БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

1. Тузът. "А боклуците, Пешо, да оставим на хората"

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: ПОВЕСТИ И РОМАНИ  Цикъл: Мутри - роман 1998

А БОКЛУЦИТЕ, ПЕШО, ДА ОСТАВИМ НА ХОРАТА

“Във всеки звяр има капчица милост,
в мен не. Значи не съм звяр. “
Шекспир

Черната лимузина се плъзгаше по автострадата. Зад тъмните й прозорци, на задната седалка, стоеше Той.
Демоничният. Всички знаеха, че е луд, а в същото време за повечето от тези които го познаваха беше “пътят, и истината, и живота”. Бояха се от него. А той не се боеше. Не помнеше да му се е случило. Него трудно нещо можеше да го смути. И сега, младежът на волана нямащ неговата психичност бе блед като платно. В отледалото Демоничният виждаше, че устните му са свити и треперят. Треперяха тиково и мускулите на яките му гърди. Димоничният иронично си помисли, че и аурата и задника му труперят…
“Това което видя е нищо и е готов да се насере върху младежките си мечти. Хубаво му беше, та той беше на седмото небе, че се сближи толкова с мен. А знаеше, че съм луд. Само, че не знаеше какво означава моята лудост. И Виктор не знаеше какво означава. Тези дни ще е отдаден изцяло на размишления. Ще размишлява: дали да ме убие което ще е много лесно след като често пътувам само с този зелен страхливец с неуверено самочувствие. Ще размишлява: дали да откаже всякакво партньорство с един психо и цял живот да го гризе отвътре, че при условията които съм му придложил можеше да удвои състоянието си за броени месеци. Ще размишлява: дали да приеме партньорството макар да съм психо и цял живот да го гризе отвътре, че работи с психо въпреки печалбата. Проклетият му главорез също беше шашнат от случката. Не мога да разбера убийците. Та Витя е убил десетки, а заприлича на ученичка заради онова недоносче. И този пред волана, мамка му, не мога да разбера. Трепери като мургаво хлапе пред чичо милиционер, а е застрелял четири собственика на обменни бюра…Мълчи! Защо винаги ми е бил толкова симпатичен! Незнам защо! Това е любов! Но ме свали с мълчанието си. Тежко, мъжко мълчание. Само, че сега ми мълчи като путка. Ако знаех, че може да се държи като путка щях да го оставя да гушне букета при самоделните си, пуберски акции. Сега е твърде късно. Обичам го. Любовта ми към Дори е нищо в сравнение с тази, макар много да обичам Дори…Двеста и двадесет…Като кара в това състояние, с тази скорост, доста рискуваме. Не броя водките. Те са изветрели. Страхът понякога е по-силен от алкохола. Това беше страхотен афоризъм:
“Страхът понякога е по-силен от алкохола!”
Ще го кажа на братовчеда си мухльо, дето се мисли за голям писател. Това не може да го измисли нищожната му кратуна, защото трябва да се изпита, а бедната му душичка няма да го изпита…Но защо трупам отрова в своята! Нито душата ми е бедна, нито главата празна! Да си призная от времето когато ходихме с прашки съм му се възхищавал. Какво пък ми влезе той в главата! Май защото бих могъл да го попитам защо това невръстно килърче трепери от страх заради смъртта на онова малко и никому нужно лайно…Двеста и тридесет…Сега ще видим на кого му са по-здрави нервите!”
-Хайде дай по-бързичко и пусни чалгата!
Младежът послушно изпълни. Спидометърът сочеше двеста и петдесет, а колата се изпълни с Вагнеровият
“Залез на боговете”.
Мълчанието продължи, но сега Демоничният бе прекъснал монолозите си. Забавляваше се. Гледаше в огледалото треперящите устни и гръдни мускули и се усмихваше незабележимо. За разлика от храненика си беше обикновено приказлив и всяка минута мълчание му тежеше, но сега го забавляваше и то.
-“Ако убиеш един си убиец, ако убиеш стотици си пълководец, ако убиеш цяло човечество си Бог”. Доста неточно цитирам Нитсше, но проклетият му откачалник много добре го е казал.
Младежът продължаваше да мълчи. Някаква фраза която не можеше да изрече беше заседнала като буца в гърлото му.
-Но ние не сме богове. И зверове не сме според Шекспир, защото в тях имало някаква милост.
Устните на младежът продължаваха да бъдат свити и да треперят.
-Според тъй благоугодният Блез Паскал разликата между войника и убиеца е една река, която е граница между две страни…Ние изградихме толкова ограничения, че всеки убиец е войник и всеки войник убиец. Жертвата все престъпва някаква граница и все е на своя територия. И онова лайно дето застрелях прекрачи граница!
Конвулсия премина през тялото на младежа при споменаването за случката и като че ли заседналата в гърлото бучка щеше да излезе навън. Рацете на волана останаха железни, обратното при тази скорост би значило смърт.
-Май не четеш много! Аз обожавам книгите. Сигурен съм, че Платон е убил повече от всички завоеватели в цялата световна история. С неговите халюцюгенни представи за идеалната държава е дал оправдание и хляб на всички диктатори…Знаеш ли, в нашият род всички сме или политици, или крале на бизнеса, или писатели. Изключение прави първият ми братовчед. Любимият ми първи братовчед който е и писател и политик. Не разговаря с мен. Почти не разговаря. Племенникът ми, неговият син не съм виждал от кръщенката. Разбрах, че много, много не се разбирал с баща си и духнал заедно с гаджето си нанякъде. Имал някакви приятели в Канада, сигурно е там. Дочух, че той бил най-талантливият от всички писарушки в рода ни. Сигурно ще се управи. Има хляб за него. Не Едиповият комплекс го е скарал с баща му, а това, че е по-добър. Четох в едно списание негов разказ. Таксиметров шофьор качил в колата си не друго, а самата Смърт. Нали си я виждал по видеотофилмите. Една такава: с косачка. Та разхождал я от адрес на адрес, но преди да стигне до своя сам блъснал колата. Свежарско разказче. Хорър-фикшън. Така се казва жанра. Във видеотеките неправилно поставят хорърфикшъна на стилажа: трилър. Сигурно поне по филмчетата си падаш. Разбрах, че в квартирата на коматевските убийци са намерили сборна касета от насилствени актове. Незнам: може да е весникарска измишльотина. Вестниците са пълни с всевъзможни щуротии. Ти разбира се обаче разбираш, че щеше да свършиш като коматевските убийци, ако по Воля Божия не се срещнахме, нали?
