БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

игра на нерви

калоян тодоров вълчанов (kalo1978)

Раздел: ПОВЕСТИ И РОМАНИ  Цикъл:

ПРОЛОГ

Червения облак свъси вежди и положи ръка на челото си. Сградата бавно беше започнала да се издига в пустоша и съвсем скоро тук щеше да се напълни със стотици разрушители. Той се обърна към седмината си придружители и тъжна усмивка изплува на устните му. От склона, на който стояха, се виждаше цялата безплодна местност край Снейкуотър, щата Монтана. Под синьото небе във всички посоки се ширеха заоблени хълмове покрити с ерозирали почви, оголени скали от ронлив варовик и сивкави песъчинки. Пустош. Вече половин век, той, Червения облак, гледаше с присвито сърце тази земя и се прекланяше пред миналото, защото Великия Маниту беше решил това да е така. Старият индианец свали ръка от челото си и я вдигна във въздуха, а след това петнистата му кобила се понесе надолу по ронливия склон. Нямаше ти вече храстите и дръвчетата, а малкото тревни пояса, които изпъкваха след голите скали, бързо изсъхваха под жарките лъчи на лятното слънце и сухия виещ вятър. А само преди век... Червения облак винаги беше мечтал за времената на неговите деди, за великата прерия, за хилядите стада бизони, кръстосвали земите от Канада до Мексико, за буйните мустанги не свикнали на човешки ласки и допир, за гордите прадеди живели в този рай и за тези, които с лък и колчан стрели, бяха дали живота си във войната срещу белия нашественик. Не че Червения облак имаше нещо против белите хора и тяхната политика. Не. Прекалено дълго бе живял с тях, за да ги опознае и разбере. Алчността се беше пропила в телата им и ги разяждаше също както ерозията разяждаше тези земи. Но той си беше роден с тях, беше закърмен с тях и с идеалите, които ги съпътстваха...a Но прерията, живота, свободата на духа бяха по-силни от него, от президента и стоящия зад него американски народ. Червения облак не хранеше никакви илюзии относно настоящето и бъдещето. Те не зависеха от него, а от "Големия бял баща", който в този момент може би почесваше брадичката си под зорките погледи на многобройната охрана. За него индианеца оставаше единствено миналото, но минало, на което се възхищаваше от дете с цялото си сърце. Живееше със спомените си, с разказите на баща си, мъчейки се да се откъсне от прогреса, от блудкавата действителност заливаща американските улици, от нестихващите скандали, от безсмислените пререкания... Спомените и мечтите му доставяха единственото удоволствие в този живот. Той имаше нужда от своето минало и от величието на дедите си, защото и той беше човек като всички останали. "О, Велики Маниту, защо позволи това да се случи с твоите деца?" Червения облак въздъхна и прекара костеливата си ръка през прорязаното от остри скули лице. Защо? Той знаеше, че техния народ не беше единствената тъжна история и може би нямаше да е последна... Дори той знаеше, че историята е кръговрат от събития и превратности, които непременно сполетяваха тези, които се мъчеха да я завъртят в изгодна за тях посока. Червения облак беше роден в една повратна година, в един повратен ден, когато един човек обезумял от собствения си фанатизъм, избиваше милиони евреи в газови камери и концлагери. Но това беше преди много години. Те изтичаха една след друга и хората искаха да забравят черните мигове, така, както бяха забравили и за техния народ. Годините изтичаха, но Червения облак не можеше да забрави приказките на дядо си пред огъня в резервата и тези на баща му, който му нареждаше сгушен под еленовите кожи във вигвама. Годините отминаваха, но никой нямаше сили да изтрие от съзнанието му мисълта за красивата Североамериканска прерия, защото нямаше как да забрави думите на Бялата антилопа: "нищо не живее вечно, само земята и планините". Защото той е бил сигурен, че белите хора съвсем скоро ще разберат смисъла на неговата предсмъртна песен, но достатъчно късно, за да може да се усмихне на наивността им. Сега гледайки тази земя и пустееща шир Червения облак не се съмняваше. Земята бе болна, бе натъжена, но въпреки всичко кипеше от сила и живот. Чувстваше недрата й. Тя дишаше, макар и през тези голи скали...Защото тя щеше да превъзмогне трагедията си дори ако трябва да затрие семето, което я бе погубило... И тогава на хоризонта щеше да се появи той, Великия Маниту, бащата на истинските деца. Щеше да се усмихне! Щеше да излезе иззад небосклона, да погали децата си, да ги дари с усмивка и навеки... Червения облак вярваше в това, вярваше че Великия Маниту страда с него и народа му, гледайки как неговата майка загива, гледайки как горите, планините, просторните прерии се превръщат в безплодна промишлена земя съхраняваща в недрата си тонове отрова, във вирус, в смърт... Старият индианец отново повдигна ръка и спря кобилата си. Бяха стигнали. Той слезе от красивото животно и коленичи в горещия прахоляк. Наведе глава, целуна земята под краката си и зарида с глас. Седмината му придружители също скочиха от конете си и мълчаливо сведоха глави пред високата гробница на дедите им.

   -Аз живея по свещен начин!-прошепна Червения облак и повдигна ръце към небесата.-По свещен начин аз живея, към небесата аз гледам. По свещен начин аз живея, конете ми са много... По свещен начин аз живея.., децата ми загиват...

          І.

Не спираше да се усмихва. Беше роден в Сан Хуан, по времето, когато родителите му бяха на ваканция. Прекара първите две години от живота си в непрекъснати разходки по света, не че помнеше кой знае колко от тях, но пък снимките и видеокасетите му помагаха да преживее първите дни на неговото съществуване. Спомените му започваха да се избистрят от третата му година Отново Сан Хуан. Когато баща му приключи с проекта там те се върнеха в Детройт за около година, а после, след като парите от инвестициите започнаха да потичат, си купиха голяма къща в покрайнините на Ню Йорк. Сега беше на тридесет и две, а това неминуемо означаваше двадесет и пет години живот в този кипящ от хора мравуняк. Шон Тубвил откъсна погледа си от върволицата автомобили и се обърна. Беше висок малко над метър и осемдесет. Имаше атлетично телосложение, винаги искаше да прилича на по-големия си брат. Косата му беше леко накъдрена, повече от балсама и шампоана, който използваше, отколкото от гените на своите родители. Очите му бяха мътно сини. Определено можеше да се каже , че има фигура на манекен. Манекен! Мода! Това бяха детинските му мечти. Захапал палеца на дясната си ръка той наблюдаваше как десетки младежи дефилират по подиумите по телевизионните канали и с трепет чакаше мига да се качи там, да ги покори с грацията и съвършенството си. Опияняваше се при мисълта за аплодисментите на публиката, за стотиците девойки, които щяха да искат да излизат с него… Но взе че порасна и идеята му се струваше дори глупава. Децата в преходна възраст се увличаха по какво ли не. И той беше преминал през тенис кортовете, игрището за футбол, за сокер. Не можеше да си обясни ненавистта към баскетбола. Много малко деца с неговите данни израстваха без да са стреляли от тройката, да не са се бутали под коша и да не са се прибирали в къщи с разкървени носове след нескопосано падане от борба под ринга. Стана на шестнадесет и започна да се увлича по зоологията. Въодушеви се от историите за динозаврите. Изчете десетки книги, списания, трактати и статии по криптозоология, херпетология. Омайваше се от великите учени, техните разсъждения, коментари и от още по-великите им находки. С лека ръка те сътворяваха пред юношеските му очи един нов свят изпълнен с красота и едновременно с това умрял преди милиони години. Беше решил какъв иска да стане и знаеше, че това ще е пътя в живота му… Седна на тапицирания стол зад махагоновото бюро и започна да въвежда ред. Беше доста поразхвърлено. Химикалът почти на ръба, купчина листи по целия плот, петно от мастило, изсъхнало и противно му се блещеше точно пред носа, няколко цента се търкаляха до кутията с кламери. В този отдел работата беше сравнително лека, допадаше му. Вярно, че нямаше нищо общо с археология или криптозоология, но…но да си търговски агент също не беше зле. И то търговски агент във фирма, която печелеше здраво. Липсваха му юношеските фантазии, но просто не можеше да се впусне ей-така в живота след смъртта на родителите си. Притвори очи и си спомни катастрофата. Беше ужасно. Телата им бяха размазани. Едва успя да ги разпознае. Колата беше излязла през загражденията и беше полетяла към ужасната бездна. Така и не откриха другият автомобил. Всичко приключи. Оформиха документите. Нещастен случай. Две момчета сираци. Намери се един роднина попечител, който да се занимава с тях до навършване на пълнолетие и… Животът придоби съвсем други измерения. Мечтите угаснаха набързо. Плановете, които бяха кроили с брат си се провалиха. Въпреки, че разполагаха със значително финансово състояние, те нямаше да получат живота, който желаеха. След смъртта на родителите им с парите на баща им започна да се занимава една корпорация, която само година и три месеца след появата си на пазара беше обявена в несъстоятелност и отново бяха изправени на прага на нещастието. Имаха платени вноски за колеж и това значително облекчи и без това едвам кретащия им настойник. Дейвид, по-големия му брат, почна работа и колкото и да го питаше с какво точно се занимава, той така и не каза. Предполагаше, че е нещо свързано със секретните служби, а сега вече беше сигурен в това. След като завърши колеж с много добър успех, той успя да си намери работа в една фирма за автомобили под наем. После работи като крупие в хазартна зала, но разбра, че високите залози не са му по вкуса. Работи и като сервитьор и като барман, но годините започнаха да летят и той се замисли над факта, че му трябва нещо солидно, нещо, върху което да започне да гради разбития си живот. Тази работа беше добра. Дори повече от добра. Получаваше стабилни доходи, получаваше възнаграждения, пътуваше в чужбина, тъй като фирмата имаше офиси и в други точки на света. За сега всичко беше добре. “Джей Кей корпорейшън” беше фирмата, която за най-дълъг период от време го беше оплела в паяжините си. Мелиса Грант пък беше жената, която беше започнала да го оплита в своите. Тя беше повече от привлекателна. Правилни красиви черти на лицето, дълга и права кестеняво руса коса, черни очи, по - тъмни от нощта, обаятелна усмивка, изящни зъби. Обличаше се в стилни спретнати костюми, носеше очила с тънка рамка, които я правеха просто неотразима. Това беше лично негово мнение, което не беше споделял с никого от колегите. Бяха излизали няколко пъти заедно. Два-три пъти та вечеря и два пъти повече на кино, но нито веднъж не стана въпрос на лични отношения или нещо подобно. Не знаеше как да се държи с жените, въпреки че нямаше как да каже, че не беше натрупал доста опит в колежанските години, а и след това. Въобще не беше затворен студент, който заляга само над учебниците. Така че не би трябвало да има проблеми в тази насока, но просто, когато беше с нея…просто езика му се оплиташе и той предпочиташе да насочва темата на разговор към къде-къде по-лесни разговори като валутния курс, стабилността на долара, имотите, които беше купил или продал през миналата седмица, към филма, който бяха гледали преди час или какво ли още не. Наистина я харесваше. Може би дори нещо повече, но… Мелиса грациозно се вмъкна през леко открехнатата врата на кабинета му и се отпусна във фотьойла за клиенти. Той тихо въздъхна, повдигна глава от все още неподреденото си бюро и изтърси едно “здрасти”. Тя повдигна очи в отговор и му се усмихна. Почти се разтопи. -Коя е първата стъпка при вземане на важно решение?-ухили се той насреща й. Така определено му беше по-лесно. -Не знам… Може би да спреш да мислиш за алтернативните варианти! -По принцип вземам важните решения рано сутрин, а това е немислимо без чаша горещо кафе. -О-хоо. И какви по-точно важни решения взимаш по принцип сутрин след кафето? Как да прекосиш улицата или какви чорапи да обуеш след като кучето ти е разкъсало червения, а пък синия се е скъсал на големия ти пръст. -Нямам куче… -Аз си помислих за вана със студена вода. -Звучи ужасно! -Отрезвително! Няма как да не се откъснеш от глупостите, които ти се въртят в главата. Решението просто идва само. -Не мисля, че студения душ е полезен за кожата. Прави я по-груба! -Така ли?-Мелиса повдигна леко ръкава на ризата си и хвърли невинен поглед към гладката си ръка.-Мислиш ли?-сега направи замислена физиономия, съвсем леко присви очи, а устните и леко се разтвориха. -Аха… -Това пък къде си го чел, умнико? -Мисля, че “Пийпъл”!-бюрото вече беше вкарано в необходимия порядък. -Ще ида за още кафе…Мисля, че не си оцелил дозата тази сутрин! Изправи се, завъртя се на токчетата си и излезе бързо от кабинета. Той остана за секунда със зяпнала уста загледан как се отдалечава по коридора. Отпусна се назад и заби поглед в купчината каталози, които бяха захвърлени, буквално захвърлени, върху секцията до прозореца. Трябваше да ги прегледа, но първо трябваше да хвърли едно око на графика си за деня. Винаги си правеше списък със задълженията още от предния ден, но не веднъж се беше случвало да му натрисат клиенти изневиделица или пък дори лично шефа го занимаваше с редица проблеми, които според него бяха в компетенцията на счетоводителите. Преди да започне работа се сети, че в джоба му го очакваш едно писмо. Пликът беше смачкан. Шон скъса краищата му и извади листите хартия изпъстрени с едри букви. Здравей, Шони! Наистина смятам, че това е едно от приятните ми занимания. Имам пред вид да ти пиша. На последно време се забравихме с теб, а тук се случиха доста интересни неща и мисля, че няма да е лошо да ги споделя с теб. Все пак мисля, че си ми най-добрия приятел и ФЕН. Не се обиждай, може и да попетвам, но наистина постъпи доста глупаво, да не казвам детински или като неразумен първолак, като се задръсти зад онова бюро там и ни заряза в този пущинак, избирайки “стъклената си кутия” пред знойната жега, алкалния прах и мазолите по всяка част на тялото. Всъщност ти пиша с гипсиран крак (не с него разбира се), но не смятам да те обременявам чак толкова много с моите глупости… След кратък размисъл мисля обаче да те затормозя. Та ти и без това едва ли има какво чак толкова да правиш зад онова бюро освен да зяпаш късите поли на колежките, така че няма да е кой знае какво ако научиш как се претрепах като куче. Еее, бях на малко повечко от 3-4 бири, подскочих от радост като изкопахме едно нещо, но се оказа, че съм подскочил от твърде високо на твърде ниско, стъпил съм на криво и сега ще си излежавам присъдата в бунгалото. Мога да те уверя, че не само бирите са виновни, а стария Морис, когото толкова “ненавиждаш” е виновен за положението, в което съм сега. Честно да ти кажа щях да го пратя по дяволите ако не беше най-добрия с четката и ако не беше открил в Гоби оная проклета “кокоша черупка”. Пък и той , също като мен, е запален по Пелегрино, Пойнър и Хес…. Да ти кажа май имам много общо с тях, въпреки годините, които ни делят. Чувствам се така вдъхновен като се човъркаме в този пущинак, че от време на време започва да ме избива на философия. От друга страна искам да те похваля за препоръките, които направи за русокосата Клод. Мога само да се възхищавам на безпогрешната ти преценка. Вярно, че е малко отвеяна, но пък е чудесен спаринг партньор…Ако в този момент нещо се върти из покварения ти мозък, знай, че си на погрешен път. Но въпреки това ако се даде възможност на розата на любовта да си пробие път през горещите скали, на драго сърце ще приема идеята ти да ми кумуваш в Бостън… Май точно тук трябва да ти изкажа благодарности относно съвета за Шарън. Наистина е красива кукличка, но пък рядко и се отдава да мисли. Пък е и голяма прахосничка и ужасна готвачка, а ти най-добре знаеш колко си падам по домашната кухня и особено калмари в доматен сос. Май доста започнах да се увличам. Извини ме, но никак не е приятно да стоиш затворен в каравана и да наблюдаваш как останалите работят. Опала… Морис май изрови нещо…Вече доста време дълбаем тук, но за сега нищо интересно. И сега май е така. Да. Парче пластмаса…Скапани туристи. Какво ли търсят из тези пущинаци! Трябва да ти кажа, че нашия велик херпетолог Нлод казва, че според проучванията й тук някъде трябва да открием нашия втори скелет и постепенно да се натъкнем на цял пантеон кокалаци. Охо. Щях да забравя да ти кажа за финансовата инжекция, която ще получим ако нашия спонсор подпише едноседмичните ни отпуски. Всичко е свързано със снимането на някакъв каубойски филм в местността. Знаеш, че тук е доста подходящо. Разбира се трябва да забравят взривовете си някъде другаде. Иначе, да, иначе едва ли ще мога да се насладя на …За малко да се изпусна. Това май ще го оставя за по-късно…Та ония кино звездички от Холивуд наистина ще правят снимчици тук, а продуцента им поразтвори дълбоките си джобчета и да ти кажа честно… и съвременните гущерчета ми допадат доста. Нямаше как да не го уверя, че освен едноседмичния им престой тук, ще му дам да шракне първия хадрозавър, който има смелостта да покаже нос от границата на креда. Гущер за гущер. Но нека се върна на Клод…Отлична е в работата с КТЗ-то. Е, има и едно друго девойче, което си мисли, че е богиня, но и е още раничко. Онзи ден доставихме нова кутия от онези хубави, меки оловни куршуми. Доста са скъпи, но нали си намерихме богат чичко да ни издържа. Вярно, че малко помърмори, но след като го уверихме, че ефекта от тях е направо огромен, като че ли се пречупи. Разбира се музея съвсем скоро ще бъде завършен, така че…какво са парите пред миналото ни. А и да не забравя да ти спомена за преимуществото си в спора с Клод. Най-накрая успях да я склоня, че онези скелети, за които ти бях писал, са на хадрита. Струваше доста скъпичко. Тя ме накара да проверим пак и трябваше да пуснем още две сонди, а после да прегледаме една купчина рентгенови снимки. Първите бяха доста избелели и неясни, предполагам от състоянието на земните пластовете, а и хадрито беше доста разпарчетено. Незнам защо, но това забавяне ме кара да смятам, че това се дължи на прекалено дългия престой, а и вероятно на съвсем естествени причини от преди 60 милиона години. Това скелетче може да е било на едно от последните ходрита и да е било крайно недостатъчно на малките месоядни. Предполагам, че после борбата е станала още по-жестока. Били са прекалено гладни, а храната е намалявала драстично. Всъщност това за пантеона се основава точно на тези предположения. Ако наистина не грешим, то съвсем скоро ще се натъкнем на нещо великолепно. А ако наистина е така ще резпердушиним на пух и прах теорията за големия метеорит и глобалното затопляне… Май за сега е това, Шони. П.п. Да ти кажа честно въобще не ми се искаше да ти пращам много целувки от Клод, но тя ме заплаши, че ако я пропусна в писмото ще ме изстреля вместо сонда, за да видя първите кости от съвсем близо. Е след като вече ги имаш, аз може и да почна да ревнувам. Свършвам с тези глупости. Чао! “ Шон се усмихна и остави белите листи на бюрото пред себе си. Потри челото си с ръка, отпусна се назад и се замисли дали действително беше постъпил правилно като се заби зад това бюро, а не тръгна по петите на Клайв и детските си мечти. Не. Невъзможно беше да е направил грешка. Животът беше реалността, която те заобикаля, а не блян от младежки хрумвания. Той твърде много се различаваше от Клайв и като се замислеше май именно на това се крепеше приятелството им. Имаха различни вкусове дори по отношение на определението красива жена. Още от малки Клайв беше по-нахакан, говореше без да го питат и си даваше мнението по въпроси, които не го вълнуваха. От друга страна пък Шон предпочиташе да си стои кротко на стола и да не взема абсолютно никакво отношение, нещо заради което търпеше постоянна критика. Толкова дълго време беше бленувал за момента, в който ще грабне лопатката в ръка, ще вземе самолета за Монтана и ще се присъедини към екипа на Клайв, но…Нямаше силата да загърби всичко това тук, това, което беше постигнал с толкова труд и усилие. Колко човекочаса беше вложил, за да застане зад това бюро. Една нищо и никаква длъжност в голяма компания, но все пак длъжност, която му осигуряваше едно нормално съществуване. Заслужаваше ли си все пак да загърби това тук заради младежкия си ентусиазъм. И все пак…Имаше толкова много все пак. Шон бавно се изправи и се доближи до няколкото саксии с цветя, които украсяваха кабинета му. Спомен от майка му. Повдигна очи и забеляза Мелиса. Държеше поднос с кафе и говореше с Марк Огюсън, безспорният Дон Жуан в отдела ако не и в цялата сграда. Поклати усмихнато глава и заби очи в коледничето. Този път беше успял да го изпревари. Пресегна се, взе гарафата с вода от библиотеката и поля цветята. -Грижовен мъж!-Мелиса остави кафето на бюрото и извади няколко пакетчета захар от шкафа. -Майка ми много обичаше цветя. Където и да ходеха с баща ми винаги носиши по някое цвете…Нещо, което да и напомня за страната където е била…това тук-той посочи коледничето,-малко прилича на кактус, но не е. От България е. Всяка зима се превръща в розова елха. Доближи се до бюрото докато обясняваше и отпи от кафето. Гъстата течност опари езика му и той измърмори нещо под носа си. -Не знам дали ще ти хареса това, което смятам да направя, но въпреки това мисля след обяд да говоря с Майкълс. Старата лисица ще ме разбере! Определено се нуждая от хубаво кафе сутрин, за да бъда достатъчно ефективен през работния ден. Не виждам нищо лошо да те пожелая за секретарка. Или?.. -Не мисля , че едно понижение би ми се отразило добре!-погледна го в очите и го целуна леко по устните. -На мен не ми звучи зле… -А ти какво ще правиш? И без това не вършиш почти нищо. -Ще задявам секретарката. Нали така правят повечето шефове!-Шон отклони погледа си от Мелиса и тя веднага забеляза на къде е насочен. -Усмихваш се-отбеляза малко сърдито тя. -Защо не?..Поне веднъж го изпреварих. Мелиса се намръщи. -Знаеш, че не обичам състезанията, Шон. -Ехееи. Каква е тази физиономия? Шегувах си! Не каза нищо, но челото и леко се сбърчи в недоволна гримаса. -Стига де, стига!-той повдигна ръце пред себе си сякаш да се предпази от разразяваща се буря.-Не съм малоумен хлапак, които лепи афиши по всеки ъгъл, че е намерил любовта на живота си… Каза го…да каза го! Е, май не беше чак толкова трудно. До този момент да изразиш чувствата си пред някоя жена за него беше нещо подобна на като да започне ядрена война. въпреки че знаеш какво имаш пред вид не знаеш напълно мащабите, които деянието ти може да предизвика. В случая реакцията на Мелиса не беше…не беше …каква? Той сам не можеше да определи какво е трябвало да предизвикат думите му в съзнанието й. За момент се притесни, че вероятно е избързал и този толкова дълго продължил флирт е само флирт. Просто флирт, задевки от младежките му години. …целувка… Гореща, нежна, бърза! …устните й толкова бързо се отделиха от неговите колкото и бързо се долепиха до тях… Притвори очи за миг, за да се наслади изцяло на мимолетното преживяване, а после прикова погледа си в нея. Беше прекрасна. Усещаше го с цялото си тяло. …и пак… Вълната го обля за втори път и той протегна ръце към нея. Тя отстъпи крачка назад и ръката й се насочи към стъклените прегради зад тях, където работния ден вече беше започнал. Толкова еднозначно. Поиска му се денят да е към края си и те да се разхождат хванати ръка за ръка по алеите в парка. Безгрижни и… влюбени. -Вечеря?-тихо попита тя и погледна към чашата с не доизпитото си кафе. -Домашно приготвена задушена сьомга с доматен сос! -Защо не?Нали няма да я приготвям аз, а… Думите й останаха да висят във въздуха. Беше излязла в коридора и бързо се отдалечи в срещуположния край на етажа. Погледна към стенния часовник. Малката стрелка съвсем скоро щеше да отмери девет часа. Начало! Май вече трябваше да се залавя със задълженията си. Допи кафето на една глътка. Беше почти изстинало… -…и между другото…-не беше забелязал кога се беше върнала, просто притвори вратата на офиса му, подаде главата си вътре, при което косата и се разстла като водопад и на един дъх произнесе:-Джерами Къртис се е върнал в отдела! -Къртис!-блясъкът в очите му веднага помръкна. Обля го гореща пот, но това беше доста по различно от … от напрежението което заля тялото му, когато тя го целуна. -Не си показвай носа много днес…Направи го заради мен! Прати му въздушна целувка и този път наистина се отдалечи забързано. Дори не се обърна. Беше обществена тайна, че съществува голямо напрежение между него и Джерами Къртис, лакея на лисицата. Обществена тайна беше и боксовия мач, който си бяха уредили в кафенето, последвалата травма на Къртис, също така последвалата съдебна жалба за нанесени телесни повреди и…и не закъснялата и точна намеса на вездесъщия Джейсън Кейсинг-Лисицата. Просто тогава беше на крачка от изгонването, а това можеше да означава само едно. Определено трябваше да си търси работа в някой друг щат. Дори в съвсем отдалечена част на Щатите. Връзките на Кейсинг бяха толкова големи, че нито една що годе сносна компания нямаше да го вземе дори и като момче за разнос на вестници Но Лисицата се оказа благороден или по-точно пресметлив човек, защото остави Шон във фирмата, но смени бюрото му. Шон доста дълго време не можеше да проумее защо и по какви причини му се е разминало, но беше достатъчно благоразумен да не търси под вола теле. От тогава го набутаха в “международни”. Тук не беше никак зле. За повечето служители от отдела му това можеше да се приеме и като повишение. Заплатата беше по-ниска, но пък командировките допълваха значително бюджета. А не беше лъжа, че ако си вършиш добре работата пътуваш често. Не беше и лъжа, че като пътуваш често не можеш да си близо до любимия… Е, май този път Лисицата се оказа доста хитричък. Всеки беше чувал за прословутото му женкарство. От друга страна също така обществена тайна беше, че Кейсинг изпитва определена симпатия към жената на Къртис. А тя беше с около петнадесет години по-млада, някъде към тридесетте, но все така запазила моминската си красота, стегнато тяло и прекрасни устни. Странното в случая беше, че Къртис знаеше какви игри се играят зад гърба му и го приемаше като същевременно не пропускаше възможност да се облагодетелства от благоразположението на шефа към жена му. Погледна към каталога. По дяволите Кейсинг, жена му и всички останали! Все пак нямаше намерение да лиже задниците на определени личности, за да прогресира. Хуарес! Мексиканец най-вероятно! Чудеше се какви ли можеха да бъдат интересите на един мексиканец извън Мексико. Ранчото и говедата бяха прекрасно нещо. Пончото и сомбрерото пък никога нямаше да излязат от модата. Сравнително висок, на около 35 години, леко оплeшавяващо теме, изрязани като от стомана скули изпъкващи на арогантното му лице. Тънки черни мустачки. Шон не можа да откъсне погледа си от тях първите няколко секунди. Това не остана незабелязано, но мексиканецът просто се усмихна и се насочи към празния стол без да чака покана. Това копеле най-вероятно отделя поне петнадесет минути от денонощието, за да оформя мустаците си, помисли си Шон и се помъчи да се усмихне приветливо. Хуарес кръстоса крак върху крак, извади пакет цигари поглеждайки към пепелника. Шон го побутна към него и му предложи огънче. Небрежно махване с ръка и златна Зипо се озова в ръката му. -Не е зле винаги да си подготвен! -Визитата ви малко ме изненадва, мистър1-започна Шон направо.-Получих бележката, която сте ми оставили, но се съмнявам, че съм напълно наясно какво точно имате предвид. -Кафе!-мустачките се изкривиха в усмивка. Шон се почувства леко неудобно. Погледна към празната каничка. -Разбира се! Хуарес постави куфарчето с което беше дошъл на коленете си и започна да вади папки от вътре. Постави няколко от тях на бюрото пред себе си, а другите върна вътре. Изчака да му поднесат кафето, отпи с наслада и измърмори: -Да започваме, а? Последва кимване. -Всъщност представлявам интересите на трети човек. Предполагам, че това не е проблем за вас, нали? -Стига да разполагате с необходимите акредитации... Усмивка. -Отворете го!-мексиканецът побутна голям бял плик към Шон.-Не е бомба или писмо с отрова! Мексиканец без сомбреро и с особено изтънчено чувство за хумор. Очертаваше се разкошен ден. Хартията беше жълта. Прехвърли съдържанието набързо без да прочете нищо конкретно. Постави листите в плика и ги върна обратно. -Вече може ли да започнем? -С нетърпение. -Възложителят ми се казва Лавеса и има големи интереси предимно свързани със земя в Шотландия. -Шотландия!-Шон се размърда. Мексико и Шотландия. Какви ли интреси можеха да тласкат един мучачос към планинска Шотландия. Съвсем скоро щеше да разбере както се съдеше по физиономията на Хуарес. Шотландия въобще не беше райското кътче, където търговията с недвижимо имущество или земи процъфтяваше. Природата беше нещо великолепно, но пък времето беше толкова отвратително. Мъгли, дъждове, студ. Чудесно място за изкарване на лятната ваканция. -Грейт Глен! Шон се позамисли за момент. Май беше мярнал нещо за Грейт Глен, но къде ли. Имаше купища каталози. Трябваше да прехвърли тези за Британия. -Ще ме извините ли? Шотландия не е от най-търсените страни за инвестиране в закупуването на земя и не съм напълно запознат с моментното предлагане!-понечи да стане, но мексиканеца предотврати това с помахване на ръка. -Преди седмица сте продали нещо там...Сега няма нищо на хоризонта. -Не мисля, че операцията е извършена от мен. -Така е. Имате офис в Англия, който значително улеснява дейността ви зад океана. Проблемът е, че офисът ви там задоволява предимно интересите на британците и европейците и до голяма степен ни поставя в изолация. Шон кръстоса ръце и загледа с вече по-голям интерес мъжът пред себе си. Мексиканецът побутна една от папките към него. Последва две-три минутно мълчание, само шумоленето на листите издаваше, че в стаята има някой. Хуарес следеше внимателно физиономията на мъжа пред себе си, мустачките му леко потреперваха. Той запали втора цигара и се настани още по удобно в стола. -Е, предполагам, че сега сте наясно какво точно иска да закупи господин Лавеса?-запита Хуарес след като издиша кълбо дим към тавана. -Определено се движите една крачка пред мен...Не разбирам с какво мога да ви бъда полезен аз. Ако са ви необходими телефоните ни за контакт в офиса в Лондон можехте да ги получите и по телефона. Нямаше нужда да биете толкова път! -Радвам се на загрижеността ви...Ще ви обясня. А между другото обичам да пътувам, когато има кой да посреща разноските. Вие? -Предполагам...Стига да не е към Екватора...Мразя мухи! -Кой ли ги обича...В ранчотата покрай конете е пълно и то само с какви размери...Пфу!-мексиканецът помаха с ръка пред носа си. -Ок! А неучтив ли ще бъде въпроса “защо избрахте томно мен за ваш посредник” при положение, че нямам кой знае какъв опит в международните операции. С две думи: нов съм! -Точно заради това!-ухили се Хуарес.-Поне сте откровен! -Нямаше как да не го научите ако се бяхте позаинтерисовали поне малко. -Тимъти Ачрър!-този път гласът на мексиканеца стана доста тихичък.-Вие наследихте мястото му. -Да...И?.. -Може би някакъв вид приемственост от страна на Лавеса. Този път мексиканеца пропусна да спомене “господин”. Възможно беше двамата да бяха доста по-близки. Но какво ли му влизаше в работата това... -...той работеше с Ачрър няколко години. През тези години те са станали нещо повече от клиент и продавач. Приятелство или нещо такова. Не мисля, че на мен или на вас това ни влиза в работите. Но те двамата са имали една устна договорка, че ако нещо, колкото и малко да е, се появи в Шотландия, и по-конкретно Грейт Глен, Лавеса ще бъде първият към когото ще бъде отправена офертата. -Не мисля, че Ачрър ми е намекнал за господин Лавеса и някакъв таен заговор между тях. -Заговор! -Ееее, предполагам, че чувството ви за хумор не е едностранно-предпазливо повдигна рамене Шон. Не последва нищо. -А също така срещите ми с Ачрър не бяха кой знае колко. Май два пъти...или не, три. Два пъти в този кабинет като го опразваше и съответно на следващия ден като се настанявах, и веднъж в бара. Определено нито един от моментите не беше най от подходящите за провеждането на каквито и да било разговори... А като се имат предвид и обстоятелствата при освобождаването му. Мексиканецът съчувствено поклати глава. -Може би е била допусната грешка, но мисля, че нещата могат да се поправят...Винаги има вратички. Хуарес отвори втората папка и разгърна някаква карта. Имаше десетина червени точици и между тях една червена. Дребните букви, които трябваше да се четат едва ли не с лупа, явно бяха обозначенията или имената на точиците. -Мястото, което са продали от офиса ви в Лондон се намира тук-пръстът му се заби в червената точка. Сам виждате пречката предполагам. Земите на господин Лавеса обикалят този терен... -Вашият господин Лавеса явно има доста глобални планове за района. Да не смята да мести шотландските планини в Мексико? -Неее, нищо подобно...Ще прави ранчо за отглеждане на крави. Не звучи зле, нали? Едно на едно, помисли си Шон и продължи да гледа точиците още малко. От тази карта наистина можеше да се придобие някаква осезаема представа за глобалното начинаие, с което се беше заел този Лавеса, макар че смисълът определено му обягваше. -Какво предлагате?-попита Шон вече отново облегнат във въртящия се стол. -Прекупуване...И то извършено от вас. Господин Лавеса иска вие да го направите. Лично! Шон леко започна да барабани с едната ръка по бюрото. Не беше необичайно клиент да изисква изпълнението на определена сделка да бъде извършено от точно определен човек, но никога не беше чувал някой толкова настоятелно да иска нещо. Прекупуването можеше да излезе доста солено или пък можеха да бъдат направени прекалено много разходи без да има никакъв ефект. Когато сподели това с мексиканеца последният само се наведе леко напред и прошепна. -Ще го направим ли? -Ако Майкълс не вдигне врява до небесата...-последва повдигане на раменете. -След няколко часа летя за Бостън. Утре по обяд ще съм тук и се надявам да сте си направили резервация за полет до Единбург. Последваха още няколко реплики, които нямаха пряко отношение към сделката и мексиканеца си тръгна като не пропусна да прибире документацията, която беше пръснал по бюрото. Не отне повече от десет минути на Шон да се добере до малко повечко информация по сделката с продажба на недвижим имот в Грейт Глен. Имаше няколко имена, вероятно на села или малки градчето, които не му говореха абсолютно нищо. Папката беше около петнадесетина листа като по-значителната част от тях беше свързана с двете страни по договора, нищо ненормално. Боулсклайн, това най-вероятно беше мястото отбелязано с червена точка на импровизираната карта на мексиканеца. Шон се зае да преглежда резюмето. “...разположена в северна Шотландия. Простира се от север през Мъри Фърт до Лох Лин. Образувана е чрез нагъване на земни пластове преди 200-400млн. години. Климатът в местността е сравнително мек. Изграждането на шотландския канал е първата стъпка към привличането на чужда работна ръка към Грейт Глен...” Следващите два листа представляваха още по- подробна информация за цялата местност. Географско и метереологично описание. История, описание на трите най-големи езера свързани чрез Шотландсия канал. Общо взето някой май се беше постарал малко повечко с информацията. Определено беше пренаситена с данни та чак да те заболи глава. Но пък клиентите явно оценяваха това, а от отдела не жалеха средства и сили, за да ги гъделичкат като си блъскаха главите пишейки всичко това. Беше без значение дали ставаше дума за покупка на малка вила или триетажен замък, пет или сто и петдесет хектара земя. От отдела му винаги искаха да предоставят пълна, прекалено пълна, информация за историята, традициите по тези земи, климатичните условия, метереологични прогнози, състав на почвата, подпочвени води и колкото и абсурдно да звучеше – бъдеща инвестиционна програма ако клиента желаеше да бъде консултиран и в тази сфера. “...е малко селце на миля северно от Фойърс. Отличителни характеристики са малкото гробище под шосето на Уейд и по хана Боулсклайн над него...” Четенето продължи около двадесет минути. Ако Майкълс не спънеше работата, нещо в което се съмняваше, май наистина щеше да му се наложи да си стегне куфара, да си приготви няколко ризи, пуловери по всяка вероятност, бельо и всички останали пътни принадлежности, да се обади в “Пан Ам” или “Америкън Ейърлайнз”, за да си резервира място в някой от полетите за Острова. Нещо обаче го човъркаше отвътре. От това, което беше прочел, не можеше по никакъв начин да определи на какво се дължеше този интерес на господин Лавеса към това парче земя. Може би някой от родителите му е имал кратка любовна афера в девствените шотландски гори или пък като малък е ходил на лов за лениви англичани в планините... Май имаше само един човек, който можеше да задоволи отчасти любопитството му, но факта, че трябваше да му се обади и евентуално да се срещне с него, въобще не го очароваше. Не беше съвсем сигурен също така как Генадий Загаровски, настоящия собственик, ще приеме предложената оферта. ІІ. Хари Милър стоеше подпрян до голямата канара, която някога бе част от замъка Ъркърт. Погледът му не помръдна от двете снимки поне минута. Уилям Бънч му ги беше изпратил от академията за приложни науки в Бостън. Според страницата-характеристика снимките бяха правени през 1975г., преди цели деветнадесет години. Били са проявени в студио на Истман Кодак, а след това са били пазени в тайна три месеца. Време напълно достатъчно на енергичните скептици да победят в неравната битка от предрасъдаци и “научни доказателства”. Внимателното им проучване не бе помогнало кой знае колко за разбулването на тайната на Лох Нес, но все пак беше дало нов тласък на проучванията. Сега след толкова години се беше намерил един добър човечец, който срещу скромните няколко милиона долара, се надяваше да открие какви тайни крие най-тъмното и непрогледно езеро в цяла Шотландия. Хари Милър беше прекалено горд, когато този човек се свърза с него и повери парите си в неговите ръце. Първата снимка. В едър план се виждаше глава на едро животно с голяма уста и някаква издутина наподобяваща хранопровод. На втората се различаваха дълга шия, перки и по-голяма част от тялото. Въпреки перфектната техника, за времето си, качеството не можеше да се сравнява с днешните постижения. Нямаше нужда от напомнянето на Бънч, че снимките са правени със съоръжението на Еджъртън. Милър знаеше това отлично. Еджъртън беше един от най-добрите специалисти по киноснимачна техника и майстор на подводни снимки. Именно на неговите постижения се дължеше напредъка в подводното снимане и картографиране. Оборудването, което беше доставено на Милър за експедицията, отчасти наподобяваше твърде много това, което беше използвано за снимките направени през 1975г. Усъвършенстването се изразяваше в използването на по-висококачествени дълбочинни сензори, увеличената мощ на компютрите, качеството на получавана картина от подводните камери. Хари Милър погледна към десетметровата “Есперанса”, която беше акостирала в залива Ъркърт. Бяха я наели от местен собственик, който срещу солидно заплащане им я предостави за необходимия срок, не го бяха уточнили с повече подробности, а също така и безропотно се съгласи да качат цялото допълнително съоръжение и оборудване на борда. Фургоните, в които беше пристигнала техниката, се използваха за на земна база, а по предложение на Хари те се използваха като чудесно средство за увеличаване на бюджета за изследване чрез намаляне на разходите по настаняване. Така че неговият екипаж беше принуден да напъха няколко нара във вече празните фургони и да ги използва вместо уютни хотелски стаи. Инсталирането на техниката беше възложено на специалисти, които техният спонсор препоръча, и които поеха дългия път назад през океана след като два дни си играха да преведат системите в действие. И сега, след три дни напрегнато очакване, “Есперанса” бавно се полюшваше в залива и чакаше... За разлика от “Хънтър” на “Есперанса” и в частност именно на него се възлагаха много по-големи надежди. Това, което беше убягвало толкова много време от обективите на десетките любители и изследователи, трябваше веднъж завинаги да бъде документирано от тях и показано на света. Това трябваше да стане дори и ако за постигането на тази цел трябваше да се картографира всяка една цепнатина и пролука в дъното на езерото, а след това два се постави резонансен датчик или сензор, който евентуално след време да даде необходимите резултати. Беше им обещан екип от водолази ако пред тях се появеше проблем с проникването в цепнатини или подводни пещери. Усъвършенстваното съоръжение на Еджъртън включваше три шестнадесет милиметрови камери, които се задвижваха чрез отделни мотори и служеха за кадансово снимане и ярко стрбоскопично осветление. Всеки апарат се намираше в отделна водонепропускаема сфера като между тях съществуваше връзка осъществявана чрез синхронизиран механизъм. Две от камерите бяха спуснати на дълбочина от шестдесет фута съответно в предната и задната част на яхтата. Третата беше в резерв и я използваха на дълбочина от двадесет фута. Четирима водолази бяха закрепили по дъното на езерото десетки снимачни устройства, които бяха свързани с бързо реагираща сонарна апаратура, която приемаше сигнали от високочувствителните сензори “разхвърляни” из езерото в строга последователност. От техниката се очакваше прекалено много. Разположени на този принцип механизмите трябваше да подадат сигнал поне минута преди появата на нещо, което си заслужаваше. Камерата беше заредена с цветен, ектахромен обратим филм. Въпреки дългите спорове Хари ги беше убедил, че използването на силно чувствителни филми е неподходящо за такъв вид снимане. Важното беше, че те се бяха съгласили. Той още веднъж си пое дъх и гърдите му се напълниха с влажния въздух. В близост до езерото имаше няколко къщи обгърнати от зеленина. Наистина беше прекрасна гледка , тези развалини на замъка придаваха на цялостната картина някаква сюреалистичност от която можеше да ти секне дъхът. По-скоро усети присъствието вместо да чуе или забележи нещо. Обърна се и видя мъж на възраст поне над шестдесетте Стоеше на няколко метра от него и се взираше с любопитство. Шотландска поличка, широка риза на раета в резедаво и червено, някакво протъркано кепе и голяма гега в ръката. Инстинктивно Хари погледна надолу по склона. Стадото беше малко по надолу и овцете кротко пасяха под надзора на две големи овчарки. Черно глави с рунтава вълна. Странно как не беше чул блеенето им до сега. Нищо не разбра от поздрава. Беше отправен на гелски. -Сякаш небето се слива с езерото, нали?-продължи стареца на английски като не скри усмивката си. Ръката му се извиси във въздуха и посочи тъмносиньото небе, което сякаш преливаше във водите на езерото в далечината.-Обичам да наблюдавам залеза от тук. Определено сте оцелили място. -Красиво е!-Хари обърна глава към езерото. Стареца застана до него. -Изглежда мъртво, но когато оживее става опасно. Прекалено опасно...Доста непредпазливи туристи не са успявали да се върнат обратно по краищата си. Погледът на Хари беше повече от въпросителен. -Бурите тук не са рядко явление. Идват за секунди и тогава тук всичко започва да ври и кипи. Спокойната вода се превръща в пяна, вълните достигат до няколко метра. Могат да погълнат цял кораб...-шотландецът огледа по-внимателно Хари.-Вие сте от Америка, нали?-и без да дочака отговор продължи.-А, да, вие сте взели яхтата на Йонсонови. Новият учен дошъл за “него”. -Моля? -Тук никой не използва името му...Нещо като страхопочитание. “То” или “него”. Притежава убийствено сила, “то” е бога на тези земи. -Милър, Хари Милър!-измърмори американеца -Уилям Макфеърли... -Вие вярвате ли в Бог?-попита. -Католик съм...Това, че го олицетворяваме с “бог” е нещо съвсем различно. Никой не е виждал Бог, но “то” е нещо, което присъства в нашето ежедневие. Бог е сам, но “то” не е... Имаше десетки хипотези, които предполагаха за съществуването на още екземпляри. Имаше дори такива учени, които си позволяваха да посочат точна бройка. Изследвания базирани на десетки хиляди изчисления. Не по-малко бяха и тези които даваха подробно описание на начина на размножаване и периодите на развитие. Най-лошото във всичко това обаче беше неоспоримия факт, че никой не можеше да посочи къде се крие “то” или “те”. Всичко си оставаше теория, изписваха се купища хартия, но загадката си оставаше загадка. Това и беше основната причина, поради която всички предположения за оцеляването на вида отиваха по дяволите, убедително смазвани от скептиците. “Щом като сте толкова сигурни и проницателни, покажете ни го..Извадете го от дупката му и нека целия свят види, че празните ви брътвежи не са просто една налудничава фантасмагорична история за още по-фантасмагорична еволюция.” “Есперанса” беше може би една от последните възможности да се сложи точка на този спор. -А вие, вие, виждали ли сте го?...Тук съм от няколко дни и още не съм имал възможност да говоря с очевидци. До сега се занимавахме само с ремонти и подобрения по яхтата и уредите. -Разбира се!-гласът на стария шотландец беше толкова спокоен и искрен, че Хари чак се стресна.-Два пъти!-продължи мъжа до него без да обръща внимание на слисаната физиономия, погледът му се рееше в далечината, спомените го бяха обгърнали.-Първо близо до Чери Айлънд в оня край на езерото дето е до Форт Огъстъс. Близо цяла минута...Доста дълго време. Бях зашеметен въпреки, че съм израснал с “него”. Малкият Пийти се мъчеше да улови риба за майка си, горката е болна и почти не може да върви, а баща му загина при една буря в морето. Голямо нещастие...Та Пийти се мъчеше да изкарва криво ляво с риболов. Всички в района им помагахме. Те са добри и честни хора. Не заслужават това, което им отреди съдбата...-старецът замълча за секунда без да откъсва поглед от кристално гладката повърхност на езерото, Хари не каза нищо.-Първо видях вълните. В началото леки, почти не се забелязваха. Като че ли изригваха от вътрешността на езерото и се пръскаха във всички посоки на езерото. Огледах се...Нямаше лодки или яхти наблизо, а вълните почваха да стават все по-големи. Уплаших се...Толкова годни паса стадото тук, а не бях виждал нищо такова. Нищо! Беше толкова огромно. Гигантско...И се движеше толкова бързо... като моторна яхта. Имаше големи перки и дълга шия. Никога не бях виждал толкова голямо нещо през живота си...”То” се носеше право към лодката на момчето и аз се уплаших. Ако нещо се случеше с Пийти майка му щеше да умре от глад или студ...Започнах да викам, да махам с ръце. Макар че беше толкова далеч започнах да хвърлям камъни. Повечето падаха по брега и въобще не достигаха до водата. И тогава Пийти се изправи. Сякаш можех да разчета ужаса в очите му, махаше безпомощно с ръце, а “то” се доближаваше с всяка секунда. Пийти падна на колене и започна да се моли!-стареца изтри няколко капки пот, които бяха избили по челото му.-И изчезна...Просто така. Сякаш беше чуло молитвите на момчето. Главата му изведнъж се потопи и огромното му туловище потъна към дъното. Гледах онемял, гегата ми все още пореше въздуха, но “то” така или иначе беше изчезнало... -Вълнуващо!-Хари не знаеше какво да каже. Беше чел толкова невероятни истории, че макар и да му се искаше да вярва той беше далеч от мисълта да се доверява на всеки един, който можеше да му предложи пикантна история за добър ден.-А втората среща? Казахте, че сте го виждали два пъти. -Вторият път не успях да го видя...Видях само големите вълни, които пак се появиха от нищото. Чух мощния му рев, но то не се появи. Може би се страхуваше. Бяхме много хора с лодки и катери. Имаше и водолази. Тъкмо бяхме заобиколили скалите...”То” просто си стоеше там и се спотайваше. Чакаше ни да се махнем за да излезе да ловува. -Какви скали?..Целият бряг е осеян със скали! -...изяло-продължи стареца без да обръща внимание на въпроса,-целият го беше изяло, а и половината лодка. Момчето беше също учен като вас. Хвалеше се, че най-накрая ще докаже на света какво крие нашето езеро. Хвалеше се, че е завършил Харвард, в нещо ъъъ, някаква... -Катедра по зоология!-вметна американеца. -Така и не успях да го запомня, макар че цяла седмица ни надува главите докато размяташе някакви драсканици пред нас...Наистина говореше като учен, задаваше въпроси, записваше си разни неща, правеше записи на касети. Вечер в кръчмата ни разказваше за историята на големите гущери. По някога си мислех, че това младо момче е толкова старо...Ъъъ, имам предвид, че говореше така, сякаш са пили кафе с тях...Не спираше да говори за праисторически животни. Не им запомних имената. Но често споменаваше Австралия и Океания. Това го запомних защото синът ми е в Сидни...-старецът пак замълча за секунда, а погледът му този път се откъсна от езерото и се насочи към кротко пасящото стадо.-Една вечер беше наредило на една маса един тон листи с какви ле не кокалаци. Каза, че били скелети на динозаври умрели преди милиони години. Умрели! “То” обаче си е живо и е там долу, в езерото... -А как се казваше учения?-полюбопитства Хари. Действително в началото имаше десетки ентусиасти, които правеха самостоятелни експедиции с една-единствена цел, да се сдобият със слава, но най-често се сдобиваха с натъртвания или счупвания след падане от скалите, а също така простуда или какво още не. Не един учен беше губил живота си. Ако старецът казваше истината, името на учения щеше да помогне на Хари да разбере до каква степен може да се вярва на думите му. Шотландецът се замисли. -Хълмстоун! Мисля че се казваше Хълмстоун...Великолепен младеж. Пълен с амбиции, но...Предупреждавахме го оная вечер да не излиза в езерото и то сам. Казвахме му, че Форт Огъстъс е опасно място вечер, но той беше прекалено заслепен от идеята да го намери. Не слушаше никой...А после намерихме лодката близо до скалите, до Форт Огъстъс. -И тогава сте го видели за втори път?-колкото и му се искаше да извади химикала и да запише думите на стареца просто му се струваше ужасно неудобно да го направи. Повтори си на ум името на младия учен и се закани да провери дали това, което мъжът до него твърдеше беше истина. -Само вълните...Не се показа. Бяхме много и “то” сигурно се страхуваше. Не знам! А може би младия учен му стигаше за вечерта. -И двата пъти ли сте го ... срещали до Форт Огъстъс? Овчарят поклати глава. -Какво има там? Не съм много запознат с това място. Лох Нес заема твърде голяма територия, а се опасявам че това е първото ми идване тук и ще ми бъде доста трудно да си свърша добре работата ако не разполагам с повечко информация. -Между Форт Огъстъс и Канала ли?-шотландецът се подпря на гегата, погледът му отново за секунди се отклони към стадото.