какъв късметлия съм само! Да можеше само да предположиш! Ти обаче нямаш късмет, защото играеш с мен! Днес можех да спра играта до тук и ти да си много доволен, ала нали хората с късмет все си проиграват късмета, а тези като теб които го нямат: просто го нямат!”
-Късметлия си!-повтори пак-Незнам дали си толкова луд, кучи син колкото изглеждаш или си просто късметлия! Вдъхновяваш ме, кучи сине! Вдъхновяваш ме!
Той беше луд, не аз! Малко хора подозираха това, но и двамата в този момент го разбирахме. Зачирвен от наприжение и наслада, натисна спусъка повторно.
Отново отпих от земното виме…
-Знаеш ли, Майкъл. Много ми се иска между нас всичко да бъде чисто, но въпроса опира до чест. Много компромиси направих с теб…
“Да, знаеше само, че ми предлагаха да те убия, но аз заложих своя живот вместо да приема!”
-Много компромиси, Майкъл! Беше ме вбесил, но ми мина. Никой който ме е вбесил не е жив. Преди да натисна спусъка искам да те попитам какво искаш да направя за теб в случай, че револвера гръмне.
Наприжението ми премина в дълъг смях. Истеричен смях. Смях който прекъсна отведнъж.
-Не ме забравяй!
-Не е смешно. Човек оставя все нещо незавършено.
-Затова е нещастен.-отвърнах му.
Очите ни се впиха. Изследваха се и не откриха нищо. Погледите и на двама ни бяха непроницаеми.
-Нищо ли няма да пожелаеш?
-Ще пожелая да не се гавриш повече и да направиш това което трябва!
Изщракване.
Въздъхнахме и двамата.
-Наистина искам да спра, но…-изрече докато наливаше текила и на двама ни.
-“Чест”, каква непозната за мен дума. Да пием за това!-вдигнах тост.
Разхождах се дълго из алеите. Задрямах на една пейка. Когато ме стресна гърмежа на недалечен ауспух я видях.
Тя не ме познаваше, а аз я познах дори в гръб. Съпругата на момчето което навремето Маестрото преби до смърт заради мен. Потъна като видение в алеята. Като много тъжно видение. Отново почувствах онази горчилка която все свързвах с Деси. Малчуганът който вдовицата водеше за ръчичката беше с две различни обувки.
Втурнах се по петите им, но двамата бяха кривнали нанякъде.
Краката ме заведоха в заложната къща където бях заложил пръстените на мама. Когато ги освободих се сетих за нея. По нещо приличаше на нещастницата която изгубих из алеите. И майка от млада беше останала вдовица, а имаше и нещо друго. Нещо във външният вид!
Обувките ми. Двете различни обувки на невръстното което и двете млади самотнички водеха за ръка. Ако Маестрото пак попита за предсмъртно желание ще трябва да го помоля за нова надгробна плоча. Мама заслужава. Чудя се как не се досетих.
Щях да продължа деня на бира, но “негативите на Тайсън” ме помолиха да ги последвам. Отношението им беше съвсем различно от това в предишният ден, но пак не ми бяха приятни. Малко по-късно се уверих, че и отношението на Великия Ацтек коренно се е променило. Предложи ми да отидем на риба. Приех. Дали щях да си пия бирата сам или край езерото с един, безсилен старец на какъвто приличаше Великия Ацтек в този ден ми беше съвсем безразлично.
Докато хвърляше въдицата гълтах бирата и го гледах с интерес. Задрямвах, а той ми говореше:
-Знаеш ли, че си голям късметлия, Майкъл…
Насочи пистолета. Бях отново на крепостта с момичетата. Лунната ни омагьосваше. От този момент нямаше да бъдем същите и как ли бихме могли да бъдем след като този с всеки момент човек умира и с всеки момент се ражда. Изщракване. Не, гърмеж…Но това не е Маестрото, а един ауспух и виждам едно момче с две различни обувки водено от млада вдовица. Чувам свистенето на кордата.
-Много голям късметлия си, Майкъл. Доста от момчетата биха искали да чуят това което ти ще чуеш сега…
Вече окончателно излезах от дрямката. Великият Ацтек беще започнал да ми говори по същество.