Буцата се размърда. Трябваше да отговори, а не да каже това което го измъчваше.
Маестрото погледна златният си “Картие”:
“Колко ще мълчи! Двадесет минути! Час! Докато ме заведе и ми каже: Чао”! Виждал е и по-лоши неща от това, а изпусна нервите си. Защото това което видя беше артистично! Не всеки може да го проумее и разбере! Пешо не е артист и няма шансове, но аз го обичам и ще му помогна да разбере! Ще го попитам пак и този път, ако не намери отговор до двадесет секунди много ще се разочаровам от него!”
-Много ли тежеше тогава пушката, Пешо! Когато стреляше за да се спасиш от посредственото си съществуване…Не…Не ми отговаряй! Просто недей! Знам, че си се чудил някога за това, че не е тежала.
Ако не бях те открил щеше да разбереш колко измамна е била лекотата й. Съзнаваш го, нали? Щеше да свършиш.
“Интересно ми е как ще се обърне към мен? “Маестро” или “Минотавре”! Сигурно му се иска да ме нарече “Демонични” или дори “Демонично копеле”, ама не му стиска. Нищо не съм сторил на никого който ме е нарекъл демоничен, но малко хора го знаят. Те самите избягват да ме нарекат така.
-Попитах те, Пешо, за нещо което наистина ме вълнува. Знаеш, че щеше да си гушнал букета, ако не бях аз, нали?
-Да, Маестро.
Сега Демоничният забеляза освен страха и омразата. Младежът се владееше, но не достатъчно добре.
Абе посерко, където аз съм срал там ти сега ядеш!”
-Наистина ли знаеш?
-Знам, Маестро!
“Нарекоха ме Маестро заради музикалният ми талант, Пешо. Мога да доловя всяка фалшива нотка в гласа ти. Знам какво искаш да кажеш и ще те попитам трети път, както Христос е питал Петър, който се е отрекъл от Него три пъти.
-Знаеш ли, че щеше да бъдеш мъртъв?
С неочаквано удивително спокойствие младежът отвърна:
-Знам, маестро.
-А знаеш ли защо? Имам предвид защо го направих.
Младежът не отговори. Изглеждаше видимо по-спокоен, но беше объркан.
“Има много да учиш. Много докато си сложиш маската на непроницаемост. Тя е повече от корона, повярвай ми. Усмихвам се. Усмихват се устните и очите ми и изглеждам игриво настроен, а не съм. Трябват ти повече бръчки и малко солфеж и ставаш идеален. Е, не съвсем.
Само като видях как този по-кървав и от мен убиец, Витя, пребледня…”
-Знам, че не можеш да ми отговориш веднага, Пешо, затова ще ти кажа. Срещна ни съдбовността. Аз се влюбих в теб. От пръв поглед. Не бях на себе си. Тогава бях демоничен както не смееш, а искаш да ме наречеш. Бях истински демоничен защото няма по-лош демон от този на любовта.
Момчено беше изчервено, смутено и тъй объркано, че навярно бе изгубила всякаква представа какво се случва с него…
Това бе адски забавно за Демоничният и продължи играта като съзнателно вдигна по-висока октава.
-Толкова силен, мъжествен и наивен!
Замлъкна и рязко смени тона си:
-Слушай, тъпанар такъв, това бях аз на твоите години. Е, има и нещо друго неразбираемо щом става дума за любов и макар да не съм ти се обидил затова, че ме помисли за педераст, не съм! Ти си навярно тъпо борче
като тези от скечовете по телевизията и не можеш да разбереш какво значи като ти кажа, че те обичам много повече от твоята Петя, която също те обича много…Кажи нещо по дяволите, пресъхна ми гърлото от монолози…
Объркване омраза, страх се излъчваха на талази от тялото на младежа…Скоростта бе паднала на сто и осемдесет…
Крайпътните дървета се размазваха в мрака като акварел. Момчето долови някаква миризма. Неопределима, стара, приятна. Миризма на сено и дъх на домашна сливова. Почувства лек светомаеж. Думите на Маестрото идваха отдалече. Размазмазваха се като дърветата, като дърветата тогава когато колелата не се въртяха така бързо и не миришеше на кожени седалки и скъпи одеколони, а на сено и домашна ракия. Беше толкова приятна вечер, но след това беше болката. Болката от счупените ребра която Петър си мислеше, че е забравил, ала чувстваше още по-тъпа, но все още мъчителна…Скоростта падаше под сто и шестедесет…
-Кажи ми тъпо борче ли си?
Тресенето на пълната със сено каруца престана. Замириса на кожени седалки. Дърветата се разливаха в мрака, но вече това не значише нищо.
-А, ти тъпо борче ли си?
-Знам, че съм прочел много по-малко от теб, Маестро. Знам много добре, че ти ме спаси и знаеш ли и аз те обичам. Има по-тъпи и от мен, но не бих искал и да съм толкова умен…-замлъкна внезапно и в очите му които допреди миг се бореха толкова яростни страсти, остана еднинно объркването на смут.