-“То” е там, в скалите! Мълчание. -Там е и яде хора... На петдесет мили североизточно от езерото е столицата на Хайландс, Инвърнес, с около 35-40 хиляди жители население. Инвърнес беше сравнително малък град, красив по свой собствен начин, заобиколен от величествена природа, сгушен във величествените поли на Шотландия. През последните няколко години градът беше нараснал двойно за сметка на голите хълмове и гори. Напливът на туристи се увеличаваше, но през последната година се забелязваше малък спад. Туризмът се очертаваше като основно средство за препитание на хората тук. Строяха се хотели, изграждаха се къмпинги, дострояваха се вилни зони. За да се улесни наплива на туристи прииждащи от цял свят да видят езерото, беше построена и модерната магистрала А-82, а онези, които искаха да разгледат повечко от красотите на Шотландия можеха да използват реконструираното шосе на генерал Уейд. В три и половина Хари Милър паркира пикапа си на паркинга пред сградата на вестник “Инвърнес куриър”. Огледа се сред множеството автомобили и се зачуди колко ли персонал работеше за този ежедневник. Тръгна между някакво сплескано субаро и червен форд от 86-та година и се насочи към входа на сградата. В сравнение с приветливия вид на сградите наоколо тя имаше сравнително мрачен вид. Десет минути по-късно стоеше срещу висок мъж с леко набола брада и мустачки, който по всяка вероятност беше навлязъл в третата възраст доста отдавна. Доналд Весли беше директорът на вестника. Хари се беше срещнал с него още при самото си пристигане, преди пет дни. Според него срещата им, макар и мимолетна, би трябвало да остави пресни спомени в съзнанието на директора. -Определено съм изненадан да ви видя толкова скоро, господин Милър!-гласът на Весли определено не издаваше толкова жизнерадост колкото съдържанието на думите, по-скоро някаква отегченост от това, което се предполагаше, че може да очаква от него. -Информация, сър...Нали затова са вестниците. Да предоставят информация!-ухили се Милър. -И майка ми така казваше, но странно защо никой не й вярваше...Дори и татко, разбира се след като станах журналист и по- късно като станах директор на вестника той беше принуден да промени мнението си. Днес е на седемдесет и шест и не става от леглото без да е прехвърлил няколко страници от “Куриър”. -Подкуп или чисто бащинска любов! Милър се усмихна и Весли отвърна дружелюбно...Този път. -Е , да ви помогна с каквото мога... -Трудно ми е да различавам истината от лъжата...Районът е пълен с истории... -Както и цяла Шотландия... -Да, да. Не искам да си губя времето гонейки вятъра, но не мога да отхвърля с просто пренебрежение това, което чувам. -Разбира се...Нещо за пиене? -Благодаря, но мисля че каквото и да пия ще ми дойде в много. -Аз ще си налея уиски...Ако решите, просто кажете. Милър кимна и продължи. -От толкова малко време съм тук, а вече чух доста работи, макар че по-голяма част от времето си прекарвам на борда на яхтата за тестване на оборудването. -Само се завъртете в някоя селска кръчма и гледайте да ви надушат кой сте. Тогава ще видите за какво става дума! -Предполагам. Весли си наля чаша уиски и се настани на стола срещу американеца. -Говорих с един старец днес...-започна бавно американеца.-Стана съвсем случайно, близо до Ъркърт. Научих доста интересни неща...А това все пак беше първият ми контакт с местното население. Колкото и да ми се иска да съм пристрастен към чутото аз все пак трябва да се отнасям с известен песимизъм, предвид факта , че се мъча да измъкна нещо от езерото. -Разбирам ви...Мислите ли, че ми е лесно като директор на най-големия вестник в Хайландс. Въпреки че си имаме директори за всичко, много често се налага купища бумаги да минават през мен. “Куриър” е огледало за новините в района...Преди известно време имахме една рубрика, две странички, които се отделяха само и само за “него”. В началото пожънахме небивал успех. Десетки интересни истории се препечатваха в по-големите вестници, значителна част стигаха и до побратимите ни в Лондон, много малко прекосяваха дори океана. От тази гледна точка, разбирате, се налагаше едно значително по-прецизно пресевяне на информацията. -Може ли малко и за мен?-Хари посочи уискито.-Не изглежда зле! Весли се усмихна. Явно разговорът щеше да потръгне. -Старецът ми спомена за някакъв млад изследовател. Работил е сам. Преди това бил завършил в Харвард и... -Една сутрин отряд доблестни граждани намериха лодката му в езерото. Половината лодка ако трябва да бъдем точни-довърши вместо него шотландеца.-Близо седмица това беше новина номер едно. Не си мислете, че мен ме интерисува само какво да поместя на първа страница утрешния ден. Съдбата на хората ме вълнува много повече отколкото некролозите им на гърба на вестника...Имаше голямо претърсване на езерото Наистина една от най-мащабните хайки, които си спомням. Струваше куп пари, но явно родителите на младежа разполагаха, а и искаха поне да му направят едно прилично погребение. В крайна сметка така и не откриха нищо. Нищо! Само половин лодка!..Познавахте ли го?-накрая запита Весли. -Не, не. Знаех, че тук е пълно с ентусиасти, но не съм запознат подробно. Просто стареца ми спомена и реших да проверя дали не е една обикновена парашутна историйка. -Не е легенда...Наистина бяха много хора. -Старецът ми спомена, че “то” живее точно там, някъде в скалите. -Така казват...Старите хора са сигурни в това. Някъде долу се предполага, че има доста големи подводни пещери, които биха могли да го или ги приютят. -А защо никой не се е спуснал да провери? Не си спомням да съм попадал на нещо, а аз определено се интересувам -Оооо, опитвали са. Няколко екипа след “Хънтър”, но както се досещате никой не откри нищо. Може би за това и никъде не сте чули за скалите до Форт Огъстъс. Дъното е много мрачно и е затрупано с водорасли. Непрогледно е. Имаше и десетки водолази, любители, които пробваха индивидуални опити да се доберат до долу, но най-често опитите завършваха на някое болнично легло. Скоро ентусиазма се изчерпа...Лично аз следя доста отдалеч всички тези историйки, макар че не мога напълно да се абстрахирам. Израснал съм тук, а и не искам ако нещо действително се появи “Куриър” втори да разбере за това. Много умно, помисли си Хари. Това нямаше как да не означава, че той щеше да получи всичко, но разбира се трябваше и да даде. Като се замисли набързо офертата не беше лоша. Така или иначе щеше да покаже на света откритието си, нали това беше целта. Лично за него нямаше значение кой пръв ще публикува сензацията, а и спонсорът му не беше споменал нищо. За него единственото важно нещо беше крайният резултат. -Убеден съм, че някой от журналистите ви може да получи награда за статията си!-на свой ред се усмихна Хари.-Инвърнес ще се разрасне значително и интересите, които “Куриър” ще обслужва ще излязат далеч от сферата на провинциален вестник, без да ви обиждам. -Не се притеснявайте. Не се величая от поста си и знам какво управлявам...Още едно уиски? Милър погледна към празната си чаша. Кога я беше изпил. Кафеникавата течност наистина беше превъзходна. Кимна. -Улеснявате ме! -Ще ви предоставя всичко по историята с Хълмстоум. Разбира се това, с което отдела ни разполага. Статии, публикации. Ще накарам Марч да се по разтършува и да изкопчи нещо от лондонските вестници. Мисля, че те също проявиха значителен интерес. Имаше и разследване...Не съм сигурен кой го отрази, но ако ми дадете ден-два мисля, че ще ви зарина с бумаги. -Определено няма да ми е безинтересно. -Имайте пред вид, че по-голяма част от публикациите ни се пускаха без редактиране. В тях присъстват доста пикантни сравнения и не искам да останете в заблуда, че просто така си пишем какво ли не. Двете страници си го изискваха, а аз изисквах от автора освен името си да посочва с големи букви дали статията е редактирана или не. В повечето случаи оставяхме въображението на хората да се вихри. -Стимулира асоциативното мислене. Интересен подход. -А относно младежа, учения, не знам дали стареца ви е споменал някой дребни подробности, които малко биха наклонили везните от толкова добре изглеждащата реалистична картинка, към не толкова привлекателната песимистична. -Мисля, че не разбрах!-Хари отпи и остави чашата на масата. -От морето през Грейт Глен нахлуват мъгли и бури...Само за няколко минути езерото може да се превърне от огледало в бушуваща стихия...Определено много хора пропускат именно този момент в разказите си... -Аха. -Форт Огъстъс е разположен в южния край на езерото и мястото е сред тези с най-малко слънчеви дни не само в Шотландия, но и в цяла Великобритания...Това, което се е случило онази вечер не може да се определи като рядкост. Доналд Весли се изправи и се доближи до прозореца. Гледката не беше кой знае каква, въпреки че му се откриваше поглед върху значителна част от града. -Мисля, че съвсем скоро ще разберете какво имам пред вид!-той се обърна към Хари и посочи небосклона, някъде в далечината.-Мисля, че до няколко часа ще се разрази истинска буря. Не ви препоръчваме да се качвате на колата в такова време. Определено няма да ви хареса да ви застигне по пътя. Хари се надигна и застана до директора на “Куриър”. Погледът му се зарея в небесата. Имаше разкъсана облачност, небето беше тъмно-синьо, а при хоризонта преливаше в черно. Лек вятър, който постепенно си усилваше носеше мрака насам. -За всеки шотландец това означава предупреждение да се прибере по-бързо...Ако желаете и не ви е проблем може да пренощувате в Инвърнес. Убеден съм, че по това време на годината все ще се намери свободна стая в някой хотел, а и ще имате възможност да попрегледате малко стари броеве, които бих могъл да ви предоставя веднага. -Не звучи зле, а и май си позволих прекалено много екстри, за да седна зад волана!-Милър погледна полу изпразнената си чаша.-Може ли да използвам телефона? Разговорът с помощника му трая не повече от две минути. Даде му необходимите инструкции за “Есперанса”, нареди му да спуснат резервната котва за всеки случай, да приберат оборудването, което още не беше монтирано в склада и да се прибират по фургоните като внимават да не се озоват в езерото ако вятъра се усили твърде много. Час по-късно вече преглеждаше статиите, които директорът му беше дал съпровождайки го до хотелската му стая. Лека полека синьото небе започна да отстъпва място на черното. Потъмня, вятърът все по-силно започна да огъва клоните на дърветата и да свисти пред прозорците. От небето се разстла гъста мъгла, а натежалите от дъжд облаци почнаха да изпразват търбусите си върху заспалото градче. ...нещо толкова типично... ІІІ. Беше притворил очи и се мъчеше да се наслади на леката музика, която се разнасяше от радиото. Никак не му беше лесно и за всичко обвиняваше наивността си. Това забавяне щеше да му навреди неимоверно много. Едва ли имаше на света друг човек, дори и жена му, който знаеше колко пагубно можеше да се окаже всичко. Не ставаше въпрос само за финансово благосъстояние, а и за емоционално, психическо... През последните няколко дни имаше усещането, че бавно пропада в някаква бездънна яма, а виковете му чезнат нечути в лепкава тишина, която го е обгърнала целия. Психически срив! Преди няколко дни се беше срещнал с приятелите си. Всъщност “приятели” беше твърде пресилено. Но не можеше да ги нарече и най-обикновени бизнес партньори. Всъщност нямаше значение. Познаваха се от много години и съвместно бяха изпълнили не един-два проекта на НАСА и Пентагона. Помагаха си, но винаги имаше един момент, когато ти трябваше да си помогнеш сам и ако се получеше ситуация, в която някой от институциите ти обърнеше гръб, то тогава алчните погледи... Не му се искаше да мисли до къде можеше да пропадне след месец. Напрежението в групата беше ескалирало неимоверно много. Вместо обикновените закачки се прокрадваха скрити заплахи. Физически не се страхуваше от тях, но личностите с които работеше имаха достатъчно власт, за да го катурнат надолу по стълбицата на мизерията, можеха съвсем лесно да сравнят имиджа, който беше изградил с годините, със земята. Ето това вече го притесняваше. Твърде много. Едрото тяло на Глен Мавърик се намести по-удобно във фотьойла, а погледът му се зарея из стаята търсейки жена му. Въпреки годините Елен имаше стегнато тяло и все още привличаше погледите на мъжете по улицата. Малко по-ниска от него с буйна, леко начупена русолява коса, буден поглед и вечна усмивка. Добре, че поне тя е далеч от проблемите, помисли си Мавърик. Какъв ли шок щеше да е за нея ако всичко отидеше по дяволите и той се окажеше... Ако не заради себе си той трябваше да направи този пробив заради нея. За всичките тези години тя определено го беше заслужила. Не трябваше да допуска да прекарат последните години от живота си в нищета и низвергнатост. А и този разговор снощи...По дяволите! Пресегна се и изключи радоито, което предизвика въпросителна реакция в жена му. Тя го погледна и озадачено попита: -Какво има, скъпи? -Знаеш...Тази седмица ми е изключително напрегната. Проекта ми отнема значителна част от свободното време и...Просто съм леко изнервен. -Тогава се отпусни...Изглеждаш ми толкова напрегнат! -Този път работата е малко по-трудоемка. Вече не работия със старата гвардия. Навъдиха се купища младоци, които си мислят, че разбират повече. Конкуренция. -Не мисля, че някой може да те конкурира...Мисля си, че колкото и да не съм запозната с работите, които си вършил за правителството, поне знам това, което знаят и останалите...А и малко от това, което повечето незнаят-тя се усмихна и изпъна снага в сатенените чаршафи.-Онова шпионско чудо... Той дори си позволи да се усмихне. Не мислеше, че номера тогава ке мине, но се оказа, че колкото и навътре в ЦРУ да бяха стигнали къртиците на КГБ, те все пак не успяха да се доберат до тази секретна информация, която в последствие се оказа решаващ фактор за приключването на Студената война. Един от решаващите фактори. От Пентагона изстреляха два спътника успоредно с изстрелването на два подобни спътника от НАСА. Обявената цел беше изследване на частиците с голям енергиен заряд. Имаше няколко личности, които още от самото начало бяха подложили гръб на идеята му, финансовите инжекции не бяха малки, а и имаха значително по-големи връзки в Министерството на отбраната от него, въпреки че тогава той имаше стаж от цели 17 години в Пентагона. Успехът дойде съвсем скоро и доста хори от едно определено лоби си напълниха джобовете с държавни пари. Така се правеше. -Защо не се обърнеш към Андрю?-запита тя посягайки към чашата с крем карамел.-Не мисля, че просто ще ти посочи вратата... -Не мисля... -Стига, скъпи...Или пък проблемът е в снощния разговор? Не ме карай да гадая. Знаеш, че мразя тази игра! Глен се съгласи с кимване. Гласът на Елен беше станал малко по-твърд, знаеше какво може да последва. Не искаше да я вижда ядосана, а много често се получаваше ситуация, в която неговото състояние рефлектираше върху нейното и...Малко караница и нещата пак си идваха на място. Просто му трябваше време, за да се научи да предугажда и предотвратява такива моменти. -Ще го убия онова копеле Ричард-закани се Елен, очите й се присвиха, - и ще го... -Охооо!-Мавърик махна с ръка.-Стига, скъпа! Не е Ричард. Той си налегна парцалите и не ми се бърка вече. Става дума за Хоскинс, оня тип от Монтана... -Не мисля, че се сещам. -Стивън Хоскинс...Знаеш го. От приема при Бърни. Доста дълго време се захласваше по дългата му черна грива. По едно време ми идваше да му извия врата. -Ааа, оня дребен чиновник ли?-тя се понадигна леко.-Какво общо има пък той? Ето тук вече съвсем лесно можеше да оплете конците. Не би трябвало да и казва нищо повече от това, което знаеше до момента, а то не беше никак много. -Не е дребен чиновник. Работи в бюрото по Индианските въпроси в Монтана. Заместник директор е. Носят се доста слухове, че е впряган за заместник на Стоун ако проблемите със здравето му станат по-сериозни. -Това добре ли е?-думите на мъжът й звучаха доста двузначно. -Зависи...Предполагам, че да...Трябва да се отбележат и връзките му с Белия дом. Завършил е юридическия факултет в Йейл заедно с първата дама... -Вундеркинд или... -Дори не са го приели във Фи Бета Капа... -Индианец ли е? Не си го спомням много, но косите?.. -За това и не са го приели. Расови предрасъдаци. Колкото и да си повтаряме, че всички сме еднакви винаги дълбоко вътре в нас сме на абсолютно потивополжния полюс. Цветът на кожата, миризмата на тялото, етиката, възпитанието...Поводи за расизъм колкото ти се искат... -И какво толкова ти каза този Хоскинс...Не е нещо секретно предполагам. Да не мислите да скалпирате индианци на пролет?!-опитваше се да разведри обстановката и за да й направи удоволствие си позволи една доста измъчена усмивка. -Замразили са обекта...Имало е някакъв договор за покупка на земите до Снейкуотър от резервата на шаените и сиу. Някакъв дебелогъз секретар бил заврял документа незнайно къде, но след като се поразровили тук там го изнамерили и сега...Сега просто съм с вързани ръце, а това означава, че и тези, които стоят зад мен също не могат да напрят нищо. -Не разбирам... -За около година, а може и повече. Предложиха ми да заведем дело, така или иначе вече сме положили основите. Инвестирали сме поне десет милиона до сега. -Кого ще съдите...Хелена или индианците?-не разбра жена му, но вече в гласът и се долавяше нотка на напрежение. -Незнам! Мисля следобяд да се срещна с Питърс и компанията му. Хайката му адвокати определено могат да разнищят целия кодекс ако им се плати добре. -А Хоскинс? -Казах ти, че по професия е юрист...Делото ще отнеме поне година. Ограничен съм във времето и не мога да го допусна. -А ако продължиш? -Трябва да изтегля цялата техника и оборудване. Не го ли сторя в срок от 48 часа резервата може да заведе дело срещу мен. -Какви глупости!-Елен се изправи и се доближи до него. Положи ръце на раменете му и нежно го целуна. Колкото и да му се искаше не му стана по-леко. Напротив. Пулсациите в слепоочията му се увеличиха. -Онези мухльовци от Пентагона трябва да са пълни кретени ако позволят на шепа червенокожи отрепки да спрат това...Те... Тя продължаваше да говори, а слепоочията на Глен пулсираха все по-зачестено. Тя незнаеше, че мисиите до Луната бяха само част от по-грандиозен замисъл роден в неговата глава. Незнаеше за разузнавателните спътници, които щяха да предоставят купища информация за враговете на Съединените щати. Незнаеше и че ако Пентагона му обърне гръб това означаваше фалит. Незнаеше и за някой не така светли страни от миналото му...Луната! тя знаеше единствено за Луната. За неговата детска мечта. Знаеше че преди двадесет години е бил един от астронавтите, които е можело да бъдат изстреляни на Лунната повърхност. Знаеше и причината поради която и до ден днешен той стоеше по цели нощи на верандата в рънчото им и се взираше в единствения ни спътник. -...Андрю, скъпи-достигна до слуха му накрая. Той се отърси от мислите си, дясната му ръка се насочи към слепоочието ме и се зае да масажира пулсиращата вена. -Откакто стана съветник на президента по въпросите за националната сигурност и оглави екипа му прекалено много си навири носа...Когато беше обикновен конгресмен от Оклахома имаше няколко познати в НАСА и...Всичко беше къде-къде по-лесно. -Признай си, че вината отчасти е и в теб, скъпи... -Още бях да действаща служба. Не можех просто да им кажа да вървят на майната си. -Андрю понесе доста загуби. Не финансови разбира се, но имиджа му доста пострада и то в такъв важен за него момент. Според мен е съвсем нормално, че се оттегли от...от нас! От мен, помисли си Глен. Така звучеше по правдоподобно. -Обясни му как стоят нещата...Убедена съм, че неговите приятелчета дори не помнят и името ти. Минаха повече от четири години. А и не смятам, че цивилните могат да се сърдят за такива работи на военните. Приоритетът на политиката на правитлството е еднакво ясен за всички. Проектът “Електрон”. Малко преди да се пенсионира му хрумна една чудесна идея. Бяха на кафе с приятелчета на Андрю и си говореха за космически изследвания, мисии до Луната, Марс и Юпитер. В началото се изненада, че те са толкова компетентни, но в последствие разбра, че пред него стоят хора, които вече десет години работят в секретните програми на НАСА. Те останаха очаровани от идеята да се изследват “бомбардировачите” на Юпитер...”Бомбардировачи”...Те причиняваха интензивни “изригвания” най-вече в магнитосферата. Имаше предположения, че тези частици са най-интензивни на всеки тринадесет месеца, когато Юпитер, Земята и Слънцето са наредени в една линия. Явлението определено имаше научен характер и беше интересно за НАСА. Проблемът дойде от това, че освен научния интерес и научната информация, която можеше да се получи, беше възможно да се постигне много по-голяма ефикасност ако изследователските спътници бяха леко модифицирани и планът на мисията им не включваше само “бомбардировачите”, а и пряко наблюдение над раздвижването на Арабския полуостров или пък нарастващите размирици в бившия Съветски съюз. НАСА изстреля един спътник. Месец след това се проведе едно закрито заседание, на което въпреки ожесточените спорове и пререкания, все пак беше постигнат консенсус. И разбира се военните надделяха. Проектът “Електрон” се разрасна. Отпуснаха се значителни държавни субсидии като през цялото време се пускаше дезинформация за руското разузнаване относно целта на изследванията. Дори беше направена съвместна научна конференция относно проблемите на “бомбардировачите” и последиците, които предизвикваха. На конференцията освен американски, канадски и френски учени, присъстваше и петчленна група от Русия. Спроред проучванията на ЦРУ двама от групата дори си нямаха представа къде е Юпитер. Вездесъщото КГБ или поне това, което беше останало от него. “Електрон” беше прелюдията към орбиталния шпионаж. Разкри се една нова сфера на дейност. За компютърните специалисти имаше широко поле за изява и те гладни за нови успехи се заеха да усъвършенстват използваните технологии. -...в очите на познатите ни? Не мисля, че някой ще каже нещо...Андрю не е такъв човек. Може да е малко злопаметен, но в никакъв случай не е кобра. Хитра лисица е и факта че се уреди така добре го доказва. Трябва ли да те уча как да действаш, скъпи? През всичките тези години си решавал не един и друг проблем по доста деликатни начини. Когато мандатът на президента изтече се очаква да има серозни размествания на върха. Намесата ни в Персийския залив и купищата други глупости, в които ни забъркаха до сега.., мислиш ли, че отново ще застанат зад тях. Андрю е умно момче и ще предпочете да се застрахова. В случая няма да играе за два отбора, а ще бъде наблюдател. Ще помага и на двата тима...Подплати думите си, поговори с Кейсинг...Мисля, че най-вече той ще има интерес това нещо да не се отлага за такъв период от време...Обърни се към Ричард. Гласът му все още се чува доста високо в Пентагона, а и в Белия дом си умират да контактуват с ветерани от неговия ранг...От това, което знам, съм сигурна, че е просто въпрос на време Пентагона да похарчи милиарди за това, което си започнал. Всичко ще се оправи, но за това трябва да поговориш с Андрю. Елен нежно го милваше по косата. Устните й се допряха до челото му и тя седна в скута му. -Може и да си права-смутено промърмори той заравяйки глава в сатенената й нощница.-Говорих с две момчета. Заедно бяхме във Виетнам, а с едното се разходихме и до Багдад. Съгласни са, че има хляб в това, което им предлагам. -Андрю има достатъчно власт да поговори с този Хоскинс или с когото там се налага...Умен е и не мисля, че ще прехвърли провомощията си, но постът му означава прекалено много. Може твърде много... -А не мислиш ли, че една госпожа Пейтън ще ни помогне да вразумя приятеля ни Джейкъб? -Вече мислиш нормално, скъпи...Незнам от какви съображения го правят, но смятам, че вършат работа. -Харесва им да намират имената си в жълтата преса...В повечето случаи може да се окаже доста неприятно. -Има и десетки изключения. Те са изключение...Мисля, че Меги и Пат биха могли да се позанимаят с Джейкъб. Ти ще го сразиш след тях. -Благодаря ти, скъпа!-страстно я целуна и прокара ръка под ношницата. -Защо се отказахте от Рон? Казваше се Ред Ероу. Типичен представител на така наричаните “red skin”. Нямаше никаква чужда кръв във вените му. Орлов нос, гъста черна коса вързана на опашна, плоско чело, стоманен поглед, бронзова кожа. Детските си години беше прекарал във Форт Пек. Обичаше да лови риба по Паудър, коагото това беше все още възможно, обикаляше пустеещите местности до Снейкуотър и копаеше заедно с археолозите. Откърмен беше с легендите за Червения облак, петнистата опашка, седящия биг и Бягащата антилопа. Възхищаваше се с цялото си сърце на храбростта им. С възхита поглъщаше всяка една дума за тях, знаеше наизуст бойните им подвизи, можеше да преразкаже всяка една битка сякаш е бил там. Уважаваше правото им и силата с която са отстоявали земите си. Никога нямаше да забрави и голямата гробница край Снейкуотър, късето баща му го водеше всяка година. Пред гробовете на дедите си се беше заклел, че с цената на всичко ще отстоява правото им върху тези пустеещи земи и не ще позволи на никой да оскверни най-ценната реликва оставена от предците им. Като завърши училището в резервата се премести да живее в Хелена. Столицата на Монтана беше прекалено голям град за дете като него, а стаята, която делеше с още две момчета, беше прекалено тясна за волната му душа закърмена с полъха на пустинния вятър и страстта към свободата. Изкара няколко много тежки години, но положените усилия не останаха напразни. Завърши с пълен отличен и разбира се беше приет в колеж. В началото интересът му към правото беше малък, но тази плетеница от закони, членове и алинеи бързо успя да го омотае в безкрайните си дебри и съвсем скоро той се влюби в прашните томове, над които заспиваше в колежанската библиотека. В правото търсеше опора, намираше методи, с които можеше да помогне и защити своя народ. Колкото и да беше напреднало днешното общество в технологичен, финансов, информационен и какъв ли още не аспект, то винаги щеше да си остане болно от предрасъдаци. Правото можеше да помогне. То нямаше как да изликува предрасъдаците, но поне можеше да се използва като антиотрова. Много вечери беше мислил за това. Раваше се, че баща му винаги го беше потупвал по рамото и никога не му беше давал насоки в живота. Остави го да се развива сам. Помагаше му само в краен случай. Обичаше всички около него да се чувстват полезни, а не застрашени и безпомощни. А после се установи в Ню Йорк. Твърде далеч от дома, от близки и познати. В началото изпитваше огромна нужда да се среща с хора, с които можеше да говори, а такива тук му липсваха. Липсваше му и любимото градче сгушено в полите на Паха Сапа... Но действителността беше такава и той сам беше избрал пътя, по който щеше да върви. Нуждаеше се от опит, за да се изправи в делото на живота си, както обичаше да го нарича. А опитът беше нещо, което се постигаше с постоянна практика. Как тогава можеше да отнаже ръководене на дело, което нямаше да му донесе кой знае какви дивиденти. Просто затваряше очи и се бореше. Поне на него му беше ясно, че парите не са всичко. -Господин Ероу, вярвате ли ми?-тихичко попита черния мъх седящ срещу него. -Да-просто отговори адвоката като не спираше да сваля очи от него. -Точно заради това…Не ми харесва хората да ме мислят за отрепка, сър. Това, че съм черен, не означава, че си нямам понятие какво всъщност става. Не съм завършил колеж, но мога да ви кажа, че и живота на улицата учи за доста неща. Суровите нещо от живота…Той направо ми се лигавеше в лицето, а на устните му сякаш беше написано “най-малко десетачка в панделата”л не е това, което искам. В квартала доста съм слушал за тези защитници на правосъдието. Не едно-две честни момчета за излежавали присъди заради некъдърност, некомпетентност или безволево водене на процес. Съвсем скоро накиснаха едно хлапе, че продава дрога и сега черния му задник виси зад решетките. Истинските виновници разбира се си останаха ненаказани…Животът на гетото носи нашия цвят. Черен е и не ми се иска аз да бъда поредната жертва на малодушието от страна на държавните защитници. Ероу не каза нищо. Просто поклати глава. Разбираше. Той също страдаше заради цвета на кожата си, макар, че за разлика от афроамериканците той имаше действително причини да се “сърди” на белите, за нищетата, в която живееше народа му. -Пак ми кажи имената! Джин! Мога да те наричам така, нали? -Детето се казваше Джими Куин, жената проституира в квартала…Обича да си върти привлекателния бял задник в Харлем. -Несъмнено обвинението ще я предпочете. -Не се и съмнявам. Ще и платят да говори каквото си поискат… -За това мисля аз да се безпокоя-усмихна се Ероу.-Свикнал съм да си играя подобни игрички и си мисля, че знам как да използвам такива свидетели. Мога да я направя на нищо пред съдебните заседатели и може да си сигурен, че ще го направя ако “привлекателния й бял задник” седне зад свидетелската скамейка. Това сравнение нямаше как да не накара черния мъж да се усмихне и да се поотпусне малко. -Имах и няколко клиенти…Дейна Осбърн, добра женица от квартала. Работи в пералнята на другата улица. Редовка нлиенка ми е. Клюкарстваме си с нея какво става из квартала…Мирел.., не и знам фамилното име, шие дрехи зе едни богаташи. Изкрава си сносни доходи…А също така и Кид Мичъл.-Джин Тийн замълча. Челото му се свъси. -Какво за него? Ако е спорен е по-добре да знам. Не искам прокурора да ме притисне в ъгъла за нещо, което е било пред очите ми, а съм пропуснал да отбележа! -Кид, мисля, че Кид също се дрогираше… Дрогираше или дрогира?-попита адвоката отбелязвайки нещо в тефтера си. -Незнам действително… -Къде живее?-отново попита без да повдига поглед от тефтера си. -Същата улица. -Колко пласьора работят на вашата улица? -Двама…Сега остана един! Ероу по-скоро усети радостта в думите отколкото някаква разлика в изражението на мъжа пред себе си. Тялото му беше изтръпнало от спането върху изтърбушения матрак, дебел колкото вехто одеало. Бавно се обърна по гръб и въздъхна за пордедна сутрин, а после бавно се надигна и погледна към будилника. Не обичаше да го събуждат молещите се. Дейвид Тубвил се начуди за кой ли път на ентусиазма си. Втора седмица тук. Със сигурност Иран не беше мястото, което му допадаше. Не и Иран на Хомейни. За този на Пахлави…вероятно. Беше чувал от “старите”момчета, че Пахлави посрещал хората на ЦРУ в златни хотелчета. А това тук… 3.59! Седна на тънкия матрак, прекара ръка пред очите си, отметна няколкото кичури коса падащи почти пред очите му и си позволи една прозявка. Нямаше да може да заспи. Ахмед Бизирг имаше просто отвратително напевен глас. А безразборното четене на пасажи от Корана просто не беше никакъв мехлем за душата му. Също така нямаше намерение да извършва и тъпите ритуални измивания на лакти, чело, нос и стъпала. Просто щеше да се появи на терасата скрит зад тъмносин тюрбан и щеше да застане на колене и да си мисли за закуската, която щеше да получир но не и в това долнопробно хотелче. Погледна през зацапаното стъкло към площадката. Лека по лека се струпваха хора, а съвсем скоро броя им щеше да набъбне до над сто. Само в този квартал имаше поне пет такива молитвени площадки. Десет дни. Десет дни се правеше на шут и тялом присъстваше на тези сутрешни молитви. Определено имаше право да поиска обезщетение от прекия си ръководител след като прекрачеше границите на Щатите. Пет минути след започването на молитвата той се шмугна в стаята и се насочи към помещението, което най-много приличаше на баня. Първата вечер, която прекара в този бардак, разбра, че ако иска поне малко удобства, ще трябва да се бръкне по-надълбоко. Добре беше, че умееше да борави с правителствената кисия. Дейвид влезе в банята като взе със себе си и белия чаршаф, върху който беше спал. При този недоимък той щеше да му послужи вместо хавлия. Всяка вечер вземаше душ, за да се отърси от мръсотията, но вечер беше такава жега, че душът и рано сутрин бе просто нещо, което не беше желателно да пропуска. Всъщност би било, но по простата причина, че не му се разхождаше вмирисан, той беше принуден да заеме място под една доста поизкривена тръба, която бълваше доста повечко пяна вместо топла вода, която пък се изтичаше в една доста голяма дупка в дъното на помещението. Едва ли можеше да си мечтае за завеса надуша… Наведе се над металния умивалник покрит с пластове ръжда и се огледа в напуканото огледало над него.протегна лъце и измъкна от чантичката си четката за зъби. Поне едно малко и сравнително прилично удоволствие. След като свърши с джибуркането в устата си се настани под душа и пусна кранчето. Нямаше нужда от регулация и без това рядко се случваше в тези дни да попадне на гореща вода. Както и очакваше първо беше обвит от пелена топла пара…Поне действаше освежаващо. Беше нисък и набит. Игриви очички окрасяващи кръгло лица. Чалмата разбира се висеше на главата му, а няколко сплъстени кичури коса се подаваха под нея. Той облиза мазния си мустак и обра с лъжичката остатъка от мед. Облиза я и погледна американеца пред себе си. -Сигурен съм в това…И факта, че е тук ме притеснява! Американецът потри челото си. Той беше аташе в посолството тук, но фактическата длъжност, която изпълняваше беше малко по различна. Не се водеше на отчет към Министерството на външните работи, а към ЦРУ. Факт, който беше известен на значителна част от иранската общественост и факт, който той въобще не се стараеше да прикрива. И без това в тази страна смятаха всеки европеец или американец за шпионин. -Съмнявам се да правят нещо зад гърба ми-смутолеви той гледайки замислено събеседника си. Това дебело човече беше на доста тлъст хонорар при тях. Едни от основните им ирански резиденти. Изворче, което не спираше да блика най-разнородна и от качествена по качествена информация за политическия, икономическия и интимния живот на водещите фигури в Иран. Беше се насладил на едни от най-щастливите си години по време на управлението на Пахлави. До някъде това се длъжеше на близките отношения на бащите им, а също така и на сходните им фигури. Пахлави също беше доста дребничък човек с орлово лице, на което се мъчеше да придаде царствен достолепен вид. “Сянката на Всевишния” беше управлявал Иран до преврата осъществен от аятолах Рухолах Хомейни, който сваля правителството и осъществява контрол над страната. Измир Юзен беше успял да се покрие и сега продължаваше да играе съществена роля при координацията на американското ЦРУ и жадните за пари шиити. И той като Пахлави беше просто един фигурант, но дакато последния се измъкна с корона и доста над няколко милиарда долара, Измир се задоволи с малка къщурка и обещание за вила до Женевското езеро, където да прекара старините си, при положение че продължи да съдейства. И той го направи. -Трябва да ги попиташ, приятелю!..Знаеш, че не съм те подвеждал…А най-странното е, че той дори не се срещна и с мен… Да, това действително беше странно. 90% от информацията идваща от Иран минаваше през Юзен. Факта, че имаше американски агент в Техеран, за който никой от посолството не знаеше, беше не само странен, беше напрово уникален и резидентът нямаше как да не се притеснява от това. Вариантите бяха няколко, но в най-общи лини можеха да се конфигурират в следните възможности. Първо. Проверяваха го. Преценяваха възможностите му. Един вид проверка от добра воля, дали не се е отдал на охолство и да е позабравил задълженията си. При това положение от него се изискваше да докладва подозренията си и евентуално да получи награда. Второ. В момента тече тайна операция. А щом тя се провеждаше на териотория, която той контролира, и не е предупреден за това…Следва, че нещата се развиват на едно доста високо равнище и ще е по-добре да не се бърка щам не са поискали помощ от него. Трето. Човекът, за когото се предполгаше, че работи за ЦРУ, играе свои игри и информирането относно него и предполагаемата му мисия тук беше не само желателно, но и твърде наложително. Четвърто…Как само мразеше някой да му виси на главата… ІV. Това, което Шон видя пред себе си, до известна степен се покриваше с представата, която си беше изградил за този човек. Изпито лице, тънка снага превита надве и болнав поглд замъглен от алкохола…Да, това действително беше Ачрър, Тимъти Ачрър, човекът, чието име той зае в “Джей Кей”. Сега със собствените си очи се увери, че Стария имаше пълно право да недоволства и роптае. Ачрър се беше пропил, беше се превърнал в рушаща се развалина. Шон му кимна. Просто незнаше как да подходи към разговора. Едва ли щеше да изкопчи нещо от…от този алкохолик, чиито очи бяха почти премрежени. Не му се искаше тази дума се върти в глвата му, но, но факта си беше факт. -Здравейте, господин Ачрър!-тихо прознесе той и се качи на горното стъпало. Прегърбената фигура продължаваше да оглежда фигурата на мъжа пред себе си, сякаш се мъчеше да си спомни къде и дали въобще го беше виждал. Разфокусираният му поглед се събра в лицето на Шон и той кимна безмълвно. Шон предположи, че му е трудно да говори след поредната порция алкохол. -Шон Тубвил, помните ли ме?ОТ “Джей Кей”! -Да…да! Шон!-думите като че ли изкочиха от празен кладенец. -Може ли да вляза? -Да, да, добре…-Ачрър се отдръпна от входа на вратата и направи място на Шон.-Какво, какво искаш?-очите му нервно подскачаха от лицето на младия мъж към изискания му костюм. -Може ли да поговорим, господин Ачрър… -Тим, викай ми Тим, момче! Ако нямаш нищо против…-Ачрър нави ръкава на ризата си странно защо и му показа пътя към всекидневната. Обстановката не беше чак толкова лоша. Не беше това, което очакваше и Шон вътрешно се зарадва, че в този изтормозен от алкохола човек все пак беше останало нещо от живота, който беше живял. В службата говореха за Ачрър, освен че е алкохолик, и че е бил човек на реда, вманиачен до безобразие. Стаята беше сносно подредена със скромна мебел оставяща доста празно пространство. Усещаше се някаква скрита топлинка и уют. За части от секундата на Шон му се стори, че се намира в малката им вила… -Е, Шон…Как върви работата ти?-Ачрър седна на ръба на канапето като не сваляше поглед от мъжа пред себе си. Определено замъгленият поглед беше изчезнал. В очите му проблясваха искри на любопитство примесени с малко притеснение. Но си беше бистър, нямаше и помен от алкохол. -Сравнотелно добре, въпреки че резцесията, в която навлиза икономиката ни дава отражение на продажбите. Забелязва се лека стагнация изразяваща се в намаляне на търсенето, но…А, вие? А ти, Тим? Ачрър се изправи мъчейки се да се усмихне. -Добре, добре! Не виждаш ли?-жизнено поклати глава. Жалка картинка. Карикатура на едни човек, който е опознал и двете страни на живота. -Ще пийнеш ли нещо, момче?-Ачрър се доближи до малката камина, над която имаше скромен шкаф за напитки. Извади бутилка бърбън и се обърна. -Съжелявам…Не пия!-Шон се почувства малко неудобно. Ачрър се обърка, но безмълвно остави бутилката зелено стъкло на масичката пред тях. -Извини ме! Предполагам заради работния график…Все още си на работа, нали?-Ачрър погледна към часовникът във форма на икона висящ над камината, безшумно отмервайки минута след минута.-А на работа не се пие! Законите на Стариял спазвае ги и просто няма как да не процъфтиш…Жива ли е още Старата лисица? -Добре е…Мисля! Не се виждаме много често. Пътува постоянно…а аз си стоя в офиса…Твоя офис! -Забрави, Шон!-Ачрър отново тромаво се надигна, хвана бутилката за гърлото и отдалечавайки се в посока на камината я прибра в шкафа. Колоко и да си мислеше, че ще забележи следа от разочарование на лицето му за това, че част от съдържанието не попадна в стомаха му, Шон просто нямаше как да не отбележи факта, че Ачрър се държеше на положение. Въпреки мътния поглед в началото…Но само това. -Аз сам си докарах белята на главата, момче!…Вече от години съм вдигнал котва от “Джей Кей” и съм акостирал на тези брегове. Не мога да се оплача. Прекарвам доста пълноценно времето си… Шон инстинктивно погледна към шкафа над камината. Дали все пак Тимъти нямаше него пред вид. -Нямам намерение да се самосажелявам. Знам какво си докарах на главата, знам и как мога да изляза от ситуацията. Въпросът е обаче има ли смисъл. Правиш една бърза ретроспекция на живота си и вземаш решение. Това е! Живея в свят на отричане от живота…Всеки се стреми да върши това, което му се харесва, а не това, коетодопада на другите…на шефа му например… -А, ти! Ти защо го позволи? -Всеки си има слабости, а аз също съм човек. В началото го гледаш с презрение, после опитваш и повръщаш, след това малко увеличаваш дозата и всичките ти проблеми се превръщат в лепкава мъгла. Постепенно започва да не ти се гади, не ти се повръща, не чувстваш болката, просто си стоиш и се криеш от живота. Едва накрая откриваш опианяващото въздействие въздействие от елексира и лека, който ти помага да избягаш от самия себе сил всичко е толкова непознато. Чуждо! Но пък е много по-приятно от парещата действителност, та чак започваш да се питаш как и защо не си го открил по-рано…Не бих те съветвал да тръгваш по моите стъпки. Виждаш ме! Развалина!..Един старец запазил вси още значителна част от знанията и уменията си, а сега просто пияница търсещ и намиращ утеха в алкохола. Може да ме мислиш за слабоват глупакр но много често живота нанася неочаквано жестоки удари, а с твоите ръкавици не можеш да поемеш тежестта на ударите…Чувстваш се като нищожество. Всичко, което диша ти се надсмива…Препъваш се в собственото си аз, започваш да крачиш неуверено по настилката от лъжи и корупция, мъчейки се да се пребориш с товара…и тогава всичко започва отначало. Отново и отново, сякаш е една безкрайна въртележка, която бърза да те отведе към ковчега.. колкото и да се мъчиш не можеш да излезеш от ямата, но спокойно можеш да затвориш очи и да се спуснеш надолу. Така или иначе всичко с теб е приключило…Но си задаваш въпрос, толкова тихо, че едва го чуваш, но той виси някъде там, витае около теб. Ами ако все пак има изход. И пробваш. Но бързо разбираш, че малко си позакъснял в опитите си да се опълчиш срещу обществото. То те сочи с пръст, вече те е набелязало. Надсмива ти се, а всъщност е толкова далеч от истината. Не знае какъв си, какъв си бил и защо си стигнал до тук. Тогава чувстваш, че и последната частичка надежда те е напуснала и си казваш едно простичко “по дяволите”, и започваш да се опълчваш на малката искрица живот проблясваща в дълбините на съзнанието ти…Отваряш първата бутилка, после втората, третата и след час вече не ти пука за тълпата навън, за онези, които са сляп свидетел на терзанията ти. Тогава сякаш улавяш разбирането в погледа им, но твоят поглед е вече толкова замъглен, че просто ти е невъзможно да им отвърнеш…Едва когато някое хлапе или униформено ченге те срита рано сутринта в парка, ти разбираш че болката отново се е върнала и отново трябва да я преодолееш. И започваш пак отначало…и отначало. Нищо като кръговрата на природата. Въртележка! Сега ме разбираш, нали?-Тимъти Ачрър замълча вперил очи в замисленото лице на Шон. -А причините? Винаги ги има… -Така е! -Трябва да е нещо доста голямо, за да се направи такава стъпка и да скъсаш с всичко, което си имал. Работа, мети, надежди… Ачрър се изправи и се доближи до прозореца. -Май въобще не си запознат с историйките и брътвежите в компанията…Пази се от Стария, момче! Той много добре знае как да оплита хората в мрежите си, а после просто ги поглъща. Шон Тубвил не каза нищо. -Джейкъб е причина за смъртта на жена ми…Тя работеше в Масачузетския институт за нови технологии. Преди няколко години той организира парти, семейно парти…И тогава се случи. Знаеш, че Стария е женкар от първа класа…Пиха малко повечко и тя ме заряза!-Ачрър продължаваше да се взира през прозореца. Говореше на пресекулки. Беше му трудно.-Заради него! На следващия ден прочетох в пресата за една катастрофа. Какво мислиш? Жена ми беше загинала на място, а Стария се беше отървал само със счупена ръка и няколко драскотини. Бях потресем Вдигнах луд скандал, нарекох го убиец, женкар, подлец и всичко за мен свърши в този момент. Държа ме на работа още две седмици и ми връчи уволнението. Ти ми кажи по какви причини. Махнах се с удоволствие макар, че за мен работата беше едно от най-значимите неща в живота ми. Харесваше ми, а и бях добър…Преди да се изнеса от офиса го зашлевих в лицето публично. Той въобще не от реагира…Но и с това не се беше свършило. Животът просто искаше да ме смачка, да се подиграе с мен и след това да ме захвърли на боклука.-Ачрър отново замълча, погледа му се насочи към барчето с алкохола, задържа се там за няколко секунди, а после отново започна да блуждае навън.-Дъщеря ми беше студентка в Харвард…За нея да си адвокат беше нещо възвишено. Искаше да се посвети на бедните и онеправданите, нещо от което не се вадеха пари, но пък те изпълва духовно. И какво мислиш се случи.мечтите й се разбиха. Някакъв смотаняк, отвратителен тип излязъл под гаранция за изнасилване на едно момиченце, я застреля в един магазин. Просто така…И какво?! Тикнаха го в затвора, а след година излезе под гаранция. Отново…И пак уби!..Това ли наричаме американска справедливост! -Съжалявам! Не знаех!-Тим започна да се чувства неудобно. Усещаше, че става безмълвен свидетел на една човешка трагедия. Едва ли Ачрър говореше често за това, което му сподели. -Недей! Всичко вече е минало и аз се опитвам да го забравя…Така проблемите ми са по-малко, а и съм един от малкото пияници, които имат зад гърба си доста дебела банкова сметка и сносен дом. -Не знам как бих постъпил и аз на ваше място. Животът ми също не тръгна добре. Като малък загубих родителите си, а по-късно и настойника… Ачрър не каза нищо. -Защо си тук?-просто попита той. -Свързано е с работата ми. Но си мисля, че едва ли ще имате желание да ми помогнете след всичко, което Стария ви е сторил. -Виж, момче!..Ти си умно момче, а и аз не съм изгубил всичкия си. Ако мога с нещо да съм ти полезен ще го направя. Ти не си Кейсинг, въпреки че на моменти интересите ви се преплитат… -Случва ми се да работя с интересни клиенти, но днес просто беше върха…Офертата му просто ме накара доста да се позамисля и размислите ми ме доведоха при вас…теб! -Нека позная-Ачрър се откъсна от прозореца и отново приседна на дивана.-Лавеса! А ако е американец няма да е никой друг освен Джерами Хънтроп. -Първият! -Мина доста време откакто не съм чувал нищо за него, но той е един много пробивен и умен мъж с доста разностранни интереси. Предприемчив. Играе си с парите както ти си играеш със скрабъла…повечето от клиентите, с които работех бяха доста особени. Просто пилееха пари. Имаше един петролен магнат от Тексас дето си купи вила в Джорджтаун само, за да прелъсти жената на италианския посланик. А след като аферата се случи я продаде с милион долара по-ниска цена!-Ачрър запали цигара и издуха дима към тавана. -Продал си на Лавеса място в Шотландия. Близо до…Тим се помъчи да си спомни мястото-Фойърс, а после още едно в Инвърфаригейт…А сега иска да закупи нещо в Боулсклайн… -И ще го направи-поклати глава Ачрър.-Никога не сменя подхода си…Ще предложи цена, на която купувача няма да устои. -Какво ще ме посъветваш? -Действай, момче…Няма да имаш много такива клиенти А и ти се открива възможност да се облагодетелстваш лично. Шон изненадано повдигна глава. -Винаги има какво да научиш…Няма нужда да се натягаш и да устискваш яда си, момче. Това няма да увеличи банковата ти сметка, нито пък шансовете ти за преуспяване. Не и когато Кейсинг е шеф, така че използвай създалата ти се възможност. Казах ти, че вероятно съм един от малцината пияници, които могат да си пият до старини без да се притесняват от бюджета или покачването на цената на алкохола. Не последва нищо. -Ти договаряш условията чрез директен контакт с клиента. Направи го в някой бардак, кафене или пицария. Ти и той. Договорете всичко, всяка клауза, за да няма прекарани. Това го знаеш. А после договори цената си, момче. Тя трябва да е приемлив процент от сумата, която Лавеса е готов да плати, за да притежава това място. А той ще го притежава, независимо дали ти му го дадеш или някой друг. Ако ти се дръпнеш нечия друга сметка ще бъде напълнена… Ачрър гледаше мъжа пред себе си. Подозираше каква вътрешна борба образуват думите му в момента. -Май ще трябва да се поразходя до Шотландия-усмихна се Шон, въпреки че и сам не знаеше защо.-Може ли едно малко!-той погледна към шкафа над камината.-Мисля си, че работното ми време свърши току що. Тимъти се изправи и с бавна стъпка се насочи към камината. Малкото момче съблече сивия анцунг и го метна на дървената закачалка, саморъчно направена от дядо му. Хвърли поглед към огледалото и прекара ръка през дългите си черни коси. Отвори гардероба и с нескрито възхищение огледа всички костюми, прилежно подредени вътре. измъкна един от тях, наложи го пред себе си, и доволно се усмихна. погледът му отново попадна върху огледалото, затвори очи и се видя яхнал червеното пони... Окачи гердана от зъби на гризли на врата си и си сложи калпака, който преди столетие, е бил притежание на Малкия вълк. Дядо му обичаше да разказва истории за него и за другите велик индиански воини, вечер, когато всички деца се върнеха от училище. Сядаха заедно около големия огън, от който се разнасяше аромат на шишарки, и слушаха в захлас епопеята за прадедите си. Момчето обичаше да облича народните носии. в тях се чувстваше истински мъж, потомък на една изчезваща цивилизация. искаше да бъде индивидуален, силен. Носиите на дедите му го открояваха, пропиваха го с енергия. Имаше усещането за някаква неестествена близост с Маниту с блуждаещите духове във Великата Прерия, долавяше тропота на стадата бизони примамвани в капаните на смъртта, елените ровещи с рога и копита пръстта, пърхайки с ноздри, докато очите им не се откъсваха от натрапниците. Трепета на земята се разстилаше по цялото му тяло. напрежението, което държеше ловеца на щрек, когато срещу него беше изправена гризли, вибрациите на клупа, когато лети във въздуха по посока врага...Чувстваше се различен. Пресегна се и откачи величествената "орлова грива", която са носили вождовете на племето му. постави я на раменете си и постоя така за миг. беше прекалено дълга за него и с нея изглеждаше по-скоро смешен, отколкото величествен и индивидуален. Поне за сега. Някакво малко момиченце с тънки къдрици повдигна платнището на вигвама, погледна момчето и започна да се смее. -Ти не си Малкия вълк! ти не си Малкия вълк... Момчето направи крачка към него и къдрокосото момиченце се понесе из лагера продължавайки да вика: -Ти не си Малкия вълк... Момчето въздъхна. наистина не беше Малкия вълк, но имаше време. погледна към орловите пера и си обеща, че един ден ще ги сложи на главата си и с тях щеше да се поклони пред гробовете на дедите си до Снейкуотър. Последните слънчеви лъчи за този ден озаряваха небесния хоризонт и то се загледа в неописуемо красивата картина, която представляваха преливащите един в друг цветове. В моменти като този си спомняше думите на баща си :"в теб се е преродил духът на Маниту. Един ден ще се изправиш очи в очи със злосторниците и ще ги поставиш на местата им. Един ден ще ловуваш бизони по долината на Клиъруотър и ще обяздваш непокорните мустанги, символте на независимостта. Един ден ти ще поведеш народа ни към светлото бъдеще. Един ден..." Но кога щеше да настъпи този ден. Това не му каза, но то го чакаше с нетърпение, също така чакаше с нетърпение да се изправи и пред Джони Делгадо и тъпите му мафиоти с пистолет в ръка, въпреки че баща му каза, че не това е начина...