-Вчера разбрах няколко неща. Едно от тях е, че късмета все някога изневерява. Другото, че не мога да бъда победител вечно. Третото, че имам болно сърце.
Усмихна ми се и незнам защо, но усмивката му не ми беше неприятна.
-Силвия по документ ми е дъщеря. Фалшив документ, разбира се, но днес не ми изглежда толкова фалшив. Тя е млада и иска своето, а и не само тя иска здраво тяло. Всичко което имам, го иска…
Разбирах накъде бие и размишлявах над въпроса дали да се ужася или да се разсмея.
-Може да стане твоя съпруга. Тя е…-замълча.-Трябваше да е в специализирано лечебно заведение, но тя не е…
-Тя е идеалната жена.-казах съвсем искрено и забелязах сълзи в очите на Великия Ацтек.
-Все някой трябва да поеме делата ми. Ти вчера ме победи. Показа, че имаш по-силно сърце. Не става въпрос за това сърце дето някой ден отслабва и заболява, а това което те прави победител…
-За няколко часа.
Великият ацтек кимна. Сигурен съм, че не ме разбра.
-Ти нямаш нищо, а можеш да имаш всичко което имам. Разбираш ли ме. Приемеш ли Силвия за съпруга, тя става моя дъщеря, а ти мой син.
Не беше в стила на Великият ацтек, но близката смърт променя хората. Отворих си следваща бира и пих докато отново задрямах. Нямаше да излезе нищо, ако приемех. Нямаше да ме разбере, ако му кажех за Лунната и това, че не мога да се захвана за нещо без да го проваля. Отново сънувах двете различни обувки и двете близначки, но бяха негърки. Когато се събудих се беше мръкнало. Великият Ацтек хвърляше камъни в езерото. Мълчаливо ме покани в колата и не продума докато ме закара до къщи. Вместо “сбогом” ме изпрати с “помисли”.
В къщи продължих да пия. Обувките не преставаха да изплуват в замътеното ми съзнание. После в стаята ми влезе Деси. Синината й личеше. Мръсното недоносче я биеше! През тялото ми премина тръпка каквато не бях почувствал до този миг. Малко след туй се задавих. Опитах се да си взема въздух, но не успях веднага. Мъгла изплува пред очите ми. Топлина и страх изпълниха гърдите ми. Не ми се беше случвало друг път, но започнах нямо да се моля на Бог. Не вярвах в Бог и продължавах да не вярвам, но му се молих. Заради последните петдесет бона в които онази нощ ми даде Деси. За това, че изпита наслада като я любих снощи. За това, че откриваше утешение при мен…
Молих се да оцелея. Да оцелея и след петият ден за да мога да и върна онези петдесет бона в истинската им равностойност.
После забравих молитвите и Бог. Нямаше такъв освен в часовете в които бях такъв какъвто исках да бъда. Отново любех Лунната Деси и отново беше за последно. Сутринта ме събуди телефона. Деси я нямаше. Вдигнах мързеливо слушалката. Беше Великият ацтек:
-Майкъл. Може би ме чуваш за последен път. Ако желаеш потърси ме, но нека да е скоро. Тази сутрин видях цветята си изсъхнали. Незнам защо ти го казвам, но вярвам в знамения. Нямаше причини да са изсъхнали. Бях толкова грижлив. Снощи не бях съвсем сигурен в това което ти предлагам, но сега желая повече от всичко да приемеш предложението ми. Не ми отговаряй нищо, сега. Помисли и ми се обади. Утре вече Силвия ще е съпруга на някого. Доскоро, Майкъл.
Като затворих слушалката избухнах в смях. Едно изпикаване в саксиите ме направи мафиотски бос и разреши всичките ми проблеми. Имах още малко време за сън за визитата ми при Маестрото, но бях сигурен, че ще сънувам близначки, различни обувки, негативи и саксии. Щях да се смея на неща които изобщо не са смешни. Забих се в една закусвалня. Изядох три пържоли и четири шишчета. Полях ги с две студени бири и съжалих, че корема ми не може да поеме като за последно още. По пътя към Маестрото се сетих за сутришното обаждане и се смях докато застанах пред револвера. Маестрото ме попита защо се хиля, а аз му казах, че човек не само с мозъка си, но и с бъбреците си може да постигне американските си мечти.
