БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

2. Крадецът. "Ключалката"

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: ПОВЕСТИ И РОМАНИ  Цикъл: Мутри - роман 1998

“Защо наричаш ме пират?
затуй ли, че не съм богат
Да купя войнство могъщо?
Да имах твоя флот крилат
корона щах да нося също.”

“Завещание” Франсоа Вион

До дома си вървях пеша. На две преки преди да стигна вкъщи покрай мен бавно мина лимузината на братовчед ми, небезизвестният гангстер Маестрото. Поздрави ме с клаксона, а аз му показах среден пръст и се огледах да не би да ме е видял някой друг освен него и горилата му.
Не зърнах никого. Не всеки ден може да се види депутат да прави неприлични жестове след колата на известен престъпник. И без друго се бе развоняло преди време за близката ни роднинска връзка.
Освободих шофьора си в около осемнадесет. Обадих се на Женя и й казах, че няма да се срещнем тази вечер. Изключих мобилният си телефон. Направих всичко без да съзнавам защо. Не се чувствах уморен. Не съм от тези които изпадат в депресии иначе отдавна щях да бъда заличен. Дали не започваше заличаването ми? Или може би изпитвах желание отново да пиша? Едва ли. Минаха десет години от завършването на последният ми роман. И преди това не съм изпитвал желание да пиша. Съзнах го в тези десет години в които живях така както исках да пиша. А на Валентин му вървеше и да си призная напразно бях толкова критичен към него. Не обичам фантастиката и разказите на ужаса и това е. Не исках и сина ми да се мисли за голям писател. Нищо хубаво нямаше да излезе от това. Всъщност обичах го повече от син и знам, че някой ден той ще го разбере и ще ми се обади. Независимо дали е в Канада при приятелите си или в Кипър при приятелката на снаха ми. Обичах и нея, но бях против връзката им, защото не вярвах, че от тази връзка ще излезе нещо. Не е едно и също да отраснеш в саксия и като горско цвете. Мислех си, че е младежка работа, но не беше. Опровергаха ме седмица след изчезването си. Получих плик в който открих ксерокопие на брачното им свидетелство и картичка в която Валентин и Валентина ме поздравяваха с настъпващият ми юбилей и недвусмислено намекваха, че когато получа тези редове ще са извън граница. Защо ли се сещам за него? Знам, че е добре. Кадърно момче е. Нека търси щастието си под небето. Сигурно заради засечката ми с този изрод братовчед ми.
Набрах кода и вратата към двора се отвори. Виелзувул и Асмодей ме посрещнаха с весел лай и подскоци. Дарих на всеки прегръдка, а те ме изпратиха до входната врата. Изключих алармата. Набрах следващата комбинация. Когато светнах лампите на партера ми се стори, че има нещо нередно. Щом чух шума на тоалетното казанче изключих бързо лампата и застанах плътно до стената. В кратката секунда минаха стотици мисли през главата ми. Една от друга по-объркани и безмислени: да съдя фирмата обурдвала охранителната система на дома ми, да извадя пистолета който се намираше в заключеното чекмедже, в заключеният ми кабинет на вторият етаж, да започна да викам за помощ, да се обадя по мобифона на полицията, да включа алармата която преди малко бях изключил, да наругая неизвестното лице. Рядко ми се случваше, но бях уплашен до смърт. И то от звука на едно тоалетно казанче. Вратата се отвори и свирейки си “Затворнически рок” от тоалетната излезе плещеста сянка и тръгна по стълбите към вторият етаж. Спря се по средата на стълбището, вдига крак, изпърдя се, въздъхна и свирукайки си продължи по стълбището. Стори ми се невероятно нелепо, но и невероятно нелепо не е точната дума, стори ми се космически невероятно нелепо. Оставаше само да изплача на сянката:
“Ей, това е моят дом!” и сянката с чаровна изненадана да ми отговори: “Я, ама това не било моят дом!”
Не може да се каже, че бях уплашен. Не може да се каже, че бях ужасен. Не разбирах какво изпитвах дори. Направо бях жестоко обиден!
Страхът започна да се възвръща когато чух тихото трополене и утихналото свирукане из вторият етаж. Извадих мобилният си телефон, но миг преди да натисна бутона на полицията пръста ми замръзна…
Кучетата! Щяха да се разлаят и да нападнат полицаите. В това време взломаджията щеше да се е измъкнал. Не беше ги чул при моето идване защото тогава сигурно си е свирукал: “Йестъдей”, докато се е изхождал…
Но това е възмутително! Да използва собствената ми тоалетна!
Но как е минал през кучетата. Виелзувул и Астмодей са обучени убийци. Никой освен мен не знае имената им!
Всичко беше абсурдно!
Едно беше ясно. Не можех да стоя така. Взломаджията все щеше да реши да си тръгва. Можеше да стане всеки момент. Навярно щеше да ме види и от там нататък всичко да се случи.
Като призрак тръгнах по стълбите придържайки се близо до стената. Очаквах пулса ми да пръсне всеки момент слепоочията ми.
“Това е някой познат на мой много, много близък човек. Някой който знае, че няма да бъда в къщи. Може би дори е Женя? Не, по дяволите, не! Тя знае, че в тази вечер няма да съм при нея…следователно не съм при нея…Ама, че глупост…”
“Затворническият рок” долиташе откъм спалнята.
“Каква наглост!”-вече повече ме беше яд, отколкото се страхувах-“Този да не е човек на братовчед ми! И това не е! Това не е в стила на хората му, а и той няма друг интерес към мен, освен да ми се надсмее. Тази вечер му беше достатъчно. Защо изобщо се издадох, че забелязах поздрава му! Сигурно за да има повод пак да ми се надсмее със собствените си ръце би вързал топките на този за огледалото на лимузината си и да гледа над тях как му показвам среден пръст. “
Мислите ми съвсем се объркаха. Бавно тръгнах към кабинета си. Ушите на взломаджийте би трябвало да са на диригент на симфоничен хор и да чуват всичко, но този свирукаше тъй силно и тъй фалшиво, а и повече ме беше ядосал отколкото уплашил. Все пак бавно завъртях ключа. Бавно отворих вратата макар да знаех, че няма да изскърца. По-уверен станах като влезох. Чувствах, че всеки миг ще се появи иззад гърба ми, но си повтарях да бъда спокоен. Вече беше направил много грешки и просто не вярвах, че това може да бъде същият човек който може да премине през кучетата и цялата модерна техника за охрана. Секундите в които отключих чекмеджето, отворих го и измъкнах пистолета ми се сториха безкрайно дълги. Щях да върна на некадърният музикант това. Безкрайно щеше да му се стори времето докато дойде полицията и държа деветте милиметра пред самият му нос…И дано има разстройство…
Стъпвайки на пръсти стигнах до спалнята. Заварих го точно в този ъгъл в който и очаквах. Сигурният като сейф шкаф в който държах бижутата на покойната си съпруга. Следващите няколко секунди сякаш не изживявах аз, а гледах в някакъв безвкусен сериал. Светнах лампата. Насочих пистолета и казах на непознатият да легне по корем.
Пусна бижутата от ръцете си и легна до тях.
Извадих с лявата си ръка мобилният телефон, но преди да натисна бутона на полицията с доста бодър глас непознатият ми рече:
-Не бих го сторил на твое място!
“Не бих го сторил на твое място!Противно клише което изречено с подходящ глас понякога постига своето!”
Замълчах изпълнен със зловещи предчувствия.Това което ми рече ми подейства по-шокиращо и от шума на тоалетното казанче. Не знаех какво да отговоря, нито ми побираше ума как успяха простите му думи да ми подействат.
-Какво?-не повярвах на ушите си.
-Не бих го сторил на твое място освен, ако не искаш да се обадиш на майка си или на гаджето ти и нейните лесбийки.
Подът под краката ми затанцува. Стори ми се, че натискам спусъка, а взломаджията се изправи и седна на креслото преди да съм изкрещял: “Не мърдай!”
-Не е лесно да се убие човек, нали?-усмихваше се почти лъчезарно.
-Подобно изнудване в конкретната медиина обстановка в България, нали знаеш, че не значи нищо.-като, че ли се опитвах да убедя себе си.
Усмивката му стана по-широка.
-Не, няма да те изнудвам поне по този начин.
Слепоочията щяха да ми се пръснат. Ръката ми макар да изглеждаше желязна трепереше. Щях всеки миг да натисна спусъка и да размажа тази самодоволна усмивка по стената. Не исках, не исках, не исках да убивам!
-За какво става дума! За какво, майната ти, става дума!
-За много неща, приятелю!
-Не ме наричай приятел! Ти си крадец!
-“Защо наричаш ме пират,
затуй ли, че не съм богат…”
Забравих как е нататък. Обичам Франсоа Вион, в затвора имах много време да чета. Знаех цялото “Завещание” наизуст, но напоследък паметта започна да ми изневерява. Сигурно е от пиенето.
-Франсоа Вион, няма да те спаси от следващата присъда!-рекох му злобно и отново си помислих да позвъня на полицията, а той като отгатнал мислите ми отново ме прекъсна:
-Не ти ли е интересно, защо те нарекох: “приятел”?
Думите му прозвучаха загадъчно, почти прокобно интригуващо.
-Но първо, няма ли да ме попиташ как се озовах тук?
Много, много, много неща имаше да го питам. Как се озова? Откъде знае за интимните ни игрички с Женя? Колко още неща знае за мен? И откъде? И кой е?
-Как мина между Виелзувул и Астмодей?-напук на всички въпроси които ме терзаеха устните ми зададоха най-неочаквания.
-Това имената на доберманите ли са? Ще ти кажа. По-късно. Само, че не те ли интерисува не как съм успял, а как съм се озовал тук?
-Подиграваш се?
Сега забелязах колко сериозна е всъщност усмивката му. Откритието ме разтърси и за пръв път в тази вечер бях наистина ужасен. Загубих представа за реалност. Стори ми се, че не стоя срещу престъпник нахлул в дома ми, а срещу нещо повече от човек. Съдбата или ангела на откровението. Откъде знаеше това което знаехме само двамата с Женя? Откъде му беше толкова познато разположението в дома ми. Тя е! Той има връзка с нея и двамата са в някакъв таен заговор…Но защо е всичко това! И каква е тази усмивка! Като, че ли е рентген.
-Имаме много да си говорим.-продължаваше и да е усмихнат и сериозен до полуда-Защо не извадиш от шкафчето по бира?
