БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Таласъмски хроники

Ради Радев (р.радевбесния)

Раздел: ПОВЕСТИ И РОМАНИ  Цикъл:

Таласъмски хроники  / Несполучлив опит за сценарий / Едно обикновено селско утро. Малък селски площад, където сутрин събират говедата за паша, черква с изкривена камбанария, прихлупена кръчма и пред кръчмата на дървена масичка без покривка трима старци с гугли и потури седят мълчаливо и си пият ракията. През площадчето минава млад левент и след като поздравява старците, се отдалечава надолу по чакълираната уличка. Тримата патриарси поглеждат примижавайки срещу утринното слънце и клатят глави заговорнически. - Това момче каковто е мегданлия…- казва единият и млъква. - И каковто му е чорбалив …- прибавя вторият. - Ждъ требе да го оженим –заключава третият. Тримата сучат мустаци и тракат с броеници. Група възрастни жени седят на една пейка на улицата пред стара къща в долната махала, предат вълна, плетат и си приказват. Клюката е най- обикновена – селска от битов характер. - Разправят, че Кънчо- Пениният син щял да са жени – подхвърля едната . - Тя била някаква гражданка –една такава- засукана от даскалски джинс – обяснява другата. - Ами да върви момчето у града – обажда се трета – какво да прави тука в това загубено село –таласъми с таласъми… В това време към тях се приближава младо момче- сербезлия- с току що набол мъх под носа и бутилка ракия в едната ръка. - Заповядайте на сватбата на батьо – казва то в пристъп на законна гордост и поднася бутилката- в неделя ждъ са жени. - Да е жив и здрав батьо ти !- благославят жените- Ами как се казва булката, бре Живко? - Вирджиния- обяснява младокът и след като си прибира бутилката , влиза в двора на следващата къща. - Въх, мари, то какво е това такова име Вир… Вир…Вирджиния!- изписква едната лелка. - Ами мундерно… Младокът се вмъква в двора оглеждайки се и ослушвайки се и подвиква тихо : - Како Нейке! Но никой не се обажда. Той заобикаля къщата все така озъртайки се и забелязва в задния двор въпросната кака Нейка, която надупена мете фурната . - Како, Нейке! – Отново никаква реакция. Тя бърка с някаква дървена лопата и парцали –омотани на един кол толкова старателно, че почти се напъхва във фурната. Само задникът и стърчи отвън – закръглен и кръшен като презряла тиква, сякаш всеки момент ще пръсне овехтялата манта. Малкият се шашва за секунда, очите му се ококорват и устата му се отваря като на шаран. Тази гледка продължава твърде много за него- има, няма- две три секунди. Малкият повече не вика. Той се приближава тихо, с котешки стъпки , очите му блесват с внезапно решение, оставя внимателно бутилката на земята и с лъвски скок притиска издупения задник към отвора на фурната. За отрицателно време мантата е запретната , отдолу няма нищо, което да пречи , юнакът се залепва като къс мъник за кръглата задница, разкрачва я и с ужасяваща бързина я пришпорва. От фурната се чува кратък вик, който преминава в тихо котешко мъркане и мяукане. Паянтовата постройка на фурната започва да скърца и да се тресе ритмично. Всичко приключва толкова бързо, че каката дори не успява да се окопити . Младокът грабва бутилката и с невероятен скок, на който би могъл да завиди всеки олимпиец, прескача кирпичената ограда и изчезва зад стобора между шубраците. Пътем си прибира “инструмента” и се огащва… Кака Нейка- млада и засукана булка- бездетка, чийто мъж доста си попийва, а освен това е на гурбет в града, хуква озъртайки се по двора, но не намира никой. Накрая излиза на улицата, отупвайки праха и брашното от мантата си и вижда лелките на пейката пред съседната къща. - Мари жени, да видяхте някой да минава от тука? - А…а- няма, няма – викат те – само онова малкото -Живко –на Пена Пънделката – калесва за бачо си Кънчо, оти щял да са жени. - Ма как така –малко? Та то калесва като дърто…- заключава кака Нейка и се отправя към фурната захилена до уши. Черковният двор е препълнен с нагиздени селяни и селянки. Задава се селската музика с гостите и младоженците. Музиката се състои от огромен тъпан от биволска кожа, стар акордеон –“Велтмайстер” и два кларнета. Тупанджията- едър селянин с червендалеста глава и ръце като бухалки , блъска кияка със страшна сила и тъпанът ехти като гръмотевица чак до съседното село, без да са нужни усилватели и други допълнителни дрънкулки. Акордеонистът- млад късокрак мъж с инфантилна физиономия- зяпа към небето и разтяга своя инструмент като гимнастическа пружина , ръчкайки с дебелите си пръсти само басите, от което акордеонът реве и хълца почти като магарето на попа, което също надава рев от яхъра, вероятно протестирайки, че не са го допуснали да участвува в тържеството . Двата кларнета пищят неистово в ръцете на братята цигани – черни като кюнци, на които вратните жили са опънати като въжета от напъване, а бузите им –аха- да се пръснат. Те уж изпълняват обикновено българско хоро, но на финала винаги го разкрасяват и извиват в ритъма на страстно маане. Заедно с магарешкия рев се чува квиченето на прасета и ожесточен кучешки лай. Младоженците пристъпят тържествено в обкръжението на роднини. Това е същият онзи красив и едър младеж –Кънчо, за когото стана въпрос преди, а младоженката – някакъв изтънял дребосък от градски тип- с бледи хлътнали бузи, едва наболи гърдички и малко, кльощаво задниче. Само зелените и котешки очи шарят неспокойно и критично между избраника, роднините и публиката. Всички вкупом се отправят към входа на черквицата. Селският поп Дончо –съвсем явно махмурлия от снощния запой- стои прав с кръвясали очи пред амвона, разгръща светото писание и си мърмори нещо на носа, което би трябвало да бъде църковнославянски, но не е… После го осенява важна идея – набързо се вмъква в криптата, където клисарят Гуню- местен инбицил –привършва разчистването, отваря някакъв долап – точно зад иконата на свети Архангел и докопва плоска бутилка с безцветна течност и специфична миризма. Следват няколко яки гълтока и доволно сумтене. На блеещия поглед на клисаря, той компетентно обяснява :”За да ми се изясни гласът”. След като се връща на амвона, мрънкайки си някаква неразбираема имитация на църковно песнопение- полувизантийско– полуселско, което би трябвало да се възприеме като като хвалебствено слово към Всевишния, той настоява: - Хайде, братя и сестри, влизайте в божия храм! Сватбарите прииждат и запълват пространството в малката черквица. От едната страна видимо застават роднините на младоженеца – преобладават гайтани, гугли, потури, сукмани и т.н.- специфични за фолка носии, а миризмата е предимно на пот и чесън. От другата страна застават роднините ма младоженката . Там преобладават костюмите , вратовръзките, трандафорите, копринените рокли и високите токчета. Ухае на евтин парфюм, който някъде по средата, където пристъпят младоженците и сватовете, се смесва с миризмата на чесън. Всички затаяват дъх и дават възможност на попа да започне процедурата по бракосъчетанието. Той се залавя без много усърдие и изпълнява тайнството със съвсем откровено, почти лъчезарно невежество. Почти през цялото време повтаря напевно една и съща фраза: “Венчается раб божи Кънчо и рабиня Вирджиния “ и размества короните на главите им, след което нахлузва пръстените и благославя младоженците. Въпреки, че бракът е предварително сключен и узаконен в кметството, попът, за да спази традицията, задава същите официално утвърдени въпроси към младите, но по свойствен за него начин: - Ти, мари, сакаш ли го това нашето момче за свой мъж? - Ами да – отговаря незабавно младоженката, сякаш бърза да не я изпреварят. - А ти , бре Кънчо, сакаш ли го това малечкото за своя жена? Кънчо се зачервява и изпотява, но младоженката го сръгва в ребрата и го настъпва с токчето баш по мазола. - Сакам го, оти да го не сакам- е отговорът, но на някои от близкостоящите се струва , че не е много убедителен. - Поп Дончо, който си е чист селянин от Мамульово, продължава да раздава благословии. По професия, той си е най- обикновен дюлгерин, но на времето, когато умира старият поп не могли да намерят друг, защото след 9-ти септември 44-та година трудно се намирали мераклии за попове поради комунистическите репресии, та сложили този, въпреки ,че имал само трето отделение. Мотивът бил, че като пийнел, ставал много гласовит, а освен това го препоръчал и партийният секретар. Венчавката приключва и сватбарите тръгват към мегдана. Сватбата се приближава към мегдана с неистов вой и тупурдия. Пред кръчмата седят тримата старци и си пият ракията мълчаливо. По едно време първият вдига глава и изсумтява недоволно: - Бря, бря каква стана тя – язък за убавото момче! - Отмъкна го тая малка градска кучка- след дълга пауза примирено прибавя вторият. - Скоро ще останем само ние тук – дърти вампири – барабар с циганите- заключава философски третият и тегли една много дълбока нашенска псувня по адрес на някой, който хем е тук, хем го няма, хем е виновен за всичко, хем не се знае кой е. Но май, май се знае… - Ако питаш мене, той и попът не е много стока – обажда се отново първият след известно мълчание . - Море той си е баш пиянде и курварин- прибавя вторият, тракайки с броеницата . Третият кокори очи: - Как няма да е курварин , като хем попадията е болна, хем мъжете хукнаха към града по разни строежи, хем има и коджа вдовици от войната. Кой да ги сайдисва тия млади жени –ние с тебе ли?- заключава бавничко той и отпива от едно шишенце с тясно гърло –има-няма-сто грама. В думите му има и мъдрост, и съчувствие. - Гали- ба натам прескачат не само вдовиците, ами и другите, дето мъжете им попийват повечко- забелязва първият . - То барем попа да не пий, ами и той е една пиянка – очите му все кръвясали , а носът му- син като патладжан – допълва вторият. - Че пие –пие, ама ни оре, ни копае. Само суджуци набива в кръчмата с червено вино и в петък не пости, то май- гаче нивгаш не пости и е як като бик, та затова го търсят булките – уж ги изповядвал. То, че ги изповядва, изповядва, ама от много изповеди – гледам – на Мара- Въчковата вдовица коремът бая се е подул.-заключава дълбокомислено третият. - Ъхъ – то да е само тя… Селската черква. Сградата е доста амортизирана. Камбанарията е изкривена, кръстът- килнат. В подножието му – щъркелово гнездо с щъркели и малки щъркелчета. Вътре помещението е занемарено, свещниците- разхвърляни, иконите ,от които гледат строгите византийски лица на светиите, са изкривени и напукани от времето . Поп Дончо е пиян като мотика и лежи възнак пред иконата с разпятието. Край него се търкаля килимяфката му и една празна ракиена бутилка. От време на време му идва някакво вдъхновение и изревава в просъница някой откъс от евангелието, след което пак се унася в блажена дрямка. Клисарят Гуню- дребен селски идиот- го дърпа за расото, за да го разсъни, но опитите са напразни Ядосан той ритва килимяфката и се отправя навън. След малко в църквата нахълтва мръсно селско куче, подушва попа и кихва. След което му грабва единия цървул и хуква нанякъде. След полунощ нахълтва шумна компания от кръчмата. Това са отбор юнаци- приятели на попа, които явно са дошли да си допиват в черквата. - Охо, той вече е готов – обявява единият и го сритва по задника , от което попът изгрухтява нещо като “ Господи помилуй “, но продължава да си спи блажено. - И е изпоркал сам бутилката – прибавя друг. - Не може да е изпил всичко – разсъждава трети- проверете оттатък. След малко домъкват цяло дамаджанче вино от “скритите резерви” и два свински суджука- има –няма- по половин метър парчето. - Гледай го нашият как пости- констатира захилен той- оттатък в криптата има още. - Тоя поп ще гори в пъкъла- заключава загрижено първият- не е изтрезнявал барем от Димитров ден. Яде и пие като продънен- ни от Господ се плаши, ни от Сатана. - Затова трябва да му помогнем да не съгрешава толкова много – предлага вторият- едър , червендалест мъжага, когото наричат Голям Сребрю – това тука всичкото е за нас. - Приемам единодушно –обажда се трети селянин с каскет и с цървули – и вече достатъчно пиян. Това е Гошкин Генко. - Ха наздраве за поп Дончо!- обявява четвъртият- мургав здравеняк с каскет и засукани черни мустаци като на анадолски манафин и напълва една кана с вино, след което сам си я изсипва в гърлото. Това е Анкин Колю. Останалите го последват в начинанието. След малко от църквата долетяват юнашки песни: “ Само Юрдан се не плаши …” “ Крушовене, Крушовене…” “ Станимъка- красив град …” “ Болен ми лежи Миле Поп- Йорданов”…и др. Скоро дамаджаната е пресушена и луканките – изядени. - Има ли още нещо?- провиква се онзи , дето му викат Голям Сребрю. - Има още един –потвърждава вторият. - Да се достави! Доставят го и пирът продължава. Късно след полунощ всичко приключва .Всички са кьор кютуци. - Аз си тръгвам- обявява внезапно един от юнаците, отправяйки се зигзагообразно навън. - И аз – подвиква другият , но още със ставането от софрата се гътва възнак до попа , след което решително се изправя, сякаш му предстои да натръшка цяла вражеска армия . - И аз- навдигат се останалите. - Хей чакайте!-извиква левентът с черните мустаци – Ами попа? Няма да го оставим тук -човека -на голия цимент. Ще се схване. Четирима хващат попа за ръцете и за краката и го помъкват, кандилкайки се навън. На изхода залитат и блъскат главата му в стената, но той само се изпърдява, изпсува и продължава да спи. Обръщат го с краката напред и го помъкват наново през черковния двор. По едно време, блъскайки се из тъмниците, единият съобразява нещо: - Чакайте -казва той- попадията ще ни изтрепе, ако се намъкнем в къщата така- с всичката кал. - Вярно бе- потвърждава другият- по добре да го замъкнем в яхъра при магарето. - Няма да му е за сефте… - То, аслъ- там му е мястото… След малко откъм яхъра на магарето се чува тропот и магарешки рев, а надолу по сокаците- друг рев: “ Само Юрдан се не плашиии…” и се смесва с лая на кучетата. Поп Дончо сънува, че се бори със Сатаната ,който е дошъл да му вземе душата и да го хвърли в пъкъла. Поп Дончо се бие юнашки, грабнал огромен кривак, с който налага дявола по чутурата, а онзи реве и блъска копита в земята а от ноздрите му избълват пламъци… В разгара на сражението поп Дончо се събужда и открива с покруса , че е хванал магарето за “оная работа” и я разтяга като ластик, а нещастното животно реве гръмогласно и се блъска в яхъра ужасено, явно недоумявайки какви дяволи са влезнали в главата на негово светейшество. Отвънка се чува кудкудякането на кокошките, уплашеното квичене на прасето и лая на кучето. Целият двор е в тревога. Поп Дончо изпсува гневно, грабва килимяфката, която се търкаля по земята и я нахлупва на главата си. В следващия момент по челото му потича някаква мътна и смрадлива вадичка , той се блещи и недоумяващо смъква килимяфката. После се звери гнусливо в нея, псува още веднъж и изсипва съдържанието на земята. Оказва се, че това е една солидна порция магарешки фъшкии, които през нощта магарето му е сервирало. Попът трясва ядовито килимяфката в земята, после размисля за миг, прекръства се и си я взема. Навън слънцето вече се е показало и се чува тракането на каруци и звън на хлопатари. Делничен ден в Мамульово. Поп Дончо се помайва из черквата и от време на време имитира, че чете евангелието. Той е още махмурлия от снощи и устата му е засъхнала. Чувствува нарастваща нужда да “угаси пожара”, ама няма с какво – онези снощи всичко са изпили. Клисарят Гуню размахва метлата и също имитира заетост. Влиза млада и засукана селянка с червени бузи и едри гърди. Поп Дончо се облизва и очите му светват като на манастирски котарак. Отдавна булка Деля му бе хванала окото, ама хич не идваше да се изповядва, хем бая време минава, откакто нейния Цончо го тикват в дранголника , защото откраднал от ТКЗС-то два чувала с жито– всъщност –от собствената си нива. - Какво те води насам, чадо ?- умилква се отчето. - Ами аз –такова- да се изповядвам съм дошла, отче- мяучи гальовно булка Деля – чух, че много хубаво си изповядвал. - Така е, така е. Ами да бъде както казваш и Господ здраве да ти дава- благославя поп Дончо и чевръсто се разпорежда – хей, Гуньо, ето ти два лева . Я отскочи да вземеш свещи от магазина, после се отбий в кръчмата, почерпи се за мое здраве и вземи бутилка с червено вино. - Ама той магазина още не е отворен - реагира Гуню. - Нищо, ще чакаш да отвори!