но въпреки това то си знаеше, че има право... Излезе от палатката и се насочи към групичката деца, които си шушукаха до огъня. всички го загледаха и започнаха тихичко да си шушукат и кикотят. Червения облак, дядо му, гопогледна с мъдрите си очи и му помаха да се приближи по-бързо. -...начинанието им било доста трудно и мого войни се страхували, но с нищо не го показвали. Не персе ги посрещнали близо до Битърууд. Техният вожд, Тъпата стрела, бил много смел и умен мъж, убил десетки грезли с голи ръце. Той разполагал с триста войни въоръжени с пушки, които белите на Луис Кларк им били дали преди година, за да им помогнат във войната срещу сиусите на Синьото копие. Тъпата стрела останал замаян от обещанията на белите мъже и се съгласил да им помага. Дал ултиматум на сиусите да се изтеглят от земите на Не персе, като това щяло да означава край на войната и томахавката щяла да бъде заровена под водите на Лоло пас. Синьото копие не повярвал на обещанията, защото знаел, че зад тях стоят хората на Кларк. Предупредил хората си, че ако се оттеглят сега, то след месец-два ще бъдат нападнати и избити до собствените им вигвами. Той повел двестата воини в атака срещу пушките на Не персе. атаката им бързо била спряна от убийствените куршуми и те поели огромни загуби. Десетки воини останали да лежат пронизани от оловото на бойното поле, а много други били ранени. С около стотина воино Синьото копие се оттеглил по склоновете на Битърууд към водите на Лоло Пас. Малкото оцелели намерили подслон при малкия каньон откъдето отблъснали атаката на Не персе до настъпването на нощта. Стотината здрави мъже прекарали нощта в подготовка за среща с Меликия Маниту. Острили стрелите си, изпъвали тетивите на лъковете си, отправяли безмълвни молитви към Маниту...Синьото копие стоял на една скала и подострял една стрела, когато му се явил Великия Маниту в образа на разярен бик, от чийто ноздри струял дим, а под гневните му копита треперела прерията. Бикът билсимвол на победата. Никой така и не разбрал какво е казъл на Синьото копие, но рано, преди да настъпи утрото, стоет воини потеглили по поречието на Лоло Пас. Вървели три часа без прекъсване, докато стигнали до лагера на Не персе. Воините на Тъпата стрела също се подготвяли за битката, но никой от тях не очаквал внезапната атака на сиусите. Стоте воини заобиколили в полугръг Не персе и изсипали дъжд от стрели върху лагера им. Имало много убити сред враговете им още преди те да разбират какво става. В този момент на изненада един отряд от десет сиуси, начело със Синьото копие, се врязали в редиците на Не персе и атакували вигвама на вожда. под стрелите на сиусите Не песре загивали като скакалци догонвани от прериен огън...Но Синьото копие не бил лош човек и заповядъл на воините си да прекратят атаката. В началото той бил опиянен от битката, кръвта и бойните викове, но точно тогава му се явил възрастен индианец, който му прошепнал, че не неговите братя са виновни за страданията на народа му, а тези, които са ги омагьосали с дарове и обещания. Сиусите отнесли със себе си много от пушките на Не персе и се оттеглили като победители към Лоло Пас. Когато оцелелите сиуси се насочили към вигвамите си в земите близо до Снейкуотър, Великия Маниту за трети път се явил на вожда. След това той станал много мълчалив и замислен. Когато пристигнали до пресъхналото корито на реката, той паднал на колене и отправир гореща молитва към своя Маниту. Раната, която криел от очите на воните си, кървяла все повече и всички забелязали как пясъците около него поаленяват. Тогава Синьото копие разбрал, че Великия Маниту го вика при себе си, а часовете му на тази земя са преброени. С достолепен глас заповядал на оцелелите да издигнат гробницата му тук и повелил следващите вождове да бъдат полагани до него, за да могат заедно да ловуват във Великата прерия на Маниту... Старият индианец замълча. Погледът му се рееше в отиващия се ден. Децата около него не казаха нищо. Едно по едно започнаха да стават и да се отдалечават като всяко едно носеше в себе си по нещо от тази история. -Бяло орле, ела с мен!-Той протегна ръка към малкото момче и го поведе към едноетажната постройка. -Дядо, сега Синьото копие при Маниту ли е? -И там, и тук!-старецът постави ръка на сърцето си.-Той е навсякъде ! Той е небето, земята, душата...Денем е топлината, която ни обгръща, а нощем лекия полъх на вятъра, който ни навява стари спомени. Неговият дух никога не напуска сърцата на децата му, той живее с тях, насочва ги и им показва верния път. Двамата влязоха в къщата. -Татко обаждал ли се е?-тихо попита детето събличайки носията. Червения облак притвори очи... "-Съвсем скоро ще бъдат принудени да ни послушат, татко. -Американската общественост никога няма да позволи това наше искане да стане реалност. Винаги са били против нас, никога не са признавали правата ни. -Сега ще е различно. Учих толкова години, за да сбъднем мечтата ни. -Не мисля, че ще е много по-различно. Преди повече от сто години, на 12 март 1860година, същият този американски Конгрес потъпка правата ни за собственост върху тези земи. Американските заселници се заселиха тук, сякаш всичко това беше тяхно, а Конгреса с лека ръка започна да разхищава нашата земя в ръцете на прахосниците. Никой не се съобрази с децата на тази земя. Защо сега ще е по-различно? -Сега законите са други, татко... -Харесва ми ентусиазмът ти... -Говорил лично с директора Стоун...Предадох му подписката. разясних му почти всичко. За разлика от предшественика си, той е на наша страна. Ще ги изправим на подсъдимата скамейка. Вярвай ми. Ще бъде доста по-различно." Погледът му се насочи към луната. Андрю Блейк пооправи побелелите си коси и погледна чашата с бърбан с някакъв тъп интерес. Предната вечер беше пийнал малко повечко от допустимите норми за човек с неговото положение, но пък за сметка на това локалчето беше нещо уникално, а и не се беше виждал с приятелчетата си от детинство вече толкова години. Чувстваше се оправдан. Никога не е бил голям пияч и това донякъде му помагаше при израстването в политиката. Беше роден един слънчев следобед в Тъсла, Оклахома. детските си години прекара в близост до водите на залива Памлико, където чичо му имаше голяма красива вила, сгушена между два величествени бора. Баща му и двамата му братя се занимаваха с петрол. Наследили от баща си няколко малки петролни кладенци в Тексас. Компанията им носеше фамилното име "Блейк петролиум". приходите от продажбите на черното злато бяха дали на малкия Анди детство, за което всяко друго дете би му завидяло. А и му завиждаха. Винаги получаваше каквото искаше, но той не се ограничаваше само до Супермен и Батман, и пари разбира се. Интересите му бяха далеч по-големи от това, което всички предполагаха за едно нафукано богаташко дете, а амбициите му растяха правопорционално с възрастта. За нещастие на баща си той въобще не се интерисуваше от фамилния бизнес, макар че сега много добре разбираше какво именно най-много му е помогнало да заема този пост. И въпреки това не мислеше, че стоящите зад гърба му пари са основната причина за всичко, което беше постигнал. Мечтите му да стои зад бюро в просторен кабинет, целият огрят от слънчеви лъчи през огромни прозорци, беше една детска мечта, която се беше сбъднала. И това май беше най-голямата изненада за семейството му. Въпреки, че мнозина споделят мнението, че политиката в САЩ се държи на раменете на петрола, баща му не споделяше тази мисъл. Андрю обаче по доста различен начин му показа, че греши. Хората от Оклахома го избраха за губернатор. Направо срази противника си от републиканците с прекалено голямо мнозинство. Изкара един мандат на този пост, време за което направи доста пложителни неща за щата. Беше загърбил личния си живот за едно по-добро бъдеще на жителите. И го постигна. Инфраструктура, образование, престъпност, безработица. Всички тези показатели се променяха в посока, в която всички искаха да се променят. Беше приел управлението с безработица от 21% а в края на мандата си тя беше 12%. Престъпността спадна с девет пункта. Ремонтираха се десетки училища, оборудваха се с компютри, въведоха се курсове за ограмотяване и приобщаване на населението от малцинствата, десетки цветнокожи получиха възможност за равен старт. Никога в Оклахома, в управленската структура, не бяха работили толкова много цветнокожи...Всички обичаха Андрю Блейк и просто беше неминуемо да не погледне напред. А следващата стъпка беше сенаторското място. Година и половина по-късно отново срази противника си с цели 35%. Във всяка една точка от надпреварата между тях го беше накарал да капитулира. Щатът стоеше зад него. Тъсла го боготвореше. И както и се очакваше спечели. Но такива млади и амбициозни хора, особено имащи солидно състояние зад гърба си, не остават незабелязани от Вашингтон. Мандатът му в Сената скоро щеше да прикрлючи, когато той получи една доста примамлива оферта. Само няколко месеца по-късно вече беше в щаба на новия кандидат президент. А след още три месеца тежка предизборна борба вече заемаше поста началник на съветниците към канцеларията на президента. Беше успял, бяха успели. Длъжността му го правеше една от най-влиятелните личности в САЩ и целия свят. Но Вашингтон освен, че е мястото токъдето се управлява света е също така и свърталище на оси. Клюките тук се разнасяха като зараза. Вицепрезидентът Дентън вече се опасяваше, че на следващите избори мястото му ще бъде заето от този млад и амбициозен мъж, който използваше парите си не за да си пробива път нагоре по стълбицата, а за да разрешава проблеми. Слуховете достигнаха и до Андрю. Харесваше му да говорят за него, но никога не вземаше страна и винаги опровергаваше слуховете. Въпреки това вътрешно знаеше, че часът, за който мечтаеше от дете, щеше да настъпи. Рано или късно. Той не бързаше. Вдясно от Блейк беше седнал небезизвестния Джейкъб Кейсинг, мултимилиардер, на който едни се възхищаваха, други завиждаха, трети проклинаха, а четвърти криеха жените си. За повечето разбиращи от политика той беше един от кукловодите във Вашингтон. Човек спечелил милиарди с даровитостта си, но непритежаващ дар слово и чар да омайва народа. Човек с прекалено много забежки, което му отреждаше едно доста незавидно място в политиката. Зад завесата, което съвсем не означаваше, че нямаше власт. Мнозина смятаха, че реалната власт при предния президент беше в ръцете именно на няколко души като него. Това му позволяваше да играе големи игри, а политическата закрила винаги го вадеше чист от блатото, в което иначе би затънал. В началото действително беше имал амбициите да опита попрището на политик, но скандалната му известност го следваше по петите. Донжуанските подвизи не прощаваха на никого, не простиха и на предния президент. Те бяха един добър атестат къде всъщност американската общественост е съсредоточила вниманието си, когато избира човека, който да ги управлява. Панталоните му бяха основната причина да се появява колкото се може по-малко във Вашингтон. Присъствието му на даден прием винаги се посрещаше с присвити очи от по-възрастните представители на партито, особено когато те бяха придружавани от сравнително по-млада и апетитна дама. Днес се навършваха два месеца от последната му показа за прием във Вашингтон. Доста дълъг период като се имаше предвид колко пари беше налял в търбусите на повечето мъже тук, по един или друг начин. Така че сега имаше странното чувство, че погледите на всички го пронизват като острие на кинжал. Внимаваше да не прекалява с чашката, а и беше в компанията с мъже, сред които трябваше действително да се дължи подобаващо. А другата причина да внимава с пиенето беше, че алкохола много лесно му помагаше да се обвърже с женитба, а това неминуемо го разделяше с няколко милиона седмица по-късно когато вече се беше наситил на семейното лоно. Третият мъж беше също така небезизвестния Ричард Нортън. За него думата "прогрес" също беше водеща. Израстнал в семейство на беден морски пехотинец, останал без баща по времето на Виетнамската война, кандидатствал в армията на деветнадесет, прекалено бързо израстване във военната йерархия, заемащ едно от най-видните горещи места в Пентагона днес. Израстването му пое по комически път с проекта "Електрон". Идеята беше развита и обогатено от Мавърик, но тогава той беше с генералски пагони и Мавърик просто работеше за него. Въпреки приноса си той никога не забрави, че имаено полковника беше този, който най-много допринесе за моментното му положение. Това, че Нортън никога не забравяше да се отплаща за услугите, които получава, беше предпоставака мнозина от екипа му да правят всичко възможно да разчистват пътя на чаровния млад генерал. И той никога не ги беше забравил. "Космически прогрес"! Споделяше идеята, че Космосът е пътят към световното господство. Опита се да обърне идеята към по широк кръг от хора в петоъгълната сграда и след време успя. В Пентагона той углавяваше един доста интерес подотдел, за койно се носеха предимно слухове, но ти трябваше толкова голямо ниво до достън до секретна информация, че хората, кото знаеха действителност за какво сктава дума не включваха дори и Президента. Слуховете обхващаха изказвания от рода на "разполагат с неиндетифицирани летящи обекти, които изследват...", "усъвършенстването на технологиите не е нищо друго освен обръщането на извънземни тенологии в земни...", "доколко обществеността вярва, че Пентагонът...". Преди петнадесет години Ричард Нортън работеше в лабораторията за супернова военна техника в Беърбанк, Калифорния. Тогава с чин капитан той се увличаше по техническите списания, а лавиците в кабинета му бяха препалънени с такива. За разлика от повечето свои колеги той не смяташе, че руснаците са толкова назад в техническо отношение и винаги се мъчеше да се добере до шпионските сводки, от които се информираше за новостите във военния напредък на противникът им в Студената война. Знаеше отлично руски, а това му отвори достъп и до руската преса. Научаваше доста неща без те предварително да бъдат пречупени през призмата на Централнотото разузнавателно управление. И ето, че се появи невидимия Ф-117. И как мислите, кой стоеше зад него. Не бяха нито извънземните технологии, нито аналитичните умове в Пентагона. А едно най-обикновено руко техническо списание. Идеята му допадна, Русия нямаше достатъчно средства за да се заеме с нещо толкова грандиозно, а той разполагаше с неограничени ресурси. Проектите, които се одобряваха, минаваха лесно пред комисията за контрол. Знаеше как да ги подхване. Пентагонът обичаше да дава пари за всяка идея, която можеше да изтика американската военна машина едни гърди напред пред руснаците, и ето че сега плати за една руска идея, която започна да се разработва в заводите на "Нортън" и "Локхийд". За четири години технологията "Стелт" пожъна огромни успехи. Първо израелците използваха самолета с уникалната технология, разбивайки военовъздушните сили на Сирия в долината Бекаа. Потърпевши бяха около седемдесет сирийски "Су"-та и "МИГ"-а, както и нов съветски радар, зенитни установки, и то без нито една жертва. Тогава някой в коридорите на Кремъл се сети, че преди години някой някъде беше предложил нещо такова, и партийните лидери отново започнаха да наливат пари в бездънната яма наречена Армия, за да не изостават от американците. Но вече беше късно... Щатите си позволиха да използват самолета на Нортън във войната в Персийския залив. Повечето държави изпращащи войси бяха песимистично настроени към това "чудо" на технологията, въпреки пораженията, които самолета беше направил преди години в Сиря. "Стелт" обаче разби всички илюзии и опасения. "Стелт" съставляваше 2% от съюзническите ВВС, а бойните им полети бяха само процент от общите, но въпреки това огромната цифра от 40% от всички поразени от съюзническите сили обекти бяха дело на Ф-117. Както и при израелците САЩ не загубиха нито една машина или пилот. Благодарение на "невидимия" Нортън бързо си прокара път до Пентагона, а и вече имаше доста влиятелни хора зад гърба си. Нещата бяха започнали да вървят доста по-леко. Днес углавяваше отдела за нови технологии. Четвъртият мъж беше Глен Мавърик. В по-голяма степен идеолог, а не изпълнител. Вдъхновител на мъжете, които стояха около него. -Да довършим разговора по-късно, господа!-говореше тихо и се мъчеше да разбере по лицата на присъстващите какъв ефект са оказали думите му върху тях.-Нека се поразподим и се насладим на партито. Да се позабавляваме... Не трябваше да прави грешки с тежи мъже. Познаваше ги добре и знаше какво може да очаква от всеки един поотделно. Субсидиите му трябваха за това щеше да се погрижи Кейсинг на първо време, трябваше му солиден гръб в Пентагона, който после щеше да обере лаврите, а това беше Нортън и не на последно място някой, който да подкрепи идеята и в Белия дом. Коай беше по-идеалната възможност за това от Блейк, а и преди време бяха доста добри приятели...Само да не беше това "преди време". От тримата мъже тук проблемите действително можеха да дойдат именно откъв съветника на президента по въпросите за национална сигурност. През цялото време той само държеше чашата си и въобще не беше отпил от бърбана. Слушаше внимателно и Глен беше повече от сигурен, че Андрю вече е наясно какво искат да бъде мястото му на шахматната дъска. Животът в Белия дом беше изострил допълнително и без това прекалено чувствителните му сетива. Това за самосъхранение беше основоното, което го управляваше, но всеки си имаше цена. Глен разчиташе точно на това. Нямаше човек във Вашингтон, който да не беше покварен от думичките "власт и пари". А Андрю беше човек като всички, нали? -Шампанското е перфектно!-усмихна му се Глен и го подхвана за лакътя.-Да се разходим и поговорим, Андрю. Какво ще кажеш? -Имам ли избор?-пресилено се усмихна Блейк. -Мисля си, че охраната ти ще ми скочи само ако се опитам да бръкна в джоба си-на свой ред се усмихна Мавърик. -Не обичам газирано-отсече съветника на президента, но въпреки това тръгна след домакина.-Предполагам, че кутията с изненадите ти не се е изчерпала, нали? Глен не побърза да отговори. Вместо това поздрави няколко двойки и без да спира да се усмихва отговори. -Знам какво имаш пред вид...Но бизнесът си е бизнес, въпреки че според теб ти никога не си го поставял на водещо място. Но ако питаш хората тук те ще ти посочат поста, който заемаш...Не е ли достатъчно? -И ще ме накарат да се върна към корените си. В Тъсла още ме боготворят. -И ще е така, когато след един свестен губернатор, постът се заема само от самовлюбени мухльовци. Някой хора обаче вече запозват да се чудят дали не си ги позагърбил имено сега. Андрю Блейк пусна една фалшива усмивка на конгресмена от Айова, с когото предния ден беше водил тежки дебати. -Времето не стига! -Аз знам, че е така, но избирателите знаят, че всеки им излиза с този номер. За теб това вече е без значение, но ореолът ти започва да избледнява... -Май не сме се събрали тук да говорим за мен, Глен!-Андрю впи очите си в тези на пенсионирания полковник.-Нека преминем на темата. какво искаш от мен? И защо точно от мен?..Подозирам, но си мисля, че мястото ми не е до хора като Кейсинг или генерали като Нортън. -Не си прави погрешни изводи... -Не си правя. Ако беше така сега нямаше да съм в Белия дом, а още щях да търкам бюро в Тъсла или Памлико. -Нямах това пред вид-опита се да се защити Глен. Не му трябваше да засяга Блейк. -Баща ми обичаше да казва, че няма да стигна до никъде с това лакатушене. Прекалено много говори и задава твърде глупави въпроси вместо да поеме бизнеса. Разбираш ли ме? Въприк, че черните пари стояха зад гърба ми, не те са в основата на моя прогрес.Аз излязох прав, а не баща ми...Сега си мисля, че имам обща представа какво правех с мъжете пред мяалко на това парти. Организира го за нас, нали? Просто един добре прикрит начин да се срещнеш с всеки без това да бъде публично разгласено...Оставяш тях и подхващаш мен. Кейсинг най-вероятно ще бъде поет от някой по-разкрепостена приятелка на жена ти, а Нортън почти сигурно пресмята каква и колко звезди ще получи...Какво се очаква от мен в този глобален план?!-Блейк си позволи ехидна усмивка. Очите му следяха лицето на Мавърик, но то си беше все така усмихнато и привидно спокойно. -Ще ми кажеш ли каква картинка си представяш? -Колкото и да си находчив и предприемчив в армията си има едно правило, а знаеш, че те следват правилата, нали?..Ако нямаш солиден гръб или богати родители трудно би си извоювал нещо повече от медал за заслуги-Андрю оцели болното място на Глен и след като разбра, че може да постигне още една десятка, продължи:-Звезди не се раздават току така...Пентагонът не се завърта на 180% само, за да реабилитира последната идея на един полковник в уставка. Особено ако тя струва милиарди. -Благодаря!-смутолеви Глен след минута. -И сега да поиграем на покер...Но предпочитам да виждам какво имаш в ръцете си, Глен...Какво ще кажеш? -Добре. -Нортън е захапал възможността да се издигне още малко на горе, а кейсинг да прибере още някой милион в бездънния си портфейл. как ще ме впечатлиш мен и какво място си ми отредил. Любопитно ми е. -Искаш ли да поседнем ето там?-Глен посочи малка беседка, която странно, беше празна. Двамата се насочиха безмълвно натам. Настаниха се. Глен кръстоса крака, погледа му се спря върху все още пълната чаша на съветника и започна да говори: -Минаха доста години и никога не съм се отказвал да доразвия идеята си. По-скоро бих я нарекъл детската си мечта. Това е нещо голямо, Андрю. По-голямо от всичко, което можеш да си представиш, а най-хубавото е, че е изпълнимо. Грандиозно!..Мечтата ми винаги е била Луната. Преди 25години човек стъпи на Луната. Нийл Армстронг прави най-голямата крачка на човечеството до този момент. 16 юли 1969! За последен път човек стъпва на естествения ни спътник на 7 декември 1972г. Три години!..Отделили сме само три години, за да проучим най-близкото космическо тяло до планетата ни. Десетки пъти подавах идеята си за разглеждане, но умниците бяха прекалено заангажирани с проучването на Марс. А нямаше как да не си задам въпроса "защо Марс?". Не мисля, че е заради марсианците. Знаем много добре, че в нашата система няма други разумни същества, нито форми наживот. Питам се защо тогавае толкова настоятелно се занимаваме с Марс. Корените на живота. Глупости! Не е ли по-добре първо да се огледаме около себе си. Вложихме милиарди във "Вояджър", а информацията, която получаваме пристига до нас за прекалено голям период от време. От друга страна Луната е само на четири дни път. От тук до Калифорния с кола... За пръв път Блейк отпи от бърбана. -"Лунар Проспектър"...Трябва да бъде серия от космически спътници, сонди и роботи, които ще имат за цел картографиране на останалите 3/4 от ландшафта на спътника ни. Преди няколко години изпратихме в орбита апарата "Клементайн". От него получихме данни за вероятно наличие на лед в кратерите на полюсите. При радарните изследвания сондата засече отразен сигнал характерен при облъчването на лед. "Проспектър" ще има за цел да докаже наличието на замръзнала вода на повърхността! -И програмата за изследване на Луната ще бъде възстановена и измъкнато от забвението, което я обвива?..Как всъщност ще действа "Проспектър"?..Техническите параметри! -Ще разполага с неутронен спектрометър, с който ще могат да се измерват малки количества водород. Ако в почвата на Луната има дори и чаша вода на кубичен метър, апаратът ще разбере по отделяния газ... -За сега не виждам как това ще даде звезда на твоето високопоставено другарче от Пентагона!-вмъкна Андрю Блейк. Глен преглътна тежко. Не му беше момента да нанася удари, а за дългите години в Пентагона беше свикнал да поема доста. -Има десетки теории, в които се споменава, че Луната може да бъде експлоатирана. Според тях тя може да съдържа в недрата си големи количества уран, алуминий, желязо, силиций, титан и десетки други елементи. предполага се, че може и да има такива, които не са включени в Менделеевата таблица. Ако това е така, то теорията, че спътникът ни преди милиарди години се е откъснал от Земята, може да бъде потвърдена! -Не виждам как това би заинтригувало военните, които винаги се възбуждат от чисто милитаристични подбуди, а не от научни пресконференции...Или възможността да обстрелваме бившия СССР от Луната е доста по-апетитна отколкото построяването на още 10 ядрени подводници... -Ако "Проспектър" докаже наличието на лед може да бъде създаден първия лунен бивак!-Глен се направи че не забелязва сарказма в думите на съветника и продължи да излага идеята си.-Астронавтите ще могат да използват водата като я разлагат на кислород и водород, които са основните елементи на ракетното гориво. Луната действиетлон може да се превърне в база на полети до други космически обекти. -И ще сме четири дни напред. Това ли е идеята!-Блейк си позволи иронична усмивка. Беше сигурен, че има и още, още нещо, което Глен за сега криеше.-И пак се завръщаме победоносно до мисите ни целящи превземането на Лицето...Каква ще е цената, която ще ни позволи да работим с четири дни напред? -В началото около 70 млн. Те не са проблем. -И ето, че Дон жуанът си намери мястото-вметна Андрю. -За момента имам интерес предимно към евтини полети. Знаеш, че 70млн не са никак много за едно такова начинаие. "Проспектър" ще е голям 1,2 метра и ще тежи скровмните 296кг...Целта е де не предизвикваме съдбата. Няма смисъл да се наливат прекалено много пари. Те ще бъдат необходими ако "Проспектър" открие лед. А знаеш, че аз мисля в перспектива. -Усещам, че скоро ще намеря мястото си в твоя проект! -Десет, двайсет милиарда!-оттговори на незададения въпрос Глен потърквайки слепоочията си. Андрю подсвирна тихо. -Не разполагаме с достатъчно полигони, а и тези, кото са в наличност не биха могли да задоволят една такава мащабна и перспективна програма. След години Кейм Канаваръл може и ще се окаже недостатъчен. Човечеството е гладно за информация, а Космосът е прекалено голям, за да бъде вместен в едно толкова малко място за изучаване. "Лунар Проспектър" включва изграждането на нов модерен полигон. В Монтана! -Където се намират стротелните заводи и кариери на Кейсинг-отново вметна Съветника на президента по въпросите за ноционална сигурност.-Удобно! -Полигонът ще бъде специализиран в проектирането, изграждането и изстрелването на сонди до Луната...-Глед замълча за секунда, отпи от питието си и се загледа в Андрю.-Не ти ли допада идеята? -Какъв е проблемът все пак?-не отговори на въпроса му той.-Имаш финансов гръб, имаш и Нортън...Знаеш към кого да отнесеш идеята. Дълги години си бил част от системата и знаеш отлично кои членове на комисяна за надзор трябва да бъдат пречупени, подкупени или премахнати...Защо ти е един обикновен Съветник та бил той и на Президента?..-Андрю замълча, мислеше.-Нещо ви спира, нали? Какво? Именна за това съм тук. Нещо от моята компетенция или поне до толкова близко, че да мога да окажа натиск ако се наложи... -Ударихме на камък-Глен погледна Андрю в очите. Имаше усещането, че вижда иронията в погледа му, иронията, която го пронизваше.-И в буквалния и в преносния смисъл...Оказа, че в близост до полигона е трябвало да бъде изграден нов индиански резерват тъй като на километър от там имало някакви стари индиански гробници. Купчина камъни принадлежаща на племито сиу. И те са подели дело, в което претендират за собственост върху тези земи. Блейк не каза нищо. За втори път отпи малка глътка. -И до колко са големи претенциите им? Имаш ли призовка или... -Не, но вече десет дни сме преустановили всякаква дейност. -И разбира се това е зад гърба на Кейсинг! Андрю беше доста умен и Глен трябваше добре да си подбира думите. -Отчасти... -И може да оттегли милионите си ако делото влезе в съда...Това ли е? -Прекалено много ще загуби ако го направи-измънка Глен. -Но не и колкото ако остане в играта...Може да бъде засегнат не дотолкова финансово, колкото имиджът му да пострада, а знаеш, че лошия имидж не се котира добре на борсата...Какви са сроковете? Глен стана и си взе чаша шампанско от таблата на усмихнато момиче и се върна на мястото си. -Имам няколко познати, но ако спазвам бюрократичната верига няма да успея. Възможно е да бъда удоволетворен ако говоря със Стоун и предложа обещетение на племето. мамка му, мога да им изградя такъв резерват, че останалите индианци ще им завиждат, но това ще отнеме много време, а аз го нямам. Пуска трябва да е до края на 1997г. или началото на 1998г...Посъветваха ме, че ако убедя няколко члена на сената или президента да даде вето на искането, нещата могат да продължат по старому...После вече ще е прекалено късно за обжалване. -Предложено ли е за гласуване... -Имам седмица до две преднина. -А копие на документите въз основа на които индианците предевяват иска...Можеш ли да ми предоставиш копие? -Не-Мавърик поклати глава отрицателно.-Разполагам с хиляди страници проучвания за местността. В момента там се правят разкопки, но след седем месеца приключват. Не ме засягат пряко...Имам сеизмична картина на региона, структура на почвата. Отне ни четири месеца проучване, сондажи и изписване на купища хартия, за да направим първата копка...Но просто не бяхме погледнали нещата в исторически план...Индианските гробници се вмъкват в чертежите ни. а ние ги мислехме за купчина камънаци...Когато багерите започнаха работа се натъкнаха на десетки индианци, които решиха да бранят камънаците с живота си. Имаше малък отзвук в местните вестници, но успяхме да потушим разгласяването. Нямаше да е в наша полза... -Предполагам!-съгласи се Андрю. -Ти познаваш Стоун и не си просто член на екипа на президента. ти го направи Президент!..Ако помогнеш ти обещавам да се реабилитирам напълно за онази издънка с НАСА! Моменътт настъпи. Вече нямаше място за отстъпление. Двамата се гледаха в очите. Никой не премигваше. Чашата в ръката на Глен леко потреперваше от вълнението, което го беше обхванало. -Стоун е твърд човек. Също така и от кореняците американци. Във вените вму тече повече индианска кръв от колкото на всеки един от досегашните директори на бюрото. -Елен ме посъветва да ти се доверя за това-Глен видимо си отдъхна, Андрю беше захапал, или поне се правеше на такъв, без дори да му беше предоставил най-големия си ход, но беше сигурен, че ще трябва да се стигне и до там. Знаеше го. -Елен...Жена ти си мисли, че ме познава добре...Но...Знаеш какво се говори, нали? Мавърик затвори очи. Май действително моментът за последната атака беше настъпил. Със сигурност Блейк имаше предвид спекулациите за евентуалното му кандидатиране за вицепрезидент на следващите избори. -На крачка съм от успеха и си мисля, че това, което ме молиш...-натърти на последната дума,-е доста рисковано начинаие. Мислиш ли, че бих могъл да потъпча за десет минути толкова години усилен труд. -Андрю... -Съжелявам, Глен...Действителността е доста по-сериозна от който и да е проект в главата ти. Нека твоите приятелчета понатиснат малко педалите. Ако и те са въодушевени колкото теб все ще намерите начин да се измъкнете сухи. Аз съм аут...След няколко месеца ще има избори и трябва да съм чист!-Блейк се изправи с усмивка. -Дори и срещу креслото в Овалния кабинет-изстреля Мавърик и закова железния си поглед в лицето на Съветника. Блейк почти изтърва чашата. Усети слабост в коленете и отново седна. Челото му се ороси с пот и той то изтри с кърпичката си. -Вече се виждаш вицепрезидент, но в тази държава това е длъжност, която почти не значи нищо...В подножието на върха, но без власт... -Ти... -Тези, които са съгласни с мен ще го направят...Вече е ставало няколко пъти. Вгледай се в историята ни! Андрю тежко преглътна. Изпи отаналия в чашата си бърбан на един дъх, повдигна я нагоре и каза: -Нека си налеем по още едно! -Познаваме ли се?-Елеонора Пейтън повдигна белия си врат от височината на десетсантиметровите си токчета изгледа гладко избръснатото лице на Джейкъб Кейсинг. -Мисля, че хората прекалено много са говорили за нас, за да не знам с каква прекрасна дама имам удоволствието да си кажа "наздраве"...Понякога не е лошо славата ти да те изпреварва!-той се усмихна наивно като някой самодоволен хлапак, който знаеше, че скоро ще задуши поредната си жертва. -Може ли да ти викам Джей!-хвана го под ръка и се насочиха към басейна.-Партито и страхотно, нали? -Така е-усмихна се,-но е далеч от блясъка, който виждам в очите ви! Мис Пейтън кокетно се засмя. -Хората проявяват различен интерес към вашата особа!-вметна тя непринудено. -А вашият какъв е, скъпа? -Голям...Водещо при жената чувство е любопитството. А аз съм жена все пак, нали? -Повече от очевидно-съгласи се Кейсинг. В следващия миг усети как някой полага ръка на рамото му и раздразнено се обърна. Очакваше да види едва ли не мъжа или поне приятеля на жената до себе си, но срещу неговото се изправи лицето на Мавърик. -Какво има?-запита той с не по-малко раздразнение, като се постара то да не бъде забелязано от кокетната жена, която все още го държеше за лакътя. -Трябва да поговорим, приятелю... -Сега ли точно...Не виждаш ли, че съм зает. -Имаме малки трудности. -Хайде, хайде. Нищо не може да бъде по-трудно от това да си отпочинеш след такъм прием с човека, който стои до теб... Глен вътрешно се усмихна. жена му беше права. Колко права беше само?! -А сега тази жена чака мен-натърти той. -Трабват ми дедсет милиона!-изстреля Мавърик, но вече знаеше отговора. -И си мислиш, че това е сума, която би ме изтръгнала от ръцете на това прелестно същество-този път Кейсинг се постара думите му да достигнат до слуха на дамата му, която и без това се напрягаше да чуе всичко.-Ще поговорим по-късно, приятелю! Глен се усмихна, извини се и се насочи към беседката, където го очакваше Андрю. Бъдещият Президент на САЩ. Клайв Каслър повдигна колене от горещия пясък и изтри с влажната кърпа обляното си в пот чело. Откакто русокосата му изгора му хвърляше мълниеносни погледи, задето итриваше челото си с ръкава на работната риза, той се запаси с дузина шарени кърпички. Клайв имаше чувството, че в този забравен от бога пущинак не е падала и капка дъжд поне от няколко години. Той се обърна в посока на изгрева и се замечта. Някъде там, твърде далеч, на хиляди мили от този врящ котел, ад на земята, един океан мие бреговете на десетина щата, мадамите се разхождат по бански, студена бира се лее, а климатиците променят вижданията на хората за Калифорния. А той... Сигурно сега и Шон си стои някъде в прохладния офис, в другия край на САЩ, там където цивилизацията растеше нагоре, а не дълбаеше дупки в пясъка. Представи си добре зареденото барче с напитки и проклина още веднъж содата, с която се наливаше. Беше забравил какъв е вкусът на уискито. Единственото хубаво нещо в този пек беше, че екипът от Холивуд щеше да пристигне съвсем скоро, а това означваше хем малко допълнителни средства, хем двудневна почивка, хем каса ледено студена бира. надяваше се да имат хладилна чанта...Новоизлюпените режисьорчета от Холивуд явно предпочитаха да снамт в знойния пек пред макетните студия. Но какво го засягаше него като спонсора им нямаше проблем с това, а този пущинак едва ли щеше да му липсва за двата обещани дни отпуск. Все си мислеше, че уестърните умряха с Джон Уейн, но явно имаше още продуценти, които даваха пари за това. След като напълно приключеха тук, а това нямаше да стане в близките шест месеца, Клайв си беше обещал да изкара една незабравима ваканция в Европа. Средиземноморието. Искаше му се да избяга от знойните жеги тук, но пък Хаваите и Карибите с голямата влага и рояците комари също не бяха добра алтернатива. Европа беше рая за него. А и с отварянето на Източния блок се разкриваха доста нови места, които би желал да посети. Мечтаеше си за умерен климат и силен дъжд. Клайв опипа мястото, където беше счупен кракът му. Болеше го, а и гипсът постоянно го сърбеше, но сам си беше виновен. Все още не можеше да свикне, а и бастунчето му беше доста неудобно. Спомни си за времето, кото изкара наблюдавайки как екипът им начело с Клод и Морис работиха усилено без него, и се зарадва че това беше вече зад гърба му. Тогава можеше да си вземе заслужен отпуск по болест и да се измъкне за малко от знойния пек, но просто държеше да остане и да се мъчи тук наедно с тях, макар и без да им бъде полезен с нищо. Изправи се, взе бастунчето в ръка и закуцука към Клод. Щеше да се хвърли в прегръдките й. Нека Морис си мисли каквото иска. Сега имаше една друга мечта, а както всички виждаха гой успяваше да се пребори с мечтите си. Усмихна се... VІ. Стоеше върху багажника на “Додж”-а си и се взираше през бинокъла “Никон”. Непосредствено до летището, което разполагаше с няколко писти, но не и със сгради, на север и на юг, минаваше главен път. Все още беше достатъчно светло, за да може да съзре сградите в Джара и Кувейт сити, гушнали се отвъд залива. Беше малко нервен от промяната в плановете. Това “невинно” прескачане до Кувейт сити не можеше да не предизвика многобройни въпроси, а отговоро, който се въртеше в главата му, беше само един...Руснаците готвят нова Студена война. Но как, защо и по-какъв начин имаха намерение да я започнат? Точно на тези въпроси трябваше да отговорят вездесъщите аналитици в Ленгли. Именно тук преди три години беше започнала войната в Персийския залив. Американците нарекоха провежданата от тях операция “Пустинна буря”. Ирак беше поставен на колене, но главата на змията не беше отсечена. Доколкото познаваше историята на страните от полуострова, а той беше сравнително добре запознат с нея, Кувейт беше 19 щат на Ирак. Отцеплението, което дойде през 1913г. , когато англичаните теглиха чертата и превърнаха Кувейт в най-богатото емирство в света. Разбира се Ирак никога не се примири с това, а имаше ли начин да остави най-богатото нефтено находище в ръцете на Кувейт. Румала винаги е било черното злато на Ирак, а преминавайки в ръцете на новото емиратство, обричаше Ирак на “просия”. В общи линии това беше и причината за започването на “Пустинна буря”. Сега водите в Персийския залив отново се мътеха, но този път една по-голяма сила стоеше зад това. Дейвид отлично познаваше Залива и лесно можеше да предвиди ходовете на Малински. Беше го пречакал на шосето между предградията Гранада и Андалус и кара след него до петролодобивния град Джара. Видя човека, с когото се срещна и сега се мъчеше да извика в съзнанието си визуален портрет, за да го сравни с човека застанал пред бинокала му. Не беше същия... Дейвид също така добре познаваше и Кувейт сити. До сега беше идвал тук поне 20 пъти, а минималният му престой беше от 3 дни. Това не беше никак малко и въпреки това картата на местността беше задължителен спътник в жабката на джипа. До столицата на Кувейт можеше да се достигне по четири главни шосета. Това за Джара, по което се беше движил, шосето за Абу Даби, което минаваше покрай красивия бряг, както и двете, пета и шеста, магистрали, намиращи се малко по на юг. Както беше предположил Малински се насочи към Сафуен, а не се върна обратно в Джара или Кувейт сити. Просто се качи на джипа си и тръгна на северозапад. ...2 август 1990г... Сафуен. Четвъртата по големина армия в света нахлува в Кувейт... Беше започнало да се здрачава, а фаровете на “Додж”-а можеха само да го издадат. Дейвид не ги включи, когато отново се намести зад волана. На седалката до него имаше уред за нощно виждане с увеличителни стъкла. Постави го на главата си и в следващият миг жълтия пясък се превърна в безбрежно зелено море. Запали мотора на “Додж”-а и потегли. Не беше изминал и миля, когато се разнесоха изстрели. Калашник! Не можеше да го обърка! Хора викаха на неразбираем език, а изстрелите не спираха. Пет минути му бяха достатъчни, за да достигне мястото на престрелката. Но вече нямаше никой. Мястото беше пусто...Той запали фаровете на “Додж”-а и с рязко движение махна уреда за нощно виждане от главата си. Премигна няколко пъти, за да могат очите му да привикнат към разстилащото се море от сенки пред него и огледа останките от джипа на руснака. Да, това наистина беше джипа на Малински. Около него не се забелязваха никакви следи от обувки или гуми на други автомобили. Предното стъкло беше разбито на хиляди стъклени кристалчета, а бронята беше направена на решето. Огледа се. Нападателите явно го бяха причакали на върха на някоя буна. Няколко! Джипът беше надупкан от двете страни. Но защо? На кого му трябваше да убива Малински? Не че нямаше една дузина ненормалници, които не просто мразеха, а ненавиждаха руснаците. Дейвид се огледа предпазливо. Не можеше да различи нищо в неосветените от фаровете пясъци. Върна се до своя “Додж” и отново постави уреда за нощно виждане. Зеленото море отново се разстла пред него. Пак нищо, макар че периметърът, който можеше да наблюдава сега вече бе доста по-голям. Нападателите явно се бяха изпарили доста бързо след като си бяха свършили работата. Пистолетът нервно потреперваше в ръката му докато се приближаваше към джипа. Май мисията му тук щеше да приключи извънредно. Едва ли момчетата от Ленгли обаче щяха да останат доволни от това... Дръпна вратата и тялото на мъжа се провеси в краката му. Капчици кръв изпръскаха сандалите му, а тънката струйка кръв изтичаща от гърлото започна да попива в пясъка. По дяволите! Какво ставаше тук? Не беше Малински! Не беше мъжът и от Джара! Очите му отново обходиха безбрежното море от пясък. Дейвид обърна надупченото тяло и залитна назад. Какво трябваше да означава това? Защо бяха убили Измир Юзен?.. Това беше, беше направо... Мъчеше се да се съсредоточи, но нещо му убягваше. Как беше възможно? Той би разпознал арабина дори и в тази тъмнина. Можеше да се обзаложи, че не резидентът им в Дубай беше онзи, който беше застанал зад волана преди броени минути. Изпсува тихо. Бяха го прецакали и то много лошо. Малински беше хвърлил ръкавица в лицето му. Нямаше смисъл да се връща назад и да оглежда. Фактът си беше факт. Водели са го за носа през цялото време и сега по доста готически начин му демонстрираха надмощието си. Какво трябваше да направи сега? Надяваше се Дженкинс да разполага с повечко информация, защото... защото иначе всичко до тук отиваше по дяволите. Джипът на Малински се носеше към пустеещото летище. Руснакът вътрешно се усмихваше на номера. Как ли се чувстваше американеца сега?..Можеше да си представи физиономията му, когато намира надупчения от поне 100 куршума арабски копой. Добре! Много добре! Всичко вървеше по предварително начертания план и ако продължеше така до края...Не се съмняваше, че щяха да поднесат много солен залък на американците. От Сафуен щеше да се свърже с Ясенево, област югоизточно от Москва, където се намираше главната квартира на ВРС. Всъщност Външната разузнавателна служба на Русия до преди няколко години носеше названието Първо Главно Управление ( ПГУ ). Неговата юрисдикция включваше многобройните агенти на “бившото” КГБ, които по стари навици се занимаваха със събиране на разузнавателна информация зад граница. ПГУ винаги е заемало важно място в структурата на съветското КГБ. През есента на 1991г. беше преименувано на Централна разузнавателна служба ( ЦРС ), но някой реши, че това име е прекалено близко на Централното разузнавателно управление на САЩ и името беше сменено наново. Разбира се промените в името не означаваха, че се променя и дейността. Начело на ВРС стоеше генерал Евгений Суворов, партиец до мозъка на костите си, отдаден на идеята и готов на всичко, за да увеличи влиянието си и властта. Именно от него зависеше стартирането на операция. Малински беше свършил своята част от работата и сега спокойно можеше да се прибере у дома, за да се присъедини към екипа си – група Гром. Надяваше се неговите момчета да го чакат с нетърпение. Заедно с останалите групи на Дирекцията за външно разузнаване, група В ( отделно тренировъчно подразделение за оперативни работници на КГБ ), група Вимпел и група Зенит, те извършваха одобрени от правителството терористични акции срещу външни сили. Малински никога нямаше да забрави как през 1979г. заедно с група Вимпел превзеха двореца на Хафизула Амин. Беше много красива сеч!.. Питър Стоун се почеса по дясната вежда и още веднъж погледна подутото си кутре. Нокътът сигурно щеше да падне. Беше се ударил доста лошо тази сутрин, а това неминуемо щеше да даде отражение на целия му ден. И без друго в това прашно и задушно помещение се чувстваше ужасно, а и с тази натрапчива болка... Директорът на БИВ се наведе напред и хвърли поглед към големите черни букви, които красяха папката и, които трябваше да извикат някакви спомени в съзнанието му. Да, ама точно сега не можеше да се сети абсолютно нищо. На корицата имаше един голям “?”, нещо което винаги го смущаваше. Стоун повдигна глава към тавана и изпсува тихо. Тропна по паркета, а секунда по-късно започна да се дави от вдигналия се пръхоляк. По дяволите! Повечето служби бяха компютърализирали цялата си документация и само с едно натискане на даден клавиш това, което го интерисуваше, щеше да се покаже пред него на широкоекранен 21 инчов монитор. Но не! Бюджета отново не е достатъчен, за да се назначат още поне няколко щатни служители, които през свободното си време щяха да въвеждат информацията. Но защо ли трябваше да се харчат пари за индианците? Пари на вятъра!.. Стоун огледа рафта още веднъж отгоре до долу и извади още една дебела папка с документи. Остави ги на масичката до другите и премести стълбата в ъгъла. После взе двете папки и изгаси луминисцентните лампи. За секунди остана в мрака. Намираше се в “склад” пълен с документи по-стари от самите Щати. Точно тези драсканици тук стояха в основата на Великата сила САЩ, но никой не искаше да погледне към тях. Бяха недостойни за вниманието на големите. Гърлото му отново се задави с прах и той побърза да затръшне вратата зад гърба си. Броени минути по-късно секретарката учтиво изпрати госта му и той остана сам в уютния си кабинет. Сега вече имаше възможност да обърне малко по-голямо внимание на последното писмо. Беше го заключил в малката каса в ляво от него понеже му се беше сторило доста интересно. Прескочи първите няколко реда. Винаги прескачаше първите редове. Мразеше учтивите обръщения особено, когато с тях се целеше да му замажат очите или пък се търсеше облага. “...не беше честно от страна на белия човек, както не е честно и това, което той и сега прави с нас, децата на тази красива земя. Историята познава и други такива безпрецедентни случаи, но това не оправдава Великия американски народ и тези, които са поели кормилото на властта в ръцете си, да потъпкват човешките права така...Или и ние както чернокожите не спадаме към човешката раса?..За да ви бъде по-ясно ще си позволя да цитирам думите на моя прародител, думи, които са предавани от поколение на поколение, думи, които съдържат една умираща истина...Чии глас прозвуча за първи път по тез земи? Гласът на червените хора, които имаха само лъкове и стрели...Това, което сториха със страната ми аз не съм го искал, нито съм молил за него; белите кръстосват през страната ми...Когато белият човек дойде в моята страна, остави след себе си кървава диря... Тогава е ставало дума за двете планини, Блак хилс и Бигхорн. Треската за злато е била толкова голяма, че моят народ е бил изтребен до крак само, за да забогатее белия. Това не е справедливо, но историята остава сляпа. Сега аз говоря за една пустееща земя, а не за зелени планини. Аз говора за земите в поречието на реките Паудър и Тонг, които ние наричаме Снейкуотър. Моите родители и родителите на техните родители са пращали молби, но те винаги са били пренебрегвани и потъпквани, както е било сторвано винаги с нашите законни претенции. Белият човек ни даде много обещания, толкова много, че дори не мога да си ги спомня всичките. Помня само, че не ги изпълниха. Изпълниха само едно. Обещаха да ни вземат земята и я отнеха... Сега аз ви моля за пръв път и се надявам на разума ви, да не се налага да идвам още три пъти преди да се решите окончателно да ме отпратите. Сега не моля за одеала, храна или нафта. Това са материални неща, които губят своята стойност след употреба. Можем да живеем и без тях. Правили сме го вече толкова лета...Но не можем да живеем с мисълта, че паметниците на нашата загиваща цивилизация така безрасъдно и безскрупулно се рушат. Не можем да изоставим това, в което вярваме, в което са вярвали нашите бащи и деди. Не можем да гледаме как паметниците се сриват под веригите на грозните машини, как потъпкват най-свидното ни. Първо беше земята, а сега... спомена за нея. Децата ми си имат свой дом, аз също. Свикнали сме с кучешките дажби, залъгванията, подмятанията и празните приказки, но нека този път се опитаме да прескочим тесногръдите виждания и да погледнем реално на нещата. Някога всичко това е било наше...Не казвам нито мое, нито твое...Наше!.. Единствено Господ е отредил кой къде да се роди, в какъв свят да живее, какъв цвят на кожата да има, с какво да се сблъска през житейския си път. Вие също сте дете на тази земя и аз не мога да ви изгоня от нея, не го правете и вие. Уморих се, а годините текат. Това, което искам е нищо в сравнение с това, което белите хора са ни отнели. Искам просто парче земя, където спокойно мога да положа глава, виждайки наследството оставено от дедите ми. Не мисля, че безплодната пустош е толкова свидна на нашия Президент, че отново да ни обърне гръб. Снейкуотър е мястото, където е заровено най-скъпото ни - нашето минало! Под тези редове на молба и отчаяние прилагаме нашите подписи. Скоро към тях ще се присъединят още хиляди червенокожи пръснати из територията на Щатите и се надявам тогава някой да ни вземе на сериозно и поне веднъж да изпълни наша молба. Ако сърцето ви оправдава заемания от вас пост, вие ще поднесете молбата до Президента. Мапиа Лута от сиусите огелала “ Питър Стоун остави писмото на бюрото и скръсти ръце пред гърдите си. Последната страница беше изпъстрена от 132 подписа. Директорът на БИВ не се зае да ги брои. Нямаше смисъл. Подписите не бяха толкова важни. Важно беше посланието. Извади от чекмеджето малка карта на САЩ и я разтвори пред себе си. Червените петна, представляващи обозначения на индиански резервати, се разляха пред него. Цялата западна част беше нашарена с червени фигури в най-различни форми. Сякаш бюрократите от Вашингтон не искаха да допуснат кървавото минало по-близо до своите кабинети. Та нали повечето от тях бяха потомци на... Стоун прехапа устни. Каква всъщност беше ситуацията сега? Съвсем наскоро беше постановил проучване. А заключенията не бяха никак обещаващи. Потъпкването на индианците продължаваше в същите масови размери. На територията на резерватите действаха частни и държавни предприятия, които заплащаха мизерни суми на трудещите се. Средният доход на един индианец достигаше до шокиращите три пъти по-малък то този на един американец. Безработицата също беше трагична. Достигаше 50-70% от трудоспособното индианско население в различните резервати. Бягството от резерватите в градове като Чикаго, Ню Йорк, Кливланд, Сан Франциско и други мощни икономически центрове не беше решение за повечето от тях. Може би човек никога нямаше да се оттърси от расовите си предрасъдаци... Малкото земя в резерватите беше последната надежда и шанс за мнозина неуспели в градовете. Точно по тази причина повечето програми на индианското движение бяха свързани именно със запазването и облагородяването на тези земи. Питър Стоун проследи с пръст местата, където би трябвало да има сиуски резервати. Разбира се манията на белите беше принудила десетки племена да се изселят, а това означаваше съжителство на две или повече племена на едно място. Това в повечето случаи не беше неблагоразумно, но ситуацията беше такава. Северна и Южна Дакота бяха основните територии на сиу. Малка част от тях живееха в Небраска и то по границата с Южна Дакота. Във въпросната Монтана имаше един сиуски резерват, но той беше близо до езерото Джордан и Форт-Пек. Между поречията на Биг Хорн, Тонг и Паудър живееха чайени и упсароки,..