Щях да избухна в истеричен смях. Овладях се и без да знам защо го правя отворих барчето което беше близо до мен извадих две кутийки, подхвърлих му едната и седнах на креслото срещу него като през цялото време не го изпущах от прицел. Е, ако е толкова хитър сигурно ще прецени, че една кутийка бира няма шансове срещу пистолет, а наистина трябваше да чуя някои неща от него което щеше да отнеме известно време и още ненужно наприжение.
-Та как се озовах тук, ли?-рече след като отпи и сладостно оригна-Аз съм престъпник, а ти ме направи такъв.
Не очаквах да чуя това. Откакто го хванах на мушката не престана да проявява стил и висота, а сега ми излиза с разни социално-политически обобщения.
-Навярно четири малки деца без майка чакат баща им да донесе хляб, а той е безработен…
-Дръж наистина по-здраво пистолета срещу мен!-изсъска и млъкнах.
Чертите му бяха изпънати. От усмивката му не беше останала и следа. Подигравателният израз от очите му изчезнал. Чувствах как ръката ми се разтреперва. Не разбирах как, но в този момент той беше по-силният.
Може би не трябваше да разговарям с него. Трябваше веднага да викна полицията. Нека говори каквото си иска.
-Слушай, нещастнико!-това вече беше глас на истински престъпник, такъв който има силата и надмощието-Говоря за нас двамата. Конкретно. Отворил съм хиляди ключалки. Сега искам да отворя една ключалка която се намира някъде тук!
Чукна с показалеца челото си.
-Не те разбрах?-отвърнах му и се очудих, че гласа ми е спокоен. Отново бях започнал да се тревожа кой е и как се бе добрал до мои интимни тайни.
-Какво толкова за разбиране. Просто една ключалка в паметта ти. Хайде да играем една игра. Аз казвам нещо и ти ми казваш нещо. Попита ме как минах през кучетата.
Ето с тази джаджа. Сакаш поникна от дланта му малкото електронно устройство което ми показа.
-Освен всичко и фокусник.-рекох за да не издам смущението си. При тази ловкост вече не бях сигурен дали наистина кутииката бира в ръцете му е по-лошо оръжие от пистолета в моята.-И за какво служи това?
-Излъчва ултразвук. С такава честота, че кучето гледа да се свие някъде и да не помръдва докато не престане. Сам си я направих. Научих го в затвора, зад ключалки се научават много, много неща. И като заговорих за това…Сетих се, че вече е мой ред да чуя нещо от теб. Та сигурно съм бил на тринадесет или четиринадесет, може и по-малък. Един мой съученик, най-добрият приятел в класа ми, незнам какво го и защо го прихванало, абе някаква си детинщина варициация на криеница, се затворил в хранилището на класната стая в голямото междучасие…
Отпи от бирата. Притвори очи и вдигна лице към тавана.
-Съвсем не е очаквал това което ще види. Две момичета от по-горни класове пък също имали свои игрички като за своята възраст. Възраст в която хормоните започват да искат своето, а емоционалността не е достатъчно зряла за истинско сексуално общуване. Все едно виждам как е станало. Стояли са на някоя прекрита пейка, пушили са цигари и са си говорили за момчета. Говорили са си, говорили са си, говорили са си, докато едната малко свенливо е предложила на другата да се учат да се целуват уста в уста, а другата приела. Целували са се, гали са си бедрата и отвреме навреме се оглеждали някой дали не гледа. Дни след това едната открадва ключ от класна стая докато е дежурна и разказва на своята приятелка за мястото на което могат да бъдат наистина насаме, а другата и не желаела нищо повече, поне в тези мигове от живота си. Стои си моят приятел в хранилището и чува, че вратата на класната стая се отключва. Наднича през ключалката на хранилището и ги вижда. Още от вратата двете се целуват. Бъркат под ученическите си манти, разкопчават ги, целуват гърдите си, после мантите падат…
-Престани!-изкрещях
Незнам дали наистина се сепна или го направи нарочно, но подкочи и малко бира се разля по крачолите му.
-Какви са тези разговори?
Усмихна ми се малко накриво.
-О, извинявай. Бях се отплеснал. Та, този приятел и до днес си пада да гледа лесбийски игрички, не че на повечето от мъжете не ни се струва всичко това много пикантно, но той не изпитва възбуда, ако не гледа лесбийска игра.
Стаята беше изчезнала. Бях някъде където стрелях, стрелях, стрелях, стрелях по непознатият и се освобождавах.
-Добре. Да играем честно.-прозвуча чужд гласа ми-Разбирам какъв е въпроса ти.
Притворих за миг като него очи и в този кратък миг, ако желаеше, при неговата ловкост, сигурен съм, можеше да успее да избие пистолета от ръката ми.
-Трябва да ти кажа, че обичах Мария. Толкова я обичах, че…/щях да кажа нещо нередно/…Няма значение. Мога да кажа, че тя за мен изпълни ролята която е изиграло хранилището за твоят невръстен приятел. Криех се, по-скоро играх на криеница, от всичко което изживявах вън от общуването ми с нея.
-И си видял от него нещо неочаквано през ключалката? Какво?
Бирата ме унасяше и имах чувството, че ме хипнотизира. Понечих да кажа:”Но това е друг въпрос! Първо ти! Кажи ми откъде знаеш за нас и за момичетата! Не, първо ми кажи най-сетне кой си! Защо си тук! Не, първо…”
Исках да се наплискам с хладка вода. Исках погледа му да престане да ме разсича. Вместо това, забравил, че пистолета е в моята ръка, че имам мобилен телефон и мога да се обадя в полицията продължих:
-Не е ли ясно какво видях? Женя. А ключалката на хранилището беше сина ми. Стана на едно от първите му литературни представяния. Тя четеше разказите му. Изглежда ми въздейства така с невинната си усмивка след като преди това така се бе вселила в сладострастните му героини. Наистина се всели.
-Какъв толкова е бил разказа?
И това трябваше да е следващ въпрос!
-Една следователка която в заключения си кабинет, рутинно препрочита важен документ. Дневник воден от момиче събирало отпечатъците на пръстите на всички мъже с които е преспало. Търсила психопата изнасилил и убил преди две години нейна интимна приятелка. Когато го открива се разбира, че го търсила за да изпита онзи оргазъм до смърт изпитан от убитата преди нея. След смъртта й са заловени много издирвани престъпници, защото красавицата не само събирала отпечатъци, а си водила дневник за впечатления за “всеки заподозрян”. Докато чете дневника амбициозната следователка не спира да мастурбира, а накрая доволно поглежда дългия списък от неидентифицирани отпечатъци на издирвани…
Непознатият се кискаше. Не ми беше смешно.
-Черен прозрачен тоалет. Стройна фигура на осемнадесетгодишна. Бръчици издаващи надсокчилата Христова възраст жена. И невинната усмивка след възбудения глас с който разкриваха впечатленията си двете героини. Разширени като учудени очи. Свиващо се и отпускащо се от коляното слабо краче. Червена коса в къса, тинейджърска прическа. После със сина ми се целуват по устата. Уж, случайно устните се задържат по-дълго. Уж, случайно го прегръща около кръста, а гърдите й се прилепят плътно в него. Знам, че няма нищо между тях. Възрастна е за него и макар двамата да имат фантазии един за друг никога няма да ги осъществят. Там е и приятелката му, бъдещата му съпруга. Тя не е забелязала какво става между него и актрисата. Никой освен мен не го забелязва. Дори те! Чукаме си с нея чашите с шампанско. Забелязвам ситните лунички около почти правилното й съвсем леко чипо носле. В контраст с него твърде дръзко яркото червило. Когато разменяме няколко реплики. Чувам гласът който чете. После усещам аромата й който ме влудява. Няколко дни по-късно ми се обади. Сигурно, ако беше вдигнала телефона Мария щеше да потърси сина ми. Имала моя книга, искала автограф. Не вярвах, че това се случва. Прелъстеният бях аз. Преставих си да чете моя книга. С
онзи глас. Механично уговорих срещата. Не вярвах, че това се случва дори когато ми каза в бистрото, че също пише, че иска да ми прочете свои стихове, че са у дома й, а тя живее наблизо. Последвах я като робот. Когато отново чух онзи глас да чете любовна лирика, а бяхме сами не издържах. Грабнах я, съборих я в леглото, тя през възбуден глас ме попита: “редно ли е” и всичко започна…
-Изпитвала е нещо към сина който е чувствала, че не може да има и е решила да го вземе от бащата.-предположи събеседника ми.
-Може би в началото, да! Дори в началото имах предположение, че е обикновена метреса и е използвала сина ми за да се добере до мен. И в двата случая обаче връзката ни щеше да бъде краткотрайна. Поне така предполагах. Може би наистина се оказа метреса. Иначе откъде би знаяла неща за които знаем само двамата?
-Няма да го броя за въпрос. Ще ти отговоря по-късно, но отсега ще те успокоя, че тя не ми е казала нищо.
“Какъв е той! Медиум! Свръхсъщество! Няма медиуми и свръхсъщества! Трябва да има някакво рационално обяснение! Той е ловък фокусник и лъже, че не познава Женя!”
-Връзката ни не се оказа краткотрайна!-продължих-Постепено, тя, се превръщаше в онова хранилище в което преди това беше Мария. Скривалище при игра на криеница където бях този който не бива да видят навън, дори навън вече беше Мария. Една вечер във вилата ми гледахме до късно порнофилми. Момичета го правиха с момичета. Въпросът й беше изречен с такава невинна простота, че не можех да не бъда естествен. Попита ме, дали не би ми се искало да съм на негово място. Отвърнах й, че би ми се искало, но е невъзможно. Прегърна ме. Любехме се на фона на стенанията от телевизора. Когато свършихме, а тя направи предоложението си, филмът още продължаваше. Можела да намери момичета с които да се люби пред камера, а после да се любим пред записите. Филмът продължаваше. Не бях на себе си и до днес ми се струва, че предложението й остана най-силното еротично изживяване което съм имал. По-силно дори от осъществяването на плана й. Намери момичетата по обяви в порновесниците. Правеше го винаги с две. Една от трите да държи камерата. Винаги на собствен и винаги различен терен под наем за да се изключи възможността за други снимки и евентуалното ми изнудване…
Чувствах, че ми става леко като го разказвах. Не предполагах, че толкова ми е тежало. Думите ми се изливаха сами и бях благодарен на натрапника, че отвори ключалката към паметта ми. Отдавна бях забравил, но в онзи период започнах да се боя от Женя. Непосредствено след първият запис ми идеше да я удуша. Дни наред почти не се прибирах в къщи. Затъвах в служебни задължения, за да забравя чувството което ме мъчеше. Следваше вторият запис. Докато бях с Женя се чувствах облекчен. Когато се разделяхме мъчението започваше отначало. Постепено започна да не ми помага и работата. Постояно трябваше да съм с нея за да не се измъчвам. Неусетно ме бе обсебила. Като дрога. Опитвах се да се откажа от нея, но неизмено следваше кризата и ставах все по-зависим от присъствието й. Мислих си, че това е краят, а не бе. Кризите достигнаха до своята колуминация, а след това започнаха да отслабват. Не траяше дълго и желанието ни за нови записи. Скоро се преситихме и решихме за известно време да спрем да ги правим. Мислех си, че съм се отърсил от всичко, забравил съм го отдавна, ала е било в мен. Сега като го разказвах чувствах как се облекчавам.