- отсича отчето и го избутва безкомпромисно навън. После удря резето на вратата и се обръща към гостенката: - Я ела насам , моето момиче, ела в изповедалнята . - Ами да дойда, оти да не дойда – закършва снага булка Деля- то, нали знаеш, отче, моичкият вече цяла година го няма. Сили не ми останаха. - Знам, чадо, знам . Всичко знам аз. То е грешно така -да стои млада жена сама без мъж. Ей сегичка ще те изповядам. Ела насам – ето тук – до амвона. Булка Деля пристъпя срамежливо. - Ха сега коленичи!- продължава поп Дончо насърчително. Тя коленичи.. - Ха сега положи глава ето тук- на евангелието. Тя се снижава още повече. - Ха сега кажи, Господи помилуй ! - Господи помилуй! В този момент поп Дончо дръпва една сиджимка и отгоре се спуска някаква клюса, която заклещва главата на булка Деля и тя вече не може да я измъкне. От другата страна на паравана стърчи само един кръшен, набит и засукан задник. Поп Дончо блещи очи и се озърта гузно. Отсреща го гледа строго и намръщено иконата на свети Архангел Михаил. - Трай там, бе дядка,- изсумтява ядосано отчето и обръща иконата обратно. После се приближава с грейнали очи към вирнатия задник на булка Деля и решително запрята полата. - Ама, дядо попе, пусни ме, аз хич няма да бягам- чува се гласът на Деля от криптата. - Нищо, чадо , нищо, така е по- сигурно. На една текезесарска нива група жени копаят царевица. Край пътя селският зевзек дядо Събо коси трева за магарето, което пасе наблизо. Дядо Събо е дребен, хитър старец с потури и пояс- човек от старите българи. По едно време му се припикало и той се оглежда наоколо къде има място да “пусне водата”. На около двеста- триста метра по надолу има някакви храсталаци, но на него не му се ходи чак до там и решава въпроса Соломоновски. Той застава зад магарето, вади си пикалото и започва да пикае, мърморейки тихо :” Стой, Марко, кротко, Марко…” И Марко кротува, само че за зла участ забелязва в далечината някаква засукана магарица, която също пасе трева край пътя и хуква като пощръклял с възторжен рев и “извадена бухалка”, все едно, че атакува вражески позиции. Дядо Събо няма време да се огащи и всички жени от звеното го виждат как пикае. - Въх, мари, та той си го е извадил!- вика едната – едра цуцулана и хвърля мотиката на земята . - Кой , мари, магарето ли? - Не, мари,- дядо Събо… - Оле, Боже, дъртият му пергишин- даже го и размахва- пищи друга булка и също хвърля мотиката. - Въх, въх, въх , не го е срам- стар мундарин!- гълчат всички и се хилят. Човекът си прибира засрамен пикалото и дори си намокря потурите. После хуква с развят пояс подир магарето и вика: - Марко, Марко, чакай, мамка ти магарешка! Само че Марко вече е набрал скорост и докато дядо Събо се дотътри запъхтян на местопроизшествието, е възкачил магарицата и набива със всичка сила. Дотичва запъхтян и собственикът на магарицата – парцалив селянин – и мига въпросително. Дядо Събо сяда на земята и забърсва морно чело. После вади от пояса едно плоско шишенце с безцветна течност и мърмори утешително: - Свато, свато, тя стана ква стана , ами барем да му цокнем по едночко. Ха наздраве! Кметството на село Мамульово. Това е едноетажна стара постройка, наскоро ремонтирана и варосана , отзад преграден двор с полусрутена селскостопанска постройка, а в двора- общинският бик- Гочо. За бика се грижи циганинът Бикташ- черен и късокрак мангал. Кметът Пейчо е също такъв, каквото е и кметството, каквото е и селото- първосигнален селянин, полуграмотен, с дочен панталон, гумени цървули и химически молив на дясното ухо. Той е заел тоя пост с преимуществото на “активен борец против фашизма и капитализма”. Т.е.- посрещнал пръв Мамульовските партизани –трима младежи от селото, които на осми септември 1944 година избягали в гората, пренощували, а на девети –рано сутринта се върнали като победители. Големи юнаци и патриоти… Той извиква Бикташа в канцеларията и му нарежда : - Бикташ, в други ден е големият национален празник на България- Девети септември. Ето ти едно червено знаме– иди да го забиеш на покрива на бикарницата в чест на победата! - Слушам, дургар перседател!- изревава Бикташа и грабва знамето. После хуква да го забие на покрива. Само че бикът Гочо изглежда има някакво възражение по въпроса. Докато Бикташа пресича двора, бикът, който до този момент спокойно си преживя на сянка, внезапно изсумтява застрашително и тръгва с пламнали очи срещу циганина. Последният се опитва да го прогони , като размахва знамето и го удря с пръта по главата, но това още повече разярява животното и то се втурва напред. Бикташа зафучва знамето и изкрещявайки:”Олеле, бате Пейчо!”-хуква със скорост, за която шампионът в спринта от последната олимпиада би могъл само да мечтае и се изкатерва като котка по отвесната стена на кметството – има, няма- пет метра –чак на покрива, та даже и на комина. Бикът повече не му обръща внимание, но набучва знамето на рогата и , фучейки, млати в земята, докато от него остават жалки парцали. Може би той е единственият явен “дисидент” от онова време, който открито е демонстрирал своите “политически убеждения “, повеждайки категорична борба с червената напаст. Но от кметството изскача Пейчо – син зелен от гняв– със зареден пищов и “революционен пламък” в очите. - В името на революцията, ще те разстрелям , гад – процежда зловещо той и насочва пищова към широкото чело на бика Гочо – ти оскверни свещеното червено знаме… - Пейчо, стой!- чува се разтревожен глас откъм улицата. От там се задава запъхтян дядо Тоню –тъпана, мъкнейки с въже една първескинка крава – Сакън , бика няма да халосваш! После ще трябва ти да “сайдисваш” кравите. - Ще го разстрелям, мамка му – настоява кмет Пейчо- тоя бик е фашист. Съдра знамето на революцията и хич окото му не трепна. В това време от полусрутената постройка на бикарницата се задава Алтъна – булката на Бикташа- водейки три невръстни циганета за ръка, едно на гърдите и едно в корема и дълбокомислено заключава: - Ти го остави знамето, бате Пейчо, ами ако бикът го беше утрепал мойто Бикташ - и мене ждъ требеше да сайдисваш. - Бикташ ли ? Ами къде го Бикташа?- пули се Пейчо и бавно прибира пищова в кобура. - Тука съм, тука – обажда се потърпевшият. Всички поглеждат нагоре и ахват. Дядо Тоню пръв се окопитва. - На тоа требе да са му поникнали крила – коментира той –Я да тъ видим как фърчиш , въ !.. Кмет Пейчо гледа тъпо и не вярва на очите си. - Само не ми разправяй , че си се изкатерил по стената! Бикташа го стрелва с неподозирана свирепост. - Ако и тебе те беше погнал Гочо с това червено знаме , ти и на камбанарията щеше да се изкатериш- контрира го той- Друг път сам си вдигай червеното знаме, ако щеш и червена панделка вържи на пишката на Гочо! А сега ми донесете стълбата да слезна! Той произнася тази тирада почти на литературен български. Канцеларията на кмета. Кмет Пейчо е сам и чете вестник. “Работническо дело”, сричайки на глас: Мас…масови…зацията В сел …селското стоп…стопанство в Трак…Тра-ки-я е пред прик…приключване и т.н. На вратата се почуква и веднага след това се показва ухилената глава на селския пъдар Маслинко. - Водя го, дургар пресдател. - Аха, нека влезне!- нарежда кметът. В стаята се вмъква полекичка , ослушвайки се и мигайки смутено дядо Събо. Кметът се прави на много зает и се звери продължително в някакъв тефтер, карайки старецът да пристъпя от крак на крак и да се озърта неспокойно. По едно време дядо Събо уж между другото подхвърля: - Пък на менека ми се чини, другарьо кмете, дека си го обърнал тоа тефтер на обратно. - Ти не ма учи мене как да гледам тефтерите – срязва го Пейчо, като все пак завърта тефтера в правилна посока- ами я ми кажи какво си направил там –на къра! - Че какво толкова- сумти неспокойно старецът – то това –магарето беше виновно. Ти по- добре него извикай в канцеларията. - Ти остави сега магарето –скастря го началникът – ами кажи вярно ли е , че си го направил? - Направил съм…Какво толкова съм направил? То магарето… - Абе стига с това магаре !Разправят , че си се изпикал пред жените – там на нивата. Това противоречи на социалистическия морал. Буржоазно е и капиталистическо. Какво да те правя сега- стар човек си … Дядо Събо мига виновно и се чеше по врата. После му идва в главата някаква идея и той прави предложение: - Другарьо кмете – казва той примирено в пристъп на разкаяние и туря ръка на сърцето- така си беше, вярно е , виновен съм. Но каквото станало- станало и не може да се върне. Ето защо имам предложение. - Казвай да чуем ! - Предлагам , жените от звеното, дето бяха там и ме видяха да пикая, да се реваншират .Може да са се притеснили нещо, завалиите и да искат да си го върнат. Нека сега всички да се изпикаят пред мене… Дядо Тоню –тъпана е нещо като завеждащ културно масовата работа в селото. Той взема дейно участие в организирането на всички празници : като се почне от религиозните, именните дни , сватбите, кръщавките, угощенията, погребенията и се свърши с революционните и партийните. Готов е да играе, да пее , да декламира и да държи речи при всеки повод и без повод. Има дарбата да говори в римувана проза и импровизира с най-главозамайващи рими . Обикновено се представя пред селската публиката в характерен стил: “ Аз съм дядо Тоню –тъпана- душата му в мир окъпана…” Освен това е и нещо като тартор в кръчмата. По всяко време от там може да се извиси неговият специфичен тенор и бисери с военно-патриотичен оттенък от Балканската и Европейската война, в които е бил активен участник: “ Ний сме войници и вървим напред… Напред, напред, напред- фелдфебела проклет. Напред, напред, напред- той имал лош адет. Напред, напред, напред- какво има за обед? Напред, напред ,напред- помия със оцет…” И т. н. Говори се , че на младини в кръчмата вдигал със зъби масата с чашите и бутилките, без да ги разсипе. Много жизнен и корав старец. В кръчмата на една маса, освен дядо Тоню, са дядо Видю- котето, дядо Балю, дядо Петко, дядо Христо- Чикчирика – все отбор юнаци. Те могат да се напиват по няколко пъти на ден, а някои от тях дори нямат време да изтрезнеят. Например, според изчисленията на участъковия лекар от общинската поликлиника , Чикчирика трябваше да е умрял от цироза преди повече от тридесет години. Само че напук на науката, е съвсем жив и участвува дейно във всички запои- било то в компания или сам. Има само трудности с финансирането, защото земеделската пенсия е съвсем недостатъчна да му подсигури безпроблемни инвестиции в тази сфера. Понякога компенсира с ходене по гости, където черпят безплатно. В китното село Мамульово е допустимо да нямаш брашно в дисагите, но е недопустимо да нямаш ракия или вино в бъчвата. Значи си пълен аут. Но кръчмата е най -почитаната институция, за разлика от държавата. Кръчмата си е кръчма… Пиенето е твърдо- “Грапа” от” Винпрома”-смърди , та се не трае. Юнаците са във фаза, когато всички приказват, ама никой не слуша. - …И тогава мина генералът на бял кон пред целия строй и с извадена сабля – обяснява вдъхновено дядо Тоню- и извика :”Юнаци, пред вас е Люлебургас!..” - Бял кон ли – изправя се внезапно в просъница дядо Балю- той тоа бял кон го открадна Мустафата- циганина от Дуванджии и го продаде на хайванпазара в Балтъджии. - В Балтъджии -кайш- обажда се и дядо Видю –котето- аз през трийсет и втора закарах там една каруца с жълви; трампих ги за две шилета. По оня край си пият виното с мезе от жълви. - И лалугери- допълва дядо Петко- пил съм там вино с мезе от лалугери. - Може и от коне- уточнява дядо Тоню – като викна генералът: “Напред , момци!” И ние тръгнахме на нож. Да, ама отсреща затракаха картечници. Изтрепаха сума ти народ. След като погребахме мъртвите, изядохме и убитите коне, а вино имаше колкото щеш из мазетата, щото хората от селото бяха избягали. - Чудя се какви са тия хора , бе мамка му стара- възмутено констатира Чикчирика- да държат цели бъчви с неизпито вино. Избягали и зарязали виното. Аз…протестирам!.. - Зарязали го- потвърждава дядо Тоню- селото пусто. Намерихме само един поп в едно мазе и той беше пиян като мотика. Лежеше до бъчвата. - Поп ли, че там не са ли ходжи? - Селото беше българско. По онова време тъдява живееха много българи. После ги прогониха. Та, значи, попът беше гушнал едно дамаджанче като млада невеста и заспал. Като го сритахме се ококори и извика: “ Урра, да живее България!” Истински патриот. - Също като наш поп Дончо– уточнява дядо Балю – и той така гушка дамаджанчето. - Море не само дамаджанчето – подмята дядо Видю – май гаче гушка и невестите… Юнаците един по един си тръгват към къщи. Най- напред тръгва дядо Видю- котето–хърбав старец и пиян като кютук. Той се подпира с едната ръка за бастуна, а с другата по масите и полекичка се измъква навън. Но стълбището, състоящо се от три стъпала, се оказва трудно препятствие и той го преодолява бавничко , на заден ход и пълзешком. Малко по-нататък има плитка локва и той в желанието си да я прескочи , пльосва вътре с цялата си “мъжка сила”, а гуглата му хвръква на няколко метра. Няколко минути той лежи така неподвижно, после вдига глава и изрича заканително, сякаш произнася заклинание или клетва за вярност: “Аз пак ще стана ! Ще стана и ще си ида като мъж!” След което притихва в локвата. След малко от кръчмата се измъква и дядо Петко. Още с първата си крачка той полита напред и слиза на търкулки по стълбището. Капата му хвръква. След него се втурва дядо Балю. Той преодолява стъпълата на бегом, но долу се спъва в тялото на дядо Петко и се пльосва до него на пътеката. Няколко минути двамата се кокорят един срещу друг и се чудят какво е станало. После дядо Балю почва да души въздуха като хрътка и прави гнуслива гримаса. - Наборе, ти май гаче си се осрал... - Кой аз?-отрича категорично дядо Петко – Никогиш! Чувствувам се също като шестнадесет годишно момче. - Смърдиш на говна. - Извинявай, наборе, ама това говно не е мойо. - Ами чиьо ждъ е тогива ? Дядо Петко се звери и върти очи . После топва пръста, души го и близва. - Да е твойо, не е твойо, макар че и ти си целия овъргалян с говна. И заключава компетентно: - Според – както сочи науката- говното требе да е кравешко.. - Как позна , бе наборе? - Баджанакът Даню одеве си беше вързал кравата тук и пи набързо две ракии. - Мамка му! Към полунощ кръчмата се изпразва . Мъжете един по един и на групи се изнизват и потъват в мрачината на калните Мамулювски улички. Песните : “Юрдан се не плаши “ и “Крушовене-Крушовене” постепенно утихват ;утихва и кучешкият лай. Дядо Тоню – предпоследният от компанията – жилав дребен старец , става решително и тананикайки собствените си музикални произведения “на бърна” се отправя към изхода, където , преодолявайки безгрешно всички препятствия , също изчезва. Последен на масата остава Чикчирика. Той ту задрямва , ту внезапно се ококорва и отпива решително от полупразната бутилка .На кръчмарят му омръзва да чака и започва да нервничи. - Хайде , байно обирай си крушите, оти вече затваряме дюкяна ! Не последва никаква реакция . Чикчирика е като гипсиран и ни шава , ни говори. - Хайде приключвай с ракията , че да ходим да спим.- повтаря раздразнено кръчмарят- млад мъж- наскоро назначен – син на стария кръчмар- излязъл в пенсия. –Утре ела да си допиеш. Никаква реакция. Чикчирика е напълно изключил. Накрая младокът не издържа , пипва “юнака” с едната ръка за яката , с другата –за дъното на гащите /келнерската хватка/ и го помъква навън. Ала Чикчирика не е вчерашен. Той се вкопчва за масата и кръчмарят го влачи заедно с нея. - Пусни , бе , пусни веднага масата!- крещи гневно той. - Не! Никогиш!- отговаря непоколебимо юнакът- Другарят Ленин е казал да се държим здраво за масите… Канцеларията на ТКЗС-то. Полунощ. Кметът, партийният, председателят на ТКЗС, агрономът, ветеринарният лекар, комсомолският секретар, двама полевъдни бригадири, един животновъден бригадир, още двама-трима местни партийни другари и един отговорен партиен другар от областния град заседават. Всъщност, заседанието се провежда пред една огромна софра, отрупана с мръвки, кокали бутилки и чаши. Започнала е заключителната част и другарите –здраво подквасени – припяват революционни и партизански песни. “Партизан за бой се стяга “и т.