БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Всеки помисъл

Иван Милтонов Николов (Лудетино)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

Смятам да се отпусна, разлея, всичко да огрея. Да се отдам, предам на разкъсващите ти ръце. 1. Аз съм тук отново, не знам дали въобще някой усеща ясно това. Винаги са били малко хората, които са усещали моето присъствие, а и за да го направят трябва да са приели безропотно моето същестувуване и да са се доверили, отдали на своите най-висши сетива. По скоро ме усещат като предчувствие, заплаха, време за разплата. Да аз отново съм тук и бродя по улиците, бродя така както съм го правил стотици пъти из всички градове, градчета, селца и забравени от бога, но не и от мен места. Черният ми плащ се развява от вятъра. Бродя и преценявам, не са се променили много неща, а времето от последното ми идване не беше скоро. Лица, лица на отпуснатост, лицемерие и похот. Лица на хора и хорските лица са запълнили улиците, преляли ги и се разпострели навсякъде из земята. Човешката смрад е изпълнила всяка частица, всеки мирисен атом. Нищо не може да я промени, нито скъпите парфюми, нито любезните погледи и привидно добрите намерения, защото аз виждам отвъд и това, което виждам ми е до болка познато. Аз съм Отвъд и всички тези хора са просто жалки подобия, подобия които дори ги е страх да говорят за мен и прикриват всичко зад маската на морала. Морал измислена дума... Страна музика, барабани, тим тами в музиката няма морал, в нито едно изразно средство не трябва да има морал. На всеки му е дотегнало от морала дори на мен, който никога не съм знаел точният смисъл на тази дума. Абстракните понятия винаги са ми били трудни за разбиране, възприемах най вече човешките понятия вплели се във всеки един от тях – страх, власт, разруха. Хората бяха вируса на тази земя, вирус който може би след многохилядна еволюция и достатъчно външна помощ би могъл да се развие в нещо друго, но кой имаше толкова време? Преди дори и аз се бях заблудил и гласувал още време на тези вече мерзавни ми същества. Те не знаеха какво е благодарност, ако им отпуснеш малко стават алчни, отпуснеш ли им повече това води до разруха. Хм. Да, ще им дам и този път, но не време, а всичко което пожелаят. Аз съм контролен орган - може би донякъде точно определение. Разбира се човешката система е до голяма степен саморегулираща се. Цикълът на живота и т.н., но винаги има нужда от взимане на по-големи, по-мащабни решения. Един вид допитване до експерта, а този експерт бях именно аз. Експерт по живота и смърта, по живота, защото без смърт не би имало живот. Носех се по прашният следобен път, съзрях скитник свил се на кълбо и дремещ неспокойно. Доближих го. Разруха. 2. Въпреки неумолимото слънце и топлината му разливаща се наоколо, скитникът се беше увил в дебелата си може би и единствена, вълнена дреха. Този човек, този човек бе прекалено близо до дъното, точно нужният ми за целта. Доближих го, тялото му от време на време даваше външни признаци на неспокойният му сън, ту потръпване, ту от устните му се изтръгваше стон. Сънят му : Той отново на таз уличка. Хората го отминават. Той гледа след тях и отново прострял длан за милостиня. Те вървят и сякаш не го виждат, вървят дори неотделяйки му късче внимание. Стои така, после става и тръгва, на една пейка е седнала възрастна двойка. Той ги доближава, дочува разговора им. Развеселява се, та те не го усещат. Седи надвесен над тях вече пет минути и слуша безмисленият им разговор, а усмивката му постепено изчезва от лицето. - Извинете. Никаква реакция те продължават - говорят си затова как единият трудно ходил до тоалетна, за вчерашният многосериен сериал... - Извинете – едва не извиква той. ...за времето, пенсийте, децата, внуците, цената на доматите... Но не, не може да не го чуват. Надвесва се над ухото на жената и с всичка сила извиква. - ИЗВИНЕТЕЕЕЕЕ. Никаква реакция. Побеснява, замахва да удари жената, ръката му преминава през старческото и тяло, като през въздух, а той седи онемял. Какво? Събужда се. Усеща нещо страно да витае във въздуха, не би могъл да усети миризмата, но тя е там, съвсем лека нотка, едва загатната нотка, по скоро предчувствие за мирис на пръст, пустота и изсъхнали цветя. Въпреки тягостното усещане се опитва отново да заспи и не след дълго сънят го унася. Сънува как отново обикаля, тича из този град, как никъде не се чувства желан, чувства се сам, неразбран и далеч от всичко. Протегната ръка, отвърнат поглед, вик за помощ, тишина. Не, не