Бях на белоснежен връх. Всъщност бях някъде отдавна и отново беше отдавна и отново бях на белоснежен връх, но защо ръката ми не престава да стиска ненужният пистолет…
Той изплува като призрак.
“Какъв абсурд! А той е пред пистолета! Държи се като привикнал да стои пред оръжия, но защо ли призраците ще се боят от оръжия!”
Отпуснах ръка и притворих очи за да бъда пак някъде там. Давах му възможност да избяга или да отнеме оръжието ми. Щях да му бъда благодарен, ако го направи. Бях някъде отдавна…
Отворих очи и отново бях сега!
Той стоеше пред мен подпрял брадичка на кръстосаните си пръсти и ме гледаше.
“Поглед от който не можеш да се скриеш в хранилището. Надничащ от ключалката. Разбиващ я. Нали е касоразбивач и това му е работата. Минава ми през ум, че е отключил чекмеджето на бюрото ми където е касетката и я е изгледал. Само, че в чекмеджето беше пистолета с който го изненадах. Единственото нещо с което успях.”
-Е, -рече ми той-твой ред е. Време е за твой въпрос.
Воля! Набирам воля! Трябва ми още воля!
-Ти ми каза, че аз съм те направил престъпник. Как?
-Някога с Маестрото ме затворихте. Зад ключалката открих способностите си.
Беше шок! Сякаш кошмара отново започваше! Твърде много ми беше дошло. Мислих, че всичко е свършило, но със споменаването на омразното прозвище сякаш започна отначало.
“Този е луд! Какво общо имам, аз с оня боклук! Не, всеки политик е свързан с престъпните групировки, приятел! А и дори да бях свързан с някой това нямаше да е Маесторото! Незнам кой те е вкарал в затвора, нито пък кой те е излъгал, че съм имал нещо общо с това! Маестрото е най-големият ми неприятел. Каква зла прокоба, че го срещнах в тази вечер, но изобщо тази вечер ли беше!”
-Излъгали са те!-гласът ми дойде сякаш от дълбините на космоса за да ме пробуди и да вдигна пистолета срещу него-Или съвсем си откачил, Едмон Дантесе. Тръгнал си да мъстиш не от там където трябва. С този главорез сме първи братовчеди, но аз го мразя. Разбираш ли? Ненавиждам го. Ако още съм жив не е заради това колко голям портфеил разкарвам, а е защото той искрено се забавлява с непреязанта ми към него. Ако той има общо с това, че са те опандизили аз нямам. Ако пък аз имам тогава той няма. Ако пък си мислиш, че имаме нещо общо с това и двамата, значи си откачен. Ако пък не си откачен, тогава аз съм откачен…
Не ми отговори веднага. Продължаваше загадъчно да се усмихва.
-Вярвам колко го мразиш.-рече ми-И не съм тръгнал да си отмъщавам.
Не ми олекна. Разкъсвах се от ярост. От това, че Маестрото ми беше братовчед, че беше тук в стаята ми при моята изповед.
-Защо толкова го мразиш?
-Не искам да говоря за него.
-Спазвай условията на играта!
-Майната й на играта! Ще позвъня в полицията!
-И двамата знаем, че няма да го направиш. Твърде любопитен стана. Всичко което искаш да ме попиташ засяга теб и искаш да го чуеш макар да си мислиш, че ще ти кажа погрешни неща.
Незнаех дали е прав. Сигурно, а аз не се чувствах добре.
-Дръж си пистолета и спазвай условията на играта. Та, защо мразиш толкова много, Маестрото?
-Та той е главорез. При това е абсолютно откачен главорез!
-Не това е причина, нали?
Нямаше да се измъкна. Независимо дали беше ангел или демон, той знаеше, ако не всичко, то поне кога го лъжа.
-Ожених се за Мария на четвъртият месец на бремеността й. Много я обичах и бях щастлив, че се е случило. Нашите иначе нямаше да ми позволят, тя не би го допуснала, аз дълго бих се замислял…Бременността й беше причината да вземем това решение което ме направи щастлив през следващите години. И сега съм щастлив със спомена от тези години. В тях остана всичко което съм имал. Всичко изгубих с тях! Всичко освен тези проклети предмети мечтани от мнозина които имат всичко…
-Стига с тази ценностна сантименталност!
-Не си прав. Наистина бях много щастлив. По-щастлив не бих могъл и да бъда. Валентин се роди в 1969, горе долу тогава започна отчужданието с братовчед ми който днес е медиен герой и престъпник. Вече беше започнал да показва демоничният си характер. Заплиташе се в твърде опасни игри. Държеше се налудничаво. Имаше и позиции да го прави. Нашият род е бил винаги на върха и сигурно е така още от преди времето на Великото Преселение на Народите. Тези позиции го пазеха, но го правеха още по-опасен. Той не беше обикновен психопат. Той беше психопат които щеше да се налудува, докато умните се наумуват. Бракът ми ме накара да се опомня и да се дистанцирам от него. Той от своя страна не преставаше да се опитва по най-налудничиви начини да ми се хареса. Подъръци за Мария, за Валентин, канеше ме на голи купони и всевъзможни други оргии. Обичта ми към семейството ме накара да забележа, че от това приятелство няма да излезе нищо хубаво. Започнах да се боя от него. Дори разбрах, че и преди това съм се боял. Няма да забравя чувствата които изпитах когато дойде на кръщенката на Валентин. Точно тогава му бяха отнели книжката за шофиране в нетрезво състояние. През главата ми мина мисълта да го пречакам на тръгване и да го прегазя с колата. Щях да спася сигурно от смърт десетки хора. Отеглих се от партито по случая с мотива, че имам силно главоболие. Седнах пред волана. Дълго чаках. Спомням си, че тогава забелязах в огледалото колко си приличаме. Първо се ужасих, после се намразих, а после всичко ми се стори неразумно. Разбрах, че изчакването в случая е най-важно. Месеци след това отдъхнах. Осъдиха го на пет години за изнасилване. Следваха най-щастливите ми години. Все си мислих, че когато наближи освобождаването му страховете ми отново ще започнат. Напук на очакванията ми не се случи това. Напротив. Забравях страховете си и се радвах на растящото мое момче. Отново опита да се сближи със семейството, но той вече имаше петното върху името си, а аз значително място в обществото, а това за онова време ми беше достатъчно за да го държа на дистанция. Мислих си, че ще ме намрази, разбрах по-късно, че не ме е намразил. По-късно когато аз намразих него…
Трудно ми беше да продължа, но още по-трудно щеше да ми бъде да спра разказа си.
Пак част от зрението ми виждаше снежният връх. Рееше се сякаш бе орлово. Фиксира нещо в далечината. Може би плячка. Обектът се увеличава. Не е плячка, а хижа. Там има едно момче и момиче. Прегръщат се и са щастливи защото са сами. Сами с обичта си.
-Защо не дадеш още по бира.-весело ми рече изповедника.
-Аз…-думите ми тежаха.-аз няма да пия.
Подхвърлих му втора кутийка.
-Не го приемай като въпрос или ако го приемеш не ми отговаряй веднага, но Женя единствената ти изневяра ли е?
-Значи и ти не знаеш всичко-усмихнах се-Имам още една. Бивша колежка. Опонентка. Много обичахме да се плюем. Един ден направо се оляхме. Вечерта ме засякла в един ресторант. Като видяла, че съм сам ме дебнала докато изляза. Зашлеви ми най-силният плесник който съм получавал. В отговор обърнах и другата буза, а тя ме събори в храстите и изнасили. Няколко пъти още съзнателно я ядосвах и отивах да пия вечер в онзи ресторант. Тя отдавна не се занимава с политика.
Избухнахме в смях. Неговият беше истински, а моят измъчен. Нещо в мен се смееше за да надмогне болката и чувството на безнадеждност.
“Не си бил заключен само ти! Винаги съм бил заключен и аз, но не съм го съзнавал! Гледал съм през ключалката. Пренасял съм се чрез зрението си някъде и дори като видеозапис съм живял. Само, че не истински, а единствено чрез зрението си. Неочаквано разбирам, че не съм там където се намирам и всичко което съм имал е изгубено преди да е докоснато. И всеки път когато нещо разбера, нещо изгубвам! Всеки път! Защо изскаш да разбиеш тази празна каса сърцето ми! Защо?”
Остави празната кутийка до креслото си и с поглед ме подкани да продължа разказа си.
-През тези години не преставахме да правим опити да имаме второ дете. Все вярвах, че ще се случи макар времето да показваше обратното. Незнам какво ме накара да си направя онези изследвания без да споделя с Мария…
Исках да избухна в ридания. Исках поне една сълза да текне, ала очите ми бяха сухи.
-Изследвания за стерилност?
-Да. Оказа се, че съм бил стерилен практически винаги. Имал ли си чувство, че краката ти са стабилни, но земята не е.
-Случвало се е. Все по-рядко с възрастта.
-Тогава се почувствах така. То е като да се изкачваш в пълен мрак по стълбище. Изкачил си последното стъпало, но мислиш, че има още и крака ти който очаква да стъпи на следващото неочаквано се оказва в празно пространство. Неизбежно следва залитване и после падане. Плашех се от падане. Винаги съм се плашил. Опитах се да преживея всичко мълчешком. Обичах Валентин и независимо от чии ташаци е излезъл винаги ще остане мой син. Само, че се боях от падане. Много се боях от падане. Бяха решителни дни в служебното ми издигане, а аз витаех из медицински лаборатории чувах някакви резултати изречени на непознат език които отказвам и не искам да разбера, но разбирам. Пренасям се седмици назад. Целувам миловидната като мече Мария и не вярвам, че може да има друго освен това което виждат очите ми, а то е едно щастливо семейство. Чувствам топли и студени вълни. Отново стъпвам върху несъществуващо стъпало и залитам. Не издържах. Разказах на Мария всичко. Попитах я кой би могъл да бъде. Няма да забравя израза на лицето й. Това не беше тя, а нейната мумия. Втвърдени бръчици върху тебеширена плът. Ако беше проронила и една сълза щеше да се спаси от всичко това което преди нея изживях аз. Оказа се, че единственият й контакт е бил с Маестрото. Било е почти изнасилване, но и двамата били много пияни.