Изрече думите като в просъница съвсем искрено и сякаш след тях се събуди от кошмар. Маестрото го беше спасил, бе го приближил до себе си по-близко и от най-близките си. Изпълняваше само изключително важни мокри поръчки, а за останалите се погрижваха тези които нямаха неговия късмет и си оставаха редови. Петя веднъж му беше казала, че който е близо до Зевс е близо до гръмотевиците. И тя като Маестрото четеше много, но Петър не вярваше в книгите. Миризмата се беше сменила отдавна. Остана само поуката от счупените ребра. Това което зависише от Петър, сам Петър го правеше. Не без помощта на Маестрото. Нека който е близо до гръмовержеца да е близо и до гръмотевиците. Маестрото му беше повече от баща.
Стори му се тъпо, че само преди миг беше готов да направи нещо…Незнаеше какво, но бе готов да го направи. Нямаше да е хубаво. Щеше да е тъпо и то само заради някакво хижарче-лайнярче…
-Преди малко искаше да ме попиташ нещо, но ти беше заседнало лайно в гърлото. Щом ме обичаш защо се боиш от мене, Петре?-продължаваше играта си Маестрото-Обърни обратно колата и карай по-бавно. Нощта е наша. Много неща имаме да си кажем. Любовта е искреност, нали?
Момчето обърна колата точно пред табелата на столицата.
-Обратно и по-бавно…Та какво искаше да ме питаш?
Нещо ставаше и Петър не го разбираше. Миризми. Някакви миризми и страх от забравена болка. Забравен детски страх.
-Ами, наистина ли всички в рода ти са хора на изкуството и политици?
Маестрото лъчезарно се усмихна и рече:
-Спри колата!
Момчето изпълни.
-Излизай!-дулото на “Баретата” на Маестрото бе на тила на му-Лягай в канавката, Петре!
Нареждането беше изпълнено.
-Три пъти повтори, че ми дължиш живота си. Дотук добре, но не трябваше да казваш, че ме обичаш. Твърде бързо ме предаде с тази плитка лъжа. Знаеш, че убивам за много по-малко. Аз не съм Христос.
Миризмата на сено се превръща в плесен, а другата на ракията става по-остра. Задушаваща. Мирише на изба. Следва болката. Острата болка. Мирише на болка и на канавка. Студено е. Студено е като страха. Петър е там. В избата в която мирише на болка и е студено от страха. Иска му се да разбере защо е болката и разбира от думите на баща си, че всичко е заради самия него. Петя го беше предупреждавала, че който е близо…
-Всичко зависи от отговора ти, Петре! Не ми давай мотив да те убия…
“Глупости! Убиваш за нищо шизофреник такъв!”
-…Така, че внимавай какво ще ми отговориш!
“Това е лудост! Лудост е още от мига в който насочих срещу оня дебелак от обменното бюро пушката! Какво става! Кой съм! Кой съм! Този е абсолютно откачен! Кои сме всички, майната му, които му се подчиняваме, възхищаваме и дори обичаме…”
-Ако ме излъжеш повторно ще те убия! Ще ти спестя цялото унижение да бъдеш принуждаван постоянно да лъжеш! Ще те попитам пак…
“Да ти го начукам!”
-На магистралата сме, ако си забравил къде се намираме! Минаха четири коли. Кълна ти се не се забелязва добре какво правим, но ако все пак някой полюбопитства можеш и днес да се измъкнеш от канавката и без да си бил честен с мен. Това донякъде за теб ще е нещастие защото ще продължиш да лъжеш като нищожество и макар да не си в канавката ще продължиш да се тресеш от страх. Не ми се иска да го допусна. Ах, хлапе! Защо трябваше да казваш, че ме обичаш! Хайде от отговора ти зависи всичко. Някой може да полюбопитства.
Още миризми. Миризма на изпечена от слънцето прах вдигната от колелата на талигата. На конски изпражнения и все по-силно на ракия. Бащата на Петър надига бутилката, а Петър дърпа юздите.
“Давай Пешо, от теб зависи дали ще караш цял живот тази талига…дий мамка ви…трябва да учиш!”
Мирис на оръжейна смазка и на плесен в студентската квартира която върна на Петър спомена за мазето в което баща му бе натрошил ребрата му в онази паметна вечер в която го накара да повярва, че зависи от него дали цял живот ще кара талигата. Петър зареди пушката. Струваше му се тъпо, че си спомня думите на баща си. Наслаждаваше се на спокойствието си. То беше гаранция, че талигата която скоро ще кара ще е различна от онази.
“Защо се сещам тези тъпотии. Ами дъртият май постоянно ми ги повтаряше! Не съм сигурен. Онази вечер изядох доста ритници в избата. Пияният дърдорко все си мислеше, че го чувам без да го слушам…Ама, че тъпотии!”
Петър влезе в обменното бюро, не трепна когато извади изпод дългият си шлифер пушката с рязано дуло. Очите бяха пълни с миловидна изненада. Петър вдигна пушката. Оттам започна всичко и свърши тук в канавката където спомена за старата болка не приличаше на тъпотия.
-Сега, Пешо, сине мой, имам мрачното предчувствие, че ще убия част от себе си-със строга нежност рече Маестрото-Като детектор на лъжата съм. Вярваш ли ми?
Знам, че ми вярваш. Не това е въпроса ми. Обичаш ли ме?
“Обичам ли го? Смахнатият бърборко ме накара да повярвам, че зависи от мен…”
“Да по дяволите! Да! Заедно с цялата ти армия! Повече от цялата ти армия, защото аз бях любимеца ти! Е, не единственият! Колкото може би беше твоята Мерилин и оня комарджия Майкъл който е единственият който може да те извади от релси защото е по-луд от теб. О, сещам се и за други! Май освен рейнджъри имаш и доста любимци! Вече знам, че всички ние те обичаме!”
-Обичам те, Маестро!
Босът се изкиска демонично.
-Обичаш ли ме, Петре?
-Да, Маестро!
Демоничният се засмя благо. Плясна младежа по гърба.
-Хайде в колата.
“Наистина го обичам! Наистина го обичаме!”
