БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

КАМЕННИЯТ БАЗИЛИСК XXI

Пламен Станков Глогов (sarcomadroll)

Раздел: ПОВЕСТИ И РОМАНИ  Цикъл:

Глава четвърта: Спасението


Слепият мъж прекъсна разказа си за няколко глътки вода. Принцесата погледна скръбно към Брид. Рицарят бе свалил шлема си. Гневни сенки протягаха пипала от тъмнината на очите му и смрачаваха ясното му лице. А косите му се развяваха над тях като знамена на настъпващи армии.

  • А вие четиримата...- попита тихо принцесата,-как успяхте да избягате?

Тя сякаш бе влязла в нечий чужд сън. Някога майка й и бе разказвала за непослушното момче, което обичало да сънува чужди сънища- влизало в тях като в домове и светове и си играело със сътвореното от хората. Но една нощ момчето попаднало в кошмар и не успяло да излезе от него, защото там нямало изход и това било част от кошмара. Момчето останало завинаги пленник на чуждия сън. А името на онзи, който сънувал било: Смърт.

Принцесата се сепна докосвайки мокрото си от сълзи наметало. Не, това бе нейния сън, а някой друг бе влязъл в него и го бе превърнал в кошмар.

Гласът на слепия продължи да рисува черни картини пред очите й:

-На следващия ден Богът и войските му напуснаха замъка. Чухме тропота на безброй копита; колела на коли, пълни с плячка се отдалечаваха със скърцане. От някои долиташе плачът на осиротелите ни деца, които Жестокият бог отвеждаше в своето каменно царство.

Ние стояхме като зазидани в тясната донжонда, докато шумът от отдалечаващите се армии постепенно заглъхна. След това някой отлючи вратата на килията ни и при нас влезе стражът ни- някакъв тотем, който ръмжеше и дишаше шумно, и не разбираше човешка реч. Стъпките му чаткаха като копита по каменния под, докато бродеше помежду ни и избираше неколцина от нас, за да ги отведе. Един изнемощял мъж му се примоли за вода и тотемът го уби. Човекът издъхна в ужасни мъки прободен върху гигантските рога на чудовищния страж. Тогава разбрахме, че това е минотавър. Тотемът отдели 18 от нас и аз бях сред онези, които избра и ни окова в дълга желязна верига.

Когато ни изведе от килията, заключвайки я след нас, ние разбрахме, че сме разделени от останалите пленници завинаги и че този ден ще умрем. Минотавърът застана начело на нашата редица и дърпайки силно веригата ни повлече по стълбите надолу към изхода на кулата, в която бяхме заточени. Ние се блъскахме един в друг, а оковите се впиваха в месата ни, но чудовището не обръщаше внимание на стоновете ни. Когато ни изведе на площадката пред двореца, ние чухме как към нас се приближават други двама стражи. Минотавърът измуча страшно и ни запрати в краката на новодошлите, а след това се прибра обратно в кулата.

Единият от двамата стражи ни изрева да се вдигнем. Аз и неколцина от останалите ранени мъже се изправихме трудно. Тогава почувствахме главите на огромни каменни чукове, които заблъскаха подканящо гърбовете ни. Тръгнахме пред тях полумъртви, влачейки оковите си. По оръжията и нечленоразделния им говор, можех да предполагам, че бяха циклопи. Накараха ни да вървим дълго през улиците на безлюдния каменен град на север до стените на замъка и да се изкатерим по стълбите над главната порта. Когато се изкачихме, почувствахме полъха на степния вятър и всички обърнахме лица към полето, сякаш можехме да го видим за последен път.

И там, върху градската стена ние усетихме нечие зловещо присъствие. Едно същество стоеше близо до нас; циклопите ни наредиха пред него и се отдръпнаха, а от тях лъхаше същия страх, който почувствахме и самите ние.

Съществото се обърна към нас, а гласът му бе леден шепот. Щом го чух, аз за пръв път не съжалих, че съм сляп, защото не исках за нищо на света да зърна стопанина му.

-Няма нужда от това.- каза той и след миг оковите сами паднаха от ръцете ни,- Приближете се към мен, души човешки, скоро ще ви съблека.

Ние мълчахме пред тези злокобни и неясни слова. Бяхме свободни, а нямахме сили да движим телата си. За миг почувствах сякаш нечия ледена ръка бе стиснала сърцето ми.

- Аз съм Пантократора- думите му потъваха като трупове в тъмна вода,- Превъплащението на Смъртта...Повелителят на Базилиска ми остави този замък и животите на неговите пленници, без да знае, че те винаги са ми принадлежали. Както всичко тленно на този свят. И преди да взема душите ви със себе си, за да се потопят в Океана на вечната болка, аз реших да ви дам избор- да се сбогувате с животите си и да загинете...как беше според вас?...достойно.