-Мислиш, че е заболяла оттогава?
-Не. И преди година бе лекувала хипатит, а след това не бе престанала да пие. Дори понякога порядъчно се напиваше, но не беше същото както месеци след като научи за Валентин. Веселящината и самоиронията й изчезнаха. Вече не беше купонджийка, а самоубийца която се молеше на себе си да съкрати мъките си и в същото време искаше това вечно да продължава. Продължи цели седем години. Когато разбра, че има цироза спря да пие. Ако беше издържала навярно ще е жива още. Криела се е и пиела. Не разбрахме дори, че отново е започнала.
Замълчах. Исках да говоря още, но нямаше повече какво.
-Май това е всичко.
-Не е. Ред е на твоя въпрос.
-Нямам какво да те питам. Ако те попитам как си влезнал в ръката ти ще се появи друга “джаджа” с която ще кажеш, че си се телепортирал. Ако те попитам как си разбрал за мен и Женя значи да те попитам нещо което вече не ме интерисува. Ако те попитам защо си мислиш, че имам нещо общо с преломното ти заключване в живота значи да ми кажеш нещо което няма да е съвсем вярно, тъй, като с онзи тип нямам нищо общо!
-Освен детството.-отвърна ми-Все пак е нещо общо, нали!
Нямаше защо разговора да продължава. Докато говорих всичко ми изглеждаше нормално, но след като изчерпах това което имах да кажа отново започнах да разбирам колко абсурдно е всичко. Стоя със зареден пистолет срещу нахлул в дома ми взломаджия. В сакото ми е мобилният телефон със запаметен полицейски номер. Вече знам, че няма да го издам, но трябва да му кажа да си тръгва. Нямам сили да го сторя. Нямам изобщо сили, а стаята плува пред очите ми като, че съм пиян.
-Върви си. Не знам кой си, но се срещнахме само за тази нощ.
-Когато му дойде времето ще си тръгна.
-Аз ще…
-Ти ще чуеш това което ще ти разкажа. Имай търпение. Изобщо няма да съм разточителен на думи като теб. Не съм минавал никога за писател въпреки, че в затвора прописвах някой друг стих. Зад ключалката…
-Да научава се много. И защо твърдиш, че аз и Маестрото?
-Защото е истина. Наивна детска игра. Нищо особено…
Снежният връх се разцепва…Опитвам се да стъпя на следващата стълба, а тя изчезва…Залитвам и падам, падам, падам…Трябва да съм мъртъв…Този е сложил нещо в бирата ми…При неговите фокуси нищо чудно да не е пил изобщо…Изплувам навън и му казвам да си върви, но шока е силен…Силен както тогава…Ще се боря…Няма да му позволя отново да ми отмъсти тъй жестоко както тогава…Наистина го затворихме, а той толкова плака, но добре ни го върна…Сигурно проклетият психопат братовчед ми и до днес не е бил толкова уплашен…
Образът му отново изплува. След над четиридесет години. Кошмарът който не престана да ме преследва до преминаването на пубертета ми. Стоеше на креслото и се усмихваше хладно. Приличаше на ангел на възмездието. Пръстът ми потъна в спусъка. Отпуснах го. Затворих очи. Почувствах нещо забравено. Очите ми пареха. Сълзи? Не, не бяха сълзи. Нещо беше сложил в бирата и ме бе дрогирал. Научил го е в затвора, защото в зад ключалките се научават много неща. Комшийката- с кого се прибираме, момчето- какво имат какичките под мантичките, а затворника че е способен истински разбивач.
Тогава братовчед ми не беше още Маестрото, а тринадесетгодишно момче. Аз не бях всичко това което станах, а дванадесетгодишно момче. Взломаджията на десет и по-голямо шубе от него нямаше. Все се опитваше да ни се хареса. Печелише точки пред съучениците си, че общуваше с училищните страшилища. Никой не смееше да го закачи защото ние след това добре го нареждахме. Беше ни нещо като талисман, но ни дразнеше неговата слабохарактерност. Като момиче беше и се страхуваше от призраци. Откъде да знаехме, че в онзи ден ще ни покаже какво е страх от призраци. В този ден ни раздразни пак с това, че мине не мине време си бие леки шамари. Накрая му казах, че ако толкова му харесват шамарите ще му ударя един, но както трябва. Тогава ми каза шепнешком, че го сърбяло носа, а това предвещавало, че щял да яде бой и ако си бие леки шамари ще му се размине с това. Казах на братовчед си и умряхме от смях. Решихме обаче добре да наредим този плашльо. Всичко стана по-просто отколкото очаквахме. Няма нищо по-лесно от това да накараш един плашльо да доказва смелостта си. Убедих го, че е дошло времето на неговото бойно кръщене, но трябва да покаже на какво е способен. Обясних му къде в гардероба ни баща ми крие “голите списания”, трябваше да изпълзи по тръбата на парното до терасата ни и да влезе през отдушника. Уж, скришом от братовчед ми го утеших, че няма никаква опасност и баща ми няма да се върне преди пет. Трябва само да не се уплаши да се покатери по тръбата. Съвсем го подведох. Та той беше като маймунче. Единственото от което не беше го страх, а си беше за страх е да се катери. Братовчед ми умря от смях. Суеверният плашльо не знаеше, че имам ключове за апартамента. Още щом го видях да минава през отдушника свирнах силно на братовчед си. Изчаках малко и се втурнах да се посмея. Когато стигнах плашльото вече заключен в гардероба ревеше. Кикотихме се тихо така, че да не разбере кой го е заключил. Чудихме се колко да го държим и шепнешком решихме, че трябва да го оставим и да го отключим едва когато спре да реве. По всичко личеше, че няма да е скоро. Преровихме цялата къща и накрая открихме някакви забравени стотинки в зимното палто на баща ми. Купихме си две бири и след около два часа вече мъкнех пияното си аверче из парка. Аз повече се държах, но също не бях никак добре. Решихме да се връщаме едва след като братовчед ми се наспа и вече се здрачаваше. Нашите бяха вече в къщи. Когато отключвах вратата си спомних за това което бяхме направили преди да се напием. Стиснах зъби и завъртях ключа. Да става каквото ще! Ще понеса, ако трябва и пердах! Само, че родителите ми не изглеждаха никак ядосани, дори ни най-малко разстроени, мама дори ме целуна и не разбрах как не усети на какво воня. Това в началото ме озадачи, а после ужаси. Тогава разбрах, че необяснимото ужасява. Часове наред се питах какво може да е станало. Най-вероятно беше му писнало да плаче и е заспал. Трябваше да намеря начин да го отключа, но не можех да се сетя за такъв. Дори не можех да влеза в спалнята без да ме попитат защо го правя. Накрая все пак се сетих. Беше рисковано, но за предпочитане пред това да го оставя цяла нощ в гардероба. Под стаята ми се намираше гаража на комшиите. Разликата във височината беше два метра, а разстоянието между перваза на прозореца и гаража около метър. Можех да скоча, а после както малкият ни приятел да се добера до спалнята. Щеше да ми е трудно само да мина през отдушника. Едва когато застанах на перваза на прозореца разбрах колко страшно е. Два метра височина не са нищо, но ако не паднех върху гаража… И един метър разстояние не е нищо, но не и когато става дума за подобен скок. Беше вече тъмно и малкото разстояние изглеждаше като бездна, а височината далеч по-голяма. Представях си как се заплитам в лозите около гаража и падам надолу. Не помнех добре разположението на лозите. Наистина можех да се заплета. Накрая обаче все пак скочих. Всичко нататък беше лесно. Дори преминаването през отдушника не ми създаде проблеми. Когато отключих гардероба и му викнах да излезе не получих отговор. Пипешком го потърсих за да го разтърся, но не открих никого. Запалих лампата. В гардероба нямаше никой…
Малко е да се каже, че бях изненадан...
