БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Хокли-Бокли и мистър Хигинс

Зорница Раданова (zina)

Раздел: Приказки и детска литература  Цикъл: Разказчета в нова подвързия

-         Дръжте го! Отмъкна най-хубавото ми парче сушено месо! – викаше

 дребничкият сух господин, когото всички познаваха като мистър Хигинс, като ту се подпираше на бастуна си, ту сочеше към крадеца, който вече бе успял да се промъкне в пролуката между две кофи за боклук и да изчезне зад ъгъла в края на уличката, стискайки здраво между зъбите си вкусната плячка.

Всъщност, първо исках да ви запозная с крадеца. Станахме приятели, когато той беше още много малък и едва се държеше на четирите си лапи. Намерих го до реката,тогава тя беше още голяма и силните й бързи води щяха да го отнесат,ако не беше се заплел в някакви боклуци, хвърлени най-вероятно от многобройните туристи по тези места.

Моят приятел още тогава си беше лаком и любопитен и вреше носа си навсякъде, където му се струваше, че може да намери нещо за ядене. В деня на нашето запознанство се беше случило същото: примамен от остатъците от нечий обяд, той едва не погуби живота си.

Бях тръгнал за града, когато чух скимтенето му и се приближих. Една жълто-кафява топка отчаяно се бореше със силните води на Бейвън, които непрекъснато го заливаха. Стъпих предпазливо върху един плосък камък, наведох се внимателно, за да го поема с ръце и – пльос! – във водата.Когато се измъкнахме, и двамата бяхме мокри до кости и аз го отнесох у дома,за да го подсуша, а и да облека нови дрехи, защото тези вече си заслужаваха прането.

Опитах се да се промъкна незабелязано, за да не ме види леля Кони или икономката, но малкото зверче така се разпищя, че и леля, и госпожа Томкинс веднага се появиха.

-         Момче, какво става тук? – това беше строгият глас на леля. – Не трябваше

ли вече да си в града?

-         Аз…аз…ъ-ъ-ъ – започнах да заеквам, но тогава се намеси новият ми

 приятел, който отърси мократа си козина и хукна някъде из къщата, като след себе си оставяше кални следи.

-         След него, бързо! – извика икономката и двете изискани и строги дами се

 втурнаха да гонят новия ми домашен любимец.

 

Още от малък Хокли-Бокли обичаше да върши лудории и двамата с него бяхме погодили куп щури номера на хората в селцето. Кутрето имаше къси и смешни крачета с едри лапи, малки заострени уши и кръгло като топка тяло, което всеки момент можеше да се изтърколи по стръмното нанадолнище или по дървените стълби у дома. На нослето си животинчето имаше петно в сиво-кафяво,като че току-що се бе завирало в калта на стърнището до пътя.

Макар да беше чисто по природа, фактът, че го бях взел от улицата, и по-точно от купчината отпадъци край Бейвън, много ме затрудни, когато трябваше да убедя леля и г-жа Томкинс да се смилят и да оставят новото ми другарче да живее с мен.

В името на тази „благородна кауза” (тогава още бях на десет и за пръв път реших да използвам този израз, който бях чул от свещеника на неделната служба) трябваше да обещая, че ще свърша някои доста неприятни неща:

- да почистя задния двор от натрупаните боклуци;

- да подредя дървата за огрев в бараката;

- да си подредя стаята;

- да измия чиниите след вечеря;

- да се грижа за кучетата на съседката Хейзлет.

Можех да преглътна всичко, но най-обидно ми беше миенето на чиниите.Ами че това си беше момичешка работа!Защо трябваше да се унижавам, облечен  с найлоновата домакинска престилка и ръкавиците на леля Кони? И освен това точно в този момент ме потърсиха Джет и Тони, най-известните момчета в селото. Като ме видяха в този вид и със сапунка по ръцете и лицето, прихнаха да се смеят, сочейки ме с пръст, и хукнаха да съобщят на всички за „бойните” ми подвизи:

-         Вижте я, госпожичката, с престилка и ръкавици, помага на леля в

 домакинската работа!

След тази случка мъничето остана при мен, а аз никога не посегнах към домакинските задължения.

 

 

Сигурно се питате защо момче като мен живее при леля си, а не при своите родители.Всяко лято мама и татко тръгваха на пътешествие в океана,а мен ме изпращаха на село при леля Кони.

Госпожа Корнелия Дженкинсън, или по-кратко, леля Кони, беше по-малката сестра на татко, но той винаги слушаше думите й и се подчиняваше.Това страшно ме вбесяваше и когато бях по-малък, се зарекох, ако имам по-малка сестра, никога да не й позволявам да ми нарежда и да ми се качва на главата.