а може би и сиу огелала. Стоун постави въпросителен... Писалката продължи да сочи мястото точно на границата между Монтана и Уайоминг, между Тонг и Паудър, там където би трябвало да се намира мястото наречено Снейкуотър. Червената лампичка на интеркома му присветна няколко пъти и отвлече вниманието му от червените петна върху картата. -Да? -На трета е съветника на президента по въпросите за националната сигурност, сър!-гласът на секретарката му имаше обичайния тембър. -О-хооо!-тихо подсвирна Стоун.-След като ме прехвърлиш провери в картотеката и архива всичко за Монтана от последната година. По-конкретно поречията на реките Тонг и Паудър. Интерисуват ме конфликтите през последната година...последните три години. Имаме ли оплаквания от тях, как се движат по въпросите със запасите и помощите в района...Ако няма много неща се свържи със Стивън в Бродес. Изискай от него всичко, което може да ти осигури...Това е заповед! -Слушам, сър... Няколко секунди по-късно Стоун разговаряше с Андрю Блейк, а само пет минути по-късно няколкото страници от Монтана започнаха да придобиват съвсем нов смисъл. Май светлината в края на тунела започваше да става по-ярка. Какво означаваше това? Молба или заплаха? Директорът на БИВ беше свикнал с молбите, разбираше ги. Блейк обаче беше твърде категоричен. Така че това вече излизаше от рамките от обикновена молба или услуга. А Питър Стоун не беше човек, който се страхуваше от заплахи...Дори те да идваха от толкова високопоставена институция. VІІ. Последната седмица ги изненада доста лошо и те през цялото време останаха скрити в оскъдния уют на фургоните. Не че мъгливите и дъждовни седмици тук бяха рядкост, но Милър все се надяваше, че ще успее да мине между капките. Макар, че бяхя забутани тук, те продължаваха да си вършат работата. Всъщност от целият екип Едит си запълваше най-пълноценно деня, за което поиска “незабавно увеличение на заплатата, за да може да си купи достатъчно пълнители и химикалки”. Според местното население дъждовното време изваждало “нещото” навън и и то се отдалечавало от канала, за да блуждае и яде каквото му попадне. Та тъкмо по тази странна причина, Едит, която се занимаваше с кореспонденцията, нещо като връзки с обществеността, приемаше десетки обаждания и писма, а в повечето случаи се налагаше да задава един и същи банални въпроси. Толкова банални та чак и се повдигаше, както и се повдигаше и от хаховците, които след няколко уиските решаваха да се правят на интересни, а и винаги намираха какво да кажат. Например преди три дни се появи някакъв стар тип, голям особняк, според думите на Джери Пиърсън, капитана на “Есперанса”, който заявил, че е срещнал “нещото” предната вечер. Разбира се традиционните въпроси бяха “къде, кога и как?”. Онзи имал отговор на всеки един и то какви...Дори дете трудно би се хванало. Особнякът бил посредник на рибната борса, първото интересно нещо, което направило впечатление на Едит. Разбира се “рибена борса” беше образно. Човекът се занимавал с покупко-продажба на риба и рибни изделия. И по-точно сътрудничел при договарянето на цените, нещо твърде интересно. Изкарвал добри пари, много добри пари, та... Всички знаят, че рибата кълве най-много вечер и то когато вали дъжд. По принцип не бил маниак на тема риболов, но решил да излезе и да си опита късмета. Не бил ходил за риба повече от пет години. Заел мрежа от свой приятел в Инвърнес и се запътил насам. Взел лодка под наем и излязъл в езерото близо до Чери Айланд. Бил чувал от многобройните си клиенти, че там кълвяло най-много. Хвърлил стръвта и час по-късно спуснал мрежите. Тъй като продължавало да вали като из ведро, целият бил увит в дъждобрани и найлони. Разбира се към лодката имало и необходимата екипировка – спасителна жилетка, малка гумена лодка и шнорхел. Чакането не било от любимите му занимания и той положил глава на гумената лодка и задрямал под проливния дъжд. Когато се събудил езерото се било развълнувало. Водата наоколо кипяла и бълбукала. Той бързо хванал мрежата и започнал да я тегли. Почувствал как тя олеква след всяко дърпане и когато я издърпал напълно, видял голяма дупка. Дори нямал време да и обърне внимание, тъй като от недрата на езерото се появил “големия звяр” и му се озъбил насреща. Той дори се беше заклел, че видял как десетки рибки от мрежата му подскачали в огромната му паст. Езерото продължавало да бушува, а лодката започнала заплашително да се клати. Животното повдигнало голямата си колкото “чартърен самолет” опашка и я стоварило съвсем близо до лодката като за малко не я преобърнала. Той побързал да запали мотора, но паниката забавяла рефлексите му. Постоянно се взирал в приближаващата се паст и подскачащите в нея риби. Започнал да крещи, но чудовището не го чувало. Само секунда по късно голямата челюст прегризала лодката на две. Водата започнала да нахлува. Вече се намирал само на сантиметри от плоската глава и чувствал лошия дъх на чудовището. Кълнеше се, че една риба изскочила от огромната паст и го ударила по челото. Според Едит нещо друго май го беше цапнало и то доста силно, но...Мъжът бързо нахлузил спасителната жилетка, погледнал животното в очите и скочил във водата. Било адски студена, краката му бързо започнали да се вцепеняват. При първоначалното си потапяне видял голямото туловище, дългите крайници и въртящата се като ветропоказател опашка. Когато се появил на повърхността започнал да пляска с крака и ръце. Животното го забелязало и се насочило към него. Било толкова близо, че чак докоснал грапавата му кожа. Имало шипове, които разкъсали дъждобрана и дрехите му. Дори показа някаква зарастваща рана на бедрото си...А после не помнел нищо. Събудил се насред езерото. Само жилетката го държала на повърхността. Огледал се и видял брега в далечината, видял и някаква яхта, която преминавала на поне сто и петдесет метра от него, но той успял само безпомощно да помаха с ръце. Разбира се никой не го видял. Когато излязъл на сушата го срещнал някакъв селянин, който му дал сухи дрехи, а после се свързал със Спешното отделение в близката болница. През цялото време, докато слушаше разказа, Едит само кимаши и отбелязваше по-важните неща в специалния си тефтер. След като изпрати госта и му благодари за безценната информация тя бързо се върнала в стаята и двамата с Пиърсън се смяли до подмокряне. Всичко било толкова глупаво, само дето Хари Милър не се бъше съгласил с тях. Проучването било част от добре свършената работа, така че енипът се заел да направи оглед на фактите. Прегледали пресата от преди два дни и най-учудващата било, че “Инвърнес куриър” беше отделил повече от половин страница, а заглавието беше “То отново се показа”. Статията не се различаваше много от това, което беше записала Едит. Милър побърза да се свърже с Весли, но телефонните линии с Инвърнес бяха прекъснати. Това беше причина да се качи в колата и да се насочи към модерната магистрала А-82. Дъждът плющеше по стъклата и чистачките механично изстриваха всяка една капка, осигурявайки му необходимата видимост. За два часа и половина се добра до сградата на вестника и на бързо си уреди среща с директора. -Наистина доказателствата са единствено твърденията на господин Макиври, но той е напълно здравомислещ човек, който едва ли би се хванал да съчинява такива глупости!-това бяха думите, с които го посрещна секретарката преди да се появи самия директор. Тя го увещаваше, че журналистът отразил статията беше направил пълно проучване на фактите. Когато Милър остана сам с Весли, директорът се зае най-подробно да му обяснява какво всъщност са представлявали предвърителните проучвания. -Знаете, че информацията, която постъпва при нас често е съмнителна, особено когато става дума за нещо такова. В самото начало имахме отделна рубрика, но скоро хората се умориха от глупости и се видяхме притиснати до стената. Така че сложехме край на Лохнеското чудовище...Това беше причина и любопитството да поспадне малко. Седмица след закриването на рубриката получавахме вече значително по-малко обаждания, а това помагаше да се оформи по-добра и реалистична статия. Отпечатахме една хубава историйка, придружена с няколко кадъра, но три добри момчета, които са на другата страна, направиха изявление, че предоставените ни снимки са направени от “Хънтър” преди няколко години. Направихме сравнение и открихме доста прилики, но си бяха съвсем различни. Това още повече показваше, че това, което търсеше “Хънтър” и това, което снимат нашите хора е едно и също нещо. Дадохме снимките за подробен анализ и нашите фотоспециалисти доказаха автентичността им. И въпреки това скептицизмът надделя и ни накара да пуснем антистатия, дори искаха да подведат няколко наши журналисти под съдебна отговорност. С риск от назряващ конфликт отказах да оборя твърденията...Та това си беше една малка сензация. Милър замислено поклати глава. Това, което чу, можеше да означава няколко неща. Или специалистите на Весли не бяха от най-високо ниво, което никак не беше съмнително, а това предполагаше умела фалшификация, или пък екипът му работеше твърде добре, за да публикува купчина глупости. Информацията, която постъпваше ежедневно вероятно биваше надеждно проверявана и преработвана. -И с какво са свързани проучванията, които правите? -Проверихме всяка една дума от казаното...Със сигурност 80% е истина. -80%?-Милър тихо подсвирна.-Твърде голям процент, за да буди съмнение! -И аз мисля така, но скептиците знаят как да си вадят хляба. -Какво всъщност се побира в рамките на тези проценти? Много е относително! -Разбира се-директорът се усмихна.-Не и това, че кожата на чудовището е толкова грапава, че Макиври повърнал от отвръщение...Или че една риба го фраснала през лицето докато падала от устата му. Това са неща, които помагат историята да придобие по-колоритен характер. Нещото не е наранило мъжа, той няма дори драскотина, ако не се броят насиняванията, които според нашия медик са причина в следствие на измръзване. -Това са двадесетте процента, така ли? -По принцип им викаме “цветната картинка”... Милър не каза нищо. -Предполагам, че добре сте се запознали с подробностите...Имаше няколко момента, които можеха да преобърнат историята с краката на горе, но...не стана така. Все пак Макиври се е срещал с хора, виждал е някакви неща и това изцяло говори в негова полза. Знаеше, че е видял някаква лодка, нали? -100-150 метра-потвърди той. -Точно. Отне ни известно време, но разбрахме, че действително по това време близо до мястото описано от Макиври, до Чери Айлънд, е имало яхта. Яхтата се казва “Куинс”. Имало е частно парти въпреки лошото време...Един от моряците потвърди, че е забелязал някакво тяло във водата северно от тях, но го е помислил за пън, по това време доста парчета дърво плават из езерото. -Морякът!-Милър си записа нещо в тефтера. -А после селянина...И с него имахме доста трудности, но го намерихме. Той едва ли има защо да ни лъже.Простоват човек е и говори това, което вижда. Показахме му снимка на Макиври без да му казваме нищо конкретно и той го разпозна. Каза че му е дал някакви дрипи и когато му показахме една зелена блуза и съдрани на коленете панталони, ги позна. С това се потвърждават и думите на моряка. -Две на нула за Макиври. -Проверката се изразяваше в това. Това са нашите проценти плюс статията, която отразихме предния ден. -А тя е? -Четири овце...Изчезнали са от личното стопанство на господин Калдерууд предната вечер, а той живее на крачка от Чери Айлънд. -Започва да става доста горещо. -Може да е истина, мисля, че е истина...Единственото, което ме изненадва е, че още никой не се е обадил в редакцията да ни по оплюе добре. Сигурно се дължи на факта, че Макиври не си е носил фотоапарат или нагласени кадри. Та момчето е излязло на риболов, а не на лов за чудеса. -Три на нула. -И четири...-директорът на “Куриър” извади някаква папка и извади вчерашния брой на “Обзървър”. Американецът хвърли бърз поглед , а после повдигна глава и се вгледа в брадясалото лице на Доналд Весли. -Не е ли странно, че “Обзървър” обръщат внимание на подобни щуротии? И двамата се засмяха. -Всеки гони сензацията, а понякога под малкия камък се крие безценно съкровище...Баща ми обичаше да казва това. -Това вече значително повишава интереса ми...А ако това “момче”, както казахте вие, просто е търсач на сензации и всичко е добре скроена шега?! -Значи вече е станал известен!-повдигна вежди директора.-Но на каква цена? -Не знам, не знам. -Ще ви дам един съвет...Разходете се до Чери Айлънд. Не мисля, че ще загубите кой знае колко. -Да, да...А този, Макиври, къде мога да го открия. -Попитайте Майкълс. Той трябва да знае. -Майкълс? Репортера ли? -Да. -Благодаря за отделеното време!-Милър стана и стисна протегнатата ръка. Три часа по-късно стоеше пред запалената камина. Адреса на Макиври беше запаметен в съзнанието му, а също така разполагаше с адресите на моряка и оня селянин. Утре отново щеше да е интересен ден. Протегна ръка през отворения прозорец на “Мазда”-та 323 и погледна в огледалото за странично виждане. Продължи да чака. Колите минаваха покрай него една след друга, а оглушителният грохот не беше никак очарователен. Погледът му обходи красивата шестетажна сграда, на чийто покрив с големи букви беше изписано:PROVIDENTA. Беше четириъгълна, почти квадратна. В страни от нея, малко по-висока и цялата обвита в огледално стъкло, в което се оглеждаше небето придавайки й синкав оттенък, се извисяваше седеметажната Клейнуотър Рессоп и величествената шестетажна сграда на Хонконг банк. Дейвид запали цигара, не че обичаше да пуши, но това му помагаше да се оттърси от напрежението. Оставаха седем минути, време за което Плат трябваше да се появи от някъде. Някакво такси отби зад него, но от него слезе червендалеста жена. Тя пооправи полата си и кокетно мина покрай него, продължавайки напред върху твърде високите токчета. Походката и приличаше повече на уморена...Дейвид едва не се засмя. Погледна часовника си. Само след няколко секунди в колата влезе 47 годишния Уилям Плат. Имаше сивкаво-бяла брада и оредяваща коса. Двамата се поздравиха сдържано. Дейвид запали двигателя. Изчака червения буик да отмине и влезе в движението. -Пазар Карлош!-измърмори Плат. -Дженкинс там ли ще е?-погледът му се беше забил в огледалото за задно виждане. Уилям Плат се беше състарил с поне 10 години от последния път като се видяха, а това не беше никак отдавна. -Трябва да дойде...Това с Малински му дойде дюшеш. Беше доста гадно изненадан когато се обади и... -Аз не бях по-малко разочарован. Копелето ми погоди доста добър номер. Направо ми даде урок по прецизност. -Даде урок на цялото Управление!-просъска Плат.-Само дето от всички си патим ние, а другите просто потриват ръчички и поглеждат в страни. Дейвид не каза нищо. -Ако ще ти стане по-леко, знай, че не си виновен ти. Не и ти!..Никой не е дал гласно изявление, но повечето горестоящи момчета май усетиха какво точно е представлявала разходката ти...Един добре подготвен карнавал! -Какво имаш пред вид? -Не трябва да го научаваш от мен, но...Така или иначе ще го чуеш от Дженкинс. Оказа се, че всичко е било игра. Кой стои зад това е още доста мъгливо. Знаеш за търканията между членовете на Политбюро. Никога не могат да заемат еднаква позиция. Всеки гледа да придърпа кокала по-близо до себе си...Така че понякога се получава ситуация, в която лявата ръка не знае какво прави дясната...Руснаците доста умело са проверявали позициите ни на Арабския полуостров. Това за сега е единственото сигурно нещо, но, както казах, кой е зад това...-последва повдигане на рамене.-Нашите засекли кодирано обаждане. Сега се проучва информацията. Оказва се, че Малински не е кой да е, а шеф на група от Спецназ. Той не е трябвало да бъде елиминиран, ако ме разбираш какво имам предвид. Не е дисидент... Не е съвсем сигурно, но най-вероятно е от дирекция К, а няколко другарчета дори го гласят за шеф на целия Спецназ. Разбира се до сега нищо не е потвърдено... На Дейвид му бяха необходими няколко секунди да преосмисли чутото. Бяха му поставили доста умел капан. На него, на цялото шибано Управление. Ясно беше само едно. Някой ги притискаше използвайки източниците им на информация в Арабския свят. -Искаш да кажеш, че целият ми престой в Азия е бил един добре прикрит фарс? -Ще го чуеш от Дженкинс...Това не ми влиза в правомощията. Знаеш как е! -И как се е стигнало до това “прихващане”. Чу се, че руснаците съвсем скоро са сменили скриптовете си. Не вярвам да сме чак толкова напреднали. Уилям Плат само повдигна рамене, но не каза нищо. -Дали Дженкинс ще каже нещо относно това? -Не мисля, че ще му остане много време за това. След три часа ще лети обратно за Вашингтон, а през времето, което ще прекара с теб, ще те изцеди до дупка. Вероятно отговорите на въпроса се крият някъде в теб. В това, което направиха с теб!-добави след секунда той. -И в крайна сметка пак ще ме ритнат към Газа. Плат тихо се засмя и запали цигара. -Мислех, че си ги отказал?-Дейвид извърна леко глава. -И аз мислех, че руснаците са станали послушни девойки. Но явно цигарите и шпионажа са неща, които е трудно да захвърлиш в ъгъла. Никой не се засмя. -И ако потвърдим, че Малински е спецнац? Тогава какво?!..Значи пак сме там където бяхме и преди 10 години. Значи отново имаме пробойни, които не можем да запушим...Все още апарата им крие десетки тайни от нас. -...отново са ни ритнали по задниците, колкото и да не ми се иска да го казвам. Старата машина на КГБ явно продължава да работи, макар че доста от колелата й бяха подменени. -Откакто разквартируваха КГБ в министерство на сигурността, нашите шефове доста навириха носове. Сега трудно преглъщат факта, че руснаците им играят сечено и доста се потят какво оправдание да измислят за пред Комисията и Президента. -Така е!-съгласи се Плат.-Бараников си върши доста добре работата след като наследи приятелчето си Бакатин. Дейвид намали колата, даде мигач и зави. Броени минути го деляха от чашата горещо кафе и изповедта пред олтара на Дженкин. Поне се надяваше да има кафе. Два часа и половина по-късно техният координатор се качи в колата си и отпраши към летището, а той беше отново в нелегалност. Не му каза нищо кой знае какво. Дори въобще не спомена нещата, за които му каза Плат. Просто попиваше данните, които му предаваше. Беше като някоя машина поглъщаща всеки звук. От време на време задаваше контриращи въпроси, записваше по нещо в някаква черна бумага, а през цялото време си човъркаше зъбите с клечка за зъби. Отвратително нещо за стоящия срещу него човек. Голям недостатък, но достатъчно незначителен като се имат пред вид професионалните качества и анализаторския ум на човека срещу него. В крайна сметка нито единия нито другия останаха доволни. Дейвид получи самолетния си билет за Дубай и тази вечер трябваше отново да лети. VІІІ. Беше висок и строен, въпреки годините си. От проницателният му поглед не можше да остане нищо скрито. Разбира се не без значение беше факта, че Евгений Суворов заемаше възможно най-високия пост във ВРС. Точно в този момент очите му блестяха от възбуда. В моменти като този не беше препоръчително дори за най-близките му помощници да се навъртат пред очите му. Причини за моментното му състояние колкото си поискаш. Нещата бяха вървели толкова гладко. Перфектно и… Малински изигра отлично американците и им запуши високопарните усти със смъртта на собствения им резидент. Невероятно добре изиграни първи ходове… Очакваха веднага някаква реакция, но какво се случи? Първо се забави малко повече от предвиденото в Женева, а после във Вашингтон. Когато най-накрая кацна в Техеран нейзнайно как усля да се измъкне от съгледвачите си, които го наблюдаваха през цялото му презоокеанско пътуване и по време на престоите му. По тялото на генерала преминаха ледени тръпки. Всичко можеше толкова лесно да се обърка, а проблемът беше в това, че дори и да накаже екипа, който го беше изпуснал, нямаше да спечели нищо, а напротив, щеше да загуби добре обучени кадри, подготвяни специално за тази операция. За пръв път му се случваше да изпада в ситуация, в която незнае какво да предприеме. Дълго беше мислил по въпроса да подпише и неговата смъртна присъда и да поеме тежките обвинения на американците. Премахването на резидент “беше позволено”. Едва ли американците щяха да предприемат кой знае какви контрадействия, та нали сами щяха да си забият нож в гърба. Разтръбяха ли се нещата относно смъртта на оня мохамеданин то наяве можеха да излязат имената на още незнаен брой американски агенти или поддръжници. Никой здравомислещ в ЦРУ не би допуснал такава грешка. Скот Адлер определено не беше глупак. От друга страна, ако…Убийството на действащ агент обаче беше нещо, което можеше и със сигурност щеше да възбуди доста голям отклик. Със сигурност щяха да го изкарат дипломат или поне аташе в някое посолство, убито по време на изпълнение на служебните си задължения. Точно в момент като този на Суворов въобще не му трябваше да се забърква в по-големи каши, които щяха да насочет вниманието на политиците от Кремъл към “офиса” му. Между двете разузнавателни служби имаше негласно споразумение да се избягва, по възможност, убиството на агенти от противнковия лагер. Проблемът в случая беше, че времето е ограничено и едва ли щяха да успеят да подготвят по-добре почвата. Това беше първото! Второ! Американската петролна компания Аmerada Hess беше пред сключване на дълготраен договор за добив на нефт в Персийския залив. Това беше твърде интересен факт, предвид отношението на арабите към американците. Странното и мълчаливо съгласие на Хюсеин също можеше да те накара да настръхнеш. Хубавото тук беше, че проблемът, пробивът по отношение на персийския нефт, беше изяснен. Ухажорите от САЩ едва ли щяха да опазят гърба на оня дребен смешник, който така леко даваше петролното си богатство на капиталистите. Група Вимпел щеше да се погрижи за този проблем. Това беше повече от сигурно. Преговори едва ли щяха да се състоят. По предварителен план вече бяха набелязали човека, който щеше да заеме поста му. Заклет антиамериканист. Не трябваше да е комунист, дори не беше желателно да има дори и далечна връзка с това, което беше останало от СССР и днешна Русия. Такива хора на Арабския полуостров не бяха никак малко, а по-голямата част от тях даваха мило и драго да видят Америка скалпирана. Трето! Онзи глупав терорист от групата на инженера… Родченко доста подробно описа интригуващата картинка на кончината му. Това не беше нещо необичайно. В случая необичайното бяха парите, които намериха в дюшека му. Американски пари. Това означаваше, че от доста дълго време е шпионирал за Щатите. Най-вероятно американецът вече беше информиран за смъртта и на другия си агент там, а това неминуемо щеше да го направи доста по-предпазлив. Ставаше все по-опасен. Твърде опасен1 още съвсем малко и можеше да пристъпи в границата на “предложени за ликвидация”. Четвърто! Тясната дупка, която играеше ролята на кабинет, беше в окаяно положение. Купища листа бяха разпръснати по пода и по отрупаните с дебел слой прах стари мебели. Неговото наследство… Вълнуваха го парите. Многото пари. За повечето той въобще не беше идеалният човек, на когото можеш да имаш доверие, но въпреки това…Погледнеш ли от идеологическа гледна точка Абрахим Манаси беше човек изпълнен с чувство за дълг към този, на чиято кауза симпатизираше. Въпреки, че работата, която вършеше го обвързваше с няколко различни “работодатели”, то той за нищо на света на би предал никой от тях. Странно, но идеологията му беше някак си извратена. Еее, в случай като този той се чувстваше предаден. И беше предаден. Чувството му за дълг беше притъпено от това на омраза, а това нямаше как да не означава, че този, който се беше подиграл с него, едва ли щеше да оттърве кожата. Бяха го замесили в нечестна игра. Преди два дни беше “помолен” от приятелчетата си да убие човек, по-точно, да помогне в убийството. И той разбира се нямаше как да откаже. Но какво се получи. Замесиха го в собствената му екзекуция. Оказа се, че този, който беше премахнат е човек, на тези, които го пазеха и му даваха най-добрите хонорари. А това никак не беше добре и той го знаеше. Разбра го в оня момент, когато студеното острие се допря в гърлото му… Ръката му докосно белега на адамовата ябълка и той се закле в Аллах, че тези, които го подведоха ще тръгнат по най-краткия път към ада. Добре беше, че приятелите и работодателите му го бяха разбрали!… Сега трябваше да ги накара да си платят. Но трябваше да ги удари така, че да ги заболи прекалено много. Смъртта на няколко от тях едва ли щеше да е от голямо значение. Ударът трябваше да засегне честолюбието им или пък… Манаси хитро се подсмихна. Неговият добър приятел, американеца, беше заделил една малка сума, за да бъде спретнато едно малко фиаско. На Манаси и през ум не му минаваше да се опита да офейка с парите. Дори само при тази мисъл раната на вратът започваше да му пари. Абрахим за пореден път се ухили на мъжа пред себе си. Вече десет минути му обещаваше какво ли не. Когато се наложеше можеше да говори хиляди глупости. В случая кривозъбата му усмивка беше последното нещо, което афганистанеца видя преди острието на ножа да потъне на няколко пъти в областта на сърцето. Кръвта шурна, а тялото се струполи на земята. Никой не чу нищо. Униформата му стоеше добре. Петната от кръв…Едва ли някой щеше да им обърне внимание, а се и съмняваше дали щеше да има възможност да отрейгира ако евентуално ги е забелязъл. Изтри острието в пясъка и го прибра в крачола си, където пристегнат с ластик стоеше калъфа. Няколко минути по-късно се носеше с джипа. Летището не беше кой знае колко далеч… Детето грабна подадените му бонбони и ги пусна в джобовете си. После свенливо дръпна ръце и се усмихна на непознатия. После, в отговор на въпроса, ръчичката му се повдигна и описа една дъга от полукръгове, които трябваше да представляват хълмовете пред замъка Акнакари, където трябваше да се намира Лохи. Хари Милър приклекна, за да изравни погледа си с този на детето и извърна глава в противоположната посока. Едва ли щеше да го излъже. Децата, за разлика от възрастните, все още трудно различаваха тези понятия. И по-добре. Ходът му не беше от най-допустимите, но пред вид нещата, които се мъчеше да разбере, беше единственият, чрез който можеше поне отчасти да се увери, че макиври не лъже. Решението му беше да опита първо с него и ако в думите му имаше онези 80% истина, то случката си заслужаваше да се проучи по обстойно. А и какво ли друго можеше да се прави в това време. Щеше да се наложи да постави още сензори по дъното на езерото и да обърне повече внимание на Форт Огъстъс и Чери Айланд. Бяха го правили и по-рано, но…Никога не е късно да се опита пак. -Как се казваш?-опита се гласът му да бъде възможно най-дружелюбен, а за да подкрепи изражението на лицето си, побърза да лапне един бонбон с вкус на ягоди. Ммм. Найстина бяха вкусни. -Уилям! Хари се усмихна. Уилям! Със сигурност това име се срещаше толкова често тук колкото Джон, Смит, Хари и десетки други…Липсваше въображение, а може би не. Вероятно културата, която шотландците се мъчеха да запазят от оскверняването на Английската империя минаваше през задължително опазване чистотата на името. -Можеш ли да ми разкажеш някоя интересна приказка за езерото! Дошъл съм чак от Америка, за да видя чудовището!-директен подход, най-добрият дори и като ставаше дума за деца. -А вие не знаете ли?-детето също лапна едни бонбон и лакомо замляска. -Малко…Разказвали са ми много приказки за някакъв голям змей, който живеел някъде там!-Хари махна в посоката, където би трябвало да бъде езерото.-Ти обичаш приказките, нали? Детето седна на земята и сериозно се вгледа в мъжа пред себе си. Дори спря да дъвче бонбона. Личицето му стана сериозно. -Обичам приказките, но змея не е приказка…Той живее в езерото! -А ти виждал ли си го? -Неее, но дядо го е виждал…Много пъти! И Пиетро го е виждал, и… -Дядо ти? -Да, да…Змея дори е искал да го изяде, но дядо го е победил…Ръкато още го боли, но той го победи и… -Ръка… -Уилям!-гласът беше плътен и заповеднически. Дойде някъде иззад гърба на Хари. Милър бавно обърна глава и приветливо се усмихна на грамадата, която бе застанала до вратата на къщата. Бащата! Нямаше нужда да се прави на идиот. Тези сурови шотландци едва ли си падаха много-много по черния хумор. -Милър, Хари Милър!-представи се той и се отдалечи на няколко метра от детето. Нямаше нужда да създава погрешна представа за себе си. -Уилям, ела тук! -Благодаря за бонбоните, мистър!-детето се озъби и побърза да притича до баща си. -Американец съм…Незнам дали сте чули, но ръководя екипажа на “Есперанса”. Ровичкаме се из езорото. -Шон…-бавно произнесе мъжът и твърдите черти на лицето му малко поомекнаха.-Вестниците доста пораздуха за вашето пристигане! Май това повдигна малко настроението на хората тук…По принцип тук е доста скучно. -Скучно! Трудно е да се повярва пред вид сензацията, която се крие някъде в Неси! Онова нещо в задния ви двор е доста примамливо! -Свиква се и дори не мисля, че някой вече му обръща внимание!..Заповядайте! Седнаха на ниска масичка в двора. Напитката не будеше съмнение. Домашно произведено уиски. След като го опита Хари нямаше как да не признае, че наистина беше добро. -Прекалено много неуспехи! Мисля, че това преобърна отношението на хората. Незнам! А може би и факта, че сме закърмени с него. -За “Хънтър” ли говорим? -И прекалено други като вас…Малки експедицийки, индивидуалисти, местни находчиви бизнесмени и какво ли още не.Но вие трябва да го знаете по-добре от мен. Хари се съгласи с мълчаливо кимване на главата. -Неуспехите убиват интереса. -Не мисля по този начин. Неуспех е прекалено тежка дума. Според мен поставяне на началото звучи доста по-добре. Шотландецът се усмихна. -Поживейте тук. Ще разберете, че е равнозначно. -Използваме информацията предоставена ни от “Хънтър”. Повечето снимки са направо безценни. -Само дето бяха обявени за фалшификати, като повечето любителски…Скептицизмът надделява. -Аз и за това съм тук. Време е някой да обори скептиците. Ще се постарая да им натрия носовете…А, всъщност, уискито е доста добро. Мога ли да ви попитам за рецептата? -Като говорите с Макиври!-засмя се шотландеца.-Той се занимава с производството. Дори и мен не е посветил в рецептата. Винаги казва, че има достатъчно време. За това и не бързам, просто си пийвам и чакам. -Добра идея, но едва ли ще се задържа чак толкова време тук…Все пак ще го попитам ако ми се отдаде възможност. -Предполагам, че сте тук относно оная статия, нали? -И това… -От колко време се занимавате с него? -Повече от пет години. Но винаги се сблъскваме с недоверието на хората. Вижда им се абсурдно предположението, че подобно нещо може да живее и еволюира през такъв период от време. Повечето се страхуват и от факта да не би наистина да се появи на бял свят нещо, което би трябвало да е умряло толкова отдавна…Незнам и не мога да си обясня формата на опасенията им. Не мисля, че това би ги, ни, заплашва по някакъв начин…Но човекът е странно същество и повече се страхува от това да признае нещо, от това да убие, дори и да става дума за мит или легенда. -Интересна версия… -Десетки форми на живот са оцелявали при какви ли не катаклизми. Известни са десетки организми, които умеят бързо да се адаптират при резки промени в околната среда. Защо един бозайник, птица, риба или каквото и да е друго там, да не може да има същите способности като микроорганизмите или едноклетъчните организми. Не е логично. А наличието на такива региони в света, където промените, които настъпват, не са чак толкова резки или поне не са били в периода, които ни интерисува. -Следователно не сте привърженик на идеята за метеорита?-вметна Шон отпивайки на свой ред от уискито. -Може ли да ви попитам нещо?-Хари се облегна назад, пръстите барабаняха по чашата с жълтеникавото питие. Мълчаливо кимване. -Вече знаете защо съм тук. “Куриър”! -“Обзървър” също подеха идеята. -Така е…Но както сам казвате всяка сензация е нож с две остриета. Скептиците са готови на всичко, за да ме разбият, а и други като мен, на пух и прах. Разполагам с определен бюджет, а именно той определя времето на престоя ми тук. Не мога да се впусна в безкрайно лутане из езерото, а също така не мога да се впусна в безкрайно лутане из хорските приказки…Разбирате ме, нали? -Свекърът ми не е лъжец…Мога ли да ви наричам Хари? -Разбира се…Не искам да ви обиждам. -Не се засягам…Не мисля, че хората го смятат за луд след онова, което му се е случило онази вечер. Познават го добре. За всичките тези години той нито веднъж не се е опитал да окичи името си с лаври. Скромен планинец…Нищо повече. Не е ловец на сензации. Защо ще му трябва да лъже? -Защо лъжат всички? -Слава, пари! Може би има и други причини, но мисля, че това са основните…Проблема е, че не мисля, че Макиври се нуждае и от двете. Не гони световна известност, а едва ли има някой в областта, който да не го познава. -Вече го познават в цяла Шотландия и Англия…Не съм се интерисувал, но предполагам, че статията може да е прехвърлила и океана. Шотландеца само повдигна рамене. -Не мисля, че това го вълнува…вълнува нас като семейство. Макиври се занимава с … е това е доста странна професия. Посредничи на рибарите и изкупвачите на риба. Първа брънка във веригата ако мога така да се изразя. Не мога да си обясня факта как големите фирми го търпят, вероятно се дължи на факта, че рибарите го уважават прекалено много. Доверие, че им уговаря добри цени, предполагам. Но той се е наместил в една система толкова стабилно и не мисля, че скоро ще бъде изместен. -Звучи доста необикновено! -Още уиски!-попита Шон и след съгласието поднесе гарафата към чашата. Детето се показа навън и след като постоя няколко секунди на вратата в очакване баща му да му се скара, бързо изскочи навън след като това не се случи. -А, ръката?-вметна Хари повдигайки чашата. Погледът му наблюдаваше внимателно изражението на шотландеца. Шон проследи отдалечаващото се дете. -Подкупили сте го! Действате бързо! Засмя се. -Защо не е публикувано? -Защо да е? Казах ви, че не търси сензация…А и как може да докаже, че не се е одрал на някоя скала или пък някоя по – големичка риба не го е сторила. Американицът се съгласи и с това. А уискито наистина започваше да му се услажда все повече и повече. -А вие, лично, някога проявявали ли сте по-особен интерес към Неси? -Трудно е да го пренебрегнеш-Шон се замисли за миг.-Едва ли има много деца, които не са бродели по скалите и не са се гмуркали в мътните води с една единствена цел, така че ще ми е трудно да ви кажа, че с лека ръка съм пренебрегнал съществуването му…Та то е в кърмата на майките ни! -Интересно обяснение-почти се засмя Хари.-А между другото споменахте и за метеорита…Да не би тези младежки лудории и да се проявили и на един по-късен етап…Например задълбочено изследване върху житейския път на динозаврите! -Не чак толкова задълбочено-поправи го шотландеца,-но сте на прав път. Ентусиазмът ми не умря само с преплуването на езерото. Прочетох доста книжки, но…-повдигна ръце във въздуха, жест, който ясно говореше, че сега всичко е приключило. -А коя теория ви е впечатлила най-много? Простете любопитството ми! -Наистина съм препрочел това-онова…Предимно изследователски списания, книжки и доста по-рядко, ако остане време, трудове на учени специалисти. -И метеорита… -Било е толкова отдавна!-шотландеца махна с ръка, а после бавно отпи от чашата. Хари беше повече от сигурен, че младежките спомени го обгръщат и връщат в дните преди…преди колко? Може би 10-15 години. -6-7 милиона години…И въпреки това? -Добре, господин изследователю! Съвсем не съм на мнение, че метеорита е бил способен да изтреби абсолютно всички динозаври. Абсолютно в смисъл, че не е възможно всички да са загинали в един и същ момент. Фактически това е възможно само в няколко определени ситуации, но те са просто невъзможни. Първата е свързана с вероятността по време на сблъсъка със Земята всичко живо да се е намирало в периметъра на удара, нещо, което е изключително невъзможно и неприемливо. Втората теория е свързана с факта, че за да се унищожи абсолютно всичко, това означава Земята да експлоадира след удара. А тъй като сега аз и вие разискваме този проблем това доказва, че Земята си е цяла и вероятността нещо от праисторическата ера да се крие в задния ни двор е не само невъзможна, но и твърде вероятно. Адаптацията е странен феномен, но нали и ние успяваме да оцелеем. Колкото и жестоки да са били катаклизмите настъпили след евентуалния сблъсък с метеорита явно живота не е бил захвърлен отново в моретата под формата на мехурчета и газове, за да се появят наново едноклетъчните организми и така постепенно пак да се стигне до един етап на еволюция. Това, че сме тук го доказва за кой ли път. Американецът не каза нищо. Просто надигна чашата за кой ли път днес и отпи голяма глътка. Колкото и да му се искаше да събеседва с шотландеца не мислеше, че ще може да остане още дълго време. Все пак имаше задължения към екипа си, а и трябваше да направи отчета за пред спонсора. Погледна часовника си, въздъхна и продължи да слуша обясненията му. Все пак можеше да се позабави за още една чашка. А и Макиври трябваше да се появи все някога. Пътят оставаше вдясно от него. Това, което видя не беше предвидено и той за част от секундата реши, че моментът е подходящ. Можеше да нанесе ударът си още сега, въпреки че картинката можеше да придобие малко по-различен сюжет от предварително заложения. Муджахидините бяха долу, близо до оазиса. Камилите бяха натоварени с големи торби. Мак, опиум. Тук полетата нямаха край. С опиума можеха да си купят каквото поискат. И руснаци и американци даваха луди пари, за да се сдобият със съдържанието на торбите. Манаси преброи камилите, набързо пресметна торбите и тихичко подсвирна. Наистина щеше да ги заболи доста повече ако беше гръмнал пет-шест от тях. В торбите имаше опиум за поне половин милиард долара. Не му беше за пръв път да се сблъсква с такива кервани, но за разлика от друг път, сега ситуацията беше малко по-различна. Преди просто се отстраняваше от пътя, за да не си има излишни неприятности, но сега…Сега просто щеше да им създаде неприятности. Повече от сигурно беше, че опиума е за руснаците. Те даваха старите си калашници и пълнеха самолетите си с опиум, който после пласираха на пазара в Щатите. Интересна завръзка, но този път някой хора значително щяха да се изпотят. Абрахим спря джипа. Засенчи погледа си с ръка и се опита да определи с точност броя на муджахидините. Беше на около 250 метра от тях, малко по-високо, скрит зад пясъчна дюня. В ляво от него имаше скалист склон. Двадесет и трима. Всички до един с калашници. Четири торби на камила, това правеше поне триста килограма. Точно така. Половин милиард. Действително можеше да се получи нещо интересно. Тъй като муджахидините си стояха мирно и кротко той прецени, че това е мястото на уговорена среща. Вероятността американци да се появят в района беше равна на нула, така че какво му оставаше освен да изчака руснаците да дойдат. А той чакаше именно тях. Облегна се на джипа като не откъсваше поглед от хората в оазиса. Минутите течаха бавно, но той беше човек свикнал да чака. Времето не го притесняваше. Беше като скорпион, който изчакваше най-удобния момент, за да ухапе смъртоносно жертвата си. И тогава го видя. Беше доста дрипав, калашникът му се влачеше в пясъка, а самият той непредпазливо си свиркаше с уста. Брадата му беше мръсна и чорлава, тюрбанът ме висеше, от всичките му краища се подаваше сплъстена коса. Нямаше как да го види. Манаси набързо реши, че муджахидина се е отделил от другите тъй като иска да се облекчи. Така си и беше. Той небрежно хвърли колана си на пясъка, а после се скри зад малка пясъчна падинка. Само да погледнеше на дясно и щеше да види джипа. Това не трябваше да става. Няколко секунди бяхо достатъчни, за да вземе правилното решение. Веднага завъртя заглушителя на дулото, прецели се. Необходима му беше секунда, за да изчисли вероятното отклонение, което заглушителя винаги даваше при по-далечна стрелба, и натисна спусъка. Убитите през последните два часа вече бяха двама, но това по никакъв начин не го радваше. Не му трябваха тези неуки и неграмотни убийци. Муджахидинът лежеше по очи. Две минути и вече лежеше гол. Дрехите му воняха ужасно, но разплатата изискваше да се примиряваш с някой неща. За втори път се принуди да смени облеклото си. Хвърли замислен поглед към джипа и се спусна по склона точно в момента, когато военните се появиха в няколко джипа. Експлоизвът беше закачен на кръста му, така че едва ли имаше от какво да се притеснява. Просто нямаше как да не се усмихне десет минути по-късно, когато го видя във втората кола. Не се надяваше на късмета да намери толкова бързо този, който подписа екзекуцията му. Аллах определено беше благосклонен към него днес! Нямаше смисъл да бърза и без това събитията се развиваха идеално. Щеше да е безмислено още сега да го направи на купчина безполезно месо. Колкото и жаждата за мъст да напираше отвъртре, разумът го караше да прояви все пак малко предпазливост. А и той действително можеше да чака… Също така не трябваше всичко да приключи просто със смъртта му. Те трябваше добре да запомнят урока. ІХ. Беше му доста трудно да възприеме факта. Не беше съвсем сигурен дали правилно е чул, но погледа на жената пред него определено потвърждаваше това, което беше стигнало до ущите му. В този момент му се стори, че никога не е била по-хубава. В следващият момент обаче набързо се наруга, тъй като все пак се очакваше не тя, а той да вземе инициативата. Имаше ли значение? Разбира се, че имаше, но… Какво от това? Нали все пак беше искал точно това, макар, че му беше неимоверно трудно да си го признае. През последната година повече от всичко на света беше искал Мелиса да бъде жената, с която да прекара остатъка от живота си. -Да-тихо прошепна той и запечата мига с гореща целувка. -Изглеждаше ми толкова напрегнат…Просто не ти е присъщо! И за това се мразеше. Мълчеше като хлапе, на което са му ударили шамар. -Незнам, аз,,,аз просто… -Не си достатъчно узрял ли?-усмивката й беше ослепителна. Той повдигна замислено очи. Все още му беше трудно. -Опазил ме Господ! -Обичам те, Шони! Мелиса обви ръце около вратът му и устните й се впиха в неговите. Той просто дръпна покривката и всичко, което беше на масата, с трясък се стовари върху пода. Придърпа я към себе си. Чувстваше, че ще се разтопи от нежност. Повдигна я леко, зарови ръце в косите й и забрави за всичко. “Наркотрафикант Взривен” Просто не искаше да повярва на очите си. Десетки различни заглавия описващи един случай. Това тук беше отпечатано в целия свят. Ударът просто беше потресаващ. Суворов невярващо препрочиташе и препрочиташе статията. Какво ставаше? Дявол да го вземе! Какво ставаше наистина? “…суров опиум за над милиард долара беше изгорен вчера в покрайнините на Танжер. Загиналите в пожара са седем…Според анонимни източници разполагащи с необходимата информация по случая, стоката е трябвало да бъде транспортирана с военен самолет до Москва, а от там пътят и е трябвало да продължи към американския пазар… …сред загиналите е разпознат ръководителят на операцията. Руснак работещ за ПГУ, което ни навежда на мисълта дали Кремъл не си затваря очите за други подобни пратки с опиум, които преминавайки през Русия намират широк пазар в Европа и Америка. До сега нямаме информация, която да свърза Кремъл или хора работещи в системата на разузнаването в Русия със “смъртоносните кервани”, но “самофинансирането” на руският разузнавателен апарат е тема, върху която дълго време може да се…” Милиард!..Гадин копелдаци! Самофинансиране! Разбира се, че трябваше да се мисли за алтернативни начин за финансиране. Държавата беше в криза, а никой не мислеше върху факта, че ако военната мощ на Русия се отслаби още малко Шатите неминуемо щяха да се превърнат в единствената световна сила. Ако не беше опиума толкова много операции нямаше да могат да бъдат финансирани. Десетки руски агенти получаха заплатите си благодарение на афганистанския мак. А сега! Някакъв журналист открито изказваше съмненията си относно връзката между Кремъл, Разузнаването и опиума. Някой наистина удряше жестоко под кръста и Суворов знаеше кой е този някой. Пресегна се към телефона. Гласът му беше ужасяващо мрачен. Посочи името, изчака секунда, а после тресна слушалката. Мина напрегнат половин час. Най-накрая телефона иззвъня и той веднага залепи слушалката до ухото си. Изслуша мълчаливо и пребледня. Първо! Журналистът написал статията беше взел полета от Шереметиево за Париж преди 12 минути. Второ! Оня идиот от Кремъл искаше разговор на четири очи! Въпросът, който щяха да разискват не будеше съмнение. Тялото му конвулсивно потреперваше под силните пръсти на масажиста. Определено си разбираше от работата. Винаги идваше тук, беше доволен от обслужването. Когато му се приискаше можеше да си поръча и масажистка, която предлагаше допълнителни услуги към основната. Когато мъжът приключи и се оттегли Глен Мавърик се отдаде на отпускащата горещина в сауната. Парата го погълна изцяло, реки от пот започнаха да се стичат по тялото му. Въпреки басейна, масажа и сауната сега, не можеше да освободи съзнанието си от мислите, които не го оставяха на мира през последната седмица. Нямаше начин! Проблемът си беше проблем и изскваше разрешаване. Най-педантично преглеждане на разполагаемата информация, преценяване на възможностите и средствата, които трябваше да бъдат разходвани, за да се постигне желаната цел. Пари! За разлика от друг път сега имаше пари, но пък не беше сигурен дали те можеха да окажат необходимия натиск точно сега. През дългата си кариера на военен се беше сблъсквал с доста феномени, а един от тях беше и факта, че парите не винаги можеха да пробият нечия защита. Притвори очи и за сетен път до ушите му достигна гласът на Блейк. Снощи отново получи поредната плесница. За пореден път се убеди, че колкото и на високо да имаш човек, дори и той да е самия президент, имаше неща, които не можеха да се решат с едно махване на ръката. Андрю беше категоричен, че Стоун едва ли ще приеме предложението. Разговорът им протекъл в не много дружелюбен тон. Бил повече от сигурен, че ако се опита да го притисне по друг начин, бюджетни ограничения, проверки на длъжностни лица или някакви комисии, нещата можели да излязат прекалено много от контрол и проблемът да достигне до президента от източник, от който информацията нямала да звучи по убедителен за тяхните намерения тон. А и всичко това беше свързано с прекалено много разход на време. Отговорът на Стоун бил, че ще проучи въпроса. Ако неговите хора там не можели да свършат компетентно работата, нещо, в което изключително много се съмнявал, то тогава той лично щял да се заеме с проблема. Но нищо повече. Тогава Блейк бил принуден да се съгласи с доводите му и най-вежливо да приеме условията, за да не изложи на евентуален риск развитието на нещата. Земята! Защо ли им трябваше на индианците тази земя. Някакви си архитектурни разкопки спираха прогреса на нацията. Точно това не можеше да разбере! Или пък можеше… Програмата “Звездни войни” беше създадена с цел да защити САЩ от ракетен удар от неприятелска държава като основен неприятел разбира се се имаше пред вид бившия Съветски съюз. Предложението дойде точно от отдела за “Нови Технологии” и тъй като милитаристично настроените членове на Сената бяха болшинство, а и военното лоби имаше доста солидно присъствиер тя беше приета с отворени обятие, особено като се имаше пред вид факта, че част от главоломните субсидии, които бяха одобрени, щяха да отидат в нечии джобове, отклонени по лъкатушещите пътища на държавното бюджетиране. Ежегодно се отпускаха милиарди долари потъващи в стотици разработки, изпитания, тестване на нови идеи, развитие на обещаващи проекти. В самото начало на програмата беше идеята да се създадат такъв тип противоракетни установки, които биха могли да унищожат носител с бойна глава далеч от повърхността. На такова разстояние, че взривът по никакъв начин не трябваше да въздейства върху живота долу. Думите, които склониха сената да отпусне милиарди, принадлежаха на основоположника на идеята майор Хю: “Скоростта на двете летящи едно срещу друго тела ще надвишава 20 000км/час. При сблъсъка ще се освободи кинетична енергия, която ще пръсне бойната глава на атоми, превръщайки я в плазма...Височината ли? Ще бъде горе, горе, сред звездите...” И средствата наистина бяха високи, толкова високи, че американския данъкоплатец щеше да види звезди посред бял ден... И ето, че Пентагона се нагърби с най-трудоемката задача, която си беше поставял някога. Времето обаче минаваше и нищо от високопарните слова не излизаше наяве. Средствата потъваха незнайно къде, а резултатите все още не идваха. Това разбира се изнервяше определени членове он комисията по контрола на бюджета на програмата, но притискани от по-влиятелните си другарчета, те продължваха да мълчат и да полагат подписите си под чековете. Моментът на нетърпимост обаче настъпи толкова бързо, че беше поставен краен срок, който беше непосилен за момчетата с пагоните. Съвсем скоро кранчето щеше да спре да тече и...