БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

КАМЕННИЯТ БАЗИЛИСК XXIII

Пламен Станков Глогов (sarcomadroll)

Раздел: ПОВЕСТИ И РОМАНИ  Цикъл:

Глава шеста: Сфинксът

 

Лицето й бе бронзова маска с мъртви янтарни очи, които побеждаваха погледа на всеки. Изящните й черти и гладката като пясък на девствена пустиня кожа излъчваха онази непроницаема красота, каквато притежаваха единствено лицата на оракулите и...кръвопийците. Тя беше и двете, но идваше от много по-древен свят, сътворен в самото начало на времето. Способна бе да хипнотизира жертвата си с поглед, да я омаломощи само с думи, а ако някой успееше да опази съзнанието си от тези нейни гибелни умения, тя го настигаше с няколко могъщи скока на лъвското си тяло и го поваляше безжизнен. А устните й го целуваха преди да го разкъсат.

Тя бе тотем, наречен сфинкс и в дните, когато не бе имало нищо друго на този свят, пясъците бяха дали името й: Х и с о ф а.

В ясната нощ полето пред северната порта не дразнеше деликатните й ноздри с мириса на човешка леш. Навярно приближаващият студ от север забавяше разложението. Или жената- лъв и нейният крилат съперник- всевиждащият гриф бяха оглозгали до последната кост телата на стотиците воини, разпилени като съчки из полето от буреносния Бог на Войната

Хисофа сновеше раздразнена от вечния си глад между облечените в броня скелети и очите й сияеха като погребални факли, очакващи херолдите на изгрева. Скоро двата циклопа щяха да се появят на стената с някой от изнемощелите си пленници предназначен за нея. Но нямаше да й го хвърлят, докато от запад не се чуеше познатия вледеняващ писък на омразната крилата твар, която идваше, за да й отнеме плячката. О, ако можеше да лети, Хизофа би пресрещнала грифона във въздуха и би му откъснала главата така, както величествен дракон умъртвява безпомощния орел в ноктите си. Ала огромното й тяло бе приковано тежко към земята и силата й на непоклатим пазач, отстъпваше пред бързината на грифона. Той обичаше да се спуска изневиделица като студен метеор от обгърнатото с червени пламъци небе и да отмъква най-вкусните части на пресния труп от лапите на сфинкса, като я оставяше на километри под себе си, да се върти и търкаля побесняла върху засятата с кости земя.

А от стените се чуваше грухтящият смях на циклопите, които се забавляваха от дрязгата между двете чудовища. Хисофа гледаше с парализиращия си поглед към тях и понякога им говореше омагъосващи слова, ала те помнеха как неотдавна бе накарала един техен събрат да полудее и да се хвърли от стената право в жадната й за кръв паст. Циклопите запушваха уши с грубите си пръсти и продължаваха да се смеят на безсилието й като два еднооки идиота.

Тогава се появяваше Той, единственият й господар и те млъкваха като заклани от невидим нож. Хисофа помнеше как преди хилядолетия Пантократорът излезе от пирамидата на нейния Бог- Анубис, ала не помнеше как бе влязъл там. Тя пазеше входа й ден и нощ без сън, непрекъснато. Зловещият ангел я короняса с  изцапаната с прясна кръв златна тиара, снета от чакалоподобната глава на Анубис и изрече:

- Твоят бог е мъртъв. Аз съм новият Пратеник на Смъртта. Свободна си  да ме следваш- като плът или като сянка. Ще продължиш да бдиш пред моите чертози. Запомни- ти ми принадлежиш, тъй както всеки друг. Докато пазиш мен, пазиш живота си...

Пантократорът изричаше полугласно своята заповед, сякаш беше заклинание и изведнъж в пространството зазвучаваше само тя. Думите й не се подчиняваха на разстоянията- отекваха еднаквао из цялото поле- в подножието на замъка и на километри от него. Стигаха дори над облаците, където щом ги чуеше грифонът спираше да се рее, панически разтваряше огромния си клюн и откраднатото човешко месо безпрепятствено политаше надолу към очакващата го с отмъстителна усмивка върху красивите си устни Хисофа. Докато поглъщаше огромни късове от още топлата, пропита с кръв храна, до ушите й достигаше отчаяния писък на гладния грифон, изпратен да кръжи над южната порта и горите отвъд нея и болезненият рев на оскотелите циклопи, сякаш някой забиваше невидими игли в очите им.