-Сега мълчи!-рече в ухото му Маестрото-Първо махни Вагнер и пусни Вивалди. Карай бавно…И не говори! Наистина те моля, хлапе! Знам, че ме обичаш, но мразиш! Изпитваш ярост срещу мен. Една такава: безумна…
“Обичам…изпитвам ярост…”
-Попита за рода ми. Да, всички сме велики артисти. Разправях ти за първия си братовчед който понякога ми действа като драскане на нокят по стъкло…Намали на четиридесет…Но му се възхищавам. Винаги съм му се възхищавал. Той така и не позволи да видя повече племеника си. Както и да е. Когато прочетох в онова вестниче: “Такси към ада”, наредих на моите хора да намерят адреса на хлапето. Пратих му пет бона. Става въпрос за деветдесет и първа. Уж, от редакцията. Обикнах го както и теб макар него да не съм го виждал и може би изобщо няма да видя. Най-вероятно няма! Та мисля си, че малкия си е помислил, че парите са от баща му, защото няма кой да се върже, че една българска редакция ще плати такъв хонорар за около сто реда. Малкият най-вероятно…Всъщност, съвсем сигурно е пратил парите на баща си. Прецених всичко преди да пусна записа…Намали скороста на тридесет…Така и не разбрах защо сторих това. Все се питам…Защо? Защо? Защо?
Маестрото снижаваше гласа си докато накрая почти премина в шепот.
-Как мислиш защо?
-Обичаш любимците си.
Маестрото весело се засмя.
-А сега, момчето ми ще ми кажеш ли защо започна въоръжени обири и убийства?
-Баща ми…-гласът на младежът беше протяжен-Все ми говореше, че мога и да не карам онази талига. Зависи от мен. Сега не я карам.
-Това не е кой знае какъв отговор, момче. Все пак добро начало. Мислил си по въпроса, че си селянче и това ти дава предимството да съзнаваш, че трябва да правиш за да си там където си. Дълбоко в себе си обаче си мразил. Трябвало е да правиш за да си там където си, а не си искал да правиш това. Така си намразил. Много си намразил. После е било лесно да заредиш пушката.
-Не! Не! Повярвах, че всичко зависи от мен!
-Хайде бе! Не си вярвал на това! То ти е било наложено и си мразил!
-Наистина вярвах и вярвам още!
-И затова започна да убиваш?
-А нима останалите…
-Остави останалите. Ти не си останалите, а мой любимец! Не вярвам ценостната ти система да се простира само върху колелата.
-Не те разбрах.
-Че “БМВ”-то е върха на сладоледа.
И двамата се засмяха. Смехът им приличаше на пляскане на прилепски крила.
-Наскоро се запознах с един човек. Можех да му помогна и замалко щях да го направя, но после съзнах, че така ще му направя лоша услуга. Нуждаеше се единствено от пари. Синът му бил болен от левкемия. Ако не знаеш това е рак на кръвта и подържането на живота не е евтино. Вместо да му дам пари го посъветвах да направи въоръжен обир. Той има истински мотив. Твоят не го разбирам. Защо толкова ти трябваха тези пари?
“Пак замлъкна, Петре! И този път не е мъжкарско мълчание, нито пък мълчание на путка, а на човек който не знае! Не знаеш това е! Ще разбереш какво си направил и тогава ще разбереш и мен както и повече по въпроса за боклуците!”
-Защо!-по-рязко зададе въпроса си Демоничният-Защо! Защо! Кажи, че не знаеш! Кажи го! Кажи го!
Петър не разбираше нито ритниците, нито болката, нито защо зарежда пушката. Не разбираше защо Маестрото стреля в хижаря. Не разбираше защо е близо до него.
Струваше му се, че все по-дълбоко потъва в нощта.
-Наистина вече незнам!
-А за тази вечер…Какво би поискал? Искаш ли да се обадя сега и да ти уредя парти на което ще свирят петнадесетгодишни, голи цигуларки при това талантливи.-Маестрото се захили-Сигурно ти текнаха лигите. И пак не си способен да ми кажеш искаш ли го или не. Защото не ти дадох възможност! И тогава не ти дадох възможност да се подадеш на омразата си! Затова сега си с мен, а не при някой весникарски герой от екшънстраницата!
-Незнам!-момчето се засмя-Това с голите цигуларки ми хареса?
Маестрото намигна.
-И какво ще предпочиташ Моцарт, Вивалди, Щраус? Хайде да си поговорим като хора. За истинските ти предпочитания.
-Трябва да започнем отнякъде.
-О, да! Да разбира се! Обичаш ли мрака, но не този в който можеш да се скриеш, а да помечтаеш?
-Не съм мислил.
-Изобщо мислил ли си за това което предпочиташ?
-А има ли някой…
-Това не е отговор, Петре! Какво предпочиташе тогава за да си готов да сториш това което стори? Ако го разбереш ще разбереш защо и аз правя туй-онуй което дори и Витя и Сергей не могат да разберат макар също да са артисти. Та какво? Какво предпочиташе?
-Не е ли ясно?
-Не си искал да се върнеш просто тъй. Искал си да караш разкошни коли, да пиеш квалитетни питиета, да ебеш квалитетни путки, да гледаш отвисоко на мухльовците около теб и да си пляскаш когато си искаш прислужничката в мезонета си по задника. Само, че това значи чуждата воля която трябва да проявиш. Волята на един пиян селяндур която е нямало начин да проявиш без да смажеш своята. Тогава наистина си намразил.
-Не.-отвърна Младежът-Това стана после. След като ти стана мой баща.
-Ха-ха-ха-ха! Май тъпото борче започна да мисли и с чувствата си и дори да намира начин да ги изрази с думи. Да, аз съм баща на прероденият ти Аз. Ти умря по време на самоубийствените си акции. Но щом не се съгласяваш с мен, кажи ми най-сетне защо отряза дулото на пушката.
-Заради същото. Но друго. Какво може да желае едно селско момче! Същото което описа като мечтан за мен начин на живот към който се стремях и няма нищо общо с омразата. Никакво връщане в село. Разкошни коли. Квалитетни питиета и мадами. Никаква ормаза. И мразя тази класическа музика!-скоростта рязко нарастна.