ето че тогава се появи полковник Мавърик. Една единствена дума, която тотално промени насоките на негативно мислене. “Електрон”. Подходът на полковника беше доста добър. Всичко беше изпипано перфектно. Ситуацията беше обсъдена лично с директора на ЦРУ и с неговите заместници. Не можеше да се отрече факта, че бяха захласнати. Заместникът по оперативната част изрази съмненията си относно цялостното изпълнение на проекта, не искаше да повярва, че руснаците толкова лесно ще пропуснат нещо такова, но разбира се нямаше нищо против да опитат. Така или иначе бюджета за тази година беше одобрен и парите стояха блокирани. Можеше ли ЦРУ да загуби нещо от проект на Пентагона. Дори да се стигнеше до някаква конфронтация с руснаците винаги можеха да отстъпят крачка назад. С усмивка, разбира се. И до сега бяха използвани спътници за доставяне на разузнавателна информация, но като цяло информацията постъпваща от тях, не се считаше за първостепенна поради съществуване на определени обстоятелства, ниска ефективност, качество на снимките и необходимост от прекалено много кадри, които да се занимават с разчитането на фотографиите. Провалът на майор Хю по създаването на противоракетна установка и новата идея го накараха да направи лека преориентация. Доверието към него започна да се възвръща лека полека. Въпреки провала той си оставаше един от най-добрите военни инженери. Беше създадена нова група, която включваше няколко блестящи умове, в това число и професор Сондърс, един от най-проспериращите млади учени под лоното на Пентагона, и година след това във Вашингтон останаха доволни. Действително доволни, въпреки че дори незнаеха основната цел, която беше постигната с отпуснатите средства. Човекът, който днес отговаряше за програмата “Звездни войни” пред Сената, се казваше генерал Антъни Кламп. Значително по-дребен от генерал Нортън, оплешивяваща глава, на която стърчаха няколко косъма, очила с дебели рогови рамки и купчина медали, с които не се разделяше дори и вечер. Всичко това не го правеше по малко достолепен от Нортън. Горд поглед, смазващ когато е необходимо и благодушен, когато трябваше да се изправя и “проси” пари от Сената, винаги изправено чело, тънки устни, които рядко бяха украсяване от усмивка. Обожаваше визитите в Белия дом и срещите с видни Конгресмени, което не изключваше желанието му винаги да присъства на приемите сред Вашингтонския елит. Факт беше, че сферата му на дейност, не позволяваше свободно обсъждане и той трябваше много да внимава с кого и какво говори. -Подкрепих те, Ричард-тихо измърмори той и избърса носа си в мръсна носна кърпа, която смачка и хвърли в кошчето под бюрото си.-Нали? -Така е...Знам добре как стоят нещата...Но, по дяволите!-Нортън присви юмруци, а кокалчетата му побеляха.-Това е друго. Много по мащабно и...Защо мислиш, че няма смисъл? -Не исках да прозвучи така...Не и толкова категорично. -Тогава? -Пари...-присви рамене сякаш тази единствена дума означаваше всичко. Нортън за момент си помисли дали действително не беше така.-Последните години все искахме по-голям бюджет и заради това или онова го получавахме. Тази година обаче политиците решиха да ни посвият сърмите и аз не успях да направя нищо по въпроса...Цели три дни се потих да им разяснявам за какво ни трябва това или пък онова, но...Скоро ще видиш публикацията. Реалната! -Извънредния! Кламп се отпусна в креслото си и тежко въздъхна. -Първоначалния ни провал със “Звездни войни” накара доста хора от Конгреса да си затворят очите и ушите, за средствата, които ни трябват. Какво може да се направи с 200млрд...Няма нужда да ти казвам... -Използван е, така ли? -Нямам право да го обсъждам, но е факт, че не мога повече да бутам там освен ако не искам да се опаря. И това е в срок поне от две години. Ричард нортън замълча за малко. Необходимо беше да обмисли внимателно думите си. Нямаше смисъл да бърза. Познаваше добре Кламп. Той нямаше да се поддаде на обработка. Прекалено дълго се беше занимавал с шмекерувания в коридорите на Пентагона и Белия дом. Владееше отлично методите на манипулиране. За това заемаше и тази длъжност. Така че какво му оставаше?..Интереса! човек винаги се водеше от интереса. Личния интерес! Дали беше свързан с лоялност към някаква кауза или просто чисто човешко сребролюбие. Интересът винаги беше основата човек да направи първата стъпка. Решението беше просто. Нортън трябваше да засегне нещата под такъв ъгъл, че да преплете личните интереси на началника си с неговите служебни пристрастия. Знаеше как да го направи и това беше добре. Оставаше само да изложи ходовете си както подобава и да чака резултати. Лошото беше, че според Глен, времето беше доста ограничено. Завладяването на Луната, единственият естествен земен спътник отстоящ само на четири дни от Земята...Толкова близо, толкова далеч и толкова непознат! Защо ли никой не си задаваше въпроса, че истината може да е там, а не на Марс или Титан. Фил Уествил се занимаваше с една доста амбициозна програма, която освен парите, които щеше да изразходи, същато така щеше да отнеме и доста време. Старта й трябваше да бъде даден следващата година, а полетът щеше да трае 7 години. Цели седем години. Нортън не разбираше точно това. Защо трябваше да се занимават с нещо толкова далече като не познаваха това, което се намираше в непорсредствена близост. Проектът “Cassini-Huygens” трябваше да бъде съвместно усилие на NASA и ESA. Целта им беше да се изследват Сатурн и неговите спътници като по-специално внимани щеше да се обърне на Титан. Апаратът действително не беше от най-скъпите, а ефективността, която ке очакваше беше доста голяма, но все пак. Времевия хоризонт не беше никак малък. Пентагона, в лицето на генерал Уествил, имаха интерес да получат информация, която можеше да има стратегическо значение за военните. Но въпреки достойнствата на “Cassini-Huygens” Титан се намираше на толкова голямо разстояние, 1200млн километра от слънцето, а Луната беше в задния ни двор. -Позволи ми да не се съглася с теб, Ан!-генерал Нортън леко поклати глава а пръстите му нервно започнаха да разрошват веждите посребрени в краищата. -А какво ще стане с института за лунни изследвания в Гилрой?-на свой ред запита началника му. -Той си е на НАСА, сър... Кламп постави ръце на облегалките на стола и се изправи, заобиколи бюрото и се облегна на ръба, наведе се напред, така че лицето му почти се допря до това на Нортън. Генералът усети тежкият му дъх. Напрежение. -Какво целиш?-погледът му беше станал стоманеностуден. -Ти лично обеща подкрепата си ако нещо добро се появи...-Нортън бавно сведе глава. Сега беше необходимо да отстъпи преди да се хвърли с главата напред.-Предварителните разработки са направени тук. Излезли са от нашия отдел. Американците са платили за най-трудната част от проекта...Остават средствата...-не довърши изречението си като остави недоизказаното да виси във въздуха. И двамата знаеха какво точно остана премълчано. Кламп се понадигна малко, но погледът му не стана по-благ с това, че лицето му вече се намираше на поне метър разстояние от това на подчинения му. -Това ще погълне повече от всичките пари, които можем да се осмелим да си помислим да поискаме от Сената...И въпреки това...Ако оставим на една страна всичките тези шибани пари как смяташ да убедиш Сената, Конгреса и Президента, че всичко това не е просто поредната купчина слама?! Разбираш ме, нали? Ако от едната страна кажат “да” то от другата закономерно ще последва “не”...Президентът ни е слаб, ричи...Въпреки, че не му личи. Администрацията му е неподтлива, а и не забравяй факта, че наближават избори... Нортън не каза нищо. Просто кръстоса ръце и леко притвори устни, като че ли всеки момент щеше да каже нещо. ...интеркома извъня и една малка червена лампичка започна да мига на апарата. Кламп се върна на мястото си и натисна един бутон. -Казах да не ме безпокоите!-гласът му беше нервен. -Съветникът по въпросите за национална сигурност на трета, сър...Каза, че е важно! Кламп изключи микрофона и преди да прехвърли линията погледна Нортън и тихо прошепна: -Това има ли нещо общо?-и преди да последва какъвто и да е отговор вдигна слушалката.-Здравей, Андрю! След това мълча в продължение на няколко минути. Затвори телефона и се доближи до минибар -Чисто ли го искаш или... -Чисто!-Нортън не очакваше, че Андрю ще направи тази стъпка. Беше очаквал нещо подобно от Глен, но че нещата ще се развият толкова бързо. Просто не го очакваше. След като и двамата отпиха Кламп се отпусна отново в креслото си, постави лакти на бюрото, преплете пръсти и изрече: -Нека се поуспокоим, а? -Познаваме се отдавна, Ан...колко станаха вече. Тридесет или тридесет и пет...Едва ли има такова значение. Заедно сме набивали крак под обстрела на противника, заедно сме разработвали системите за защита на САЩ, заедно сме се напивали до безпаметност и за всичкото това време подвеждал ли съм те? Помисли си над това!..Беърбанк! Бяхме такива суполиви лейтенантчета...И какво стана тогава. Спомняш си как реагираха всички за моя “Стелт”. А той превзе света. Лазех пред конгресмени и сенатори, молих се за дребни центове. Отблъскваха ме, подиграваха ми се, а след победата в Сирия, Ливан и Ирак ме посипаха с почести. А после дойдох тух и продължих нагоре по стълбичката...Знаеш колко труд ми е коствало всичко това и защо мислиш ще си заложа главата за нещо ако то не струва? Кламп мълчаливо продължаваше да отпива от уискито си. Усилено мислеше. Вените по черепа му се издуваха бързо. Мислеше! Но за какво ли? За това, което му каза току що или заради това, което вероятно му беше казал Блейк. -Работил съм с Глен през по-голямата част от престоя си тук. Той е мъж с достойна за уважение репутация. Не се издигна като мен и теб защото именно той се занимаваше с мръсната работа, докато ти и аз обирахме лаврите на труда му. Сам си го признавал, Ан... -Но това... Кламп нерешително замълча и Нортън реши, че точно сига е моментът да атакува. -Разбираш ясно каква е скритата цел...Колонизация на Луната...НАСА не могат да го направят, но ние можем под тяхно прикритие...Добре разбираш, че светът се движи в посоката, на която го завъртим ние. Военните, Ан, а не политиците. Сенатори, конгресмени, администрации...Всички те потъват в забвение след мандат или два ако изкарат достатъчно късмет. И после какво? Идва някой нов и всичко започва наново. Но така ли стоят нещата при нас?! Тук, сред тези стени, се кове бъдещето на една просперираща нация, чйто национален интерес не е само суверинитета, а и възможността за разрастване на влиянието, а когато това е ограничено тук, на Земята, ние можем да прехвърлим интересите си на друго място...-Нортън замълча. Усети се, че започва да се увлича доста, а един слисан Кламп не му беше необходим.-Луната!-просто добави той.-Луната ще е крачка напред! Крачка пред всичко, което някой някога е постигнал до сега. -НАСА отпусна 25млрд. за Аполо и какво постигнаха, сър? Нищо!..Не е просто липса на ентусиазъм или възможности. Имат си ги предостатъчно. Интелектуалното равнище на работещите в Гилрой вероятно е доста по голямо от цялото население на Чикаго например, но им липсва цялостната идея, сър!..Проблемът са “марсианците”... -Марсианците?! Така ли им викат още на онези гадни слузести копеленца!-Кламп си позволи нещо като лека усмивка, с която се надяваше да понамали напрежението в подчинения си. -Марс не спира да е фикс идея...А сега и Сатурн...Ще видим каква работа ще свърши “Опортюнити”...Както те казаха, ако пак успеят да повторят успеха си, най-накрая ще убедят сами себе си, че разполагат с нещо повече от ентусиазъм, а именно, възможности за развитие...каква е в основни линии разликата между Марс и Луната, сър? Марс е планета образувана от предимно скален материал. Луната също...Преди години Глен ме попита защо продължаваме да обръщаме такова внимание на Марс...Заради онова скапано лице в пустинята или заради каналите, които виждаме на всяка една снимка...Какво доказват всъщност те. Защо през 1972г. Направихме такава крачка встрани и забравихме, че жълтото кълбо, което ни съпровожда всяка вечер е само на четири дни от нас. -И по конкретно!-Кламп се беше поуспокоил. Явно нещо в думите на съветника на президента по въпросите за национална сигурност беше оказало нужния ефект. -Атмосфера, сър!..Необходимо ни е да създадем атмосфера на луната. Кламп, който продължаваше да държи пръстите си сплетени, ги стисна още по-силно. Челото му се ороси с едри капчици пот. Клепачите му леко потрепераха. ...по дяволите! Какво ти става, Рич? Не мога да повярвам, че ми говориш такива глупости! Какво ви става на всички!... -Луната не притежава гравитационно поле с достатъчен интензитет да задържи газове...-бавно започна той.-Или нещата са се променили от последната научна конференция на НАСА и ЕСА? -Така е!-генерал Нортън си позволи да се облегне назад като преди това доизпи останалото в чашата уиски.-С повърхност едва 1/6 от тази на Земята не могат да се задържат дори молекули на летливи течности, които изпарявайки се и превръщайки се в газове евентуално могат да бъдат прихванати от някакво завихряне...Това е и основна причина там да няма вода в свободно състояние. Кламп започна да усеща как губи контрол и връзката на разговара. Беше прекалено изненадан от цялостната насока, от разговора преди малко и от погледа на Нортън. Действително го познаваше отлично, но това, което виждаше в момента... това беше нещо ново. Нещо стряскащо или пък... -Няма вода...-той отново поклати глава.-какво всъщност стана с последните проучвания на тъмната половина? -Точно преди да се пенсионира Глен предположи, че може да има лед в кратерите и тъмните лунни полюси... -На каква основа? -Предположения базирани на изчисления... -Знаеш, че ни трябват доста повече неща от просто “предположения базирани на изчисления”... Пречупи се, помисли си Нортън и вътрешно нямаше как да не си позволи да се усмихне. Не трябваше да го показва. Не и сега. Трябваше да продължи да подхожда внимателно. Андрю щеше да се оправи с президента ако възникнеха евентулани усложнения, а Кламп беше идеалния, който можеше да замаже очите на сенаторите. -Апаратите, които изпратихме да изследват спътника ни предоставиха доста загадъчна информация. Отразен сигнал, като при облъчване на лед, Ан...Апаратът е висял над огромен кратер. -Координати? -Имаме всичко-Нортън си позволи бегла усмивка да премине през устните му.-Разарните изследвания тепърва започват, сър! Има одобрени няколко полета със сравнително скромни бюджети под егидата на НАСА...Ще се картографира целият ландшафт и ще се направят специални проучвания... -Евтини полети! Май това е мотото на НАСА през последните няколко години..Конгресът гледа доста по-благосклонно на това. -Това е и основната идея. Евтини и ефективни полети...Глен набляга над това... Кламп пак се изправи и заобиколи бюрото, но вместо отново да навре носа си в този на генерал Нортън, се насочи към минибара. Наля си съвсем малко и го глътна на един дъх. -На един генерал по някога му идва твърде много и може да си позволи малко разходка, Ричи...Ти? Повдигна бутилката, но след отрицателното кимване я постави в бара. -Защо тогава е този строеж в Монтана? Разполагаме с достатъчно полигони, които можем да преус... -Къде?-прекъсна го бързо генерала. -Ванденбърг например! -И мислиш, че ей така някой ще преотстъпи военна база. Борбата и нервите, които ще се изхабях ще са доста повече ако проекта бъде осъществен от първата разкопка. На Нортън не му се искаше да споменава фактора време, който много ги безпокоеше. Това можеше да повлияе на началника му. -А и Калифорния е доста по далеч от Вашингтон отколкото Монтана... -Но това няма нищо с евтините полети!-Кламп започваше да се защитава. Андрю! Дано не се издъниш някъде, съветнико! -Има средства, които да се инвестират в самото начало... -Оборудване? -Когато всичко бъде завършено... -По дяволите, Ричи! Не ми казвай, че просто трябва да кажа “да”…Можеш ли да си представиш как ще изглеждам пред ония костюмирани идиоти като се изтъпанча пред тях и започна да излагам фактите...Компютри, установки, машини? Това също са пари. Това също ще тежи на главите на данъкоплатците, а онези проклетници от комисията никога не пропускат момента да ми го натрият на носа...А знаеш ли, че това става доста често. Знаеш ли колко пъти сме се дънили всъщност? -Разбирам! Има акционери, които ще поемат част от първоначалните разходи. Разбираш ли...-Нортън заговорнически се наведе напред.-Мисля да им спестим някой и друг милиард...Поне на този етап. Това би трябвало да ги зарадва! Не мислиш ли? Не последва отговор. -Ако всичко върви по план проектът трябва да бъде завършен до декември 1997 или най-късно до януари 1998г. -Доста кратък срок?-невярващо запита началника на отдела за “Нови Технологии” към Пентагона. -Не е...За този период ще сме набавили необходимата ни информация. Ще имаме подробно картографиран целия лунен ландшафт. Благодарение на НАСА, разбира се... -Вече работите по въпроса... -Проектът е добър, Ан-скромно отбеляза Нортън и чак сега си позволи да се отпусне в стола си. Тялото му беше започнало да се схваща от стоянето. -И ако има лед? -Това е най-хубавото...Ще променим лунните температури. Отговорът е точно във влиянието на температурата. Меркурий има повърхностна гравитация два-три пъти по – голяма от Лунната, но няма атмосфера и океани. Марс има повърхностна гравитация почти колкото Меркурий, а задържа тънка атмосфера с плътност около 0,006 от тази на нашата атмосфера. Също така разполагаме със сведения за незначителни следи от съединения на вод... -И? -Колкото по-висока е температурата, толкова по-бързо се движат и молекулите на газовете и толкова е по-вероятно някой от тях да се движат с такива скорости, които са по-големи от скоростта на избягване от планетата, към която принадлежат...Приналичие на атмосфера? То тя може да се разсее в пространството или въобще да не се образува. Разбираш добре, че последното е да не казвам хиляди пъти по-вероятно...При по-ниски температури движението на атомите и молекулите се забавя. По-малко вероятно е те да имат по-големи скорости от тази на избягване, по-малка е вероятността атмосферата да се разсее и вероятността тя да се образува е значително по-голяма. -Започваме да навлизаме в сферата на научната фантастика, Ричи? -Ти ли ми го казваеш, Ан?! Ти си ръководител на отдел, чието развитие се гради на романите на Верн, Айзимов и кой ли още не. Екстравагантни идеи с възможност за сбъдване доста под критичните проценти, при които Конгреса би одобрил отпускането на средства...Погледни на нещата от тази гледна точка или ако искаш ела и прегледай досиетата на постъпилите при мен проекти. -Но това е много повече от всичко, което мога да си представя...Освен ако се подвеждам. -Марс има почти същата повърхностна гравитация като Меркурий, но е на около четири пъти по-голямо разстояние от Слънцето. На Меркурий температурите достигат до 350`С, докато на Марс е -70`С... -С каквото и да се занимаваме тук не можем да се правим на Богове, Ричи!-категорично поклати глава началникът му. -В момента в Гилрой работят над един проект, който отчасти подкрепя и доразвива идеята на Мавърик...Набляга се на предположението, че преди около 4млрд. години астероид или блуждаеща планета, голяма колкото Марс, се е сблъскала със Земята и е откъртила Луната, която притеглена от земната гравитация е останала в орбитата ни...Не звучи зле ако нещата се погледнат от тази гледна точка. -Това подстрекава икономическия интерес от подобна стъпка, но не оправдава целите, които искаме да постигнем...Постигнеш! Разграничава се, помисли си генерал Нортън и започна да отстъпва леко. -Самият факт, че недрата на Луната може да са пълни с големи количества метали-уран, алуминий, желязо, силиций, титан...Това маловажно ли е за САЩ и за възможностите, които им се предлагат...Луната може да бъде превърната в отлично поле за обработка и експлоатация. -Има ли смисъл да ти напомням колко договора бяха ратифицирани през последните двадесет години именно по повод милитаризирането на Луната и космическото пространство! Нима мислеш, че дори някой малоумник от Конгреса да положи подписа си под една толкова налудничева програма, останалия свят ей така просто ще си стои със скръстени ръце... -Помислили сме и за това, Ан... -Какво всъщност си мислите че правите с Блейк...Катаклизми, които могат да имат пагубно общочовешко значение...Недопустимо! Точно в този момент Ричард Нортън реши, че почвата под краката му започва да омеква. Явно беше подценил възможностите си или пък беше умаловажил факта, че въпреки пагоните, които носеше, и постът, който заемаше, началникът му все пак беше един човек, който се плашеше от неизвестността. А това, което сега му предлагаха беше прекалено мащабно, че едно въображение да може да го приеме за такъв малък интервал от време. Време! Действително беше необходимо малко време. Знаеше, че такова няма, но въпреки това тези неща не ставаха просто ей така. -Нека си починем от разговора, Ан..Ще те оставя да обмислиш предложението ми...Ще ти пратя малко документация, ако няма да те затормози много, разбира се!-Нортън се изправи.-обмисли добре нещата и се консултирай ако трябва с някой специалист...Ще поговорим пак след ден – два... Кламп не каза нищо, дори не изпрати подчинения си, както беше правил винаги до сега. Беше шокиран. Но от кое? От самият факт, че някой може да мисли в толкова глобални размери или че вече беше прекалено стар и страхлив, за да се бори за каузи, които навремето му се струваха обречени, но въпреки това не им обръщаше гръб. Три минути след като Нортън напусна и напрежението между четирите стени понамаля, той стана иси наля пълна чаша уиски. “Какво пък! Днес май си го заслужаваше”... Офисът беше малък. Тъмночервени стени, ужасен декоратор си беше оставил ръцете по всяка една част от двете помещения, свързани с малко антре. Но какво пък. Плащаха му да бъде тук, даваха му пари да си наеме секретарка и толкова. Идеята му се стори толкова тъпа и глупава, че едва не се изсмя презрително, но след като се убеди, че сметката му е захранена с обещаната сума, той просто си премълча и се съгласи. Най-лесно изкараните пари в живота. Сега му трябваше секретарка. Някое готино маце с малко дупе, с което да се поразведрява след “тежките” работни дни. Казаха му, че и за това няма проблем.. Къде всъщност беше проблема и защо му даваха толкова пари? Единствената свястна черта в характера му беше именно тази, че не задаваше такива въпроси. Телефонът леко потрепера на бюрото му и той вдигна слушалката. Обаждаха се за обявата. Усмихна се. А после бързо затвори. Гласът определено не му допадна. Все пак разполагаше с достатъчно време, а и и скаше да си прекарва приятни следобеди. Пак се усмихна и изпсува на ум декоратора. Х. Шерепетин беше строен мъж и бежавото сако му подхождаше идеално. Той мразеше да гледа как някакви дребни мърльовци се докарват като парцалени кукли. Когато затвори вратата зад гърба си, потърси с поглед най-близкия фотьойл и се пльосна в него. Знаеше какво го очаква. Конфронтация. Мразеше това и то в състоянието, в което се намираше в момента. Имаше чувството, че през тялото му беше преминал танк. Ръцете му бяха омаломощени, толкова слаби, че трудно повдигна чашата с вода, неименна част от заседанията им. Вода! Водката можеше да почака! Усмихна се. Знаеше перфектно навиците и слабите места на мъжеше, които стояха тук. Те, разбира се, също знаеха неговите. Каква парадоксална глупаст. Вместо да ги преодолеят с продължат напред те не спираха да се препират кой е по-добър и кой е по... Игор Шерепетин оглавяваше все още новия Шести отдел. Всъщност “нов” звучеше малко пресилено, но на база всички останали подразделения на бившото КГБ и ГРУ...Действително беше нов. Или пък “обновен”, “реставриран”. Преди падането на Варшавския договор отдела му не беше особено често споменаван и в повечето случаи биваше низвергнат и избутван в ъгъла винаги, когато ставаше въпрос за разпределение на държавни пари. Тогава той все още заемаше един незавиден второразреден пост отдалечаващ го толкова много от така бленуваната власт. Като повечето верни партийци и Шерепетин не криеше желанието си да достигне върха, да влезе в редиците на партията и да дава разпоредби. Разпоредби, но не глупави идиотщини, а базирани на солидни проучвания и в повечето случаи засягащи благополучието на руския народ, а не на партията или определени апаратчици. Това беше съществената разлика във възгледите на партийните лидери. Властта определяше средствата, властта определяше насоките на развитие. А точно в този момент страната се нуждаеше от икономическите лостове, с които Шерепетин се беше заел да запознае своите съпартийници, за да се избегне очертаващата се криза. Крах! Нямаше една хубава новина, която да разведри деня му. Всички икономически показатели се подправяха, за да бъде изведен положителен финансов резултат и да бъдат замазани очите на управляващите и народа. Това ставаше вече години наред и то пред очите му, а той беше безсилен да промени нещата. Опитваше, но винаги беше смазван от тези над него. Комулацията, която се натрупа, през годините достигна такова равнище, че вече нямаше нищо общо между действителните резултати и състоянието на икономиката. Просто трагично, плачевно. Знаеше, че това не е просто немърливост, небрежност, а убийствена безгрижност примесена с прекалено фанатизирана идея за величие. Апаратчиците бяха обладани от омраза към САЩ без сами да знаят защо? Просто идея насаждана години наред и наследявана с поставете, които се заемаха. Омразата растеще, но никой не искаше да вникне малко по-дълбоко. Никой не искаше да тръгне от корените на успеха на Щатите, а всеки се мъчеше да ги очерни, заради това, което са постигнали. Как можеш да затвориш очите на някого и да му кажеш, че това, да караш нова кола по перфектен аутобан е лошо. Как можеш да кажеш на десет годишното хлапе, че продуктите в Макдоналдс са нещо долнокачествено в сравнение с твърдата питка ечемичен хляб правена в колхозите. Можеш ли да обясниш на човека за разкоша, в който живееха партийните лидери, който нямаше и грам съизмримост с тънещите в мизерия маси. Къде беше допирната точка и с целия останал свят. Защо Запад звучеше по-лошо отколкото Велика Русия? Но ето, че дойде и падането на Берлинската стена. Настъпиха хиляди промени и изведнъж се отвори възможност Шерепетин да последва мечтите си. Шести отдел! Специалистите му, които обучаваше по западни стандарти и със западна литература, най-накрая се оказаха необходими. Необходима беше икономическа оценка на ситуацията, да се изведат нови приоритети и да се вземат мерки капиталистическата вълна заливаща Централна и Източна Европа, Балканския полуостров да бъде овладяна и спряна преди последиците за СССР да станат непоправими. Но те станаха! Не успяха! Фалшивите икономически показатели най-накрая изиграха своето. Съветската икономика навлезе в период на видима рецесия. Населението поголовно обедня. Кризата беше повсеместна. Тогавашният директор Виктор Сербаков беше уволнен и той, Шерепетин, успя да се издигне в очите на Партията. До сега никой не знаеше кой е Игор шерепетин, младият заместник директор на отдела за Икономически шпионаж, но сега... Съветският съюз продължаваше да се сгромолясва с такава сила, че едва ли имаше член на Политбюро, на който да не му се виеше свят от последиците. Американците се подсмихваха и започваха да се подиграват с тях. Програми за разоръжаване като едновременно с това подменяха арсенала си. Русия печелеше трохи а САЩ...В Русия конфликтите не стихваха, а това допълнително задълбочаваше кризата. Трима души се бореха за властта, а президентът беше най-слаб в случая. Тогава Шерепетин искрено се надяваше властта да не попадне в ръцете на чекистите. Това щеше да бъде окончателния край на Великата Руска империя. Военната върхушка си нямаше представа с колко ядрени бойниглави разполага руската армия нито пък къде са дислоцирани. Липсваше разделение на властта и поставяне на персонални задачи за контролиране на определени звена в армията. Проблеми имаше и в Обединена Германия. Западната част бързаше да възвърне икономическия си контрол над Изтока. А самите руснаци бързо губеха почви. Неконкурентните фирми бързо фалираха пред умерената и на моменти агресивна икономическа политика на Запада. Американски, английски, френски инвестиции навлизаха в района като лавина и руснаците се оттегляха. Доста бързо. Понасяха милиони загуби. Хубавото в случая беше, че ставаше дума само за пари, а не както при Сталинград. Хубаво! Не всеки в Кремъл обаче беше на това мнение. Най-вече чекистите от КГБ. Вечната опозиция! Според тях имаха основателна причина. Дузина техни агенти бяха разкрити и екзекутирани по обвинение в двоен шпионаж. Други стреснати КГБ-исти се криха и несмееха да си покажат носа. До скоро властващи в Източен Берлин сега просто се бяха превърнали в наплашени хлапетия. По това време пък в ПГУ бяха получили информация, че германците се мъчат да измъкнат плутоний от атомната централа, където до преди година, съвместно с руснаците, разработваха най-надеждния проект на Хонекер. Проблемът идваше от факта, че според документацията, всичкият плутоний беше предаден в ръцете на руснаците веднага след падането на Стената. Някой лъжеше и се опитваше да се измъкне със смъртоносната стока и Шерепетин разобличи мръсника. Това беше и звездния му час. Точно тогава той показа, че заслужава повече от всеки друг поста на “пенсионирания” Сербаков. Следващите няколко месеца бяха най-главоломните в кариерата и живота му. Издигна се неимоверно много, но за разлика от повечето катонего, не се заслепи от властта, а продължи да се стреми към власт, за постигане на идеите си. Момчетата в отдела му работиха перфектно. Бяха най-добрите специалисти от Полша насам. А тези тук...Огледа стоящите около масата лица....Все намръщени, вчено тюхкащи се, беззъби на голямата политическа сцена, акули. Те ли щяха да извадят любимата му страна от кризата? Не можеше да го повярва. Точно заради това трябваше всячески да се мъчи да им се противопоставя. ...опита се да стегне прасците си, но почувства острата болка, която го проряза. Усмихна се, когато си спомни къде беше допреди час. Лицето на другарката Наталия Конецка изплува в съзнанието му. Най-изящната балерина в Болшой театър... Прокурорът нервно барабанеше с пръсти по бюрото си като се стараеше да възпре още в гърдите си напиращия да изригне гняв. Беше дребен, леко червендалест, но не от алкохола. Просто по наследство капилярите му бяха такива. Факт, който му беше писнало да обяснява, така че беше казал на всички “майната ви” и беше продължил да си гледа работата. Съдията гледаше право в него с проницателните си очи сякаш искаше да проникне зад това стоманено лице спотаило кипящи страсти. Беше му ясно какво изпитва в този момент стоящият пред него, но нали в това беше цялата игра. Игра? Трябваше ли да се вълнува от това дело? От кое да е друго дело? От него изискваха едно. Да спазва и съблюдава Законите и да бъде безпристрастен арбитър. Безпристрастен. Точно в това беше цялата работа. Точно за това нямаше перфектни прокурори. Какможеш да игнорираш всичко човешко в себе си и да стоиш от височината на стола си и да определяш кое е право и кое не. “По силата ми дадена от народа на САЩ....” Голяма сила. Гледаше вече цели дванадесет години от височината на съдийското кресло и тропаше с дървеното чукче. Раздаваше рприсъди. Оправдателни или пък не. Според случая и според способността на прокурора и адвоката. А преди няколко години. Тогава беше нахакано момченце току що закичило се с диплома от Йеил. Момче, което смяташе, че светът лежи в краката му щом успя да завърши на второ място по успех във випуска и момче, което година по-късно започна да се сблъсква с действителността, но благодарение на твърдата си глава сега държеше това чукче в дясната си ръка. Най-много от всичко обичаше истината. Не ламтеше за пари като повечето от тогавашните сиколеги. Това и вродената му способност да влиза под кожата на хората бяха основните причини Бен Осборн да бъде привлечен от другата страна на барикадата. Седем дълги години беше прокурор в Бронкс. Достатъчно, беше си казал ведгъж и преосмисли направеното му по-рано през деня предложение. Беше му писнало да се занимава с дреболии. Стотици престъпници тежаха на американския данъкоплатец именно заради умелото му водене на делата. Веднъж и “Таймс” пострадаха от находчивостта му. “Несломимият Били”, “Справедливостта възтържествува”, “Номер 100”, “На крачка от високия стол”... Заглавия! Заглавия, които го превъзнасяха. Заглавия, които предопределиха съдбата му. Името му не слизаше от първите страници. Даваше интервюта през ден. А сега беше съдия, областен съдия на Бронкс. И от него се очакваше единствено справедлива присъда, обоснована на Закона, а не умело лавиране между казуси и алинеи. Така че въобще не намираше причина прокурора в лицето на Джей Елрой да кипи вътрешно. Затова го гледаше с благата си усмивка. -И какво от това?-запита той с малко по-мек глас. -Виж, Бил, не мисля, че е подходящо точно Ероу да го защитава...Това е предпоставака за проявяване на пристрастие от страна на съдебните заседатели. -Страхуваш се от тях, така ли? -А не трябва ли?-въпреки нервността си си позволи усмивка. -Като бях прокурор се страхувах от всичко, което можеше да провали делото....А кое можеше да го провали! Заседатели, публика, адвокат, свидетели...Всичко, за което можеш да си помислиш. Дори дрехите, с които се явяваш в съдебната зала...Но колкото и да се страхувах от заобикалящата ме действителност аз вярвах в себе си. Вярвах! Не мислех, че може да съществува нещо като обречено дело... -Добре, добре-примирително повдигна ръце прокурора.-Но все пак, защо точно той? Има толкова много....Съдебните заседатели м... -Няма... -Тийн е отказал Мърдок. -Знаеш го Дик...Нахакан главорез който не цепи басма никому...Прокурорът се изправи и застана до прозореца. Погледна през щорите. Градът долу не спираше да живее. -А случвало ли ти се е да оправдаеш виновен?-отчетливо попита той, но не се обърна към съдията. Бил Бланкс повдигна рамене. -А да си се мъчил да обвиниш някой, който всъщност смяташ, че е постъпил правилно-отново не се обърна, а продължаваше да съзерцава града в краката си. Бланкс се усмихна. -Искаш ли предварително разглеждане...мисля си, че Ероу е достатъчно умен, за да приеме! -Кога?-прокурорът се обърна, завъртя се на токове и се доближи до съдията. -Вдругиден...Ще поговоря и с него. Той е умно момче! -Добре, добре...Благодаря ти, Бил! Стиснаха си ръцете. Те трепереха. Бланкс знаеше защо беше всичко това. Беше го изпитал на собствения си гръб. Облегна се назад и си помисли как ли би изглеждал ако сега стоеше в ложата на съдия от Върховния съд. Сенатор Робъртсън със сигурност беше прав за много неща. Имаше бъдеще. -Против съм!-твърдо отбеляза Стивън Хоскинс и решително замахна с ръка. По дяволите! Мразеше когато решения от такова естество се вземат зад гърба му. Без значение беше, че зад тях стоеше прекият му началник. -Вече цели десет години...Не се е провеждало от десет години...А на териотрията на Речния ще е за пръв път. Хоскинс прокара ръка през косите си. Какво им ставаше на всички тези хора. Разбираше ги за толкова много неща, но не можеше да ги разбере за тези древни варварски обичаи, които продължаваха да почитат. -Точно за това, Мат! Нямаме необходимата подготовка тук...Присъствал съм на такива игри в резервата на кроу и шайените...Не мога да отрека , че е забавно, но си нямаш и грам представа какво означава да охраняваш такова събитие...Опитвал ли си се някога да се налагаш над някой от вождовете им? Мак Филт беше помощникът му и лично отговаряше за “Речния резерват”, петата придобивка на щата Монтана. Създаден, за да разпръсне напрежението между определени племенни прослойки, но не и за да ги прекрати наплъно. Това не можеше да се получи за такъв кратък период от време сегрегация. Филт беше на 47 години, слаб със съсухрено от проблеми лице и доста побеляла коса, която беше започнала да се прошарва още от както беше на 23. Миналата година беше преназначен от резервата на сиу в Небраска. Познаваше сиу и историята им. Навици, желания, конфликтни точки. Беше експеркт. В началото тук нямаха нужда от специалист като него, но след като преди две години огелаласите успяха да си извоюват правото да се преселят тук, заради светините им, които се намираха в непосредствена близост до резервата, неговото присъствие беше повече от наложително, като се имаше пред вид и факта на нетърпимостта между шаени и сиу, която не беше затихнала със заравянето на томахавката на войната преди повече от 150 години. Филт беше преминал през школата на ФБР и работеше под тяхна егида по програмата на правителството и ФБР в ограничаване на престъпността сред индианското население и интегрирането му в обществото. Стивън Хоскинс беше представител на БИВ в Монтана. Чертите на лицето му не бяха изгубили изразителността си, остър нос, изпъкнали скули, гореща кръв. Индианска кръв. В самото начало на кариерата си беше напълно отдаден на идеята за защита на своите прадеди, но тези, които твърдяха, че животът във Вашингтон покваря, бяха напълно прави. Идеалите бяха заменени за пари. Мислите му се преориентираха в коренно противоположна посока и сега, въпреки че се стараеше да не го показва, мразеше, това, което беше останало от тях. Не спираше да ненавижда прадедите си заради това, което бяха допуснали да им сторят, без сам да забелязва как сам потъпква идеалите си, нещо, което бяха направили и дедите му преди столетие, заслепени от всичките чудеса, които отварящият се пред тях свят им предлагаше. Имаше време, когато със зъби и нокти се бореше за съхраняването и опазването на земята в резерватите, за рамкиране и охраняване на културното наследство на една умираща цивилазация. Веднъж дори беше готов да скочи на юмручен двубой с някакъв нахакан младок от Ню Йорк, който открито заяви, че индианците са пълни отрепки и е по-добре да гният в безплодните местности на Запад вместо да мърсят чистотата на улиците на Изток. Но това беше отдавна и проказата, която даде началото на унищожението на рода му, го беше прояла отвъртре и се разрастваше като злокачествен тумор. Идеята, че индианците са равни на всички останали, а не са само лош спомен от миналото, почти беше избледняла... Срещи с бизнесмени, които искаха да разрастват своите производства на места, където според федералния закон, нямаха право поради наличието на това или онова. Пари, с които се купуваха нови документи. Пари, с които се купуваха души. И услугите не спираха. Броят им растеше, а чувството за дълг, което го беше водило до сега, намаляваше. Топеше се като лед в тропиците... -...трудно е! Хоскинс се усети, че увлечен в размисли въобще не слуша какво му говори помощникът му. -Какво?-опита се да се съсредоточи, но не му беше леко. -Щом дойде разрешението от Вашингтон...Просто е немислимо да се мъчим да правим нещо ако не искаме да си навличаме главоболия или проверки. Работил съм с тях и знам какво ще си помислят...Куца ни организацията! -И защо научавам чак сега... -Търсих те поне десет пъти...Но в Ню Йорк все ми отговаряха, че си излязъл...Питай секретарката си...Загрях телефона и в офиса ти. Мислиш ли, че не отказах под предтекст, че само ти можеш да подпишеш това, но когато лично директорът одобри...-Филт повдигна рамене.-От мен също така се изисква да вземам и решения, а не само да съблюдавам за изпълнението им, сър! -И кога?-Хоскинс погледна заповедта на бюрото си ала мислите му витаеха в Ню Йорк. По дяволите! -Три дни...От днес! Факса пристигна преди часове...достатъчно време да подготвим всичко...Правил съм го в Небраска, сър! -Искам шерифът и хората му да са в пълна готовност за погасяване на безредици, Филт... -Знам това. -Поне петнадесет от участниците са млади пуяци, които тепърва ще почнат да се оперяват, но не им липсва наглост да направят нещо повече от едно обикновено състезание. -Във ФБР ни обучаваха и на това...Имат перфектна програма за предотвратяване на безредици при такива ситуации... Не ми се иска да я усетя на гърба си, помисли си Хоскинс. “Американското индианско движение” и част от неговите фракции не бяха нещо, което някой би желал на своя територия. Филт беше човека на когото се разчиташе да попречи без използването на брутални мерки на евентуални екстремни ситуации. Беше повече от сигурен, че и тук отделните фракции имат свои застъпници, но все още не разполагаше с нищо конкретно. Никакво име или поне нюанс, който да го упъти, към някое лице. В Небраска се беше сблъскал с членове на “Войнско общество на сиу”. То беше едно от най-силно развитите клонове на движението. Скритата цел, която ФБР преследваше премествайки го тук, беше именно да попречи на тази фракция да заеме позиции в “Речния резерват”. -Кафе?-попита Филт и след мълчаливото кимване се насочи към кафеника в края на стаята. Ужасно спокойно време. И въпреки, че съвсем скоро Луната щеше да се извиси и да заеме мястото си сред свитата от звезди, въобще не се очакваше захладняване. Нито пък дъжд. Просто гаден сух въздух, който изсушаваше дробовете, причинявайки още по-гадни хрипове. Червените скали и пясъци се стелеха на километри във всяка една посока. Бяха захвърлени в пустоша по собствено желание. Колко романтично, не спираше да си мисли Клайв, гледайки своята изгора да се приближава към тях обута в сандалите си. И облечена само с еротични, според него, къси шорти и плътно прилепнал потник, подчертаващ сравнително големия й бюст. -Знаеш ли-тихо промълви той гледайки заговорнически към Морис... -Знам, знам-ухили се по-възрастният.-Обещал съм ти да не я задявам. Виждам как се гледате. Да не мислиш, че падам от Луната. Клайв се захили тихо. -Само дето ще трябва да предупредиш и другите сополанковци от отбора за намеренията ти, че да не се наложи да изстрелваме някой вместо патрон... -О-хоо! Ще го взема под внимание. Нимфата на пустинята беше на около тридесет метра от тях. -Представяш ли си ако се беше родил преди 150 години?-продължи Клайв. -И да се наливам със скапано уиски? Не...не мога да си представя такива глупости, момчето ми...Достатъчно съм стар и сега! Хубаво беше, че поне Морис не се вкисваше от времето и тежката работа. -Започнал си да правиш нормално кафе най-накрая!-продължи той след като отпи две бързи глътки от порцелановата си чашка.-Ако продължим да гнием тук още няколко месеца мога да ти позволя да си отвориш кафетария в Ню Мексико... -Там, защо? Старият мъж просто повдигна рамене и примлясна доволно. -Добре, добре, мърморко...За сто и петдесетте години. Сериозно говоря! -Е и? Какво ще очакваш да съм направил...Нима бих успял да разубедя дядо ти да не взема баба ти защото както знаеш познавам добре баща ти... Двамата се засмяха. Клод вече беше до тях. Отпусна се на колене върху рогозката и се пресегна за своята чаша кафе като при това гърдите й почти се забиха в носа на Крайв. Старият Морис подсвирна тихо с уста и покри очите си с длан. -Старичък съм, малката, но все още ми се поразмърдва нещо при такива картинки... Клод го погледна развеселена... -Ще ми трябва малко захар!-тя се захили обръщайки се към него. Морис артистично се отпусна назад под свирукането на Клайв.-Кога ще е тук Шон?-Клод вече беше седнала до тях. Тялото й беше придобило кафеникав отенък от изгарящото слънце. Беше просто неутразима. -Най-късно вдругиден...знаеш го като почне да пътува. Поне два дни му отнема да си закопчее куфара... -Ако бяхме нагоре, в планината на Яйцето, сега щяхме да имаме с какво да го изненадаме... -Факта, че ще ни види е напълно достатъчен ако питаш мен... -Представяш ли си величието на Кристъл Палас парк през 1854?..Можеш ли да си представиш захласнатите физиономии на зрителите? Великолепно, прекрасно! Големите гущери в естествената им среда...Не би ли те развълнувал такъв момент! Клод погледна към Морис, а погледът й питаше “ какво му става”. -Говори за праисторически глупости и минали животи...нещо за преди 150 години!-обясни Морис.-Само незнам кое би го възбудило повече...Тиранозавър сред гората или ако още веднъж се наведеш за кафе-старецът смигна хвърляйки поглед към панталоните на Клайв. И тримата се засмяха. ХІ. Дубай е едно от седемте емирства в Близкия Изток-второ по-големина след Абу Даби. Разположен е на Персийския залив на площ от 3900кв.км. Емирството буквално израсна през последните двадесет години. Две трети от населението му е съставено от пришълци, хора с пари, готови да вършат изгодна търговия. Присъствието на пари тук беше повече от натрапчиво. Улиците на Дубай бяха пример зо това. Мерцедеси, беемвета, поршета. Цялата световна автомобилна класика събрана в едно кътче на земята. Свежа зеленина, игрища за голф, безупречна чистота. Град картинка. Абрахим манаси обичаше това райско място. Обичаше сутрин да си пие кафето на терасата на луксозния хотел в центъра. Обичаше кафето му да е достатъчно горчиво, за да успее да почувства и наслади напълно на приплетените в почти перфектно съотношение пропорции на различните сортове. Обичаше да се чувства като преуспяващите господа наоколо. Обичаше да да прави на бизнесмен... А нима не беше такъв? Той също така търгуваше. Всички около него търгуваха. Различна обаче беше сферата. И това беше прекалено важно... Колко ли задника беше сгорещил до сега? Отпи от кафето си и се загледа по сладураната, която слизаше от вишнав мерцедес последен модел. Каква безвкусица, помисли си той. Беше естет по отношение на цветовете. Вестникът стоеше все още неразтворен на масата пред него. Никога не отгръщаше страниците преди да се е насладил на първата глътка. Насладата се увеличи неимоверно, когато видя това, което търсеше. Беше доста интересно. Дори забавно. Вестниците тук имаха любопитната традиция винаги да внасят колорит в разказите. А това ги правеше...Какви? правеше ги просто убийствено увлекателни. Той се зачете сякаш незнаеше въобще какво се бше случило. Да, да. Просто като приключенски роман с втъкани нишки на шпионаж и смърт. Смърт. Разбира се, че трябваше да има смърт. Нямаше ли, то просто всичко потъваше в забвение и се губеше част от чистота и красотата. Вярно беше, че нямаше кой знае колко много за КГБ и руснаците в Афганистан, но той беше повече от сигурен, че те бяха направи всичко възможно да потулят по-нататъшното разгласяване на информацията. Нямаше как да не се усмихне защото лично той въобще не беше на това мнение...И те съвсем скоро щяха да го разберат. Манаси допи кафето си като не пожела да прочете нищо друго. Това му беше достатъчно за днес. Сега му предстояха няколко дни почивка преди да направи поредния си ход. Не съжеляваше за бръсненето в Танжер. Тук наболата брада беше хит, а и просто идеално се сливаше с тълпата. Ако се наблюдаваше от далеч машината приличаше на американски “Кобра”, но за разлика от западния си събрат, беше доста по-слабо въоръжена. Всъщност самото оръжие се намираше вътре в търбуха на хеликоптера. Група перфектно обучени бойци. По принцип “Хю Кобра”АН1Р или АН1Е разполагаха с военен арсенал от 20мм оръдия ПТУР “Тоу2” и “Тоу2А” с повишена бронепробиваемост. Отлично средство за бораба с бронирани машини или бронетранспортьори с по-тънка обшивка. Руски бронетранспортьори. В предната полусфера имаше пригодена инфрачервена станция за наблюдение, прибори за нощно виждане, жироскопичен оптически прицел М-65 за стрелба с ПТУР. “Кобра” разполагаше с двигател от 1800 к.с и развиваше скорост от 180км.ч. Можеха да се вдигнат на височина с 4540кг. Полетна маса и да излетят 500км. без презареждане. “Кобра” беше идеалната военна машина, а сегя руснаците разполагаха с нейна модификация и въобще не се притесняваха да я използват максимално. Хеликоптерът се завъртя във въздуха описвайки широк кръг над пустинята, а кръглото дуло огледа местността търсейки евентуални натрапници. Вторият пилот не откъсваше от очите си мощен бинокъл позволяващ му видимост от четири километра. За това и нямаше как да не забележи задаващия се джип. Той веднага се обърна, погледна към мълчаливите мъже вътре в кабината, и бързо каза нещо на пилота. Той от своя страна се свърза с базата и след като получи допълнителни инструкции, които защо ли не беше изненадан, бяха забравили да му дадат, просто кимна с глава и направи знак, че започват снижение. Намираха се на няколко километра от границата с Дубай и въпреки приликата на хеликоптера с американските му събрати, бяха сметнали за по-добре да не рискуват с по-голямо приближаване. Според тях дори и кацането не беше наложително. Седемте мъже отзад продължаваха да стоят мълчаливо. Приличаха на статуи. Група Вимпел. Безмълвните им лица, ръцете стиснали дулата на “Калашников” със сгъваем приклад, говореха прекалено много. Бяха свикнали с начина си на живот. Отнемането на живот беше включено в задълженията им и никой не се притесняваше да се възползва от дадените му правомощия. Разбира се липсваше и дума за безпорядък в действията им. Всичко се извършваше по заповед, а сега имаше такава и идваше от възможно най-високото място. Някой погрешно ги свързваха с намниците. Но имаше съществена разлика между тях и наемниците. Те не работеха за пари, теубиваха за Партията, за началниците си, за самата идея, че така помагаха на света да стане едно по-добро място за живеене. Пеенето на куршумите за тях беше химна на Великата имп ерия, която се стараеха да прославят и превърнат в непревземаема крепост за враговете й. За час и половина не бяха обелили нито дума. Нямаше и нужда. Кимване, усмивка, премигване. Това беше тяхното изразно средство. Говореха единствено оръжията им. Бяха истински професионалисти обучени в спецслужбите на бившото КГБ. Дългогодишните тренировки и практически обучения баха направили от тях неуморни преследвачи и перфектни военни тактици. Боравеха еднакво умело с хладно и огнестрелно оръжие, до един можеха да управляват хеликоптер или малък изстребител, владееха по няколко езика и по няколко бойни изкуства. Отлично се ориентираха в хаоса на капиталистическите страни. Повечето от тях дори бяха завършили престижни университети след шволовката си в КГБ. Винаги ликвидираха жертвата си без да оставят следа. Освен ако заповедта не беше друга. Утрешното убиство трябваше да бъде безупречно. Чисто. Онези, които трябваше да си направят изводи щяха да разберат какво точно им намекват. Джипът вече беше на около петстотин метра и хеликоптерът се снижи малко надолу. На пилота му се искаше да кацне, но заповедта беше повече от категорична. Така че той повдигна очилата си и махна с ръка. Ръководителят на групата безмълвно повдигна своята и всички се приготвиха за спускане. Арабинът долу спря джипа и повдигна глава нагоре. Предпази очите си с ръка от все още яркото слънце и зачака мъжете да изскочат от търбуха на “Кобра”-та.. Седем въжета полетяха в пространството под търбуха на машината, която се клатушкаше заемайки сравнително стабилна позиция. Още преди краищата им да опрат земята седмината вече се спускаха по тях... Прегреда за последен път документите преди да ги постави в папката, а след това и в куфарчето. Вече и без това беше доста обемисто. Не му се искаше да взема неща, които едва ли щяха да са от полза за него или клиента му. Колкото и да беше настоятелна, то той внимателно отклони предложението й, да вземе със себе си пуловер. Според Мелиса Шотландия беше идеалното място за прихващане на настинка или ревматизъм, но пък според закопчалките на куфара му, един пуловер можеше да бъде чудесна предпоставка за поавя на екстремна ситуация, а именно, скъсване на най-неподходящо място. Полетът му за Хелена беше след три часа. Достатъчно време да се наслади на глупостите, които...кой...