За пръв път в живота си чувствах, че краката ми са стабилни, а земята под тях не! Опитът ми не значише нищо и ме наказваше Бог, защото бях лош. Никога няма да бъда повече лош, само ми, го върни! Не исках да става така. Не очаквах да стане така. Гардеробът ми се усмихваше като бездънна дупка, припомни ми за миг всички кошмари които съм имал. Вонеше на нещо. В него беше дявола. Стори ми се, че още съм на перваза на прозореца и се готвя да скоча върху гаража. Скачам. Краката ми се заплитат във виещите се около гаража лози. Преобръщам се и падам. Преди да усетя болката на блъскащата ми се в плочките глава чувам глухо кънтене и всичко изчезва. Чувствам се, че съм малко дете в ръцете на полудяла жена която скача в бездна. И пак преди да усетя болката след глухо кънтене всичко изчезва. Гардеробът прилича на лакомо гърло. Гърло глътнало малкият ни приятел със сълзите и хленченето му. Неволно правя крачка назад, после втора…
“Не! Това не може да бъде! Не сме заключили добре и той е изчезнал…Но пък беше заключено! Заключено беше! Нашите са решили да ме накажат задето направих така и си измислиха тази шега. Ама и аз мога да се смея. Ето смея се и не ме е страх! Не ме е страх…”
Повтарях си, а гардероба продължаваше да ми прилича на една огромна гладна уста. Продължих неволно да отстъпвам назад. Като самнамбул излезох от спалнята без да мисля, че нашите ще ме видят. Вратата на стаята ми беше заключена отвътре. Да, нали я бях заключил преди да скоча. Всичко бях объркал. Преди да скоча съвсем не си помислих как ще се пребера. Нищо! Баща ми има ключ, но как да му обясня всичко което беше се случило. Поискам ли го ще се почувства както аз при вида на празния гардероб. Точно така! Да! Ще му се стори невъзможно да съм се заключил от вътрешната страна, а да съм отвън. А, то е възможно. Заключил съм се и съм скочил от прозореца. Така е станало и с малкия плашльо и не го е изял никакъв гардероб. Но гардероба няма прозорец от който да скочи! Гардеробът е заключен отвсякъде! И все пак е станало нещо такова! Затворих се в тоалетната. Разплакох се и все повече се страхувах. И колкото повече се страхувах толкова повече плачех. Мама затропа по вратата. Беше ме чула и ме питаше какво ми е, а аз не можех да й отговоря защото се давих от плач и ми се струваше, че ще изчезна от тоалетната както плашльото изчезна от гардероба. И исках да изчезна за да не ме видят. За да не ме види майка му. Да изчезна там където е изчезнал той и никой дори аз да не мога да се видя. Отключих вратата и продължих да плача. Така и не успях да дам на родителите си обяснение защо плача. Поисках от татко ключа. Казах, че не знам къде съм забравил своя. Ключът от вътрешната страна не ми създаде проблеми иначе незнам какво щях да измисля. Мина ми през главата това почти едновремено с мисълта, че от днес нататък ще ми се наложи много често да измислям. Незнам как съм успял да заспя. На няколко пъти се събуждах и се питах дали всичко не е било само кошмар. Разбирах, че не е и си мислех, че повече няма да мога да мигна, но отново се унасях. На утринта като че ли кошмара най-сетне отмина. Сигурен бях, че ще срещна из училище приятелчето ни. Ужасът няма пределни граници! Когато застанах пред празният гардероб едва ли можех да допусна, че това е нищо в сравнение с това което ще изпитам на следващият ден. Плашльото не се появи и на училище. Беше се продънил като в дън земя. Няма да забравя изражението на братовчед си когато му разказах за празният гардероб. Бледа като тебешир безизразна маска под която единствено очите издават неистовият страх. Опита се да ме успокои или по-скоро да успокои себе си с това което постояно си набивах в главата и на които не можех да повярвам: че се е случило нещо което просто не знаем и затова ни се струва толкова странно колкото не е в действителност. Избягахме от часовете след голямото междучасие. Имахме нужда постоянно да си повтаряме един на друг, че няма нищо страшно. Когато вечерта събрахме най-сетне кураж да потърсим плашльото в къщи загубихме и последна надежда, че всичко най-сетне ще премине. Майка му плачеше. Не бе се прибирал откак предишният ден е излезнал на училище. Търсила ни след голямото междучасие и дори съобщила на нашите, че и ние сме изчезнали. Щяхме да имаме скандали из къщи. Нашите не са толкова строги, но братовчед ми нямаше да се измъкне от диригентската палка на баща си. Това обаче беше най-малкото което ни тревожеше. Каквото и да се бе случило, то, беше страшно и необяснимо и ние бяхме виновни. Приятелят ни толкова плачеше. Толкова плачеше преди да изчезне. Обадихме се в домовете си. Съумяхме да измайсторим лъжата, че и ние сме забелязали изчезването и след като втори ден не сме го видели никъде сме решили да го издирим. Същото повторихме, почти без да се наговорим и пред следователят. И двамата нямахме никакви семейни скандали, но от следващият ден започна истинското мъчение. Лутах се в някакъв чужд живот. Движенията ми бяха безсъзнателни движения и живеех в накъсван от кратки ледени кошмари безпаметен сън. Тялото ми отиваше на училище и сядаше на чина, връщаше се от училище, прибираше се в стаята и се заключваше макар да се боях да остана заключен за да не бъда глътнат. Тялото ми лягаше на леглото. Ставаше и отново отиваше на училище и сядаше на чина, то чуваше и виждаше непроменения около него свят, но неговият свят вече беше друг и нямаше нищо общо с веселата наивна глъч. Общуваше механично, устните му отговаряха абстрактно на абстрактните неща които чуваха ушите му. Началото на лятото беше, скоро щяха да ни разпускат. Твърде топло лято щеше да е, а тялото ми загърнато в сиви облаци съществуваше в една своя реалност. Безмълвна, хладна и объркана като кошмар. Напълно неразбираема. Реалност в която опита и всичко което бях научил вече от възрастните не значише нищо. В кратки мигове ме обливаха ледени тръпки. За мигове си припомнях какво съм извършил. Виждах плачещата майка на изчезналото дете. Бледите лица на учителите. Милиционерските униформи. Над всичко това един грозен, грозен, масивен остарял гардероб с очукана политура. Приличаше на чудовище от приказка. Вратите се отваряха. След това се затваряха. Чуваше се алчно мляскане…
“Но какво! Какво, точно съм извършил! Аз не знам какво е станало!”
Събуждах се от собственият си крясък и отново ме загръщаха облаците на съновиденията от сивата страна. Гардеробът заедно с нашето приятелче беше глътнал и част от мен…
Не помних как съм стигнал до “Белязаният камък” и съм застанал на него. Преди време често се скачаше от камъка във вира на реката пред него. Миналото лято взе две жертви. Вирът беше достатъчно дълбок за да се скочи от високият пет метра “Белязан камък”. Само, че в двата си края ставаше неочаквано плитък. За двама миналото лято това се оказа фатално и оттогава престанаха скоковете. Беше сушава година и камъните в плитчините дори се виждаха. Взирах се в тях, припомнях си скока от перваза. Тогава само малко се бях уплашил от родителите си и бях готов на онзи скок, а беше толкова страшен. Тогава…но тогава беше друг живот. Друг и никога нямаше да си го върна. Толкова хубав живот беше. Защо трябваше да затваряме хленчещото хлапе в гардероба! Защо не трябваше! Беше ни толкова хубаво тогава! Ако можех само да си го върна! Само да можех да си го върна! Сълзи замъглиха очите ми. Животът ми от преди две седмици ми изглеждаше толкова далечен и невъзможен колкото динозаврите. Но от времето на динозаврите не помних нищо, а помних всичко от това как живеех две седмици преди това…
Взирах се в камъните. Нещо ме грабна в ръцете си. Това вече не бях аз. Лудата жена на покрива на блока която ме стискаше в прегръдката си и щеше да скочи…
Някой ме хвана за рамото. Нададох крясък и му се нахвърлих с юмруци. Сборичкахме се на самия ръб на “Белязания камък”. Бях яростен както никога. Мразех, а пред очите ми се стелеше единствено мрак. Исках да изхвърля натрапника на камъните. Да го видя мъртъв вместо мен! Той не разбираше! Той нищо не разбираше…
Улучих брадичката му с юмрук. Скочих върху падналото тяло и продължих да го налагам. Обърна ме под себе си. Изтърколихме се. Упората под телата ни изчезна. Бездната ни погълна. Опомних се във водата. Помъчих се да се нагълтам, но нещо ме възпираше. Нещо по-силно от мен ме караше да плувам към чакълестият бряг. Мракът пред очите ми беше изчезнал и върху ситния чакъл мокър и кашлящ ме чакаше братовчед ми. Ругаеше, че съм глупак и мърмореше колко съм го изплашил.
“Не мога да живея повече, така!”
“Той е грабнат в небесата и е на хубаво място, а ние му помогнахме!”
“Вярваш ли на тази приказка за грабването?”
“А ти на какво искаш да повярваш. Него го няма. Нас все още ни има. Дори да не е на хубаво място, ние не можем вече да направим нищо. Трябва да се държим един за друг, защото вече не делим само едно приятелство, а и едно престъпление…”
“Престъпление?”-не исках да повярвам на ушите си.
“Той изчезна безследно по наша вина.”-думите му бяха сурови, различни от глупавите и често налудничави бътвежи които обичаше да сипе.-“Каквото сме сторили, вече сме го сторили, но сега сме по-близки от всякога. Сега дори майка ти и баща ти не са ти толкова близки колкото аз и дори баща ми не ми е толкова близък колкото си ти…”
Говореше като възрастен. Не беше ужасеното хлапе от началото на седмицата. Личеше си, че се бои, но страха му беше просто страх, а не беше безимния кошмарен ужас който мен още не ме напускаше.
“Сега сме повече от кръвни братя!”-продължаваше той-“Трябва да се закълнем един на друг, че никога няма да се предадем и каквото и да се случи на един от нас, другия с цената на всичко трябва да му помогне! Трябва да се закълнем, че каквото и да ни се случи и каквито и да бъдем и като пораснем, и като остареем, до самата си смърт никога няма да забравяме за тези дни и тази клетва защото те ни направиха това което ще бъдем и те ни сближиха толкова много един с друг! Трябва да се закълнем, че няма да забравяме, че сме оцелели защото сме били заедно! Сами със своята тайна!”
Не мога да кажа дали тогава думите му ме уплашиха повече или ми вдъхнаха кураж. Звучаха съзаклятнически и отведнъж разбрах, че не съм сам. В същото време ме плашеше това, че сме само двамата. Две деца срещу целият свят. Плашеше ме и думата: “престъпление”. При всички случаи обаче вече виждах света реален. Напълно реален. Всичко което от този момент нататък трябваше да правим бе непосилно тежко, но единствено удачното. Трябваше просто да се крием, да мълчим и да се държим един за друг. Страшно беше, но не и тъй ужасяващо както зиналият гладен, празен гардероб…
Произнесохме клетвата си в парка. Там където бяхме изпили фаталните бири. Символично дори си драснахме ръцете и сляхме кръвта си, макар и двамата да съзнавахме, че от това няма никакъв смисъл. Наистина вече бяхме повече от братя и той нямаше по-близък от мен, нито пък аз по-близък от него. Следващите няколко дни минаха за мен много по-леко от предхождащите ги. Чувствах дори някаква радостна еуфория и известно злорадство към всички останали. Нека си живеят в своя свят и ние си имаме наш. Какво като сме изхвърлени от техният. Нашият дори е по-искрен. В него няма кой да те излъже, че е невъзможно малки деца да бъдат грабнати на небесата или изядени от дървена, грозна и очукана стара ламя. Все по-малко се сещах за гардероба макар да ми се присънваше, а за това къде ли би могъл да се е дянал малкия вече не се питах. Няколко дена преди разпускането ни, всички го разбрахме. Открили го в родопското село при изкуфелия му дядо. Старецът дори не бил съвсем сигурен, че внука му е при него нито пък, че хлапето му е внук. Странно се струваше на всички как се е добрал до там. Все пак разстоянието до селцето беше около двеста километра. Разбрах как е станало след още някой-друг ден когато баща ми за пръв път ми опъна ушите и имах чувството, че ще ги скъса. Издържах и не казах какво знам, та нали се бях заклел. Мама се разплака и не му позволи да ме наказва повече. Беше напълно сигурна, че нямам нищо общо с изчезналите спестени пари, скрити в гардероба. След като баща ми спря да се гневи и той си помисли, че съмненията му, че мога да бъда свързан по някакъв начин с изчезналите спестявания са неоснователни. Сигурен съм, че би ми се извинил, ако изобщо имаше на земята родител който би се извинил след наказанието на детето си. Забелязах, че известно време след това отношенията им с майка захладняха. Само, че всичко това се случи по-късно. Едва когато разбрахме, че каквото и да стане хлапака няма да се върне обратно. Изпаднал в истерия при мисълта, че това може да се случи. Когато разбрахме, че са го открили бяхме не по-малко любопитни от всички останали какво бе се случило, дори повече защото те не знаеха за изчезването му от гардероба, това което ни тревожеше обаче бе, че той ще ни издаде. Измислихме сума ти лъжи да се оправдаем, но нито една не струваше. Не можеше да се изопачи факта, че ние го бяхме уплашили, така бяхме го уплашили, че той избяга, пропусна завършването на годината и изплаши всички останали.