Демоничният късно забеляза, че е рискована.
-Какво по дяво…
-Шибам ги! Шибам, шибаните дяволи! Освен това твърде дълго съм живял на село…Събрахме се аз, ти, превантивният ти руски партньор и двамата му най-лични килъри в хижата. Всичко беше като в селските ми
мечти. Само хижарчето дето от страх приличаше на говно…Пиехме като истински руснаци. Колоритни речи, после на екс. Само, че аз не съм свикнал да пия така. Издрайфах се върху порцията ти гъши дроб и се опитах да я отсервирам бързо от масата. Тогава ти ми каза:
“А боклуците, Пешо, да оставим на хората. Не те разбрах. Хижарчето се появи след минута-две, но все пак според теб закъсня. Накара го да яде. То нещо се засуети и ти го уби!
Двеста и двадесет…Двеста и тридесет…Двеста и четиридесет…
-Хайде, Пешо…
Двеста и шестдесет…
-Сега вече незнам защо отрязох дулото на пушката. Не мислих много, а много неща ме блазнеха! Обичам те, татко, и знам, че от мен зависи дали ще карам тази талига!
-И какво!-изсмя се Маестрото.
-Как завършваше разказа на племеника ти?
-Ти се голям, глупак Петре!-надменно се усмихна Маестрото в тези кратки секунди пулса му не надвишаваше шестедесет, а в гърдите му не трепна нищо когато изрече:
-Прощавам ти, всичко Петре!
Момчето рязко завъртя волана.

* * *
-Ще ми липстваш, бейби!-дългокосото момиче целуна пълноватият младеж със зле подържана коса-Поне ще съм спокойна, че няма да кръшкаш. От три месеца и един курортист не се е заблудил да мине оттук. Курортистки май има само в мокрите ти сънища когато съм неразположена. Като се върна ще ти оправя тази отвратителна прическа.
“Само, че скъпа, този път курортисти ще има…”
-За какво се замисли?
“Нищо, скъпа, само за това, че този път ще има курортисти. Истинско щастие е, че точно сега е свадбата на сестра ти…”
-Мисля си. Сигурно за разказа който захванах.
Хитровата усмивка озари лицето на момичето.
-Умееш да измисляш, но тези очички ти пречат да бъдеш лъжец. Не мислиш за разказа. Ще ти липствам и за това си се нацупил.
-Точно.-този път лъжата мина.
“Чичо ми, който навремето ми прати един запис, доста тлъст запис за да бъде истинския хонорар от списанието,
ще ми гостува и се радвам, че няма да си тук! Объркан съм, че се страхувам! Преди да решим да живеем заедно не се страхувах често. Мислих си, че като избягаме тук отново няма да се страхувам. Само, че един човек чийто жест ме трогна върна старите ми страхове…Главорез е…
Навярно и компанията му е от бранша…От друга страна сега като си тръгваш чувствам, че няма да се страхувам. Може дори и да му открия кой съм…Изобщо за шантави неща си мисля, скъпа! Кой е истинският виновник за страховете ни? Грубостта от която бягаме или нежността до която прибягваме? Бруталността или любовта? И изобщо има ли значение когато не преставаме да се страхуваме? Все такива едни…Шантави…”
Момичето не пущаше ръцете му.
-Не е ли чудесно, че стана точно така! Приятелите ти от Канада не отговориха на писмата ти! Приятелката ми от Кипър, също! Но ние пак сме там където прегръдките са истински. Прегърни ме!
Прегърнаха се.
“Трябваше отдавна да е тръгнала. Изпусна вече два автобуса. Каквато и връзка да направи ще пътува и през нощта. Защо бързам да я изпратя! Нали избягахме за да сме заедно!”
Капризна искричка памет върна момчето няколко часа назад. Тя се преобличаше за път, а той в просъница чуваше шепота на движенията й. Носеше се някъде. Първо беше шофьора от разказа си: “ Курс към ада” и както в разказа блъсна Смъртта в едно крайптно дърво. Пребиваваше в чужда памет в която бе студено. Тя бе на друг като него избягал от къщи, но не с момичето което сега шептеше с движения. Някъде наблизо замръзваше, а небето му се струваше тавана зад бащиния праг. Замръзваше и не чувстваше студа както никога не бе почувствал топлината, а само свободата. Тя шептеше с движения и от чуждата памет го връщаше отново в неговата. Нейното ухание, уханието на праскова беше станало по-силно. Тя беше близо до леглото му. Щеше да го целуне и да тръгне.
“Бебчо, аз тръгвам!”-рече му, целуна го и с късо и възбудено изсмиване се гушна гола до него. Хвана бедрата й и я обърна под себе си. Очите й бяха опиянени. Изражението й изпълнено със смут и желание като на вършеща нещо забранено непълнолетна. Усмивката й гузна и сладострастна като отдаваща се на юноша, зряла жена изписана върху детинското лице беше възбуждаща до полуда. Както когато им бе за първи път макар да го бе изненадала, изненадана изглеждаше, тя. Както тогава езика му с диво лъкатушене се спусна от устните й по гърдите й. Пръстите й милваха гърба му с невинно любопитство сякаш търсиха нещо до мига в който се впиха страстно до болка сякаш открили спасение в любящата плът.
Устните му продължаваха да лъкатушат надолу по тялото й, а тихите стенания изплъзващи се от нейните ставаха все по-остри и диви. Преобърна го под себе си.
Впи нокти в гърдите му, струваше и се, че чува соло от стар хит на “Гънс енд Рузес”…
Пръстите му се стегнаха около кръста й. Стори му се, че чува мотив от “Годишните времена” на Вивалди…
Когато проникна в нея, тя почти през хлип изрече: “Разкъсай ме!”. Любеха се дълго, интензивно, страстно.
После си шептяха еротични фантазии, после отново се любеха, и отново фантазираха шептейки и отново се любеха. Докато напълно изтощени заспаха в прегръдките си.