кой всъщност днес трябваше да забавлява колектива? И тъй като не се сети реши, че ще е по-добре просто да се появи на обичайното място в обичайния час и да се прави на заинтерисован при положение, че предстоящото му пътуване и последващото служебно, щяха да бъдат къде по интересни. Лошото в цялата стуация беше само доста голямото отклонение, което щеше да направи. Връщаше се назад, прекосявайки почти цяла Америка, за да лети после към Единбург. Очертаваше му се да смени няколко часови зони напред и назад, а това едва ли щеше да повлияе добре на организма му. И без това стомахът му беше малко разстроен през последните дни. Също така му се искаше да се види или поне чуе с брат си, но както и беше очаквал, успя да говори само с неговия ръководител, който уклончиво му каза, че Дейвид изпълнява мисия и не е желателно да тършува повече. Както всеки път. Единственият му жив роднина както винаги отново беше изчезнал. Имаше моменти, когато това го изнервяше много, но не и сега. Сега той просто затвори телефона и се помоли дано с брат му всичко да е на ред. Сега в живота му имаше и нов човек. Мелиса. Беше отдал последните два дни на нея. Този път и физически. Погледна още веднъж всичко наоколо. Дали действително беше сгрешил като не последва детската си мечта? Излезе от офиса и се запъти с бавна и отмерена крачка към стаята, където прекарваха обедната си почивка. Мелиса не излизаше от съзнанието му. Чувстваше се като хлапак, който следва първите пориви на сърцето си. А не беше ли в действителност такъв. Колко сериозни връзки имаше до сега, колко пъти сърцето му беше затуптявало зачестено като види някоя жена. Всичко останало си беше просто спорт и толкова. Симпатия, която често прерастваше в безсънни нощи, в изгаряне на страсти. Мелиса беше нещо друго и той го чувстваше със цялото си съзнание. А сега тази принцеса от неговата вълшебна приказка стоеше облегната на графираната колона в средата на стаята и се присвиваше от свях.. в ляво от нея Джин Самървил се държеше по абсолютно единтичен начин. Останалите все още се държаха. Той се усмихна вътрешно, но когато разбра, че причината за всичко това беше Огюсън, нещо в него се пречупи и влезе в стаята леко начумерен. Мелиса веднага се обърна, прекрасната й коса се заметна като разпенена вълна, а очите й потърсиха неговите. Те търсиха усмивка, любов, и той побърза да й ги даде. Какво пък, нали беше негова! Нека се смее колото си иска на идиотщините на другите. Дори и на тези на Огюсън. -И къде е това?-Самървил посегна към сандвича си, отхапа малко, но пък погледа му не се откъсваше от леко наболото лице на Огюсън. -Карибати! Шон си взе кафе от машината в ъгъла и огледа какви глупости бяха останали в апарата. Пусна монета от петдесет цента и пакетче чипс се озова в ръката му. Щеше да хапне нещо по така докато чака полета си на летището. Сега можеше да се задоволи и с това, а със сигурност и глупостите на Огюсън щяха да му развалят апетита...особено ако Мелиса продължаваше да го гледа така втренчено. ...и веднага се прокле за мислите. Действително се държеше като пубертетче... -Карибите?-избухна пак Самарвил. -Кирибати!-поправи го разказвача. Бяха приели всеки ден от седмицата някой да разказва нещо развлекателно по време на обедната почивка. Някакъв идиот от института по психология някъде в Пекин беше направил изследване и според него едни такива разговори влияеха доста продуктивно върху изпълнението на служебните задължения и разбра се Кейсинг реши веднага да провери дали системата действа. Отпусна малко по-голяма почивка и се зае да чака резултата. Шон се съмняваше дали шефа му можеше да прецени продуктивността на системата, но пък за тях беше по-добре, а и в края на всяка седмица някой ставаше по-богат с петдесет долара. Това беше приза за най-добра история. Огюсън беше печелил приза най-много пъти.-Бях там преди три години. -Малко преди да се набуташ в “Джей Кей” ли?-Палистър беше единствения сериозен слушател. Почти никога не се смееше, прекалено много анализираше и може би това беше основната причина никога да не печели приза. Постоянният донор! Така му викаха, почти зад гърба. -Боже! А аз си помислих, че говориш за задния ни двор!...Къде всъщност е това...онова? -Южния Тих океан...Не далеч от Нова Зеландия... -А-ха...Стиснатостта ти е излязла наяве, момче!-захили се и най-стария сред тях, Грег Бойлд. -Нещо такова-добродушно отвърна Огюсън...-Само дето ценичките въобще не отговарят на стандарта, момче!..Може и да е райско кътче, но имаш чувството, че ти секат главата с гилотина, когато си видиш сметката!..И все пак, някой може ли да се сети какво толкова му има на това парче земя, че аз реших да се поразходя до там? Мълчание. -Времето ни е малко тай ще продължавам..И без това се нуждая от петдесетачка в края на седмицата, за да си пооформя брадата-захили се тихо. Шон просто повдигна безразличен поглед и продължи да гризе парченцата чипс. -Кирибати е острова, който пръв се облива в лъчите на новия ден...Романтика! може да се каже, че това изоставено и занемарено до безбожност късче земя изпреварва света... -Дори и великите Съединени американски щаши?-гласът беше на Мелиса, Шон пак повдигна глава, но бързо сведе очи под питащия го поглед. Какъв съм глупак, за кой ли път сиповтори той. -Най-вече, мадам...Разбира се не говоря за икономически показатели, нещо което ако искам да засегна, съм сигурен, че ще се намери кой да ме обори в тази стая!-хвърли недвусмислен поглед към все още сериозния Палистър, който подобно на Шон наведе глава, но по съвсем различни причини.-Не съм сигурен за военната мощ..Може и да ни доближават. Последно май бяха закупили от руските МИГ-21... Оново смях в стаята. -Не съм летял на такава антика от малък-изкиска се Ферейра. Всички знаеха за любовта му към самолетите.-Мисля да се запиша доброволец в армията им. Представям си само униформите им... -Поличка от бананови кори, стебло от палма и банан в устата. -Не звучи зле... -Точно така като се има пред вид, че от короната на някой боабаб можеш да си доста по-близо до слънцето от всеки американец с поне двадесет метра и няколко часа...Знаете ли колко хитроумни са копелетата. Линията на часовата зона в тази част на света доста криволичи, зиг-заг, зиг-заг, около меридиана разположен на 180` дължина. -Доста интересно-беззвучно отбеляза Палистър продължавайки да дъвчи невъзмутимо сандвича си подаващ се от прозрачна политиенова торбичка. -Президентът, ъ-ъ-ъ, Тебурото Тито... -Като онзи в Югославия ли...Острова на Тито. Съвсем наскоро даваха някакъв филм на ББС за конфликта на Балканите. -...явно бутнал малко австралийска валута на онези мошеници от Кралската обсерватория в англия, за да “избутат” границата на часовата зона. И уж съвсем случайно това адско кътче от рая се оказало в сушата, която първа се облива в лъчите на новия ден. -Доста романтично!-отбеляза Меликса и побърза да обърне поглед към Шон, който шумно дъвчеше чипса си. -Реших да отседна в хотел “Интернешънъл Дейтлайн”-продължи Огюсън.-Намира се в столицата Тарава, едно малко мижаво градче което до някъде доближава Манхатън по развитие на инфраструктурата. Отново избухна смях. -Статуята на свободата банан ли дължи? -И кокосов орех... -...доста мижаво градче... -Не можеш да ме убедиш, че точно парите не са били причината да отседнеш там, Франк...колкото и да отричаш съм сигурен, че с шепа долари е възможно да си осигуриш доста интересни забавления. -Предпоставки за туризъм? Съществуват ли възможности за инвестиране и как политиката на държавата подпомага чуждестранното финансиране! Едва ли някой можеше да разбере Палистър. Особняк колкото си поискаш. -Необходима е отлична стратегия, приятелю...А освен това трябва да се промени настройката на цял един остров, да не казвам държава. Те са доста закърнели и трудно примат новите неща. -Можем да се потрудим малко...Виждаш с какви глупави реклами се заливаме всеки ден...И какво ни казват те...Пийте кола, купете си новия форд мондео, защото е по-добър от мерцедес, или пък посетете Ямайка и останете очаровани от футболния им отбор... -Абанасова туземка, гола както майка си я родила. Изпъната в шезлонг и изцеждаща върху конусовидните си гърди сок от ананас...До нея мощен СD player разхвърля опианаваща музика на вивалди. Величествена палма и искряща неонова реклама: Добре дошли в рая , момчета! -И Феминистките веднага ще скочат на крак!-обади се мелиса. -Пленително!-Самървил затвори очи.-Бих искал да вкуся плодовете на греха! -Аз само искам да...-опита се да каже нещо Палистър, но бързо спря заради острия поглед на Самървил. -Стига бе, Марк!..Какъв ти туризъм...казах ти, че трябва да промениш стереотипите на цяло едно поколение, за да направиш нещо...Или пък да купиш острова! А и всъщност само столицата разполага с нещо като инфраструктура. Представи си равните поля в Аризона...Та това са само купища камънаци плаващи по водата. -Сам каза, че е било преди три години-упорстваше Палистър...Не забравяй, че има предпримачи, които чакат само възможности за инвестиране на милиони. Виж примерно наш... -Хайде, хайде...Цивилизацията не би направила нищо друго освен да убие романтиката. Казина, хотели, магистрали. Това би превълнало Карибати в Карибите...Не забравяй, че хората сега търсят именно натурална природа, ограничена само от рамките на въображението...А и знаете ли как всъщност работят там...Изцяло местно население. Нима ще искаш да промениш това. Да сложиш някой елегантен мъж или пленителна девойка зад масивна администрация. Това можеш да го видиш на всяка крачка. -Нищо против елегантната девойка-захили се мексиканеца. -Анархията, която цари в хотелите там е до някъде приятна, макар и доста объркваща за нашите разбирания. Сещате ли се за онзи немски журналист дето миналата година взе една малка крепост в Холивуд?..Ерик Вилюр дето сега пише за “Хералд”?..Станахме добри приятели и всъщност точно той ми препоръча Карибати. И понеже бях доста зает с оня мастодонт от тъсла го помолих да ми резервира стая...Та той звънал до “Интернешънъл Дейтлайн”, за да ми резервира стая...И познайте какво? Първият път си помислил, че нещо връзката е прекъснала, но като звънал втори път учтивият администратонр му обяснил, мче няма да има проблем и затворил нанова. -Как така? -Просто така...Ерик пак врътнал един телефон и разбира се му казал, че не е записал името му. Учтивият администратор го изслушал и после само казал: О, не се притеснявайте! Щом сте американец веднага ще ви познаем!..И пак му затворил... -О-о-о! Какъв колорит! Кожени панталони, риза, ботуши от кожа на алигатор, каубойска шапка, сомбреро, мексиканска кърпа и хаванска пура, лек тен и набола брада... -Да не забравяме и дебел кожен портфейл от прясно одран бизон, пълен със зелени гущерчета. -Така, че, Марк-продължи Огюсън,-въобще не ми говори за култура на обслужване. По-скоро им дай да бъдат герои в роман на Даниел Дефо...Закараха ни на остров Кералайн, според тур операторите един от най-красивите и посещаваните. И без да се притеснявам мога да се обзаложа с някой от вас, че никой не е станал по-рано от мен онази паметна сутрин...Кералайн! Кералайн, красиво име, което обаче иняма нищо общо с предсавата, която тур операторите създадоха в нас...Няколко хотела на пусти скали...Екскурзоводът на доста развален английски ни обясни, че “Интернешънъл Дейтлайн” бил резервиран изцяло за 31 декември 1999г. и като го попитахме защо, ни отговори, че заради настъпването на Новия век...Каква романтика, а...Колко народ иска да види слънцето на новото хилядолетие преди останалите. -Мисля, че доста се поспори по този въпрос!-пак вметна Палистър.-Няколко десетки учени доста се поизложиха. -Явно нашите приятелчета спадат към тези, които са се изложили... -Но въпреки това звучи доста переспективно. Регистрации цели осем години напред... -Особено като се има предвид, че новото хилядолетие би трябвало да се приеме, че започва не през 2000г, а през 2001... Никой този път не се засмя, а всеки започна да пресмята нещо на ум, докато разбира се Самървил не проби тишината с басовия си тембър: -А хотела, беше ли пълен? -Как ли пък не...Явно юнаците като мен не са чак толкова много, но имаше достатъчно мъже, за да изпием запаса им от бира... -О-о-о-о! -След това чакахме три дни да докарат цели три каси от Тонга, а след това седмица и нещо до новата пратка...А понеже запасите на Тарава и на целия архипелаг бяха свършили, в близко време се очакваше голямо зареждане. Жалко, че нямах резервация за месец та да изчакам и видя...Надявам се, искрено се надявам, че когато момчетата, които са имали късмета още от тогава да резервират хотела, няма да чакат поредната порция изстудена бира... Шон погледна часовника си и празната опаковка чипс. Хвърли бегъл поглед към Мелиса, с който й казваше да го последва навън и излезе. След малко трябваше да тръгва за летището. ХІІ. Професор Гордън Бъкман беше преподавател по политология като специализираше главно върху положението н съвременното състояние на страните от Персийския залив. Беше на 57г. Винаги носеше черни строги костюми, много рядко слагаше вратовръзка върху раираните си ризи. Черното го правеше някак си величествен и достолепен, а и ярко контрастираше на бялата му като сняг коса. Не можеше да се каже, че беше висок. Застанеше ли пред катедрата много често имаше чувството, че потъва в нея и по тази, а и други причини, предпочиташе да стои изправен пред студентите в цял ръст..Просто не мислеше, че това да стоиш зад катедра те прави нещо повече от тези, които храниш със знания. В началото на преподавателската си кариера не веднъж се беше усмихвал на студентите си заради мъките да изглежда достолепен. Гордън не беше нито злопаметен, нито пък самовлюбен егоист. Лесно разреши проблема с катедрата като си позволи да си вземе доста изискано кресло и най-спокойно се отпусна в него, крастоса крака и както един студент се беше изразил, липсваше му само пура и чаша бърбън...Но те можеха да почакат за след лекциите. Точно тогава аудиторията му беше леко потресена от свободния дух вплътен в лицето на професора им. Още по-захласнати останаха като започна и самата лекция. За разлика от останалите преподаватели, които гонеха студентите си след първите няколко лекции, било то заради начина им на изразяване, заради факта, че обясняваха на прекалено сложен и недостъпен език или дори заради прекалено високомерното им отношения, то броят на студентите на Баксмън постоянно се увеличаваше. Лирични отклонения, метафори, мисли на известни личности и всичко това изцяло обвързано с разглеждания проблем, който винаги беше действителен, а не просто хвърчащ казус. ...-почти 2/3 от територията на Арабския полуостров и няколко побрежни остров в Червено море и Персийския залив. На север граничи с Йордания, Ирак и Кувейт, на юг и югоизток са ЙАР, НДРЙ, Оман, ОАЕ и Катар.Част от границата с Ирак е така наречената “неутрална зона”...Тук ще си позволя едно съвсем леко отклонение...След първата световна война границите между новосъздадените държави Ирак и Неджд, днес това е Саудитска Арабия, била определена доста условно, без да се вземат пред вид населението и извършваните в региона миграции. Това обстоятелбство поражда конфликти между арабските племена в пограничните райони. За уреждането на тези въпроси през 1922г. била свикана конференция, на която било решено между Ирак и Неджд да се обособи погранична зона с площ от 9000кв.км, която през 1942г. официално се нарича Неутрална зона. През 1935г. част от тази Неутрална зона е предадена на Ирак заради петролната концесия “Басра петролна компания”. Останалата част от зоната през 1948г. била прибавена към границите на Саудитска Арабия в концесия на АРАМКО, което означава... -Арабско-американска петролна компания!-обади се русокос студент, който беше винаги доста деен и запознат с разглежданата материя. -Точно така. Благодаря за пояснението! Студентите в залата тихо си захихихаха. -До средата на 70-те години ние контролирахме по-голяма част от нефтодобива и нефтопреработването, но ОАПЕК оказа доста силен натиск и...Знаете какво стана! Ако пък не, то след няколко лекции ще ви обърна по-специално внимание върху този кризисен момент в развитието на американо-арабските отношения и кризата споходила американската икономика.-Бакмън замълча за няколко секунди и продължи с равномерния си глас:-Нека сега отново се върнем към скучното, но задължително, географско положение. Просто не е възможно да разглеждаш проблемите на коя да е държава без да знаеш с кого граничи или с кого би могла да се конфронтира поради една или друга причина...И така стигнахме до западната граница където съседи са неспокойните води на Червено море, а на изток границата се мие от водите на Персийския “нефтен” залив. Населението в този регион е доста контрастно. Разбира се основна част са арабите, но наличието на шиити и суните доста размива предполагаемото идеално съжителство там. В пустините предимно живеят бедуини, а в оазисите дребни земеделци, които и до днес продължават да подържат средновековния начин на живот, живееки в стари постройки от бамбук и палмови листа. Саудитска Арабия е абсолютна теократична монархия, начело, на която стои крал, който съсредоточава в ръцете си законодателната и изпълнителната власт, което в определени случаи е доста добре. Погледнете например какво разбирателство струи между Сенат, Конгрес и Президент. Все институции от които зависят съдбините ни... Отново последва тихо шумолене сред студентите, което бързо замря когато Бакмън продължи да говори: -Той също така се явява и религиозен водач...В административно отношение териоторията на страната се дели на четири провинции:Неджд, за която ви говорих преди малко, Хиджас, Асир и Източна провинция...Днес ще се спра по-подробно на началото на познатата ни история на Саудитска Арабия, което би ни помогнало да вникнем доста по-надълбоко в конфликтите разяждащи тази част и целият Арабски свят. Територията на Саудитска Арабия е историческа родина на арабите. В началото те са обитавали североизточните части, на започналото разселение през ІІх.пр.н.е ги разполага на почти целия полуостров. При това те успяват да асимилират местното население, което било остатък от негроидната раса обитаваща западните покрайнини и австралоидната от източните. Саудитска Арабия не е подложена на археологични разкопки и като цяло началото на историята й е слабо известна. До голяма степен информацията, която имаме идва от други източници, което я прави доста насочваща и ако решите субективно негативна....Съществуващите през началото на Іх.пр.н.е на юг от Минейска и Собейски държави оказват голямо въздействие на северозападните области на страната. В качеството си на транзитни търговски центрове възникнали древните градове Мека и Медина. V в.н.е в Неджд и източна Арабия се образувало така нареченото Киндско обединено племе, което разпростряло властта си и на юг на полуострова. След като обединението се разпаднало, основен политически, търговски и религиозен център станал град... -Мека ли?-определено този път гласът беше тих и спокоен. Директорът на ЦРУ беше улегнал човек, който задълбочено разглеждаше проблемите и за разлика от предшественика си не си позволяваше излишни емоции, а също така не си позволяваше да губи време висейки постоянно пред вратите на Конгреса. Джек Еванс се усмихна уморено. Последната седмица не беше никак лека за него и екипа му, но като гледаше изтормозеното лице срещу себе си, му стваше някак си по-леко. -И на какво се дължи този внезапен интерес?-попита директорът Скот Адлер.-Да не би да са организирали групови посещения на гробницата на Мохамед?! -Смятахме, че тази разходка е само блъф, шефе...Отдела ми цяла седмица проучва купища информация и извода, до който достигаме, е само един и не мога да не се притеснявам от това, до което достигаме... -Нова Студена война?-Адлер замислено повдигна очи и си помисли дали тази седмица кафето няма да измести мястото на водата в ежедневието му и то при положение, че човекът на когото разчиташе най-много да облекчава натоварването, сега лежеше повален от странна треска.-Онзи ден говорих с Дженкинс от Оперативния. Каза ми нещо-директорът позамълча за секунда,-но просто ми се стори прекалено невъзможно, въпреки че...Май сега започвам да разбирам измеренията на проблема! -Какво по-точно?-попита отговорника на отдел Русия. -Информационната ни мрежа в Близкия изток...Използваме действащи оперативни агенти във връзка с едно предположение и в крайна сметка нещата излязоха извън контрол...Сега мисля, че пъзеля започва да се нарежда. Поне в моята глава... -За Тубвил ли става дума? Директорът повдигна изненадано очи. -Прехвърляме си това онова, сър...Просто трябва да следим нещата малко по-изкъсо...За да не губим нишката. Еванс си позволи лека усмивка. Скот Адлер пък застана до прозореца, място където обичаше да стои, когато мислеше. На последно време прекарваше доста много време там. -Позволих си да попрегледам малко оперативния доклад, сър...От Дженкинс! Адлер само подвигна вежди. Ето, че колкото и да си мислеше, че всичко върви под негов контрол, все нещо му се изплъзваше. Но по-добре беше, че ръководителите на отдела си сътрудничеха вместо да си съперничеха и да се дърпат един друг, което само би спирало прогреса. -Защо смятаме, че руснаците си играят с нас?..Докладът не обръща специално внимание, но кара да се замислиш. Това нещо не ми допада прекалено. Изисквам от моите хора конкретни предположения, анализи и препоръки... Аха, помисли си директорът, но премълча. Ето я и черната котка! -Андрей Антич е бил забелязан в Рас-Тамура и Даммам... Еванс ококори очи. Това не го пишеше никаде и определено го изненада. Прекалено добре знаеше кого има пред вид директорът. -Антич? Той?..Ще проверя източниците си близки до Кремъл, сър...Сигурно ли е? Имам предвид снимки или нещо подобно... -Има... -Антич е вече петнадесет години в Кремъл и нито веднъж не е напускал пределите на Русия, дори на Москва...Прекалено ценен е, за да си позволят да го изтърват...Какво би могло да го изстреля в Даммам? -Което ме кара да се съмнявам в част от фактите, които преглеждах последната седмица... -По-точно? -Очаквано събрание на Политбюро и доста интересни проблеми за обсъждане...Не знаем нищо конкретно. Онзи ден си поговорих с Ники в закусвалнята...Обсъдихме някой неща...Но пък това.... Скот Адлер прехапа устни. -Следователно разходката на Андрей Антич до Саудитска Арабия може да се окаже потвърждение на предположението ни...Нишката, която убягва в доклада на Дженкинс...Странно! -Нещо такова, Джек-съгласи се директорът на ЦРУ.-Нещо такова! Ако ситуацията действително е такава, то има предпоставка Студената война да се окаже значително по-топла. И идеята, която ми идва първо е да подготвим “военно учение” в мирната зона до планините Тиеншан в Южен Казахстан. -И да разпалим огъня... -Наблегни на моментнана обстановка на Каспийските републики, Джек...До два дни искам пред мен да стои перфектен доклад...Нещата започват да излизат от контрол или поне на мен така ми се струва. А стане ли нещо, което не сме очаквали, ония идиоти от Сената и Конгреса ще ни виснат на шиите, а аз не искам някой сополанко дето си няма и представа какво е да си в постоянен стрес във вражеска територия, да ми виси на врата задавайки несъществени въпроси... -Ще направя всичко по силите си, сър!-Евънс си помисли кога ли ще успее да се прибере навреме за вечеря и да зарадва жена си и двете си деца с присъствието си.-Саудитска Арабия е най-богатата на нефт държава в региона, сър. 95% от износа на нефт... -Нефт...Мамка му. Мисля си, че когато информирам Брендън, ще остане доста сюрпризиран. -Логично е-съгласи се Еванс.-Ако по този начин се опитват да ни окажат натиск то... -Чакай, чакай малко, Джек!-директорът рязко махна с ръка.-Нещо не се връзва или поне на мен така ми се струва. Защо точно Антич? Ако има нещо общо биха изпратили...-замълча,-Не е ли възможно да се опитват да ни насочат към нещо друго... ІВие само преди секунда споменахте Каспийския басейн...Възможно е, но аз си мисля, че каквото и да кроят, то явно вече е в разгара си щом хризматична фигура като Антич си е позволил да яхне някой Су...Според мен той е липсваща брънка, сър... -Виж, Джек...Имаме оперативен агент там вече от месец...Проблемът идва от факта, че ми е доста трудно да свържа спецслужбите на бившите ни другарчета от КГБ с управляващата партия, която подържа Антич. За никой не са тайна противоречията, които стоят между тях. КГБ и Партията. ВРС и Партията. Борба за контрол и надмощие. Именно това ги прави слаби и ни дава голямо предимство. Това е и причината мястото на Суворов да е доста нажежено. От доста време насам смятаме, и това идва от теб, че те не могат да постигнат какъвто и да било консенсус, без да паднат няколко глави...Обаче сега такива няма. -Това е погледнато през призмата на техния отдел, сър...Погледнато през моите очи. Какво повече може да ни потрябва... -Но тогава нямаше да изпратят Антич. -Напротив...Андрей е отличен дипломат и ако има нещо за обещаване той е идеалният човек, който може да те убеди, че зелените ябълки всъщност не са чак толкова зелени. Във ВРС едва ли ги обучават в нещщо друго освен за дипломати!-Евънс си позволи лека усмивка въпреки умората.-Последните няколко години доста се потрудиха, за да удържат позиците си в Азия и особено на Азиатския полуостров. Обърнаха специално внимание на напрежението в КГБ и сега това ни помага много при работата ни с ВРС...Колкото и да се стараят да подражават на предшествениците си, има една дълбока пропаст, която им пречи да го правят сполучливо...Макар, че Горбачов знаеше и дори даваше негласно съгласието си за обединението на двете Германии, ударът за Русия и целия Съветски съюз беше ужасяващ...1989година обърка доста неща... -Какво предлагаш? -Нека по-обстойно огледам фактите, сър...Ще напиша онзи доклад и ще видим. Ще съпоставим идеите ни с тези на момчетата от Залива. А ако междувременно се потвърди, че Антич действително е в Саудитска Арабия...Просто ще бъде идеално. -Идеално?-доста пъти му се налагаше да се усмихва иронично през последната година. Този път иронията беше доста горчива, защото ако предположенията им се окажеха факт, то щеше да се окаже, че руснаците съвсем не се бяха прибрали в черупките си, а напротив, много добре подготвени им нанасяха съкрушаващ удар. Хубавото в случая беше, че ако все пак слуховете се потвърдяха, то те знаеха от къде могад да очакват удара. Не му отне много време да си избере секретарка. Още като влезе реши, че ще е тя. И без това те нямаха кой знае какви изисквания. А тази...тази. изглеждаше на истинска фурия. Доста голям бюст. Искрено се надяваше да не се окаже, че всичко е просто плод на днешните пластични операции и посещение при чичко хирург, който много добре знаеше как и къде се поставя силикон. Имаше пухкави устни нацапани с тъмно червило, очертани от черен молив. Малко спирала на очите. Зашеметяващ крак и ...И май, че това напълно му стигаше. Поговориха си няколко минути и той остана удоволетворен от това, което чу. Нямаше как да не я покани веднага на обяд. Фирмата плаща. А на въпроса й: в какво по точно се изразява работата ми? Той просто я потупа по задника. Фирмата плаща. Вървеше по слабо осветения коридор и си мислеше как мрази денят му да започва така. Също така мразеше денят му да препуска така устремно между Ленгли и Вашингтон. А сега, сега Скот Адлер се беше насочил към задушния кабинет, където се провеждаха събранията на междуведомствената комисия между НАСА и военните. Мразеше ги, но това беше част от задълженията му, кото нямаше как да пропусне. Никой не се вслушваше в мнението му, че тези събирания бяха чиста затуба на време, че не са необходими, но те винаги се състояха ито точно тогава, когато беше най-натоварен. Кога пък ли съм имал свободно време? Тази междуведомствена група се ръководеше от Андрю Блейк, помощник и съветник на президента по въпросите за национална сигурност. В състава и се включваха личности като Алай Картрайт заместник министър на отбраната, председателя на комитета на началник щабовете генерал Дък Ривъс, заместник-държавния секретар Дейна Осбърн, директорът на Агенцията за контрол над въоръжаването и разоръжаването Ким Уайз и Колин Хейвлок-директорът на НАСА. Разбира се Скот Адлер, директорът на ЦРУ, автоматично се вписваше в тази пъстра сбирщина от “висши гости”. Междуведомствената група беше беше съставена преди повече от петнадесет години и почти всички членове, с изключение на 76 годишния Картрайт, бяха нови членове. В повечето случаи причината да бяха тук бяха постовете, които заемаха. Един вид приемственост, която определяше и позицията им. Те трябваше да определят и координират дейността на НАСА и Пентагона по отношение на космическите програми разработвани във ведомствата. Нямаше как да не се забележи, че присъствието на членове на НАСА беше ограничено само до директора им, което беше и доста недвусмислено. Основната цел на тази комисия беше упражняването на здрав контрол над космическата политика на САЩ и разглеждането на препоръки за нейното по-ефективно осъществяване и прогрес. Не беше тайна за никой, че под “по-ефективно” се разбираше увеличаване на военния бюджет и намаляване този на НАСА за определени аспекти от дейността. За това пренасочване на средства се използваха легалните пътища на федералните закони. Хейвлок отлично го разбираше. Но по простата причина, че беше бивш легионер, който дълги години се беше подвизавал сред коридорите в Пентагона, а и беше отявлен американист, повечето проекти и промени, касаещи НАСА и в по-голяма степен военните не оказазваха негативно въздействие върху насоките му на мислене. В НАСА безмълвно подкрепяха привилегиите, с които разполагаха военните, а тези, които роптаеха, го правеха скрито и най-вече идеите им не достигаха достатъчно на високо, за да окажат необходимото въздействие. В началото на сформирането на междуведомствената група, задачите, пред които бяха изправени можеха да се охарактеризират така: 1. Създаване и извеждане в орбита на космически обекти с по-голяма защитна способност, които ще могат да функционират дори и в случай на военен конфликт. За целта беше приведена специална дългосрочна програма 2. Създаване и разполагане на противоракетна система 3. Създаване и разполагане на системи за откриване и съответно реагиране на атака срещу американски космически обекти “Мирното изследване на космоса не изключва преследване на цели, които са свързани с националната сигурност на САЩ”, лаконично обичаше да казва ветерана в групата Картрайт. Една от златните му фрази, която и до днешни дни беше използвана от политиците, макар и с леки изменения, но запазваща същността си. Разбира се милитаризирането на космическото пространство не означава война за превъзходство, а средство за отреагиране срещу агресията.... До днес голяма част от задачите на космическата директива бяха изпълнени или подлежаха на изпълнение след гласуване. Първо тук, а после и в Сената. Значителна част от работещите проекти бяха излезли именно от тази стая, към кояо се беше насочил директорът на ЦРУ с все по-забързана крачка. Една единствена дума от президента на САЩ и всичко, което се раждаше тук можеше да бъде вдигнато в космоса, американския военен потенциал в космическото пространство. Разбира се внимателно трябваше да се преодоляват недвусмислиците в Женевските спогодби. Всички, с които Адлер щеше да се срещне, след като отвори вратата пред себе си, го знаеха много добре. Факт беше обаче, че и също така добре знаеха как да ги заобикалят. Именно за това присъствието и натиска оказван на Хейвлок бяха неща пряко ангажирани с политиката на Пентагона. Адлер натисна бравата... Сега задачите на комисията бяха свързани с отхвърлянето на новите проекти или тяхното финансиране. Не беше особено лека задача пред вид множеството програми, които постъпваха ежедневно. По тази причина преди две години беше прието създаването на предварителна комисия, която да оглежда и прехвърля за последващо обсъждане проектите. Това значително облекчи работата им и разреди срещите им, но въпреки това и сега на Адлер му се струваше, че не си заслужаваше да стои с тези хора всеки вторник на всяка втора седмица. -Предполагам, че сте имали необходимото време да се запознаете с проектите, господа...Мадам!-Андрю Блейк започна веднага. Без предисловие, без каквото и да било. А възможно беше и до сега да са си говорили. Все пак малко позакъснях. Поне беше достатъчно тактичен да го премълчи, помисли си директорът на ЦРУ и побърза да се настани в стола си. -Времето е еднакво ценно за всички нас и мисля, че не е необходимо да се спускаме в излишни предисловия от сорта на : колко е важна нашата работа и че от нея зависи просперитета на американския народ... Лицемер, не успя да сдържи мислите си Адлер. Незнайно защо но съветника на президента по въпросите за национална сигурност му беше антипатичен, въпреки високия рейтинг и изключителнте умения на политик, които притежаваше. Илай Картрайт, както и всеки друг път, пръв взе думата. Говореше бавно и отчетливо. Не бързаше. А трябваше. Все пак не беше млад. -Прегледах го няколко пъти...Доста внимателно. Мога ли да попитам кой се занимава с него? -Отдела за нови технологии... Около пет секунди не каза нищо. -Определено някое мамино детенце е родило тази идея...Не мисля, че есме способни да се спуснем в такава мащабна авантюра...Не и сега когато от всички страни тръбим за разоръжаване. -Може да се окаже една от най-скъпоструващите играчки...Най-скъпата!-намеси се Дейна Осбърн. Гласът и леко потреперваше. Беше изнервена. Дали слуховете за напрежението, което ЦРУ очакваше на предварителните срещи с руснаците, бяха стигнали и до нея. -А руснаците?-продължи тя и Адлер разбра, че беше прав. Заместник-държавния секретар разполагаше с част от секретния доклад, който бяха пратили до Белия дом преди седмица.-Защо не е упоменато нищо за това, което можем да очакваме от тях....Не мисля, че разглеждането на нещо от такъв мащаб е възможно, без да се обърне внимание на евентуалните последици, които можем да очакваме в отговор... -Знаете какъв скандал последва след отказа за ратифицирането на споразумението САЛТ-1 и САЛТ-2! -Стига, Ким!-Илай махна пренебрежително с ръка, после накваси устните си с вода и продължи.-Сега ли му е времето да продължаваме да се съобразяваме с руснаците...Та те едвам дишат. Скоро зърнената криза ще ги убие...А Даяна-винаги я наричаше така,-ми говори за допитване...Те никога не са били по-слаби, момиче! Скот Адлер само си позволи да се усмихне. Част от твърдението беше вярно, но също така вярно беше, че това се отнасяше до обикновения руснак. А какво ставаше всъщност с бившите чекисти, които само чакаха заповедите на своите командири за да тръгнат на поход на Запад. Директорът на ЦРУ се зае да преглежда проекта..Беше няколко страници като повечето бяха изпъстрени с цифри...Много цифри. Много данъци. А можеше и да е по-добре парите да бъдат насочени към подобряване на разузнавателната космическа апаратура.НАСА също плачеха за по-голям бюджет… -По дяволите! Вече можем да четем “Московский новости” от горе… -Това не зависи от тях и нас, Илай!-настоя директорът на АКВР.-През 1963 лично си присъствал при подписването на първия международен договор отнасящ се до милитаризирането на космическото пространство. -И това оказа ли някакво по-съществено влияние върху това, което правим?-саркастично запита стареца.-Не! Не!..Знаеш много добре как стават тия работи, момче…Забаламосваме хората, забаламосваме и себе си. Ти вярвал ли си някога в нещо от такъв глобален мащаб…Човекът е животно, а за да оцелееш в джунглата от информация,трябва пръв да си я доставяш… Андрю Блейк се поразмърда нервно в стола си.. бяха зяпочнали да се отклонявт от темата, от това, което го интерисуваше на този етап. -Нека за малко оставим това настрана…Става ли?-отпи от чашата вода и огледа присъстващите.-Нека се концентрираме върху проекта. Заслужавали си времето и парите. Нека го пообсъдим малко. Слаби места, предимства, фактори, които биха оказали въздействие и т.н…Какво мислиш, Колин? Директорът на НАСА повдигна вежди, спря за секунда погледа си върху листите пред себе си, и леко се усмихна. Всички се втренчиха в него с питащи очи. Само Илай тихо сумтеше свит в стола си. Без да го изтъква, Колин Хейвлок си знаеше, че е най-добрият спец в тази област. Нямаше как да не уважат мнението му. -Вече съм виждал нещо подобно…-бавно и отчетливо започна той. “А аз не”, помисли си директорът на ЦРУ и потърка очите си. Затваряха се от умората, която го притискаше. -…но това все пак е малко по нестандартно. Не казвам нещо от сферата на фантастиката, тъй като последните години доказаха, че понятието фантастика прекалено много се преплита с всичко, което правим…Сме направили. -Аз също съм преглеждал нещо подобно!-обади се Уайз, но почти никой не му обърна внимание. -Но, не мисля, че споразуменията, които САЩ ратифицира заедно с десетки други политически сили в света трябва да бъдат нарушавани…Договорът от 1967 напълно противоречи на всичко, което има тук…Всичко! Всяка една точка!-Дък Ривас явно заставаше зад Уайз. -Нека започнем менодично обсъждане, Дък!-намеси се Андрю Блейк.-Това ще оставим за накрая! Погледът му се спря за част от секундата върху лицето на председателя на началник щабовете и към Дейна Осбърн, която внимателно случаше изявленията на всички без да се намесва. -Хайде отначало-Адлер въздъхна шумно, толкова силно, че на всички трябваше да им стане ясно, че вече му е доскучало от обсъждането на такива глупости.-Нещо против да ни обясниш набързо как стоят нещата…Може ли да стане…това, или пак се чудим какви проекти да бутаме за гласуване! Хейвлок леко се усмихна на прямотата на Адлер. -Създаването на обстановка, при която превъзхождаме всички във военно отношение, не е скорошна идея…И си мисля, че това е единствената приемствена точка в политиката на всяко правителство…За съжаление, Скот, не мога да кажа дали това тук е илюзия и дали ще ни даде това, което искаме, но съм сигурен, че имам достатъчно специалисти зад гърба си, които могат да разнищят всяка една точка от предложението…Каква е първата постановка? -Електромагнитен удар-обади се Осбърн. -Не мисля, че мога да ви кажа колко силен трябва да е, за да окаже въздействието което търсим, или дали въобще можем да постигнем някакво положително въздействие…Със сигурност такова ще има, но полюсът, на който ще се намираме след това, зависи от презицните изчисления, които трябва да бъдат направени. Вземайки предвид плътността и ако направим изчисленията на нейна база съм сигурен, че ще сгрешим. Трябва ни нещо по-конкретно, а именно кои фактори трябва да бъдат разгледани, за да постигнем ефективност. Необходима е оценка на комплекс от действащи фактори, а тук такава няма-директорът на НАСА хвърли бърз поглед към съветника на президента по въпросите за национална сигурност. -А Луната?-последва нов въпрос от Дейна Осбърн. Блейк извади някакъв друг пакет с листи и го бутда към Хейвлок. -Мисля, че няма да е зле да му хвърлиш един поглед… Последва бърз оглед. -Много цифри…Сега не мога да коментирам. Разбирате, че е необходим по обстоен оглед…Това, което исках да ви обясня, говорейки за плътността, е че е почти невъзможно…-директорът на НАСА замълча съсредоточавайки се върху това, което искаше да каже. Не подценяваше потенциала на присъстващите тук, но беше сигурен, че едва ли всички можеха да боравят с терминологията като него.-Нека вземем масата на Земята за единица-продължи той, а химикалът в ръката му шареше върху гърба на един от листите,-тогава плътността е …5,52г/куб.см. Луната има маса 0,0123 от земната и плътност съответно…3,3г/куб.см. Интензитетът на гравитационното полее пропорционален на масата. Причината на Луната да нямаатмосфера е именно слабата гравитация, което е причина частиците да се задържат в орбитата й. Гравитационното поле на Луната е много слабо и при скорост на избягване 2,4км/с е абсолютно невъзможно молекулите на газовете да се задържат о образуват поне тънка атмосферна обвивка!-Хейвлок повдигна поглед от листа. -И какво може да направи взрива?-Дък Ривас беше започнал да прехвърлядесетки възможности в глвата си. -Не мисля, че съм в състояние да определя точно и сега…Но могат да бъдат прекалено много. Разбира се винаги има крайности…Най-крайните са иместване на Луната от траекторията и на движение около Слънцето или…Успех! -Успех!-безвучно размърда устни Андрю Блейк. -Изместване?!-Дейна Осбърн изпуфтя тихо. -Ако в лунното пространство, близо до повърхността се взриви неутронна бомба с мощност между 10 и 20 мегатона, това може да предизвика космически катаклизъм. Движението на Луната около Земята може да бъде нарушено, а това може да доведе до верижна катастрофа или… -Сблъсък, попадане в гравитацията на Марс или просто изчезване от нашата Слънчева система…Нека не забравяме влиянието върху приливите и отливите. -Нещо такова, Ким…Плюс раздробяването й на хиляди къса. Както казах това зависи от мощността на взрива и разстоянието от повърхността, където ще бъде извършена детонацията. От друга страна част от тези негативни последици могат да бъдат избегнати ако се прибегне до серия от взривове на самата повърхност или в орбитална близост… За около минута настъпи мълчание в залата. За Адлер странно беше, че Илай Картрайт вече доста време не се беше обадил. А той беше единствения тук, който беше полагал подписа си под няколко подобни “глупости”. -А относно реакцията в проекта? -Непременно ли трябва да е крайна? “Смахнати старчета”, директорът на ЦРУ насочи погледа си към Ким Уайз. -При неутронен взрив се получава електромагнитен удар, който се изразява във въздействието на мощно гама- и рентгенова излъчване върху обекта. При попадане на тези лъчи върху метална повърхност възниква електромагнитно поле с напрежение до милион волта на квадратен метър. А ние знаем, че Луната е съставена предимно от скали и метали, така че може да се очаква образуване на поле с такъв капацитет при по-силен взрив. Нартрайт се размърда и най-накрая се обади: -Миналото десетилетие неутронната бомба щеше да се използва срещу руските сателити и спътници… -Може ли да се увеличи скоростта, с която се движи Луната… -Незнам, Дейна-повдигна рамене Хейвлок.-Все още незнам! -Доста смело…-поглати глава Уайз.-Не трябва обаче да забравяме, че все пак всичко тук е чиста проба блянове. Все още е фантастика и ще бъде такава докато не я поставим в редицата на възможностите САЩ да постигне надмощие над останалия свят…Гравитацията не зависи само от скорост, маса и плътност… Хейвлок побърза да вземе думата, а това нямаше как да не се стори подозрително на Адлер. Имаше странното чувство, че той май си беше подготвил предварително лекцията. Странно! -При получаване на завихряне можем да очакваме, че молекулите ще бъдат завлечени и принудени да останат. -А роляна на щита-огледало…Във Виетнам искахме да използваме нещо подобно. -Набързо е нахвърлено въздействието на температурата върху скоростта. Необходима е по-точна и ясна постановка, но в общи линии температурата има съществено влияние върху скоростта на избягване на атомите и молекулите от повърхностната гравитация…С помощта на мощни лазерни импулси може да се окаже въздействие, но си мисля, че промяната ще е незначителна…До 20 градуса може би. И то при условие, че има някаква атмосфера…Целта на щита, както виждам е, да послужи за изолиране на Луната от Слънцето. Необходимо е първоначално драстично намаляване на температурите или поне оставането им такива каквито са по време на лунна нощ. Около минус 130 градуса… Колин Хейвлок погледна замислено съветника на президента по въпросите за национална сигурност, а после останалата част от листите пред себе си. Какво ставаше тук. Беше повече от сигурен, че останалите си мислят, откъде по дяволите е толкова добре подготвен…А всичко беше тук. В неговите листи. Май само в неговите…Какво правеше Андрю. И защо. Защо? Той прочисти гърлото си, прехвърли още няколко листа от папката си и продължи: -Ако разгледаме спътника на Сатурн, Титан, ще видим, че повърхностната му гравитация не надвишава тази на Луната… Всички забиха погледи в папките пред себе си, но в никоя от тях не пишеше нищо за Титан или каквото и да е било. Усетиха, че Хейвлок е наясно с това, но никой не каза нищо. Андрю се размърда неспокойно. -Тази на Луната е 0,165, а на Титан 0,19 от Земната…Само че Титан има атмосфера и то по-плътна от тази на Марс, който е с повърхностна гравитация само 0,38 от земната. Изследвания, които правихме преди години, показват, че атмосферата му се доближава доста до тази на Земята по плътност, но не и по състав…-мълчание,-В проекта се посочва, че спадането на температурите, съчетани с ускорение на завъртането, могат да доведат до увеличаване на повърхностната гравитация, а като последица от това може да се промени негативната скорост на избягване. -И ще може ли в действителност? -И защо в моя доклад тези глупости са пропуснати?-не се сдържа директорът на ЦРУ, но никой не му отговори. -Физика! -Ок, господа…-Адлер вдигна ръце.-И вие мислите, че е добра идея да се подкрепи една такава щуротия, така ли?-погледът му внимателно обходи всяко едно лице. Необходимо му беше да прецени ситуацията, въпреки че вече си имаше едно на ум за разположението на силите. Андрю Блейк също преценяваше възможностите. “Какво по дяволите си мислиш, че правиш, копеле”… -Научна фантастика!-Уайз явно искаше да се дистанцира. -И доводите са?-запита Адлер вече изнервен от проточването на събирането им.-Щяхме да ги оставим за накрая, нали, мистър Блейк? Андрю усети язвителността в гласа на директорът на ЦРУ. Това не беше добре. Не трябваше да си създава враг в негово лице. По принцип директорът на ЦРУ “надживяваше” поне двама президенти, а мястото му не беше институция, която лесно можеше да бъде пренебрегната или спъната. -Вече казах за ратифицираните спогодби-последва благодарствено кимване към Адлер от страна на Уайз.-Защо не обясниш какво си подписвал, Илай! Картрайт присви очи, понадигна се и постави лакти на масата. Явно очакваше удара. -И какво от това, Ким?! Нима вече толкова години ги спазваме? Илай замълча, останалите явно чакаха малко по-силна конфронтация между тях. -Не и толкома помпозно и показно, Илай!..Това може да доведе до нови размирици от световен мащаб! “Може да стане, но не и заради тези глупости тук. Не и сега…Дано раздвижването в Азия е само съвпадение”. Дейна Осбърн се размърда неспокойно. Май беше дошъл момента всеки да заеме позиция в спора. Не и беше приятно да присъства на открити провокации. Беше перфектно запозната с повечето ратифицирани от САЩ международни спогодби и мислено заставаше зад Уайз, но… -Нека обсъдим всичко, господа-вдигна примирително ръце тя.-Не трябва да пренебрегваме международното мнение…Така, че… -Ще го направим под егидата на гражданските проучвания! Настъпи ледено мълчание. Погледите на всички се забиха в Андрю Блейк. Хейвлок почувства как косата му нястръхва. “Двама на двама, с мен и Блейк пак изравняваме силите”, Адлер облиза устни, предвкусваше войната…Но нямаше как да не забележи и реакцията на Хейвлок. Явно думите на Блейк изненадаха и него… Харви Милър потърка уморените си очи. Вече втори ден времето му лазеше по нервите и не му позволяваше пълноценното използване на оборудването на “Есперанса”. Дрехите му бяха прогизнали и той усещаше как студът прояжда костите. Макиври беше с вечния си дъждобран. От дебелата гума се подаваха само шарещите очички. Бяха пуснали мрежите си близо до скалите и чакаха под плющящия дъжд. -Ужасен вятър!..Направо ме пронизва! Шотландецът погледна към спътника си, но не каза нищо. -Защо просто не се приберем и да продължим, когато времето се пооправи? -“То” ще се покаже…Казах ти, че обича такова време, нали? Хари кимна, но мислено се прокле. Повече от всичко на света му се искаше да разгдае тайните на дълбините на това езеро, но вече му беше трудно да издържа на този скапан климат. И какво!..Той се киснеше под дъжда, а екипажът му, чиито заплати продължаваха да си текат, си почиваше в мотела. Може би само секретарката му имаше работа, все пак трябваше да се свърже с онези двама идиоти, които преди година се бяха разходили по дъното на езерото. Те можеха да помогнат… -Кафе!-предложи Макиври.-Ще те ободри и сгрее! Хари Милър отново махна с ръка и продължида се взира в бурното езеро. Камъни! Защо всички ги наричаха “камъни”? това, че за повечето от тях не означаваха нищо, съвсем не означаваше, че те са купчина безполезни варовикови образования. Нима всички те не поставяха на гробовете на близките си мраморни плочи с посвещения. Къде беше разликата? Различни разбирания, но имащи еднакво значение…Защо не наричаха купчина камъни Статуята на свободата? Какво символизираше тя? Свободата на американците!..Глупости..Трябваше да си зададат въпроса на кои американци и въобще какво разбираха под “американци”? Включваха ли латиноамериканците, азиатците, афроамериканците… Не! Защо никой не разбираше, че тези камъни бяха настилката на пътя, по който дедите им вървяха към Страната на духовете? Те бяха олицитворение на това, което е било и което ще бъде. Връзка между поколенията. Спомен от миналото и размисъл за бъдещето. Реликва от време, което никога не трябваше да умира… Защо тогава американците смятаха, че тяхната “факла” в Манхатън е нещо повече от камъните в Монтана? Историята си е история и трябва да се цени като такава. Времето лекува, но не може напълно да заличи спомена. Той живее вечно, колкото и болезнен да е. Червения облак повдигна очи и погледът му се зарея с разперените криле на белоглавия орел, кръжащ спокойно в небето. Кобилата тихо изпърха, но дори не помръдна от мястото си. Спомени… Пред повече от 130г. неговите деди бяха подмамени от ласкавите обещания и дребните подаръци на белите. След като разбраха, че трудно могат да сломят военната мощ на племето му по река Паудър, белите бяха пратили емисари да се договарят. Те спираха във всяко сиуско село. Мазнеха се, обещаваха, заграбваха с пълни шепи. По заповед на тогавашния губернатор те раздаваха одеала, хранителни продукти и взевъзможни дребни подаръци без никаква стойност, с което лесно успяваха да убедят захласнатите вождове да подпишат нови договори за продажба и преотстъпване на земи. Така, с течение на времето, те губеха най-ценното си притежание. Земята! Синът му коленичи до него в прахта и положи десницата си върху рамото му. -Утре тръгвам… Червения облак само кимна. Безмълвните му устни нижеха молитви към Великия Маниту. -След три дни има предварително разглеждане на делото. Предполагам, че прокурорът ще иска да сключим сделка. Днес повечето дела се решават така и рядко се достига до изнасяне на процеса пред съдебни заседатели…Държавата пести разходи...Когато приключа с това се отдавам изцяло на резервата, татко! Старият индианец извърна глава. Очите му изразяваха умората, която омаломощяваше тялото му. -Знам как да ги притисна…И те го знаят. Никой освен военен вожд не е имал право да се разпорежда със земята на племето. Това са нашите закони …и те е трябвало да бъдат спазени. Виж днес Президента и Конгреса като институции. Между тях винаги съществуват различия, дори бих казал вражда, институционни противоречия, но нито една от двете страни не може да не се съобрази с другата. Няма право да взема решения вместо нея…През 1865г е станало точно така. Институцията, в лицето на управляващия племето, не е имал законно право да се разпорежда с властта, която по право се пада на военния вожд. Следователно всичко, което е подписано от институция, нямаща право и юрисдикция за вземането на такова решение, е невалидно, без значение дали Конгресът е ратифицирал договорите…Ще обжалваме, татко…И ще спечелим! Този път! Червения облак затвори очи…Всичко беше толкова отдавна… ХІІІ. Дейвид се ухили на любезната администраторка. Беше действително симпатична, не можеше да го отрече. Също така не можеха да го отрекат и десетките мъже, които по това време на деня предпочитаха да си пият кафето във фоайето на хотела, където от знойната жега ги спасяваше усилената работа на климатиците. -Може ли да го предадете на господин Манаси?