Леля беше дребна женица,но ръката й беше много силна. Повярвайте ми, аз съм си патил неведнъж от тази крехка дамска ръчица. И до днес честичко си ям пердах от нея, а татко също не е оставал пощаден като малък.

Кони Дженкинсън беше популярна в селото.Имаше малко магазинче за хляб и печеше най-вкусните курабийки и кифлички в околността.Ходеше тихо и бързо, на главата си винаги носеше някаква от онези смешни шапчици – криеше под нея вързаната си на кок и прибрана с безброй фиби коса, вече побеляла, въпреки скромните(според собствените й думи) четиридесет и пет години.

И така, всяко лято аз гостувах на милата си леля, която първите два-три дни се разтапяше от удоволствие, че любимият й племенник е дошъл да я види, и ме засипваше с хрупкави и ароматни кифлички и ужасни за един десетгодишен младеж целувки, а на четвъртия ден вече ме гонеше с точилката за това, че тайно се промъквах и крадях от парещите шоколадови курабийки, току-що извадени от фурната и подредени на витрината.

Всъщност, милите ми родители сякаш бяха поверили цялото ми възпитание и грижите за „духовното ми израстване” на леля Кони. Всеки ден тя ме засипваше с упражнения по смятане и писане, а в следобедните часове трябваше да се грижа за магазинчето или да върша разни дребни неща в стопанския двор на къщата.

Разбира се, леля Кони се грижеше да не се претоварвам с много игри и лудории, които често завършваха с пакост и здрав тупаник, а и редовно ме хранеше с овесени ядки и прясно издоено козе мляко,защото всяко момче на моята възраст трябва да яде здравословна храна, за да стане силен млад мъж, а най-подходящо за това е козето мляко и овесената каша.

Тъй като в стопанския двор на леля Кони имаше само пилета и едно магаре на преклонна възраст, тя купуваше млякото от съседа – господин Хигинс.

Да,същият онзи, с бастунчето, дето преследваше приятелчето ми заради някакво си откраднато парче месо.

Този Хигинс беше странен човек и аз въобще не го харесвах.Живееше в съседната къща и всяка вечер гостуваше на леля и на госпожа Томкинс.Беше много досаден и ми идеше да изчезна от къщи,когато чуех хрипливия му старчески глас:

-         Добър вечер, скъпи дами, как сме днес?

После следваха куп очарователни и не по-малко глупави и скучни комплименти за новата домашна рокля на икономката или за чаровната усмивка на леля.

Да ви кажа честно, мисля, че г-н Хигинс идваше само заради ароматния чай и хрупкавите кифлички, с които леля го гощаваше.Той беше вдовец и нямаше кой да му готви и чисти,затова пък се ползваше с благоволението на милата ми леля. Тя с удоволствие му заделяше огромна порция топла супа и телешко задушено, както и половин литър червено вино.

Г-н Хауърд Хигинс работеше в пощата и пръв научаваше всички новини, а после ги споделяше с леля Кони.Така нищо в селото не можеше да остане скрито.Според госпожа икономката,”бедничкият Хауърд”имаше само тази утеха – топлата дума със съседките и скромната порция храна.

И така,онзи ден милите и изискани дами останаха със широко отворени очи, а от устите им не можа да излезе ни вопъл, когато видяха г-н Хигинс – той преследваше Хокли –Бокли и викаше с цяло гърло:

-         Дръжте крадеца! Месото ми! Взе ми най-вкусното месо!

Когато г-жа Томкинс,а след нея и леля Кони, дойдоха на себе си от обхваналото ги изумление и си възвърнаха дар-слово, успяха само да продумат:

-         Виж го, миличкият, сега съвсем нищичко не му остана… - А после, възмутени, добавиха: - Най-хубавото му парче месо!

Не мога да ви опиша как изглеждаха и двете в този момент, готови да се нахвърлят върху не по-малко смутения г-н Хигинс, целият зачервен и дишащ на пресекулки.Вечно усмихнатата леля Кони сега беше свила устни, а икономката,облечена в прекрасната си домакинска рокля, беше свила ръцете си в юмруци, готова да се нахвърли върху нещастния си съсед.

След тази случка г-н Хигинс не посмя да стъпи нито в магазинчето с хрупкавите кифлички, нито у дома; а след две седмици изчезна безследно и никой не разбра къде отиде.

Единственият доволен от случилото се беше, разбира се, малкият ми приятел Хокли-Бокли.След като избяга зад ъгъла, той лакомо погълна цялото парче месо и беше толкова сит и щастлив, че не пожела да хапне приготвената му от мен самия вечеря – купичка мляко и надробен сух хляб.


2005-10-28

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)