Присъни му се отново, че е замръзващ под небето беглец без име. Стресна се за да се спаси. И я видя като спасение. Полуоблечена до прозореца.
Отдавна беше минало пладне когато, тя, най-сетне реши, че е крайно време да тръгва. И двамата знаеха, че ще е за кратко и трябва, но не искаха да разделят прегръдката си.
-Хей, къде си!-усмихна му се с онази възбуждащата, гузна и сладострастна усмивка и той отново почувства непреодолимо желание да я люби.
-Понякога си мисля, че си две жени които желая по различен начин. Едната освобено от всякаква мисъл и друго чувство, освен еротична наслада невинно като животно тялото ми желае. Другата буди в мен юношески и лирични чувства и ме кара да говоря като сега все едно, че за пръв път и се обяснявам в любов. Знаеш ли, на два пъти тази сутрин ми се присъни един кошмар. Бягам свободен и не те познавам. Бягам, бягам, бягам и замръзвам…
Момчето закратко замълча и продължи:
-Наближаваме Христова възраст, а още преживяваме неща в които вече не вярват и седемнадесегодишните. Кой казваше, че прокълнатите са щастливи?
-Май ти, но защо да сме прокълнати.-момичето беше озадачено.
-Защото сме извънземни.-засмя се момчето.
-Извънземни изгнаници.-смехът на момичето беше по-силен и звънък.
-А изгнаниците винаги се страхуват.-добави горчиво момчето.
-Защо? Изплъзна се най-сетне от баща си, а аз от противната работа в шивашкия цех. Не мислим, ни за жилище, ни за храна, без да сме луди. И се обичаме. Избягали от света и се обичаме. Освен това сме извънземни.
-Страх ме е, че от нашата планета ще ни открият и ще ни вземат преди да съм те любил на всички точки на земята.
-Май е добре все пак да седнеш пред пишещата си машина.
-Не, по-добре ти. Моята машина е за по-големия романтик.-усмихна се младежа.
-Обичам тази полумомчешка усмивка. И този невинен и нагъл поглед!-прегърна го и го целуна поривисто-Обичам и това да си странен като днес. Непремено трябва да ти оправя тази прическа. Докато се върна да не пропиеш пак!
Опита се да го пусне, но отново го прегърна.
-Ще се почувствам пусто!
“А аз съм сантименталният. Само три дни и толкова сълзи. А може би не са три дни. Не ти казах, че сънувах освен замръзването си и това, че съм шофьора от “Курс към ада”. Блъснах Смъртта в крайпътното дърво преди сама да е дошла на моят адрес...Не, че виждам някакво свръхестествено пророчество в сънищата си, пророческите сънища са за пророците, но типичните преживявания, водат и до типични съновидения. А моите какви са. Бягства. Винаги бягства. И твоите скъпа, твоите също са винаги бягства!”
-Само три дни, бебчо! Само три…
“И после пак: “като птиците небесни които ни сеят, ни жънат и пак Нашият Творец не е оставил гладни” и изобщо: “любовта побеждава”, дори когато се наложи да се крие в гората.”
Момичето погали корема си и се усмихна нежно:
-Когато, то, се роди няма да те наричам вече: “бебчо”, а ще ми е трудно! Изглеждаш най-саладък когато си най-нагъл! Малък артист!
“В нашият род всички са или големи артисти или алкохолици! Аз съм и двете! При това нито едното, ни другото ми се отдаде както трябва. Грешиш обаче, че играя роля на невинно дете. Грандоманията не ми е чужда! Гените на небезизвестният писател и депутат си остават гени и в горските дъбрави! Тук ще стана депутат на катеричките и зайците!”
-Стига с тези замислени физиономии!
-А ти няма ли най-сетне да си тръгваш?
-Какво! Гониш ли ме?
-А ти измъчваш ли ме? Ако продължаваш ще пропия.
-Аз пък ще ти изневеря с първият срещнат! Не, с най-големия приятел!
-Аз пък ще пратя актовите ти снимки по интернет!
-Тогава ще ми направиш реклама защото ще започна да се снимам в порнофилми…и ще ти изръмжа!
Засмяха се. Целунаха се. Изпрати я с поглед. Последното което остана в съзнанието му бе веещата се на вятъра разкошна коса.
“Бях таксиметров шофьор. Смъртта пожела да ме откара до моя адрес. Креснах й, че няма да стигне дотам и отклоних волана към едно крайпътно дърво…
Може би, някое от прадедите на това дърво е било едно от двете знамените райски дървета! Може би трябва да опитам, днес, да пиша!”
Взе машината на терасата. Гледаше втренчено в белият лист като, че ли се опитваше да прочете нещо написано.
Неусетно се унесе в сладка полудрямка. Събуди се от мъркането на двигателите на лимузините. Пъбрза да скрие пишещата машина.
Когато здравият младеж отвори задната врата на лимузината и от нея излезе чичо му, почувства сълзите си.
“Татко казваше, че това е най-голямото изчадие във фамилията ни. Значи имало и други за които не знам.
Не знам що за изчадие е, но това е първият човек който достойно оцени труда ми.”
Руските гости и гарда на чичо му тръгнаха из района.
“Красиво е. Има какво да видят. Маестрото, май така го наричаха, изглежда идва да ме инструктира. Дано не ме познае.”
Отвори вратата и дори леко се поклони на високопоставения гост.
-Наслаждаващият се на самотата Заратустра се поклони на човека от низините!-смачка в желязната си китка пръстите на младежа, Маестрото.
Усмихна се бодро и смигна.
-Мисля, че няма да стане никакъв фал! Ще бъда честен с теб. Аз съм опасен човек, но руснаците са истински професори в занаята. Не се прави на нищо повече от това което си, а ти си едно мълчаливо, пъргаво и най-важно мое момче. Обслужвай ни бързо и всичко ще е наред…И каква е тази глупава прическа…Хайде двамата да махнем тези каси бира. Не им е мястото тук!