н. По едно време в една от паузите на революционния грохот, навън се чува припрян кучешки лай. Партийният дава знак и всички млъкват и се ослушват. Гюрултията навън става все по- ожесточена. Чува се джафкане, ръмжене тракане на челюсти, трошене на кокали, вой и квичене. - Мамка му- произнася кмет Пейчо- кучетата са погнали някого. В ТКЗС-то трябва да е проникнал враг. Другарите се облещват и се хващат за оръжието . - Може да е някой империалистически агент- добавя партийният. - Другари, да бъдем бдителни!- вдига палец градският партиен бос- Ние ще победим. - Венсеремос!- крещи въодушевено комсомолският- голобрадо дебилче, който пие само лимонада, но това не му пречи да е по- замотан от останалите -Но пасаран!.. Гюрултията се приближава и всички се втурват навън с извадено оръжие, заемайки кръгова отбрана. На мъждивата светлина на прозореца в дъното на двора се забелязва голямо рошаво кълбо от кучета, вкопчени в нещо –черно и рошаво , което също лае и хапе ожесточено. От време на време някое от псетата побягва с жалостиво квичене и се скрива в тъмнината . Едно се втурва квичейки, в канцеларията с отгризнато ухо и цялото окървавено и оръфано. - Мурджо, това ти ли си?- извиква ветеринарният, като успокоява скимтящото псе- Бре, мамка му, виж какво го е направил. Какъв ли ще да е този дзвяр? Постепенно глутницата оредява . Едно по едно кучетата побягват, квичейки от ”полесражението”, зарязвайки фронта открит. Остава само победителят- големият рошав “дзвяр”. - Бря, каква стана тя- мечка е- стреляйте!-извиква кмет Пейчо и гръмва с пищова към рошавото нещо. Другите също откриват огън. “ Онова нещо “ се спира на няколко крачки в тъмнината , изглежда ги свирепо през рунтавите вежди и извиква гръмогласно. - Бря, Пейчо, мамка ви и копелета комунистически, оти си хабите джепането! Мене на фронта французите с топове и картечници не можаа да ме утрепят, та вие ли- с тези пльоскала! Всички разпознават дядо Тоню– тъпана и мигом изтрезняват . - Бря, мааму стара, кво щеиме да направим ! Ама какво правиш тук посред нощ, бе човек?- вика бай Ристьо- председателят на ТКЗС- за малко да те простреляме.. - Ждъ ма простреляте , ама другия път- изрепчва се дядо Тоню и се омъква в канцеларията. Той е целият оръфан , окъсан и оглозган . От кожуха му висят парцали . Само очите му святкат и мустаците му потрепват зловещо . В устата му се виждат едри пожълтели зъби , които все още стискат парче от кучешка опашка. Той изплюва опашката на пода, изсеква се и изрича ядосано : - Дойдох тук да си нахраня коня и да го почистя, щото тия цигани, дето сте ги назначили за животновъди нито го зобят както требе, нито го сайдисват. Така си лежи върху лайната, заваллията. И заключава наставнически: - Едно време в казармата фелдфебелът само да забележеше в конюшнята по земята конски фъшкии, туряше ги в каската на дневалния и му я нахлупваше на главата. Така като ви гледам вас- всичките- хайлязи с хайлязи комунистически – по една каска с фъшкии ви са малко. Само дето зяносвате на ората имота и добитъка. …И сте седнали тук да плюскате и да пиете без мене . Такова нещо в това село още не се е чувало , нито виждало. При тези строги думи дядо Тоню сяда решително на софрата пред слисаните погледи на компанията, придърпва към себе си пълната кана с искрящо червено вино, а с другата ръка набучва на вилицата една едра пържола. В кръчмата една компания пийнали мъже тихо си приказват. Очевидно става въпрос за някакъв заговор. - Море моята Тина напоследък много често започна да оди на черкова да се причестява –споделя единият от групата –опърпан, брадясал селянин с мазен каскет. - И моята Кина- също – подкрепя го съчувствено съседът му – имала много грехове. - Ами и моята –допълва третият- той попът много умеел да опрощава греховете. - Тя таа работа –гали ба- ми се види малко сумнителна- обажда се голобрад червендалест селянин- ждъ требе да я проверим. - Искаш да кажеш, че попът май, май…такова…-поглежда го подозрително другият отсреща. - Аха- баш това искам да кажа – потвърждава кьосето- нефелна ми се чини работата. Последният от групата –едър разплут селянин – нищо не казва Само поглежда кръвнишки , изпсува през зъби и излиза навън кандилкайки се, без да си плати сметката. - Какво му става на тоа?- промърморва учудено единият. - Казва ли ти някой – вдига рамене другият. - Море тя жена му комай нещо е надула корема. - Че какво от това? Да е живо и здраво! Да е хаирлия!.. - И аз така викам, само че той се върна от затвора преди няколко дена. - Аха… Те се споглеждат съчувствено. - Много сумнителен е тоа поп- подхваща отново първият. - Руча блажно и по велики пости – констатира вторият. - И вино без луканки не пие… - И чете евангелието отзад – напред. - Хич не му е чиста работата . - Ждъ требе да го проверим. Малко по- късно в черквата влиза тантуреста селянка със забрадка, като навежда свенливо глава прикривайки лицето си. Поп Дончо е сам в криптата. Той отпива блажено от бутилката и отхапва поредното парче луканка. Физиономията му е разцъфнала от блаженство. Носът му и още по- червен от обикновено, а очите му лъскат .Личи си, че е пийнал здравата. Наоколо се търкалят празни бутилки. Когато селянката се появява, физиономията му съвсем разцъфтява. - Идваш тъкмо навреме, чадо- изтананиква той и грабва евангелието- Господи, помилуй! Селянката се приближава боязливо и се оглежда. - Ела, ела , не страхуй ся -подканва любезно поп Дончо –ела насам при дяда ти поп. Кажи сегинка какво има, чадо. - Ами, дядо попе- измяучва жената с тънък гласец- грешна съм. - Нищо, чадо нищо – успокоява я той с блага усмивка- сегинка дядо ти поп ще ти изкара всичките грехове. Я ела тук! Още по- насам . Целуни сега евангелието. Кажи сега :”Господи помилуй!” Докато тя се усети, отгоре се спуска клюсата и главата остава заклещена от другата страна.. Тя се дърпа подплашено, но усилията остават напразни. Главата все повече се заклещва а задникът безпомощно стърчи . В това време забрадката се изхлузва е се оказва, че тя не е “тя “, а е той- онзи голобрад селянин от компанията в кръчмата , който пръв се бе усъмнил в “негово светейшество “поп Дончо. Последният не забелязва промяната и заобикаля отзад , все така кръстейки се благочестиво. Онзи започва да вика и да псува. - Абе, дядо попе, мамка ти ,аз съм мъж… - Чадо – отговаря със съчувствена въздишка поп Дончо- Трябва да прогоним нечестивия… - Попе, спри, мъж съм !- вика кьосето и главата му, останала безпомощно от другата страна на паравана, става все по-червена . После очите му се ококорват, вратните му жили се издуват и внезапно започва да му расте брада – дълга и черна. Сутринта кака Нейка мете пред къщи и наднича през оградата . Живко- по малкият брат на Кънчо кара говедата на говедаря и като я забелязва се опитва да се скрие. Само че тя е по- хитра и бързо изкача на улицата. - Живко,- припка тя по него - Живко бре, ела какин, да ми помогнеш да преместим спалнята , че бачо ти Иван все няма време от това пусто пиене. Живко разбира, че е попаднал в капан, но няма как да откаже. Нагонва говедата нататък и се връща при кака Нейка, като се озърта гузно и подплашено. Каката любезно го подканя: - Ела, какин, ела! Ела тук- в спалнята. Когато Живко влиза в спалнята, тя вече е полуразголена- как ли е успяла толкова бързо -и уж разчиства наоколо. - Седни тук, ето тук- приканва го тя гальовно и го настанява на дивана, след което започва да мести разни предмети, да се дупи и да почиства килима , а изкусителният и задник, полуприкрит с някаква къса мантичка, уж случайно е все извит към младия гостенин, който вторачено гледа нататък, а устата му е зинала в някаква полуидиотска гримаса. Кака Нейка забелязва въздействието и му се усмихва подканващо. Това е повече от достатъчно. Младокът се хвърля към нея като шахън, търкулва я на килима и мигом се напъхва между чатала и. След малко откъм стаята се чуват специфични звуци, напомнящи мяукане и мъркане. Една сутрин в кръчмата някой забелязва, че Чикчирика го няма. После всички, които сутрин рано пият бира за изтрезняване, констатират, че Чикчирика го няма. Такова чудо не беше възможно да се случи. Всички тук знаят, че сутрин рано Чикчирика чака пред кръчмата , за да я отворят и да си поръча най –напред бира. В това отношение той е винаги пръв. - Няма го – потвърждава за пореден път дядо Петко – требе нещо да се е случило. - Непременно нещо се е случило- подкрепя го Гьоката от другата маса. - Случило се е ами- обажда се дядо Балю- може да е паднал в някоя канавка. Може и да е пукнал. - Никогиш- оборва го дядо Видю–котето. Днеска – баш на задушница, когато има толкова пиене, Чикчирика няма да умре по никой начин. Всички може да изпукат ,само не и той. И все пак слухът , че Чикчирика е умрял постепенно надделява. Малко по- късно през кръчмата наминава поп Дончо да се подкрепи с червено винце и създърма и потвърждава слуха: - Предал е богу дух заваллията- обяснява той с необходимата тържественост- Сабахлен рано Таира- циганина го намерил вкочанен в канавката, като изкарвал прасетата на къра. Само на петдесетина метра от къщи паднал и не станал. За малко да го изядат прасетата. Добре , че Таира ги видял и ги разгонил с тоягата. - Бог да го прости!- кръсти се Анкин Колю-Умря като мъж. Де всеки му такава смърт. - Такава е божията воля – проповядва поп Дончо- всички един ден ще се явим пред всевишния. - Аз пък докато не го видя в дупката, не вярвам- скептично отбелязва дядо Видю – той и друг път е “умирал”. Влиза кмет Пейчо и също потвърждава : - Прегледа го докторът и констатира смъртта- отбелязва той- вече го зачеркнахме от списъците на кметството. След обед ще е погребението. Тялото на покойника ще бъде изнесено за поклонение в черквата. - Абе, чини ми се че малко сте поизбързали- зарича се дядо Видю- като нищо може и да възкръсне. - Боже, прости му!- кръсти се поп Дончо- той не знае какво говори. Църквата на село Мамульово . Погребението на Чикчирика. В средата на помещението е ковчегът с тялото на покойника. Погребението е скромно. Ковчегът е обикновен – производство на фирма “Последна грижа” Има няколко букета с цветя, няколко бутилки с ракия до главата на покойника – очевидно без ракия, той и на оня свят не би отишъл- а освен това някак странно се бе разхубавил в тази поза- бабичките са почти очаровани. В ръцете му е напъхана една дебела свещ, а наоколо димят няколко по-малки лоени свещи. Поп Дончо размахва кандилницата и каканиже неразбираеми за никого и за него самия словоизлияния на някакъв набеден църковнославянски, който би затруднил и самия Господ- бог. Попът е видимо пиян, но успява юнашки да запази равновесие. Бабичките се кръстят и вият на умряло. Тук са и юнаците от тайфата на Чикчирика, откровено пияни , но с дружни усилия стоят на крака и активно се включват в ритуала. - Бог да прости нашего приятеля – раба божи Ристьо- Чикчирика- намила непрестанно поп Дончо. - Бог да прости Чикчирика – повтарят хорово юнаците и отпиват от бутилката, която бързо намалява. - Олеле, бре Ристьооо!- вие бабичката на Чикчирика – Как можа по никое време да пукнеш, бреее!…Гиди, дърти вампириноо…И менека горкана да остави-и-ш. Заради тая пуста ракияяя… Ракия ощеее- мастикааа… Барем по- рано да беше пукнал бреее! Та и аз да се куртулисам като оратааа. Дорде бях ощеее по-младааа…друг чиляк да си намеряяя… Ами сега на дърти годиниии за нищо веке не ставааам. И господ биля мъъ не искааа. Бабичката още дълго кълне и нарежда. Поп Дончо фъфли баналности. Дядо Вълю- македонеца –бежанец от Беломорието– се изрепчва да държи надгробно слово. Той е вече пиян до козирката и едва пази равновесие. - Ристьо, Ристьо, скъпи приятелю –нарежда вдъхновено дядо Вълю- Я коги ти окам на тебека: “Пий Ристьо, мастиката со вода!” Ти-“Не-чиста ке я пием!” “Пий, Ристьо мастиката со вода!” “Не, -чиста!” Леж сега у гроб студен, майцу да ти ебем! Амин! - Амииин!- поддържа темпото поп Дончо и размахва кандилницата с тамян току под носа на мъртвеца. Бутилката прави още един оборот в ръцете на юнаците и съдържанието окончателно приключва. Останалите, които не са куснали при последното завъртане се оглеждат неспокойно. Една бабичка съчувствено присяга, за да им подаде от бутилките, които са курдисани в ковчега на мъртвеца на видно място, заедно с цветята . Внезапно тя изписква, сякаш бе видяла самия Сатана. “Мъртвецът” като ястреб присяга и грабва бутилката от ръцете и. Бабичката се тръшва на земята от страх и започва да приритва. Всички гледат като втрещени и се приближават боязливо нататък. “Мъртвецът” бавно се надига и сяда в ковчега. Няколко секунди той се кокори наоколо, очевидно недоумявайки какво става, после хвърля дебелата свещ, която бе стискал до сега, невъзмутимо измъква тапата на бутилката и жадно я налапва. Чуват се няколко звучни гълтока. После “мъртвецът” прави гнуслива гримаса и изплюва съдържанието с непреодолимо отвращение. Стоящите наблизо успяват да чуят следната знаменателна реплика: - Мамка му, кой е сипал в бутилката вода!?. В следващия миг хвърля сбърканата бутилка в кошчето с изгорели свещи и отваря друга. Този път няма фалшификации и опитът е сполучлив. Докато Чикчирика излива съдържанието в гърлото си с блажено спокойствие, поп Дончо- съвсем шашнат от развитието на събитията, ни в клин, ни в ръкав ,подема : - Христос возкресе из мертвих !…- и т.н. Отново кръчмата на Мамульово. На една маса са старците: дядо Тоню, дядо Балю, дядо Видю, дядо Вълю, “възкръсналия “дядо Ристьо- Чикчирика и поп Дончо. Те празнуват “възкресението “на Чикчирика и вече са здраво пияни, ако въобще някога са изтрезнявали. На другата маса са партийните и общинските вождове: кмет Пейчо, партийният секретар- Наката, агрономът, председателят на ТКЗС-то, двама бригадири. Те пият малко и разговарят тихо, все едно заговорничат срещу останалите, което си е точно тъй. На трета маса са подрастващото поколение- няколко голобради селски ергенчета, между които и Живко. Те пият мълчаливо биричка и поглеждат кръвнишки към другата маса в ъгъла, където също има няколко голобради ергенчета от съседното село Киселии. По- нататък на отделна маса са група цигани –препасали калъчки- които са си пияни и без да пият и вдигат гюрултия колкото един цял партиен конгрес: Мустафата, Таира, Бикташа, Юсуфа, Салито, Шанко, Асан, Шабан, Цико, Яшара и др. От другата страна на помещението на специална маса са баш пиячите- мъже на средна възраст, едри и здрави като бикове – всички в свръхтежка категория, които не пият ракията от чаши , а направо от бутилките, след което за изтрезняване пият червено вино от калайдисани бакърчета , а луканките си ги носят от къщи, защото кръчмарят не може да им насмогне. Тук са Анкин Колю- категория над сто и двадесет килограма – шампион по ядене и пиене в няколко поредни състезания, Димчо тракториста –също над сто и двадесет килограма. Той сменя гумите на трактора без крик, Райно налбантина – над сто и тридесет килограма. Разправят, че като млад чирак, за да подкове някакъв кон, го обърнал по гръб, двамата братовчеди- Сребрювци – категория над сто и четиридесет килограма – джамбази и касапи – мъже, които с удар на юмрук убиват бивол, Братята Тъпани- синове на дядо Тоню- категория над сто и четиридесет килограма - лауреати на кулинарното изкуство, Златанов Митю пазач на рибарника- същата категория. Тази група юнаци през коледните празници обикалят от къща на къща из село и вземат дейно участие при коленето и разфасоването на прасетата, но помагат най- вече в заключителния етап, при изяждането, след което от прасето не остава почти нищо, освен кокали за кучетата и някой празен пикочен мехур. Като свършат прасетата на село, прескачат на помощ и в съседните села. Благодарение на тях, напоследък в Мамульово много намаляха и магаретата. Съществува решение на управата, тези животни да бъдат вписани в червената