“Само да се върне!”-зъбеше се братовчед ми-“Такава гонка ще падне каквато и ловджийте в Африка не знаят!”
Подобни ги говорих и аз, но знаехме и двамата, че няма да има никаква гонка. Молихме се само да ни се размине по-леко, но каквото и да трябваше да изтърпим не можеше да помрачи радостта ни, че хлапака от някъде пак се беше пръкнал. Не се и съмнявахме, че всичко ще се разбере и че трябва да търпим каквото и наказание да ни наложат. Каквото и да бе, все щеше да е по-малко пред това което изтърпяхме през изтеклото време. Само, че малкия не казал нищо. Само ревал и не искал за нищо на света да се връща обратно. Все пак постигна своето. Приместиха се с майка му да живеят някъде из дълбоката провинция.
“Не ти ли се струва странно, че не ни предаде?”-издадох един ден мислите на братовчед си.-“Изобщо всичко е толкова странно!”
“Би ми се искало да знам, че не ни е издал от страх.”-думите му изобщо не желаеха да ме утешат. И той чувстваше, че има нещо зловещо в мълчанието на този който вече изобщо не ни приличаше на плашльо-“Така би ми се искало да знам, но не го вярвам. Всичко е толкова странно. Намерил е начин да излезе от гардероба. Добре. Защо му е трябвало пак да го заключва? С нещо е пътувал до онези дебри планински, но с какво е платил билета? Този хлапак ме плаши…И това, че мълчи ме плаши. И никак не обичам да се плаша…Ако е намислил да ни отмъщава, дано да ни отмъсти така, че да не мога да му го върна, защото върна ли му го…”
Замълча. Давеше се от гняв. Точно на следващият ден разбрахме за откраднатите спестявания и въпроса с какви пари си е купил билета отпадна. Остана тягостна загатка това: защо не ни издаде. В някои отношения мълчанието му беше по-зловещо и от самото му изчезване. Когато го заключихме той беше уплашен, много уплашен и то от някакъв си гардероб. Плачеше и се молише да го отключим. Нататък действията му изобщо не приличаха да са на “плашльо”. Той се беше отключил, откраднал парите и избягал. Това, че не изпадаше в истерии и не искаше да се върне напомняше малко за страхливото хлапе което познавахме, но с него някак не се връзваше мълчанието. Сигурно са му искали обяснения, много обяснения и ако ги бе дал сигурно щяха да го оставят бързо намира. Но той бе мълчал. Лесно би могъл да ни издаде и да оправдае всичките си провинения чрез нашето, но той не го направи. Едва ли причината беше страх от нас. След пропуснат край на годината, бягство и издирване с милицията, страха от две по-големи момчета едва ли може да е по-голям от страха от наказанията на възрастните.
“Той ни даде много ценни уроци!”-замислено рече братовчед ми.
“Сега вече никога няма да повярвам, че някой може да бъде грабнат жив на небето или да бъде изяден от гардероб! Видя ли чудо, ще знам, че има фокус…”-изрекох мисълта до която достигнах в тези дни и която остана като мото на живота ми.
“А аз разбрах, че никога няма да се науча да свиря на цигулка.”
“Това пък откъде ти дойде?”
“Нямам чувство. Без чувство не може да се свири. Ако имах щях да усетя, че тогава прекалявахме. Щях да усетя, че той винаги е бил добър с нас, а ние с него не. Винаги е можел да постъпи с нас така както постъпи. Подигра ни се. Защото прекалихме, а той винаги е бил по-умен от нас. Винаги е бил по-умен, само дето беше по-малък и не желаеше повече от това да ни се хареса и да бъде уважаван както и без друго му се полагаше…”
Трябва да кажа, че това бяха едни от последните дни в които братовчед ми показа, че има човешки чувства. И преди този период на тежки преживявания беше невъздържан и често приличаше на опасен луд, но и дума не можеше да става за сравнение с това в което се превърна по-късно.
“Ясно ми стана, че няма да се науча да свиря на цигулка, но ми стана ясно и това, че повече няма да позволя никога да ме прецакат така, нито пък, че сам ще се прецакам! Никога!”
Тогава решителността в очите му ме уплаши. Дано не си помислише някога, че искам да го прецакам.
С времето спомена избледняваше. Понякога на сън чувах хленчене от към гардероба. Ставах, отварях го и пред очите ми се откриваше безкрайно стълбище. Някой ме хващаше за раменете и падах…Събуждах се и отново заспивах. Сънят само в началото ме впечатляваше. Когато започна да става натрапчив започнах и да разбирам, че сънувам. После престана.
Годините минаваха. Срещнах Мария на едно илюзионно шоу. Магьосникът затваряше асистентките в кутия напомняща гардероб. Забиваше в кутията рапири, саби, мечове, разрязваше я с трион. След това полуголата асистентка излизаше здрава и читава от нея. Имаше нещо страховито, дяволски перверзно и възбуждащо в цялото зрелище макар всичко бе наужким или точно поради това, че всичко беше наужким. Спомням си, че дори се влюбих в асистентката. Изцяло потънах в зрелището и изобщо през цялата тази вечер се чувствах странно. Беше ми някак леко, чувствах слаб светомаеж и не мислих за нищо. Така се почувствах и когато се препънах в нечий крак в блъсканицата пред вратата, залитнах и паднах в прегръдките на сивооката. Тя се изсмя. Каза ми да внимавам. Опита се да звучи строго, но сивите й очи продължаваха да се смеят. Вместо да й се извиня й предложих да отидем на кино. Нямаше да го направя, но в тази вечер се чувствах странно и се държах странно. Тя прие, а аз продължих да се държа странно и в киносалона. Ръката ми се озова сама на бедрото й. Очаквах сивооката да се дръпне, дори да ме плесне. Вместо това тя сложи нежно нейната ръка върху моята и дори я избута по-нагоре по бедрото си, почти до чатала. Плахо приближих устните си към нейните мислих, че вече ще ме отблъсне, но продължавах да се държа странно. Вместо да ме отблъсне обаче, тя впи устните си в моите в дълга и страстна целувка. Всичко ми се струваше илюзия. Не се познавахме, а се целувахме и се опипвахме под сноповете лъчи. Продължи да ми се струва илюзия и когато тя прие да я разходя с колата. Заведох я край “Белязаният камък”. Въпреки, че беше октомври тя се съблече и влезе във водата. Скочих след нея. Прегърнахме се. Бяха първите голи, женски гърди докоснали се до тялото ми. В ледената вода те бяха тъй топли и тъй нежни, че ми се преиска всичко да спре, да не правя нищо повече, да остана завинаги в тази тъй приятна прегръдка. Сивооката стисна с бедрата си кръста ми. Започна да търка тялото си в моето. Паднахме във водата. Изправихме се със смях на крака. Побягна към брега, а аз след нея. Любехме се на чакъла. Не го очаквах, но беше девствена. Едва ли и тя повярва, че ми е първата…
“Всичко беше хубаво, но е просто илюзия. Така се получи, но с Мария няма да преживеем повторно това което се случи снощи.”-така си повтарях докато чаках да вдигне телефона.-“Хубаво беше, но това е една много хубава сетивна измама. Дори имената си научихме след като вече се бяхме любили. Уж, има нещо, а няма нищо. Като в кутията която илюзиониста дупчеше. Като гардероб в който…Но защо се сещам точно сега за тази загубена детска история!”
Имаше защо! Защото всичко ми се струваше илюзия! Защото приличаше на чудо, а не вярвах оттогава в чудеса! Защото се боях да отворя вратите за да не изгубя и последната надежда, че зад тях има нещо, а като набрах телефона на Мария все едно отворях вратите и всеки момент очаквах да видя ужасяваща празнота там където по-преди съм се надявал да видя нещо живо!
“Просто илюзия! Хубаво беше! Толкова хубаво! Изобщо не се държеше като девствена!”
Мислите изчезнаха в мига в който чух гласа й. Отворих вратите, а зад тях не беше ужасяваща празнота.
Същата вечер се любехме на гробищата. Докато се обличах, тя прегърнала с ръцете и бедрата си един мраморен кръст подпряла на рамо брадата си се взираше в мен. Косата и се вееше на вятъра, прекриваше и откриваше луната зад себе си и сякаш гореше. Приличаше на митологично същество. Красива, призрачнонепозната, неземна.
“Тя не може да живее сама този живот. Тя изобщо не го живее. Тя е фантазьорка която вярва във фантазиите си. Никога няма да имам сили да се разделя с нея. Вече с нея делиме не само една любов, а и една фантазия.”
Вече чувствах, че я обичам. Истински я обичам.
Любехме се винаги на невероятни места. Чужди вили. Горски пътеки. Дори веднъж на покрива на един блок.
Все повече се превързвахме един към друг и ставаше все по-страшно. Внушението на фантазиите отмина бързо и трябваше да приемем суровата реалност. Двамата бяхме още млади. Пълнолетни, но още твърде млади. Родителите ми нямаше да ми позволят да взема прибързан избор, а и имаха твърде амбиционни заявки за живота ми изобщо. Аз не бях все още достатъчно зрял, а тя беше твърде голяма фантазьорка. Обичахме се, бях си казал, че няма и не мога да я изоставя, но трябваше да намеря сили. И без това твърде много продължи това от което нямаше да излезе нищо. Твърде дълго се бяхме мамили.
И тогава се чувствах като пред отворения празен гардероб.
Ако не беше забременяла щяхме да скъсаме. Дори в деня преди да го разбера, май осмислях как да й го кажа.
“Незнам как да ти го кажа…”-започна тя и си мислих, че и тя искаше да ми каже това което осмислях да й кажа аз и исках да запуша ушите си и със запушени уши да я любя, да я любя, да я любя…там на гробищата, а после да изкопая един гроб и на двама ни и в него да се самопогребем.-“Цикълът ми беше редовен и дори не съм се осъмнила. Карала съм цветна бременост. Сега съм в пети месец и не мога да направя аборт…”
Не вярвах в чудеса, но това беше чудо. Истинско, възможно, рационално, земно чудо. Чудо и по-различно, но и същото като това в приказките. Просто краката ми вече бяха намерили упората. Не исках да се разделям с нея, а и не можех да си го представя. Връзката ни беше несигурна и трябваше да направим някаква крачка за да я запазим, но не знаехме каква. Бяхме на самият ръб тя да претърпи срив когато дойде неочаквания обрат който просто ни наложи тази стъпка която и без друго желаехме, но нямахме позиции за да направим. Родителите ми естествено бяха шокирани, но какво ли можеха повече да сторят. Аз, само за един следобед се почувствах достатъчно зрял: да я имам, да вземам избор и сам да бъда родител.