 Но явно нито грифонът с птичия си мозък, нито малоумните стражи там, зад залостените порти на замъка си взимаха поука от своите наказания. И тази сутрин Хисофа  очакваше дразнещия им номер с печалния си край да се повтори.

Оставаше час до изгрева, когато нощта щеше да се отдръпне на запад ранена от мечовете на слънцето и тъмната й кръв да се стаи в зейналите очи на мъртвите. Жената-сфинкс бе замръзнала пред гигантските порти, а очите й грееха с блед мъртвешки пламък в тъмнината.

Внезапно могъщите й мускули се стегнаха и тялото й се изпъна в царствена поза. Тя съзря съзря силуети които приближаваха към нея през черните мъгли на нощта. Бяха три същества- рицар, облечен от глава до пети в черен метал, яздещ охранен кон, а до него пешком се движеше жена, обгърнала снагата си с дълго зелено наметало. Лицето на рицаря бе скрито зад спуснатото забрало на шлема, а нейното бе забулено в зелен воал. Хисофа не ги изпускаше от очи. Те спряха, щом приближиха на 200 крачки от нея. Конникът бе невъоръжен и това събуди подозрението на сфинкса. Въпреки разкъсващият я глад, тя не се помръдна от мястото си пред портата, а студеното й лице остана безизразно, докато пламтящите й зеници сякаш се мъчеха да проникнат в умовете на новодошлите. Но те не й откриваха очите си.

В тъмнината Хисофа чу ясния глас на рицаря, който без страх се извика към сфинкса:

- Аз съм Брид от рода Диспар, рицар на Нощта, син на графиня Лимантрия, племенник на покойния крал Аденор. Пред теб стои моята господарка и законна владетелка  на този замък принцеса Енея, дъщеря на краля и потомка на могъщият герой Фаларис. Пазачо на портата, отсъпи и с поклон дай път на Единствената, която заслужава почитта и верността на всеки!

Той говореше без да трепне. Щом свърши принцесата мълчаливо вдигна забуленото си лице към него знак на признателност и отново се обърна към дебнещият ги неподвижно сфинкс.

Мнителността на Хисофа не я напускаше. Тя не се интересуваше от думите, а от властния и самоуверен глас, който ги изричаше. Наистина ли тези двамата бяха някакви безумци или й готвеха капан, който тя не виждаше, ала можеше да усети? Погледът й отново изброди околността с огнени стъпки, ала не откри никакъв друг живот. Полето приличаше на огромна костница, а в центъра му бяха само новите кандидати  за „погребение на открито”. Въпреки това Хисофа реши да се довери на предчувствието си, а не на очите си. Сфинксът се сниши и отдръпна от портите, преструвайки се на впечатлена от чутото . Всъщност тя искаше да ги накара сами да приближат към нея на разстояние достатъчно за един лъвски скок...

- Очаквахме Ви, най-милостива Господарке и Вас, преблагородни рицарю- изрече церемониално тя, свела глава пред тях в коварно покорство, а гъстите й прави коси, покриха блестящите като ками нокти на предните й лапи.,- Нека Ваши Височества приближат спокойно- портите на замъка след миг ще се отворят и празнични тръби ще възвестят от кулите пристигането на нашата повелителка. Да-а принцеса Енея, невиждано прекрасната, която казват че с хубостта си променяла сезоните и слънцето в небето спирало, за да й се любува!... Тя се завърна и отново за нас ще настъпи пролет и мир, благодарение на нейната необятна добрина и възраждаща любов- словата й проникваха като сладък  елей в гърдите , а сетне отровната му захар ги разяждаше.

- Тя е тук със своя верен паладин, чиито подвизи надминават по величие и брой подвизите на безсмъртните богове! О, смели Брид, славата на твоите дела ще върви вечно пред теб по земята, която не помни да е раждала друг такъв герой. Когато напуснеш този свят, ти ще преминеш през вековете недокоснат от лепрозните ръце на забравата. Блестящ като комета, залязваща отвъд всички познати хоризонти, ти ще можеш да се завърнеш от там, отгдето никой друг не е могъл...”

В този миг тя не съзнаваше, че гладът, който заповядваше на звяра и на вещицата в тялото и , бе отключил без да иска и оракула в нея.