книга на Мамульово, както и на околните села. За да стане ясно за какви хора става въпрос, ще споменем накратко една история с Анкин Колю, сравнително безобидна, но добила известност, тъй като се е случила в окръжния град и взела акъла на градските пияндета. Един ден Колю отива в Пловдив , за да си купи кон от хайванпазара , щото старият му кон окуцял от претоварване. Той събрал юнаците, заклали го, обезкостили го, омешали каймата със свинска и го изяли за мезе. Та, значи, обиколил Колю из пазара, поогледал стоката, попазарил се тук-там и преди да вземе окончателно решение, се отбил в една кръчма да хапне и пийне. Седнал сам на една маса в ъгъла и поръчал на келнера каса бира и една тава с кебапчета. Минало доста време, а поръчката все се бавела. По едно време Колю не издържал, ядосал се и дръпнал келнера за ръкава. - Абе, майсторе –казал той строго – до кога ще чакам да ми донесеш поръчката ! Келнерът го погледнал притеснено. - Ами, приятелю –отговорил той- чакам да дойдат и другите от компанията, защото кебапчетата ще изстинат, а бирата ще се стопли. Колю намусено свъсил вежди. - Какво дрънкаш- кои други !.. Келнерът се облещил и чак тогава поумнял, че няма други. Общо взето в подобен стил са и останалите им приключения. На самостоятелна маса са и мераклиите по “тънката част”. Основали са нещо като “Клуб на коцкарите”. Парадоксалното е, че като по правило, с дребни изключения, в този клуб членуват най-смачканите и невзрачни типове: кривия Пенчо, куция Калчо, Славето- чалнатия, стария ерген Колю Гърчев- гърбавия, фурнаджията Кирчо- албинос и смотаняк, Рамока Наню и др. Почетен председател на клуба е дядо Маню хърбавия, който не присъствува на заседанията, поради напреднала възраст, но се е прочул още навремето, че бил надарен и през войната обслужвал булките на фронтоваците –включително приятели и близки. Секретар на клуба и провеждащ заседанията обикновено е даскал Дечо – един малко изкукуригал тип, който, за да се харесва на булките, си е пуснал коцкарски мустаци, тренира културизъм и дрънка на китара. Но понякога яде и бой… Една вечер на някаква циганска сватба, той се напил и заедно с група цигани продължили празненството в къщата на младоженеца. Само че през нощта Дечо забелязал, че младоженеца оставил булката сама в другата стая и дошъл при гостите да си допива. Това било достатъчно за нашия човек- той тихо се измъкнал от компанията и още по- тихо се промъкнал в стаята при булката. И си легнал при нея… В тъмното младоженката не разбрала какво става, но малко по- късно усетила, че все пак има някаква разлика, но не се издала, само дето малко по-силно викала, ала накрая не издържала и доста силно се развикала, щото бил такъв моментът. Та, въпреки гюрултията, я чули чак долу гостите и се юрнали да видят какво става. Когато блъснали вратата и я изкъртили, наш Дечо тъкмо се загащвал и не успял да скочи през прозореца и да избяга, защото гащите му се закачили за някаква кука. Циганите го хванали и му теглили такъв ужасен бой, че престанал да мърда и да диша. След което го замъкнали и хвърлили в една каменна кариера на баира. На сутринта го намерил Сергито- овчарят, че бере душа и извикал мъже от селото. Закарали го в болницата в Пловдив и там докторите го кърпили, лепили, едва “прескочил трапа”. След този случай в подобна ситуация, той вече избягва да си сваля панталона. Разправят злите езици, че циганчето, дето се родило от този брак било хубаво като кукличка бяло момиченце и никак не приличало на баща си -Таира- черен като кюмур мангал, дюстабанлия и късъбаджак. Отначало Таира нещо негодувал, но старите по- печени и хитри цигани го успокоили: - Трай си, бе будала, това тук като порасне след дванайсет –тринайсет години и го продадеш на пазара за булки, ша вземеш за него барем пет пъти повече пари. Така и станало. Прочее, с облагородяването на циганската порода в Мамульово най- сериозно от всички се заема Кирчо- фурнаджията- както споменахме- също член на клуба на коцкарите и албинос- няма един черен косъм по тялото. Когато циганките нямали пари да си платят хляба, сами предлагали да си платят по друг начин-“в натура”- и Кирето обикновено посрещал отзивчиво подобни предложения. В резултат на което в Мамульово се пръкват прекрасни като малки амурети циганчета- албиносчета, с което татковците им особено се гордеят. Останалото е публична тайна… - Та ти викам, бате Дечо,-започва куция Калчо своето изказване на клубното събрание- напоследък много булки зафанаха да ходят на черкова и да се изповядат.Фалят го много тоа поп. - И много от тях са вече с надути кореми – прибавя кривият Пенчо. - Тоа поп ждъ требе да го приемем в нашия клуб- предлага Колю -гърбата- много зафана да се прочува по” тънката част”. - Няма да стане- обажда се Славето чалнатия. - Оти да не стане? - Страх го е да не се компро…компрометира- запелтечва Славето. - Пред кого да са компрометира –пред ората или пред Господа? Та той е компрометиран достатъчно. Навсякъде си носи задника със себе си, значи навсякъде се е наакал. И ората, и Господа го знаят що за стока е. Сигур и попадията знае. Нея пък хич не я сайдисва , оти е дърта и болна. - Да, ама освен това, много си пада и по плюскането и онези там- на другата маса са му баш приятелите, дето без вино и луканки не сядат –завършва патетично Славето. Даскал Дечо- секретарят на клуба- мълчи намръщено и следи внимателно разговора. В един момент внезапно става и вперва изпитателен поглед към Колю- гърбата. - Не я сайдисва ли- казваш? - Какво, какво?- кокори се Колю. - Нищо, нищо –махва с ръка Дечо и бързо си тръгва. Те се споглеждат учудено. Даскалът изглежда съвсем трезвен. Към полунощ тайфите се разтурват и всеки си тръгва както може. Тогава се сдружават по махали. Горната махала –нагоре, долната- надолу. Нататък е “Синджир махала”, в обратна посока –“ Баир махала”. Циганската махала е до другия баир по пътя за Автоьово, а до азмака е “Гьол махала”. Най- тежко е за тези от “Гьол махала”. Те трябва да преодолеят азмака по наредени във водата камъни, защото дървеното мостче се е срутило и няма кой да го поправи. По този маршрут вървят Сребрювците, Дъртювците, Пънделците, Пиперците, чобан Тодю, татар Гочо, абдал Мичо и др. Само че изпитанието е трудно. Много често, особено зимно време, когато камъните са по-хлъзгави, а минувачите- по пияни се получават и изненади. Юнаците падат в азмака и затъват в калта. Случвало се е цялата група да пльосне в мътилката, докато си помагат един на друг. В другите посоки изпитанията са сравнително по-леки. Човек може да си загуби цървулите в дълбоката кал. Или да го нападнат кучета. Но и кучетата напоследък решително намаляват, откакто вкарват хората в ТКЗС-то и им вземат имотите. Няма вече кой какво да пази. Остава само пиенето без мяра. Кой колкото може. Докато може- до откат… Мурджов Делчо, Мурджов Стоян, Нихтянов Колю, гърбата Колю,Чакъра, Мангъра, пиян Доко, пиян Нейко, Рамока, Гламока, пияното Ванчи, пияното Гочи, пияното Мити, пиян Видю, пиян Балю, Пиян Петко, пиян Ристю и т. н. Един по един. И с тихи стъпки. Цялата пияна орда потъва в калта и тъмницата на пияното село Мамульово. И пее: “Йордан се не плаши”. Да, но май, май и той вече се е подплашил… Поп Дончо се замъква в къщи след полунощ, както обикновено- пиян до безсъзнание. Току на прага се спъва и пада в коридора. След малко се навдига, тръсва глава и вижда пред носа си чифт мъжки чепици- кафяви. Няколко мига се кокори недоумяващо, защото неговите са черни, а освен това са на краката му и промърморва: “Мамка му, яко съм се натряскал”.. После с усилие успява да се събуе, слага обувките си при другите и се промъква тихо в спалнята. Съблича се в тъмното, за да не събуди попадията. През цялото време пази тишина, защото се страхува от злия и нрав. Но въпреки старанието, на няколко пъти блъска и обръща столове из стаята. За учудване, попадията спи непробудно, а той е толкова замаян от алкохола , че не се сеща за причината. Обикновено при подобни случаи, а те не са редки, тя вие и квичи като кучка, а сега е съвсем притихнала. Той се приближава боязливо в тъмното към леглото, като пази главата си с ръце, да не би “не дай боже”, тя да го халоса от някъде с бухалката, както го е правила не веднъж. Но всичко е мирно и тихо, няма непредвидени инциденти, той пристъпя пипнешком , но се спъва в нещо и се стоварва напряко върху леглото с цялата си тежест. В следващата секунда се намества решително под завивката , попадията благосклонно му прави място, което също е необичайно. Учудването му е краткотрайно. Всичко в главата му се върти и клокочи и веднага го унася в сън. За момент само му се струва, че протягайки ръката си в тъмното, е докоснал муцуна с брада и мустаци, но веднага си обяснява това с жестокото напиване по повод “възкресението “ на Чикчирика. “Боже помилуй, натряскал съм се като свиня “- мисли си той в просъница, изпърдява се гръмовно и заспива като младенец. От юнашкото му хъркане, кучето навън започва да вие. Но към това хъркане се прибавя още едно юнашко хъркане- с една октава по-високо. Секунди след това в стаята се светва и влиза …попадията. Оказва се, че по времето, когато попът се е прибрал и си легнал, тя е била вън- в клозета, а “онзи хубостник”, който изневиделица я изненада по най- желателния начин е заспал и сега, завръщайки се в спалнята, тя вижда двамата мъже – съпругът и новопоявилия се “любовник”, гушнати в брачното ложе- хъркат блажено и попърдяват. Попадията замръзва на вратата- ни напред, ни назад и се чуди какво да предприеме. Всъщност “любовникът” е същият онзи даскал Дечо от клуба на коцкарите, който е взел решение да се възползува от отсъствието на незаинтересования съпруг и да стори добрина на женицата- една съвсем хуманна постъпка. Но за зла участ, след сторената добрина взел, че заспал. Действително за нея той се оказва едва ли не велико завоевание. За някакъв половин- един час тя изглежда преобразена. Не е вече оная болна и гърчава женица, която чакат да пукне. Тя бързо размисля и овладява ситуацията. Тя се приближава тихо, разбутва даскала, дърпа го за мустаците внимателно и когато последният отваря очи, шепнешком обяснява : - Ставай, че моят “тутманик” се е прибрал! Дечо се ококорва, осъзнава в каква патова ситуация е попаднал и изпада в паника. Тя отново го успокоява: - Не се притеснявай, “скъпи”, той е много пиян и спи като пън. Може и тъпани да му биеш на главата – няма да се събуди. Гостът внимателно избутва домакина в страни и се измъква от леглото по долни гащи. Следващите няколко минути той панически се облича - това “скъпи” хептен го шашва- после нахлузва чепиците в тъмния коридор и без да каже нито дума на “любимата”, хуква през глава из тъмницата. Навън се чува ожесточен кучешки лай. Попадията изчаква няколко минути и когато всичко стихва, по увехналото и като сушена дюля лице, някак почти разхубавено и одухотворено от “щастливата съдба”, цъфва загадъчна усмивка –кажи речи – а ла Мона Лиза. На сутринта поп Дончо се събужда рано, защото му се пикае и се навдига от леглото още махмурлия. С учудване установява, че “болната “ попадия вече е станала и шета като млада невеста из къщи. В кухнята тропат тенджери, шурти чешма , тя припява някакъв любовен романс от началото на века. “ Мамка му- изсумтява поп Дончо- тя пее. Да не би снощи в пияно състояние нещо да съм направил? Това не се е случвало барем десетина години. Ама знае ли се, човек като се напие, може и дявола да очатка…” Той се мъчи да си спомни, но нищо не си спомня. В главата му е абсолютна мътилка. После забелязва на пода хвърлен фас и още повече се чуди: “Да съм пушил, не съм пушил. Кога ли съм пропушил? Не съм палил цигара много отдавна. Кой знае може пак да съм пропушил, може и попадията да е пушила – тая дърта вещица, а на всичко отгоре уж болна, а пее..”- заключава той с негодуване и бавно се навдига от постелята. После извиква сърдито: - Попадиьо, попадиьо ма, къде ми са чехлите? - Там са, отваряй си зъркелите!- долита незабавно “любезният” отговор от към кухнята. - Къде ми е килимяфката? - Там ти са и расото, и килимяфката. Обличай се и се измитай!-следва безкомпромисния отговор. Това никога не е било. Обикновено тя охка, стене, оплаква се, кълне, опитва се да го задържи при себе си, а сега направо го нахоква. Очевидно нещо се е променило, но какво? Поп Дончо се чеше по врата, по темето, където все нещо го сърби и не може да намери отговор. Още по- шашнат остава, когато сяда в коридора да се обуе и забелязва чепиците. Това, че са кални, разбира се, не е нещо съществено. Същественото е, че въпреки калта се забелязва съвсем очевидно, че едната е черна , а другата –кафява. А неговите бяха и двете черни. Освен това кафявата е от друг модел – по-островръха, а черната – с тъпо бомбе. И последното- най –неприятно- и двете са леви. Поп Дончо мърмори и се чуди: “ И двете са леви. Леви са . Да съм ходил някъде снощи – не съм… Хич не си спомням. Този чепик чий ще да е?” - Попадиьо- реве той сърдито- мамка ти, кой ми е сменил чепиците? Тя се показва с набрашнени ръце от кухнята, поглежда критично и отсича: - Ами кой те знае къде ходиш нощем пиян. Някъде си ги разменил в бързината. При коя ли курветина си бил? – И се прибира в кухнята, а лицето и сякаш сияе. Поп Дончо се чеше и мърмори:” Мамка му и дяволия, къде ли съм бил снощи?” Хич не може да си спомни. После с мъка нахлузва двата леви чепика и се измъква навън гладен и гурелив. Вратата на кръчмата се отваря и поп Дончо пристъпя тихичко и се озърта. Там вече тайфите са се събрали, печката бумти и е започнал ежедневния запой. Всички маси са почти заети; тук-там се вижда някое празно място. Той си взема едно шишенце гроздова с тясно гърло и пристъпя към близката маса, където има две празни места и където седят членовете от клуба на коцкарите. Когато поп Дончо сяда при тях, разговорът за миг се прекратява, после отново се подновява: - Когато се прибирах снощи, минах покрай тях, ама него го нямаше- споделя кривия Пенчо- показа се майка му и рече, че не се е прибирал. - Да не е паднал в азмака- чуди се куцият Калчо- по- лани пипера Въчо и бастуна Мичо бяха паднали пияни посред нощ през зимата и за малко да се удавят в калта. Добре, че от студа поотрезнели. - Та какво ще прави към азмака- обажда се Славето – той е в обратна посока. - Да не се е успал при някоя дебела булка- коментира Колю гърбата- снощи така набързо хукна от масата, все едно е закъснял за любовна среща с принцесата на Монако. - Море да не са го пречукали някъде циганите, ако е прескочил при някоя циганка?