Изръмжа ми и натисна спусъка. Първо изщракване!
Вдовицата с детето…Господи! Как ги изпуснах!
-Късметлия си ти!
-Знам!-изръмжах вместо да кажа за паметната плоча-Продължавай…
Паметна плоча…Деси…Две различни обувки…Каквото и да правя не мога да си платя земните дългове…
-Продължавай!-изсъсках.
-Защо си враждебен?
-А ти, защо имаш чест?
Изщракване. Изщракване. Изщракване.
Беше пребледнял от гняв, но след последното натискане на спусъка чертите му отведнъж омекнаха.
-Сигурно имам чест, защото нямам твоя късмет. Да пием за това.
Цял следобед след това обикалях да търся вдовицата.
Май нямах такъв късмет. И малко пари щяха да са много за нея. Поне щяха да имат месеци наред какво да ядат с парите които можех да й дам. Обикалях до вечерта. После дълго чаках Деси в квартирата си, но тя не се появи. Заспах сам с бутилката и най-страстните милувки на Лунната. Очаквах за последно да сънувам, но не сънувах.
Събудих се в седем без двадесет. Обръснах се и облякох единствения си официален костюм. Пътьом хапнах две банички и пих една бира. Нямаше време за втора.
Вдовицата се нуждаеше от парите ми!
Деси се нуждаеше от парите ми!
Дори и да спечелих днес, нямаше да ми стигнат милионите за да изплатя дълговете си и към двете. Нямаше!
Колко милиона трябва да се върнат на една проститутка дала на един неудачник последните си пари!
Колко милиона могат да утешат една млада вдовица която разхожда хлапе с две различни обувки!
Бях разстроен и не отговорих на остроумията на Маестрото, а рекох делово:
-Попита ме какво е предсмъртното ми желание. Прати Пешо при сводника на Деси. Искам да го убеди по мъжки, че не е хубаво да бие момиче.
-Имаш чест!-сбърка в преценката си Маестрото и извика-Петре…
Гардът изникна като от земята. Маестрото му прошушна нещо на ухото, гарда кимна и тръгна нанякъде.
-А сега, Майкъл…-вдига револвера.
Усмихнах се. Поне на Деси се издължих. Изщракване.
-Какво почувства?
-Съжаление, че сутринта се събудих твърде късно и нямах време да изпия още една бира-излъгах го защото нямаше да ми повярва, ако му опишех всичко това което беше истина. Понякога хората не вярват в истината и това ме накара да стана Лъжливия Майк.
-Наистина ли?
-Нямаш ли ми доверие?
Засмяхме се и двамата, а той ми отвори една “Туборг” и си вдигнахме наздравица за късмет.
Второ изщракване. Най-красивия миг в живота ми. Видях се с две различни обувки. Шестогидшно хлапе което не знае колко тъжно изглежда и с пълни гърди диша живота. Изсмуква последните часове в които без да знае е такъв какъвто иска да бъде. После някак забелязва, че не изглежда като другите и разбира, че затова са виновни проклетите му две различни обувки. Много желае да са едни и същи. Идват на помощ стъклените топчета с които обира стотинките на връсниците си и докато вечер ги слага в касичката си, скришом от мама, оприличава луната на стъклено топче. Голямо стъклено топче което винаги ще му помага да бъде такъв какъвто иска да е.
Трето изщракване.
-Какво видя! Какво!-питаше ме развълнуван Маестрото, навярно го мъчеше това, че мога да видя случайно някакъв бог, а аз го видях. Като огромно стъклено топче.
-Видях луната като стъклено топче-казах му половинчата истина защото не исках да го тревожа.
Изпихме още по бира. Разговорът за живота й смъртта който той подхвана пропадна, защото аз само се шегувах.
Четвърто изщракване! Такъв съм какъвто искам да бъда!
Пето! Наистина такъв! Жив и погълнал от живота алфата и омегата. Най-печелившият и печален хазартен играч!