Изпълнена с животинско доволство, Хисофа гледаше през човешката си грива с наляти с кръв очи как помамени и омагъосани от думите й, конника и жената идват доброволно към мястото на смъртоносното й нападение. Козината й настръхна от възбуда, опашката й нетърпеливо заудря земята. Не бе необходимо да разсъждава много. Най-напред щеше да се справи с рицаря и веднага след него да умъртви коня, който сигурно щеше да се опита да й избяга. Жената не беше проблем. Но и тя трябваше да умре бързо, за да не събуди с виковете си спящите на постовете си циклопи или да доведе ненаситния грифон по-рано, още преди изгрева. Да, безмозъчната лешоядна гад имаше изключителни сетива и Хисофа добре знаеше това. Когато грифонът долетеше, тези двама заблудени глупаци и коня им щяха да бъдат  до последното си късче месо в стомаха й. Тя щеше да го гледа с мързеливо наслаждение как кръжи над ухилените им черепи и кряска като орле в подпалено гнездо. Щеше само да се усмихва на еднооките кретени, които ще се опитат отново да я разиграват, заради някакъв изпосталял нещастник...

Този миг очакваше тя. Жертвите й се изравниха с нея и спряха , застанали прави в мълчалива омая. Жената бе излязала малко пред коня на рицаря. Двамата бяха с лица напред към портите, които трябваше да се отворят. Изглеждаха  вглъбени и безпомощни като сомнамбули, не обръщаха никакво внимание на снишилия се в мнимо покорство край тях сфинкс.

Последва бърз като изстрел скок.

Грациозното тяло на сфинкса връхлетя с чудовищна сила върху бронирания ездач събаряйки го от гърба на коня.

След това всичко стана по-бързо отколкото човешкия мозък и хищническия инстинкт на сфинкса можаха да реагират.

Още когато се сблъска с рицаря, Хисофа осъзна с част от обезумялото си от глада съзнание, колко леко бе тялото му. Но вече бе късно да спре скока си. Лапите й докоснаха земята заедно с празните доспехи на воина, поставени за примамка върху гърба на Ритидом, които се разпиляха с издайнически шум из отъпканата трева.. Сфинксът имаше време само да обърне красивото си очудено лице към единственият, който го бе чул- забулената женска фигура отведнъж махна воалите и наметалото си и изпод тях се появи дългокос гол до кръста мъж.

Последното, което Хисофа зърна с френетичните си очи бе приближаващото се към лицето й черно острие на огромен меч. После главата й изхвърча надалеч и се затъркаля между тревите, оплитайки се в сплъстените си от кръвта и предутринната роса  коси.

Обезглавеното й тяло се замята в страховити конвулсии, а оголените му нокти разхвърляха слепешката наоколо изстръгнати парчета чим и пръст. Брид сякаш чу в своя тъмен свят пулсът на лъвското сърце и с един хладен и добре прицелен удар прободе гърдите на сфинкса. Тялото на звяра рухна недалеч от човешката му глава.

Брид си пое дълбоко въздух и издиша. Имаше време само за толкова. Сфинксът бе мъртъв, а портите на замъка продължаваха да се извисяват над него затворени. Конят му помогна да събере доспехите си. Рицарят ги облече без да се бави излишно. Металната му фигура се сля с нощта. Брид разряза тялото на сфинкса и разхвърля вонящите му на кръв и изпражнения вътрешности наоколо. Рицарят заповяда на коня си да легне на земята и намаза корема му с кръвта на чудовището. След като стори всичко това с най-голямо старание, Брид пропълзя стиснал меча си под обезобразеното тяло на сфинкса и замря в очакване на изгрева.

Ритидом остана до него легнал, както му бе заповядал господаря му, като от време на време повдигаше измъчено главаи риташе вяло с копита така, сякаш агонизираше.

Брид почувства идването на зората, когато мирисът на кръв около него стана нетърпим. Самотен крясък възвести от запад оттеглянето на безплътните войски на Нощта. Плющенето на флаговете им се превърна в бесни удари на гигантски криле, които приближаваха

„Ела, глашатаю на Смъртта- повика го мислено Брид,- ще изпратя на господаря ти  една вест по теб и тя ще ти бъде последната...”

 

 

 

 

 

 

 

 

           

 


2005-09-01

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)