- подхвърля уж на майтап фурнаджията Кирчо. - Ами то няма да му е за сефте- заявява дълбокомислено кривия Пенчо- ха –ето го бе, жив е… Всички обръщат поглед към вратата и поп Дончо, който слуша разсеяно разговора , също поглежда нататък. В същия миг очите му се ококорват и джуката му увисва като на кон. На вратата е застанал даскал Дечо- секретаря на клуба- трезвен като краставичка, с два десни чепика на краката- един черен и един кафяв. Даскал Дечо си взема едно шишенце гроздова с тясно гърло и сяда на масата до поп Дончо. По-късно някои от посетителите си отиват –други идват и на съседната маса се обособява друга група – това са моралистите. Те обикновено се отнасят с подозрение и ненавист към групата на коцкарите и винаги се опитват да ги прецакат. Там са Къната, Църната, Вътиша, Кьосето, което напоследък –неясно как –се е сдобило с лъскава черна брада и нарочно не се бръсне, там са още Нунето, Пилето и др. От към тяхната маса се чува тих поверителен разговор. Поп Дончо наостря уши. - Онази Монювица- казва някой, който попът не може да види – също е надула корема. А Моню е в дранголника. - Хм- сумтят останалите – Има един… - Ами онази Деля- Цончовата булка и тя май така нещо…-забелязва друг. - Хм- сумтят останалите- Има един… - Ами оная Дона – Ноньовата вдовица- тя скоро ждъ требе да го ражда веке- констатира трети. - Хм – има един… Поп Дончо слуша мълчаливо, после поглежда към разноцветните си чепици и разноцветните чепици на даскала и сякаш в момент на просветление, се обръща към масата на “съзаклятниците” и обявява прочувствено: - Хм- има още един… След което побутва леко по рамото даскала и му прошепва: - Баджанак, предлагам да си сменим чепиците, оти малко сме ги поомешали. Даскал Дечо поглежда под масата разноцветните чепици, поглежда гузно към “светейшеството”, но като среща благата му усмивка, веднага се успокоява и прошепва в отговор: - Няма никакви проблеми. Двамата отиват до тоалетната, където мълчаливо и тайно извършват замяната , без никой да ги усети и се завръщат по живо, по здраво. На връщане даскалът казва поучително на попа: - Да знаеш, баджанак, че всички сме божи чада и никой не трябва да бъде изхвърлян зад борда преди да е умрял. - Чадо, -усмихва се благопожелателно поп Дончо- на мене ли го казваш? Жив и здрав да си! Но все някой ден – рано или късно- какъвто и да е юнак, човек нахлузва разноцветни чепици. Не си въобразявай, че си изключение. Даскалът се замисля върху думите му, но понеже е достатъчно млад , не успява да ги възприеме буквално. Между другото пита : - Ами тя как е? - Като чакмак –отговаря поп Дончо- мие чиниите, мете и пее. Гласът и е като на гарга, ама пее. Изхвърлила е в кофата всички илачи и вероятно ще ме надживее. Докторът ряпа да яде ! А бяхме я отписали. Поп Дончо се хили въодушевено. Но думите му се оказват пророчески. Разбира се, по-голямата част от тайфата на” юнаците “са и ловджии. Основна тема в кръчмарските дебати са проблемите на лова. Няма да бъде честно, ако не споменем и за някои от ловните им подвизи. Е да, ако трябва да си говорим откровено, ще трябва да признаем , че почти всички от тях са си открай време бракониери. Те дори не го и крият. Освен това публична тайна е, че пазачите на рибарника, ловните надзиратели, горските, полските пъдари, като правило са все баш бракониерите. От друга страна, те трябва да бъдат контролирани от още по- големи хайдуци – селските първенци и партийни лидери. Ясно е, че никой –никого не контролира, макар че понякога за фасон се полагат известни грижи за дивеча, колкото да не свърши съвсем. Всъщност, добре, че тук природата е богата и дивечът се само възстановява бързо. Не може да не се отбележи, че истинският шанс в тази сбъркана държава и в частност – на местна почва- както за хората, така и за животните е богатата природа. Няма друго… Както навсякъде по света, така и тукашните ловджии, освен че са с богато въображение по отношение на слуката, си имат и специфични адети –характерни за региона. Освен това са много кодошлии и обичат да си погаждат номера. Това вече си е специфична нашенска черта – като видиш, че някой не е наясно с нещо, съвсем да го объркаш. Много често, като поучителен пример се споменава историята с Митата. Митата е млад ловец и „старите пушки” решават да му погодят номер. Нещо като кръщене в бранша. След един не много голям преход по кърищата, където гръмват няколко пъдпъдъка и още толкова гарги /по нашия край всичко, що хвърчи се яде /, те сядат край азмака под един кавак да обядват и започват да развързват торбите. Но преди това са натъпкали една заешка кожа с перушина и са я курдисали на петдесетина метра по- нататък в тревата. После в подходящ момент някой извиква: “Заек!”.. Митата, който все още размахва пушката насам-натам, не го свърта на едно място от мерак, се прицелва в “бягащия заек” и стреля –един път, два пъти... Разбира се, улучва , но от “заекът”, се вдига облак перушина и Митата се дзвери със зяпнали уста, изричайки бавно следните вдъхновени слова: “ Еба-а мааму! Се съм виждал зайци, ама таквос чудо, дека перушина да фърчи, сефте виждам. Много мръснишки номер погаждат и на Анкин Колю. Прасето му често рови из чуждите градини и, въпреки предупрежденията на стопаните, той се прави на разсеян. Но веднъж –“съвсем законно”- го пуснал да порови на воля край азмака и да се потъркаля из калта, а тези гадове взели, че му подхвърлили две кофи с джибри от ракиджийницата. Хайванът опраскал всичко с апетит и пощръклял. Направил няколко кушии напред-назад, изкъртил вратнята, подгонил кокошките из двора, съборил кочината. Събрала се цялата махала и се диви. Анкин Колю се тюхка и ахка – не знае какво му е на прасето. Тогава идва един от юнаците и “компетентно “ обяснява: - Това прасе е побесняло. Махай го докато не е направило по- голяма беля! И си заминава. Анкин Колю държи пушката и мълчи, главата му е червена като чукундур от напрежение и челото му е потно – хеле не е лесно току –така да си зяносаш стоката. Колко пържоли има в това прасе… Прасето се щура насам-натам, после ляга на сянка и от устата му избликва пяна. Тогава идва още един юнак и отсича: - Бясно е, хич не се чуди! Анкин Колю се прицелва и гръмва, но от сърцето му капе кръв. Плаче му се на горкия. После натъпква прасето в един чувал, качва го в талижката и го закарва край село, където изхвърлят боклуците, след което го заравя в една дупка. Понеже бил пийнал, хич не усетил, че прасето също мирише на алкохол. И се прибрал в къщи ни жив- ни умрял от мъка. След него отиват юнаците и изваждат прасето от дупката. Следва юнашки запой в ракиджийницата. Там се е събрала цялата ловна дружинка – ядат и пият без мяра. И на който мине от там обясняват, че са утрепали глиган. Посетителите цъкат с езици и отминават. Анкин Колю също чува гюрултията и наминава към ракиджийницата да види какво става и да убие мъката си между приятели с някоя и друга чашка ракия от първака. Разбира се, хапва от мръвките на “глигана “ и пийва порядъчно, ама нещо все го съмнява. Пържолите не му се виждат баш глигански. Чуди се от къде се е взел тоя глиган по тези места – Балканът е бая далече. Обясняват му, че когато е слаба реколтата от картофи в Балкана, дивите прасета слизат към полето. Обяснението е компетентно –самият Гошкин Генко твърди така и две мнения по въпроса не може да има. Той си заминава поуспокоен, но за всеки случай се качва на магарето и заминава да види още един път мястото, където е заровил прасето. Очаква го сериозна изненада. Дупката е изровена и дори не е засипана както трябва, а прасето липсва. Връща се ядосан право в ракиджийницата , опитва се да протестира, но там вече не може да се разбере кой пие, кой плаща. Дават му още пържоли, наливат го с вино и му обясняват, че сигурно кучетата са изровили прасето от дупката. Никой не го пита дали е доволен от обяснението. Още по- мръснишки номер юнаците погаждат на” братята цигани “. Всеизвестно е, че индивидите от тая порода “хомо-сапиенс” обичат повечко да крадат, щото не си падат дип по работата, а трябва и нещо да се яде –циганчетата плачат. Нощно време те обикалят, надничат тук-там по дворовете и къщите и като им хареса нещо, просто си го вземат без никакво колебание или угризения . Угризение у циганин е нещо като девственост у проститутка. Счита се, априори, че при социализма всичко е общо, чуждото също е общо, следователно може да се вземе. Въоръжени с тази житейска философия, те някак си оцеляват, за сметка на останалите. Ако случайно ги заловят органите на реда, на другия ден, пак ги пускат. В нашата татковина законът е достатъчно толерантен към подобен род дейности и те добре го разбират. Но въпреки това, известни рискове все пак съществуват. Един ден на терасата на Гошкин Генко – пъдар и естествено бракониер- се появяват в големи количество съръци със суджуци, луканки, бабеци и всякакви подобни деликатеси. Цял ден вятърът ги люлее насам-натам на воля и привличат много “бленуващи” погледи от близо и далеч. По “невнимание” те остават и през нощта. Но на сутринта вече ги няма. Гошкин Генко се тюхка и псува, но сякаш- не много убедително. Известно е, че може да бъде много по- категоричен в псувните. Хората от селото му съчувстват, но някои по- наблюдателни забелязват, че комай тайничко се подсмива. Мислят, че така им се е сторило. Както винаги, въпросът е приключен набързо – оставят те да “пиеш студена вода”- и никой не се наема да търси крадците, въпреки, че е достатъчно ясно кои са и къде са. Но нали някой държавен служител трябва да си развали рахата. Хайде де… В действителност, ситуацията е пределно проста. Още същия ден –привечер откъм циганската махала се чува лумкане на тъпани и писък на зурни – един факт навяващ съмнения, но въпреки това всички си пасуват и сякаш чакат нещо да се случи. И то се случва. На другата сутрин започва олелията. Цялата циганска орда тича по баира и клечи от трън на трън. Всички са се изпонасрали. Скоро след това пристигат линейки, доктори , милиционери и хукват към махалата. Държавните служители са много загрижени за мургавите братя. Наистина насирането е тотално– цялата махала смърди. Длъжностните лица стъпват внимателно, за да не настъпят някоя “мина”. Но баш- началникът на милицията демонстрира самонадеяност и това се оказва фатално за него. Той се подхлъзва на едно рядко лайно и пада по гръб. На новата му униформа се появява траен отпечатък със специфичен аромат. - Мамка ви циганска – изревава той страховито и размахва пищова- всички ще ви изтрепя! Това произшествие никак не помрачава българо циганската дружба. На пострадалите е оказана лекарска помощ . По- тежките случаи са откарани по болниците и ги възстановяват. Но, разбира се, всичко остава скрито- покрито. Виновни няма. Народът е доволен. Много време след това из село упорито плъзва слух, че група юнаци, начело с Гошкин Генко, докарали с камиона на ТКЗС-то някакво умряло прасе от екарисажа в Пловдив, бракувано преди това във ветеринарната служба, поради наличие на салмонела. Все пак някой си беше отворил устата… Ловджиите в Мамульово са неуморими в погаждането на мръснишки номера. В това отношение те не жалят никого, дори с особено задоволство прецакват колегите си и приятелите си, след което пак заедно си пият ракията. Гошкин Генко, който е лидер в тая област, също не е пощаден. Следват удари и контраудари. Известен е случаят с ловната кучка на Гошкин Генко. Това, разбира се, е елитна кучка –гонче- на име Василка, от много добра порода, към която Генко питае особена любов. Той по- скоро би дал жена си на някого, но кучката – по никой начин. Зевзеците тъкмо това чакат- да бъзикнат някого по слабото място.- Типична черта на българина. Що се отнася до кучката Василка, подвизите и са неизброими. Генко съчинява цели романи за нея. Но в края на краищата и тя, както всички божи твари, един ден се разгонва. Гошкин Генко проявява особена ревност. Той я пази като очите си и не дава на какво да е куче да се приближи до нея. Търси под дърво и камък партньор от същата елитна порода. Но това на село не е много лесно. И решава да я води в Пловдив . Само че колегите му една вечер го изпреварват. Те му прехвърлят през оградата някакъв невзрачен помияр от циганската махала, когото превзетата кучка Василка, напук на стопанина си, приема особено ентусиазирано. Самият Генко не подозира нищо, но на сутринта открива горчивата истина. Намира в двора си двете псета които цяла нощ са правили любов и все още са заклещени. Генко побеснява, но нали е гявол, веднага контрира енергично. Той претрепва помияра с балтията, набързо го одира, разфасова, туря го в тавата с ориз и подправки и го бута във фурната на слаб огън. После за примамка просва отвън на чардака една прясно одрана ярешка кожа. Юнаците от тайфата” кълват “незабавно и надвечер един по един се събират, защото всички си падат по кьорсофрата. Някои от тях дори носят дамаджани с вино. Софрата е нагласена набързо и започва юнашко плюскане. Много скоро от “ярето” не остава нищо и виното също така свършва. На никого не прави впечатление, че Гошкин Генко си е сипал отделно и не кусва от гювеча. Голям Сребрю дори предлага да отидат да гътнат още едно яре, но възниква спор чиьо да бъде ярето. После предложението не се приема , тъй като е станало късно и освен това всеки предпочита ярето да е чуждо. - Няма да го чакаме цяла нощ да се пече я – възразява Анкин Колю. - А ти сурово ли ке го ручаш?- контрира Сандо македончето. - Може и сурово – сопва се Анкин Колю – това яре ми се видя дип мършаво. Останах си ачик гладен. - Нищо, нищо – успокоява го Гошкин Генко и ехидно се хили – следващия път може да ти турим по- тлъсто яре. Той мъдро си препасува, а на следващия ден, когато са все още трезви им показва главата на помияра за по- голям ефект. - Вашата мамка вагабонтска -благославя ги той злорадо– ето ви ярето, дето оплюскахте снощи. За негова изненада, обаче, ефектът се оказва незначителен. Те дори не изглеждат изненадани. - Море я се чудим- подхвърля Сандо македончето –оти е толкова постничко. Требе само трева да е пасло –заваллията. - Ако е за бабаитлък, ручал съм и борсуци – уточнява Райно налбантина- смърди, ама е по-блажничко. - По лани ние с Матана опраскахме на гюмето цяла лисица – добавя Колю гърбата. Жилаво –не жилаво отиде. Все едно, че джвакаш подметка. Дори и кучетата се намръщиха… - Дядо Димитър –дъртия изтрепа папуняците по баира. Пече си ги и сам си ги руча- подхвърля малкият Тъпан. - Не само папуняци- прибавя Чорето –от там не може да прехвърчи ни гарга, ни чавка. Общо взето разговорът се води в тая посока. Емоции почти липсват. А резултатът се оказва непредвидим. Наскоро след тоя случай, кучетата в Мамульово започват да намаляват застрашително, напук на градските кучета, които все повече се увеличават. Версията е, че са изядени за мезе. Хората започват да си крият кучетата, но и това не помага. Има предложение да ги обявят за изчезващ вид. Не се знае кой кого пази: кучетата – хората или обратно. Накрая изчезва дори любимата кучка Василка на Гошкин Генко, която оставя няколко невръстни кюпека – потомци на невзрачния помияр и, които за ужас на Генко, са наследили напълно както външния вид , така и качествата на бащата- плебей, а не на аристократичната майка. Въпреки всичко, той успява да ги пласира на двама пишман ловджии от Автоьово и двама от Геренто. По късно се изяснява, че кучката Василка е послужила за угощение на група цигани, които дори сами се похвалили за подвига си в кръчмата. Вследствие на което Генко си отмъщава, като им гръмва магарето и играта съвсем загрубява. Един ден Гошкин Генко, който има -общо взето- зла жена и погажда много мръснишки номер. След поредната кавга, той слязъл в мазето уж да проточи виното и след като дълго време тропал и местил долу разни предмети, накрая странно притихнал. Жена му го вика за обяд, но никой не отговаря. Тя няколко пъти тропала по пода и викала , но –напразно. Накрая –съвсем ядосана- помислила, че се е напил с младото вино и заспал- взела точилката и слязла долу да го “съветва”, но на прага на мазето се заковала на място и изкрещяла от ужас. Гошкин Генко висял на тавана, вързан за една греда – обесен. Очите му били облещени, джуката- овесена като на стар кон и- ни шава, ни мърда. Само че в ужаса си буля Генковица хич не обърнала внимание, че вместо за врата, се е вързал през кръста. Тя се разкрещяла и хукнала да извика комшийката- леля Пена. След това отърчала да вика кмета и “бърза помощ”, а леля Пена останала в мазето при “обесения “. Но като останала сама, леля Пена се заоглеждала. Направило и впечатление, че има много буркани с компоти, туршии, мезета, лютеници- типична българска практика да се запасяват за през зимата. Не му мислила много- много. Намерила една торба и започнала да я пълни с буркани. Напълнила я, отскочила до къщи и я занесла . “Мъртвият”, както подобава на покойник, кротко се люлеел на въжето. Това продължило още един път. Тогава “мъртвецът “ не издържал и изръмжал троснато : “ А стига де! “ Леля Пена се гътнала от страх на земята и потрошила бурканите. След малко дошли и други комшии, дошли кметът и участъковия лекар с Генковица, дотичал запъхтян и поп Дончо. “ Мъртвецът “ го нямало никакъв, а леля Пена се търкаляла по земята в несвяст между бурканите. Под задника и имало малка зеленикава локвичка, която смърдяла специфично. Докторът се заел да свестява леля Пена. Понеже нямало други подходящи средства, той я свестил с няколко доста якички шамара. Поп Дончо си погладил брадата, взел едно трикрако столче и един празен буркан и седнал край бъчвата с младото вино . След малко ясният му и дълбок баритон, на който би могъл да завиди не един оперен кумир, отекнал чак до “Синджир махала”: “ Сла-ава , тебе Господи-и !”