-Дейвид подаде малък тъмен плик без да спира чаровно да се усмихва. Дубай доста се беше променил. Вече не гледаха на европейците и американците като на напаст а напротив, стараеха се да им обръщат колкото се може по-голямо внимание. Всъщност това, което ги интерисуваше бяха единствено парите им. Но къде ли по-света не беше така. -Разбира се, господине!-момичето пое плика в ръка и го постави в клитка 407. Дейвид видя това, което му беше необходимо. Въпреки темпото, с което се разрастваше Дубай, по-голяма част от хотелите му все още изповядваха старите правила на обслужване на клиентите. Манаси беше от хората, които предпочитат уютното спокойствие на такива места вместо искрящите четири и пет звездни хотели. Доста пъти дори се беше навирал и в къде-къде по-долнопробни дупки. Това отчасти беше добре, но от друга страна можеше да дведе и до доста неприятни за него последици. Дейвид се насочи към асансьора, но преди да влезе вътре отправи последен поглед към администраторката, която тъкмо в този момент информираше приятеля му, че за него има пакет долу на рецепцията. Наличието само на две звезди за хотела щеше да е причина Манаси да слезе до долу и да получи пакета. Фактът, че никой незнаеше, че той е тук щеше да го изненада и той трябваше да бъде доста предпазлив. Но въпреки това щше да слезе. Половин минута по-късно Девид се беше облегнал на тапицираната в тъмно стена на коридора, която поглъщаше луминисцентната светлина, и чакаше. След още половин минута вратата на два метра от него леко се открехна, но в първия момент никой не се показа. Дейвид предполагаше, че Манаси се услушва за хора в коридора. Не мърдаше…Ръката му беше поставена в джоба на спортното сако, където се мъдреше оръжието. Дланта му беше оплела ръкохватката в смъртоносна хватка. Чакаше! Манаси се показа. Всъщност само част от лицето му, но това беше достатъчно. Дейвид скочи напред, лявата му ръка се впи в гушата му, а дясната мълниеносно извади пистолета от джоба и заби дулото му в областта на сърцето. Арабинът не можа да реагира по никакъв начин. След още две сукенди двете телалежаха на пода в стаята, а вратата беше затръшната с крак от Дейвид. Дулото не с отделяше от сърцето на Манаси, а палеца и показалеца на лявата му ръка стискаха трахеята, като позволяваха само на ограничено количество въздух, да достига до дробовете. -Здравей, Ибрахим!-ухили се американецът и отстъпи крачка назад, изправи се и продължи да гледа проснатото тяло на приятеля си. Арабинът преглътна трудно. Имаше чувството, че някаква огромна буца е заседнала в гърлото му. -Хубава стая-продължи Дейвид и се отпусна в един от столовете.-Но нещо не си оцелил на изглед. -Какво ти става, по дяволите!-изруга другия като продължаваше да лежи на пода.-По дяволите! -Не бутай врата си. Ще ти мине по-бързо… Ибрахим леко се надигна. Все още гледаше не дотолкова уплашено, колкото ядосано. -Исках да се видим и си позволих да отделя от ценното си време, за да те потърся из всички вертепи на Дубай…Намерих те! -Можеше да се обадеш и по телефона…Чувствам се радостен, че съм мъж, че представям си какво би се случило ако решиш да ми поискаш ръката-изръмжа арабина. -Остаряваш, приятелю!-Дейвид прегърна арабина и му се ухили.-Губиш си навиците! -Попитай онова руско копеле…Ако може да говори от Ада. Мисля си, че целия им гарнизон се зарадва…-Ибрахим продължаваше да държи мястото където бяха пръстите на амриканеца до преди малко.-Можеше да ме гръмнеш! -А можеше и да е някой руски патриот, който не е твърде доволен от фиаското, което си им организирал. Мога да се обзаложа, че има не един такъв, който на драго сърце ще ти срита задника с някой куршум при първа възможност…Просто се старая да те поддържам във форма. -Благодарен съм ти-доближи се до прозореца.-А като не ти харесва изгледа вземи си стая от другата страна! -Аз те намерих… -Казах, че съм ти признателен!-тросна се Манаси и побърза да добави с по-мек тона.-Разкажи ми!.. Антъни Робъртс беше служител в Amerada Hess. Неговата фирма през последните няколко години доста бързо беше успяла да заеме сравнително стабилни позоции, на не чак толкова стабилния петролен пазар. Умелата политика на ръководното звено закрепи Amerada Hess и на пазара в Персийския залив. Концесиите, с които разполагаха не бяха кой знае какво, но пък бяха първата кръчка към един пазар, който беше прицел за всички големи риби от бранша. Като цяло дейността на фирмата беше концентрирана на територията на Щатите и залежите, които щяха да обработват в Персийския залив и Либия се приемаха за повратна точка. Факт беше, че добивът в Северна Америка, Англия и Северно море не е никак достатъчен. Запасите, с които разполагаше фирмата се равняваха на около 2,7 билиона кубични фута природен газ и около 670млн барела петрол. Притежаваха 17% от нефтените и гозовите находища от над 20000 кладенеца. Рафинериите им работеха на пълна мощност в Порт Ридинг, Ню Джърси и Св. Круикс, Вирджинските острови. И всичко, което ставаше в компанията пред последните месеци беше толкова хубаво, че не само борда приемаше новината за бъдещото разрастване с такъв ентусиазъм, а и самите работници по платформите. Повечето от тях не вярваха в чудеса, но те се случваха с всеки изминат ден. Първо подписаха концесия с Либия, като се задължаваха да покрият външния дълг на страната към България на стойност 290млн долара. Добър удар според повечето от тях, като се имаше предвид и ембаргото, на което беше подложена Либия заради така злополучно сваления самолет преди години. А утре Антъни Робъртс трябваше да се срещне с шейх Бен Рахди, петролния министър на ОАЕ. Абу Даби беше най-богатото на петрол емирство в Персийския залив, а развитието на нефтената промишленост се беше оказала повратна точка в израстването и превръщането на Абу Даби в град от световна класа. А от тогава бяха минали само около четиридесет години. За пръв път нефт тук се беше добил през 1958 година и веднага нефтената промишленост зае водещо място по формирането на брутния вътрешен продукт. Ето защо можеше да се смята, че шейх Рахди беше една от най-видните личности в емирството. И всичко беше толкова хубаво. Още по-хубаво щеше да бъде и ако никой не разбереше, че зад интересите на Amerada Hess стои не кой да е, а така небезизвестната Карлайл груп. -Чай?-Оливър Рекс седна срещу Питър Стоун. Преметна мантто си през облегалката на съседния стол и скръсти ръце.-Не мога да не ти кажа, че ми я приятно да те видя!..Колко време мина? Директорът на бюрото по индианските въпроси се усмихна и се отпусна в сепарето. Заведението беше малко и уютно. Подходящо за случая. -Определено-кимна той.-Не мога да си обясня защо всички се наливат с кафе. Ти май си един от малцината, които не забравят, че предпочитам чай. Дори скоро се наложи да уволня секретарката си. Толкова ли им е трудно да запомнят с какво обича да се дрогира шефа им рано сутрин! -О-хо! Не говори така, момче!-Рекс повдигна ръце.-Ако продължаваш така не знам дали ще мога да те оправдая в съда! Рекс беше адвокат. Много добър адвокат. Работеше в най-престижната фирма в града и не се притесняваше да го натяква. Занимаваше се предимно с криминалистите, но беше доста компетентен и в доста други области на правото. Казваше, че се е оказъл от семейното право единствено заради приятелите си. Нямало да му бъде приятно да им дава съвети предвид динамиката на брака в днешно време. -Как са децата и Мег? -Кога ли и аз ще те попитам нещо такова? Стоун поклати глава. -Още не ми остава време. Дори и да си помисля за нещо такова…Надявам се, че поне при теб всичко върви добре… -Може да се кажи…Купувам от новите ваксини и зимата минава по-леко. Няма грип, няма главоболие…За мен! Двамата се засмяха. Стоун не беше стъпвал в Рекс от година, а и повече, а му се искаше да го направи. Приятели от детство, които бяха продължили да бъдат такива през годините. А годините не бяха никак малко. Харесваше Меган. Мила жена, която отдаваше половината си време за двете им деца, а другата половина за вечно работещия й мъж. Жена тип домакиня, без време за професионална кариера, отдадена на семейството. Рекс я разбираше. Бяха учили право заедно с нея и тя прие да принесе толкова голяма жертва в името на тяхната любов. Стоун знаеше, че Рекс я обича…Много! И това всъщност беше добре… -Как ти се сториха?-той погледна към малкото куфарче подпряно до крака на масата.-Предполагам, че са вътре, нали? -Интересни са!-високият Рекс се приведе напред, но бързо се дръпна назад, сервитьорът мълчаливо беше застанал до ръба на масата с тефтер и химикал в ръка. -От кога пиеш немска бира?-попита директорът на БИВ. -Реших да поразчупя малко мирогледи, Пит…полезно е за такива закостенели дървеняци като нас! -О-хоо!-тихо подсвирна Стоун. Ресторантът не се пълнеше много по това време на деня и беше идеалното място за срещи от такъв характер. Стоун мразеше да му се пречкат в краката, а в неговия кабинет винаги се изтупваха купища идиоти, които го занимаваха с проблемите си. А кабинетът на Рекс, ами то всъщност май беше цяла сграда, беше толкова претъпкана с черни костюми, че нямаше място дори за една прозявка. -Какво не ти допадна?..Знаеш, че използването на юридическите ти глупости въобще няма да ми е от полза, така че говори на земен език ако обичаш! Рекс отново се наведе над масата. Лицето му стана сериозно. Адвокатът в него се размърда. -Ще внимавам да не те оплитам в казуси, а и няма кой знае колко много, Пит…-той отпи малко от бирата и остави бутилката на една страна.-Онзе ден опитах една по – лека, но честно да ти кажа си е чиста вода. Само два процента алкохол…Мисля си, че на тези немци понякога им хлопа дъската…-поигра си малко с бутилката и продължи.-Знаеш че по принцип не се занимаваме с такива дела…Това, което ми даде да прегледам е доста интересно…История в най-съвременния смисъл . Проверил ли си тези нещо в Конгреса? Стоун кимна. -Ако договорите са валидни, то те трябва да се ратифицирани от Конгреса…Тоест ако не са ратифицирани, това, което съм преглеждал през последната вечер е просто купчина листи…Разбираш ли? Директорът на БИВ отпи от чая си. Разбира се, че разбираше. -А ако са там? -Пак може да се окаже, че са просто купчина безполезна хартия…Минали са повече от 130 години. Законите като цяло не са претърпели кой знае какви промени, но пък за сметка на това има хиляди поправки… -И по-конкретно, Оливър?..Ако този Медкау също разполага с това, което ти дадох…Тогава какво? Адвокатът протегна ръце и отново преплети пръсти. -Сложно е просто ей така да ти го обясня… -Хей, да не мислиш да ме таксуваш за консултация…Ако го направиш ще ти пусна квитанция, която да ти бъде изплатена от министерството на правосъдието… Отново се засмяха. -Има няколко варианта… -Но земята…На кого е?.. -Срокът за ползване е изтекъл отдавна…Ако се погледнат нещата от тази точка то тя отново е собственост на първоначалните си собственици. Но…Също така е възможно земята да е била одържавена…Разбираш ли. Много промени са ставали по онова време…Трябва да се прегледат доста повече купчини хартии от това, което ти ми даде. Не забравяй, че вече има и щатски закони…Нещата малко са се усложнили и много лесно човек може да се заблуди лавирайки из законодателството… Сервитьорът им сервира обяда. Питър си поръча чаша червено вино и се зае с парчето бекон хилещо се в чинията му. -Жилавичко! -Алангле…Със сос барбекю и пържено яйце. -Поне мислиш за холестерола си-адвоката си беше поръчал само салата и картофи на скара. -Професионална деформация-Стоун се пребори с първото парче от бекона. -Или просто повей на история! -Погледът ти за историята се е изкривил през призмата на правото и тези, които защитаваш, Оливър! -Мама ми казваше на времето да не те слушам, когато обядвам…Винаги си ми пълнил главата с глупости… -Така ли казваше-Стоун се озъби ехидно. -Не се имам за чистокръвен американец, но кой ли в тази голяма пустош наречена Америка може да каже, че е такъв!-повдигна примирено ръце адвоката.-Разходи се из китайския квартал и ще срещнеш толкова чистокръвни американци, които ще ти се закълнат в Конституцията, макар че си нямат и капка понятие от английски… -Каква трагедия! -Ирония…Когато Конгреса е признал правото на човек да се самоопределя е направил голяма грешка… -Така е, иначе американци щяха да се наричат само тези, чиито интереси защитавам аз… -По полека…Не съм съгласен! Говорим за съвременна история…Както казах нещата се променят. Къде всъщност е приноса на твоите приятели за развитието на САЩ? В отглеждането на орхидеи или кока? -Кога за последно си ходил на футбол?-Питър се усмихна предъвквайки.-Имам чувството, че съм забравил да си сложа подплънките, а мача с теб се очертава доста тежък…Но пък е лесно да ти отговоря. Адвокатът повдигна вежди. -Повечето мислят като теб…Но честно да ти кажа вече съм свикнал да не обръщам внимание. Знаеш ли обаче къде е мястото на “нищо повече”?..Навсякъде на не и в историята…Там няма място за отрицание. Ти прочете договорите и какво? Ами ако са невалидни? Адвокатът повдигна вежди. Веднага разбра какво искаше да му каже приятеля му от детинство. -Разбра ме…Не мислиш ли, че именно те стоят в основата на днешната инфраструктура и просперитет. Тяхната земя е почвата за нашия успех…Без нея и природните богатства ние сме просто сбирщина от безполезни твари. Израелците направиха от пустинята рай, а ние правим от рая пустиня…Какви сме всъщност? Крадци?! Измамници?!..Присвоили сме си най-ценното им и сме ги изритали в забвение вместо да ги приобщим и направим част от този процес на развитие..И сега сме всемогъщи и въпреки това се страхуваме да погледнем назад, страхуваме се да поискаме прошка. Всички отричаме да сме расисти, но всичко, което не е млечно бяло е…-Стоун замълча, предъвка месото си и отпи от чашата с вино. -До някъде съм съгласен…Историята те подкрепя, но адвоката в мен ме кара да се отнасям със съмнение… -Ок, Оливър…Но ако тези договори бъдат ратифицирани в Конгреса…Тогава какво? Според правото? -Валидни са… -Не ме разбра…Възможно ли е да са обявени за валидни, въпреки, че сключването им е противозаконно? -Имаш пред вид военните вождове ли? Стоун кимна. -Защо не си довършим обяда, приятел, а после ще се поровя още малко в архивите…Няма да е лошо да се разходиш лично и да видиш за какво точно става дума! -Точно това мисля да направя-потвърди директорът на бюрото по индианските въпроси и довърши бекона си. Мак Филт наблюдаваше пъстрото шествие през прозореца на кабинета си. Върволицата индианци се нижеше бавно. Триста метра. Толкова много хора бяха пристигнали от толкова много резервати, за да присъстват на игрите. Народните носии украсяваха изправените им фигури, лицата им бяха нацапани с бои, главите им украсени с пера. Пееха песни, смееха се. Не му се беше случвало да вижда подобно шествие. Имаше нещо красиво и достолепно във всичко, което се разиграваше пред погледа му. “Как, по дяволите, позволихте всичко това да ви се случи? Как, по дяволите, вие, гордите прерийни мъже, бяхте прокудени тук след като имахте всичко?”… Но неговата работа тук беше не да им се възхищава или да ги съжалява, а да следи всичко да мине нормално. Събеседването с вождовете относно провеждането на игрите беше отнело десет часа, на като се имаше предвид, че в Пентагона се събираха за толкова време при наличието на кризисна ситуация, то май не беше чак толкова много. И до къде бяха стигнали с преговорите. Индианците не прекланяха глава, искаха всичко да бъде изпипано както те искат. Това бяха техни игри и имаха право да ги провеждат по правилата, по които са ги провеждали десетилетия наред. Варварство!..Единственото нещо, което Филт успя да постигне като компромис, беше бройката на участниците от племе и бройката на тези, които щяха да охраняват. Също така уточниха и броя на игрите. Това поне беше добре. Щеше да се следва определен план, а това също беше добре. Безредиците щяха да бъдат потушавани много по-лесно. Искрено се надяваше такива да няма, но беше повече от сигурен, че младите петлета все ще измислят някоя простотия. Знаеше добре какви бяха бойните окраски на различните племена. Тези, които точно минаваха пред прозореца му, бяха от племето сиу. Точно заради тях се беше преместил в “Речния резерват”. Ако членовете на “Воинско общество” пуснеха корени и тук, шефовете му във ФБР никак нямаше да останат очаровани. Филт ги проследи с поглед докато се отдалечат на триста метра и се насочи към телефона. Не мислеше, че всичко ще мине гладко. Нямаше как… -Мак е, Тод…-изрече той в слушалката. -Как си?-долетя гласът от другата страна на линията. -Наблюдавам парада… -Ще започват ли? -Говорих поотделно и заедно с всички. Упсароки, шаени, сиу…Обясних им всичко, което обсъдихме по-рано с теб. -Предполагам, не ми се обаждаш, за да ми кажеш да не водя хората си?!-засмя се агент Тод Бродик. -Бягащото куче заяви, че войната, която започват не може да бъде ограничавана! -О-хо! -Надявам се страстите да не се разпалят чак толкова…Шерифът обеща до доведе тридесет души. Чакам ги след половин час…По-добре е да са тук от рано. -А ти? -Наблюдател…Вече зърнах няколко пренацапани хлапака. Нещо повече от обикновените окраски за такова мероприятие, мисля! Малко ме притесняват… -“Воинско общество” ли? -Сиу… -Мамка му, Мак!..Като зараза са! -Иска ми се да се разминем без размирици, но няма как да накарам ченгетата да преровят всяка къща или палатка за дрога…При толкова лъкове, стрели, копия и секири ми трябват само няколко пликчета кока или цигари марихуана, за да се превърне в касапница…Можеш ли да ми пратиш по факса снимките, с които разполагаме, на членовете. Започне ли нещо веднага ще ги прибера на топло. -Искаш ли няколко момчета в черни костюми? -Мисля да се възползвам от щедростта ти… -Чакай ги…Ще позвъня до Хелена след като ти пратя снимките. Ако искаш съвет,, не чакай да се започнат размирици, а направо ги прибери. Подсигури се! -Ще изчакам първо шерифа, Тод… Филт затвори телефона и отново се доближи до прозореца. Шествието продължаваше да се нижи към безплодната пустош. Толкова много индианци. “Воинско общество” просто нямаше как да пропуснат този момент…Погледът на Филт се насочи към Хоскинс. Той беше скръстил ръце на гърдите си и кимаше с глава. Събеседникът му беше младеж на около двадесет и пет години, лицето му беше нашарено от цветовете на войната. Сиус! Стояха в широкия кабинет, с изглед към площада, вече пет минути, но никой не обелваше дума, ако не се брои едно “здраствуйте”. Едва ли другите двама трябваше да се притесняват по-малко от Игор Шерепетин, но от всички тук, той беше най-здраво притиснат. Откакто Суворов лично му се обади преди малко повече от час за назначаването на тази среща, той си мислеше какво е пропуснал. И въпреки, че напрягаше съзнанието си, нищо не можеше да измисли. А трябваше да е пропуснал нещо. И то прекалено важно, щом лично Суворов го беше потърсил, а по гласът му си личеше, че е много ядосан. Това никак не беше добре. Не само за него. Заместник-директорът Бунин също беше доста кисел. Лицето му беше пепелявочервено, като петолъчката над камината, красящата портрета на Ленин. Шерепетин можеше да се закълне, че Бунин едва се сдържа да не избълва хиляди мълнии. -Не беше лесно, другарю!-най-накрая мълчанието беше прекъснато от Малински, които бавно се изправи и с отмерена крачка се доближи до директора на шести отдел. “Май те последни ще се отучат от това другарю “, помисли Шерепетин, но не помръдна въпреки, че спецназа се надвеси почти до ухото му. -Знаеш колко средства и години труд ни костваше подготовката…Нямаше как да се издъним. Никога не сме имали подготвен план за всяка ситуация. И когато си мислехме, че просто няма какво да ни спре…Се издънихме! -Ще ми обясниш ли какъв е проблема?!-прошепна Шерепетин като съвсем леко отмести главата си, но не се извърна. Бунин мрачно сви вежди, Шерепетин го забеляза. Усещаше на къде духа вятъра, но нямаше намерение да се предава пред формиращата се коалиция. Не и преди да му изяснят какво всъщност е станало. -Знаеш всичко не по зле от мен, Игор Андреевич…Защо тогава позволи това да се случи? Твоите хора постъпват толкова глупаво, че…Изтървали са го и всичко започва да се срива! -Кого?-не издържа директора на шести отдел и повиши тон. -Докато си играеш с другарката от Болшой театър, твоите приятелчета са му изгубили следите! Шерепетин притвори очи. -Не ми е докладвано за нищо!-ледено произнесе той. -Със сигурност докато я чукаш си изключваш телефона!-Малински стисна юмруци, гласът му беше станал стържещ.-Предполагам си проспал и атентата в Танжер! -И от кога всеки атентат ме засяга? -Откакто кракът ти влезе в този кабинет…-най-накрая си обади Бунин. Шерепетин не си позволи да обърне глава по посока на заместник директора. -Нашите хора там трябваше да осъществят връзка, но… “Опиум ли, копеле…Колко ли доларчета влизат в мазната ти гуша, другарю спецназ…”, Шерепетин прехапа устни. Нямаше смисъл да задълбочава кризата, не и когато срещу него щеше да застане Бунин . -Е, как е другарката Конецка?-командирът на група Вимпел положи десницата си върху рамото му. Шерепетин усети силата на мъжа, но не се огъна. …мълчанието беше признак на безволие, а той съвсем не беше човек, който прекланя глава. Не и щом беше достигнал до тук. Не обичаше да го притискат, още повече сега, когато Икономическия шпионаж беше изцяло концентриран в ръцете му. -И ако е добра, какво?-Шерепетин бутна ръката на Малински и си позволи да пусне няколко мълнии.-Доста хора и ръкопляскат в Болшой театър…Още повече искат да го правят когато са само двамата с нея. Защо аз да не й пляскам, когато се съблича пред мен…От кога сексуалните ми отношения, и то нормални, са проблем и контраразузнаването трябва да се занимава с тях?!..Не мислите ли, че по този начин само губим кадри,а и хора, както разбирам от вас…Това, че вие обръщате по-малко внимание на сексуалния си живот не ви прави по-добър в работата… -Какво намеквате, Игор Андреевич?! Шерепетин беше сигурен, че ако Бунин не беше в стаята, Малински щеше да го стисне за гърлото. -Искате да ме обидите ли? Затънали сте до гуша и се опитвате да прехвърлите топката към мен и моя отдел!..Не забравяйте, че не аз се занимавам с операциите. Аз ги създавам, но не ги реализирам, другарю! -Това не е… -Не ме прекъсвайте!-остро го сряза Шерепетин.-Колко време бяхте там?..Или пласирането на марихуана е по-важно от дейността на Партията? Малински се отдалечи от директора на икономическия шпионаж. Едва се сдържаше. Личеше му, но пък Бунин оставаше все така безмълвен. Дебнеше. Но какво? -Къде бяхте вие, когато трябваше някой да си цапа ръцете с кръв!...На топло в дачата на Конецка!..Къде бяхте през 1979г…, в онзи фатален ден, когато трябваше да се сформира войсково подразделение, за да смажем Хафизула Амин?!..Шестдесет и пет офицери и петима разузнавачи участваха в операцията. Смазахме ги само с толкова души…Знаете ли, че като напускахме двореца сред писъци на страх и мирис на изгоряла плът, газихме локви от кръв…Ботушите ми шляпаха в прогизналите от кръв килими!-Малински спря да си поеме дъх, лицето му беше мораво.-Лично застрелях осемгодишният син на Амин, докато вие сте се гушкали тук с някоя другарка… -И какъв беше смисълът на всичко това!-отново не се сдържа Шерепетин. С крайчеца на окото си забеляза, че Бунин пак се размърда, но нещата вече бяха излезли от контрол и не му пукаше много какво щеше да последва. Прекалено навътре беше в нещата, за да си позволят да го заменят.-Загинаха 46 отлично подготвени офицери защото няколко идиоти като вас не можаха да преглътнат едно разочарование…Тогава ми липсваше възможност да изразявам свободно мнението си, но казах че е невъзможно да се избегне войната с Афганистан! А вие ни въвлякохте в нея за цели осем години. И с кого воювахме?..С талибаните или срещу новите оръжия на САЩ?..Ако тогава някой обръщаше повечко внимание на това, което казвах, сега нямаше да имаме тези спънки в Азия и нещата щяха да са доста по-лесни за Русия днес. Също така нямаше да има 14 000 убити и тройно повече ранени и осакатени за цял живот… Бунин се изправи на крака. -Много се увлякохте!-безизразно просъска той.-Нима си мислите, че като си подливате вода един друг другаря Суворов ще забрави какво стана всъщност! -Вие и вашите хора сте некадърници!-не се сдържа Малински въпреки че Бунин го погледна доста остро и предупредително. -Ние също наблюдаваме отдела ви от доста време и да ви кажа… -Другарю Бунин!-прекъсна го Шерепетин. Войната вече беше явна.—В Шесто управление работят едни от най-добрите специалисти по икономически трикове и това, съчетано с опита им като полеви офицери в резидентурите на десетки държави, ги превръща в един отличен и сплотен колектив в областта на икономическия шпионаж…Завършете проверката си, другарю, и тогава ми говорете, че в Шести има кресливи баби или патриоти идиоти! -Нима намеквате, че в ПГУ са такива?! -Само ви напомням, че не само ПГУ представлява КГБ…Идеята за АПФ дойде от нас, а не от ПГУ или някоя от бригадите на спецназ подразделенията…Това би трябвало да ви говори достатъчно и да ви запуши устите! Очите на Бунин започнаха да искрят. Като заместник директор не можеше открито да заема страна, а трябваше да координира дейността между отделенията. Харесваше Малински. Имаха общо минало, а му беше трудно да разбира Шерепетин, макар че го уважаваше като човек с много богат опит и ценни идеи. -Нека поспрем, а?-той повдигна примирено ръце, което въобще не означаваше примирие, а просто затишие. “Усети ли се, копеле!...Или просто се притесни?”, помисли Шерепетин и си позволи доволно да потрие ръце под масата. -Къде са го изтървали?-вече малко по-спокойно запита той. -Техеран!-последва студения отговор на Малински. Бунин се облегна на перваза на прозореца. -Внимаваме да не събудим подозренията на американците… -И ходим в тъмното…-из коментира директорът на Шести отдел.-Но защо никой не ми е докладвал щом нещата са се развили преди два дни?! Още преди да зададе въпроса му стана ясно. Той въобще не беше виновен за станалото, въпреки че част от неговия екип трябваше да следи паричните преводи. Бяха се опитали да замажат положението, но нещата действително бяха излезли от контрол. Последвалата акция срещу техните хора в Танжер допълнително беше наляла масло в огъня и сега…Сега просто търсеха с кого да си измият ръцете пред Суворов. Е, бяха сгрешили! -Николай Семионович, бяхте там и сте най-подробно запознат… -Следваше ме-беше простия отговор. -А когато му погодихте онзи номер…Възможно ли е това да е било пробив в плана ни? Последва отрицателно поклащане на две глави. “Какъв синхрон”, отново помисли Шерепетин. -Не мислите ли, че е възможно да се е състояла среща между него и ръководителят му!..Някъде далеч, някъде където имаме по-малко възможности да достигнем до него!..Европа! Западната част…Получил е инструкции и е възможно да се върне! Мислили сте за това? Явно не бяха…Но всичко, което той казваше имаше логика. Бунин нямаше как да не ву признае, че умът му работеше доста бързо, дори и под напрежение. -Като го намерим…колко време ще отнеме стартирането?-попита Шерепетин. -Два месеца…Евгений Илич се занимава с президента и парламента ни. Трудно образуванията в Русия можеха да се нарече Парламент, но наличието на левица и десница, както и центризъм, беше стъпка в тази насока. Разликата тук беше, че ролите всъщност бяха разменени. Левицата в Русия играеше ролята на десницата на запад и обратно. В продължение на почти осемдесет години всички реформи тук се подхващаха от дясно. Жертвите, които Сталин екзекутираше, защото искаха да се домогнат до минимални права и свободи, бяха обявяване за “десни отклонения”. На запад прогресивните личности по правило принадлежаха към политическата левица или се наричаха либерали. Консерваторите стояха от дясно и бяха реакционни врагове на всичко ново. -Трябва да се го върнем-отбеляза тихо Малински. -Така е…Азърбейджанския нефт е твърде важен за нас…Необходим ни е, а ако те надушат нещата…Ако нашите поддръжници са ни повярвали, едва ли ще продължават да го правят ако пред очите им си позволим да изтървем Азърбейджан. СССР се разпадна, това не беше фатален удар, но ако в ОНД остане само Русия…Не знам! -Нека не забравяме, че и Китай пъплят по границата ни… Бунин отново седна на мястото си. Погледна Малински, после Шерепетин и тихо произнесе: -Намерете американеца…Суворов подписа смъртната му присъда! -Какво?-очите на директора на шести отдел се опулиха. Как ли обаче щеше да реагира ако знаеше, че Андрей Викторович Антич вече се намираше в Саудитска Арабия и по-точно Даммам… ХІV. Скот Адлер се чувстваше изцеден. От доста време не си доспиваше, а това, че хората, на които имаше най-голямо доверие, бяха покосени до един от какви ли не видове грипове и настинки, въобще не му помагаше. Още по-трудно му беше да координира дейността на управлението със специфичните изисквания на Белия дом и едновременно с това да обръща внимание на назряващите конфликтни точки в Персийския залив. Буквално го затрупваха с информация, а и тази междуведомствена група…Трябваше да говори с Президента да го изключат от нея или да го заместят с представител на управлението. Не виждаше как точно ЦРУ можеше да бъде активен участник при разрешаването на такива проблеми освен с изискуема разузнавателна информация, която можеше да достави при запитване. И въпреки че всичко това му идваше прекалено много, той просто не знаеше как да захвърли на една страна част от задълженията си, за да си почине. Докато беше член на тази комисия той трябваше и щеше да изпълнява това, което се изискваше от него, така че се зае да прегледа част от материалите, които му бяха доставени. След половин часово четене отдели на страна няколко листа, които охарактеризираха споразуменията, които бяха направени във връзка с “колонизирането” на космическото пространство. Препрочете ги няколко пъти и загуби още половин час. После затвори уморените си очи и реши да се отпусне в така необходимия му сън, но първо трябваше да проведе още един разговор. Последен. А после малка почивка н креслото. -Дан Уилкс… -Как я караш, Дан?-запита Адлер. -Главоболия, Скот-мъжът от другата страна на линията го позна веднага.-Знаеш как е при мен. Не е по-зле от при теб, но…От всяка страна ме гледат на криво. Не е лесно да преследваш високопоставени кретени. -Какво стана с …Небраска? -Още не съм ти благодарил, но май е и доста рано за това…Или сме на погрешна следа, нещо в което се съмнявам, или скапаняка просто се е покрил…Да не би да си изровил нещо за него?-запита Уилкс макар и да се съмняваше. -Май не…Но мога да ти спомена още едно име около, което да се поразровиш! -Както винаги мислиш за кариерата ми-засмя се Уилкс.-Кой е хубостника? Предполагам, че щом не го проверяваш чрез твоите хора, аз също ще трябва да пипам доста изкъсо?! -Нещо като бегла проверка…Просто му обърни дължимото внимание. -И кой е хубостника? -Блейк, Андрю Блейк!-беззвучно произнесе директорът на ЦРУ, а част от секундата по-късно долови тихото подсвиркване на агента от ФБР. -Съветникът по въпросите за национална сигурност! -Шокирах ли те? -Една институция по-нагоре и щях да се напишкам… -Трябва ми списък на ангажиментите му. -Няма да питам защо не се обърнеш направо към прес аташето му в Белия дом… -Недей… -Нещо друго, което да ме насочи? -Глен Мавърик…Просто си мисля, че има нещо между тях, което и двамата искат да скрият. Не съм сигурен. -Има ли нещо с онази комисия, м която членуваш? -Бързо схващаш!-Адлер нямаше как да отрече, че беше впечатлен. -Работата ми го изисква…ФБР е един голям кошер. Новините се разнасят доста бързо. Чува се, че скоро ще бъде предложен за гласуване нов проект, струващ много пари. Много, много пари…А щом нещата са толкова дебели това може да е само Военно промишления конгломерат. -Две на нула за теб… -Защо не вземеш да си починеш малко, Скот…Не ми се иска сега да те виждам. Дори и по телефона ми звучиш като развалина. -Благодаря за комплимента. -Винаги!-агентът от ФБР затвори. Адлер взе няколко листа в ръката си и оси обеща, че това щеше да е последното нещо, което ще прегледа. “1. 27 януари 1967г…договорът за Луната и космическото пространство е открит за подписване. Влиза в сила на 10 октомври 1967г. До 1989г. е подписан от 124 държави участнички. Договорът забранява извеждането в космическото пространство на ядрено оръжие, строеж на военни бази или обекти с военно предназначение на Луната или други небесни тела. Договорът е безсрочен и открит. Дейностите, които са забранени на Луната и другите небесни тела са: складиране на ядрено оръжие и други оръжия за масово поразяване, създаване на военни бази, съоръжения и укрепления, изпитание на оръжие и други военни маневри. Допуска се използване на военен персонал за научни изследвания и други мирни цели. Пропуск! Определено това беше пропуск и Адлер беше сигурен, че ако някой пора си мислеха, някакви глупости, то те щяха да използват всяка пукнатина. 2. 1979г – списъкът на забраните е допълнен и разширен… Неутронното оръжие е разновидност на оръжията за масово унищожение. Поразяващият ефект се основава върху рязко засилване на интензивността на високо енергийни неутрони, получено при реакцията на ядрен синтез. От 30 до 80% от енергията при взрив на неутронния боеприпас се освобождава под формата на неутронно излъчване, което има най-добре изразена биологична активност/поразява жива тъкан/. Особено опасна за хората е освободения при взрива интензивен поток неутрони, разпространяващи се на големи разстояния. Те проникват през защитни съоръжения и причиняват по-тежки радиационни поражения от ядрен боеприпас. “Какъв ужас”, помисли си Дейна Осбърн и затвори папката. През 1981г. на 6 август САЩ достигна пълномащабно производство. По този начин те показаха, че пренебрегват резолюцията за забрана производството на неутронно оръжие. Проектоконвенцията от 14 март 1988г. така и не влиза в сила. Чак на 36-тата сесия на ОС на ООН се прие резолюция с призив за сключване на конвенцията. Заместник държавния секретар кръстоса крак върху крак. Защо и трябваше да подкрепя нещо толкова налудничаво и … противозаконно според резолюциите сключени на международно равнище. Беше безсмислено Глен Мавърик се беше отпуснал в хамака в малкия двор на вилата си и разговаряше по телефона. Както винаги беше нервен. -Поне три месеца-той затвори очи. -Знаеш, че няма как да не отнеме време. Насрочването на всяко едно заседание изисква също време. Повечето от членовете на комисията за доста заети и не е по силите им. Събирането е трудно, а ако искам да пришпоря ангажиментите им с комисията, те ще започнат да роптаят. Вчера беше първото разглеждане. Представих им материалите ти…Пълнотата ги изненада, но така поне ще забавим разтакаването -Как реагираха? -Позната материя, към която се гледа с подозрение…Имаше доста скептични изказвания!-Андрю нямаше как да не се замисли за погледа на Адлер.-Адлер и това не е никак маловажно-добави той. -Други? -Дейна Осбърн…Уайз, директорът за контрол н агенцията над въоръжаването и разоръжаването! -Точно Ким?-Глен пооправи шортите си и слезе от хамака. -Аз също се изненадах, но явно съм го надценявал. Страхлив е…Възраженията, които ще се надигнат от чужбина го притесняват. -Надявам се с това се изчерпват… -Илай е същият заклет американист. Мрази всичко неамериканско. Трудно е да спориш с него за нещо, когато става дума за защита на националните интереси, особено когато се говори за потъпкването им…Уайз си устрои малка престрелка със стареца, но Адлер успокои страстите. -Какво каза Хейвлок?-Мавърик вече беше до малкото басейнче и си наливаше чаша студен фреш от каничката. -Въздържа се от явна позиция. -Преди няколко години излезе от Пентагона и се захвана с цивилна дейност-тихо се засмя полковника,-малко преди мен напусна петоъгълното здание…Той беше от главните участници в проектирането и изграждането на “стъпаловидната” отбрана. Той не ме притеснява. Научната фантастика му е присърце… -В ситуация като тази си мисля, че именно той ще има водещо значение. Неговото мнение може да наклони везните със сигурност… От доста време насам Глен си позволи да се усмихне. -Най-много се впечатли от идеята за огледалото щит… -Той беше от изявените му поддръжници още когато искахме да го пуснем над Виетнам…А Ривас? -Той си мисли, че гърбът на Картрайт е най-здрав…Колкото и да съм изненадан, съм доволен от пасивността му…Понякога може да бъде доста отвратително копеле, с което не искам да си имам работа! -И все пак си мисля, че три месеца могат да се окажат пагубни… -Обясних ти, а и не искам да се пришпорвам…Знаеш в какво положение съм, въпреки разговора, който проведохме…Става дума за много пари, а никой не иска да ги подхвърли просто ей така. Темата е твърде деликатна, навлиза се в сфера, която повечето хора предпочитат да избягват, а тези, които се занимават с такива неща, определено са сочени като антисоциални типове… -Искаш да ми кажеш, че във Ванденбърг спазват всички тези глупави резолюции! -Нищо не искам да ти кажа-прекъсна го съветника на президента по въпросите за националната сигурност.-Ти си бил военен и знаеш как е. Двамата помълчаха известно време. -Сигурен ли си, че Уайз може да подлее вода защото включването на “Джей Кей”…Не са без известни увлеченията му към големите риби в бранша. -“Рокуел” и “Боинг”!-Блейк поклати глава от другата страна на линията. -Джейкъб ще остане очарован… -След събирането говорих с Илай…Насаме…Знаеш го какъв е! от старата школа и въобще не му се иска да хвърля пари на вятъра…За министър на отбраната термина “загуба на пари” означава прекалено много. -Сигурно ти е споменал “Гилрой”-това не беше въпрос. -Обърна внимание главно на “Ванденбърг”…Защо е нов полигон след като военната космическа програма се изпълнява идеално и от там…Това е интерпретация на това, което той каза… -Няма нужда да ти обяснявам как изнемогват военните бази…На всеки полет, който се извършва в Кейп Канаверъл, ние правихме по три…Още тогава предложих полигоните да бъдат специализирани, но…Благодаря ти, Андрю…Ще се видим скоро! Мавърик затвори телефона и бавно пристъпи в басейна. Водата беше топла. Усещането приятно. Но това, което ставаше, не беше хубаво. Беше прекалено добре запознат с бюрокращината, за да е сигурен, че три месеца всъщност означават поне година. А и както Андрю беше казал сформирането на междуведомствена комисия от такова равнище беше толкова трудно, а какво оставаше за назначаването на срещи. Три месеца…Прекалено дълго. Трябваше да има и друг начин. Трябваше да има и друг начин и той щеше да го открие. -По запаси на нефт Кувейт заема едно от първите места в света. Запасите му от “черно злато” достигат колосалната цифра от 9,2 млрд тона или около 1/5 от запасите на нефт на не социалистическите държави. Дълго време англо-американския монопол “Кувейт ойл къпъни” държеше в ръцете си преобладаващата част от нефтените концесии, които са разположени почти по цялата територия на страната. “Кувейт нейшънъл петролиум къмпъни” е националната кувейтска компания. 60% от капитала принадлежи на правителството, а 40% е на частни вложители…-професор Гордън Бъкман както винаги стоеше с кръстосани един върху друг крака, а аудиторията му го гледаше в захлас. Само че за разлика от всеки друг път, този път, мислите му бяха насочени към съвсем друго място. “Гласът му вибрира от напрежение”, помисли си униформения полицай, а пръстите на дясната му ръка нервно потропваха върху дръжката на палката. Беше ужасно топло. Слънцето ги смазваше, а какво щеше да стане ако напрежението тук ескалира?..Той, както и останалите петдесетина полицаи се надяваха да не се стига до там. Бяха добре подготвени, но нямаше как да знаят какво могат да очакват точно тук. Шерифът им беше казал, че ще има момчета в черни костюми, които знаят как точно да се справят с подобна ситуация, но колкото и да се оглеждаше не ги виждаше. Отлично знаеше, че на митингите винаги има агенти, които се вклиняват в тълпата и просто скандират с тях докато не попаднат на необходимите хора. Тогава се показваха и проблемите се решаваха Но тук? Нямаше как да си представи агент на Бюрото съблечен едва ли не по долно бельо, целия на цапотен с катран и бои, закичен с пера. Нещо не се връзваше. Момчетата в черно не бяха сред тълпата, не бяха до малкия дървен подиум, не бяха и сред кордона, които самите те съставяха. Къде бяха тогава? Започна постепенно да оглежда местността. Навсякъде, до където му стигаше погледа, се виждаха само полуголи индианци. Никога не беше виждал толкова много на куп. Полето беше потъмняло от насъбралия се народ. В дясно и зад тях оставаше резервата, голямо безплодно парче земя. Имаше няколко по-високи сгради. Едната от тях беше тази на представителите на федералните власти. Всичко останало бяха едноетажни постройки, повечето от дърво, имаше десетина палатки, имитация на вигвамите от преди столетие, няколко дълги оранжерии, в които се мъчеха да отглеждат зеленчуци, няколко обора за животни и малко изкуствено блато, където по-опитните от тях се занимаваха с разсаждане и отглеждане на орхидеи. На този етап това беше най-доходоносния бизнес, но добива бе малак. Полицаят съсредоточи погледа си върху по-високите постройки. От тук не се виждаше почти нищо, а и окото му беше твърде неопитно за да открие това, което търси. Четирима снайперисти и още толкова помощници лежаха на припек върху плоските покриви. Единствения знак за присъствието им беше отразената, от дулата на пушките им с оптичен мерник, светлина. Получаваше се странно пречупване, но никое нетренирано око и такова, което не знае какво да търси, нямаше начин да ги забележи. Федералните агенти не се бяха показали, за да не се спекулира с присъствието им, и за да не се получи обратен ефект. Ескалиране на ситуацията именно заради присъствието им. За разлика от колегите си от шерифската служба, те имаха опит с подобни неща. Под оптичния мерник на един от тях ясно се виждаше трибуната и четиримата мъже на нея. Единият беше малко по-напред и ръкомахаше усилено. Тълпата под тях поглъщаше всяка една дума. Не наличието на стени и откритото пространство им пречеха са чуват за какво се говори там, но това едва ли имаше такова значение. Мак Филт беше съвсем близо до сцената, а слушалката в ухото му, както и микрофона в ревера бяха доста по-сигурна връзка. Докато той продължаваше да мълчи, всичко беше наред. Един от снайперистите се размърда леко. Въпреки мерките, които бяха взели, имаше чувството, че ако постои тук още час, може да получи слънчев удар. От друга страна Мак Филт се беше разположил до самата трибуна. В ляво от него беше Хоскинс. Последният нервно поглеждаше часовника си. След около час трябваше да се качва в роувъра и да потегля за Бродес, където трябваше да посрещне директорът на бюрото по индианските въпроси. Вождовете бяха непреклонни и не отложиха стартирането на игрите заради техния представител, така че Стоун щеше да пристигне тук, точно когато те са в разгара си. На трибуната настъпи малко раздвижване. Дребният индианец, който говореше до сега, се оттегли, а неговото място се зае от друг, също така дребен, но доста по-жилав и як. Той обходи с гордия си поглед тълпата. Челото му лъщеше на светлината. Изпъна се като струна и усмивка пробяга по иначе каменното му лице. -Сега ние сме отново заедно!-говореха на английски, а не на диалект. Това беше едно от задължителните условия, за да бъде даден ход на игрите.-Въпреки, че срещу нас се извършва неправда, аз живея с надежда. Трудно ми е да вярвам на белите, които ни отнеха земята, конете, отнеха на вигвамите и всичко останало. Но мога да вярвам в себе си и братята ми, които подкрепиха тази наша инициатива. В мен се таи надежда за едно по-светло бъдеще и аз вярвам, че Маниту ни го е отредил. Казваше се Бягащото куче и беше вожд на малцинството шаени. Докато говореше държеше ръцете си пред гърдите, а погледа му не се задържаше повече от секунда на едно място, а притичваше върху шарената тълпа простираща се на стотина метра пред подиума. Той леко се поклони и отстъпи мястото си на следващия племенен представител. Червения облак постави ръка на рамото на вожда на шаените и погледа му също обходи тълпата. Сърцето му се беше свило на топка и отказваше да повярва на това, за което зрението пращаше сигнали до мозъка. Цветната картина, която представляваше полето беше спомен от едно време, което никога нямаше да се върне. Захласнали лица, които ги гледаха онемели и надаваха тихи викове на задоволство при всяка тяхна дума. Един народ загубил своето “аз” с годините, превърнал се в безличен спомен от миналото. Черно петно в американската история и поредната жалка карикатура в световната. Потъпкани, осквернени, малтретирани, окрадени. Това бяха те. Това бяха всички тези над три хиляди мъже, жени и деца. А на всичкото отгоре и низвергнати, отхвърлени от едно общество, което те бяха приели преди повече от две столетия. И въпреки това Червения облак вярваше, че нещата могат да се променят рано или късно, за хубаво или лошо. Но те нямаше да останат такива. Щеше да се излезе от пасивността, в която се намираха в момента и да покажат на света, че са горд народ, който достатъчно време е търпял. А и можеше ли да има по-лошо от това? Голи и осквернени мъже и жени, които нямаше как с гордост да се нарекат индианци. Потъпквани от смазващия ботуш на човешкото безразличие, дискриминирани при всяка ситуация. Но имаше и такива, които успяваха. Такива, които си пробиваха път до върховете. А те не забравяха вечерния огън и старите истории, които се шептяха всяка вечер около него. Не забравяха и съвсем скоро всички тук щяха да видят един нов изгрев за техния народ. Той прочисти леко гърлото си, отдръпна ръката от рамото на шаена и пристъпи още крачка напред, до самия ръб на подиума. Повдигна ръце и тълпата в краката му притихна, за да го чуе. -Преди столетие тази страна е била населявана само от индианци…Племената ни, много от които никога не са били могъщи, и са живели в земите, сега представляващи щатите на изток от Мисисипи, бяха унищожени едно по едно при безрезултатните им опити да се противопоставят на разпространението на бялата цивилизация в посока запад…Ако някое племе протестираше срещу погазването на неговите естествени договорни права, то биваше безчовечно избивано. Към нашите деди са се отнасяли като към долни псета…-последва вълна на ропот в тълпата.-Предполагаше се, че политиката за преместване и събиране на индианците на запад отначало се е ръководила от човеколюбие, за да бъдат спасени племената от заплашващото ги унищожение. Но поради нарастващия брой на новите американци и разпространението им в десетки селища на запад, включително и по двата склона на Скалистите планини, индианската раса е застрашена от бързо унищожение. Много по-сериозно от когато и да било в историята на тази страна…Сега, столетие по-късно, нещата стоят по друг начин, но това, което е било в началото си остава. Ние пречим на тази велика страна и тя се мъчи да се отърве от нас…Вече няма какво до ни вземат и се мъчат да осквернят най-ценното нещо в живота на човек. Неговото достойнство…Последното нещо, което белите се мъчат да сторят срещу индианския народ и най-вече срещу моя народ, е оскверняването на паметниците на нашите деди…Единственият останал спомен за нашата цивилизация…От тази позиция издигам глас към вас, децата на тази велика земя, да бъдете съпричастни към нашата участ и да подкрепите сиу в стремежите им да опазят най-ценната останала светиня в историята им. Паметниците до Снейкуотър… Мак Филт почувства напрежението, което се разстла из събралия се народ. За сега нямаше поводи за притеснение, но…Почука два пъти по радиостанцията, което беше сигнал снайперистите да се успокоят, тъй като най-вероятно краткотрайните възгласи на шумно одобрение бяха стигнали и до техните уши. Отново се съсредоточи към думите на Червения облак. От това, което знаеше за него, беше сигурен, че целта му не е подстрекаване към вражда. Не беше виждал по-миролюбив индианец от него, но знае ли човек. -Прародителите на нашия брат за защитавали рамо до рамо с шаените и упсароките тези земи!-Бягащото куче отново извиси глас и пристъпи до Червения облак.-Те са били преди нас по тези земи, техните стрели първи за пронизвали дивеча, който вече не броди по тези степи, те първи за дигнали вигвамите си към слънцето…Воини като Синьото копие и Червения облак трябва да бъдат уважавани за това, което за дали на нашия народ. Огелаласите заедно с шаените дълго са отстоявали на искането на Великия Бял баща във Вашингтон, да ги премести далеч на изток, където дивечът е бил много по-малко и земята по-малко плодородна. Те не са искали техните деца да умрат от глад и студ…Споменът за тях са тези паметници. Паметниците до Снейкуотър за крайъгълен камък на една история, която се отдалечава, но няма как да изчезне от сърцата ни…Трябва ли отново да отстъпваме? Трябва ли за пореден път да проявяваме слабост? Трябва ли пак да бъдат потъпквани дадените ни от Маниту права над тази земя? Или трябва да позволим на миналото да живее вечно! Филт се отдалечи малко от трибуната. Мина покрай няколко индианци, които го гледаха пренебрежително и застана от дясната част, място от където имаше доста по-добра видимост, както към събралия се народ, така и към кордона полицаи и снайперистите. -Доста високопарни слова-произнесе той като леко се наведе към ревера си.