Някъде скърцайки се усмихваше с врати старият, прояден от червеи празен гардероб…
“Не искам да имаме тайни!”-рече ми в същият ден Мария, държеше ръката ми като удавник-“Ако разбера, че имаме няма да издържа и ще започна да пия…”
Още оттогава беше започнала да прекалява с алкохола. Отказа го като разбра за бременността, но казваше, че няма да пие и след това. Не можела да понесе мисълта, че детето и може да бъде дете на алкохоличка. Наистина не пи цели четири години. Не започна да пие заради това, че имаме някакви тайни. Такива нямахме. Почти нищо между нас не се промени от вечерта край белязания камък. Вече бяхме женени, имахме подрастващо дете и правехме любов най-често вкъщи, но общувахме в същият безгрижен и лекомислен маниер сякаш напук на живота който извън нашите прегръдки беше отчайващо сериозен, лишен от илюзии и чудеса. Първо започна да пие по купоните, после сама започна да си създава дребни поводи, но тя и без друго обичаше да се весели. Това беше в природата й. Понякога прекаляваше, но бях твърде щастлив с нея за да бъда разтревожен от това. Валентин растеше. По всичко личеше, че някой ден и той ще започне да пише. Още откакто научи азбуката започна да прави опити. Мария още тогава му предсказа бляскаво бъдеще на писател, а на мен макар да ми се струваше смешно ми се искаше да го повярвам. В неговата свита с химикал над масата крехка фигура виждах огледало на собствената си посредственост.
“Ако бъде наистина добър е добре, че се занимава, но ако е като мен само си е изгубил времето!”-признах веднъж на Мария.
“Ела! Искам да се любим! Искам и Валентин да не е сам! Би ли очаквал от времето да ни даде всичко това което ни даде?”-отвърна ми отнесено и не забравих думите й.
Кънтяха в главата ми. Кънтяха в празният коридор който изникна пред очите ми: гладен, жесток, бездънен когато разбрах, че Валентин не е мой истински син. Докато разбирах смисъла на медицинските изследвания се чувствах точно така както пред онзи празен гардероб. Направил рискован скок за да го отворя и да освободя от него това което трябваше да освободя стоях пред нещо абсурдно, необяснимо и страшно. Нещо което мисълта ми не можеше да обхване мисълта ми и нещо пред което опита не означаваше нищо. Опитвах се да стъпя на следващото стъпало, но крака ми потъваше в празнота…
Загубвах равновесие и правех отново рискования скок от перваза…
“Всичко е илюзия…”
“Не искам да имаме тайни!”
“Би ли очаквал от времето да ни даде всичко това което ни даде?”
“Незнам как да ти го кажа. Цикълът ми беше редовен…”
Отворих гардероба. Очаквах в него да видя Валентин. Гардероба беше празен. Празен…
Гардеробът изчезна. Мракът бавно се разсея.Опомних се във вонящите на дезинфекционни препарати коридори пред лабораторията. Незнам как краката успяха да ме заведат до близкото бистро където си поръчих бира, а след това и втора. Мигове на безкрайна самота и парализирана мисъл в която витаеха единствено призраци и стари спомени. Нямаше нужда от тях. Те бяха мъртви и далечни колкото и динозаврите. Не можех да си ги върна. При всички случаи който и да е бащата на Валентин, трябва да му бъда благодарен. Не е знаел какво ще стане от това, но без него нямаше да имам тази която обичам и всичките тези щастливи години. Та, тя ме съхрани от целият гаден свят в който съм принуден да живея. Цялата тази посредственост, дебелащина, низки амбиции, суета и евтини оправдания, изкривено общуване, лицемерна двойнственост, охтичава душевност щяха отдавна да са ме изпълнили изцяло. Сламена кукла без душа. Това щях да съм без нея. Навярно с избрана от родителите ми: “подходяща партия”, с полова немощ и без неособено талантливите ми, но особено скъпите ми книги които ме подтикна да напиша Мария. Навярно “дарителят на спермата” за Валентин не е означавал нищо за нея. Тя не се съмняваше и за миг, че аз съм истинския баща. Тя настояваше да нямаме тайни и се чувстваше, че наистина нямаме. Това трябва да е било някакъв незначителен епизод за нея. Епизод незначителен сам за себе си, но носещ голям промисъл. Пък и гените в случая не се оказаха решаващи. Валентин се увлича от литература, има мои маниери и дори външно прилича на мен. Никога, никога, никога няма да й кажа! Това ще е незначителната тайна която ще имам от нея затова, че и тя е имала такава от мен…
Безпаметен сън рядко накъсван от кратки кошмари. В следващите два дни изживях като онези след безследното изчезване на плашльото. Вървях в сиви облаци посред лято и чувствах, че тотално съм изгубил равновесието. Когато любих Мария ми се струваше, че съм другия. Представях си, че съм другия и тя ми изневерява. Това дори малко ме възбуждаше, но завиваше още по-дълбоко в сивите облаци в които исках да изчезна, далеч от всички и дори от себе си. Миг след това се ужасявах от мислите си и си повтарях, че просто съм залитнал и трябва да намеря равновесие. Мария щеше да усети, че има нещо нередно. Имаше риск да направя и служебен провал. Трябва да намеря равновесието. Каквото и да е имало в миналото, то е минало и е мъртво за Мария, а за мен е важно настоящето…
Тя се обличаше. С годините беше надала, кожата й леко беше загрубяла, а дългата й коса отдавна фризирана не беше косата на онова фантазно създание което срещнах някога. Гърдите й бяха наедряли и значително се бяха отпуснали въпреки фитнеса с който се занимаваше откакто отново бе спряла да пие. Задникът й също бе наедрял и талията й беше станала по-широка...
Обуваше се прозрачните черни бикини и си мислех, че цялата тази подкожна мазнина и белези на времето са я направили още по-апититна. Някога срещнах едно момиче-полужена, вече имах една полужена-полумомиче. Не толкова стройно и не от друга планета, а земна като жена и възбуждаща като жена. Устата ми се изпълни със слюнка докато я гледах. Отново си представих, че съм другият. Ходил е по гробищата нощно време, защото е проклето извратено копеле и се възбужда от снимките на умрелите отдавна момичета. Разхождал се е гол из гробищата нощно време и мастурбира пред снимките, но в една нощ когато луната била пълна, а страстите му по-разюздани от всякога я вижда гола и прекрасна,прегърнала кръста с възпламеняваща се и угасваща коса. Вижда как момчето я изпраща до къщи и после все така гол се изкачва по близкото дърво до отвореният прозорец. Прави един безумен и рискован скок и се озовава върху нея…
Съборих Мария върху масата. Предишната вечер вкъщи имаше парти и още не бяхме раздигали масата. Чиниите се разхвърчаха. Една ябълка се търкули от фруктиерата по гърдите й. Парче от строшена чиния се озова в ръката ми и с него разрязах бикините които току-що си бе надянала…
Тя беше изненадана. Сивите й очи бяха пълни с плахост, изненада и възбуда както тогава когато залитнах и се озовах в прегръдките й. Той прониква в нея. Тя не може да го отблъсне. После не иска да го отблъсне. Ръцете й го прегръщат плахо. След това страстно забиват нокти в гърба му. Лицето му не се вижда. То е в сянка. Би било ужасяващо, но то е в сянка. Същата луна която малко по-преди изгаряше косата й сега грее като ореол зад главата му. Тя изгубва дъх в стенания, после и съзнание. На сутринта всичко й се струва сън и може да гледа света със същите невинни сиви очи…
Падаме от масата. Цялата е в пикантни гарнитури и ме гледа плаха, изненадана и възбудена с невинните си сиви очи. Започвам да лижа гарнитурата от гърдите й. Гърчи се и се смее. Нарича ме луд, а аз съм луд и лудостта ми е вкусна като апетитна жена с момичешки очи. Надава къс вопъл, засмива се задавено и отново стене както някога като момиче…
Тя чисти гола, а аз съм разтревожен. Загубил съм напълно равновесието си и не мога да се овладея. Фантазирам както някога и ми се струва, че полудявам. Няколко часа по-късно й казах за резултатите от изследванията…
Няколко часа по-късно вече имах равновесието което желаех, а опорната ми точка беше омразата към този когото вече наричаха Маестрото…
От този ден нататък живота стана обикновен. Твърде обикновен. Дори малко скучен. Не си казахме повече и дума за тайната на Валентин, но този ден без да разберем ни беше състарил с години. Изведнъж най-голямото приключение за двама ни стана кроткото общуване в семейното гнездо. Неусетно силният емоционален заряд който имахме един към друг се стопи в спокойствие. Бяхме добра семейна двойка, а Валентин се превръщаше в един прекрасен, макар и малко скандален млад мъж. Пишеше скандално, пиеше скандално, размишляваше скандално. Едва когато по-късно започна да лекува алкохолизъм разбрах, че това не са обичайни прояви на недоволен млад човек. Това обаче стана по-късно. След смъртта на Мария. Когато открих празните бутилки горчиво си припомних думите й, че не желае да има тайни между нас. За втори път ме бе излъгала и аз за пореден път бях пред една зинала, хладна празнота…
По-късно отново я почувствах когато разбрах, че Валентин е избягал. Малко е да се каже, че тогава изпитах хладна празнота…
Отново бях пред необяснимо празният гардероб в който трябваше да бъде заключения малък Валентин…
Целият ми живот е празен гардероб. Заключвал съм в него всичките си истински цености. Отключвал съм го тайно за да им се наслаждавам, ала те една след друга изчезваха като при шоу на илюзионист за да ми оставят това което съм сега…
Объркан и уплашен до смърт изправен срещу старо обвинение…
Набрах сили и се изправих на крака. Насочих пистолета срещу онзи когото някога наричахме плашльото и който хубаво ни беше изплашил. Опитах се да си спомня името му, но то беше заключено в паметта ми може би от мига в който бе завъртян ключа на гардероба.
Малкият плашльо стоеше пред мен и ми се усмихваше. Не беше приятелска усмивка. Той ми се надсмиваше. Аз бях с пистолета, а той ми се надсмиваше.
-Върви си!-рекох му аз-Ще забравя, че си проникнал в дома ми с взлом, че си ме изнудвал и упоил. Знаеш ли какво означава всичко това! Аз имам дипломатически имунитет! Беше отдавна. Бяхме деца. Отмъщението ти беше достойно за вината ни!