.. На Колю гърбата, който живее сам в една малка едноетажна къщичка и обикновено лятно време спи на отворен прозорец, напоследък му се случват странни случки. Когато е повечко пийнал, той трудно уцелва ключалката на вратата и е решил проблема кардинално –влиза си директно през прозореца и от там- направо в леглото, тъй като то е поставено по подходящ начин- точно под прозореца. Той така е усъвършенствувал този способ, че го прави почти с плонж. Но починът не остава скрит от нечии зорки очи. Всъщност никой не би могъл да си обясни, защо обикновено вратата е заключена, а прозорецът- съвсем отворен; самият стопанин също едва ли някога се е замислял защо е така. Обикновено, когато се връща нощем пиян, той подминава вратата и през прозореца, със скок- право в леглото. От кражби, разбира се, не се притеснява, защото в тази къща просто няма какво да се открадне. Но въпреки всичко, в края на краищата, се принуждава да закове прозореца, защото го изработват. Една вечер той се прибира, както обикновено- много пиян и по познат маниер, се хвърля през прозореца направо в леглото, но в следващия миг изкрещява от болка и започва да псува всичко живо наоколо до девето коляно. В леглото му под завивката има две тухли. На другия ден става ясно, че номерът е дело на хлапетиите от махалата по идея на Гошкин Генко. Те сами се похвалили. Когато даскал Дечо ги хванал на тясно и след строго мъмрене и наказание ги попитал защо са го направили, те отговорили невинно: - Ами, за да му се изправи гърбицата – тъй рече чичо Генко. Тогава се намесва поп Дончо, който минал наблизо и дочул разговора: - Тя тая гърбица, чада мои- казва той поучително- може да се изправи само в ковчега. След известно време Колю- гърбата намира в леглото си кучката с кученцата и решава окончателно да закове прозореца. Куркапаните са от всякакво естество –понякога безобидни, а понякога –не съвсем. Обикновено се бие по слабото място. В категорията на потърпевшите често влиза и поп Дончо. Веднаж го подхлъзват с една мома –циганка, която братята Тъпани са прибрали от някакъв импровизиран бардак в Калъчлии. Те са наясно, че контактите с такава порода моми са доста рисково мероприятие, поради което дори не я докосват, но съвсем щедро я пробутват на попа. Нашарено, нагиздено и кръшно джипсито на пръв поглед хич не е за изхвърлян. Дават му два лева и го пращат в черквата, където поп Дончо си пие виното със суджуци сам. Те му знаят добре слабото място. Поп Дончо е замаян от хубавото вино и не му мисли много, много. - Идваш да се причестиш ли, чадо? - Ъхъ… - Ами ела, ела насам! Я каква си ми убавка. Ей сегинка дядо ти поп ще ти тегли едно причестяване. Прости мя, господи! По-нататък процедурата е известна; технологията на ухажването –също. Няма много нови неща, но в края на краищата, всички са доволни. На изпроводяк джипсито хапва от луканките на дядо поп и той го изпраща по живо, по здраво към маалата, където го чакат мургавите ергени. До тук – добре, но след няколко дена започват изненадите. Отначало се появяват неприятни сърбежи по известни места и поп Дончо често, често започва да се чеше. Много скоро сърбежите стават все по-досадни. Поп Дончо с ужас установява, че по въпросните места пъплят цяла армия много неприятни гадини. Той с уплаха си припомня, че- на всичко отгоре– по предния ден е идвала да се причестява булка Даньовица и “причестяването “, в познат стил, е осъществено. “ Помилуй мя, Боже!” Поп Дончо взема мерки за изчистване на паразитите . Той няма подходящи препарати и в яростта си решава да унищожи гадините с инсектицид Би 58. Речено- сторено. Скрива се в черквата и намазва мястото с разтвор от Би 58. Само че инсектицидът не помага. Вместо паразитите, на самия него му прилошава от отровата и той се гътва току пред иконата на свети Петър. Там го открива след няколко часа клисарят Гуню. Гуню вдига тревога и довтасват селяните от кръчмата. Идва цяла тайфа. Те се мъчат да го свестят и коментират: - Море що му е станало на чилякя?- чуди се Колю –гърбата. - Да не се е презорил от някоя тежка работа – прибавя Анкин Колю. - Да се е презорил с вино –не е – той държи на вино – обажда се голям Сребрю- да се е презорил с луканки, хич не ми се вярва. На луканки още повече държи. Освен някоя булка да го е презорила. - Я мислим, дека е най- арно да извикаме дохтора – предлага Сандо македончето. Предложението се приема. Пращат хора за доктора, но него го няма. Извикват по телефона “бърза помощ” от Пловдив. - Побързайте, че чиляка душа бере – алармира дежурният от кметството. След около един час линейката пристига. Поп Дончо е положен на един одър в черквата . Влизат докторът от “бърза помощ”- млад мъж на около тридесет години, медицинската сестра – още по-младо момиче – току що излязло от медицинското училище и Здравко- шофьорът на линейката. Докторът застава пред болния, разпитва присъстващите, които нищо не знаят, после мери пулса, мери кръвното, преслушва сърцето със слушалката и отсича: - Явно трябва да е от сърцето. Но сега ще го оправим… След което му бият някаква инжекция за сърцето. След малко поп Дончо се ококорва и започва да пъшка. Докторът дава наставления и медицинският екип си тръгва. Но след десетина минути линейката отново се връща. По пътя Здравко- шофьорът си припомня, че му замирисало на Би 58. Докторът и сестрата също си припомнят нещо, това ги шокира и линейката завива обратно. Влизат отново в черквата, където попът продължава да охка и пъшка, а селяните се мотаят наоколо. Набитото око на Здравко –шофьора забелязва, че поп Дончо се чеше на определено място и споделя тихо това свое откритие с доктора. Последният реагира по най- точния начин. Той прогонва селяните навън от черквата и хваща попа на тясно. Той врънка, врънка и си признава всичко. Започва процедурата по лечението. Карат попа да свали гащите, сестрата вади от куфарчето сапун , четка и самобръсначка. Той мрънка и шикалкави , но накрая смъква гащите. - Когато опъна цигането не те беше срам, сега ми се правиш на светия- аргументира се безпардонно докторът.- Сестра, действай! Сестрата започва свенливо процедурата. Тя се тутка, пипка, опипва гнусливо, но докторът я срязва и се задействува малко по- смело. Картината е ужасяваща. По космите на отеца, както и по бельото пъплят безброй гадини. Смърди на пърчовина и Би58. Сестрата със стричена от погнуса физиономия е хванала с два пръста органа на потърпевшия, а с другата ръка маже срамните части със сапунена пяна. Здравко- шофьорът наблюдава внимателно и тайничко се подсмива. После започва най-съществената част- бръсненето. Сестрата е неопитна- разтяга кожите и движи боязливо самобръсначката, а ръката и трепери . Докторът мълчи и гледа критично. Накрая Здравко прави компетентно предложение: - Сестра- казва сериозен той- по- добре вземи го надуй, за да се опъне хубаво кожата, защото така може да го порежеш –човека… Сестрата го поглежда свирепо и миловидното и лице позеленява от гняв. Но си премълчава. Някаква рошава глава поглежда за миг през прозореца и се скрива . Бръсненето е приключило успешно. Поп Дончо е обезкосмен и кожата му розовее като на сукалче. - Каква процедура да приложим ?– пита сетрата . - Йод- бензин- нарежда безкомпромисно докторът . Миг след това събралите се отвънка селяни са шокирани от гръмовно квичене, долетяло от черквата, сякаш колят прасе: - Го-осподи помилуууй !… Конфузни ситуации, както може да се очаква, не подминават и даскал Дечо. Група младежи от компанията на Живко –всички бивши негови ученици- знаейки слабото му място, му скрояват елементарен куркапан, на който той се хваща съвсем балъшки. Един хубав пролетен ден, вървейки към кръчмата унесено, той забелязва на прозореца на една къща очарователно момиче, което му се усмихва подканящо. То е съвсем непознато и толкова хубаво, че даскал Дечо заковава на улицата и се заплесва. Няма съмнение, момичето го вика и той веднага кълве. Ухажването на село не е много претенциозно, въпреки, че момата, доколкото изглежда, е гражданка. - Ще се видим ли довечера, малката? - Може би –отговаря момичето все така сияещо- ако настоявате. - Настоявам. Къде ще се видим? Даскал Дечо е самоуверен. Той е “врял и кипял “в любовните мероприятия. Няма време за много усукване и кандърми. - Ами най- добре- тук –отговаря тя.-Къщата ще е празна. Дядо и баба отидоха в Пловдив на дарак и ще се върнат утре. Аз съм сама тази вечер. Всичко това е вярно, но с някои пропуснати подробности, че освен нея в момента там има цяла младежка компания, които се спотайват и се хилят. В действителност, момичето е братовчедка на един от тях- дошло от града на гости на баба си за няколко дена и веднага станало обект на ергенско ухажване от страна на местните соцтийнейджъри. След като Дечо подминава, те набързо скрояват “пъклен” план. Един от тях- известен като сладкодумец- отскача набързо до местната вещица- циганката баба Ставруда и почти един час води с нея някакви важни преговори. Дъртата циганка вика, кряка , пазари се и накрая кандисва. Преговорите са приключени успешно. Той и оставя един лев с уговорката, че “после” ще и даде още. Вечерта даскал Дечо се прибира леко пийнал за настроение и, подсвирквайки си тихичко, приближава къщата, където е неизвестната хубавица. Къщата е тъмна, не се чува никакъв звук, но прозорецът на втория етаж е отворен. За Дечо покачването по стената до втория етаж е фасулска работа. Той атлет, гимнастик и любовник с богат опит. Набързо се покатерва и прекрачва прозореца. В стаята е тъмно, но там- в леглото го очаква “тя”. Тя е !Чака го. Леглото леко поскърцва, чува се шум от отмятане на завивки и Дечо бързо започва да се разгащва. После се вмъква в леглото и секунди след това се чуват специфични стонове и вопли. Известно време след като всичко приключва, щастлив и доволен, даскал Дечо става, за да запали една цигара и щраква електричеството. Шокът е смразяващ. Полуизлегната в леглото му се хили с единствения си зъб и му намига с единственото си око циганката баба Ставруда. - Мамка му!- простенва Дечо като втресен и изплюва цигарата- Мамка му! Отвън по улицата се чува злорадо хилене и квичене. Бяха го прецакали. Една вечер в кръчмата даскал Дечо изглежда неспокоен. Той поглежда често часовника и си мисли за новоназначената млада даскалица, която предния ден е пристигнала на село и се е представила. От гарата в Геренто я докарва дядо Събо и когато стигат до училището, тя чевръсто скача от каручката, но се препъва и пада, а отдолу за миг нещо цъфнало. Момата дръпва припряно надолу минижупа, поизтупва се и се усмихва на стареца. - Дядо Събо, видя ли каква енергия имам? - Ами ние, дъще, в нашето село на това, дека е отдолу му викаме п…по- иначе– суче мустак хитрият старец. Даскал Дечо гледа умилително от прозореца на класната стая и момата му грабва окото. Малко по-късно- през междучасието, той вече се е запознал и по бързата процедура си е уредил среща за вечерта в нейната квартира. Пътем Дечо се отбива в кръчмата и си поръча бутилка вино за самочувствие. На съседната маса има няколко души от групата на моралистите. Те усещат, че нещо се мъти и тихо коментират: - Наборе, тоа пак гаче нещо крои – обажда се Кьосето, което не е вече кьосе и посочва с поглед към даскала, който е с гръб към тях. - То е ясно, дошла е в село нова даскалица, затова е толкова развълнуван тая вечер- отговаря Църната. Вътиша стиска под мишница някакъв пакет, който е взел от аптеката и внезапно се ококорва. - Тоя път ще го подредим- мрачно изръмжава той. Всички знаят, че Вътиша особено го ненавижда, защото докато е бил в затвора, онзи е “утешавал” жена му и че това утешаване е продължило доста време по-късно. - Какво е това, бе Вътиш?- любопитствува Църната и посочва пакета. - За биволчето- задръстено е и ветеринарят ми даде английска сол. - Аха- кима разбиращо Църната. - Аха- обажда се и Къната. - Аха– приглася Кьосето. Малко след това, докато даскал Дечо зяпа през прозореца, онези дяволи му изсипват в чашата пакетче с очистително. Даскалът си пийва виното спокойно, поглежда часовника и излиза навън. Половин час по-късно заговорниците също тръгват на някъде. Вечерта следват неприятни изненади. Какво се е случило в квартирата на учителката, никой не знае, но дебнещите край оградата заговорници наблюдават как даскалът по някое време изскача стремглаво навън и –държейки си гащите с две ръце –хуква към клозета, веднага след което от там долитат специфични шумове. Този инцидент се повтаря още няколко пъти, докато накрая младата даскалица се появява навън, очевидно ядосана, троснато блъсва вратата под носа му и му посочва улицата. Даскалът си тръгва и дъвче цигарата от яд. Заговорниците цвилят от удоволствие. Известно време след тоя случай в кръчмата бдителното око на Кьосето долавя, че даскал Дечо пак е нещо неспокоен. Той си пие виното и час по час поглежда часовника. Малко по- късно Църната, който има нещо като собствена информационна служба, съобщава тихичко на цялата група, че Дечо се е сдобрил с даскалицата и отново е успял да я кандърдиса. Този път му слагат в чашата приспивателно- една доста сериозна доза. След поредния гаф- оказва се, че е заспал в сюблимния момент- даскал Дечо сериозно се замисля и усеща, че има нещо гнило. Той си мълчи и се спотайва, но съмненията му дълго време се спират ту към един, ту към друг, докато накрая окончателно налучква истината. Групата на моралистите е разкрита с една тънка уловка. В суматохата даскалът разменя една вечер чашите и малко по-късно Църната пада като дърво под масата и тутакси заспива. Даскал Дечо носи в лабораторията в Пловдив малко от виното и там уточняват, че се касае за наличие на приспивателно. Заговорът е окончателно разкрит, заговорниците- също и даскалът взема строги мерки. Заедно с неговите доверени хора- Колю –гърбата и Славето, те скрояват страшно наказание. Още същата вечер в кръчмата заговорниците- самодоволни от успехите и притъпили всякаква бдителност, получават ответен удар. Той се състои от солидна доза афродизиак, който им сипват в чашите. Резултатите са зашеметяващи. Присъствуващите в кръчмата стават свидетели на неочаквано събитие: Моралистите –общо взето мрачни индивиди- един по един получават някакъв внезапен порив, зарязват пиенето и хукват навън като ощипани. Масата им набързо опустява. Свидетелите вдигат рамене недоумяващо. Даскалът и хората му също вдигат рамене. Събитията стават ясни чак на другия ден. Най- близо от групата потърпевши живее Вътиша. Той връхлита в къщи и търси припряно жена си, но жена му е излязла някъде из махалата; там е само тъщата, която трака с чиниите из кухнята. Вътиша не се замисля нито за миг, хвърля се като башибозук, търкулва тъщата като бъчва на пода и я опъва стръвно, въпреки че тя крещи и го блъска с тенджерата по главата. Когато дотичва жена му отвън и започва да го налага с някаква цепеница, той оставя тъщата и търкулва жената. Веднага от гюрултията се събира цялата махала. Хващат го и го връзват отвън за крушата, а един му изсипва на главата цяла кофа със студена вода. Той крещи и псува всички по роднинска линия до девето коляно. Вторият по ред – Църната дотичва запъхтян в къщи, но жена му е в обора– дои кравата. Той няма време- направо връхлита в обора, търкулва я на земята върху кравешките лайна и я пришпорва с бясно темпо – един път, два пъти, няколко пъти. Не я пуска да се прибере в къщи- такова чудо тя не помни от медения си месец. Накрая каталясва, заспива в лайната и тя побягва към къщи без дори да успее да доиздои кравата. На другия ден комшийките я виждат мете двора –весела и щастлива и припява:”Полегнала ми й Тодора”. Но Църната цял месец след това не може да се свести. От всички Кьосето е най зле, защото жена му е избягала при майка си, след като я набил преди няколко дена, дето много ходи на черква да се “причестява”. Той тича през нощта по улиците като пощръклял, но накрая нещо му просветва и нахълтва в черквата. Там поп Дончо току що е приключил с “причестяването” на някаква булка, на която се вижда само голия задник и вече се огащва тананикайки: “Слава тебе, Господи!”, но като вижда Кьосето, връхлитащ с кръвясали очи, захвърля патрахила и побягва навън с космическа скорост. Кьосето вижда пред себе си само някакъв едър бял задник –очевидно женски- но главата не се вижда .