мога повече така, нещо трябва да се промени с какво съм заслужил всичко това? Усети нещо чуждо. Леден полъх и тътнещ глас. - Ето казвам ти, сега би могъл да промениш живота си, света. Просто се съгласи и ще имаш абсолютно всичко, което си помислиш. Той не вярващ на думите, но пък и нежелаещ да пропусне евентуалният си голям шанс каза. - Да съгласен съм. Какво трябва да направя. - Нищо. Просто отвори очи и знай, че всеки твой помисъл ще бъде изпълнен. - Всеки ли? - Всеки. Отвори очи. Странно. Огледа се. Дали пък не беше сън, не, не беше сън бързо се окопити. Не искаше толкова бързо да свърши всичко. Всеки мой помисъл. Добре, значи смело. Като начало бих искал да намеря отнякъде малко пари. Огледа се чу глух вик, погледна към мястото - една странична малка уличка. Две фигури се боричкаха на земята, издигна се нож, след което рязко се стовари върху падналият на земята. - Ей ти – той се затича към мястото. Нападателят стреснато го погледна, обърна и побягна. Той се затича още по-бързо, вече бе там. Човекът лежеше бездиханен на прашната земя, а до него и малко встрани се бе проснал портфейл. Започна да се събира тълпа. Той бързо грабна портфейла и го пъхна в джоба си и със забързани крачки се отдалечи. Пъхна портфейла и не усети мокрото петно по него, петно от кръв. Ха, но нима е истина или бе просто случайност. Да видим бих искал да живея в хотел, в най-скъпият хотел. Бих искал да бъда безкрайно богат, да имам толкова, че никога през живота си отново да не се притеснявам за нищо. В същият този момент един от най влиятелните хора в града, получи инфаркт, по някаква случайност той носеше фамилното име на скитника, а бе ли го носил това име допреди миг?! Скоро той вече бе в хотел, всъщност оказа се, че това е негов собствен хотел. Не можеше да повярва на целият този разкош, който го заобикаляше, огромен креват, ястия за които само е мечтал, просторна спалня, та за бога той имаше вече собствен хотел, не той имаше верига хотели. Лежеше така и си мислеше, е вече се поустанових. Усмихна се. След което отново замисли. Крайно време е да поправя и грешката, която толкова ми тегнеше на душата, да взема дъщеря си от дома за изоставени деца. Да, ще го сторя още утре. Дотогава ще си наема бодигардове, защото на толкова богат и влиятелен човек, като мен все някой ще се опита да направи опит за покушение. На другият ден потегли със своята нова черна лъскава кола, караше я шофьор, а той седеше вътре заедно със своите двама охранители. Пристигна в дома, отвън имаше две полицейски коли. Той се опита да влезе. - Не може господине, тук е извършено престъпление. - Престъпление ли, какво престъпление? Дъщеря ми е вътре. - Дъщеря ви?! - Да дъщеря ми – той почервеня като рак. - Отвлекли са едно от децата. - Боже мой – той изблъска полицая и се затича към сградата. Трябваше още вчера да я взема оттук, сигурно нея са отвлекли. Да нея бяха отвлекли. Той продължаваше да размишлява сигурно е някоя голяма терористична организация, че коя друга би се заела с човек влиятелен и могъщ като мен, и роди се голяма и могъща терористична организация. Сигурно с тях има и влиятелни хора от правителството, и организацията вече имаше в своите редици влиятелни хора от правителството. Няма да е лесно – и не беше през следващите няколко седмици издирването напразно продължаваше. 3. Лежеше в своята огромна спалня, но тя сега не го утешаваше, а напротив. Караше го да се чувства противен на себе си. Спомни си – “всеки твой помисъл ще бъде изпълнен”. Представи си как спецотрядите в този момент правят своята секретна операция и откриват дъщеря му. Как разбиват вратата, слизат по стълбите, тъмнината, изстрелите, виковете, вдигнатите ръце, белезниците и едно изплашено детско лице. Телефонът извъня. - Открихме я. Бе слезнал от колата и вървеше, валеше. Ето го кръстовището, а отатък е неговата дъщеричка, видя лицето й. Затича се към нея. Всичко му доставяше удоволствие, всичко се бе наредило. Светът бе толкова красив, всичко бе тъй прекрасно, че си представи как то изведнъж се сгромолясва. Представи си болезнено ясно - как кола лети по мокрият път, леден полъх. Как се опитва да спре, космическа тишина. Занася, светът замря и той усети неизбежното. Това негово съгласие, това негово съгласие си беше жив капан, защото рано или късно един невинен, мимолетен страх би сложил край на всичко. По добре сега помисли си. Свистене на спирачки, глух удар, смърт и една усмивка, усмивка на същество с черен плащ. Опитите продължават – помисли си то.
2003-02-22