Отпуснах се на стола. Чудно ми се стори, но бирата ме бе хванала.
Усмихнах се любовно на Маестрото.
-Не! Няма да ти дам парите! Наистина, няма да ти ги дам! Ти спечели и ми се издължи…
-Знаеш ли вица за ламята Спаска?
-Знам го!-изръмжа Маестрото.-Просто не мога да повярвам още! Та това беше сигурна смърт!
-Имаше една невероятна възможност. Много малка вероятност. Много по-малка от тази да ми дадеш парите които днес спечелих и утре точно в седем, както е вица да ти ги върна.
-Можеш и най-вероятно ще ги похарчиш.
-Мога. Нали затова съм лудия, кучи син.
-Можеш да не дойдеш да те убия.
-Мога. Нали затова ме наричат Лъжливия Майк! Все пак ми дължиш петдесет милиона. Можеш да ми дадеш десетте които надскачат заема които имам да ти върна.
-Не!-отсече неочаквано-Или ще разбереш какво е чест или ще умреш! Загубих доста пари за да спечеля живота на един когото обичам. Няма да ме разочарова той, нали!
-Не.-излъгах го аз-нали затова ме наричат…
-Изчезвай, Михаиле!
Кръстосвах дълго из парка. Не видях из алеите младата вдовица. Видях я на стъклото на една тото-бутка. Прегърнати с хлапето което и на снимката беше с две различни обувки ми се усмихваха. И имаше защо. Бяха спечелили 115 000 000.
Усмихнах им се и аз. И имаше защо. Щях да избягам с Деси. Най-малко щях да й върна заема.
Кръстосвах дълго из пияците. Не я видях при колежките й. Видях я в един луксозен ресторант със сводника си. Целуваха се, пиеха шампанско и изглеждаха щастливи. Побързах да се отегля преди да ме видят. Сигурно и аз съм изглеждал щастлив. Щях да си уредя сметките с Маестрото. Поне още няколко, по няколко часа щях да съм жив.
Вечерта обаче ми беше самотно. Лунната нещо ми беше сърдита. Смених няколко заведения…После не помня. Когато се събудих в шест и тридесет мъгляво помних, че купих някаква съборетина и заедно с няколко пияни художника я осветихме за галерия…Вече имах цяла галерия и хиляда лева за цигари и баничка. Разкош. Ако не бях пиян, не бих отишъл при Маестрото. А той се беше превърнал в онзи когото наричаха и Демоничния. Напълни целия барабан. Изпразни го и вместо златни куршуми сложи оловни. Човек без чест не заслужавал златните. После изля отново барабана и го напълни пак със златните куршуми. Толкова бил разгневен, че нямало начин да не ги изстреля. Замижах. Шест изстрела изсвистяха покрай ушите ми.
-Не мога!-изрева-Не мога без да знам какъв е шибания ти проблем!
-Нали ти казах. Купих галерия!
-Това не ти е проблема. Какъв е?
-Ако бях свободен не бих извършил първата глупост в живота си. Не бих се родил щом ще умирам.
Гледахме се мълчаливо пет минути. Кой ли може да знае какви мисли минаха през главата му. Най-накрая ми рече с гузна усмивка:
-Сигурно и Господ не знае защо те обича. Поне аз не знам защо толкова те обичам!
-Между другото!-рекох му вече доста отрезнял-Нали ти казах, че си купих галерия. Ще ми трябват инвеститори.
-Луд кучи син!-поаленя и побързах да изчезна преди да е променил решението си за помилване.
Навън се сетих, че сигурно Силвия е вече съпруга на приемника на Великият Ацтек. Скоро компютъра щеше да се развали и щях да я видя. Сетих се за близначките или по-скоро Лунната игриво ми напомни за тях. Преиска ми се да ги видя. Кой знае, пък може и да убеда баща им да инвестира в галерията ми. Трябваше да намеря пари за пътни. Напипах тестето карти в джоба. Дано Великият Ацтек не умре наистина, но няма откъде другаде да намеря пари, а близначките ме чакат.


2006-07-03

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)