Главата е от другата страна на стената, заклещена в клюсата, но тя не е от значение; важно е останалото. Кьосето се хвърля напред като нерез и продължава “причестяването” с невероятно темпо, въпреки, че от другата страна някакъв- сякаш познат женски глас пищи и вие. Много време след това той каталясва и забърсва морно чело, след което решава да види коя е “щастливката”. Оказва се, че това е собствената му жена и той –вбесен- грабва един свещник, за да продължи причестяването по друг начин. Но в това време от вън нахлуват цялата група на мераклиите, заедно с поп Дончо и му вземат свещника. Малко по-късно семейната двойка- примирени и опростени – напускат черквата. - А я се чудим, оти тоа задник ми е познат – измърморва само Кьосето и подкарва булката си към къщи. Къната не успява да стигне на време при жена си, тъй като те живеят на края на селото. Пътем той съзира циганката Айша, която изхвърля в канавката кофата с помията от прането, току пред прага на колибата. Къната моментално “щраква”, че е забелязал в кръчмата Асан– мъжа и – пиян като мотика с цяла компания цигани и решава да се пробва. - Айше, ша давам на тебе един лев да правим оная работа. Асан е много пиян– хич не го чакай! Айша се пазари моментално: - Ша даваш два лева. Сделката е сключена и работата започва още там на място– под сайванта. Няма време и няма къде другаде, защото вътре децата спят. Но, разбира се, както обикновено, се намира някакъв “Юда”, който прошепва нещо на булка Къньовица и тя хуква с тестени ръце към местопроизшествието. И хваща “темпераментния” си съпруг там под сайванта с Айшето на калъп. Но Къната, който между другото, е доста надарен, е набрал инерция и не може да спре. Булка Къньовица го дърпа отзад за ризата и крещи: - Хайде, бре мръсник, ставай да си ходиме ! - Чакай малко, мъри!- отговаря троснато той и продължава да набира скорост. Отдолу Айшето вие като хиена, та чак разлайва махленските кучета. Юнаците погаждат куркапан и на местния партиен лидер- Наката . Наката е хитър селянин от породата на Андрешковците, но достатъчно прост, за да послужи за посмешище и те се възползуват от това му качество. Присламчил се при комунистите, заради изгодата, която му предоставя партийният билет, после го издигат и за секретар на групата, естествено поради липса на по –свестен. Къде да го намерят. И понеже предстояло някакво важно партийно мероприятие на актива в село Мамульово, с присъствието на много важни гости от окръжния център, а също и съветски гости, Наката развива трескава дейност за подготовката на събранието. Историята е достатъчно банална. Цялото село е обкичено с плакати, лозунги, червени знамена, а в новата зала- още плакати, знамена и портрети на партийни и държавни вождове. По стените се мъдрят образите на Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин, Георги Димитров и др. Но някакъв зевзек е пробутал между множеството портрети на комунистически вождове и портрета на Чърчил в типична поза- с пурата, а отдолу- с надпис – Мао Цзе Дун. Наката, поради блажената си простота, изобщо не усетил номера и окачил портрета на Чърчил на видно място между портретите на комунистическите корифеи. Събранието започва по живо, по здраво и отначало никой не забелязва провокацията. Другарите произнасят речи, заклеймяват врага, скандират, ръкопляскат, но случайно- вече към края на събранието, някакъв съветски другар, вероятно все още трезвен /какво велико чудо/ прозявайки се, вдига поглед към портретите, които са наредени отсреща и се облещва. След него, като по даден знак, всички вдигат глави и се облещват, а някои, които не схващат за какво става въпрос, се озъртат неспокойно. Настава тишина. - Ну!- изревава накрая съвеския другар и скача от мястото си , сочейки назидателно с пръст нагоре към портретите- Что это ! - Враг!- извиква другият до него – хърбав руснак с нескопосан костюм и вратовръзка- Этот враг! - Империалист!- прибавя трети. Започва паника. Всички крещят и негодуват. Наката загрява накрая за какво става въпрос и става жълт зелен. Той се опитва да свали фаталния портрет с дръжката на метлата, но той е високо, куката е здрава и Чърчил сякаш се надсмива над опитите на селския вожд да го свали от стената. Наката прави няколко подскока с метлата, за да достигне портрета, спъва се и пада. Накрая хуква навън, за да търси стълбата, но както обикновено се случва по нашенско, нищо не е на мястото си – стълбата също липсва. Накрая идва бай Стоян – училищния прислужник- със стълба и свалят Чърчил от стената. За назидание портретът е стъпкан и разкъсан от разярените партийци, които по този начин си отмъщават на империализма. Но това никак не помага на Наката. Накрая вождът от градското ръководство възстановява реда: - Другари – извиква той патетично от трибуната – ето още един пример за наглостта на империализма. Да бъдем бдителни! В нашите редици се е промъкнал враг ! И той посочва недвусмислено с пръст към Наката, който от жълт зелен става пепеляв от страх. - У-у!- вият от гняв партийците и аха да го разкъсат. - Но, другари, аз не знаех – не съм виновен– кълне се и се тюхка Наката.- Друг е виновен. Аз съм верен на партията… Това не ги разколебава. Всички са категорични: ”Враг!” След малко идват милиционери и го подкарват на някъде. Връщат го след няколко дена подут от бой. С политическата му кариера е приключено Около “Великден”, когато калта в Мамульово малко е понамаляла, възникват няколко трудни проблема. Първият е, че бикът Гочо скъсал синджира и изтумбил циганката Алтъна, защото имала неблагоразумието да се размахва из двора с червени шалвари, след което кмет Пейчо го застрелял, въпреки протестите на неколцина селяни. - Заради една циганка не си струва да се хаби хайвана– аргументират се те– Бикташът ще си намери друга. Но така или иначе белята е станала, бикът е разфасован и изяден, а друг расов бик трудно се намира и селяните се принуждават на първо време да си карат кравите чак в Геренто, но тамошния бик Пенчо е твърде мързелив и често намират на вратата бележка: “ Днеска Пенчо не ебе” – от бикаря. Бикарят, разбира се, е в кръчмата и се е натряскал до козирката. Както се и очаква, Бикташа по-лесно си намира жена. След няколко дена той довежда от Съкърово друга циганка –Зюмбюла, барабар с пет шест дребни циганета. Тя избягала от мъжа си, защото онзи много я биел. Това, естествено, не е утеха за селяните, чиито крави виждат зор без бик. Накрая докарват някакъв уж расов бик чак от СССР, от елитен Съветски колхоз. Кмет Пейчо обяснява на селяните, че бикът, понеже е Съветски, много обича червения цвят, поради което новата булка Зюмбюла може спокойно да развява червените си шалвари. И за да потвърди, че е така, прави демонстрация – размахва едно червено знаме току под носа на расовия бик, когото набързо кръщават Сталин в чест на българо съветската дружба. Бикът изобщо не реагира на червеното знаме; кротко си скубе от току що наболата по земята млада тревица и всички са във възторг, а най много- кметът. - Аз ви разправям- репчи се той – че ще ви докарам хубав Съветски бик. - Ашколсун!- викат селяните- Машалла! Отвън на улицата са се наредили няколко крави и чакат реда си. Вкарват първата крава в двора Но за всеобща покруса бикът Сталин изобщо не вдига глава. Спокойно си щави зелената тревичка и хич не обръща внимание на “бленуващата невеста”. Вкарват втора крава- същата работа. Бикът продължава да си пасе. Вкарват трета –никаква реакция. Кравите гледат тъжно. - Язък, язък !-викат селяните- Тоа бик гаче е скопен. Усмивките по лицата им помръкват. Кмет Пейчо се чеше по врата.. Минава дядо Събо и също се чеше по врата. - Пейчо, аз имам идея – казва сериозно той. - Каква идея – троснато гълчи кметът. - Извикайте попа!-Предлагам тоа бик да го прекръстим от Сталин на Хитлер, щото иначе няма да ти стиска да го заколиш… Другият сериозен проблем е, че откакто свалиха Наката от партийния пост, селската група комунисти осиротя без водач. Те умуват, оглеждат се, ослушват се и чакат някой от горе да им посочи името на кандидата, защото всеки от тях като по правило счита себе си за най-достоен. Пред местния клуб винаги има група загрижени партийни другари , които се гледат един- друг изпитателно, пушат цигари и мълчат. Минава дядо Събо и ги пита : - Какви пак “велики дела” кроите, бе другари? - Ще избираме секретар – отговаря някой от групата. - Аз предлагам- спира се при тях дядо Събо – да изберете Шанко- улавия циганин. Тъй де- ние скоро ще измрем, вие ще забегнете към града, а Шанко ще остане тук да носи червеното знаме- мъдро заключава старецът. Така и става впоследствие… Следващият сериозен проблем е, че баш срещу Великден, насред” разпети петък” умира дядо Маню –хърбата - почетен председател на клуба на коцкарите. Цялата група го изпраща по последния му път. Погребението е величествено. Поп Дончо е изпаднал във вдъхновение и съвсем убедително във своите псалми свързва разпятието Христово със смъртта на дядо Маню, който цял живот е бил “мъченик” и като нищо “ може да възкръсне “. Колко му е. След погребението членовете на клуба се събират в кръчмата. Канят и поп Дончо, който приема благосклонно. Става ясно, че те също като комунистите, са изправени пред необходимостта да избират нов водач. Но за разлика от тях не чакат нареждане “от горе”. Събранието е кратко и делово, а разпивката –много по-дълга и тържествена. Секретарят- даскал Дечо открива събранието с няколко думи: - Предлагам да приемем поп Дончо в нашите редици – казва той – всички знаем колко добри дела е свършил човека. В това село има множество щастливи жени и множество хубави деца , които не биха се появили на тоя свят без негово съдействие. Предложението се приема единодушно. Вместо да вдигат ръце, членовете вдигат чаши и казват: “Наздраве и да е хаирлия!” Секретарят продължава: - Тъй като нашият водач, блаженопочившият дядо Маню- вечна му памет- отиде в царството небесно, ние трябва да изберем друг председател. Предлагам това да бъде новият член на клуба- поп Дончо, заради неговите трайни заслуги към Бога и към обществото. Има ли други предложения? Предложен е още Кирчо- фурнаджията, заради неговите заслуги в укрепването на българо циганската дружба, предложен е и Славето. Процедурата е абсолютно демократична, за разлика от комунистическите избори, където решенията се вземат някъде другаде. На балотажа се налага поп Дончо. Той печели с два гласа повече от другия кандидат. Така групата придобива следния вид: Председател- поп Дончо, секретар даскал Дечо, членове: Кирето албиноса, Колю гърбата, Пенчо кривия, Калчо куция, Славето чалнатия, освен това: Сандето македончето, щърбата, шапшала, рамока…Доклади няма, няма решения и директиви. Заслугите се прикриват, но се знаят. Интимните тайни имат публичен характер. Ако съществува все пак нещо неизвестно от интимно естество, то става повод за диспут и размишления. - Чини ми се, че онази булка Нейка Ивановата– подхваща Колю гърбата– май гаче напоследък също се е подула. А разправяха, че била ялова… - Ами да му е хаирлия на Иван!- обажда се Славето – Десетина години нямат деца и той се пропи от мъка горкият. - Абе, то е така- потвърждава Сандето – ама я мислим, дека не е то това Иванова работа. Он досега нищо не е направил, та отсега ли- пиян- залян? - Ами чия ще да е тогава? Членовете на клуба се вторачват подозрително един в друг. Даскал Дечо туря ръка на сърцето . - Не е моя работа, братя. Поп Дончо също туря ръка на сърцето . - Не е и моя. - И моя не е … - И моя. Оказва се, че никой от клуба не е свършил работата. - Ами чия ще да е ? Всички вдигат рамене. Тогава поп Дончо прави светия кръст и произнася философски: - Тайнствени са делата господни, братя. Не сме само ние – има още някой… Другите потвърждават: - Има още някой! Случват се и други весели истории. Поп Дончо понякога ходи на гости на вдовицата Тодорка, за да я утешава и да и вдъхва вяра в царството небесно. В резултат на което се ражда прекрасно дете –момиченце. Детето расло, порасло и станало на пет- шест години . Поп Дончо продължава да прескача натам и носи подаръци на детето, което с основание много го обича. Веднъж момиченцето го посреща с особено внимание. - Дядо попе, -казва то – мама ще се върне след малко, пък баба спи оттатък, ама аз съм ти приготвила голям и хубав гювеч. Като чува за гювеч, на поп Дончо му светват очите. Той не е изтрезнявал от снощи, но е на принципа “клин- клин избива”. - Какъв гювеч, чадо?- диви се той и гали детето по главичката . Малката отива в кухнята и носи от там едно калайдисано бакърче с гранатово- червено вино. - Ох на дядааа !- възкликва поп Дончо и грабва бакърчето. Следват няколко яки гълтока и още няколко, и още няколко… За нула време бакърчето е пресушено. Виното е разкошно и поп Дончо мляска от удоволствие. - Дядо попе, искаш ли още?– чурулика малката. – То това вино е много старо и никой не го пие, защото дядо намерил в джибрите един удавен плъх. - А-а, така ли, чаденце?– блещи се натъжено поп Дончо и въздиша.– Нищо, щом не е намерил кучето вътре, значи всичко е наред. Я напълни едно дамаджанче от това вино, пък каквото е рекъл господ. Поп Дончо си взема дамаджанчето и си заминава. Същата вечер черпи компанията и всички са във възторг. Такова хубаво вино не са пили скоро. - Попе, я разкрий тайната, бе човек, -молят му се те – каква е технологията? Той мълчи , сумти, чеши се и накрая не издържа- обяснява им “целия технологичен процес”. Няколко секунди те са като втресени, после почват да се хилят. Митата съобщава въодушевено: - Абе знаете ли– то не е чак толкова сложно.“Материал“ има доста- мазето ми е пълно с плъхове Наскоро след този случай, баш по Тодоров ден след магарешката кушия /поради липса на коне/, цялата юнашка дружина се изсипва на гости на вдовицата Тодорка и бъчвата с “оригиналното червено вино” е напълно пресушена. Поп Дончо, който е утешил толкова нещастни женици и в резултат на благородната му дейност, из село се пръкват доста дечица, сам си няма ни дете, ни коте. Има само един стар котарак, старо магаре и старо куче. Попадията също е стара и поне до сега – все още бездетна. Но напоследък в една пауза между две напивания, поп Дончо с учудване забелязва, че иначе сухата и съсухрена попадия, някак странно се е закръглила в ханша . “ Ще да е от боба”- мисли си той –“напоследък много боб плюска дъртата”. И забравя за случая. Но след известно време в друга пауза, той отново забелязва, че попадията още повече се е подула. “ Че е болна, болна е- разсъждава той- ама това не е болест. Всичко е от храната…” Чак много по-късно, след няколко месеца, поп Дончо установява удивен и възхитен, че попадията е бременна. Всъщност, той открива това, което вече всички знаят и се подсмиват, а някои открито злорадствуват:”Намери си майстора”. Поп Дончо си поглажда брадата и грабва попадията на ръце. - Защо не си ми казала до сега!- и прибавя самодоволно- Мъжът си е мъж, майка му стара, майсторът си е майстор…- очевидно имайки предвид себе си. - Че какво да ти кажа- подмята лукаво попадията- та ти кьорав ли си? - Че тука има нещо…- тупа я той по корема. - Ами ти спираш ли се!- измъква се тя по йезуитски. Поп Дончо удря килимяфката в земята и хуква към кръчмата да се похвали. Само че по пътя забавя крачка и започва да мисли. Нещо му се губи, нещо не е съвсем ясно. “Брях мааму стара, не си спомням кога съм го направил- напряга паметта си той– не помня и туй то. Трябва да съм бил много пиян. А тя уж болна, уж дърта, а я виж ти, я виж ти!” Той наистина не си спомня кога за последен път е спал с попадията. Влиза в кръчмата смутен и объркан и си мисли: “От даскала ще да е “… Това откритие не го изненадва особено, нито пък го натъжава. В кръчмата са няколко души от тайфата. От клуба на коцкарите са само Колю- гърбата и даскал Дечо. Той поръча питие за компанията и сяда на масата. Посрещат го с повишено внимание, сякаш очакват важно съобщение. Но той си трае. По едно време Колю гърбата отива до тоалетната и тогава попът прошепва тихо на даскала: - Баджо, тя бая се е подула. Хич не е за вярване- дърта, болна, а я виж… Даскал Дечо подсмърча и се свива конфузно на масата . - Ама, баджо, аз не исках…Бях пиян и не помня. - Чакай, чакай, в кой ли месец ще да е?