-Ще ги сваля сам в избата!
-Няма време, а и за мен поразкършването не е унизително. Аз съм народен човек! Много, ме мислят за боклук, но не съм…
Докато мъкнеше по три каси бира по стърмното стълбище без да си прави труда да изплюе пурата не преставаше да говори и не се задъхваше.
-Освен това за всички съм луд, но за себе си съм гений.
-Това май го беше писал Салвадор Дали!-обади се за пръв път младежа и на мига съжали.
-Как ти е името?-замръзна на местото си Маестрото, загаси фаса и взря поглед в поглед в племеника си.
“Какви невинни очи! Като разголено дете е!”
-Павел!-излъга младежа и ръцете му така се разтреперяха, че щяха да пуснат касата.
-Разбираш ли от живопис?
-Пълен лайк съм.
-А аз обичам живописта. Обиколил съм едни от най-големите музеи в света. Влюбен съм в импресионистите. Дори щях да се сдобия с картина на Дега. Стара история. Добре, че не стана нищо. Мястото на такъв шедьовър е в музеите.
“Какъв е този разговор и защо ми трябваше да се показвам. Човекът обича да си говори с цитати, нека си говори. Трябваше да съм “едно мълчаливо и пъргаво момче”, а започнах да се показвам голям умник.”
-Ей, започна да мълчиш, а не си от мълчаливите.
-Следвам инструкциите ви!
“И това не трябваше да казвам!”
-Следвам инструкциите ви!-иронично изкриви глас Маестрото-Те важат когато дойдат партньорите. Аз обичам да общувам, а ти обичаш ли.
-Понякога.
“Изобщо не мога да общувам. Особено с теб, чичо. За всяка дума съжалявам.”
-И да четеш, май обичаш?
“Раздразних го. Тонът му е заядлив и има нещо налудничаво в очите си.”
За миг се поколеба да му открие честно кой е.
-Значи Павел, се казваш? Имам си един Петър-напрежението изчезна и Маестрото се засмя ведро, грабна нови каси и тръгна по стълбите-Кой знае какво ще ми хрумне утре! Може би ще искам да си имам и един Павел…Имената не са празна поредица от случайности, а апостолите макар, че често предават, могат и истински да обичат…По-истински от жената която гледа да изсмуче само сексуалната тръпка…Как мислиш, Павле?
“Шести курс и едва сега започва да се задъхва!”-изобщо не чуваше думите му младежа, а се чудеше как да се задържи още прав с касите.
-Хайде свършваме, хлапе!-засмя се Маестрото.
Постави касите и въздъхвайки се облегна на стената.
-Чудя се защо пратих толкова бира. Руснаците ще си пият водка. Освен всичко друго са и националисти. Аз не съм, също ще пия водка макар да обичам хубавото вино.
Ти какво питие предпочиташ?
-От три години не пия. Алкохолик съм.
-Алкохолик който не пие!-закиска се Маестрото-Има някаква логика един алкохолик да пие, след като в алкохола няма никаква логика. Значи няма да намажеш много от рестото, освен ако там долу в низините нямаш приятели, Заратустра, исках да кажа Павле!
-Имам.
-Ще вдигнете голям купон.
“Да, бе! След като се крия и от сянката си.”
-Знаеш ли, Павле. Преди малко ме засече както никой друг досега. Все си мисля, че само аз чета и знам.-постави ръка върху рамото му-Явно, че обичаш да четеш. Какво намираш толкова в книгите. Аз ги чета от куртоазия, а ти?
“Няма какво да се прави. Щом искаш ще говоря, Маестро!”
-Те са убили много повече хора от всички войни досега. Сигурен съм, че Платон е отнел живота на повече отколкото всички завоеватели. С неговите халюцюгенни представи за идеалната държава е дал хляб и оправдание на всички диктатори до днес и от утре нататък…
Маестрото почувства, че настръхва възхитен. Механично запомни думите на младежа и се почувства смутен. Много смутен. За пръв път от десетки години. Стори му се, че става ужасно малък. В следващият миг му се преиска да удуши сополанкото. Напомни му ужасно за неговият първи братовчед. Повтори си на няколко пъти думите за да не ги забрави.
-Чудя се защо поръчах цял камион…Значи оправдаваш убийството!
Издайническите очи на хлапака бяха пълни със смут за да го прекрие се наведе уж да отмести накриво сложената каса с бира и нещо падна от джоба на ризата му.
Маестрото се направи, че не е забелязъл.
-Та, значи оправдаваш убийството?
-Не. Напротив. Възхищавам се пред силата която може и без кръв да завоюва, макар в нейно име да се пролива все още кръв…
“Наивник!”-засмя се вътрешно Маестрото-“Ако с нещо пак не ме ядоса, ще си го взема! Имам нужда от такъв като него. Духовен. Наивен. Извънземен. О, колко бързо скри това в ризата си. Ще разбера след малко какво толкова е…”
-И защо се осамоти в тази хижа? Недоволство от обществото! Не си по-силен от всичките по-слаби! И тъй като и не можеш да бъдеш просто реши да бъдеш “птичка сред птичките и мечка сред мечките”…
“Не, за да стана депутат на катеричките! Стига с тези клишета, Маестро!”
-А боклуците, приятелю?-гласът на Маестрото прозвуча като трошене на ледени висулки-Тях да оставим на хората? Така ли е!
Бавно бръкна в джоба на момчето и извади бележника с кожени подвързии който беше изпадал.
-Недей!-каза кротко, но с ужасяваща власт в гласа си Маестрото за да пресече опита на момчето да издърпа съкровището си.
-Някакви записки. Неразбираеми. Стихчета. Личеше си, че си артист. О, какво е това в подвързиите…
“Актовите снимки на жена ми!”
Младежът треперяше от безсилие и гняв. После отведнъж лицето му се озари от усмивка.
-Гадже ли ти е?