Е чуйте, рицари, пред портите, които вие бранихте безсмислено и дълго сега стои на пост със неугасващите като факли взори- гигантски сфинкс. Отвъд него е полето и свободата ви. Онези от вас, които искат, нека опитат да я достигнат или да паднат разкъсани под ноктите му.

Другата възможност, която ви давам е да опитате да се спасите през „тайния „ ви проход към гората скрит в южната стена. Но там върху вас ще налети кръжащият в облаците гриф- свиреп и безпощаден ловец и верен страж.

Избирайте,- завърши той с безстрастен глас. Ще наредя на циклопите си да ви нахранят и напоят, за да имате сили след час за тази последна битка.

Той се отдалечи, но присъствието му остана да витае около нас. Циклопите му ни донесоха месо и вино и чуковете им не ни докоснаха, докато се хранихме всички заедно, там, на стената за последен път...

Само един от нас избра пътят през полето. Това бе Елоден, вестоносецът. Разчиташе, че ще успее да надбяга сфинкса така, както побеждаваше всички ни на кралските състезания в мирно време. Пантократорът му даде преднина преди да пусне чудовището си по петите му. Ние, останалите жертви стояхме като бойници върху стената и слушахме звука от самотните стъпки на бягащия мъж. Сетне стъпките изведнъж пресекнаха и до ушите ни стигнаха предсмъртните крясъци на клетника, докато сфинкса разкъсваше тялото му, след това остана единствено шумът от разтрошени човешки кости...

  • Вашият другар не успя,- кза тихо Пантократорът,- той сега е тук, край вас. Но вие не можете да го видите, не защото сте слепи, а защото сте живи...

Той замлъкна за миг. Вървяхме към южната стена. Ние чувахме собствените си стъпки, но не и неговите.

  • Не мислете, че след края на живота ви, отново ще бъдете заедно. Когато дойдете с мен, аз ще ви взема всичко.

Тези бяха думите му. След тях чухме как тайната врата в гигантския зид се отваря. Ние бяхме изблъскани навън от чуковете на двата циклопа и се втурнахме слепешката през нея надолу по склона, който отвеждаше към спасителната гора. Ненадейно нещо връхлетя отгоре ни с кошмарен писък и събори неколцина от нас. Последваха човешки викове за помощ, предсмъртни хрипове и звуци от раздрана плът навсякъде около мен. Грифонът вършееше като крилата смърт с безпощадния си клюн. Някой вкопчи като полудял пръстите си в мен. Протегнах ръка към лицето му, шепнейки ускорено : ”Не се предавай! Не се предавай!” Но главата му я нямаше, а суровото месо на зейналата му шия се допря до устните ми топло и лигаво. В този момент грифонът ме нападна. Бях прегърнал трупа и инстинктивно се прикрих с него като с жив щит от смъртоносните му нокти. Клюнът му сечеше въздуха около мен или се забиваше в тялото на мъртвия. Така предугаждайки атаките на чудовището аз отстъпвах под човешкото си прикритие към гората. Грифонът за един миг се отказа от мен и се обърна към останалите оцелели. Щом усетих това, аз извиках към тях: „Прикрийте се с телата на мъртвите” и след това ускорих бягството си, сграбчил обезобразения труп на загиналия ми другар. Неколцина от останалите последваха съвета ми, но само четирима се добрахме живи до гората. Там пипнешком потърсихме паднали сред листата клони, с които да се браним от чудовището. Грифонът побеснял настъпваше към нас, а кошмарните му писъци проникваха до костите ни. Но когато ни видя сбрани и въоръжени с дебелите и остри клони, чудовището се поколеба да ни нападне и най-сетне отлетя, натоварено с проклятия.

От крепостта до нас дойде грозният рев на циклопите. Разочаровани, те чакаха заповедта на Пантократора, да слязат, за да ни довършат. А ние бягахме без да спираме между дърветата и те сякаш ни сторваха път усетили товара на мъката ни . Бягахме към вътрешността на дъбравата, която щеше да ни скрие и спаси.

И тогава се случи нещо странно- докато ревът на циклопите и крясъкът на грифона постепенно заглъхваше, до нас ясно достигна безплътния глас на Пантократора. Скован от ледено ехо, той ни обкръжаваше сякаш бяхме в пещера.

- Вие вървите към мен, слепи рицари, скоро моите мъртви ще ми изпратят душите ви, а плътта ви ще ги засити...



2005-08-30

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)