- говори сякаш на себе си попът. - В седми е. Ама , баджо, аз- сконфузва се още повече секретарят на клуба. - Спокойно, баджо, спокойно!- усмихва се благо поп Дончо – Всичко е в божиите ръце. Писано било. Значи ще ставам татко. Ами ще почерпя. Наскоро след това започват велики събития. На поп Дончо му се ражда син. Детето е здраво и хубаво. Бащата е на седмото небе от щастие. Тук са и “ орисниците”- селски бабички, които знаят всичко. - Въх, мари – врещи първата възхитено- каков е убав. Метнал се е на баща си. - И каков му е голям патока – добавя втората разповивайки бебето- ждъ стане като на баща му. - Да даде господ поп да стане !-заклина третата. - Млъкнете, мари, дърти вещици!-Ждъ урочасате детито – пу да не е на уроки!- хока ги четвъртата и си плюе в пазвата. Отрочето е истински юнак и надава страшен рев. Поп Дончо се е натряскал като мотика и лежи възнак напряко в коридора, а гостите го прескачат, за да минат. По- късно някой предлага и го замъкват в ъгъла под стълбището, а друг му мята една скъсана черга. - Мари ми как го кръстихте?- сеща се по едно време една от гостенките, оставяйки сребърна столевка до главичката на бебето. - Дечо- отговаря троснато попадията –Кръстихме го Дечо на кръстник му Дечо. След малко пиян- залян се появява и самият кръстник- даскала – с пълна бутилка и кутия бонбони, а отделно- някакъв пакет за кръщелника Другото бебе, което се ражда почти по същото време е на пиян Ванчо и на булката му Нейка. И бабичките са почти същите. - Въх, мари, каков е убав!- пищи още от прага първата бабичка- Същински Ванчо. - Метнал се е досущ на баща си – потвърждава втората и го разповива – въх, въх, въх – той се е насрал. - Ми как го кръстихте, ма Нейке?- любопитствува третата. - Живко - отговаря сепнато кака Нейка – кръстихме го на кръстник му Живко. - Ми кой е тоа Живко, мари, да не е онова - момчето на Пена, дека одеше да калесва за сватбата на бачо си Кънчо? - Ъхъ… Убаво калесваше. - Ха да е живо и здраво! Пу да не е уроки! И си плюе в пазвата. Раждат се още “бир билюк “ дечица – българчета, циганчета- все здрави, буйни и кресливи. Само че това е последното изобилие. След което, подобно събитие започва да става все по-рядко и по-рядко. И в самия край настава тишина… Но до тогава има още време, братя!.. Наскоро след “масовизацията “ на селското стопанство по оградите и електрическите стълбове на село Мамульово, започват да се появяват все повече и повече некролози. Последен в ТКЗС-то влиза Мурджов Делчо. След един як бой в мазето на кметството, в който участвуват освен местните “специалисти” и “специалисти “ от града, с изкъртени три зъба у счупени две ребра, той подписва предварително приготвеното заявление за ТКЗС, с което му вземат имотеца. На връщане към къщи, той се отбива в кръчмата, пие няколко ракии на крак, прибира се, набива жена си, защото ревяла, а после се затваря в избата и залоства вратата. На сутринта съседите разбиват вратата и го намират легнал по гръб и вдървен като пън, но все още гушкайки дамаджанчето с анасонлийка. Човекът не успял нито да изтрезнее, нито изобщо да дойде в съзнание. По –късно “вещи лица “ изчислили, че с такова количество изпита ракия, може да умре и бивол. Местните зевзеци пуснали приказка, че станал “електротехник”, защото снимката му била залепена на електрически стълб. Но плана за масовизацията е изпълнен, съревнованието- спечелено и местните другари слагат на ревера си по една значка. Полага им се. След тази” велика победа” на партията,”електротехниците” стават все повече и повече. Разбира се, най- напред се натръшкват старците. Един ден дядо Петко излиза от кръчмата пиян, отвързва полекичка магарето, което го чака отвън и се мъчи да се качи, но не успява. Старецът се засилва, прави подскоци, мъчи се да преметне крак, но все нещо му пречи и той безпомощно се тръшва в прахта. Анкин Колю минава от там по същото време и се шегува : - Как е, дядо Петко, как се чувствуваш? - Чувствувам се също шестнадесетгодишно момче– изрепчва се старецът и прави още един опит да възседне магарето. Анкин Колю се подсмива, после го хваща за дъното на потурите и го мята на гърба на магарето. В следващия миг физиономията му е стричена от гнуслива гримаса и поглежда към ръката си. Тя е мокра и смърди на урина. На другия ден некролозите на дядо Петко са разлепени по стълбовете. Станал “електротехник”. Дядо Видю- котето го последва наскоро след това. Паднал пиян в една локва, не успял да се измъкне, премръзнал и пневмонията го довършила. И той станал “електротехник”. По този начин партията преизпълнява плана и по “електрификацията”. Последват ги набързо дядо Балю, дядо Вълю –македонеца, дядо Коста –шопа. Дядо Събо умрял както си карал каручката върху сеното и магарето му го докарало чак до вратнята. Поп Дончо е претрупан с работа. Търчи от погребение на погребение, след което довършва церемонията в кръчмата. Една вечер от лаф, на лаф, той задава “риторичен” въпрос на Чикчирика: - Другите вече ги изпратихме един по един, ти до кога мислиш да я караш така –ни тук, ни- там ? - То се не знае кой- кого ждъ изпрати – отговаря сериозно Чикчирика- само господ е наясно по въпроса. И се оказва прав. Дядо Тоню –тъпана “държи още фронта”. Като се напие, играе ръченица в кръчмата, свирейки си сам “на бърна” свои собствени музикални произведения. Той е истински литературен и музикален гений – поет, композитор, изпълнител… В паузите говори най-вече за войните, в които е участвувал. Едно време на фронта през Европейската война, той сам спрял атаката на противника по невероятен начин. Започва невиждана артилерийска и картечна стрелба срещу тяхната позиция – подготовка за атака. Навред се сипят снаряди, пищят куршуми, летят осколки. В този момент редник Тоню Тъпанов изскача върху окопа и започва да играе ръченица. Откъм окопа се чува писък на гайда. Няколко минути стрелбата е ожесточена –около него куршумите и шрапнелите са като стършели – Един му пробива фуражката след поредното “приклякване”, друг му пробива манерката, но нито един не го уцелва . Внезапно стрелбата стихва и от противниковите окопи се насочват бинокли. Някакъв високопоставен френски офицер се е разпоредил да не се стреля и сам внимателно наблюдава с бинокъл щурия български войник, който подскача и прикляква върху окопа в бесен ритъм и си тряска фуражката в земята. Стрелбата се подновява чак след като танцът на самотния войник свършва и последният се прибира в окопа. Но вече не е така ожесточена. Очевидно французинът умее да цени както смелостта, така и таланта. Което не се случва в България. Дядо Тоню умира, след като синовете му отиват да живеят в града и го вземат със себе си. Такава жестока промяна- затворен между панелите- волният селянин и войник не е в състояние да понесе. Чикчирика е прав- поп Дончо го изпреварва… Но всъщност, той умира от “пукница”. Един ден около Коледа, той участвува заедно с баш юнаците в една церемония по заколването и изяждането на прасето на Митата. Прасето е доста голямо, а освен това има и цяла бъчва младо червено вино /тук виното няма време да остарее/, поради което борбата е особено напрегната. Тя продължава до късно през нощта и, разбира се, приключва с пълна победа. Прасето е изядено, а виното – изпито. Поп Дончо се прибрал в къщи, легнал, изпърдял се юнашки, та чак събудил детето и умрял. На сутринта попадията го намерила вдървен като пън. Чикчирика, напук на прогнозите, живее най- дълго и – то се знае – умира като “истински мъж”. Една зимна вечер паднал пиян в канавката, заспал и снегът го затрупал. Не можал да се събуди изобщо и на сутринта кучетата го изровили от снега. Погребали го чак на четвъртия ден, защото се опасявали да не би да му е станало навик да “възкръсва” след смъртта. Но този път се разминало без “възкресение”. Не се разминало, все пак, напълно без инциденти. Тъй като нямало вече поп да го опее, го “опял” новият партиен секретар на селските комунисти, защото му бил някакъв роднина. И вместо кръст, му курдисали на гроба червена петолъчка. Само че това имало непредвидими последици. Вечерта, Чикчирика се явил на сън на партийния, напсувал го на майка по категоричен начин и захванал да го души. Добре, че човекът с голям зор успял да се събуди. Но на следващата вечер Чикчирика пак дошъл, а на по- следващата- пак… Накрая партийният лично отишъл с джипа и докарал от Дуванджии тамошния поп да го опее и сложили на гроба му кръст, та мирясал. В следващите няколко години в проклетото село Мамульово се забелязва странна тенденция: Нараства броят на некролозите. Но колкото повече старци умират, толкова повече старци стават в селото. Най- напред закриват училището, защото вече няма деца. Младите хора побягват от селото като чумаво, заминават да живеят в града и няма вече кой да ражда. Подрастващото поколение се състои от десетина циганчета, които се занимават с кражби и ако станат в годината две- три сватби, обикновено са цигански. Предишните селски първенци и партийни вождове също остаряват и измират, а по- младите от тях, както пророкува дядо Събо, по примера на останалите, забягват в града. Остават да ръководят селото най- сбърканите и ощетени от природата индивиди, разбира се, с партиен билет- ами как иначе. На няколко пъти на приливи и отливи се появява миграция от скитащи цигани- катунари, които закупуват запустели къщи на безценица и след като набързо съсипят имота, се запиляват на някъде, оставяйки след себе си пълно опустошение и разруха. Има периоди, особено през зимните месеци, след някоя грипна епидемия, когато процесът на измиране особено се засилва и по стените, и стълбовете се появяват все повече и повече некролози. Една зимна вечер в кръчмата се появява Колю- гърбата– още по- изгърбен и сбабичасан и се оглежда наоколо. Край печката са се събрали десетина старци и пият- кой ракия, кой мента и си приказват. Другите маси и столове са далеч от печката – там е мръсно и студено. За Колю няма подходящо място - никой не се помества да го пусне край печката. Тогава Колю изсумтява сърдито и намръщено пророкува: - Вашата мамка, дъртаци, с дъртаци ! Иде, иде грипа. Вече е в Гърция. Ждъ освободите набързо всичките места. Проклети думи изрича и пророчески. Разбира се, грипът идва и много места се освобождават. Но в бързината не подминава и самия Колю. Неговият некролог също се появява по електрическите стълбове. Появяват се, освен това некролози на Анкин Колю, на Голям Сребрю, на Райно налбантина, на Гошкин Генко, на пиян Ванчо, на Кирето фурнаджията и т.н и т.н. Прочее, особено юнашка е смъртта на Кирето фурнаджията. Той загива геройски като истински” патриот интернационалист”- сторонник на българо циганската дружба. Една сутрин рано Кирето сам вади от фурната хляба, а пред заключената врата вън се е образувала опашка от селяни, чакащи за топъл хляб. Но има още една врата. В един момент, през задната врата, ползвана само от персонала, се омъква Айшето и на “ Бачо си Киро тихом продумва”: - Бате Кире, да даваш на мене бир самун топъл екмек, аз ша прави на тебе “оная работа “. Кирето не се помайва много, много. Що се отнася до подобен род “услуги”, той е винаги готов. Добра душа има Кирето и не може да отказва. Лягат направо на пода върху една шофьорска шуба и правят “оная работа”. След десетина минути Айшето излиза пак през задната врата, гушнала в пазвата си бир самун екмек – топъл, топъл, а Кирето се заема отново с производствените си ангажименти. Но не щеш ли – веднага след това –отново през задната врата в помещението се омъква крадешком още едно джипси- Фатмето- и “на бачо си Киро тихом говори:” - Да даваш на мене бир екмек и аз ша прави на тебе една “убава работа”. Майстор Кире въздъхва примирено, пребърсва морно чело и захвърля фурнаджийската лопата. Шофьорската шуба отново влиза в употреба – той ляга върху нея. Фатмето не чака покана и веднага се заема с “убавата работа”. …Но по едно време и направило впечатление, че “ убавата работа” продължава повечко, отколкото трябва, а бате Кире някак странно е притихнал отдолу и не помръдва. Тя го разбутва : - Айде, бате Кире, ти да не заспа ? Но отговор не последвал. Очите на Кирето били втренчени в тавана и не потрепвали. Тогава Фатмето изведнъж разбрала какво е станало и изпаднала в ужас. Хората отвън, чакащи на опашката за хляб, чули само един страшен крясък: “ Вай, дала-а-а!…” И Фатмето изхвърчала навън, без да смогне дори да си вдигне шалварите. Когато селяните влезнали във фурната, намерили Кирето- лежи по гръб върху шубата – издъхнал в най- блажената поза на света. Лицето му изразявало върховно блаженство, а органът му продължавал да си стои в ерекция, дори след като сърцето отказало да работи. Някой от селяните метнал отгоре му един брашнян чувал, вероятно за успокоение на присъствуващите булки, които замечтано гледали все нататък. Дълго след погребението местните зевзеци коментират, че имало проблем със затварянето на ковчега. Капакът все се надигал нагоре, поради което се наложило да го заковат. Но така или иначе, благородното дело на Кирето албиноса не останало без последствия. След време Айшето и Фатмето раждат на един и същи ден две чудесни момчета –албиносчета, за луда радост на бащите им. И двете отрочета са кръстени Кирил- съответно- Кирил Асанов и Кирил Шабанов. Щастливите татковци обяснявали, че е така, понеже се появили на бял свят баш срещу св.“ Кирил и Методий” и, дундуркайки синовете си, им пеели :”Ох на татю белича !…”И пр. От селото в града избягват: Даскал Дечо, Славето, Сандо македонеца, Златанов Митю, Митата, Братята Тъпани, Живко, Матаните, Пънделите, Мурджовците, Рамоците и др. и др… Бягат бащи и деца, бягат всички… В селото остават най-вече бабички- вдовици и тук-там някой по- държелив старец. Като не се броят циганите . Едно пролетно утро пред кръчмата на Мамульово отново сядат на припек няколко стареца, но без потури и цървули, а с дочени гащи и галоши. И всичките са– кой кьорав, кой глух, кой огълфял . - Я глей !- казва изведнъж единият и се звери срещу слънцето – Насам идва едно младо момче. Я каков е юнак! - Какво ти младо момче, въ,- фъфли вторият – изпосталял старец с изпокапали зъби- “Смлатили” тъ и тебе! Не видиш ли- оди като гарван срещу вятър. Май- гаче е Колю Йогата. - Аслъ, той е !- потвърждава третият- Не е изтрезнявал от снощи. - Ба, ба – от снощи- коригира го другият- аз не съм го виждал трезвен никогиш, откакто е дошъл от града – има пет години и кусур.. - Яз съм го виждал трезвен – припомня си първият – коги го кръщаваше попът. / Колю –йогата е единственият мигрант в обратна посока – от града към селото, който бързо отнема палмата на първенството от местните пияници, още повече, че старите юнаци са вече в гроба./ - Бре, бре –чуди се първият- отде ли взема пари, та пие толкова? Не вярвам сам да си прави ракията. - Хич биля- навъсено потвърждава вторият- трябва да има пепелянка до бъчвата , та да я пази. Той намира пари. Хване майка си, набие я, вземе и пенсийката и я изпука. Това е всичката философия. - Има още –добавя третия – завчера като свършили парите от пенсията, продал на майка си квачката с пиленцата на едни цигани и опукал парите. - Бря, бря какви хора се навъдиха !- гневи се първият- той тоа може и майка си да продаде за тая пуста пукница. - Майка си не може, оти е дърта, ама жена си веднъж е продал на едни пущове в града. Само че след това тя го изгонила от къщи, та затова той е тука сега. Да краси селото… - Ама, че хора бе! Чини ми се, че това е бъдещето на селото. - Ако не и на цяла България… - Мамка му! Старците се кокорят един срещу друг и псуват без ентусиазъм. Р. 2000г / Събитията и участниците са измислени, но не всички/
2006-01-29

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)