“Жена ми е! Твоята племеница!”
-Да, гадже ми е.
-Хубава е.-просто рече Маестрото, прибра грижливо снимките в кожената подвързия и отново пъхна бележника в джоба.
“Какво казах!”-мълниеносни мисли изпълниха съзнанието на Маестрото-“Какво казах! Хубава ли? Тя е божествена!
Тя е демонична! Перверзна и невинна…Тя е…която обича този мухльо…Мога да я имам, но не и обичта й. Личи си как го обича! Не е позирала като фотомодел, а като разтворено сърце…Полудявам пак…Ще се развали сделката…Не искам да полудявам…Разтворени бедра като разтворено сърце…Мълнии…Трябва да се овладея иначе ще проваля сделката…Какво ми става! Демоните! Шибаните демони…Тя е част от продукцията на садистичното им въображение…Какво ми става…Тя не е тяхна…Тя е негова…Те идват и ще проваля сделката…Ще я имам…Ще имам този нощен дар на слънцето…”
Руснаците се появиха. Маестрото започна да се овладява. Деловият разговор траяше повече от час. През цялото време витално, космически, вездесъщо, тя, беше в съзнанието му. Разочарование и отнетият нощен дар на щедрото слънце! Тя, Демоничната! Непогрешимите му устни редяха клауза след клауза сделката. Фибрите, костите, сърцето, косите му, всичко друго в него освен думите, желаше този разговор да свърши по-бързо. Всичко друго в него освен думите бе обсебено от мрак и едно голо създание.
-Да пием по руски! Павле ела да вдигнеш тост с нас!-извика Демоничният-В името на великите хора които раждат велики идеи и насладата която са заслужили във вечерите след тежки делови срещи след които утрините вече ще са различни за града им, страната им, света им и дори всеобхватното, наздраве. За Витя, за Серьожа, за Алек, за мен скромният когото другите нарекоха Маестрото, а сам трудно намира сили да го изрече, за верните му апостоли Петър и Павел…
Хижарчето треперяше.
-Съжалявам опита се да отпусне своята чаша след като всички бяха пресушили своите. Имам инжектиран в гърба “есперал”, “антиколно средство”, може да е фатално, ако пия алкохол…
-“Есперал”! Полохо! Полохо!-изсумтя Виктор.
Маестрото вече беше Демоничният.
-Преди колко време си сложи тази глупост, Павле?
-Три години.-отвърна плахо момчето.
-Хайде действието й е отминало. Да пием за нашият Павел, който отново може да опита дребните радости на малките хора въпреки, че е голям човек и живее и работи с големите хора. Наздраве!
Момчето треперяше като есенен лист.
-Ще вдигнеш ли тост с нас или Петър ще изсипе водката в гърлото ти!
-Но ето хуйня!-Виктор се опита да възпре Демоничният.
-Това лайно ще вдигне тост с нас!
Устните на момчето се свиха в неистова омраза. Вдигна чашата и я изпи на екс след което мълчалово се отегли в кухнята.
“Вече не те е страх, а?”
Това беше последната човешка мисъл преминала през главата на Демоничният. След нея настъпиха мрака и витаещото в него красиво до ужас голо момиче…
При четвъртата наздравица, Петър, повърна в чинията му. Опита се да отсервира сам, но Демоничният не му позволи.
-Боклуците, Пешо, да оставим на хората! Хей, Павле! Къде се моташ, бе, професоре! Този боклук за нас ли е! Да се изяде!
Всички виждаха, че момчето е уплашено.
Демоничният обаче виждаше истината. След първите сто грама бе продължило да пие в кухнята и не треперяше от страх, а от гняв. Щеше да плисне чинията в лицето му.
Маестрото обаче го изпревари. Застреля го.
Осъзна се. Всичко пред очите му се проясни. Главорезите около него бяха шокирани при вида на безсмисленият насилствен акт…
“А може би не е пил след това и наистина е бил уплашен!”-мина през главата му, едва когато бе в колата си и мъчителният мрак и страховитото голо създание изчезнаха…
Видя в огледалото, че Петър е уплашен до смърт. За пръв път го виждаше такъв.

* * *
Старият “Зил” на двамата роми трополеше сякаш всеки момент щеше да се разпадне. Двамата си пееха: “Баня, баня! Кеф, кеф”, надигаха бутилка ракия и се смееха. Беше благодатна вечер. Двадесет решетки от шахти. Забравен на открито двигател в един селски двор. Сума ти тръби и един прилично дълъг магнитооптичен кабел заради който умираха от смях.
-Та кво ни каза оня ретекьор в униформа? Че ние циганите не сме били хора, ама взе пачката. Ха-ха-ха-ха!
-Кво толкова смешно бе, Пешо!-нацупи се партньора му-Кво е смешното, че не те смятат за хора!
-“Баня, баня…и кво кат не сме. Аз си имам сателитна антена и ще си гледам тази вечер телевизия. Ония българи, хората като си пуснат телевизорите да си бият чикията на ТВ-1000, ще умрат от мъка, щото им национализирахме кабела…
Дълго се смяха. Смеха им секна при вида на разбитата лимузина.
-Ле-леее! Това е било някога нещо и половина!
-И е още нещо и кусур. Хайде да преберем колкото можем желязо.
Действаха бързо и опитно. Накрая остана само едно голо купе с два трупа в него.
Бяха тръгнали към кабината когато странен шум ги накара да се обърнат. Единият труп беше излезъл от купето. Лицето му беше напълно обгоряло, от корема му навън висяха червата му, нямаше една ръка, а другата висеше на равнището на коляното му, еднинственото му око все още живо и премигващо ги молеше за помощ. От гърдите му стърчеше забита чистачка. Нещо изломоти.
Единият от парньорите тръгна към него…
Приближи се. Изтръгна чистачката от гърдите му и викна на авера си:
-Щяхме да забравим това. А, боклуците, Пешо, да оставим на хората!

 


2006-07-03

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)