-Не съм ги очаквал от човек като Червения облак, но си мисля, че нямат за цел да провокират. Не и за сега… Междуградското шосе въобще не беше гладко като магистралите на източните щати, но въпреки това колата под наем хвърчеше с над седемдесет мили в час. Монтана не беше от най-красивите щати, в които човек би могъл да живее. Всъщност повечето щати на запад бяха някакво окаяно подобие на високия стандарт, който се поддържаше по източното крайбрежие. Пустеещи земи, скалисти възвишения, значително по-слабо развита инфраструктура. Нищо чудно, че САЩ се олицетворяваше само с градове като Бостън, Ню Йорк, Чикаго, ЛА, Вашингтон…Какво оставаше зад тях? Един прекалено голям залък, който правителството не можеше да изконсумира. Или пък последното парче бекон в чинията, което явно е дошло в повечко и беше забравено. Просто забравено след обилния обяд. Но пък това си имаше и красива страна. Пред него се намираше една девствена Америка. Непокътната от човек. Само на места се виждаха следите от допира на цивилизацията до тези места. В момента се движеше по една от изкуствено създадените артерии, ако се приемеше, че съществува някакъв живот тук. От друга гледна точка места като това бяха едни от най-ценните за развитието на археологията и изследването на старите цивилизации и културни ценности. Близо до Байнс, до самата граница, преди доста години бяха открити първите скелети на човчест динозавър бебе. Хорнър беше учения имал честта и трудната задача да изследва зародиш от преди 70-80 милиона години, за да установи дали динозаврите са имали връзка с птиците… Шон се засмя на спомените, които нахлуха в главата му. Като малки те също бяха правили подобни изследвания, омаяни от великите открития в областта на археологията тогава. Бяха използвали кости на пилета. Разрязваха ги и внимателно ги преглеждаха под училищните микроскопи без самите те да знаят какво всъщност търсят. Просто бяха гледали, че учените правят така, и…Защо и те да не правеха? По кръговете се мъчеха да преценят каква тежест е могъл да издържи на крайниците си…динозавъра. А ако костите бяха прекалено крехки, то нямаше как да се на нещо друго освен на птица. За десетките опити, които бяха направели, така и не успяха да открият кост от динозавър. Но нямаше и как да е след като единствения вариант да напъхат нещо под микроскопа беше да изчакат да вземат оглозганите кости останали в чиниите след обяд. А после пораснаха и единствения спомен за Шон от детството му беше свързан с посещението на музея по палеонтология, където стотици работи, изкопани в САЩ, бяха доставяни за показ. Последното нещо, което силно го впечатли беше находката от Планината на яйцето. Носеше това име защото там бях открити скали, по които имаше залепени разположени на гроздове десетки яйца… Шон въздъхна . Хубаво беше като бяха безгрижни деца. А сега…Сега можеше само да се каже, че от археологична гледна точка Монтана беше идеалното място за поле на изяви, но истинският живот беше на Изток. ХV. Като всеки простосмъртен и той държеше на навиците си. Длъжността му съвсем не означаваше, че трябва да се прости изцяло с нещата, които обичаше и бяха съществена част от досегашния му живот. А той обичаше да говори, да се шегува, да се смее. Толкова нормални човешки неща, макар че голяма част от обкръжението му не мислеше така. Всъщност те мислеха толкова различно, че чак се чудеше как са попаднали в неговия екип... Също така той мразеше приказките зад гърба и то толкова много, колкото обичаше пурите. Не обичаше шикозните модни облекла. В тях се чувстваше не комфортно и макар че повечето хора просто биха се изсмели или по-вероятно биха се помъчили да прикрият усмивките си, в тях се чувстваше съвсем не на място. Предпочиташе джинси, спортни тениски, маратонки и бейзболна шапка, особено като ставаше дума за сутрешния джогинг. А да, джогинг. Не пропускаше възможността да се наслади на хладните утрини с изключение на времето, когато не е ангажиран с неотложни държавни проблеми. Едно от любимите му хобита беше голфа. Е, не беше особено добър и злите езици не пропускаха да говорят за посредствеността му. Но какво от това!.. Откакто е била създадена американската държава, не че това беше толкова много в сравнение с десетки нации, винаги е имало такава “скрита кореспонденция”. Но за “най-големия” човек в света това беше нещо обичайно. Патрик Брендън си позволи една усмивка, която не беше пропусната от двамата здравеняци украсени в излъскани костюми, непроницаемите пазители от “Сикрит Сървиз”. Той увеличи темпото, щеше да ги накара да се изпотят и да им покаже наистина кой командва парада. Едва ли някой можеше да каже, че пурите пречат на джогинга. Половин час по-късно стоеше под душа и тихо си тананикаше някаква мелодия. След още двадесет минути вече ръфаше сандвич с фъстъчено масло, а в другата чиния имаше две сравнително големи кифлички с канела. Беше повече от сигурен, че Родни хапе устни скрит зад някоя врата при вида на “здравословната закуска”. Можеше да се каже, че днес денят вече е започнал... Какво го очакваше днес? Вчера обстойно беше обсъдил проекта срещу престъпността, който смяташе да даде за гласуване в Конгреса, но първо трябваше да бъде окончателно оформен. Друг важен проблем, с който трябваше да се заеме, беше за опазването на околната среда и намаляването на вредните газове, които затопляха атмосферата. Дълго време се беше двоумил кой от двата проекта да пусне в сила първи и благодарение на администрацията си реши да даде приоритет на “законопроекта за престъпността”, макар че така срещу него щяха да скочат хиляди продавачи на ловни пушки и джобни ножчета. Какво пък, иначе щяха да се надигнат производителите на парфюми и дамска козметика. Все пак пистолетът убива по-бързо отколкото газовете разнебитват озона. Нямаше значение, че второто имаше значително по-големи мащаби. Всъщност имаше, но какъв щеше да е смисъла да спасява земята като цяло ако не можеше да спаси големите градове като Чикаго, LA, Детройт, Бостън... Нещата винаги трябваше да се степенуват, а на този етап най-важно беше да се преодолее престъпността или поне да се намали драстично. До известна степен Андрю и компания имаха право и от друга гледна точка. Рейтинга! Нещо, с което всеки президент трябваше да се съобразява ако си мисли за преизбиране. А изборите бяха нещо реално и вече чукаха на вратата му. “Законопроектът срещу престъпността” щеше да покачи значително рейтинга му и да го постави едни гърди напред пред преките му конкурентите, дори и пред тези от собствената му партия, които не скрито напираха към Овалния кабинет. Направените социологически проучвания показваха, че народа ще подкрепи една активна намеса от страна на държавата, в частност правителството, в борбата срещу престъпността. Разбира се вече беше мислил и за негативните последици. След два дни трябваше да се появи по CNN с обръщение към нацията, в което смяташе да вмъкне новата идея. Джими Паркър, двадесет и седем годишен и твърде находчив човек за възрастта си, се беше заел с нелеката задача да състави речта по този въпрос. Всъщност това си му беше и работата. Президентът трябваше да говори добре, да умее да завладява аудиторията, да умее да дава обещания. Лично той смяташе, че тези обещания трябваше да бъдат и спазвани. Според предварителния план на Белия дом в речта щяха да се засегнат и въпросите относно глобалното затопляне, но Андрю спомена, че те трябваше да са в периферията, да бъдат забелязани, но да не попречат да основната цел. Екипът на Кърт Сиймън щеше да направи старателно проучване, бърз сондаж, сред обществото относно мнението им за “периферните изказвания” на президента. Предварителните проучвания бяха от съществено значение в съвременния политически живот и Патрик Брендън знаеше това идеално. Президентът на САЩ кимна с глава на мъжа от охраната, който му отдаде чест, и влезе във владенията си. Овалният кабинет беше неприкосновено място за всеки президент. Мокетът в стаята също беше в овална форма, син на цвят, а в средата, точно пред президентското бюро, имаше емблема на орел с разперени криле. В дясно от бюрото имаше меко канапе, а няколко стола предвидени за “неканени” гости, бяха разположени до вградената библиотека. Прозорците зад бюрото гледаха към парка на Белия дом, като охраната се стараеше по-голяма част от тях да бъдат засенчени от плътни тъмни завеси. Мерки за сигурност. Също такива мерки за сигурност имаше и пред вратата на Овалния кабинет. Охраната си знаеше работата. Брендън мина зад бюрото си продължавайки да предъвква втората кифла. Трудно му беше да закука като нормален човек, макар че почти не се разделяше със семейството си. Посегна към интеркома и строгия глас на Линда достигна до ушите му. Тя винаги идваше с час по-рано, за да подготви графика, а това не беше никак лека задача. Секретарката носеше очила с тънка златиста рамка и имаше приятно лице въпреки, че вече клонеше повече към петдесетте, отколкото към долната граница от четиридесет. Беше висока и слаба, а това беше и причина да върви леко прегърбена. Но какво пък, вършеше си работата отлично, както всъщност и всеки друг от екипа. -Е, как е днес? -Горещо, господин президент... -Защо ли не се изненадвам-тиха въздишка, която не остана нечута от секретарката. -Всъщност има малка изненада, сър-тя остави няколко листа на бюрото пред президента и се помъчи да разкраси лицето си с усмивка. Не се получи, но опита беше добър и му повдигна настроението. -Охооо! Сигурно министърът на образованието е хремав или пък еколозите са се стреснали от мрачното небе! -Министърът ще е тук в 14.30... Организацията за опазване на околната среда е след това. Май нещо около Йелоустоун ги безпокои...Към 16.00 Кърт ще е тук с предварителния сондаж и... -Е, къде тогава е изненадата? -Директорът на ЦРУ е тук, сър... -Адлер?-президентът тихо подсвирна.-Толкова рано? Скот Адлер изглеждаше още по-зле. Фигурата му повече наподобяваше на призрак, а изпитото му лице допълнително украсяваше и без това гротеската му физиономия. Президентът му подаде ръка и посочи столовете. -Изглеждаш доста зле, Скот!-Брендън се мъчеше да разбере този човек още от момента, когато прочете първите му доклади. “Работохолик”-беше си помислил той. Не имаше нещо повече от това. Да не би самият той да не бе работохолик. Директорът на ЦРУ имаше друго излъчване... -Май всички са се наговорили, сър! “Защо всеки се стреми да се усмихва в мое присъствие?”. -Мисля, че едно тройно кафе ще те поободри малко... -Все едно пия вода, сър. -Как е Нилсен? “Де да беше по-добре”, помисли си Адлер. -Чакам го с голямо нетърпение... На последно време работата никак не е малко. Брендън не каза нищо. -Имаме проблеми в Персийския залив, сър... Големи проблеми! Този път президентът само повдигна очи. Защо винаги Персийския залив трябваше да заема първо място в проблемите му. Според него дъщеря му трябваше да е най-ужасното нещо в живота му, а не някакво отдалечено на хиляди мили място, където едва ли познаваше повече от петнадесетина души. -Късно снощи получих доста интересен доклад. Не съм сто процента сигурен за всичко, което е в него, но не можем да го пренебрегнем. -И заради това си се поизпотил доста тази вечер...Ирак ли? Този път Адлер кимна. -Наследих един доста разклатен стол по отношение на Персийския залив... Както и да завъртим политиката си винаги ще има недоволни. Винаги ще съществува опозиция и негативни възгледи. Пустинна буря не помогна много и... -Това доказва и доклада, сър...Извинете, че ви прекъснах. Брендън махна с ръка. -Имахме съмнения, че Ирак не са се отказали от възможността да се реваншират по някакъв начин за нанесените им от нас удари. Докладът показва, че Ирак се е насочил към разработката на химическо и биологическо оръжие. -Не съм и смятал, че Саддам така лесно ще загърби глобалните си планове. Би било напълно неестествено за властната му натура. Предшественикът ми само го накара да погледне от друг ъгъл на нещата. Едва ли доста хора тук са очаквали санкциите да го спрат... “Доста интересни мисли, сър...Защо така се разграничавате от ударите?”. -Получихме информация, че германците са продали на Ирак петхиляден литров съд за ферментация в началото на годината.Това се сторило интересно на Отдела по Персийския залив и разбира се ние му обърнахме необходимото внимание. Според тях съд с такива размери може да се използва за производство на биологично или химическо оръжие. -И? -Оръжейните инспектори от ООН също са докладвали за това. Направили са запитване в Багдад, но оттам са отрекли всичко. Според Багдад той им е бил необходим за производство на пестициди и препарати против гризачи, тъй като бомбардировките значително намалили запасите от такива препарати, а гризачите “са” голям проблем... -Добра обосновка,-съгласи се президента.-С какво разполагаш? -Няколко сгради, в които се произвеждат биологични оръжия. Специалистите ни проучиха спътниковите снимки и анализираха повишаването на газовете в атмосферата над няколко обекта. Цифрите въобще не са успокояващи!-директорът на ЦРУ погледна към доклада и добави:-А сега и това...Всичко говори за това, че Саддам въобще не се е отказал след Пустинна буря. -Кои са обектите? -Ал-каим, Ал-хила и Самара...Поне за сега са това. Правим проучване и на други обекти, но процеса не е никак лек. Напълно възможно е тези три обекта да са част от мащабен проект. Затова наредих разследване и проучване на сделките сключени от страна на Ирак за покупка на химически компоненти, които сами по себе си не представляват нищо сериозно, но в комбинация с други такива могат да се окажат смъртоносни. -Добре, Скот... Какъв е периода? -Минимума е 10, сър... Ударите преди три години може да не са унищожили всички възможности за потенциална заплаха. Редица от компонентите може и да са останали на територията на Ирак... Така че... Патрик Брендън помълча няколко секунди. Кръб го предупреждаваше за обратният ефект, който може да се получи от удара. Защо ли обаче предшественика му не се беше вслушал в думите му. Всъщност знаеше защо. За да си подсигури втори мандат, но така или иначе Пустинна буря не успя да го закрепи за още четири години в Овалния кабинет. Проблемите в Персийския залив можеха да бъдат разрешени с един добре насочен и точен удар. Понякога куршумът на снайперист можеше да бъде толкова ценен... Но разбира се имаше и какви ли не други подробности. -Не знам дали ви е известно, сър, но след конфликта между Ирак и Иран наши екипи се заеха с лечението на пострадали от обгазяване иранци. Работихме съвместно с англичаните. Иракчаните са използвали фосген и иприт... Ако до сега са доразвили технологиите си и са си доставили необходимите химикали, е напълно възможно точно в този момент да си произвеждат поне по 700-800 тона нервнопаралетични и отровни газове, в това число и биологични компоненти. Това е в общи линии, сър!-Скот Адлер потърка очите си, искаше да се гмурне в леглото си или поне в мекия фотьойл в кабинета си. Цяла вечер се беше занимавал с този доклад и точно това харесваха в него. Момчетата от отдела занимаващи се с тази кризисна точка също му се възхищаваха. -Какви са препоръките, Скот?..Не мисля, че все още трябва да тревожим Съвета за Национална Сигурност...Нали? “Не искат да усетят нестабилността ти. Познато ми е...Навярно с всеки главозамаял се политик е така. Добре, че поне народа харесва какви ги бъркаш.”. -За сега... И без това смятам, че без сто процентови доказателства някой хора просто ще ми се изсмеят. Президентът свъси вежди. Знаеше за кого става дума и това не му харесваше. -...факт е, че Саддам не прие с усмивка ограниченията, които наложихме над Ирак. Петролното ембарго запушва притока на средства и той определено се мъчи да намери друг начин да финансира замислите си...Страните от Персийският залив още малко ще траят нашето присъствие и ще се намесят, а тогава ще стане горещо. Все пак са едноверци, а и в Саддам виждат някой, който не се страхува да се изправи срещу големия орел. Петрол срещу храна и медикаменти не може да задоволи човек хранещ се с империалистическите си замисли. -Знам за мнението на съседките от Арабският полуостров-промълви президента повече на себе си отколкото на директора на ЦРУ.-Дори “Вашингтон поуст” отрази протестите в Саудитска Арабия и Сирия... -Още по-лошо е!-тихо добави Скот Адлер. -Значи смяташ, че това може да е само началото на нещо...-Брендън повдигна вежди. -Ирак е член на ОАПЕК, сър. Членува в Арабската лига... Това, че лидерът им се противопоставя открито на САЩ се харесва на доста амбициозни момчета в залива, макар че тук се усмихват доста по-различно. -Така е...И майка ми ме предупреждаваше да се пазя от “приятелите си” от Залива... Адлер не разбра какво искаше да каже президента, но кимна в знак на съгласие. -...ако някой там реши да се въздържи и не нададе глас против теб, значи съвсем скоро ще се надигне и ще реши, че няма да е никак лоша идея да ти опре нож в гърлото или просто да затвори петролното кранче. Доста удобна политика за фанатизирани момченца, които обичат да си играят със самовзривяващи се играчки и също така обичат да причиняват много щети на “батковците”. “Ти си политик номер едно”-помисли директорът на ЦРУ. Защо ли му беше толкова трудно да приеме Брендън на този пост. Почти сигурно беше, че не се справяше по-зле от предшественика си, но пък може би точно това беше и причината. Не харесваше “мистър Голяма уста”, както го наричаха зад кулисите, а и той не го харесваше кой знае колко. Нещо като предаване на щафетата. -Наблюдаваме реакциите в региона, сър... Преди няколко месеца допуснахме лек гаф, но сега мисля че нещата са под контрол. До колкото е възможно...Поне сега не крият нищо. -Така е. Адлер раздвижи вратът си. Имаше чувството че жилите му са опнати до краен предел. -Господин Президент, би ни помогнало много ако разрешите да сформираме “нашата” група. Патрик Брендън свъси вежди. Това беше малко крайна мярка. -Мислиш ли, че си струва, Скот? Доста крайни действия, а и не е безопасноБ -Нищо, което правим не е безопасно, сър... -Така е, но...Доста ще трябва да се поизпотя ако иракчаните надушат нещо. -Ще действаме под егидата на ООН, но за разлика от тяхните екипи ще натискаме малко повече...Знаем какво и къде да го търсим, така че... Може да предотвратим голям бъдещ хаос, сър! -Не знам... Защо ли директорът на ЦРУ толкова мразеше тази фраза “не знам”. Може би защото след това по принцип следваше “нека поуспокоим топката и да видим как ще потръгнат нещата” или пък нещо от рода “прекалено е рано за крайни действия”, или пък... толкова други извинения. Никой не обичаше да се нагърбва с допълнителна тежест, а той сякаш носеше петорно повече на плещите си. -Сър! И без това от Багдад пречат на инспекциите под претекст, че офицерите по разоръжаването са шпиони. Защо тогава да не се възползваме? Имаме хора, които не фигурират в нито едно от държавните или военните ведомства, които могат да се включат в групата. Имаме и няколко добри момчета, които са толкова дълбоко законспирирани, че даже и самите те не знаят дали работят за нас, военните, държавния департамент или за CNN... -Обещавам ти да помисля върху това, Скот... Ще трябва да се консултирам по някои точки от проблема с Андрю и екипа си. “Защо ли този Блейк беше такава звезда?”. Не го харесваше, но се мъчеше да го крие. -И ще ти дам отговор съвсем скоро...Утре или вдругиден. Има ли друго? -Опасявам се, че не е по-маловажно. -Какъв прекрасен ден се очертава... Направо си нямаш на представа. “И вие за моя, сър!”. -Добре, Скот... Нека го обсъдим, а после върви и се наспи. Ако някой те безпокои му кажи, че имаш президентска амнистия за следващите десет часа. Ако въпреки това настоява го прати да чака пред Овалния кабинет. Моите момчета ще се погрижат да получи кафе и понички. Този път Адлер наистина се усмихна. Е, май беше малко по-добър от “мистър Голяма уста”. Поне се стараеше да не е велик. -Отнася се до Русия, сър. През последните два месеца информацията, която достига до нас от източниците ни там е доста обезпокоителна. Специалистите не смятаха, че разпадането на СССР ще окаже съществено влияние върху разузнавателният им апарат. -Но момчетата преместиха задниците си. -Нещо подобно... Никога не съм предполагал, че Москва ще ни остави намира, но не съм и очаквал действията, които предприемат относно нас. С тази разнебитена икономика и постоянни конфликти между Президент, опозиция, военни и разузнаване... -Май говориш за живота вътре в Овалния кабинет, Скот... Тук е почти същото. Директорът кимна. -Не виждам откъде Москва намира толкова средства, за да ни държи под постоянно напрежение, сър. Икономическият им шпионаж е с приоритетно значение. По принцип това винаги ни е тревожило, но на този етап направо ми настръхват косите като виждам до каква информация могат да се доберат и то само от средствата за масово осведомяване и от пресата. -Искаш да сложа запор върху свободата на словото ли, Скот... Много хора ще запеят на протестни митинги пред Белия дом. -Знам, че това е невъзможно, сър, но трябва да се вземат мерки поне секретни материали да не бъдат излагани на общественото мнение. Например новият проект на Пентагона за защита от ядрено нападение. Президентът се изправи. -Моля?! -Така е, сър... Имаме си добри журналисти и това никак не е лошо, но това че те изкарват информацията наяве още преди да е достигнала до моите хора никак не ми се нрави. Всички ведомства гъмжат от “слухови апарати”... Президентът присви очи. -Имам предвид хора, които държат да запазят анонимност, сър...А това не е добре! Мисля, че върху това вашата канцелария може малко да се потруди! “Май сгафих?-помисли си директорът на ЦРУ”. Не беше много препоръчително да даваш съвети на президента, особено когато излизаш от рамките на твоите правомощия. Патрик Брендън не каза нищо, но леко се намръщи. -В момента е в ход руска операция, която има за цел да дестабилизира обществеността, а освен това успоредно е стартирана операция за събиране на секретна информация за частния сектор, в това число технически данни на фирми от гражданската сфера и научни разработки на военните. -Преди две години в Москва обявиха, че мрежата от руски шпиони в САЩ ще бъде съкратена до разумни граници! -“Разумни”? -Нещо като раздяла със старите навици. -Говорих с Робрът Тренто вчера, сър. Неслучайно му викат главния ловец на шпиони във ФБР... Смятам, че опасенията му не са безпочвени. За нас сегашният период се различава от този през Студената война по простата причина, че много от данните могат открито и безпрепятствено да се получат направо от правителствените публикации и от средствата за масово осведомяване. Мнение, което както казах, и ние поддържаме, сър. -И отново стигаме до свободата на словото, Скот... Това е материя, с която шега не бива. -Това казвам и аз, сър... Но ние се отворихме прекалено много, докато руснаците си живеят все същия “тих и спокоен” живот. -Ще трябва да говоря и с Джоузеф Гейтс, но не мисля, че ще мога да променя политиката ни така драстично!-президентът се доближи до прозореца.-Времената са такива... Парите са малко, а всеки иска да понапълним неговия бюджет. Образование, здравеопазване, култура, спорт...военни! СССР се разпадна и ние какво спечелихме от това? Милиони допълнителни разходи. Трябваше да открием нови 14 посолства в бившите съветски републики. А това са 14 нови посланика с всички останали антуражи... А това беше ваша идея. На ЦРУ! -Необходимо беше да следим внимателно положението във всяка една от републиките, сър... Мисля, че някой от моите хора успяха да пожънат добри успехи точно там!-Адлер си пое дълбоко въздух. Миришеше му на малка необявена война, която трябваше да загуби тихо. -А ти говорил ли си лично с Гейтс? -Не но предупредих Тренто, че в най-скоро време можем да очакваме на територията на Щатите зачестяване на икономическите скандали, политическите конфликти и дори малки атентати. Президентът рязко се извърна, а озадаченият му поглед ясно показваше какво има пред вид. -Паралелно с дестабилизацията, която се цели тук, тече строго секретна операция в Азия. Това наистина са само догадки и нямаме нищо конкретно, но частите от пъзела започнаха да стават прекалено много и да се нареждат... Раздвижването на руснаците след тази летаргия ясно го показва. -По-точно... Вече говорим за общочовешки действия, които могат да имат за цел отнемането на невинен живот. “Та кой живот е виновен, сър?”. -Смятам, че целта на руснаците ще е да ни притиснат чрез арабския нефт. В края на шейсетте и началото на седемдесетте години имаше голяма петролна криза. Арабите едновременно покачиха цените на нефта и ограничиха мерките за износ на нефт по отношение на западните държави Кризата в Европа никак не беше малка. Цените скочиха с около 70% , но въпреки това значително се увеличиха трудностите по снабдяването с нефт. 70%, сър!.. А виждате как е сега. Един барел поскъпва с някакви си 50 цента и магистралите в Европа се претъпкват от протестиращи автомобили... Съвсем малко време е нужно и заразата на име “петрол” ще прекоси океана. -Който владее “Азиатските Балкани” владее света!-тихо отбеляза Брендън. -Моля, сър?-директорът на ЦРУ не чу думите на президента. -Това е идеята над която съм мислил най-много, Скот... Черното злато на Азия държи везните на властта. Питал ли си се защо единственото ни приемствено нещо в политиката ни е свързано със запазване на завоюваните позиции там?.. Защо натискаме страните от Балканския полуостров и се мъчим да отдалечим интеграцията им от Европейския съюз?..Защо се стараем долара да е най-стабилната конвертируема валута?..Почини си, Скот. Възползвай се от “амнистията”. Аз ще говоря с Гейтс и Тренто, а после ще ти дам картбланш ако реша, че нещата наистина са започнали да излизат от контрол. Трябваш ми свеж, а това което ми каза може да ми помогне да попритисна малко президента Воронов. Генадий Иванцев предпочиташе чешкия Ч3-75 пред руските оръжия. Беше му по-удобен, а и беше значително по-ефективен. Можеше да използва резервния пълнител като ръкохватка, а това значително подобряваше мерника му. Той се монтираше в специален канал пред спусковата скоба и се застопоряваше с ключалка. Същински смален “Калашников”. Патроните, които му бяха необходими, бяха 9мм “Люгер”, стандартните за натовските оръжия. Ч3-75 имаше и модификация Ч3-75/85, вариант работещ само на автоматична стрелба, но за жалост в спецназ службите не му позволиха да го използва. Генадий се беше отпуснал в мекия фотьойл във фоайето и гледаше новините по ВВС. Знаеше английски перфектно. Имаше бакалаварска степен по икономика от Кембридж, а седемте години в Англия напълно бяха премахнали източноевропейския му акцент. Въпреки че беше съсредоточен върху екрана, той не пропускаше потока от влизащи и излизащи хора. Хубавото беше, че по това време значителна част от гостите предпочитаха да се излежават по леглата, вместо да обикалят горещите улици. Към ревера на сакото си имаше прикачен предавател, който беше свързан със стая 704. Останалата част от “руската модна агенция” бяха заели няколко съседни стаи на седмия етаж, но ядрото на групата беше в 704. Всичката техника и снаряжение беше там... На следващата вечер в казиното щеше да се проведе кастинг. Поне двадесет дългокраки куклички щяха да се разхождат по бельо и ефирни нощнички. Генадий се подсмихна. Какво ли правеше Маша сега? Отдавна не му беше идвало на ум за нея. Азиатците много бързо се разкрепостяваха. Това в значителна степен се отнасяше за арабските копелета, които държаха жените зачулени с фереджета и ги обличаха с рокли от петите до врата, а самите те обичаха да плакнат очи в прелестни женски форми и да се любуват на нежните ласки на високоплатени професионални проститутки... -Виждам го!-тихо прошепна той в ревера и отклони поглед от телевизора. Обекта се беше появил. Все така елегантен въпреки своите 45 години. Той беше висок с прошарени коси и тънки мустачки. В момента говореше по мобилния си телефон. Не си личеше разговора да е нервен, защото се държеше абсолютно спокойно, никакви нервни жестове или изкривяване на лицето. Копелето беше желязно. Както винаги!..След като пусна телефона в джоба на сакото си бързо се насочи към рецепцията. Администраторката му се усмихна пленително или май така се усмихваше на всички гости? Какво пък, едва ли точно това сега беше от значение. Принц Бен Рахди беше може би един от най-богатите мъже в емирствата. От малък беше закърмен с петрол и всички говореха, че във вените му вместо кръв тече черно злато. Специалността му беше петролната индустрия, а неговият глас , гласът на министър, беше решаващ при ратифицирането на спогодби и договори. Властта, която държеше беше прекалено голяма и десетината “горили” трябваше да го пазят от злополуки дори с цената на своя живот. Рахди никога не хапваше нещо преди то да бъде изследвано и пробвано от охраната му. -...сега има двама с него, но другите сигурно са отвън-продължи да предава руснака. Принцът говори около минута с администраторката, а после се насочи към изхода като махна на двете си “горили” да го последват. -...лимузината му е отвън. Нека Николай да го поеме от ъгъла. Сега вече можеше да гледа новините на спокойствие. Единственото, за което не се притесняваше в този момент беше, че принцът щеше да умре. -Защо са всичките тези глупости?.. Могат спокойно да се разберат и долу в ресторанта!-по-високият мъж от стая 704 беше застанал до прозореца и наблюдаваше как лимузината завива зад ъгъла. -Тръгна ли след тях?-попита другия. ...американецът също се раздвижи... Гласът беше металически. Ролката се въртеше и записваше всичко. По-късно можеше да се наложи да се прослушва. Всичко се случваше и те го знаеха добре. -Ще действаме ли, Виктор? -Утре вечер...-нареченият Виктор се доближи до записващото устройство и го изключи.-Знаеш ли кого видях тук? Снощи? Последва озадачено повдигане на вежди. -Оня тип от летището! Дето пречука Родченко...и взриви милиарди долари!-усмивката беше многозначителна.- Искам да видя как това копеле се гърчи в ръцете ми, Андрей, а това може и да не стане ако избързаме с принца. Ръководителят на групата стисна устни, но не каза нищо. Не беше необходимо да показва на всички колко му тежеше смъртта на брат му. Все пак беше обучен да приема всичко. Дори и това, а и много други неща...Но кръвта си беше кръв, а убиецът се разхождаше жив на може би стотина метра от дулото на неговия пистолет. Сам не знаеше колко близо беше до смъртта! Втори загубен ден и поредна студена вечер. Вече се чудеше дали не е полудял, за да стои толкова часове в езерото и то под не спиращия порой. Единствената радостна новина беше, че се очакваше времето да се оправи, а свидетелство за това беше, че хоризонта се проясняваше. Синоптиците обещаваха “много слънце”. “Дано този път познаят-помисли си той.” За втората вечер се беше запасил с дъждобран и това му помагаше доста по-леко да понася влагата и едрите капки дъжд. Макиври стоеше все така увит в плаща си и се взираше в тъмните води. “Жалко за ентусиазма.” Личеше си, че старият шотландец все повече се отчайваше. Мъчеше се да не го показва, но Хари беше твърде наблюдателен, за да не забележи постоянните гримаси на безсилие и отчаяние. Старецът не беше лош човек, не беше и лъжец...В никакъв случай. Но онова, което твърдеше, че е видял не се появяваше, а и нищо не подсказваше, че скоро чакането им ще се увенчае с успех. Но кой по-добре от Хари Милър знаеше, че това не означава нищо. Той беше дошъл за него и щеше да го чака докато не изхарчеше и последния инвестиран в експедицията цент. Хиляди хора живеещи покрай езерото не го бяха виждали, макар че бяха живели с легендата повече от 70 години. Това беше нещо нормално и той не виждаше причина да се отчайва. Но въпреки това...Разочарованието беше започнало да чопли вътрешно и него. Хари беше помолил да се направи едно кратко проучване. Поне колегите му нямаше да бездействат напълно. Искаше му се да определи всички възможни варианти за препитанието “му”, а това не беше никак лека работа. Те разполагаха с информация предоставено им от няколко лондонски биолози, които преди близо три месеца бяха приключили с едногодишното си изследване на популациите и екосистемите около езерото. Търсеха изчезващи видове животни, в това число бозайници, гризачи, влечуги, земноводни и дори насекоми...Каква ли трябваше да е връзката? Слуховете за праисторически животни в доста езера по света не бяха много често срещани, но не бяха и рядкост. По принцип малките населени места тръбяха за такива сензации, за да привлекат вниманието на медиите, а чрез тях на инвеститорите, към себе си. Повечето пъти всичко се оказваше наистина само безпочвени слухове и лъжи, но имаше и доста интересни случаи като... Хари се усмихна вътрешно. Това винаги го караше да се усмихва. В щатите някакъв биолог се беше натъкнал на факта, че популацията на жаби край езерото Окободжи намалява застрашително бързо. За година бройката им била спаднала приблизително десет пъти. А това нямаше как да не възбуди интерес. Хари още си спомняше заглавията на първите страници на всички вестници. “Огромен алигатор – убиецът на жаби” Много тъпо, но пък поне извади наяве причината, поради която щеше да загине цял род квакащи дългокраки жабки. Интересното в случая беше начина, по който алигатора беше попаднал в езерото. Някакъв тип, който обичал екзотичните животни, имал рожден ден и префърцунената му жена го изненадала с един огромен крокодил. Голямата радост от подаръка траяла точно седмица, време за което алигатора успял да докопа любимото черно коте на мъжа. След това всичко отишло по дяволите и отчаянието на мъжа го накарало да “изхвърли” чудовището от дома си. Та той натоварил алигатора в черокито си и го пуснал да поплава във водите на Окободжи. Езерото било идеално място. Хари не знаеше дали делото срещу мъжа беше приключило, но в цялата история се криеше една поука и той имаше намерение да използва и тази сламка, колкото и тънка да беше. Повече от всякога беше необходимо някой да даде тласък на издирването. Жалко беше, че професионалистите, за да не рискуват репутацията си, оставаха всичко в ръцете на аматьорите, които пък бяха лесна плячка за скептиците. Хари не укоряваше скептицизма, защото той наистина нерядко е бил причина за неоснователно недоверие в напълно логични предположения, но в повечето случаи недоверието, основано на знания и научна представа за света, помагаше да бъде отстранявано наивното, невярното, да се разграничи истината от повърхностните твърдения. Така че скептиците бяха също толкова необходими колкото и тези, които вярваха. В този случай обаче скептицизма се превръщаше в догматизъм. Хари вярваше, че ще успее да разчупи именно тази догма. Трябваше му само да се хване за нещо. Да бъдат обявени хиляди хора за жертви на халюцинация и за фалшфикатори беше повече от наивно, а и прекалено глупаво. Всъщност това можеше да се отнесе и към наблюдателите на НЛО... -Хари! Гласът на шотландеца беше тих, но го накара да се отърси от мислите си. Проследи с поглед ръката на Макиври и съсредоточи погледа си в ляво от борда. -Там май има нещо!-фотоапаратът вече беше в ръката му и той се мъчеше да фокусира обекта. На около 70-80 ярда от тях, като че ли нещо беше раздвижило иначе спокойната вода. Леката мъгла, която още се стелеше като пелена и бариерата от дъждовни капки, възпрепятстваха двамата мъже да определят какво точно виждат. “Боже мой!-извика в съзнанието си Хари.-На крачка съм да разкъсам всеки скептик!”. Американецът се ядосваше единствено на това, че лошото време беше попречило на водолазите да поставят хидролокаторите закупени от американските ВВС, в тази част на езерото. Липсваха и сензорни устройства, които щяха да предупредят екипажа на “Есперанса” при засичане на обект с размерите или по-голям от акула. Фотоапаратът и на Хари беше готов за снимки. Той намести визьора и се помъчи да координира местонахождението на обекта. Сърцето му биеше учестено, а мускулите на тялото му се бяха стегнали до скъсване. За момент си помисли, че студена пот е започнала да избива по тила му. Червената точица на обектива обхождаше повърхността на водата. Леки вълнички се разстилаха от ляво в посока към тях. Бяха кръгообразни...Обективът започна да обхожда все по-нервно водната повърхност. Трябваше да е някъде тук...Трябваше! Макиври дори беше щракнал няколко пъти, но едва ли беше заснел нещо повече от тъмна вода. Хари чувстваше как шотландецът мърмори някакви келтски проклятия. -Какво стана?-попита Макиври и изпсува тихо.-“То” ли е? -По дяволите!..Знаех си, че... Изведнъж “нещото” отново се появи, но вече беше малко по-близо до левия борд. Може би петдесет ярда. Хари приклекна, за да намери упора. Сърцето му продължаваше да тупти все по-бързо и по-бързо. Имаше чувството, че го усеща как пулсира в гърлото си сякаш искаше да изскочи през зяпналата му уста. ...този път го фиксира много добре. Червената точица попадна върху него и той едва не изпусна фотоапарата. “Дърво! Господи!”. На повърхността плуваше огромен дънер. Беше се появил от нищото и ги беше накарал да тръпнат в очакване в продължение на петнадесет минути. По дяволите! -Мамка му!-изрева шотландеца и безпомощно се отпусна на палубата. -Дърво...-Хари затвори очи. Не искаше да повярва на това. -Но как? -Потънали дънери. Водата ги изтласква под влияние на образуваните при гниенето газове. -А тези вълни? Американецът присви очи и погледна безпомощно облачното небе. ХVІ. Професорът се отпусна в мекия си люлеещ стол и издиша дима по посока на аспиратора. Постоя няколко минути така и се изправи. Доста главоболия му беше отнело да си извоюва правото за по-просторен и приветлив кабинет. Действително това беше доста трудно и трябваше сега да се гледа не чак толкова доброжелателно със значителна част от колегите си. Но беше успял. Победа в една малка война, без значение колко незначителна беше. Също така беше спечелил любовта и уважението на студентите си, нещо, което незнайно защо убягваше на по-голяма част от колегите му. Завиждаха му за пръскащата се по шевовете аудитория както и за новия кабинет. Доближи си до широко отворените прозорци и се остави на слънцето да погали набръчкана кожа по лицето му. Беше приятно. Лаптопът му, беше затворен и го очакваше. Той го активира и след като въведе паролата се зае да проверява материалите по лекцията, която щеше да изнася. Беше добър специалист. Един от най-добрите. Завършил арабистика преди близо четиридесет години, след това и история на ислямския фундаментализъм. На няколко пъти беше давал съвети и препоръки на доста видни чичковци относно методите на противодействие, които трябваше да окажат. За него фундаментализмът не беше просто банално представяната във вестниците информация за поредния атентат, а нещо много повече, по-дълбоко. Беше вникнал в смисъла му, беше написал не една книга по тази проблематика. Не оправдаваше нищо, но и не искаше хората погрешно да интерпретират предоставяната им от медиите информация. Всеки изповядваше фундаментални принципи, всеки имаше фикс идеи… След като публикува няколко трактата на тема “Генезис на ислямския фундаментализъм” от една организация се свързаха с него и го поканиха да изнесе няколко лекции пред малка аудитория. По принцип за него не заплащането беше определящ фактор, но хонорара, който те му предложиха, също така можеше да се приеме за доста приемлив. Срещата се беше състояла преди някъде тридесет и пет години и тогава той разбра, че животът му нямаше как да не се промени. Поне малко… И телефонният разговор, който беше провел само преди час по клетъчния си телефон, потвърждаваше това, което беше мислил през последните няколко дни. Хубавото в случая беше, че се радваше на това, което го караха да прави. Той все пак вярваше в по-добрия живот, който можеше да сполети светът. Професор Гордън Бъкман качи лекциите си на интернет страницата си. Студентите му май трябваше да се само обучават през следващите няколко седмици. Това малко щеше да му липсва. Никога не беше присъствал на подписването на смъртна присъда. В самото начало това го потресе, но той се опита да подтисне бушуващите в гърдите му чувства. Всъщност не можеше точно да прецени какво точно го обзема. Притеснение. Чувство за безпокойство. Нестабилност. Безпомощност. Колко крехък фактически беше човешкия живот? Кой решаваше да живееш или не? Преди повече от половин век хиляди руснаци бяха измрели при вратите на Сталинград, но тогава беше време на война. А сега? Сега просто си стояха в кабинетите, обсъждаха геополитически проблеми и подписваха смъртни присъди. Отлично знаеше че това до някъде не е необичайна практика, но…Все пак имаше едно голямо “но”. Имаше негласно споразумение да не се стига до такива крайни мерки между двете разузнавания. Защо тогава Суворов беше решил, че е необходимо да се наруши това неписано правило, което държеше стабилността в двете институции, пазеше ги от прекомерно прегряване една към друга и защитаваше хората, които работят в тях. Интересът беше двустранен. Защо му беше да навлиза във водата, в която можеше да се удави? Шерепетин се занимаваше с Икономически шпионаж и по-твърдите методи на действие не му бяха присърце. Знаеше, че израелците практикуват често това, но те бяха изолиране сред врагове. Не ги оправдаваше нито за едното нито за другото. МОСАД беше истинска напаст, но пък беше далеч по ефективен със своите 1200 щатни служители. А колко работеха в КГБ и сега в различните му разформирования? Десетки хиляди…А машината продължаваше да е толкова тромава, колкото и когато чекистите бяха на власт. Смъртната присъда в Израел по принцип трябваше да бъде разписана от министър председателя. Шефът на МОСАД отправяше молба запитване някой си да влезе в списъка за екзекутиране. Следваше процедура по провеждане на фиктивно дело, в което главния обвиняем не присъстваше, но имаше защитник. Разбира се краят беше ясен за всички. Министър председателят разписваше това, което му даваха и проблемите се разрешаваха. А Суворов? Беше ли се съобразил с някого, когато беше поискал отстраняването на американския агент? Едва ли! Неговата институция беше една от най-силните в Русия и той можеше да си позволи такива волности. Как щеше да го нарече пред поредната среща с ръководителите на Партията. Убийството на агент на ЦРУ влиза в категорията на операционно обезопасяване, извънредна ситуация, която е възникнала по време на секретна задача, а при създалите се конкретни обстоятелства е било наложително решенията да се вземат бързо и безкомпромисно. И така той се беше разпоредил агентът на ЦРУ, когото водеха за носа през последните няколко месеца, да бъде екзекутиран. Но преди това трябваше да бъде намерен и Шерепетин трябваше да помогне, въпреки че мразеше да върви на сляпо. А в случая целта от това действие действително му обягваше. Имаше подозрения, но си мислеше, че се неоснователни. Това, което най-много го притесняваше, че ако екзекуцията бъде извършена, техните агенти ставаха доста уязвими. ЦРУ щеше да отговори и тогава ако не се намереше някой, който да каже стоп, можеше да настъпи пълен крах. Защо, по дяволите, Суворов разпореди тази смърт? Ако питаха него не все още можеха да използват Тубвил за целите си. Само трябваше да го намерят и да му подадат новата стръв. И той щеше да захапе…Шерепетин беше прегледал досието, с което ВРС разполагаха за агента от ЦРУ Дейвид Тубвил. Съмняваше се дали това, което пишеше там, отговаря на действителността сто процента, но все пак имаше доста интересни подробности около него. Беше умен, доста способен, владееше няколко езика включително и фарси, а това неминуемо беше свързано и с факта, че беше прекарал в негостоприемен Иран няколко години от живота си. Трябва да е бил прекалено млад като е бил вербуван да работи за американското разузнаване…Няколко години на обучение в САЩ, възможно е да е бил и в Гуантанамо бей, Куба, където е изкарал курсовете за морски тюлен, а после, след загубата на родителите си и под опеката на чичо си се е записал да учи. Активен спортист, американски футбол…Внушаваща кариера, бърз ум и ето, че вече ЦРУ е почукало на прага на момчето. После Кемп Пиъри. Три години обучение. Една фиктивна акция с помощта на английското разузнаване и назначение в Иран. Фарси! И всичко започна в Иран…Бил е там. Познава мястото. Има познати. Много познати… Шерепетин също имаше и един от тези познати до скоро беше служител на САВАК. Сазман-е Етелаат ва Амният-е Кешвар. Това беше иранската организация за национална сигурност. Най-страховитата…А неговият добър приятел, с когото се беше запознал в Москва преди години, когато и двамата още не бяха наясно кой с какво ще се занимава в живота за напред, се беше добрал до поста заместник-директор на САВАК и отговаряше лично пред шефа на ОНСИ. Ако някой можеше да се добере до някаква информация, която касаеше територията на Иран и в частност Техеран, това не можеше да бъде друг ако не Парвиз Хемаш. И след като го бяха изгубили там, то най-правдоподобно беше да започнат да го търсят именно от Техеран… Дали Хемаш щеше да се зарадва да го чуе. Съвсем скоро щеше да разбере, но първо искаше да провери дали това, което го притесняваше в държанието на Суворов, има основание. Джек Евънс трудно се приспособяваше към живота тук. Въпреки, че до преди четири години, когато оглави отдела за Средния и близкия изток, му се наложи да се премести далеч в територията на “приятели”. Четири години той прекара в Техеран, в една мрачна сграда намираща се на иначе чудесното авеню “Тахт Джамшид”. Именно в Американското посолство се намираше седалището на ЦРУ. Тук се приемаше информация посредством кодирани съобщения от всички държави в Залива, Саудитска Арабия, емирствата, Ирак, Турция, Афганистан и разбира си цял Иран. А сега отново беше наврян зад прашното бюро в тесния си кабинет в централата на ЦРУ в Лангли, Вирджиния. Автономността, с която разполагаше в Иран, като че ли се беше изпарила и сега единственото нещо, което виждаше бяха мрачните лица на служителите и умореното лице на Адлер. Харесваше директорът на ЦРУ не само заради това, че той го направи ръководител на отдел, а заради това, че действително беше човек на място. Някой на който можеш да разчиташ и да се довериш. Според мнението на повечето служители Адлер действително беше един от най-добрите “мениджъри”, които са сядали зад кормилото на иначи неуправляемия кораб наречен ЦРУ. Евънс гледаше екрана на монитора си и невярващо кимаше с глава…През последните няколко седмици, всъщност времето, което прекарваше тук, го затрупваха с купища информация за тревожното размърдване на човешки маси в Казахстан и Киргистан. В самото начало не им обърна полагащото се внимание. Все пак разполагаше с доста деен екип от специалисти, които първо трябваше да пресяват това, което достигаше до него. Но…Там търканията винаги си ги имаше. Дори и след като СССР се разпадна и държавите получиха това, за което се бореха вече толкова години. Искаха автономия и я получиха. А сега…Сега сигналите започнаха да стават все по-тревожни и Еванс нямаше как да не се чувства притеснен. САЩ имаха практически интерес от “увеличаване и разнообразяване” на енергийните си запаси, а тези две държави заедно с Узбекистан, Азербайджан, Туркменистан и части на Иран и Русия, криеха запаси от черно злато от около 270 милиарда барела петрол или това беше грубо казано около 1/5 от известните запаси на петрол в света. Департаментът по енергийните ресурси също смяташе Каспийския басейн за особено ценен за политиката на САЩ и след разпадането на СССР те видяха възможност да се доберат до този неразработен пазар. За западните петролни компании отварянето на Каспийския басейн за чуждестранни инвестиции се оказа изключително доходоносна мина . всички гиганти от бранша потърсиха сътрудничество с местните производители. Министерството на търговията и други федерални служби, които не крият интересите си от разгръщането на търговията и инвестициите в този регион, значително улесниха достъпа на американски компании и подпомогнаха създаването на смесени предприятия за добив и производство на енергия. Парите бяха потекли. Започна се изграждане на нефтопроводи, инфраструктурата значително се беше подобрила. Животът на хората в този регион беше започнал да се подобрява и те, всички те, гледаха на американците като на приятели. Но сега ставаше нещо странно…Нещо, някъде се беше пречупило. Получаваха странни сигнали за стачки в смесените предприятия, за саботажи на платформи и срещу нефтопроводи. За агресивност от страна на местните срещу американците и от части срещу други западни представителства. Какво ставаше? Евънс имаше едно подозрение и то беше свързано с президента на Азербайджан. Алиев беше бивш КГБ-ист и член на съветското политбюро и въпреки, че се беше дистанцирал от своите стари приятели… Евънс се надигна. Имаше да свърши още малко работа и след като подготви пълен доклад щеше да посети прекия си началник. Скот Адлер го чакаше още един напрегнат ден. Ресторантът беше изискан. Тук се хранеше елитът на Абу Даби. Тримата американци, облечени в строгите си костюми, не бяха необичайна гледка тук. Бяха се разположили на една маса в средата на заведението, а пепелникът им все още беше празен, въпреки че стояха тук вече от час, а всеки от тях беше извадил кутия с цигари. Говореха на висок глас, но никой не им обръщаше внимание или поне те така си мислеха. Тук това беше абсолютно нормално. Арабите бяха странни птици. На две маси разстояние от тях стоеше самотен мъж, който заинтересовано преглеждаше местния вестник, като прелистваше страница след страница. Очите му, скрити зад дебели лещи, обаче не пропускаха тримата мъже. В ръкава на сакото му имаше мощен предавател, който улавяше разговора от тяхната маса и го предаваше като кодиран сигнал към микробуса паркиран на паркинга на петдесетина метра от ресторанта. За да не се получи срив в сигнала на отсрещната страна на улицата стоеше друг мъж, който се беше подпрял гръб на уличен стълб. В ръката му имаше молив и папка с няколко листа хартия. Гумичката на молива всъщност беше антената, която приемаше сигнала от ресторанта и го насочваше към мястото, където се обработваше. Мъжът драскаше по листите някакви пейзажи, сравнително добри, ако някой все пак решеше да застане зад него и да наблюдава какво вае ръката му. В микробуса имаше двама оператори, а останалите четирима от групата почиваха в стаите си в хотела. За сега просто изпълняваха елементарни задачи по наблюдение, истинската игра обаче щеше да започне с настъпването на вечерта. Съвещанието, което трябваше да предотвратят започваше утре на обяд. Мястото все още не им беше известно макар че имаха няколко предположения. Но така се работеше трудно. Щеше да бъде самоубийство да тръгнат напосоки и без предварително подготвен план срещу охраната на министъра по петролните въпроси. Знаеха приблизително колко души наброява. Но това беше само видимата й част. Останалите просто се сливаха с тълпата и дебнеха. Повечето от тях бяха тренирани като морски тюлени в една малка база за обучение на САЩ на територията на емирствата. Всъщност американското присъствие там беше сведено до минимум. Само двама инструктори и едно знаме . Но въпреки предпазните мерки, които ЦРУ беше взело относно нея, ВРС бяха научили. Охраната на принца беше обучавана точно там, по западни стандарти, а екипът от спецназ знаеше какво означава това. Срещу тях не бяха просто момчета с дебели вратове от агенция за охрана, с които можеха да се справят без проблем, а отлично обучени убийци, които се прикриваха зад строги костюми. И тъй като те бяха ръководени от инстинкта за съхранение и опазване на поверената им личност, нещо което те приемаха не като просто задължение, а като дълг, мисия, трябваше да се пипа внимателно. Мъжете в ресторанта, и по-точно един от тях, ръководителят им, щеше да бъде отправната точка в техния план. Родченко, който сега прелисти поредната страница от вестника си, беше съставил план на действие. След като беше обсъдил всичко с мъжете, които командваше, той изпрати кодирано съобщение до базата им където началниците трябваше да прегледат внимателно предложението. Съмняваше се да го отхвърлят. Не веднъж беше правил промени в предварително начертания план, тъй като на мястото на операцията се виждаха слабите места или пропуснатите възможности. Никога не можеше да съществува мисия, която да върви сто процента по предварително подготвени план. И сега беше така. Така че, приятелите му от управлението, щяха да се съобразят с преценката му на професионалист и да му дадат зелена светлина. Още повече, че по този начин, щяха да го улеснят да изпълни и обещанието, което беше дал на гроба на мъртвия си враг. ХVІІ.


2005-10-04

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)