-Отмъщение?! Какъв анахронизъм. Какво може да промени едно отмъщение? И колко достойно може да бъде едно отмъщение?
Засмя се късо и продължи:
-Когато ключалката изщрака се почувствах като зазидан в стена, като погребан жив. За известно време си мислих, че се задушавам. Вие не знаехте, но аз много се боях от затворени пространства. От уплаха трудно успях да събера дъха с който ви молих да ми отключите. Не знам колко трая страха ми. На мен ми се стори вечност, а е било минути. След това вече ридаех, но от злоба. Не сте ме разбрали отвън. Мислили сте си, че е хленча на плашльото, но това беше рев на едно същество което мрази. Когато и това отмина станах неестествено спокоен. В мен разсъждаваше един друг разсъдък. Един лишен от всичките си детски страхове и чувство за вина към по-силните разсъдък. Тогава разбрах за способностите. Зад ключалката…
-Да. Научават се много неща.-рекох вяло. Чувствах, че излизам от наркозата-Тогава рискувах живота си да те оключа. Дори не си помислих, че съм го рискувал. Да си призная това беше последната ми смела проява.
-А на мен часове преди това, първата смела проява. Когато вратата се отвори, другият разсъдък, продължи да ме води. Без злоба реши добре да ви нареди, заключи вратата и реши да изчезна. Парите които открих в гардероба ви бяха първата ми кражба и тя ми помогна да постигна целта си.
-И оттогава само си крадял. Горкият…
-О, не се сещаш името ми ли?!-беше му забавно-Горкият Плашльо! Но не си прав. От тогава не просто крада, а разбивам ключалки. Всевъзможни ключалки. Не искам да има нещо заключено пред мен. Боя се. Мога пак да започна да рева...
Избухна в неудържим смях. Прекъснах го съскайки:
-Върви си!
-Ти си глупак!-гласът му бе суров като присъда-Един голям глупак! Какво си мислиш? Че ме излъга ли? Казах ти, че ще разбия ключалката тук в паметта ти…
Удари пак с пръст слепоочието си.
-Вече всички други ключалки са ми твърде скучни. Просто механика която като всяка механика не може да бъде съвършена. Не, че твърдя, че човешката памет е съвършена, но все пак не е прости железарии. Слушай, ме внимателно, глупако! Преди часове ми беше дори симпатичен и исках само да се пошегувам с теб. Както винаги не знаех какво ще намеря зад ключалката. Този път за съжаление не открих накити. Открих една потикната към самоубийство самотна жена…
-Какво си мислиш, че казваш! Аз я обичах!
-Отношенията ви са се променили непосредствено след онзи ден в който ти е признала за единствената изневяра в живота си. Тя е страдала от чувство за вина, глупако! Изобщо не е знаела, че причината да си хладен към нея е защото имаш една перверзна, значително по-млада любовница с която обичате да правите мръснишки филмчета.
-Не!-креснах-Това беше по-късно!
-Така ти се иска да е, но не е! Припомни си, глупако!
Той беше прав. Наистина началото на връзката ми с Женя беше малко преди да науча за Валентин. Бях забравил. Все ми се струваше, че започна по-късно.
-Истината за зачатието на сина ти само те е раздразнила. Не ти е харесал отговора й. Ако беше някой друг осеменителят, дълбоко в себе си би му бил дори благодарен. Все пак това е човек отдавна забравен който не е значил нищо за жена ти, а без него не би я имал самия ти. Лично мен такова нещо би ме потиснало, но ти твърде много си държал на нея и в същото време си бил твърде слаб да я имаш. Това което те е вбесило е, че става въпрос за Маестрото. С него имате общо минало от което се срамуваш защото си човек известен с принципите си, а той е гангстер и психопат. Дори обаче тя да ти беше казала, че бащата на Валентин е случаен непознат всичко би протекло по същия начин. Вече си бил омагьосан от гласа на актрисата четяща еротичните разкази на сина ти…
-Лъжа!-глухо изревах.
-Можел си поне да забележиш какво става с тази която си обичал. Тя е линеела. Имала е нужда от малко внимание с което да й покажеш, че не е виновна. Не си могъл да й отдадеш това внимание защото си предпочитал гаджето си и лесбийките й…
-Ще те застрелям!-изкривих глас, а пръста ми потъваше в спусъка.
-Какво още открих зад ключалката?! Един избягал син който се отвращава от баща си, защото знае много добре за истината за смъртта на майка си.
-Не е вярно. Валентин е възрастен и може да тръгне по свой път без да е избягал от родителите си.
-Но той все пак избяга. Твърде тиранични са били грижите ти към него. Той е обичал момичето си, а е преживявал нещо подобно на това което някога си преживявал ти, но си нямал смелост като него да избягаш със своето.
-Съвсем обикновени конфликти: “родители-деца”!
-Но не и когато става дума за един баща който макар и косвено е виновен за смъртта на майката.
-Глупости. Валентин не знаеше нищо.
-А аз откъде знам всичко?
-Кой те знае!
-Ти си убиец!
Направих го както навремето направих скока от перваза. Мислех и набирах кураж дълго. За миг престанах да мисля и направих това което желаех. Натиснах спусъка. Чу се изщракване…
Взломаджията избухна в смях:
-Ха така! Да не мислиш, че така свободно щях да се движа пред зареден пистолет…
Не можех да повярвам. Отново ме беше изиграл. Както тогава! Както тогава…
Замахнах с юмрук. Парира удара. Проблясна пред очите ми. Опомних се на пода.
-Чекмеджето ти твърде лесно се отваря. Бас държа, че го е отворил и Велентин, а това което е видял е мотивирало внезапното му решение да избяга, макар за бягство е мислил и преди това. Видял е една видеокасетка. Нещо го е накарало да я пусне. Навярно е било същото любопитство към теб което и мен накара да прегледам записа и да разбера за потайните ти увлечения. Сигурно е бил доста изненадан. Неговата стара познайничка Женя в леопардски кожи или в рокерски дрехи, по чорапи и без чорапи, с жартиери и без жартиери, с токчета или с кубинки, сред масивна мебел или във ваната, с руси, чернокоси, мургави и приличащи на скандинавки, млади и по-зрели мацета, да стене и да вика в камерата: “Харесва ли ти, скъпи!”. Гледал е датите на видеозаписите и не е искал да повярва, че това се е случвало когато майка му е била на смъртно легло…
Заливах се в истеричен смях и исках да стрелям, ала той бе ме изиграл. Влезъл е първо в моя кабинет. Отключил е чекмеджето изпаразнил е пистолета и е изгледал касетата или първо е изгледал касетата и после е изпразнил пистолета или…Какво значение има! Повтарящата се във всички розови сцени една и съща жена която сладостно стене: “Харесва ли ти, харесва ли ти, скъпи…” , като се прибави към другото което вече е знаел, е била достатъчна да се досети и за останалото. След това е заключил чекмеджето и вратата и ме е очаквал. Всичко е пресметнал. За да разбие и последната ключалка която съм заключил. Не му е било достатъчно да ми отнеме материална собственост. Искал е да отнеме последното което ми е останало в старият, празен, очукан гардероб на моя живот: утешенията на самотника.
Държеше в ръката си пистолета. Зареди го и го насочи към мен. Дулото ми се стори като ключалка. Един, единствен лъч се процеждаше през нея и ме пронизваше.
“Как ли се е чувствал, Валентин? Женя ми призна, че веднъж са спали заедно, станало съвсем случайно, но иначе е обожествявал…”
“Харесва ли ти, скъпи…”-дави се в сладостни вопли между краката на момиче с асиметрична къса коса в зелено и обица на носа, над гърдите на меднокоса сексбомба заливаща се в шампанско, пред устните на мускулеста като мъж жена…Датите, онези дати в които е умирала Мария…
Заливах се в истиричен смях и се молих да натисна спусъка.
Виждах играещи дати по електронен циферблат, а после пак ме пронизваше онзи лъч.
-Какво искаш!-успях да изрека.
-И моят син избяга от къщи. Не се върна една вечер, след един купон. Беше странно, много мълчаливо момче. Един път между две бири по-приказлив от всякога ми каза, че точно така ще се случи. След купон ще реши, че няма да се върне в къщи, ще тръгне на стоп без предварителна посока за да търси щастие под небето. Когато го попитах защо ще постъпи така не ми отвърна. Забелязах в него един хлад който ме накара да се побоя.
Единствената ключалка която не отключих беше сърцето му. То така и не ме обикна…
Усетих тъгата. Тя като, че ли бе и моята. Утешаваше ме, но не желаех утехи.
-Какво искаш?-отново го попитах.
-Влез в гардероба!-рече ми той.
Отворих скъпият махагонов гардероб който някога си бяхме поръчали с Мария. Легнах в него, зарявайки лице в старите парцали. Чух изщракването на ключалката. Не след дълго се унесох и всичко започна отначало. Скачах от перваза на прозореца върху гаража. Отключвах гардероб и се озовавах в стая пълна с облечени възбуждащо отдали се на ласките си жени. Виждам между тях Мария, но когато тръгвам към нея се озовавам в стая в която виждам малкият плашльо, но вече пораснал. След това изгубих равновесие и започнах да падам. Преди да почувствам болката от удара чух глухо кънтене и се събудих.
През ключалката проникваха слънчеви лъчи. Почувствах, че един прониза гърдите ми…
Чувствах се така щастлив както не бях се чувствал от много години насам.
Знаех, че не ме е заключил. Той не е тъмничар и не затваря никого. Той е касоразбивач при това най-генеалният. Не бързах обаче да излеза от гардероба. Наслаждавах се на мрака и на слънчевите си лъчи. Събирах мързеливите си мисли и чувствах, че колкото и да е късно трябва да поставя ново начало.
Всичко минало беше изгубено. Чувствах пронизващият ме слънчев лъч, но вече не ми причиняваше болка, а означаваше живот…
Сигурно моят приятел би казал: “Зад ключалката се научават много неща!”
Да, така е, но ако имаме сили да погледнем през нея, а ако се наложи да я разбием.
Всъщност къде ли е той сега?
Злорадо си помислих, че сигурно следващият който ще навести е Маестрото.
Бяхме го заключили и така той откри способностите си за да стане човек който или живее зад ключалките или ги разбива. Взломаджия и касоразбивач. Това излезе от нашия малък плашльо…
Колко прави бяха думите на братовчед ми тогава:
“Винаги е бил по-умен от нас. Само, че беше по-малък!”


2006-07-03

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)